Елин Пелин
Чичовците

Тая дума ние знаехме, но през двете последни войни тя доби особено значение. Тя характеризира войниците от по-старите набори и опълчението. Вече не наричат другояче тия здрави, калени в борбите войници. От фронта до последната затънтена колибка във вътрешността това е името на добрите храбри стари войници. Но тая дума не е едно студено, сухо определено понятие. Тя е гальовно име, тя се произнася винаги с известна нежност, тя съдържа в себе си много ласкания и много скромност. В нея няма присмех, няма ирония. Тя е измислена от сърцето за ония, с които се гордеем и които милеем.

Говорят за боеве, за спечелени победи и кажат: „Там са взели участие и чичовците.“ Това българинът винаги казва с известна гордост. В тая война чичовците са навред.

Те се мяркат като тежки бронзови фигури, бдящи със стара пушка в ръка край железопътната линия. Те карат безкрайните върволици коли от обози. Мълчаливо, с чибучка в устата, той маха остена над воловете, подвикне им дружески и върви из калните пътища, по безкрайно дългите пътища, бавно, спокойно, сигурно, никога не закъснял, никога не отчаян, никога не изгубил философическа веселост. „Чичо“ съпровожда пленниците. Той върви край тях, поприведен, облечен как да е, строг по изражение, но добър по сърце. Неговата душа е милостива към тия нещастници. Той не ги гледа като врагове. Той ги утешава и дели братски с тях своя хляб. Наблюдавал съм пленници, когато работят. „Чичо“ стои безучастно и ги варди. Той не е стар човек, едвам четиридесетгодишен. Но неговото небръснато лице, дългите му провиснали мустаци, които рядко поприглажда с ръка, сухото му лице с изпъкнали и издълбани грубо, силно, изваяни сякаш от варварска ръка черти го правят съвсем стар. Той седи на един камък. Но какво е това седене? Той се отпуснал съвсем и прилича на тръшнат с трици чувал. Той видимо е замислен. Той „не е тук“. Кой знае къде лети умът му в тоя час. Навярно в село. Далеч от него, той не мисли за друго. За къщата, за нивата, за децата, за стоката… Това са неговите мисли. Той тъне в тях. Вие наблюдавате тоя въоръжен добър човек и мислите, че нищо не вижда, че тия пленници, които му са поверени, могат да избягат всички до един, без да ги забележи. Не, тоя човек, на тоя камък, с тая пушка има странно свойство. Неговата дълбока замисленост не му пречи да вижда всичко наоколо. Той вижда пленниците до един и всеки час ги брои. Той вижда мързеливите и работливите, той вижда слабите, които вдигат с мъка лопатата, и ги съжалява, той не им подвиква, когато някой от тях сложи настрана копача и седне да си почине. Той разбира от „човещина“. Тая дума е народна. В нея се крие висока морална смисъл, която за него има мистично религиозно значение. Тоя тежък повече от камъка, на който стои, човек, тоя стоварен чувал има и друго едно свойство. Той може да скокне с пъргавината на дивак и ако е потребно, да тича бързо като дете. Неговата видимо тежка фигура се движи от една особена сила, която я прави неузнаваемо лека. Тая сила е съставена от смелост, от страх пред отговорност, от чувството на дълг, което в неговата душа едвам при тая война доби едно по-ясно и разумно осветление, и от чувството на лична сила.

В страшните сражения при Дрянова глава, дето взеха участие някои от нашите млади полкове, са взели участие без заповед и старите чичовци. Една малка тяхна част била наблизо по охрана, по друга някоя работа, във всеки случай никак не за бой. Но те видели страшното сражение пред себе си и не се сдържали, грабнали пушките и се нахвърлили в атаката с вика: „Скоро удряйте, че ще ни изтрепят децата!“ Техните деца бяха в ония млади полкове, които се сражаваха там.

Чичовците взеха участие и в отбиването на влашкия десант при Рахово. Те се държаха мъжествено като младите и дадоха жертви. Къде ли не взеха участие те! Нали от тях са съставени много от нашите резервни полкове.

Чичовците, които сега стоят под знамената, не са стари. Това име, което им е дадено и което е характерно повече за по-стари хора, те са добили благодарение на своя външен стар изглед. Тоя тежък мечи ход, тая натрупаност в облеклото, тия дълги пояси, тия качулки и башлъци, с които увиват главите си, тия странни ямурлуци, тия бронзови, небръснати четинести лица, тая разбъркана растителност под носа, която почва от дълбоките ъгли на носа, затуля устата и половина от брадата, ту нажежено щръкнала, ту мека като слама, дава старешки изглед на тия инак млади сърца.

[Във в. „Военни известия“, р. XXV, бр. 279, 19 декември 1916, о. 2, с подпис „Елин Пелин“.]