Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 83 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
Lindsey (16.07.2010)

Издание:

Кони Мейсън. Циганският любовник

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

2

Данте виждаше покрива на къщата в имението на лорд Алстън, застанал на ливадата, където беше лагерувал катунът. Беше помогнал на баба си и дядо си да устроят лагера, убивайки колкото може повече време преди часа, в който трябваше да отиде при лорда. Мисълта за благородния му дядо накара устните на Данте да се извият в презрителна усмивка. Той се гордееше, че е ром и не зависи от парите на маркиза. Данте ценеше независимостта си, наслаждавайки се на един начин на живот, необременен от правилата на обществото. Беше свободен да ходи, където си поиска и да прави каквото му хрумне.

Макар че се беше съгласил да се срещне с маркиза, той смяташе посещението да бъде кратко.

— Време е да тръгваш, Данте — каза Шандор, когато видя, че внукът му се колебае. — Негова светлост те чака. Сигурен съм, че господин Дънст го е осведомил, че всеки момент ще пристигнеш.

— Много добре, дядо, но мога да те уверя, че посещението ще бъде кратко. Не се интересувам от нищо, което маркизът би могъл да ми каже.

— Може би баща ти иска да те види. Не те е виждал, нали знаеш.

Един мускул трепна на челюстта на Данте.

— Знам. Това е една от причините, поради които нямам желание да виждам нито благородния си родител, нито пък дядо си.

Карлота цъкна с език.

— Отнеси се с уважение към маркиза, Данте, както се отнасяш с нас.

— Ще се опитам да го запомня, бабо.

Данте избра от жребците си един красив кон на име Кондор, с който да отиде при маркиз Алстън. По време на краткото пътуване той се питаше защо ли един човек, който в миналото не беше показал никакво желание да се запознае с него, сега иска да го види.

Отърсвайки се от странното усещане, което присвиваше стомаха му, Данте подкара Кондор по оградената с дървета алея, водеща към внушителната порта на имението Алстън. В ума му се мярна неясната мисъл дали ще го насочат към входа за слугите и реши да си тръгне, ако стане така.

Младежът слезе от коня. Едно момче веднага дотича да вземе юздите.

— Няма да остана дълго — каза Данте, когато момчето поведе Кондор към конюшнята.

Уверен в способността си да отстоява собствените си позиции, Данте се изкачи по стълбите и рязко почука на вратата. Отвори му възрастен мъж, облечен в строга черна ливрея. Стойката му беше толкова изправена и вдървена, че Данте се побоя да не би мъжът да се килне назад. Пронизителните сини очи на иконома се спряха на циганските дрехи на Данте, а след това и на лицето му. Той се усмихна, но не каза нищо, докато отваряше вратата, за да може Данте да влезе.

— Дойдох да се срещна с моя… с маркиза — каза Данте.

— Почакайте тук, милорд. Ще му кажа, че сте пристигнали.

Изненаданият Данте изгледа втренчено иконома. Защо се обръщаше към него с тази титла? Докато мислеше над тази странна случка, той се огледа наоколо. Преддверието беше обширно, целият му фургон би могъл да се помести в това изящно помещение. Той и преди беше влизал в домовете на гаджите, но замъкът на маркиза беше наистина великолепен.

Мраморните колони, изящните статуи, внушителният полилей и белите плочки на пода говореха красноречиво за богатството на маркиза.

— Негова светлост ще ви приеме сега. Моля, последвайте ме, милорд.

— Титлата, която ми давате, е неуместна — възрази Данте.

— Както кажете, милорд — отвърна икономът.

Младежът вдигна рамене и последва мъжа по един къс коридор. Икономът спря пред една отворена врата и се дръпна, за да го пропусне да влезе.

— Влез, Данте — чу се глас отвътре.

Той огледа бързо стаята — кабинет, както предположи, и то удобен — и погледът му се спря на мъжа, седнал зад бюрото. Маркизът се изправи, Данте беше поразен от височината и благородния му изглед, но не чак дотам, че да прости на този човек, задето го е пренебрегвал цели двадесет и осем години.

Данте се приближи към бюрото. И каза без никакъв увод:

— Какво всъщност искате от мене?

Маркизът като че ли не се стресна от резкостта му.

— Изглеждаш точно така, както си те представях. — В гласа му се промъкна лека тъга. — Виждам баща ти в твое лице.

Данте се засмя презрително.

— Мъжът, който ми е дал живот, не представлява нищо за мене. Аз съм ром.

— Седни — нареди Алстън. — Ние с тебе имаме много да си говорим.

Данте го изгледа свирепо.

— Не мога да си представя какво имаме да обсъждаме. Аз съм на двадесет и осем години. Ако бяхте искали да ме намерите, щяхте да го направите досега. Очевидно баща ми не е имал желание да намери сина, когото една циганка му е родила. Доколкото ми е известно, никога не е потърсил майка ми след моето раждане. Никога не съм молил да ме признае, съвсем не, но той би могъл да ме намери, ако искаше.

Алстън отвърна на намръщения му поглед.

— Баща ти не узна за тебе. Не съм му казвал.

Неверието на Данте беше осезаемо.

— Как да не е знаел, че циганката, която му е била любовница, е заченала дете от него? Майка ми е умряла, когато ме е родила — знаете ли това?

— Аз знаех, но Александър не знаеше. Ако беше разбрал за тебе, нямаше да се ожени за жената, която избрах за него. Наистина беше привързан към майка ти. Когато дядо ти и баба ти ми казаха, че дъщеря им носи дете от Александър, аз взех решение, за което после много пъти съжалявах. Не казах на сина си за тебе. Казах му, че ще го лиша от наследство, ако отново се срещне с майка ти. Той ме послуша, но не беше доволен от ултиматума ми. Бракът, който му уредих, не беше добър. Той и съпругата му живееха разделени.

— Къде е баща ми? Той още ли не знае, че съществувам?

— Алекс умря без наследници преди десет години, сърцето му не издържа. Тогава ти беше в училището. След като го напусна, загубих следите ти, но много се гордеех с успехите ти.

— Не ви ли казваха, че бях постоянно обиждан и оскърбяван от почти всички мои съученици? Бях циганин, нали разбирате, недостоен за уважението им.

Алстън кимна.

— Чувах, но ти намери там един-двама приятели и се дипломира блестящо.

Това беше напълно вярно. Виконт Джейсън Брукуърт и младият граф Карстеърс се бяха сприятелили с него.

— Така беше и понеже бях оставен сам на себе си, имах много време да уча.

— Чувах, че си бил много популярен сред жените.

Това беше поредната ябълка на раздора с неговите съученици.

— За какво е всичко това? Вече не съм ученик.

Алстън се облегна назад и скръсти ръце.

— Когато Алекс умря без наследници, моят племенник, виконт Лонсдейл, стана първият кандидат за мой наследник:

Данте нямаше представа какво цели Алстън.

— Щастливец. Поздравявам го.

— Ако го познаваше, нямаше да кажеш това. Калвин е отчаян комарджия, не е достоен за моето доверие или за титлата ми. Когато дойде на гости, оставам с впечатлението, че няма търпение да се озова в гроба. Понякога си мисля, че би искал да ускори края ми.

Данте не каза нищо, чакайки дядо му да стигне до съществената част.

Алстън се вгледа втренчено в очите на младежа, без да отмества поглед.

— Ти си честен мъж, Данте.

Изуменият младеж запита:

— Откъде знаете?

— Имам си начини да узнавам това, което ме интересува. Имаш ли пари, всичко е възможно. Наредих внимателно да проучат семейството ти, преди Дънст да ви намери.

Гняв избликна от черните очи на Данте. Той понечи да стане. Но Алстън повелително му махна да си седне.

— Седни, Данте. Не искам да навредя на Шандор и Карлота. Те се справиха чудесно с възпитанието ти и уважиха желанието ми да те пратят в университета.

Данте се отпусна на стола си.

— Може би трябва да ми кажете какво искате от мене.

Алстън въздъхна, пое си дълбоко дъх и каза:

— Признах те за свой внук и съдът го одобри. Всички документи са в ред. Сега ти си моят законен наследник.

Данте скочи на крака.

— Какво! Защо ще правите такова нещо?

— Защото съм убеден, че ти ще бъдеш по-добър маркиз от моя племенник.

— Аз съм ром. Не искам да имам нищо общо с вас и такива като вас.

— Ти имаш предубеждения към хората като мене, както съучениците ти срещу тебе. Ром или не, ти си моят наследник.

— Какво мисли вашият племенник за това? Подозирам, че не е доволен от решението ви. Не по-доволен, отколкото съм аз сега.

— Още не съм му казал. Той мисли, че е единственият ми наследник.

Данте избухна в гръмогласен смях. Макар че беше замаян от разкритията, не можа да се въздържи да не се засмее на абсурдното понятие, че ще стане маркиз след смъртта на Алстън.

— Простете, милорд, но намирам шегата ви доста забавна.

— Това не е никаква шега, Данте. Всичко приключи. Сега ти си виконт Данте Ноулз. Това беше титлата на баща ти. Когато умра, ще станеш маркиз Алстън. Съдът одобри петицията ми, имам и документи, потвърждаващи новото ти положение в живота. Имаш и собствено имение, и богатство, което съм събрал на твое име.

— Не искам нищо от това.

— Дали ще приемеш или не, това си е твое решение. Парите си остават твои.

Алстън извади два документа от чекмеджето на бюрото си, запечатани с внушителни печати. Подаде единия на Данте.

— Този документ е свидетелство, че те припознавам като свой внук и признавам правата ти над моята титла, имущество и богатство. А това — продължи той, подавайки му втория документ, — е копие от завещанието ми. Ако го прочетеш, ще видиш, че ти си моят законен наследник. Дръж тези документи у себе си, защото единственото друго копие е у моя адвокат.

Данте погледна с отвращение документите в ръцете си.

— Защо ми ги давате?

— Понеже са твои. Пази ги, Данте. Някой ден може да имаш нужда от тях.

Възрастният мъж се подсмихна.

„Може би ще оставя Калвин да открие, че не е моят наследник, едва след смъртта ми. Много жалко, че няма да съм тук, за да видя реакцията му.“

Данте подхвърли документите на писалището.

— Отказвам тази чест, милорд. Позволете на вашия племенник да ви наследи. Някога ме отхвърлихте, сега аз се отричам от вас.

Алстън стана и излезе иззад бюрото. За първи път Данте осъзна колко крехък е старецът въпреки солидната си външност. Маркизът сигурно беше на около седемдесет години. Разочарованието накара лицето му да се смъкне и на Данте почти му дожаля за него. Почти.

— Много пъти съжалявах за постъпката си — каза Алстън. — Но знаех, че ще си по-добре при Шандор и Карлота. Синът ми се ожени и се надявах, че ще има законно потомство, знаех, че съпругата му никога няма да те приеме в дома си. Клер донесе голямо богатство в семейството, направих това, което смятах, че е правилно. Когато Алекс почина, моите надежди за наследници умряха с него. Ти си единствената ми надежда за бъдещето. Носиш моята кръв във вените си.

— Съжалявам — каза Данте, отстъпвайки. — Не мога да приема вашата щедрост. Сбогом, милорд.

Алстън като че ли се смали преди очите на младежа.

— Не трябва да решаваш сега, Данте. Не смятам скоро да умирам. — Той взе документите и му ги подаде. — Вземи ги със себе си. Обсъди ги с Шандор и Карлота. Те са практични хора, нека те ръководят. Няма значение къде си или какво правиш, сега носиш титлата виконт. Ще дойдеш ли отново, след като помислиш върху нашия разговор? Знам, че това ти дойде като шок, но се моля да намериш в сърцето си прошка за греховете на един старец.

Шок едва ли беше точната дума, за да се опишат чувствата на Данте. Той не искаше да бъде виконт. Не искаше и да харесва дядо си, но не би могъл да отрече, че кръвта на Алстън течеше във вените му. Колкото до прошката, би могло да стане след много време. Той взе документите и ги пъхна в пояса си.

— Ще помисля над всичко, което казахте и което сте направили за моето бъдеще, но това няма да има особено значение. Вие игнорирахте моето съществувание години наред. Нямам желание да приемам каквото и да било от вас сега.

— Няма значение, ти си виконт — изрече простичко Алстън. — Не е необходимо да го приемаш.

Трудно беше на Данте да прояви ентусиазъм. Маркизът би могъл да му даде целия свят, но това не би могло да компенсира дългогодишната липса на интерес към съществуванието му.

— Ще дойдеш ли пак, Данте? Аз… бих искал да те видя отново. Иска ми се да се настаниш в имението Алстън и да научиш нещо повече за интересите и инвестициите ми. Голяма отговорност ти възлагам, като те обявявам за свой наследник.

Данте отказа да се ангажира по един или друг начин.

— Довиждане, милорд.

— Няма ли да ме наречеш дядо? Ако го чуя поне веднъж, това ще стопли старото ми сърце.

Данте спря пред вратата. Какво щеше да му струва да нарече стареца „дядо“?

— Довиждане, дядо.

Усмивката на Алстън беше искрена.

— Грейсън ще те изпрати.

Вратата се отвори незабавно.

— Насам, милорд — каза Грейсън.

Конярчето чакаше пред предната врата с коня на Данте. Той се качи бързо и се отдалечи от имението Алстън. Само трябваше да погледне през рамо към великолепната къща и всичко наоколо, за да разбере, че не иска нищо от това. Нямаше желание да живее така, както го изискваха титлата и богатството.

 

 

Шандор и Карлота го очакваха, когато се върна в лагера. Въпросите в очите им изискваха обяснение и макар че на Данте не му се говореше за посещението при лорд Алстън, дядо му и баба му заслужаваха да знаят какво се беше случило.

Данте разседла Кондор и го прибра в заграждението за добитъка, преди да се присъедини към единствените двама души на света, които наистина обичаше. Беше време за обяд, Шандор беше хванал два заека, беше ги одрал и ги печеше на огъня, докато Карлота обръщаше картофите над жаравата. Двамата погледнаха очаквателно към Данте.

Той се отпусна на една скамейка, не знаейки как да започне. Какво щяха да си помислят дядо му и баба му за щедростта на лорд Алстън? Щяха ли да я сметнат за бреме, каквото беше за него, или за благословия?

Шандор вдигна поглед от зайците.

— Как беше посещението?

— Не както очаквах.

Карлота го изгледа остро.

— Маркизът не беше ли доволен, че те вижда?

— Като че ли искрено се зарадва — изрече полека Данте. Извади документите от пояса си и ги разстла на коленете си. Понеже знаеше, че дядо му и баба му не можеха да четат, той добави: — Може би посещението ще ви стане по-ясно, ако ви прочета тези документи.

Шандор и Карлота го загледаха внимателно. Когато Данте прочете и двата документа, израженията на лицата им издаваха смайване.

— Нямам намерение да приема — каза Данте. — Не дължа нищо на маркиза. Титлата и богатството му да вървят по дяволите, не ме интересува.

Мълчанието беше смущаващо.

— Е, няма ли да кажете нещо? — запита той.

Шандор се прокашля.

— Правиш огромна грешка, момчето ми. Ти си ми по-скъп и от собствения ми живот и никога не бих ти казал да направиш нещо, което е противно на убежденията ти, но ти си роден за тази чест. Защо според тебе негова светлост се грижеше за образованието ти?

— Четох по дланта ти, гледах в кристалната топка и по звездите — изрече напевно Карлота. — Всички те предсказаха бъдеще, много по-голямо, отколкото би намерил в скромния ни катун. Навремето не разбирах какво означават знаците, но сега разбирам.

— Искате да се радвам на това? Този човек отричаше самото ми съществувание, бабо.

— Не, Данте, не е така. Той те даде на нас да те възпитаме. Нима сме ти били лоши родители? Съжаляваш ли за решението на негова светлост да те остави ние да те възпитаме?

— Не, в никакъв случай!

— Тогава може би всичко е било за добро — продължи Карлота. — Ти си най-щастливият човек на света.

— Какво каза на маркиза? — запита Шандор.

— Казах му, че не искам титла.

— А той какво отговори?

Данте вдигна рамене.

— Каза, че всичко е мое, независимо дали ще го приема или не.

— Не спомена нищо за баща си — поде Карлота. — Защо той и децата му не са наследниците на маркиза?

— Баща ми умрял преди десет години без наследници.

— А, това обяснява много неща.

— Лорд Алстън каза, че следял напредъка ми, преди да напусна университета, и загубил следите ми. Едва когато разбрал, че на племенника му не може да се разчита, решил да ме направи свой наследник вместо лорд Лонсдейл.

Последните думи бяха изречени с презрителна усмивка.

— Тези документи ми изглеждат истински — изрече Шандор, като ги вдигна, за да погледне отблизо печатите.

— Така е. Но независимо какво мисля, сега съм виконт Ноулз, наследник на една от най-уважаваните титли в областта. — И той се засмя. — Виждате ли сега защо не мога да претендирам за такава чест? Ще бъда оклеветен и очернен от доброто общество. Аз съм ром, най-презреният от всички.

— Страхуваш ли се? — запита Шандор.

— Да се страхувам ли? Вие ме познавате много добре не се боя от никого.

— Срамуваш се от наследството си — обвини го Карлота. — Не сме ли те учили да се гордееш, че си такъв, какъвто си?

— Наистина, бабо. Гордея се, че съм този, който съм, и още повече се гордея с тебе и с дядо. Затова не искам да се разделя с вас и да поема бремето, което лорд Алстън ми възлага. Вие имате нужда от мене повече, отколкото той. Освен това Алстън има още много години живот. Ще реша, когато дойде този ден, но не преди това. Колкото до високата ми титла, никой не знае за нея, освен вас. Смятам това да си остане така.

Шандор го потупа по рамото.

— Точно така, Данте. Когато дойде време, знам, че ще вземеш правилното решение.

— Дядо ти научи, че утре има панаир в Бедфорд Комънс. Всички в катуна искат да отидат там. Не искат да пропуснат възможността да спечелят още малко пари, преди да дойде зимата. Аз ще предсказвам бъдещето, а ти можеш да продадеш някой и друг кон.

— Няма нужда да ходите, ако не искате — каза Данте. — Имам достатъчно спестени пари, за да се грижа за вас през зимата и след това.

— Знам, Данте, но искам да отида, а ти имаш нужда нещо да те разсее от всичко, което се случи.

— Много добре, бабо, всички ще отидем утре на панаира.

 

 

На следващата сутрин Данте стана след една безсънна нощ. Отговорността, която лорд Алстън беше му възложил, му тежеше много. Дори парите, свързани с новата титла, не го изкушаваха. Той имаше всичко, което му беше необходимо — неща, които парите не биха могли да купят.

Времето обещаваше да бъде слънчево и ясно, когато Данте излезе от фургона си малко след зазоряване. Закуси с Шандор и Карлота, а после им помогна да вдигнат лагера.

— Ще ти помогна да привържеш конете към фургоните — каза Шандор. — Роло и Питър подготвят кобилите и жребчетата, за да ги отведат в Бедфорд Комънс. Те са много хубави, Данте, и би трябвало да привлекат вниманието на хората.

Когато конете бяха привързани към неговия и към ярко боядисания фургон на дядо му и баба му, Данте се погрижи за собствените си коне. Питър и Роло, двамата му най-добри приятели, ги държаха здраво. Данте беше разпродал повечето от конете си това лято, като си беше оставил само пет кобили, един жребец, когото смяташе да задържи заедно с две кобили, и три млади жребчета. Жребецът му създаваше най-много безпокойства, но беше от добра порода и на Данте не му се искаше да се раздели с него.

Един по един фургоните напуснаха лагера. Данте остана най-отзад с конете си. Не бяха далече от Бедфорд и фургоните стигнаха там точно когато продавачите разполагаха сергиите си. Не им стана приятно, когато видяха циганския керван да се насочва към тях, но не можеха да направят нищо. Освен това, както забеляза един продавач, живописните цигани привличаха повече купувачи.

Данте намери място малко по-далече от сергиите и разположи там конете си. Недалече от него Карлота седна на стъпалата на фургона, където щеше да предсказва бъдещето.

 

 

Нямайки търпение да види всичко, което панаирът предлагаше, Есме дръпна камериерката си към сергиите. Не беше ходила на панаир от миналото лято, а обичаше суетнята на хората и вълнението. Надяваше се да има танцуваща мечка, както беше видяла на панаира близо до Лондон миналата година.

— Побързай, Джейн, панаирът ще свърши, преди да отидем.

Камериерката на Есме се втренчи в небето с леко недоверие в сините си очи.

— Вижте небето, милейди. Преди малко беше синьо, а сега се събират облаци.

— Много се тревожиш, Джейн. Побързай, не искам да пропусна нищо.

— Ще вървя колкото мога по-бързо, но не мога да тичам, милейди — пъхтеше Джейн. — Дамите не тичат, те се носят.

Есме едва не се изсмя на упрека на Джейн. Тя й беше камериерка и приятелка, откакто се помнеше, и я беше научила на много неща за етикета и приличието, но в такива моменти съветите й не хващаха място.

Есме знаеше, че ако чичо й беше у дома, щеше да настоява някой лакей да ги придружи, но той беше отишъл до Лондон за няколко дни, оставяйки я сама.

Тя също би могла да отиде в Лондон с чичо си, но беше предпочела провинциалния живот пред големия град. Знаеше, че щом отиде в Лондон за сезона, ще я завъртят непрестанни балове и музикални вечеринки. Не ги обичаше много, но се примиряваше заради чичо си.

Есме чу музика и се забърза. Възбуда пробяга през тялото й. Гледките, звуците, възхитителната миризма на пай с месо и други изкусителни ястия я накараха да плесне с ръце в прилив на радост. Не знаеше къде да отиде и къде най-напред да погледне.

— О, вижте, милейди, има танцуваща мечка! — извика Джейн.

Те си пробиха път през тълпата към мястото, където танцуваше мечката. Погледаха малко, и после тръгнаха към другите сергии, предлагащи най-различни стоки. Есме спря, за да купи две виолетови панделки за себе си и една жълта за Джейн.

— Ще вали — изтъкна Джейн. — Може би трябва да си ходим. Пътят до имението на чичо ви е дълъг.

Но на Есме й беше твърде забавно, за да си тръгне точно сега. Тя погледна нагоре към небето и махна пренебрежително при вида на тъмните облаци, които се събираха над главите им.

— Няма да завали скоро, Джейн. О, виж, гадателка! Искаш ли да ни предскажат бъдещето?

— О, не. Не смея.

— Хайде, не бъди глупава — каза Есме, дръпвайки Джейн към приветливо украсения фургон.

Една възрастна жена с блещукащи черни очи, сребриста коса и набръчкано златисто лице седеше на стъпалата. Съсухрен стар мъж стоеше наблизо, възхвалявайки на висок глас уменията на жената.

Есме разпозна двамата цигани от празненството на лорд Хотърн и веднага пред очите й изникна образът на дръзкия младеж, който се беше осмелил да я целуне в беседката. Докосна устните си, спомняйки си начина, по който я беше накарала да се почувства тази смела целувка. Тръпка на виновна наслада се плъзна по гърба й, докато се оглеждаше крадешком наоколо. Дали мъжът, за когото се осмеляваше да мечтае, беше тук? Надяваше се да не е.

Есме знаеше, че не би могла отново да се срещне с него, не и след начина, по който беше реагирала на целувката му. Мечтателното изражение направи погледа й тъмновиолетов. Никой мъж не беше я карал да се чувства така, както този циганин, и тя се обвиняваше, че се е поддала на грубоватия му чар и красивото му лице. Приятелите й щяха да се ужасят, ако узнаеха, че е била целуната от циганин.

Въпреки предубеждението си спрямо циганите Есме не видя нищо нередно в предсказването на бъдещето. Отпъждайки глупавите си мисли за красивия младеж, тя хвана Джейн за ръка и смело се приближи към циганския фургон.

— Бихме искали да ни предскажете бъдещето — каза Есме.

Карлота се изправи.

— Елате вътре, красива госпожо, и ще ви предскажа бъдещето.

— Ти върви първо, Джейн — каза Есме, изваждайки една монета, за да я даде на камериерката си. — Ще те чакам тук.

— О, не, милейди, не мога.

— Хайде, нямам нищо против да почакам.

Карлота поведе Джейн по стъпалата и я въведе във фургона, Есме й махна с ръка и отиде към близката сергия, за да разгледа какво продават. Беше толкова погълната от джунджуриите, които видя там, че не забеляза оредяващата тълпа и притъмнялото небе.

Трепна силно, когато една светкавица освети небето, а веднага след това се разнесе силен гръм. После небето се отвори. Дъждът, носен от вятъра, плисна сред дърветата, обливайки сергиите и всички, които не бяха имали благоразумието да си тръгнат, преди бурята да се развихри. Хората се пръснаха като овце, за да избягат от проливния дъжд.

Есме не знаеше къде да се скрие, накъде да тръгне. Тласкана от поривите на вятъра, бутана от нетърпеливите хора, които искаха час по-скоро да се озоват под сигурния си покрив, тя потърси най-близкото убежище.

Данте тичаше към фургона си, когато я видя. Позна я веднага по кичурите ръждивочервеникава коса, изплъзнали се от бонето й, съсипано от вятъра и дъжда. Тя беше измокрена до кости и изглеждаше изгубена сред тълпата, която отчаяно търсеше подслон. Един мъж я бутна, тя изгуби равновесие и едва не се спъна.

Данте незабавно смени посоката и започна да разблъсква хората, за да стигне до нея.

Грабна я на ръце и се затича под проливния дъжд към фургона си.

По-скоро изумена, отколкото уплашена, Есме ахна стреснато:

— Какво правите?

— Спасявам девойка, на която не й стига умът да избяга от дъжда.

— Чаках камериерката си.

Данте изтича по стъпалата, отвори вратата на фургона си и я внесе вътре.

— Къде е камериерката ви?

— Предсказват й бъдещето.

Той я остави да стъпи на пода.

— Тя е на сигурно място при Карлота и Шандор.

И затвори вратата, оставяйки бурята навън.

— Не мога да остана тук с вас — заяви Есме. — Репутацията ми ще бъде съсипана, ако ни видят заедно.

Данте погледна през прозореца към почти опустелия панаир.

— Кой ще ни види? Всичките ви нагиздени приятелки си тръгнаха, когато заваля. Трябваше да ги последвате.

Есме не обърна внимание на упрека му и отвори вратата. Вятърът я изтръгна от ръцете й. Данте мина покрай нея и я затвори.

— Май ще останете тук известно време.

Есме потрепери, обгръщайки раменете си.

— Студено ви е. Ще запаля печката.

Той коленичи, хвърли въглища в печката и след малко огънят пламна.

Есме се заоглежда наоколо, докато циганинът се занимаваше с огъня. Макар че пространството беше ограничено, не оставаше нито кътче неизползвано. Тя погледна към леглото и бързо извърна очи. Само като си помислеше за леглото и за циганина, това пораждаше в ума й всякакви греховни представи. Каквито никога не беше имала, преди да го срещне.

Данте се дръпна от печката и подкани дамата да пристъпи напред, за да се стопли. В мига, когато я погледна, съжали, че го е направил. Тънката й лятна рокля беше цялата мокра, прилепнала към пищните извивки на ханша, бедрата и гърдите й по извънредно възбуждащ начин. Тази бледа гаджа му въздействаше така, както Лорета и нейната неприкрита чувственост не можеха.

Искаше я.

Отчаяно я искаше.

Жаждата на Данте се разбунтува извън контрол. Ако не насочеше ума си в друга посока, знаеше, че ще постъпи безразсъдно. Никога не беше се натрапвал на жена и не възнамеряваше да го прави сега. Но нищо в неговия етичен кодекс не забраняваше да целуне жената или да я съблазни, за да я привлече в леглото си.

Грабвайки едно одеяло от леглото, Данте го уви около раменете на дамата. Далече от очите — далече от ума, това като че ли беше добро правило, поне докато страстта му не утихнеше.

— Това би трябвало да ви стопли — каза Данте. — Седнете, заедно ще изчакаме бурята да премине.

Есме седна предпазливо на ръба на леглото.

— Съжалявам, не разбрах как ви е името — поде Данте.

— Не съм ви го казвала.

Барабанящият по покрива дъжд и редките гръмотевици бяха единствените звуци, които се чуваха във фургона в следващите няколко напрегнати минути.

— Искате ли чаша чай? — предложи Данте, когато мълчанието между тях се проточи. — Не ми представлява никаква трудност.

Есме го погледна неуверено.

— Бих искала да пийна малко чай.

Данте сложи един бакърен съд на мангала, после бръкна в шкафа и извади оттам чайник и две чаши. Сложи малко чай в чайника и постави чашите на масичката. Когато водата кипна, той я сипа в чайника и зачака чаят да се запари.

— Наблизо ли живеете? — запита Данте, надявайки се да научи повече за тайнствената дама.

— Живея недалече оттук с чичо си — отвърна Есме.

— Ходите ли в Лондон?

Тя набръчка нос.

— Само когато трябва. Ние с чичо обикновено отиваме в Лондон за сезона.

— Омъжена ли сте?

Есме поклати глава.

— Не, но съм… почти сгодена.

Тъмните вежди на Данте се вдигнаха въпросително.

— Почти? — Той сипа чая и й подаде едната чаша. — Смятате ли да се омъжите за почти годеника си?

Хваната натясно от прекалено личните въпроси на циганина, Есме отговори:

— Не и ако мога да направя нещо по този въпрос.

Преди да каже нещо повече, отколкото възнамеряваше, тя стисна здраво устни. Не искаше циганинът да знае каквото и да било за нея. Ако някой изречеше името й заедно с неговото, тя щеше да умре от срам. А Калвин щеше да побеснее. Есме потисна една усмивка. Ако можеше да зърне лицето на Калвин, това щеше да си струва и най-ужасната клюка, която евентуално би последвала. Но не, тя не би могла да позволи името й да бъде свързвано с това на един циганин.

Данте забеляза играта на чувствата по изразителното лице на дамата и се запита какво ли й минава през ума.

— Говорите така, сякаш не изпитвате особено добри чувства към почти годеника си.

— Никога не съм казвала това — възрази разгорещено Есме. — Коя жена няма да иска да се омъжи за един бъдещ маркиз?

— Не бих могъл да отговоря на това — каза Данте. — Сигурно сте от благородно потекло, щом се жените за такъв високопоставен човек.

Есме пресуши чашата си и я остави на масата. Вече беше казала на циганина повече, отколкото възнамеряваше. Стана и отиде към прозореца.

— Трябва да си тръгвам.

Когато не чу никакъв отговор, тя се обърна, за да види какво прави циганинът, и го намери застанал зад нея, толкова близо, че чувстваше топлината, излъчваща се от тялото му.

— Застанали сте много близо — каза тя, опитвайки се да не допусне в гласа й да прозвучи паника.

Интимността на ситуацията я накара да се почувства неудобно. Макар че не се плашеше от циганина, тя изобщо не му вярваше. На циганите не можеше да се вярва.

— Не ме харесвате, нали? — запита Данте с нисък глас, който накара фините косъмчета на тила й да се изправят. — Мене ли не харесвате, или всички роми?

— Понеже не съм общувала с цигани, не мога да кажа.

— Лъжкиня — изрече тихо Данте. — Не помните ли целувката ни? Как да забравя?

— Не. Почти не си спомням да съм ви срещала.

— Не беше толкова отдавна. Забравихте ли беседката, където споделихме тази целувка?

Ярка червенина обля лицето й. Защо я дразнеше така?

— Припомняте ми тези неща само за да ме дразните. Предпочитам да забравя беседката и онова, което се случи там.

— Да ви припомня ли?

Обхващайки лицето й в дланите си, той наведе глава. Снишавайки устните си към нейните, й прошепна:

— Може би ще запомните тази целувка.

Дъхът му сгорещи устните й и тогава той ги плени със своите, разделяйки ги с език. Не беше честно нещо толкова топло и нежно като устните на този циганин да принадлежат на мъж, забранен за нея, помисли Есме.

Данте я привлече към себе си и телата им се притиснаха едно о друго. От гърдите до бедрата неговото тяло прилепваше към меките очертания на нейното. Той бе целият твърд и се втвърдяваше още повече там, на онова забранено място, за което тя не посмяваше да си помисли.

Езикът му срещна нейния. Вмъквайки се, излизайки и отново атакувайки. Есме се опита да сдържи физическите си реакции, но беше трудно. Можеше да забави бясно биещия си пулс, сърцето й би могло да влезе в нормалния си ритъм, но как да спре туптенето ниско в корема си или да охлади огъня в кръвта си?

Отхвърляйки всяка предпазливост, Есме се притисна към него. Въпреки че не беше редно, тя искаше целувката на циганина. След днешния ден нямаше никога повече да го види и животът й щеше да продължи така, както и преди да го беше срещнала. Циганите бяха скитници. Какви шансове имаше отново да го срещне?

Данте се откъсна от нея, държейки я на една ръка разстояние. Челото му се набръчка и тя разбра, че е прекрачила границата на приличието.

— Милейди, моля, кажете ми името си.

— Защо? За да ме откриете ли? Не мисля. — И тя го отблъсна. — Невъзможно! Не знам какво ми стана.

Усмивката му прогони мрака в погледа му.

— Бих искал да проникна във вас, ако ми позволите.

Есме го гледа втренчено няколко дълги минути, преди да разбере какво иска да й каже. Макар че не беше свикнала с думи със сексуален подтекст, тя не беше съвсем невежа в тези неща. Беше се възползвала от голямата библиотека на чичо си.

— Как смеете! — Преди той да беше имал време да реагира, тя дръпна ръката си и го зашлеви оглушително през лицето. — Отвращавате ме.

И без нито дума отметна одеялото и мина покрай него. Той хвана ръката й, преди тя да стигне до вратата. Напрежение изпълваше въздуха. Гласът му я прониза и мракът се върна в очите му.

— Никога повече не го правете.

— Пуснете ме. Искам да си вървя.

Той дишаше неравно. Гърдите му се вдигаха и спускаха. Тази жена беше събудила страстта му и отказваше да я задоволи. Накрая здравият му разум се върна и той пусна ръката й. Тя тръгна към вратата.

— Ами камериерката ви? — викна той след нея.

— Тя може да се върне сама. Не е далече оттук.

Данте остана на вратата, докато я изгуби от поглед. Хрумна му да я проследи, но реши, че само ще си изгуби времето. Най-добре ще е никога да не я види отново. Тя беше показала съвсем категорично, че смята и него, и всички роми за буболечки под деликатните си крака.

 

 

След половин час лятната буря премина и слънцето се появи отново. С изключение на извънредно калната земя, бурята не беше нанесла големи щети на околността. Повечето от сергиите отново отвориха и хората заприиждаха обратно към панаира. Данте излезе навън и тръгна към фургона на дядо си и баба си. Беше вече стъпил на първото стъпало, когато вратата се отвори и една привлекателна жена на около тридесетина години мина бързешком край него. Камериерката на дамата, помисли Данте, продължавайки нагоре по стъпалата, за да влезе във фургона.

— Дрехите ти са мокри — каза Карлота. — Ела, седни до огъня.

Целувката на дамата беше породила толкова топлина у него, че Данте не усещаше влагата. Той седна на една скамейка, взирайки се в ръцете си, за да събере разпилените си мисли.

— Мисля, че трябва да тръгваме — обяви той.

— Може би си прав. Бурята развали панаира. Можем да се върнем утре — каза Карлота.

— Не, искам да кажа, да си тръгнем оттук. Да идем в Шотландия до есента.

Карлота и Шандор размениха изумени погледи.

— Да не би да има нещо друго, освен притесненията за титлата ти?

Карлота го беше разгадала. Той отвърна поглед и запита равнодушно:

— Жената, която си тръгна току-що… каза ли нещо за себе си?

— Почти нищо, а и се тревожеше за господарката си. Изхвърча оттук веднага щом спря дъждът.

— Ти предсказа ли й бъдещето?

— Разбира се. Затова ми плащат. — И тя сви рамене. — Дланта й не беше много интересна. Цял живот е била слугиня. Обича господарката си и би направила всичко за нея. Само можах да й кажа, че един ден ще намери истинската си любов.

— Спомена ли как се казва господарката й?

— Защо се интересуваш от тази прислужничка, Данте? Познаваш ли господарката й?

Мълчанието на Данте предизвика любопитството на Карлота.

— Познаваш господарката й. Важна ли е за тебе?

— Стига, бабо. Даже не знам как се казва дамата.

— Жалко, че не се върна, за да й предскажа бъдещето.

— Не прави от нищо нещо — измърмори Данте.

— Дай си ръката, Данте.

— Много пъти си ми разчитала бъдещето.

— Не и напоследък.

— Знам всичко, което искам да знам.

— Много добре, ще се посъветвам с кристалната си топка.

Данте се надигна.

— Трябва да се погрижа за конете си.

— Седни, Данте — заповяда Шандор. — Започвам да мисля, че криеш нещо.

Данте се отпусна на мястото си, докато Карлота слагаше кристалната си топка на масата между тях. Данте не видя нищо в топката, само някаква мъгла. Карлота обаче като че ли беше озадачена от видяното. Докато се взираше в топката, изражението й се променяше от радостно към тревожно и уплашено.

— Какво виждаш? — запита Шандор.

— Много неща — отвърна Карлота с напевен глас, сякаш излизащ от чуждо гърло. Изглеждаше напълно потопена във виденията в топката. — Данте ще стане маркиз Алстън по-скоро, отколкото мисли. Ще се изправи пред сериозна опасност и ще спечели съпруга. — Тя вдигна очи към Данте, устремила поглед към нещо отвъд него. — Ще намериш голяма радост с тази жена, щом я убедиш да се ожени за тебе, Данте, но се пази, пази се. Злото те дебне там, където най-малко го очакваш.

Той скочи на крака.

— Да се пазя ли? От какво зло? Наистина, бабо, това е смешно. Никога няма да стана маркиз Алстън и нямам намерение да се женя. Ако си взема жена, а това е много несигурно, тя няма да се нуждае от убеждаване.

Карлота премига, изражението й беше безстрастно, сякаш се опитваше да се съвземе.

— Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Щом Карлота говори за опасност, трябва да вземеш мерки да се пазиш, себе си и съпругата си — посъветва го Шандор.

— Нямам врагове — настоя Данте. И се запъти към вратата. — Отивам да доведа конете и да ги привържа към фургона. Искам да пътувам. Ако не искате да отидете в Шотландия, можем да тръгнем на юг към зимния ни лагер.

— Какво мислиш, Карлота? — запита Шандор, след като Данте излезе.

— Той бяга от бъдещето си — забеляза Карлота.

— Как можем да му помогнем?

— Решението си е негово. Трябва да го убедим да говори пак с маркиза. Неизбежно е да стане маркиз. Кристалната топка никога не лъже.

— Какво ще кажеш за жената? Разбра ли коя е тя?

— Не. Видях красива жена с коса, по-скоро ръждива, отколкото червена. От краткото видение ми стана ясно, че презира циганите.

— Това не ми изглежда добре. Спомена за опасност, която заплашва внука ни?

— Не знам. Върви го намери, Шандор. Твърде късно е да тръгнем на север по това време на годината. Кажи му, че ще тръгнем на юг след панаира, ако той посети маркиза, преди да заминем. Усещам безименно зло да кръжи около маркиза.

Шандор тръгна към вратата.

— Много добре, ще поговоря с Данте.

Шандор го намери при конете му. Младежът кимна на дядо си, но не каза нищо.

— Ние с баба ти ще потеглим на юг, ако се съгласиш да останеш тук, докато панаирът свърши. Вече е късно да тръгваме на север, зимите там са много сурови.

Мрачното настроение на Данте се поразведри, докато мислеше над молбата на Шандор.

— Много добре, още два дни панаир в Бедфорд, но няма вече да слушам предсказанията на баба.

Шандор се прокашля.

— Има и още нещо.

Данте вдигна очи нагоре.

— Разбира се, че има.

— Карлота все още се тревожи от онова, което видя в кристалната си топка. Тя би искала да посетиш лорд Алстън, преди да заминем. Разстоянието до имението Алстън не е толкова голямо, така че няма да промени плановете ни.

— Дядо, казах ти…

— Данте, моля те, угоди на баба си. Когато тя има силно предчувствие, добре е да я послушаш. Животът ще бъде много по-лесен за двама ни, ако направиш това заради нея. Толкова малко иска тя от тебе.

Данте въздъхна. Не би могъл да откаже на дядо си и баба си, каквото и да било. Наистина, те искаха толкова малко от него.

— Много добре, дядо. Панаирът продължава още два дни. След като си тръгнем оттук, катунът може да се разположи на лагер за през нощта в ливадата до Алстън Парк, докато аз съм при негова светлост.

Набръчканото лице на Шандор грейна в усмивка.

— Благодаря ти, Данте. Никога не си ни разочаровал.

 

 

Когато панаирът свърши след два дни, Данте беше продал всичките си коне, освен едно жребче, две кобили и собствения си жребец. Като цяло, панаирът беше минал добре.

След кратко посещение при лорд Алстън, за да удовлетвори молбата на дядо си и баба си, Данте и катунът щяха да тръгнат на юг, където зимуваха всяка година около селцето Хийт.

Лорд Алстън стоеше пред отворения прозорец в кабинета си, вглеждайки се в нощното небе, докато се питаше дали отново ще види Данте. Имаше много неща, за които съжаляваше в живота си, но едно от тях, за което съжаляваше най-много, беше това, че беше чакал всичките тези години, за да се срещне с внука си. Момчето беше оправдало всичките му очаквания, дори нещо повече. Но вече не беше момче. Беше мъж със силна воля и висока интелигентност.

Алстън смътно усещаше, че когато дойде време, Данте няма да се откаже нито от титлата маркиз, нито от отговорността, свързана с нея. Той трябваше да вярва, че внукът му ще използва внимателно властта си, защото знаеше, че племенникът му Лонсдейл не беше на висотата на титлата. Данте беше далеч по-добър избор. Алстън се радваше, че беше имал предвидливостта да промени завещанието си в негова полза, макар да познаваше внука си само от редовно изпращаните от университета съобщения.

Алстън тръгна към бюфета, сипа си една малка чашка бренди и се настани на бюрото си. Обърнал гръб към прозореца, той затвори очи и отново преживя първата си среща с внука си. Данте беше огорчен и сърдит, решен да не го хареса, но кой би могъл да го обвини? Данте трябваше да възприеме много неща и точно сега му трябваше време да премисли всичко.

Някакъв шум зад него прекъсна размислите му. Той се извърна и се намери пред дулото на един пистолет. Нападателят беше влязъл през отворения прозорец зад гърба му.

— Вие!

— Отворете сейфа — заповяда неканеният гост.

— Кажете ми какво искате.

— Сейфът… отворете го.

Алстън отиде към сейфа, обърна ръчката няколко пъти и дръпна тежката му вратичка.

— Дръпнете се.

Алстън отстъпи.

— Очаквах да се появите, но не по този начин.

Нападателят започна да рови в сейфа и изруга, когато не намери онова, което търсеше.

— Къде е?

— Нямам представа за какво говорите.

Нападателят бутна Алстън в гърба с дулото на пистолета.

— Изпразнете чекмеджетата на бюрото.

Лордът се подчини.

— Защо не идвате през вратата, вместо да се промъквате като крадец в нощта?

Мъжът го изгледа свирепо, но не каза нищо. Претърси чекмеджетата и изруга отново, когато не намери онова, което търсеше.

— Къде е?

— Кое?

— Не сте глупак.

И той размаха пистолета пред лицето на Алстън. Маркизът не каза нищо.

Нападателят набута всичко в чекмеджетата и ги затвори. После се обърна, за да затвори и сейфа.

В мига, когато мъжът се извърна, Алстън посегна към пистолета. Но неканеният гост беше по-силен. Той го бутна в стола му.

— Откога започнахте да ме подозирате?

— Неотдавна. Не исках да повярвам, че можете да го направите.

— Къде е вашето копие на завещанието?

Маркизът се усмихна.

— Закъсняхте. Дадох го на Данте.

— Негодник! Трябва да умреш!

В последния миг, преди нападателят да долепи пистолета до слепоочието на Алстън и да дръпне спусъка, маркизът съжали за миналото си и си пожела да беше имал повече време с внука си. Последното му желание беше Данте да бъде щастлив.

Пистолетният изстрел отекна в къщата. Преди да излезе през прозореца, нападателят постави пистолета в дясната ръка на Алстън и намести пръста му на спусъка.