Елин Пелин
За пролетта

В другите страни, когато дойде пролетта, хората я посрещат, както се посреща една любима, покоряюща сърцата царица. Вестниците й посвещават уводни статии, поетите й пишат стихове, момичетата отиват в полето да усетят първата й топла, многообещаваща целувка. Фотографическа снимка от първия скорец, който известява нейното пристигане, украсява най-хубавите страници на илюстрованите списания; първият минзухар и първият кукуряк отиват за спомен по хербариите или между листата на любимите книги. Първите лъчи, първият цвят на зарзалата, първият зелен лист, изскочил из пъпката, говори на сърцата, радва всички. Телеграми от провинцията известяват първия признак, че великото тържество на природата започва и се приготовлява празничното шествие на пролетта.

У нас тая магьосница дохожда тихо, от никого непосрещната, от никого невъзпята. Нашите многобройни поети-плагиатори не си правят труд да потърсят нещо у някой чужд автор и да откраднат нещо в нейна чест. Никой у нас не чува първото подсвиркване на скореца, никой не донася първия кукуряк и първия минзухар. За нейното настъпване ние се уведомяваме по спанака, баклата, лука и марулята, които се появяват в халите, тя ни радва с цвета на първите репички, с първото агнешко печено и с първото развалено кисело зеле.

Тя е вече дошла. Скорците вече имат гнезда, по Тракийското поле цъфтят овошките и по мочурите гази щъркелът. Но вие чули ли сте нещо за това? Нашите вестници дадоха ли ви тая сензация? Прочетохте ли някоя възторжена ода? Не, ние пренебрегнахме обновителката на земята, както пренебрегваме всеки авторитет. Не й оказахме заслужените почести, не пометохме пътищата за нейната божествена походка.

Тя, макар да е един велик символ, биде пренебрегната даже и от агентите на „международния символизъм“. В поезията чуваме само тракането на безценните камъни, на раковините, шума на подводната растителност, отскубната от дъното на чуждата литература, нас ни шашардисват с астрономическите названия на звездите, със студените северни сияния, които нито сме виждали, нито някога ще видим. Новите картини са хора, удавени в локви, морета с дъното нагоре. Нашите съвести се заплашват с герои от платното на кинематографа. Нам ни се проповядва, че миризмата на испанското сено, което ядат само магаретата, е по-приятна от миризмата на сеното, което ядат нашите работливи крави. От нашия живот изчезна вече добрият и мъдър Кольо, както изчезнаха самодивите от горите, и се замени с Николай, пред когото винаги стои думата великий.

И тъй, пролетта настъпи. Нова пролет! Пъпките, напоени от земната сила, набъбват и се пукат. Из зеления букак скоро ще се чуе загадъчният глас на кукувицата, тая странна, тъмна и самотна птица, приятелка на горския дух, който си мие зеленото лице на потоците и почива на сянка под самородните колиби от павит. Ще запее славеят в мечтателните майски нощи, зелени тръстики ще се надвисят над водите и в ароматен цвят ще натежат сливите и ябълките. Тънка вихрушка ще запътува по тесните пътеки из вретенилите ниви.

Дали тогава поне, в нейния разгар, ще се зарадва и разтупти българското сърце, което е тъй равнодушно при нейното пристигане? Дали ще се зарадва от тази пленителна дивна картина, която е толкова хубава, защото е родна, защото е наша, защото само нашите сърца могат да я разберат и почувствуват?

Или равнодушно и прозаично ще я преживеем, без да я забележим, затрупани от дребни грижи, дребни мисли и дребни сметки.

[Излиза във в. „Развигор“, г. II, бр. 59, 25 март 1922, с. 1.]