Елин Пелин
Войнишка нива

Зад селцето, върху склона под гората, право срещу слънцето и срещу полето, лежи самотна, почерняла угар, а сред нея стои самотна черна и неподвижна, млада, китна, саморасла трънкосливка. Наоколо други ниви няма — само посивяло, умряло от зимата пасище. А нагоре въз баира — голяма, гъста стара гора, чиито дребни издънки-храсталаци са налягали сгушени като малки деца по единия слог на нивата.

Това е Стойковата нива.

В близката падина пуши тънко и право към небето коминя на Пенкината кошара, обградена с обори и спусници, дето зимува тяхното голямо стадо.

Тук е тихо. Слънцето цял ден пече. Сняг не се държи и е топло дори и когато по цели недели облаци пречат на слънцето.

Пролетта наближава. Зимата усеща нейните бавни и любовни стъпки и замръзналият й пулс отново се събужда. По високите склонове на далечните планини копнее снегът и се очертават странни кръстни знамения и полето се обръща с пълна надежда към тях. Из долините ехтят вече възторжените химни на освободените реки и потоци. Из гората се понася тихо шумолене. Млад вятър-юноша заиграва из клонете. Пъпките се надуват от изблик на щастие. Жилавият коравосърдечен дрян над Стойковата нива не устоя и през една тиха вечер, пълна с копнежи, цял се разцъфтя и клоните му потънаха в малки нежни жълти цветове, като че слънчевите лъчи бяха паднали само върху него. Наблизо до поляната наизскачаха като запалени свещици жълти минзухари, а в храстите, близо до тежкоцветния кукуряк, погледнаха срамежливо сините очи на девствената теменуга и диханието й напълни храстите.

Една сутрин в гората се чуха три весели, пълни с живот подсвирквания, които бързо и бодро се повтаряха.

А! Значи, скорците дошли! Няма лъжа вече, пролетта настъпя.

Обтегна се под слънцето Стойковата нива, колко бе дълга и широка! Запалиха се от страст плодородните й недра. Топла нежна влага изпълни душата й.

Ах, де е Стойко, младият орач, да пусне ралото да я изоре, да посее, да попее над нея, гологлав, изпотен, прижурен от слънцето — да запее високо, да му отговори ехото из гората, да чуе Пенка от кошарата, да излезе и тихо, на пръсти, да се приближи зад храстите, да погледне крадешком със сините си очи и после да побегне уплашена, развълнувана, да легне в градината при златните пчели и дълго да не може да спре страшното биене на сърцето си.

Ах, де е Стойко!

Из полето навсякъде се мяркат орачи — жени и деца. Почерняха бързо буренясалите угари и се припекоха на слънцето, посети, чисти, осветени от труда.

А Стойковата нива стои неорана, ще буреняса, ще се спече от скръб.

Пенка излезе да прибере агънцата, които си играеха на поляната.

Слоговете на Стойковата нива бяха посинели от теменуги.

— У-у! — извика весело Пенка и се спусна да ги бере, но отведнъж побягна. — Боже, ако ме види Стойко!

Сърцето й се развълнува.

Тя се спря и се усмихна. Защо се уплаши? Стойко беше на война. Вчера се получи писмо от него. Той нямаше свои хора, ни роднини и затова бе писал до всички в село. Накрая имаше много здраве и до нея. Да би могла, и тя би му пратила поздрав оттука. Сега му шие риза. И нея тайно ще изпрати.

На трънкосливката сред нивата кацна едно малко сиво като парче войнишки шинел пиленце и запя весело. Пенка се загледа в него. То не бе ни врабче, ни жълтурка, ни синигер, ни славейче. Такива пиленца се виждат рядко.

„Дали не иде оттам, дето е той — помисли Пенка — И-и, мъничкото, да би хвръкнало пак при него да му обади как го мисля.“

— Пшт, иди, миличко! — извика тя и подхвърли теменужките, които бе набрала. Те се посипаха по меката й коса. Птиченцето отлетя с весел писък.

На Пенка й стана тъжно. Тя обходи с поглед цялата Стойкова нива, едничката негова нива. Кой ли ще му я изоре. Пенка застана край нивата и като че порасна от някаква мисъл. Лек ветрец помилва косата й и пламналото й от младост лице.

Тя набра теменужки и се върна.

— Мамо, ще те попитам нещо, ама да не ми се караш — рече галено на майка си, която предеше на прага.

Майка й вдигна очи и я погледна спокойно. Пенка тоя път и се видя по-хубава отвсякога. По лицето й играеше срамежлива руменина, очите й горяха от някакъв решителен поглед.

— Какво има, детето ми? — каза майка й.

— Нали няма да ми се караш, мамо!

— Е пък защо ще ти се карам, какво има?

— Искам да изора на Стойко нивата. Той е на война, при бате, и си няма никого. Искам да изора и посея нивата му с нашите волове и наше семе.

Майката мълча дълго и после попита:

— Откъде ти дойде това на ума?

— Е, откъде! — едвам можа да издума Пенка, засрами се и побягна.

Майка й тръгна след нея. Тя намери дъщеря си в пчелина, подпряла глава до дънера на ябълката. Две сълзи, като два бисера, трептяха на клепките й и се мъчеха да се търколят.

— Слушай, Пенке, това сам Господ те е научил, майка. Изори му я, синко, посей му я. Войнишка нива, тя е народна нива. Те за всички ни се бият там, майка, за всички ни мрат. Като те е Господ научил, послушай го, детето ми!

И майката прегърна Пенка и леко я помилва по хубавото лице.

На другия ден Пенка, накитена с теменуги, държеше здраво оралото в моминските си ръце и пореше дълбоко бразда след бразда и сееше самотната Стойкова нива. Слънцето посипваше с лъчи младата работница. Малкото сиво безименно пиленце пак дойде на трънкосливката, пя и отиде да обади на Стойко кой оре нивата му.