Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Корекция
vanj (2010)
Сканиране, разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Латиноамериканска фантастика

Първо издание

Съставители: Фани Наземи, Румен Стоянов

Редактор: Екатерина Делева

Художник: Гилермо Дейслер

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Бети Леви, Трифон Алексиев, Тодор Чонов

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Голяма склонност към сдържаност проявявах още на младини, а с годините тя се усилваше все повече, докато обикновените житейски събития ме тласкаха към онази самота, която винаги съм жадувал. Мисля, че всеки един от нас трябва да пази за себе си своите радости и скърби, ако не иска да стане смешен или да се превърне в карикатура, въпреки че не е изключено хората да предпочитат да бъдат карикатури, вместо да изпитат нещо силно.

Що се отнася до мен, вече зная, че дори когато — още момче в къси панталони — реших да стана войник, съм предчувствувал, че никъде другаде човек не е толкова самотен, колкото в казармата: там сме монаси, откъснати от света, без задължителен бог, комуто да се посветим, и макар че сме много хора на едно място, дисциплината ни държи на разстояние един от друг по-сигурно и от килия.

С тези думи искам да подчертая, че не съм привърженик на светските събирания, завършващи неизбежно — ако не и започващи — със съмнителни словоизлияния, които обръщат всичко с главата надолу; искам да отбележа, че като свидетел на събитията, които ще разкажа и които чувството ми за дълг ме кара да доверя с най-голяма точност, аз не съм от онези, които лесно се влияят от обстановката или от заобикалящите ги хора.

За да бъда последователен, ще започна с това, че на въпросното събиране не можех да не отида: беше починал един стар мой другар по оръжие, майор от артилерията, минал в запаса като мен, преди почти четвърт век, на когото дължах единствените минути на истинска братска утеха през последните години. Тъй че за тази вечер прекъснах работата си по изучаването на Клаузевиц[1] и след като се нахраних и облякох, се отправих към дома на покойния ми приятел, твърде отдалечен от моя.

Времето беше чудесно, един от тези истински пролетни дни, които в Буенос Айрес са такава изненада за живелите дълго в провинцията; докато вървях из залесените северни предградия, въздухът набъбваше от ухания. Както трябваше да се очаква, сред тихия жилищен квартал къщата на моя приятел беше по-осветена от другите и към нея постоянно прииждаха хора.

Влязох малко трудно, защото повечето от поканените бяха избрали тъкмо този час, за да дойдат и антрето беше почти пълно с хора. Изпълних задължението си, поздравих, както е прието, членовете на семейството и когато се обърнах да огледам присъствуващите, открих, че се намирам сред другари. Тъкмо свършвах един разговор и започвах друг, до такава степен, че мина време, докато унесен в приказки, крачка по крачка, след не едно и две задължителни отдръпвания, за да сторя някому път, стигнах накрая до вътрешния двор на старата хубава къща.

Най-много бяха артилеристите, но имаше и представители на други родове войски, даже един генерал от пехотата, чието име ще премълча, понеже получаването на златните му пагони публично се свързва с тъмни политически събития. Сервираха напитките, но аз, тъй като от години не вкусвам алкохол, помолих да ми донесат кафе. Почти всички предпочетоха алкохола и не се ограничиха много-много в тази своя слабост; след като бях изстрадал заедно с тях изгнанието в тъжните провинциални гарнизони, където след вечерната проверка пиенето, комарът или семейното гнездо бяха единствените убежища срещу смъртната досада и отчаянието, това беше толкова обяснимо за мен, колкото и присъствието на скучните недодялани женички, които ги придружаваха.

С онези, с които си бяхме загубили следите, се разпитвахме един друг за съдбите ни след последната среща; с други си припомняхме казармените вицове, може би вулгарни и тъпи за цивилните, които са неспособни да разберат колко невинност и любов влага войникът в тях, просто поради липса на добър обект за това.

Мина известно време и всички бяхме обхванати от страшно униние, което се носеше като мъгла от влажен въздух. Макар че малко от присъствуващите бяха в униформа, след разменените подробности всеки знаеше чина и положението на останалите и пресмяташе с поглед, зареян в пространството, и с чаша в ръка — сякаш всички бяха деца, родени в един ден и с еднакви дарби, — до каква степен съдбата се беше подиграла с него в сравнение с най-ощастливените. Беше ми ясно, като че го бях изрекъл на глас: нима аз не оплаквах и себе си, като си представих докъде щях да стигна, ако събитията през тридесета година не ме бяха принудили да мина в запаса?

Точно в този момент забелязах присъствието му. Беше над петдесетгодишен мъж, но строен като младеж, с буйна сива коса, с малко къси ръце и шия и със съвсем непринудени движения; физически здравият му вид, който несъмнено беше причината за младежкия му изглед, ме изкушаваше да го включа в категорията на онези офицери, които веднъж овладели фехтовката, не пропускат нито ден за упражнения, за да запазят гъвкавостта си, предназначена да впечатлява женския пол, което пък, от друга страна, ги прави малко женствени; но в него имаше нещо неопределимо, което ме възпря да го сторя.

Аз, както и другите, които се намираха в този двор, го забелязахме, защото съвсем неочаквано, разкъсвайки тихия шепот на нашите вяли разговори, в един от ъглите избухна смях. Погледнахме нататък и видяхме група мъже и жени — които вече се мъчеха да сдържат смеха си, а сред тях с щастливо изражение на лицето стоеше той. Някои пожелаха да узнаят причината за това внезапно развеселяване, а тези, които току-що го бяха изпитали, я съобщиха веднага, след което смехът, макар и приглушен, се разпространи наоколо като доказателство, че алкохолът и разочарованието бяха предразположили една част от гостите към всичко, което би могло да ги разсее.

Мълвата не стигна до нас и ние започнахме да се питаме кой е този човек. Аз се досетих, че още когато дойдох, се сблъсках с него и той ме попита как съм, като ми говореше на ти; след като му отвърнах с усмивка и повдигане на раменете, понеже не го познах, той доверчиво ме потупа по гърба. Останалите ровеха в паметта си, но не можеха да си спомнят и тогава един полковник от нашата част, който до такава степен уважаваше дисциплината, че през всичките тия години дори не беше се осмелил да научи нещо повече от придобитото в колежа, заяви категорично, че го познавал от сапьорския полк в Сараете. Това изявление накара друг да се сети, че го е виждал по същото време в Ескел[2]. И така стана ясно, че не знаем нищо за него.

Междувременно нашият герой беше разширил кръга на слушателите си и аз се приближих, за да го наблюдавам по-добре. Сега беше измислил някаква игра или състезание, която изпълняваше превъзходно, а останалите само правеха опити със съмнителен успех: трябваше да произнасят думи със затворена уста, през носа, но така, че да са напълно разбираеми. Забравили досадата отпреди малко, тези, които го бяха заобиколили, постепенно се поддаваха на желанието си да опитат и скоро дворът се изпълни със странни, гротескови, дори отблъскващи звуци. Генералът също беше един от изкусените, може би защото неговото мучене му изглеждаше добро средство, за да спечели доверието на младата съпруга на един подполковник, която го беше омагьосала още в началото. Отвреме-навреме учителят повтаряше с безпристрастен вид урока и по схема на тези, които се намираха най-близо до него, почти бях сигурен в доказателството на подозренията си, че той говореше неприлични неща, които не достигаха до мен.

Някои от гостите, на които забавлението не хареса, започнаха да се оттеглят. Тъкмо и аз щях да се отделя от групата, в която бях, когато той застана срещу мен и ме попита:

— Вие не се смеете, нали?

В тона му, в подигравателно свитите устни, в очите му — сиви, големи, неподвижни, смущаващо настойчиви — имаше упрек, дори заплашителни нотки. Издържах на погледа му и след това, без да отговоря, се обърнах и се отправих към другия край на двора.

Още не беше заглъхнал ефектът от първото му хрумване, когато измисли друго. Странно беше, че макар и да се намирах далеч, не можех да не разбера за какво става дума, благодарение на острия му металически глас (още го чувам); не говореше високо, а се чуваше из целия двор. Новата приумица се състоеше в мърдане на ушите и както обясни, бил я научил в колежа, през дългите часове, прекарани в дисциплинарната стая, където наказанието било да седиш под наблюдение и под възбрана за всякакъв род дейност, включително четене. Заобиколен от заинтригуваната публика, той раздвижи ушите си първо заедно, след това лявото, после дясното и повтори номера, вероятно в отговор на молбите, с които го обсипваха. След това започна да наблюдава учениците си е насмешка.

Спомням си, че отначало се заяде с генерала, защото, въпреки усилията и гримасите, той завърши опита си явно разстроен от смеха, който неговото безсилие предизвика у жената на подполковника. Но това, което ми направи най-силно впечатление (макар че си го обясних отчасти с влиянието на алкохола), бе обаянието на този човек не само върху жените, но и върху съпрузите им, които с усмивки на глупавите си лица търпяха почти с удоволствие всичките му пренебрежителни грубости.

Зрелището така ме отегчи, че реших да го пренебрегна, да се абстрахирам от него, да се затворя в себе си. Тъкмо поради това научих за последния инцидент, едва когато той беше в разгара си.

Изглежда, че той беше подхванал разговор за ездата, любезно, но предизвикателно, с един офицер от пехотата. Сигурно му бе казал, че пехотинците, въпреки че на парадите излизат понякога на кон, не разбират от езда, понеже в училището ги учат само как да падат и с това ги наплашват за цял живот.

После повел разговор за начините на пришпорване, които ездачът трябва да използва, за да подкара коня в галоп, и в разгара на дискусията, не зная точно как, беше успял да накара събеседника си да застане на четири крака на земята.

Точно в този момент погледнах нататък и видях още един офицер, който изпълняваше ролята на ездач на гърба на първия. Инициаторът (за когото сега говореха, че бил полковник от кавалерията) караше ездача да се наведе надясно и да срита с крак в подмишницата изпълняващия ролята „кон“, за да покаже как на практика конят, като усети бодването на ботуша в хълбока си, е принуден да премести крак напред. После ги накара да вървят. Признавам, че тогава и аз трябваше да се усмихна.

В този миг откъм коридора се появи дъщерята на покойника, девойка на повече от двадесет години, висока и слаба. Като я видяха, всички застинаха по местата си, усмивките изчезнаха от устните. Но този, който се правеше на кон, поради положението си в момента, не видя появата на момичето и продължи да върви бавно и трудно с ездача на гръб. А тя, бледна, с подпухнали и зачервени очи, следеше сцената с уморено изумление. Беше съвсем естествено: в стаята, която гледаше към улицата, бдяха над баща й, починал същата сутрин от емболия.

Но предполагаемият полковник от кавалерията показа, че има стоманени нерви, защото не се смути, напротив, приближи се към нея и й заговори, като произнесе на висок глас първите думи на реторична благодарност и после продължи толкова тихо, че беше невъзможно да се чуе какво казва. И аз като всички останали бих искал да зная, защото видях, че изразът й се промени: лицето й омекна и се проясни. Общото учудване стана още по-голямо, когато тя погледна събеседника си в очите и му се усмихна. Но ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че много скоро той я накара да иде при гостите и че цялата вечер тя остана при нас и разговаряше съвсем естествено като другите, сякаш от този момент беше толкова роднина на мъртвия, колкото и аз?

Би било безполезно да ви разказвам повече за всичко онова, което този човек измисли, за да държи под своя власт вниманието на присъствуващите. Факт е, че успяваше. Някои си отиваха, но биваха замествани от други, от първия двор, които, макар че в началото се показваха недоволни, веднага отстъпваха на съблазънта, подчинявайки се на общото настроение.

А защо аз останах? Не мога да обясня. Всичко това ме отвращаваше, но изпитвах силна необходимост да наблюдавам действията на този човек; той ме привличаше — както предполагам, че биват привличани повечето мъже с удоволствието на забранения плод. Така минаваше времето.

Когато погледнах часовника и видях, че беше три след полунощ, реших да си ходя. Сбогувах се и вече пресичах антрето, за да изляза навън, когато усетих, че някой ме следва безшумно. Обърнах се: беше той.

В полумрака забелязах, че кожата му беше добила някакъв тъмен, землист цвят, сякаш беше преуморен; очите му блестяха. Стана ми неприятно, че трябва да си вървя с такава компания, но това изглеждаше неизбежно.

Излязохме. Улицата беше пуста, обвита в хладна мъгла. Въпреки това той заяви, че му е топло и си съблече сакото. Докато го сваляше, ме удари вълна от силна тръпчива миризма, навярно от напластена пот, която си обясних с активната му дейност през цялата вечер, но която ме накара да се отдръпна предпазливо.

Макар и вече без сако, изглежда още нещо го притесняваше, защото въртеше глава и опъваше шия, както правят много нервните хора. Почти веднага махна вратовръзката и разкопча ризата си. Не го гледах от деликатност, понеже не считах, че е прилично да се ходи така.

От момента, в който излязохме на улицата, беше започнал да ми говори с писклив злобен глас и накъсани фрази, с които, не помня точно как, но се подиграваше почти открито на глупостта на хората и най-вече на гостите; фрази, с които искаше да ме провокира, да ме нарани и на които аз отвърнах само веднъж. Погледнах го, за да му заговоря. Добре ли бях видял, добре ли бях видял наистина, че това лице е много тъмно, вече прекалено тъмно, че е много окосмено, че там, дето се изписва усмивката, просветва нещо прекалено блестящо? Не бях ли сбъркал, като го виждах по-нисък и по-дебел? Не можех да го гледам. А той продължи да говори.

Вече беше успял да ме изкара от кожата ми, макар да не го показвах, когато чух, че неочаквано ме запита накъде отивам. Сигурно съм се забавил с отговора няколко секунди, докато пресметна коя посока ми дава най-добра възможност да се отърва от него, защото когато се обърнах да му отговоря, открих стъписан, че бях сам.

На около петдесет метра се отдалечаваше с трясък един трамвай със запалени светлини. Възможно е, макар и трудно обяснимо, той да е успял да се качи в трамвая, но погледът ми не е вече така остър, че да мога да видя от такова разстояние дали той действително се намираше във вагона. Освен това в даден момент трамваят трябва да е минал близо до нас. Как не бях го видял? Въпреки всичко нямаше друго обяснение, а такива уж чудеса — които се дължат само на собственото ни объркване — се случват всеки ден. Така че си отидох в къщи. Но не мога да твърдя, че сънят ми беше спокоен.

На сутринта се отправих към гробището за погребението, въпреки че — независимо от притеснението, което изпитвах от това — моята скръб по починалия бе заличена от интереса, с който очаквах нова среща със снощния човек.

Потърсих го сред хората, които чакаха траурния кортеж на входа на гробището, сред тези, които слизаха от колите и тръгваха след катафалката, сред закъснелите, които дойдоха само за службата в параклиса, между тези, които се отдалечиха към семейната гробница. Нямаше го, но това никак не ме учуди.

Но затова пък ме впечатли начинът, по който реагираха на въпроса ми хората, които го бяха видели миналата вечер толкова добре, колкото и аз. Гледаха ме с досада или с още сънени очи, като че ли не разбираха за кого им говоря. Някои ми отвръщаха едносрично, така че не разбирах нищо; изглежда, че от неудобство заради събитията, с които беше свързан този човек, бяха решили да забравят всичко, дори неговото съществуване.

Два дни по-късно трябваше да отида в къщата на покойника заради едни работи, с чието уреждане бях натоварен. Още щом влязох, усетих остра миризма, която сякаш ми беше позната. Посрещна ме дъщерята, заведе ме в една стая и вече разговаряхме, когато изведнъж тя уморено прекара длан по челото си, изправи се и отиде да отвори прозореца. Попита ме не усещам ли някаква странна, неприятна миризма. Признах, че наистина е така, а тя ми обясни, че миризмата се дължала на многото цветя, които се натрупали в къщата, замайвала всички и с нищо не можели да я прогонят.

В този миг я познах: нямаше нищо общо с тия цветя; беше същата тръпчива, малко зловонна миризма, която долових онази нощ, когато моят придружител си сваляше сакото. Но с кимване на главата потвърдих думите на момичето и предпочетох да не казвам нищо.

Бележки

[1] Карл Клаузевиц — пруски генерал, военен теоретик. — Б.пр.

[2] Сараете, Ескел — градове в Аржентина — Б.пр.

Край