Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Диан Жон (2010)

Повече информация за сборника „33 любовни романа“, както и начин за покупка на електронното издание можете да намерите в официалния сайт на автора.

 

Издание:

Тихомир Димитров. 33 любовни истории

Българска. Първо (електронно) издание, 2010 г.

Корица: Пенко Скумов, 2010, http://skumov.backyardz.org

Редактор: Биляна Карадалиева, 2010, http://myrimes.wordpress.com

Лиценз

Поставянето на линкове е свободно. Използването на части или на цялото произведение за некомерсиални цели е позволено с посочване на автора и линк към оригинала. Използването с комерсиална цел се заплаща по споразумение. Публикуване на преработки не се допуска по никакви причини.

Как да възнаградя автора?

С ePay:

От: Меню Преводи — Изпратете пари на друг потребител в epay.bg

Получател: КИН 0962521724

Описание: книга

 

С Visa и MasterCard:

От: https://www.epay.bg/credit_wt.cgi

Получател: [email protected]

Описание: книга

 

С банков превод:

IBAN: BG74 CECB 9790 0088 6818 77

Централна кооперативна банка

BIC: CECBBGSF

Получател: Тихомир Димитров

Основание: КИН 0962521724 — КНИГА

 

Сърдечни благодарности!

 

За критики, мнения и впечатления относно съдържанието на тази книга, за издателски предложения и за достъп до цялото творчество на Тихомир Димитров, както и за обратна връзка с автора, моля посетете:

 

Писателския блог на Тишо.

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

33-lubovni-aksinia.jpg

Онази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното усещане, че животът му е скапан. Ето, на 30 години вече, той продължаваше да живее с техните, защото нямаше пари да се изнесе. Работеше скапана работа — даваше 12-часови смени в магазин за хранителни стоки и получаваше 400 лева месечна заплата. За малкия град, който го беше засмукал в утробата си, това беше „добро“ възнаграждение. Парите му стигаха за джобни, но само дотук. Не можеше да пътува по света, а му се искаше — границите бяха отворени. Не можеше да си купи кола. Не можеше да гледа семейство с тези пари. Какво семейство, та той дори не беше докосвал жена от години! Личният му живот също бе скапан.

В малкия градец му бяха останали само двама приятели — загубеняци като него. Всеки петък тримата се напиваха с домашна ракия, гледаха Fashion TV и мечтаеха за богините от подиума. Всъщност, другите мечтаеха. Иван знаеше, че никога няма усети парфюма на такава жена дори от разстояние. Не беше грозен, но имаше отпусната фигура — слабо тяло, от което стърчеше издайническо коремче. Ходеше леко прегърбен, а мустакът му — колкото и да го бръснеше, продължаваше да прилича на девствен. Всъщност, ако не беше дебелата Грета — отчаяна самотница като него, която се напи и почти го изнасили на един купон, Иван щеше да е все още девствен. Не виждаше голяма разлика.

Хората се отнасяха зле с него. Виждаше презрението и снизхождението в очите им. Родителите едва го изтърпяваха. По-възрастните роднини непрекъснато го питаха кога най-после ще се ожени. Шефът се отнасяше с него като към частна собственост.

— Който не понася, се изнася — беше дежурният му лаф. — На борсата чакат още много такива като тебе!

Такива като Иван нямаха високо образование, нямаха високи доходи, нямаха спортна фигура или приличен външен вид. Не притежаваха имущество. Не притежаваха дори елементарно чувство за хумор. Те не можеха да се похвалят с друго, освен със своето безличие.

Е, някои от тях си имаха своите малки тайни. Като Иван. Тайната му се наричаше Аксиния. Какво име само! Аксиния беше на 28, полу-рускиня, дъщеря на разведени родители, самата тя също разведена. Обитаваше просторен апартамент в отсрещния блок, заедно с тригодишната си дъщеря. Иван беше влюбен в Аксиния от малък. Естествено, никой не знаеше за това. И никой не трябваше да разбере!

Златокосото момиченце от по-долните класове се превърна в училищния му блян още през юношеските години. Успя да убеди техните да му вземат куче. Обеща им, че ще се грижи за него, а целта му беше само една: всеки ден изчакваше с нетърпение Аксиния да изведе пред блока нейния пекинез. Тогава Иван грабваше каишката на собствения си пудел и двамата изскачаха навън. Минаваше на метри от стопанката, която боготвореше. И от изключително грозното й куче. Надяваше се само на едно — погледите им да се срещнат. Нямаше смелост да я заговори. Нямаше дори намерение да опитва. Молеше се тя да го удостои само за миг с усмивката си или да го поздрави. Случеше ли се това, той бързаше да се отдалечи засрамен, но щастлив и с разтуптяно сърце дърпаше каишката на кучето обратно към неговия блок. Тогава самотата не го плашеше, напротив — тя беше неговото убежище, където на спокойствие можеше да преживява романтичния екстаз от срещата си с нея.

След време започна да й пише дълги, страстни писма. Подписваше се като „анонимен обожател“, но не събираше смелост да отиде до пощенската й кутия. Късаше писмата и ги хвърляше на боклука. Само веднъж, без сам да знае как, се озова в нейния вход, с последното си любовно излияние в джоба, внимателно сгънато на четири и прибрано в плик. Трябваше само да бръкне, да го извади и да го постави в кутията, където му беше мястото. Тъкмо събра смелост, ето — ръката му вече напипваше плика, когато врата на асансьора се отвори и от него изхвърча не кой да е, а самата Аксиния — жизнерадостната, вечно усмихнатата Аксиния. Тя се стъписа за момент, видимо изненадана от присъствието му, после усмивката се върна на лицето й — да, това беше момчето от съседния блок, с рошавия пудел. Поздрави го с леко кимане на глава и мълчаливо го подмина.

Иван дълго време стоя като парализиран. Вдишваше от аромата на парфюма, който беше оставила след себе във въздуха и ръцете му трепереха. Чувстваше се като крадец, заловен на местопрестъплението. Писмото, естествено, така и не стигна до своя получател.

После Аксиния се превърна в очарователна млада дама. Ревност късаше сърцето на Иван всеки път, когато я виждаше с непознати, много по-възрастни от нея мъже. Изпращаха я с лъскавите си коли през малките часове на нощта, натискаха я пред входа. Един ден Аксиния се омъжи. Пищно хоро се виеше пред отсрещния блок, а Иван се търкаляше на пода в стаята си и ревеше. Любовта на живота му се премести да живее в друг град. С друг мъж.

След това плъзнаха слуховете. Родителите й се били развели. Баща й се прибрал в Русия. Бракът й нещо не вървял. Иван видя да изнасят майка й в ковчег от съседния блок, а няколко години по-късно се завърна и Аксиния — с новороденото си дете от несполучливия й брак. Иван се опитваше да не злорадства. Успокояваше го мисълта, че отново ще може да я вижда всеки ден, както преди. Говореха, че бившият й съпруг е човек със съмнителен бизнес, че я е пристрастил към дрогата и за да си набавя от скъпия кокаин, Аксиния се продавала на местните новобогаташи. После харчела всичко за наркотици и алкохол. Сутеньорът я пребивал редовно от бой, защото не носела достатъчно пари. Да, Иван действително я виждаше рядко и ако не бяха огромните сенки под очите й, плюс издайническите синини по бузите, той щеше да се съмнява в слуховете.

И тъй, онази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното усещане, че животът му е скапан. Както винаги стана по тъмно, уми си зъбите и отиде в магазина, за да отвори на доставчиците, които носеха хляба и млякото в шест. Прие стоката, измете пода, забърса тезгяха, направи си кана кафе и закачи на вратата табелката „отворено“. Часовете до обедната почивка минаваха най-бавно. Слушаше радио и решаваше кръстословици, ако нямаше много клиенти. Точно в дванадесет заключваше магазина, купуваше пица от съседната закусвалня, хапваше на крак и се отправяше по главната улица към най-близкия тото-пункт. Това се случваше всеки понеделник.

Знаеше колко нищожни са шансовете му за печалба, но само срещу пет лева си купуваше цяла седмица надежда, че другият понеделник може да се събуди богат без никой, дори той самият, да знае това. Цената му се струваше справедлива. Пазеше малкия си навик в тайна, за да не му се присмиват. Никога не гледаше тегленето на числата в четвъртък или неделя. Така само би съкратил удоволствието от очакването!

Домързя го да проверява резултатите, затова подаде фиша на касиерката и докато тя внимателно проверяваше номера му в списъка с печелившите билети, той набързо попълни числата за следващата седмица. До края на обедната му почивка оставаха само 15 минути. Трябваше да побърза. Подаде листчето на касиерката и се стъписа — зад пластмасовото стъкло го очакваха две огромни, пълни с изненада и възхищение очи:

— Иване!!! — провикна се дебелата леличка, която беше прекарала половината си живот между талашитените стени на тото-пункта. Дясната й ръка трепереше във въздуха и стискаше неговия фиш:

— Иване, уцелил си шестица, Иване! — касиерката се вълнуваше толкова много, все едно късметът бе споходил лично нея, а не някой друг.

Иван беше свикнал да живее с излъганата надежда, която всяка седмица можеше да подмени с чисто нова, само срещу четири и осемдесет. Беше изтеглил няколко тройки, дори веднъж му се падна петица, но за новина като тази никак не беше подготвен.

Погледна през прозореца. Зад решетките на тото-пункта животът продължаваше по старому: пенсионери пълнеха кафенетата и обсъждаха политически теми, млади майки с колички се разхождаха на групи по главната, циганки в оранжеви дрехи замитаха около кошчетата за боклук, гълъби крачеха напред-назад в търсене на останки от нечия закуска. Нямаше фанфари, заря, нямаше манифестация и танци. Той беше спечелил шестица от тотото, а светът си оставаше все същият!

— Колко? — устата му пресъхна.

— Ама ти не четеш ли вестници, бе, човеко, не гледаш ли телевизия? Натрупа се рекорден джакпот! Три милиона и двеста хиляди лева! Казват, че дори румънци и гърци идвали с колите си през уикенда, за да пускат фишове. Има само една шестица тази седмица, Иване, това си ти!!!

— Три милиона и двеста хиляди лева?

— Три милиона, двеста хиляди лева и тридесет и една стотинки! — ухили се касиерката.

Без да дава външен израз на радостта си, Иван й даде новия фиш, придружен от четири лева и осемдесет стотинки:

— Този фиш го подарявам на теб. Дано да извадиш същия късмет!

Настъпи неловко мълчание. След кратка пауза, Иван продължи:

— Ще ти бъда много благодарен, ако не кажеш на никого за случилото се. Наистина МНОГО! — той посочи печелившия талон, който касиерката продължаваше да стиска в ръка.

— Гроб съм, да знаеш! Ти за каква ме мислиш, бе? От двадесет години я работя тая работа! Правилникът не ми позволява да издавам самоличността на печелившия. Искаш да ме уволнят ли? Знаеш ли, че дори могат да ме осъдят за такава сума? Ако се разприказвам.

— Добре. А сега ми кажи как да си получа наградата.

— Ами, трябва да изпратя билета до София за справка и заверка. След около седмица можеш да си получиш парите лично от централата на Спортния тотализатор или да дадеш банкова сметка, на която да ти ги преведат. Ето, разпиши се върху тази декларация, попълни трите имена, номера на фиша и ЕГН-то. Пиши четливо, защото единият екземпляр остава за теб, а другият го изпращам заедно с печелившия фиш директно в Централата.

— Благодаря! Ще се видим другата седмица, значи. Спомни си за обещанието, което ми даде, за да не забравя и аз моето.

Без да дочака отговор, Иван напусна кабинката и се затича обратно към магазина. Обедната му почивка свършваше след 5 минути.

Седмицата мина като всяка друга. Продължи да става по тъмно, да отваря на доставчиците, шефът продължи да го заплашва с уволнение по навик, родителите му продължаваха да не го търпят. Единствената разлика беше цифрата, която се изписваше върху екрана на банкомата. От двуцифрена беше станала шестцифрена. Изпратиха му парите много по-рано от очакваното, след допълнителна справка по телефона. Една-единствена мисъл не го оставяше на мира и това беше Аксиния. Ето, че сега вече можеше да й подсигури много хубав живот. Можеше да се погрижи за нея и за детето й.

Една сутрин я видя да се прибира, докато отиваше за работа. Слезе от жълто такси, облечена в коженото си палто. Имаше измъчен вид. Красивото й лице излъчваше страдание. Размазаният грим издаваше, че е плакала. „Това повече не може да продължава така!“ — закани се Иван и реши да действа веднага.

На другата утрин Аксиния по навик отвори пощенската кутия, преди да се качи в асансьора. Намери плик, върху който грижливо беше изписано името й с червен флумастер. Вътре имаше двеста банкноти по петстотин евро и една бележка: „От неизвестен обожател“.

Повече никой не видя Иван. Носеха се слухове, че е спечелил шестица от тотото и е отишъл да живее в Испания, където е отворил собствен магазин за хранителни стоки. Слуховете в малкия град обикновено се оказваха верни.

Край
Читателите на „Аксиния“ са прочели и: