Кони Мейсън
Циганският любовник (15)

14

Десет дни, след като Есме се върна в Лондон, чичо Даниел дойде у дома с известието, че лорд Алстън се е прибрал в града в същия този ден. Първият порив на Есме беше да отиде в него и да облекчи сърцето си, но чичо Даниел не разреши. Вместо това той прати бележка на Данте, че тази вечер ще отиде с племенницата си на бала у Хогартс и очаква да се срещне там с него.

Есме беше нервна, мислейки за предстоящата им среща. Как щеше да реагира той, когато тя му кажеше, че иска да се омъжи за него? И нещо още по-важно, какво го беше задържало толкова време далече от Лондон?

 

 

Тази вечер Есме положи специални грижи за облеклото си, избирайки светлозелена рокля, оголваща раменете й, с деколте, което се спускаше ниско над гърдите, и превърза тънката си талия с тъмнозелен колан. Джейн беше подредила червеникавите й къдрици в красива прическа, която подчертаваше тънката й шия.

Данте още не беше пристигнал, когато те влязоха в претъпканата бална зала на Хогартс. Парктън излезе, за да се отбие в стаята за игра на карти, докато Есме се запътваше към група приятелки. Лонсдейл я пресрещна, преди да беше стигнала до тях.

— Ако търсиш Алстън, по-добре недей — каза той. — Съмнявам се, че ще се появи.

Есме му хвърли свиреп поглед.

— Защо казваш това?

— Няма причина да се връща. Ти си му казала, че няма да се омъжиш за него, затова той няма какво да спечели, ако се върне в Лондон.

— Вече ти казах, че промених решението си. Тази вечер възнамерявам да кажа на Данте, че искам да се омъжа за него.

Калвин се усмихна.

— Може би няма да те иска.

Шумът при вратата накара разговора да замре. После лакеят обяви маркиз Алстън. Есме отправи към Калвин поглед, безмълвно изричащ „нали ти казах“, и тръгна да пресече пътя на Данте.

Той изглеждаше отслабнал, помисли тя, и по-блед, отколкото го помнеше. Нямаше време да помисли над промяната във вида му, докато му пресичаше пътя с усмивка.

— Къде беше? — запита тя. — Чаках те.

Данте отмери официален поклон с изражение на отегчена вежливост.

— Лейди Есме. — Тя беше очаквала хладно посрещане, но това беше ледено. — Моля, извинете ме.

Заобиколи я и се запъти право към групичка жени, където се виждаха лейди Харисън и лейди Уилсън. Публично изразеното му пренебрежение беше болезнено смущаващо. Есме чу бръмчене в ушите си и разбра, че идва от хората, крито бяха чули ледения поздрав на Данте. Те я гледаха втренчено, някои със съжаление, други със злорадство, сякаш нямаха търпение да започнат да разнасят клюката за неловката й среща с маркиз Алстън.

Есме искаше да избяга, да се стопи в ламперията, но гордостта не й позволяваше. Изправяйки предизвикателно брадичката си, тя потърси някоя приятелка, забеляза лейди Луиз и се запъти към нея. С ъгълчето на окото си видя как Данте отвежда лейди Харисън да танцуват. Очевидно искаше да докаже на обществото, че вече не ухажва Есме.

Преди Есме да стигне до Луиз, лорд Карстеърс я отведе да танцуват. Тогава тя се запъти към бюфета.

Калвин се появи до нея, хвана я за ръката и изсъска:

— Трябва да говоря с тебе. Важно е.

— Нямам какво да ти кажа, Калвин.

Неговата ръка здраво стисна нейната, в очите му се появи триумфална искра.

— Алстън като че ли вече не се интересува от тебе.

Есме освободи ръката си.

— Всичко ще се оправи, когато му обясня.

— Не можеш да се омъжиш за него — настоя Калвин. Изглеждаше почти отчаян. — Богатството на Алстън ми трябва повече, отколкото на него. Какъв джентълмен е той?

— Пусни ме, Калвин. Започваш да ме дразниш. Хората ни зяпат.

Той пусна ръката й.

Есме се извърна и се отправи отново към балната зала, чакайки възможност за поверителен разговор с Данте. Танцуваше, когато я поканеха, усмихваше се без настроение и водеше учтиви разговори, като през цялото време се опитваше да не изпуска Данте от поглед. Той като че ли се забавляваше и това беше повече от онова, което тя можеше да каже за себе си.

Когато видя, че Данте излиза на балкона сам, тя се хвана за благоприятната възможност. Извини се на групичката, с която си бъбреше, и побърза след него.

Балконът бе пуст, Данте не се виждаше никакъв. Потрепервайки от студения въздух, тя тъкмо щеше да се откаже и да се върне вътре, когато го забеляза застанал в градината, осветен от лунен лъч. Тя намери стълбите и бързо слезе, преди някой да я е забелязал.

— Данте.

Той я чу, но не го показа. Есме беше последният човек, с когото би искал да говори. Тази вечер беше направил големи демонстрации, за да й подскаже, че тя не го интересува, и мислеше, че е успял. Маргарет Харисън го беше поканила на среща в дома си и той наистина смяташе да приеме. Тогава усети познатия аромат на Есме и разбра, че тя стои зад него.

— Данте, не ме ли чу?

Той се обърна с лице към нея, изражението му беше лишено от каквито и да било емоции.

— Слухът ми е много добър, благодаря. Какво искаш? Но преди да ми отговориш, знай, че няма какво да обсъждаме. Ти ясно показа презрението си към мене тогава, в Хийт.

— Исках да те помоля да ми простиш, задето те третирах като… като…

— … циганин? — довърши той. — Като мъж, недостоен за ръката ти? Знам, че гледаш на мене точно така, но никога не съм подозирал, че толкова ме мразиш, че да планираш смъртта ми.

— Какво? Да не си полудял?

— Ни най-малко. Нямаме какво да обсъждаме, милейди.

— Напротив, имаме. След като се скарахме, осъзнах колко глупаво съм постъпила. Наистина не си ми безразличен Данте.

Той се изсмя в лицето й.

— Наистина? Тогава защо замина с Лонсдейл?

— Не съм заминала с него.

Веждите на Данте се вдигнаха.

— Не си ли? Не чух такова нещо.

— Наистина заминах, но…

— Но какво?

— Калвин ме принуди.

Данте отметна глава и се разсмя.

— Разбира се, че те е принудил. Поздравления. Да предполагам ли, че сега си негова съпруга?

— Не можеш да предполагаш такова нещо! Не съм се омъжила за Калвин. Дори не го харесвам.

— Кажи го на някого, който ще ти повярва. Ти и Лонсдейл планирахте да се ожените и да споделите богатството на дядо ми. Никога не си искала да се омъжиш за мене. Аз съм циганин, не помниш ли? И за да си сигурна, че няма да ти попреча на плановете, двамата с него направихте план да ме премахнете от пътя си.

Есме отстъпи от него.

— В какво ме обвиняваш? Чаках те да се върнеш в лагера, след като се скарахме, за да ти кажа, че съм склонна да определим дата за нашата сватба. — Тя посегна към него, свивайки ръката си в юмрук. Спусна я, когато той се дръпна по-далече от нея. — Искам да се омъжа за тебе, Данте. Нямаше да се любя с тебе, ако не те об… ако не изпитвах чувства към тебе. Защо не искаш да ми повярваш?

— Закъсня, милейди. Не те искам. Оскърби ме много пъти. Бях глупак да смятам, че можеш да имаш някакви чувства към мене. Искала си ме само за любовник, светът е пълен с жени като тебе. Помолих адвоката си да намери начин да заобиколи клаузата за женитбата в завещанието на дядо. Може би няма да стане нужда да се женя за тебе, за да запазя наследството си. — И със студено като зимен вятър лице добави: — Нямам нужда от тебе. Живял съм двадесет и осем години без титла, мога пак да живея така, ако Бартоломю не успее да намери някаква пролука. Не трябваше да слушаш Лонсдейл. Исках те за себе си, не заради наследството. Но сега изобщо не те искам.

Данте заглуши гласа на сърцето си при звука на сподавения стон на Есме.

— Защо не забравим какво е било досега и не започнем отначало?

— И за това е късно, милейди. Ако се чудиш защо още съм сред живите, това се дължи на лечителските умения на баба ми.

Челото на Есме се набръчка.

— За какво говориш?

— Да ти покажа ли раната от куршума? Не е красива.

— Бил си ранен?

— Това невинно поведение няма да те отведе никъде, милейди. Един ден ще докажа, че ти и Лонсдейл сте планирали смъртта ми.

Устата на Есме се задвижи беззвучно. Няколко минути минаха, преди тя да успее да отрони звук.

— Бил си прострелян? Кога? Как? Какво те кара да мислиш, че имам нещо общо с това?

— Мога да събера две и две, милейди — усмихна се мрачно Данте. — По една случайност имам доста добро образование. Бях прострелян скоро след като са те видели заедно с Лонсдейл в гората. Трябва ли да казвам още нещо?

Някой беше прострелял Данте! Почти обезумяла от ярост, Есме започна да дърпа вечерния му костюм.

— Къде си ранен? Добре ли си?

Той хвана китките й.

— Откажи се, милейди. Човек може да си помисли, че това те интересува.

— Наистина ме интересува, Данте. Кълна се, че нямам нищо общо с това.

Устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Очаквах да го отречеш и не ме разочарова.

— Не ни го причинявай, Данте.

— Няма „ни“. Ти унищожи всичко, което можехме да имаме заедно. Да, наистина имах нужда да се оженя за тебе, за да изпълня условията на завещанието на дядо, но титлата е нещо, без което мога да преживея. Наистина те исках, милейди, но вече не те искам. И сега ти пожелавам лека нощ.

Есме загледа как Данте си отива, навела глава под тежестта на отчаянието си. Тя беше унищожила една връзка, която можеше да се развие в нещо невероятно хубаво. Сподавяйки сълзите си, Есме изправи рамене и тържествено се закле, че някога, по някакъв начин ще накара Данте да я обикне. Макар че изгледите да успее бяха малки, тя отказваше да се предаде. Ако той някога беше изпитвал силни чувства към нея, можеше отново да ги изпита.

Много време й беше необходимо, за да е осъзнае, че чувствата й към Данте са истински и че го обича въпреки първоначалните си опасения. Тя искаше и той да я обича.

Есме се запъти обратно към балната зала, потънала в мисли. Калвин ли беше прострелял Данте? Трябваше да допусне тази възможност, защото Калвин имаше най-голяма полза от смъртта му. Може да го е направил докато я беше държал заключена в каретата, предположи тя.

Есме се върна в балната зала тъкмо навреме, за да види как Данте си тръгва с лейди Харисън, стиснала лакътя му. Мисълта, че той докосва и целува друга жена едва не разби сърцето й. Няколко минути по-късно тя издири чичо си и го помоли да я отведе у дома. Тази вечер се оказа неописуемо бедствие.

 

 

Когато Данте излезе от бала, имаше сериозно намерение да придружи Маргарет до къщата й и да се люби с нея, докато Есме не се превърнеше в далечен спомен. Съпругът на Маргарет беше в провинцията и тя имаше намерение да се отдаде на незаконни връзки, също като Данте.

Но нещо странно се случи, когато той излезе в прохладния нощен въздух. Разбра, че не иска Маргарет. Всъщност не искаше никаква романтична връзка точно сега. Имаше да свърши и много неща, преди да отстъпи титлата на Лонсдейл — освен ако, разбира се, Бартоломю не намереше законен начин да заобиколи брачната клауза в завещанието на дядо му. Данте бе решен да намери факти, за да докаже, че Лонсдейл е убил лорд Алстън и е планирал и неговата смърт.

Когато каретата на лейди Маргарет дойде, Данте я настани вътре, но не влезе.

— Влезте, милорд — Маргарет облиза устни с крайчеца езика си така похотливо, че жестът не можеше да бъде приет за друго, освен за сексуален намек. — Нямам търпение да те вкуся. — Тя вдигна очи нагоре. — Много неща можем да направим в каретата. — И му изпрати очаквателен поглед. — Каква прекрасна мисъл.

Данте затвори вратата и отстъпи назад.

— Току-що си спомних, че имам една среща. Може би друг път, милейди.

— Какво? — извика Маргарет. — Оставяш ме?

— Простете ми, но срещата не може да бъде отложена.

— Среща по това време на нощта? Цигански любовник — хайде де! Очаквах да се окажете достоен за репутацията си, милорд. Наследяването на титлата, да не би да ви е опитомило?

Не желаейки да й отговаря, Данте кимна на кочияша. Каретата потегли и излезе на пътя. Маргарет се подаде от прозореца, изпаднала в пристъп на неописуема ярост.

— Копеле такова — изсъска тя.

Данте не я обвиняваше, че му се сърди, беше приел предложението й, защото вярваше, че игрите в леглото ще подобрят настроението му. Но спорът с Есме в градината толкова го беше разстроил, че не му се искаше да се забавлява в леглото с никоя друга, освен с нея.

Предателство беше грозна дума. Данте не искаше да повярва, че Есме е помогнала на Лонсдейл да планира неговата смърт, но всичко, което беше видял, чул и предположил, водеше до това заключение. Не искаше вече да има нищо общо с тази лъжлива вещица.

Тъй като къщата му беше само на две преки от Хогартс, той беше дошъл пеша на бала. Сега се радваше, че ще има възможност да повърви до дома, защото студеният нощен въздух му помагаше да освободи главата си от паяжините.

Есме наистина беше шокирана, когато той й беше казал, че са го простреляли. Почти беше повярвал, че тя няма нищо общо, но и преди беше опитвал актьорските умения на милейди. Всеки път, когато се бяха любили, тя се беше преструвала, че това й харесва.

Стигна до къщата си. Грейсън му отвори вратата.

— Къде е Лорета? — запита той иконома.

Грейсън вдигна очи нагоре.

— В стаята си, милорд.

— Добре. Лека нощ, Грейсън. Няма да имам нужда от вас тази вечер.

Данте взе свещника, който Грейсън му подаде, и се качи по стълбите към стаята си. Сигурно беше полудял, за да докара Лорета в Лондон. Верен на думата си, той я беше облякъл като истинска дама и я беше пуснал да се разхожда из Лондон. Не възнамеряваше да се задълбочава в заниманията й в действителност, изобщо не го беше грижа какво прави тя, стига да не се меси в неговите работи.

Влезе в стаята си, затвори вратата и сложи свещника на бюрото. Благослови Грейсън, че се беше сетил да запали огън в камината, докато се събличаше и се настаняваше в леглото. Дори то беше топло. Когато едно горещо голо тяло се притисна към неговото, той разбра защо чаршафите не са студени. Не беше единственият, заемащ това легло.

Стана, взе свещника и го поднесе към леглото.

— По дяволите! Какво правиш тук Лорета? Ако исках компания в леглото, щях да те повикам. Излизай.

— Не ме карай да си тръгвам, Данте — измърка Лорета. — Струва ми се, че имаш нужда от мене тази нощ.

— Грешиш. Нямам нужда от жена… от никаква жена — добави той за по-сигурно.

— Видял си я тази вечер, нали? Надявам се да си я наказал заради това, което ти причини. Ти едва не умря, Данте. Тя е планирала смъртта ти.

— Каквото и да се е случило между милейди и мене, не е твоя грижа. Не ме карай да съжалявам, че те доведох в Лондон.

— Наистина си хлътнал по нея, нали, Данте?

— Грешиш, Лорета. Не мога да понасям лейди Есме Харкорт.

— Ха! — изсмя се Лорета, измъквайки се от леглото. — Кажи го на някого, който ще ти повярва. Време е да разбереш, че не означаваш нищо за тази жена. Ти си кал под деликатните й крака.

И тя се отдалечи, демонстрирайки голотата си пред Данте, докато напускаше стаята.

Стана му смешно. Бил хлътнал, а? Със сигурност не беше хлътнал. Още беше претръпнал, за да усеща нещо, но… но какво?

Дяволите да я вземат Есме! Дяволите да я отнесат във вечния ад, задето го беше сдъвкала и изплюла.