Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ръкавицата, или КР-2 (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Перчатка, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Фондация „Комунитас“

Съставителство, редакция и предговор: Едвин Сугарев

Преводачи: Александър Талаков, Татяна Ваксберг

Художник на корицата: Красимир Апостолов

Предпечат и корекции: П. Трифонова

Формат: 70/100/16, печатни коли: 34,5

Печат: Полиграфически комбинат - София

ISBN 978-954-9992-06-9

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

На Ирина Павловна Сиротинска

Някъде в леда се пазят моите рицарски ръкавици, които цели трийсет и шест години обвиваха пръстите ми по-плътно дори и от най-фина кожа, дори и от най-тънък велур за Елза Кох[1].

Тези ръкавици живеят в музейния лед, те са свидетелство, документ, експонат на фантастичния реализъм на тогавашната ми действителност, и си чакат реда като едни тритони[2] или целаканти, които един ден ще се превърнат от целаканти в латимерии[3].

Имам доверие на протоколните записки, тъй като аз самият съм фактограф по професия, фактотърсач съм, но какво да правим, като няма такива записки. Няма лични досиета, няма архиви, няма истории на болестта…

Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинкат[4] сега е плъзнала върбовката иван-чай — огнения плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.

Имало ли ни е?

Отговарям с цялата изразителност на протокола, с цялата отговорност и отчетливост на документа: имало ни е.

Това е разказ за моята колимска ръкавица, експонат в музея я на здравеопазването, я на краезнанието.

Къде си ти сега, мое лично предизвикателство към времето, моя рицарска ръкавицо, хвърлена в снега, право в лицето на колимския лед през 1943 година?

Аз съм „пътник“, кадрови инвалид от болничния жизнен път, когото лекарите спасиха, дори изтръгнаха от лапите на смъртта. Но не виждам какви блага би могло да донесе моето безсмъртие нито на мен, нито на държавата. Нашите понятия си промениха мащабите, пресякоха границите на доброто и злото. Спасението може да бъде благо, но може и да не бъде: и досега не съм решил за себе си този въпрос.

Нима може да се държи перо с такава ръкавица, която би следвало да е потопена в музейния формалин или спирт, а вместо това е просната на безименния лед.

Това е ръкавица, която трийсет и шест години беше част от тялото ми, беше част и символ на душата ми.

Всичко приключи с дреболии и отново натрупах кожа. По скелета ми израснаха мускули, само дето малко ми пострадаха костите, изкривени от остеомиелита след измръзванията. Май дори и душа натрупах около тези повредени кости. Дори дактилоскопският отпечатък е един и същ върху онази мъртва ръкавица и върху днешната, живата, която сега държи молива. Ето го истинското чудо на науката криминалистика. Тези ръкавици-двойници. Един ден ще напиша детективски роман с такъв ръкавичен сюжет и ще дам своя принос за развитието на този литературен жанр. Но сега не ми е до жанра на детектива. Моите ръкавици са двама души, двойници с едни и същи дактилоскопически линии — чудо на науката. Достоен предмет за обсъждане от страна на криминалисти от цял свят, на философи, историци и лекари.

Не съм единственият, който знае тайната на моите ръце. Фелдшерът Лесняк и лекарят Савоева са държали в ръце тази ръкавица.

Нима кожата, която е пораснала, новата кожа с костните мускули има право да пише? Ако ще пише, нека поне го прави със същите думи, които би могла да наниже онази колимска ръкавица — ръкавицата на бачкатора, мазолестата му длан, протъркана до кръв от железния лост, с пръсти, огънати по дръжката на лопатата. Онази ръкавица със сигурност не би написала този разказ. Онези пръсти не биха могли да се изпънат, за да хванат перото и да напишат за себе си.

Нима не беше чудо онзи огън на новата кожа, розовият пламък на деветосвещника с измръзналите ръце?

Нима в ръкавицата, приложена към историята на болестта, не се пише историята не само на моето тяло, на моята съдба и душа, но и историята на държавата, на времето, на света?

С онази ръкавица можеше да се пише история.

А сега, колкото и да са еднакви дактилоскопическите линии, аз разглеждам на светлината една тънка розова кожа, а не мръсни окървавени длани. Сега съм по-далече от смъртта, отколкото бях през 1943 или 1938 година, когато пръстите ми бяха пръсти на мъртвец. Като змей изхвърлих на снега старата си кожа. Но новата ми ръка и сега реагира на студена вода. Ударите на измръзването са необратими, вечни са. И все пак моята ръка не е онази ръка на колимския пътник. Онази моя козина беше откъсната на месо, цял слой от нея беше отделен като ръкавица от мускулите, и приложен към историята на болестта.

Дактилоскопическите линии на двете ръкавици са едни и същи — това е рисунка на моя ген, ген на жертвата и ген на съпротивата. Така е и с кръвната ми група. Имам еритроцити на жертва, а не на завоевател. Първата ръкавица е оставена в Магаданския музей, в музея на Санитарното управление, а втората е пренесена до Голямата земя, в човешкия свят, за да може всичко нечовешко да остане зад океана, зад Яблоновия хребет.

На хванатите бегълци на Колима им отсичаха дланите, за да не се занимават с тялото, с трупа. Отрязаните ръце могат да се отнесат в чанта или във войнишка торба, понеже паспортът на човека в Колима — и на волнонаемния, и на затворника-беглец — така и така е един и същ — линията на пръстите му. Всичко, което е нужно за опознаване, може да се донесе в чанта или във войнишка торба, вместо да се пренася с камион, с „пикап“, или с военен джип „Уилис“.

А къде е моята ръкавица? Къде се пази? На мен не са ми рязали ръката.

В дълбоката есен на 1943 година, скоро след новата десетгодишна присъда, без да имам сили, нито надежда да живея — имах прекалено малко мускули по костите, за да пазя в тях някакво отдавна забравено, отхвърлено, ненужно на човека чувство от рода на надеждата — аз, пътникът, когото са гонили от всички амбулатории в Колима, закачих късметлийската вълна на официално признатата борба с дизентерията. Сега вече аз, старият посерко, се бях сдобил с убедителни основания за хоспитализиране. Гордеех се с това, че мога да си показвам задника на всеки лекар — и което е най-важното — на всеки не-лекар, за да може задникът ми да изплюе кашава капчица спасителна слуз и да покаже на света един зелено-сив изумруд с кървави жилки — дизентерийния скъпоценен камък.

Това беше моят пропуск за рая, където никога не бях ходил за трийсет и осем години живот.

Бях набелязан за болницата — бях включен в едни безкрайни списъци чрез някаква дупка на перфокартата, бях включен, вписан бях в спасителното, в спасяващото колело. Впрочем тогава най-малко от всичко мислех за спасението, да не говорим, че изобщо не знаех какво е болница, подчинявах се само на вечния закон за затворническата автоматика: събуждане — развод — закуска — обяд — работа — вечеря, сън или привикване при отговорника.

Много пъти възкръсвах и издрапвах отново, скитах се от болницата до забоя години наред — не дни, не месеци, а години, колимски години. Лекувах се, докато не започнах на свой ред да лекувам аз самият и чрез същото това автоматично колело на живота бях прехвърлен на Голямата земя.

Аз, „пътникът“, чаках етапа, но не за да отида на златото, закъдето току-що ми бяха добавили десет години към присъдата. Бях прекалено изтощен за златото. Паднаха ми се „витаминните“ командировки.

Чаках етапа в комендантския ОЛП в Ягодное — редът в този транзит е известен: всички пътници се подгонват на работа с кучета и с конвой. Ако има конвой, има и бачкатори. Цялата им работа никъде не се отбелязва, мачкат ги поне до обяд — да пробиват дупки с железен лост в заледената земя, да мъкнат греди за огрев в лагера или да режат дървета на равна височина на десет километра от селището.

Отказват ли? Значи карцер, тристаграмовка хляб, паница вода. Акт. А през 1938 година за три поредни отказа те разстрелваха на Серпентинката, следствения затвор на Севера. Добре познавах тази практика и не ми и хрумваше да се отклоня или да откажа работа, където и да ни водеха.

В едно от пътешествията ни заведоха в шивашкия цех. Зад оградата беше разположена барака, където шиеха ръкавици от стари панталони и подметки също от памучно парче.

Едни нови брезентови ръкавици с кожена обшивка издържат около половин час, ако правиш сонди с железния лост, а аз пробивах ръчно доста дупки. Памучните издържат около пет минути. Разликата не е толкова голяма, че да може да се разчита на докарване на служебни дрехи от Голямата земя.

В Ягодинския шивашки цех около шестдесет човека шиеха ръкавици. Имаха и печки, и заслон срещу вятъра — много исках да ме вземат на работа в този шивашки цех. За съжаление, бачкаторът от златния забой не можеше да удържи иглата в правилна посока, понеже пръстите му бяха огънати по формата на дръжките на лопати и мотики, така че дори за едно кърпене на ръкавици взеха хора, по-силни от мен. Майсторът, който наблюдаваше как се справям с иглата, направи отрицателен жест с ръка. Не изкарах изпита за шивач и се стегнах за дълъг път. Впрочем далече или наблизо — беше ми все едно. Получената нова присъда съвсем не ме плашеше. Нямаше никакъв смисъл да си правя сметки за живота, които да са по-дълги от един ден. Само по себе си понятието „смисъл“ едва ли е допустимо в нашия фантастичен свят. Този извод за еднодневния разчет беше направен не с разсъждения, а с някакво животинско затворническо чувство, чувството на мускулите — че е намерена аксиома, неподлежаща на съмнение.

Изглежда, че сме преминали по най-далечните пътища, по най-тъмните, най-глухите пътища, че сме хвърлили светлина върху най-дълбинните мозъчни кътчета, че сме изпитали пределите на унижението, наред с пребиване, плесници, удари, ежедневен побой. Всичко това съм го изпитал много добре. Всичко най-важно ми беше подсказано от тялото.

Още при първия удар на конвоя, на бригадира, на нарядния, на криминалния, на какъвто и да било началник, аз падах на земята и това не беше преструвка. Пък и как би могло да бъде! Колима нееднократно беше изпробвала моя вестибуларен апарат, беше изпробвала не само моя „синдром на Мениер“, но и моята безтегловност в абсолютния, тоест в затворническия смисъл.

Аз взех изпита в ледените колимски центрофуги, както космонавт се явява на изпит за полет в небето.

Размътеното ми съзнание долавяше: удрят ме, повалят ме, тъпчат ме, устните ми са разбити, от скорбутните ми зъби тече кръв. Трябва да се свия, да легна, да се притисна към земята, към сивата земя-майка. Но земята беше сняг, лед, а през лятото — камък, а не влажна земя. Много пъти ме биха. За всичко. За това, че съм троцкист, че съм „Иван Иванич“. За всички грехове на света отговарях с тялото си и стигнах до официално разрешеното отмъщение. И все пак някак си така и не настъпи последният удар, последната болка.

Тогава не мислех за болницата. „Болка“ и „болница“ са различни понятия, особено в Колима.

Прекалено неочакван беше ударът на лекаря Мохнач, който завеждаше медицинския пункт на спецзона Джелгала, където едва няколко месеца по-рано ме бяха съдили. Всеки ден ходех на преглед в амбулаторията, където работеше доктор Владимир Осипович Мохнач, опитвах се поне за един ден да получа освобождаване от работа.

Когато ме арестуваха през май 1943 година, аз поисках и медицинско освидетелстване, и справки за моето лечение в амбулаторията.

Следователят записа молбата ми и в същата нощ вратите на карцера, в който седях на тъмно, с канче вода и тристаграмовка хляб за цяла седмица — лежах на пръстения под, тъй като в карцера нямаше нито нар, нито мебел, — се разтвориха и на прага възникна човек в бяла престилка. Това беше лекарят Мохнач. Без да се приближава към мен, той ме изгледа както бях изведен, избутан от карцера, освети с фенер лицето ми и седна на масата да напише нещо, без да отлага за после. И си тръгна. Видях какво пише на тази хартийка на 23 юни 1943 година, по време на делото ми в революционния трибунал. Бяха я приели като документ. В бележката пишеше дословно — помня текста наизуст: „Справка. Затворникът Шаламов не се е обръщал към амбулатория № 1 на спецзона Джелгала. Завеждащ медицинския пункт доктор Мохнач“.

Тази справка беше четена на глас по време на делото ми, за чест и слава на следователя Фьодоров, който ми гледаше делото. Всичко беше лъжа в моя процес — и обвинението, и свидетелите, и експертизата. Истинска беше само човешката подлост.

През онзи юни 1943 година дори не успях да се зарадвам, че десетгодишната присъда е подарък за рождения ми ден. „Това е подарък — така ми казваха всички познавачи на подобни ситуации. — Нали не те разстрелват. Не ти дават предметна присъда — седем грама олово“.

Всичко това изглеждаха дреболии пред реалността на иглата, която аз не можех да държа като шивач.

Но и това са дреболии.

Някъде горе или долу — така и не разбрах това цял живот — се завъртаха едни витлови колела и задвижваха парахода на съдбата, задвижваха махалото, което се люлее между живота и смъртта, ако решим да се изразяваме високопарно.

Някъде се пишеха циркуляри, пращяха телефони за специална връзка. Някъде някой отговаряше за нещо. И като нищожен резултат на най-бюрократичната медицинска съпротива срещу смъртта пред поразяващата ръка на държавата се раждаха инструкции, заповеди, формални отговори на висшето началство. Вълни от цяло хартиено море плющяха по бреговете на дадена далеч не хартиена съдба. Колимските „пътници“ имаха дистрофия и нямаха право на медицинска помощ, на болница по истинската си болест. Дори в моргата патоанатомът твърдо преобразяваше истината, посочвайки друга диагноза. Истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ се появи в лагерните медицински документи едва след ленинградската блокада, защото по време на войната беше разрешено гладът да се нарича глад, но дотогава пътниците ги слагаха да умират с диагноза полиавитаминоза, грипозна пневмония, в редки случаи РФИ — рязко физическо изтощение.

Дори и скорбутът имаше пределни цифри, отвъд които на лекарите не се препоръчваше да отиват в изчисляването на леглодните за групите „В“ и „Б“. Имаше ли преразход на леглодни, висшето началство се развикваше и лекарят преставаше да е лекар.

Дизентерия — това беше нещо, с което най-после разрешаваха да се хоспитализират затворниците. Потокът на болните от дизентерия счупи всички рекорди. Да бъдеш „пътник“ означава да имаш усет за слабост в системата — къде, през коя врата може да те пуснат да си починеш, да си поемеш дъх поне за един час, поне за един ден. Тялото, стомахът на затворника не са като барометър. Стомахът не предупреждава. Но инстинктите за самосъхранение принуждават пътника да гледа на вратата на амбулаторията като на нещо, което може да го отведе към смъртта, но може да го отведе и към живота.

„Хиляди пъти болен“ — това е термин, на който се смеят всички пациенти и медицинската върхушка, но той е дълбок, справедлив, точен, сериозен.

„Пътникът“ ще откъсне поне един ден почивка от съдбата, преди да се върне обратно към земния си път, който толкова прилича на небесните пътища.

Най-важното е пределната цифра, планът. Трудна работа е да попаднеш в този план, защото колкото и да е голям потокът от посерковци, вратите на болницата са тесни.

Витаминният комбинат, където живеех, имаше само две места за дизентерия в районната болница, две скъпоценни карти, и то отвоювани с бой за „витаминката“, тъй като дизентерията на златната мина или на оловния рудник, или дизентерията на пътното строителство струва повече от посерковците на витаминния комбинат.

С израза витаминен комбинат се означаваше просто една барака, където в разни котли се вареше екстракт от клек — отровен боклук, ужасно горчива кафява смес, вряла дни наред до пълното й сгъстяване. Тази смес се правеше от иглички, които се „ръфаха“ от затворниците по цяла Колима, от пътниците, омаломощени в златния забой. Тези, които се бяха спасили от златната мина, ги караха да умират, докато създават витаминен продукт — екстракт от иглолистни клони. Имаше горчива ирония в самото име на комбината. Според началството и според вековния опит на големите северни експедиции иглолистното дърво беше единственото местно средство срещу болестта на полярниците и на затворниците — скорбута.

Цялата северна лагерна медицина се въоръжи официално с мисълта за този екстракт и го обяви за единствено средство за спасение — ако клекът не помогнел, значи нищо нямало да помогне.

От тази смес ни се повдигаше, даваха ни я по три пъти на ден, без нея не ни даваха храна в стола. Колкото и напрегнато да чакаше арестантският стомах поне някакъв тестен намек в супата си, за да може да прослави храната като такава, администрацията безнадеждно разваляше този важен момент, настъпващ по три пъти на ден, понеже преди това ни караше да глътнем малко иглолистен екстракт. От тази толкова горчива смес започваш да хълцаш, за няколко минути получаваш спазми в стомаха и апетитът ти е безнадеждно развален. В този клек също имаше някакъв елемент на наказание, на възмездие.

Тесният проход към стола се охраняваше с щикове, както и масичката, където до ведрото и малкото желязно черпаче от консервена кутия седеше лагерната „лепка“ и лепваше по една изцеряваща доза отрова в устата на всеки.

Това дългогодишно мъчение с клека, наказанието с черпачето, провеждано из целия Съюз, имаше една особеност: екстрактът сто пъти беше преваряван в котлите и в него нямаше никакъв витамин С, който би могъл да те спаси от скорбута. Витамин С е много летлив, той изчезва след петнайсет минути варене.

Но се водеше медицинска и напълно достоверна статистика, която убедително и „с цифри в ръка“ доказваше, че мината дава повече злато, а леглодните намаляват. Че хората, по-скоро пътниците, умиращи от скорбут, умират само защото са изплювали спасителната смес. Дори се съставяха актове срещу изплюлите и ги изпращаха в карцерите и в РУР-ове[5]. Имаше много такива таблици.

Цялата борба със скорбута беше кървав, трагичен фарс, който напълно отиваше на фантастическия реализъм на тогавашния ни живот.

Вече след войната, когато на най-високо ниво вникнаха в тази кървава материя, клекът беше забранен напълно и повсеместно.

След войната на север в голямо количество започнаха да докарват плодове от шипка, съдържащи реален витамин С.

Колима е пълна с шипки — планински, нискостеблени, с лилавееща месеста част. А по наше време ни забраняваха да се приближаваме до шипките по време на работа, дори стреляха и убиваха тези, които се опитваха да хапнат от този плод, без изобщо да знаят за лечебната му същност. Шипките се пазеха с конвой от затворниците.

Шипките изгниваха, изсъхваха, скриваха се под снега, за да се появят отново напролет, да надникнат изпод леда, като те примамят сладко и нежно, като съблазнят езика ти само с вкус, с тайнствена вяра, но не и със знание, не с наука, вместена в циркулярни писма, които препоръчваха само клек, кедров клек, екстракт от витаминния комбинат. Омаян от шипката, пътникът прекрачваше границите на зоната, излизаше от магическия кръг, очертан от вишките, и получаваше куршум в тила.

За да си извоюва човек карта за дизентерията, трябваше да се представят „изпражнения“ — кашава капчица слуз от задния проход. При нормална лагерна храна затворникът пътник има „изпражнения“ по веднъж на пет дни, не по-често. Това е поредното медицинско чудо. Изглежда, всяка троха се всмуква от всяка клетка на тялото, а не само от червата и стомаха. Кожата също би искала, и тя беше готова да всмуква храна. Червата връщат, изхвърлят нещо, което не е много разбираемо — трудно е дори да се обясни какво точно изхвърлят.

Затворникът не винаги може да накара правото си черво да изригне в ръцете на лекаря с документална и спасителна капчица слуз. За никаква неловкост и срам не може и дума да става, разбира се. Срамът е твърде човешко понятие.

Но ето че се появява шанс да се спасиш, а червата не проработват, не изхвърлят тази капчица слуз.

Лекарят търпеливо чака на място. Без капчица няма болница. Някой друг ще се възползва от картата, а тези други са доста. Засега ти си този късметлия, само че твоят задник, правото ти черво не може да се оттласне, не може да отхрачи, да направи старт към безсмъртието.

Най-после нещо пада, след като е било изстискано от лабиринта на червата, от тези дванайсет метра тръби, чиято перисталтика изведнъж е отказала.

Аз седях зад оградата, с всичка сила си натисках корема, умолявах правото си черво да изстиска, да предаде заветното количество слуз.

Лекарят седеше търпеливо и си пушеше махорката. Вятърът шумолеше в скъпоценната карта, затисната на масата с колимска „бензинка“. Такива карти се подписваха само от лекаря и лекарят носеше лична отговорност за диагнозата.

Аз призовах на помощ цялата си злоба. И червата ми проработиха. Правото ми черво изхвърли някаква храчка, някаква пръска — ако думата „пръски“ има единствено число — капчица слуз, сиво-зелена на цвят и със скъпоценната червена нишка отгоре — невероятно ценна стока.

Количеството изпражнения се побра на средата на елхово клонче и в началото ми се стори, че в моята слуз няма никаква кръв.

Но лекарят беше по-опитен от мен. Той приближи към очите си храчката на правото ми черво, помириса слузта и без да си мие ръцете, ми подписа картата.

В същата бяла северна нощ аз бях докаран в районната болница „Беличия“. Болница „Беличия“ имаше тапия за „Централна районна болница на Северното планинско управление“ — това словосъчетание се употребяваше и в разговорите, и в бита, и в официалната кореспонденция. Нямам представа кое от двете е възникнало по-рано — дали битът е узаконил бюрократичната фльонга или формулата само е изразила душата на бюрократа. „Ако не вярваш, приеми, че е приказка“, както казват криминалните в една тяхна пословица. А в действителност, наред с останалите райони на Колима — Западния, Югозападния и Южния — „Беличия“ обслужваше Северния район, тя беше районна болница. А централната затворническа болница беше огромна, издигаше се близо до Магадан, на 23-ия километър на главния път Магадан — Сусуман — Нера, и беше болница с хиляда легла, по-късно прехвърлена на Левия бряг на река Колима.

Огромна болница, с помощни предприятия, с риболов, със совхоз и с хиляда легла, с по хиляда умрели колимски „пътници“ на ден в месеците „пик“. Тук, на 23-ия километър, вървеше уволнение — последен етап преди морето и преди свободата или смъртта някъде в инвалидния лагер до Комсомолск. На 23-ия километър зъбите на дракона се разтваряха за последен път и пускаха на „свобода“ — разбира се, случайно оцелелите в колимските сражения, в студовете.

„Беличия“ беше на 501-ия километър по това трасе, близо до Ягодное, само на шест километра от северния център, отдавна превърнат в град; а през 1937 година, когато пресичах рекичката, конвоиращият ни войник набързо застреля един голям див петел, без да ни накара да мръднем встрани или да залегнем.

Точно в Ягодное ме бяха съдили няколко месеца по-рано. „Беличия“ беше болница с около сто легла за затворниците, със скромен щат за обслужване — четирима лекари, четирима фелдшери и санитари — все от затворниците. Само главният лекар беше на договор, член на партията, Нина Владимировна Савоева, осетинка, с прякор „Черната майка“.

Освен този щат болницата можеше да държи на всевъзможните ОП и ОГ — нали действието не се развиваше през трийсет и осма, когато никакви ОГ и ОП нямаше в болницата на „Партизан“, в екзекуторското гаранинско[6] време.

Щетите с намаляването на хората по онова време лесно се възстановяваха от континента и в смъртоносната въртележка бяха пускани все нови и нови етапи. През трийсет и осма в Ягодное водеха дори и пешеходни етапи. От колоната с 300 човека до Ягодное достигаха осем, останалите окапваха по пътя, измръзваха им краката, умираха. Никакви лекуващи екипи нямаше за враговете на народа.

През войната всичко беше по друг начин. Москва не можеше да дава човешки попълнения. На лагерното началство му беше заповядано да опази този списъчен състав, който вече е преместен там и закрепен. И точно тук на медицината й бяха дадени някакви права. През това време на мината „Спокойни“ срещнах една удивителна цифра. От списъчния състав от 3 000 души на работа първа смяна е имало 98 души. Останалите са били или в стационари, или в полустационари, или в болници, или по амбулаторно освобождение.

Та така и „Беличия“ тогава имаше право да задържи у себе си някаква група оздравяващи пациенти. ОГ или даже ОП — оздравителна група или оздравителен пункт.

Точно тогава в болниците беше концентрирано голямо количество безплатна затворническа работна сила, готова за една дажба или за ден в повече в болницата да преобърне цели планини, стига, разбира се, това да не са планините от камък в златния забой.

Оздравяващите в „Беличия“ и можеха, и умееха, и дори вече бяха преобръщали златни планини — следите от техния труд са златните разрези в мините на Севера, но те не се справиха с пресушаването на „Беличия“ — детската мечта на главната лекарка, на „Черната мама“. Не успяха да заровят блатото около болницата. „Беличия“ е в планината, на километър от централния път Магадан — Сусуман. През зимата този километър не представлява проблем — нито за пешеходци, нито за коне, нито за автомобили. „Пъртините“ са главната сила на пътищата в Колима. Но през лятото блатото мляска и жвака, конвоят превежда пациентите един по един, като ги кара да скачат от буца пръст на буца пръст, от камъче на камъче, от пътечка на пътечка, макар че още през зимата във вкочанената земя е била проправена пътечка, идеално разчертана от опитната ръка на някой инженер измежду пациентите.

Но през лятото ледът започва да отстъпва и не са известни пределите, последните гранични бразди, до които ледът ще отстъпи. Един метър? Хиляда метра? Никой не знае. Не го знае нито един хидрограф, пристигнал с „Дъглас“ от Москва, и нито един якутец, чиито бащи и дядовци са били родени тук, в същата тази блатиста земя.

Канавките се засипват с камъни. Варовикът е натрупан съвсем наблизо. Всичко, което е опасно за живота — подземните тласъци, срутванията, свличанията — се случват при ослепително ярко небе, понеже в Колима няма дъждове — дъждовете и мъглите са само по крайбрежието.

С мелиорация се занимава само незалязващото слънце. В този блатист път, в този километър от „Беличия“ до шосето, са забити четиридесет хиляди трудодни, милиони часове от труда на оздравяващите. Всеки трябваше да хвърли камък в безпътните дълбини на блатото. През лятото обслужващият персонал всеки ден хвърляше камъни в блатото. Блатото примляскваше и поглъщаше тези дарове.

Колимските блата са гроб, по-сериозен от разните му славянски могили или от провлака, който бил затрупан с воини от армията на Ксеркс.

Всеки пациент, изписван от „Беличия“, трябваше да хвърли камък в болничното блато — по една плоча варовик, подготвена от други пациенти или от обслужващия персонал по време на „ударниците“. Хиляди хора хвърляха камъни в блатото. Блатото премляскваше и поглъщаше плочите.

За три години енергична работа не бяха постигнати никакви резултати. Все така се налагаше да се проправя пъртина и безславната борба с природата замираше до пролетта. През пролетта всичко започваше отначало. Но за три лета не беше направен път до болницата, по който да може да мине автомобил. Както и преди, налагаше се изписаните пациенти да се отвеждат със скокове от купчина пръст до купчина пръст. И после по същите купчинки да се довеждат хора на лечение.

След тригодишни непрекъснати всеобщи усилия всичко направено се свеждаше до един начертан пунктир — някакъв несигурен зигзагообразен път от шосето до „Беличия“, път, по който не можеше да се тича, да се върви или да се шофира, а можеше само да се скача от плоча на плоча — както хиляди години по-рано се е скачало от купчина пръст на купчина пръст.

Този безславен двубой с природата озлоби главната лекарка, „Черната мама“. Блатото тържествуваше.

Изминавах пътя до болницата със скокове. Шофьорът беше опитно момче и беше останал на шосето с колата — за да не отнесат камиона минувачите, за да не му отмъкнат мотора. В такива бели нощи отвсякъде може да изскочи крадец и шофьорите не си оставят и за час колите. Такъв е битът.

Конвоят ме накара да подскачам по белите плочи до болницата, остави ме да седя на земята пред входа, отнесе пакета ми в къщичката.

Малко по-встрани от двете дървени бараки се нижеха сиви като самата тайга редици с огромни брезентови палатки. Между палатките беше прокарана настилка от плет, тротоар от върбови клонки, значително повдигнат над камъка. „Беличия“ е разположена на устието на ручей, тя се страхува от потопи, от проливни дъждове, от колимските неотточни води.

Брезентовите палатки не само напомняха за тленността на живота, но и с най-суров тон твърдяха, че ти, пътникът, тук не си желан човек, макар и да не си случаен. Че тук слабо ще се съобразяват с твоя живот. В „Беличия“ не се чувстваше уют, а само нуждата от колективна работа.

Брезентовото небе в палатките на „Беличия“ по нищо не се отличаваше от брезентовото небе в палатките на мини „Партизан“ от 1937 година, което беше изпокъсано и през него фучаха всички ветрове. Не се отличаваше и от обложените с торф и укрепени двунарни землянки на Витаминния комбинат, предпазващи само от вятъра, но не и от студа. Но и защитата от вятър за един пътник е велико нещо.

Що се отнася до звездите, които се виждаха през дупките на брезентовия таван, те навсякъде бяха едни и същи: наклонен чертеж на небосвода на Далечния Север.

В звездите, в надеждите нямаше разлика, но нямаше и нужда нито от звезди, нито от надежди.

На „Беличия“ вятърът се развяваше из всички палатки, наричани отделения на Централната районна болница, като отваряше пред болния врати и затръшваше кабинети.

Това не ме смущаваше особено. Просто не ми се случи да получа уюта на дървената стена и да я сравня с брезента. Моите стени бяха брезентови, брезентово ми беше небето. Случайните нощувки в дървенията по транзитките не се бяха запомнили нито като щастие, нито като надежда, възможност, която можеш да си издействаш.

Аркагалинската шахта. Там имаше най-много дърво. Но имаше и много мъки, и именно оттам заминах на Джелгала да получа присъда: в Аркагала вече бях набелязана жертва, вече бях в списъците и в умелите ръце на провокаторите от спецзоната.

Болничният брезент беше разочарование за тялото, а не за душата. Тялото ми трепереше от всяко подухване на вятъра, аз се превивах, не можех да спра треперенето на цялата си кожа — от тила до пръстите на краката.

В тъмната палатка дори нямаше печка. Някъде в средата на огромния брой току-що сковани дъсчени легла беше и утрешното ми, днешното ми място — легло с дървена възглавница, изтрито, вехто одеяло, в което можеш да се увиеш, като в римска тога или в садукейски плащ. През протритото одеяло човек може да види римски звезди. Но звездите на Колима не бяха римски звезди. Чертежът на звездното небе на Далечния север е по-различен от този в евангелските места.

Аз омотах главата си в одеялото като в небе, стопляйки се по единствения възможен начин, който добре познавах.

Някой ме хвана за раменете и ме отведе нанякъде по пръстена пътечка. Аз се спъвах с босите си крака, блъсках се в нещо. Пръстите ми бяха гноясали от измръзванията, не бяха зараствали още от трийсет и осма година.

Преди да легна на дъсченото легло, трябваше да бъда измит. И щял да ме мие някой си Александър Иванович, човек с два халата върху антерията — болничен санитар от затворниците, при това от онези с буквите, тоест по член петдесет и осем, което значи, че се крепи на „историята на болестта“, а не е щатен, понеже щатен може да е само някой от битовите.

Дървен леген, бъчва с вода, черпак, шкаф с бельо — всичко това се побираше в ъгъла на бараката, където беше и дъсченото легло на Александър Иванович.

Александър Иванович ми сипа един леген вода от бъчвата, но през изтеклите дълги години аз бях свикнал със символичните бани, със свръхпестеливия разход на вода, която през лятото се добива от пресъхналите ручеи, а през зимата се топи от сняг. Можех и умеех да се измия с всякакво количество вода — от чаена лъжичка до цистерна. Дори и с чаена лъжичка вода бих си измил очите — и готово. А това тук не беше лъжица, а цял леген.

Нямаше нужда да ме стрижат, бях прилично остриган с машинката на бившия полковник от Генералния щаб, фризьора Руденко.

Водата, символичната болнична вода, разбира се, беше студена. Но не беше ледена, каквато е цялата вода на Колима и през зимата, и през лятото. Пък и това не беше важно. Дори и вряла вода не би стоплила тялото ми. Дори и черпак кипяща смола да ми бяха лепнали на кожата, тази пъклена температура пак не би ми стоплила вътрешностите. Не мислех нито за изгаряния, нито за ада, когато притисках голия си корем до горещата бойлерна тръба в златната мина „Партизан“. Това беше през зимата на 1938 година — преди хиляда години. След „Партизан“ взех да издържам кипящата смола. Но на „Беличия“ никой не ползваше кипяща смола. На пръв поглед или по-скоро на пръв досег, според палеца на Александър Иванович легенът със студена вода изобщо не можеше да е горещ или топъл. Водата не беше ледена и това, според Александър Иванович, беше напълно достатъчно. А на мен всичко това така и така ми беше безразлично, според собственото ми тяло — а тялото е по-сериозно, по-капризно от човешката душа, тялото има повече нравствени достойнства, права и задължения.

Преди моето измиване Александър Иванович със собствената си ръка ми избръсна срамните части с опасен бръснач, прекара го близо до подмишниците и ме отведе в кабинета на лекаря, след като ме облече в кърпено, но чисто вехто болнично бельо; кабинетът беше преграден в рамките на същите брезентови стени на палатката.

Брезентовата завеса се повдигна и на прага се яви ангел в бял халат. Под халата имаше антерия. Ангелът беше с ватирани панталони, а върху халата си беше наметнал стар кожух, който явно караше втора присъда, но вършеше работа.

Тукашните юнски нощи не се шегуват нито с волнонаемните, нито със затворниците, нито със смахнатите, нито с бачкаторите. За пътниците няма какво да говорим. Пътниците просто излизаха от границите на добро и зло, на топло и студено.

Това беше дежурният лекар, доктор Лебедев. Лебедев не беше лекар, и не беше доктор, и дори фелдшер не беше, а беше просто учител по история в средното училище — както е известно, това е взривоопасна специалност.

Той беше бивш пациент, започнал да работи като фелдшер-практик. А обръщението „доктор“ отдавна беше престанало да го смущава. Впрочем, той не беше лош човек, доносничеше умерено, а може и изобщо да не доносничеше. Във всички случаи доктор Лебедев не участваше в интригите, раздиращи на части всяко болнично учреждение, а „Беличия“ не беше изключение — той разбираше, че всяко залитане може да му струва не само медицинската кариера, но и живота.

Мен ме прие равнодушно, без всякакъв интерес попълни моята „история на болестта“. Аз пък бях поразен. С красив почерк изписваха фамилията ми върху истинска бланка за история на болестта, която може и да не беше печатна, може да не беше от печатницата, но беше внимателно разграфена от нечия умела ръка.

Бланката беше по-автентична от призрачността, от фантастичността на бялата колимска нощ, от брезентовата палатка с нейните двеста арестантски дъсчени легла. Палатка, откъдето през брезента се чуваше толкова познатия ми нощен арестантски шум, произвеждан в колимските бараки.

Човекът с белия халат записваше и яростно плъзгаше ученическата перодръжка по тясното гърло на мастилницата, без да търси помощ в стоящия пред него в средата на масата красив прибор за мастило, ръчно изработен от някой болен арестант: резбована раздвоена клонка от някоя тригодишна или три хиляди годишна лиственица — връстничка на някой Рамзес или Асархадон — не ми беше съдено да науча периодите, да преброя годишните кръгове на разреза. Изкусната ръка на майстора сръчно е уловила някаква единствена, уникална, естествена извивка на дървото, изкривено от сраженията си с мразовете на Далечния север. Извивката е уловена, клонката е спряна, срязана е от ръката на майстора, оголил същността на тази извивка, същността на дървото. Под обелената кора се появява една напълно пазарна стока, класа на класите, — главата на Мефистофел, наклонена над една бъчва, от която всеки момент ще бликне вино като от фонтан. Вино, а не вода. Чудото в Кана или чудото в гостилницата на Фауст само по една причина не се повтаряше тук — просто в Колима можеше да бликне като фонтан човешка кръв, а не спирт и не гейзер с топла подземна вода от лечебния извор на якутския курорт Талая. Пък и вино в Колима няма.

Точно тази опасност — че избиеш ли тапата, ще потече не вода, а кръв — удържаше чудотвореца Мефистофел или Христос — все едно.

Дежурният лекар Лебедев също се страхуваше от тази неочакваност и предпочиташе да си служи с обикновената мастилница. Моята витаминена карта беше грижливо залепена към новата бланка. Вместо с лепило Лебедев си служеше с онзи същия екстракт от клен — и до масата имаше цяла бъчва от него. Кленът захващаше с мъртва хватка горката хартийка.

Александър Иванович ме заведе до моето място, като кой знае защо ми обясняваше всичко със знаци; макар че беше светло като през деня, очевидно официално се водеше нощ и затова, според инструкцията или според медицинската традиция, трябваше да се говори шепнешком, макар че колимчаните — спящите пътници — не можеше да бъдат събудени дори и с топовен изстрел над самото ухо на пациента, тъй като всеки от тези двеста мои нови съседи се смяташе за бъдещ мъртвец и нищо повече.

Езикът на жестовете на Александър Иванович се свеждаше до няколко съвета: ако съм искал да оздравея, да ме пазел господ от това да се юрна към клекалото в тоалетната, към „дупката“, изрязана в дъските в ъгъла на палатката. Първо трябвало да се запиша, да се отбележа при Александър Иванович и непременно в негово присъствие да представя резултата от моето клечане на клекалото.

Тогава Александър Иванович щял със собствената си ръка, с пръчка да бутне резултата в плискащото се вонящо море от човешки екскременти в дизентерийната болница, море, което не се всмукваше от никакъв колимски лед за разлика от белите плочи, а чакаше извозването си в някакви други места на болницата.

Александър Иванович не ползваше нито хлор, нито карболова киселина, нито гениалния универсален калиев перманганат, нямаше и помен от нещо подобно до него. Но какво ме интересуваха мен всички тези прекалено човешки проблеми. Нашата съдба нямаше и нужда от дезинфекция.

Тичах няколко пъти до „клекалото“ и Александър Иванович записваше резултата от работата на червата ми, които работеха също толкова капризно и своенравно, колкото и под оградата на Витаминния комбинат — Александър Иванович се накланяше близко до моите изпражнения и нещо тайнствено отмяташе на шперплатовата дъска, която държеше.

Ролята на Александър Иванович в отделението беше много голяма. Шперплатовата дъска на дизентерийното отделение отразяваше във висша степен точната, ежедневна, ежечасна картина на хода на болестта на всеки от посерковците…

Дъската беше скъпа на Александър Иванович, той си я слагаше под дюшека в онези редки часове, в които беше премалял от бдителността в своето двайсет и четири часово дежурство и изпадаше в забрава — обичайния сън на колимския арестант, който не си сваля нито антерията, нито двата си сиви халата, а просто се обляга на брезентовата стена на битието си и мигновено губи съзнание, за да стане отново след час, най-много след два, и да изпълзи до масата на дежурния, за да светне фенера, наричан „прилеп“.

В миналото Александър Иванович беше работил като секретар на областния комитет на една от грузинските републики и беше пристигнал в Колима по член петдесет и осем с някаква астрономична присъда.

Александър Иванович нямаше медицинско образование, не беше работник в счетоводството, макар и да беше „счетоводител“ по терминологията на Калембет. Александър Иванович беше минал забоя, беше „издрапал“ и беше попаднал в болницата по обичайния за пътник път. Той беше службогонец, вярната душа на всеки началник.

Ако Александър Иванович беше държан на „историята на болестта“ къде с истина, къде с лъжа, то не беше защото той беше някакъв задълбочен специалист в хирургията или в почвознанието. Александър Иванович беше селянин-службогонец. Той служеше вярно на всяко началство и би преобърнал планини по заповед на висшето началство. За шперплатовата дъска не се беше сетил той, а завеждащият отделението Калембет. Дъската трябваше да се намира в сигурни ръце и Калембет откри тези сигурни ръце в лицето на Александър Иванович. Услугите бяха взаимни. Калембет държеше Александър Иванович на „история на болестта“, а Александър Иванович осигуряваше на отделението точни данни, при това динамични.

Александър Иванович не можеше да е щатен санитар — за това се бях сетил веднага. Кой щатен санитар лично ще мие болните? Щатният санитар е бог, непременно е от битовите, той е бдителното око на местния райотдел и заплаха за всички осъдени по петдесет и осем. Щатният санитар има много помощници сред доброволците срещу „супичка“. Ако щатният санитар от битовите ходи някъде сам, то е най-много за храна от кухнята, пък и дори тогава той се движи в компанията на десетина роби, които в различна степен са близки с полубога — раздавача на храна, господаря на живота и смъртта на пътниците. Аз винаги съм се поразявал от изконния руски навик непременно да имаш слугуващ ти роб. Например при битовите дневалният — който не е дневален, а бог, — наемаше за една махорка и за парче хляб бачкатор по член петдесет и осем. Но и бачкаторът по петдесет и осем не спи. Той все пак е предприемач, значи си търси роби. Бачкаторът ще отсипе в джоба си половин махорка, ще преполови хляба или супата и ще доведе на оборка при битовите своите другари-забойчици от златния забой, клатушкащи се от умора и глад след четиринайсет часов работен ден в мината. Аз самият съм бил такъв бачкатор, роб на робите — и знам цената на всичко това.

Затова веднага разбрах защо Александър Иванович се стреми да прави всичко със собствените си ръце — и да мие, и да пере, и да раздава обяда, и да мери температурата.

Тази универсалност непременно е трябвало да превърне Александър Иванович в ценен човек за Калембет, за всеки завеждащ отделение от затворниците. Но тук работата беше само в анкетата, в първородния грях. Още първият лекар от битовите, не толкова зависим от работата на Александър Иванович, колкото Калембет, изпрати Александър Иванович в мината, където той умря, тъй като до Двайсетия конгрес имаше още доста време. Навярно е умрял като праведник.

Точно това представляваше основна опасност за много умиращи „пътници“ — неподкупността на Александър Иванович, неговата зависимост от собствената му история на болестта. От първия си ден тук, както винаги и навсякъде, Александър Иванович заложи на началството, на изпълнителността, на честността в основното занимание на Александър Иванович, в издирването на човешки изпражнения на двеста дизентерийни пациенти.

Александър Иванович беше опора на лекарската работа в дизентерийното отделение. И това го разбираха всички.

Регистрационната шперплатова дъска беше разчертана на квадратчета според количеството посерковци, нуждаещи се от контрол. Никакъв криминален, пристигнал в болницата на модната вълна на дизентерията, не би могъл да подкупи Александър Иванович. Александър Иванович непременно би донесъл за това на началството. Не би послушал гласа на страха. Александър Иванович имаше собствени сметки за разчистване с криминалните още от времето на работата в мините, в забоя. Но криминалните подкупват лекари, а не санитари. Заплашват лекарите, а не санитарите, още по-малко пък онези санитари, които са взети от редиците на болните и пребивават по линия на „историята“.

Александър Иванович се стремеше да оправдае доверието на лекарите и държавата. Бдителността на Александър Иванович не се отнасяше до политически материали. Александър Иванович педантично изпълняваше всичко, което се отнасяше до контрола върху човешките екскременти.

В потока симуланти (симуланти ли бяха?) от дизентерия беше крайно важно да се контролират ежедневните „изпражнения“ на болния. Какво още? Безкрайната умора? Рязкото изтощение — всичко това беше извън бдителността не само на санитаря, но и на завеждащия отделение. Само лекарят беше длъжен да контролира „изпражненията“ на болния. Всеки запис „по препредадени думи“ в Колима е съмнителен. И понеже центърът на центровете на дизентерийния пациент са червата, беше извънредно важно да се види истината, ако не на живо, то чрез доверено лице, чрез личен представител във фантастичния свят на колимското арестантско подземие, в преиначената светлина на прозорците от стъкло от бутилки — да се постигне истината поне в нейния груб, приблизителен вид.

В Колима са разместени мащабите на понятията и оценките, а понякога са и преобърнати нагоре с краката.

Александър Иванович беше призван да контролира не оздравяването, а лъжата, кражбата на леглодни от благодетеля — държавата. Александър Иванович се смяташе за късметлия с това, че води на отчет изпражненията в дизентерийната барака, а доктор Калембет — действителният лекар, а не доктор, както и символичният доктор, доктор Лебедев — би приел за късмет това да брои говната, а не да търкаля количката, както му се е случвало и на него, и на всички интелигенти, всички „Иван Ивановичи“, всички „счетоводители“ — без изключение.

Макар че Пьотр Семьонович Калембет беше професионален лекар и дори професор от Военно-медицинската академия, през 1943 година той сметна за голям късмет това, че записва „изпражненията“ в историята на болестта, а не пуска от клекалото собствените си „изпражнения“ за изчисление и анализ.

Чудесната шперплатова дъска е основен документ на диагностиката и клиниката в дизентерийното отделение „Беличия“ — тя съдържаше списък на всички посерковци, който непрекъснато се променяше.

Имаше правило: през деня изхождането да е само пред очите на фелдшера. Неочаквано се оказа, че фелдшер, или по-точно изпълняващият длъжността фелдшер, е ангелоподобният доктор Лебедев. Александър Иванович през това време подремваше, за да дойде внезапно на себе си в бойна поза, готов за нощни сражения с посерковците.

Ето каква истинска държавна полза може да донесе един обикновен шперплат, ако е попаднал в добродетелните ръце на Александър Иванович.

За съжаление той не доживя Двайсетия конгрес. Не го доживя и Пьотр Семьонович Калембет. След като излежа десет години и се освободи, заемайки поста на началник на санитарния отдел на някакво отделение, Калембет усети, че нищо не се е изменило в съдбата му, освен названието на длъжността му — безправността на бившите затворници биеше на очи. Както и всички останали порядъчни колимчани, Калембет нямаше никакви надежди. Положението не се промени и след края на войната. Калембет се самоуби през 1948 година в „Елген“, където беше началник на санитарната част — вкарал си морфин във вената и оставил бележка със странно, но напълно Калембетово съдържание: „глупаците не ме оставят на мира“.

И Александър Иванович умря като пътник, без да изкара двайсет и пет годишната си присъда.

Шперплатовата дъска се делеше на вертикални графи: номер, фамилно име. Нямаше ги апокалиптичните графи за член и присъда и това малко ме учуди, когато за пръв път докоснах скъпоценния шперплат, изтрит с нож, изчегъртан със счупено стъкло — графата, която следваше тази за фамилното име, се казваше „цвят“. Само че тук не ставаше дума за кучета, нито за кокошки.

Следващата графа си нямаше име, макар че такова съществуваше. Може би то се е сторило трудно на Александър Иванович, трудно като отдавна забравен или направо неизвестен термин от подозрителната латинска кухня — тази дума беше „консистенция“, но устните на Александър Иванович не можеха правилно да го повторят, за да пренесат върху новия шперплат важния термин. Александър Иванович просто го пропускаше, пазеше го като „едно наум“, и прекрасно разбираше смисъла на отговора, който трябваше да посочи в тази графа.

„Изпражненията“ можеха да са течни, полутечни, оформени, неоформени, кашави… — всички тези немногобройни отговори бяха запомнени наизуст от Александър Иванович.

Още по-важна беше последната графа, която се наричаше „честота“. Съставителите на честотни речници биха могли да си спомнят приоритета на Александър Иванович и доктор Калембет.

Именно честота — един честотен речник на задника — ето какво представляваше тази шперплатова дъска.

Точно в тази графа Александър Иванович пишеше по една чертичка с остатъка от химическия молив и като в кибернетична машина отбелязваше единицата за изпражненоизригване.

Доктор Калембет много се гордееше със своята хитра измислица, позволяваща да се материализира биологията и физиологията, а математиката да нахлуе в чревния процес.

На някаква конференция той дори доказваше, утвърждаваше ползата от своя метод, утвърждаваше своя приоритет; това може да е било развлечение, подигравка над собствената си съдба от страна на професор от Военно-медицинската академия — а може би всичко това е било напълно сериозно северно отклонение, травма, отнасяща се до психологията не само на пътниците.

Александър Иванович ме доведе до дъсченото легло и аз заспах. Спах в забрава, за първи път на колимска земя спях не в бараката, не в изолатора, не в РУР-а.

Почти мигновено — а може и да бяха минали много часове, години, столетия — аз се събудих от светлината на „прилепа“, на фенера, който ми светеше право в лицето, макар че нощите бяха бели и всичко и без това добре се виждаше.

Някой в бял халат, в кожух, наметнат върху халата — Колима е една за всички — ми светеше в лицето. До него се извисяваше ангелоподобният доктор Лебедев, без кожух на раменете.

Нечий глас прозвуча над мен с въпросителен тон:

— Счетоводител?

— Счетоводител е, Пьотр Семьонович — утвърдително каза ангелоподобният доктор Лебедев, онзи, който ми записваше „данните“ в историята на болестта.

С думата „счетоводител“ завеждащият отделението наричаше всички интелигенти, попаднали в тази изтребваща буря на Колима от трийсет и седма година.

Калембет също беше счетоводител.

Счетоводител беше и фелдшерът на хирургическото отделение Лесняк, студент от първи курс на медицинския факултет на първия МГУ, мой московски съгражданин и колега във висшето учебно заведение, изиграл най-голяма роля в моята колимска съдба. Той не работеше в отделението на Калембет. Той работеше при Траут — в хирургическото отделение, в съседната хирургическа палатка — като операционен брат.

Още не се беше намесил в съдбата ми, още не се познавахме.

Счетоводител беше и Андрей Максимович Пантюхов, който ме беше изпратил на фелдшерските курсове за затворници, което и реши съдбата ми през 1946 година. Завършването на тези фелдшерски курсове, дипломата с право да лекувам с един замах даде отговор на тогавашните ми проблеми. Но до 1946 година все още имаше време, цели три години, по мерките на Колима това е вечност.

Счетоводител беше и Валентин Николаевич Траут — хирург от Саратов, който беше немец по произход и затова го тормозеха повече, отколкото другите, и дори завършването на присъдата не решаваше неговия проблем. Чак Двайсетият конгрес успокои Траут, внесе в талантливите му ръце на хирург увереност и покой.

Като личност Траут беше напълно съсипан в Колима, плашеше се от всякакво началство, клеветеше когото заповяда началството, не защитаваше преследваните от началството. Но запази душата си на хирург и ръцете си на хирург.

И най-важното — счетоводител беше Нина Владимирова Савоева, осетинка на договор, член на партията и главен лекар на „Беличия“, млада жена на около трийсет години. Тя беше тази, която можеше да направи много добро. И много зло. Важно беше да се насочи в правилна посока нейната героична, невероятна енергия на прославен администратор от напълно мъжки тип.

Нина Владимировна беше много далече от високите въпроси. Но тя разбираше в дълбочина нещата, които разбираше, и се стараеше на дело да докаже своята правота или просто сила. Силата на познанството, на протекцията, на влиянието, на лъжата, може да се използва и за добри дела.

Понеже беше крайно самолюбив човек, който не търпи възражения, Нина Владимировна удари тогавашното колимско върховно офицерство, всички тези началници, като сама откри борба с подлостта със същите средства.

Като изключително способен администратор, Нина Владимировна се нуждаеше от едно: да може да обхваща с поглед цялото си стопанство и отблизо да крещи по всички бачкатори.

Издигането й на поста на началник на санитарния отдел не й донесе успех. Тя не умееше да командва през бумаги.

След редица конфликти с висшето началство Савоева влезе в черните списъци.

В Колима цялото началство се самоснабдява. Нина Владимировна не правеше изключение. Но тя поне не пишеше доноси срещу други началници — и пострада.

Започнаха да пишат доноси срещу нея, привикваха я, разпитваха я, съветваха я — в тесния партиен кръг на управлението.

А когато си замина нейният земляк и покровител Гагкаев, макар че той замина да заеме пост в Москва, Нина Владимировна започнаха да я притискат.

Нейното съжителство с фелдшера Лесняк завърши с изключване на Савоева от партията. Ето в такъв момент се запознах с прочутата „Черна майка“. Тя и сега е в Магадан. И Борис Лесняк е в Магадан, и децата им са в Магадан. След освобождението на Борис Лесняк Нина Владимировна веднага се омъжи за него, но това не промени съдбата й.

Нина Владимировна винаги беше принадлежала на някаква партия или лично беше оглавявала тази партия, тя хабеше нечовешка енергия, за да добута до уволнение от работа някакъв мръсник. Също толкова нечовешка енергия отиваше и за побеждаване на някаква светла личност.

Борис Лесняк внесе в живота й други, нравствени цели, внесе в живота й култура от онова ниво, на което беше възпитан самият той. Борис е потомствен счетоводител, майка му е била в затвора, в изгнание. Майка му е еврейка. Бащата е служител на КВЖД, митничар.

Борис намери в себе си сили да даде своя принос във въпросите за личната порядъчност, даде си някакви клетви и изпълняваше тези клетви.

Нина Владимировна вървеше след него, живееше с неговите оценки — и с ненавист се отнасяше към всички свои колеги на договор.

Дължа много на добрата воля на Лесняк и Савоева, проявена в най-трудното за мен време.

Няма да забравя как всяка вечер, буквално всяка вечер Лесняк ми носеше в бараката хляб или шепа махорка — скъпоценни неща в тогавашното ми полубитие на дълбок колимски пътник.

Всяка вечер чаках този час, това парче хляб, тази щипка махорка и се страхувах, че Лесняк няма да дойде, че всичко това съм си го измислил, че то е колимски гладен мираж.

Но Лесняк идваше, появяваше се на прага.

Тогава изобщо не знаех, че Нина Владимировна, главният лекар, има някакво приятелство с моя благодетел. Възприемах тази милостиня като чудо. Лесняк направи за мен всички добри неща, които можеше да направи: даде ми работа, храна, почивка. Той познаваше добре Колима. Но можеше да го направи само с ръцете на Нина Владимировна, главния лекар, а тя беше силен човек, израснал във всевъзможни караници, интриги и подхлъзвания на динена кора. Лесняк й показа един друг свят.

Оказа се, че нямам дизентерия.

Онова, от което съм бил болен, се казвало пелагра, алиментарна дистрофия, скорбут, крайна полиавитаминоза, но не и дизентерия.

След двуседмично, ако не греша, лечение и двуседмична незаконна почивка, аз бях изписан от болницата, стоях на изхода от брезентовата палатка и вече си обличах парцалите, с пълно, впрочем, безразличие, но още докато бях вътре, в най-последния момент бях извикан в кабинета на доктор Калембет — в същото заградено място с Мефистофел, където ме беше приел Лебедев.

Дали сам беше замислил този разговор, дали Лесняк го беше посъветвал — не знам. Калембет не беше в приятелски отношения нито с Лесняк, нито със Савоева.

Дали Калембет беше открил в моите гладни очи някакъв особен блясък, който да му е вдъхнал надежда — не знам. Но по време на хоспитализацията моето легло беше на няколко пъти доближавано до различни съседи — до най-гладните, до най-безнадеждните случаи измежду счетоводителите. Така моето дъсчено легло беше поставено в съседство до Роман Кривицки, отговорен секретар на „Известия“, съименник, но не и роднина на известния заместник-министър на въоръжените сили, който беше разстрелян от Рухимов.

Роман Кривицки се беше зарадвал на това съседство, разказа ми това-онова за себе си, но неговата подпухнала, отекла бяла кожа плашеше Калембет. Роман Кривицки умря до мен. Целият му интерес, разбира се, беше в храната, както и на всички нас. Но като още по-отдавнашен пътник Роман разменяше супите за каша, кашата за хляб, хляба за тютюн — всичко това се смяташе в зърна, в щипки, в грамове. Въпреки всичко това бяха смъртоносни загуби. Роман умря от дистрофия. Леглото до мен се освободи. Това не беше обичайното легло, сковано от летви. Леглото на Кривицки беше с пружина, с истинска мрежа, със заоблени боядисани дръжки, истинско болнично легло сред двеста нара. Това също беше каприз на пациента с тежка дистрофия, и Калембет го беше изпълнил. А сега Калембет каза: „Виж какво, Шаламов, дизентерия нямаш, но си изтощен. Можеш да останеш за две седмици като санитар, ще мериш температури, ще развеждаш болните, ще миеш пода. Накратко, всичко това, което прави Макеев, сегашният санитар. Той вече се залежа, прехрани се, и днес го изписваме. Решавай. Не се страхувай, че ще попаднеш на живо място. Много не ти обещавам, но две седмици ще те удържа по «история на болестта».“

Аз се съгласих и вместо мен изписаха Макеев, протежето на волнонаемния фелдшер с фамилното име Михно. Тук вървеше борба, сериозна война за влияние, и фелдшерът-договорник, комсомолецът Михно, си подбираше щат за борба със същия този Калембет. Анкетната същност на Калембет беше повече от уязвима — отбор доносници, оглавен от Михно, имаше намерение да обуздае завеждащия отделението. Но Калембет изпреварващо нанесе своя удар и изписа за мините довереното лице на Михно, битовия Макеев.

Всичко това го разбрах по-късно, а в този момент пламенно се заех да санитарствам. Но не само, че нямах силите на Макеев, ами никакви сили нямах. Бях достатъчно непохватен, недостатъчно почтителен с висшите. С една дума, изритаха ме ден, след като преместиха някъде Калембет. Но през това време — през този месец успях да се запозная с Лесняк. И точно Лесняк ми даде цяла поредица важни съвети. Лесняк казваше: „Опитай се да вземеш направление. Ако имаш направление, няма да те върнат, няма да ти откажат хоспитализация“. С добрите си съвети Борис не разбираше, че аз съм вече отколешен смъртник, че никаква работа, пък дори и най-символичната, от типа на кореспонденциите, или най-здравословната — да събирам плодове и гъби, да подреждам дърва, да ловя риба — дори и без всякакви норми, на чист въздух, вече не може да ми помогне.

Въпреки това Борис правеше всичко това с Нина Владимировна и се учудваше, че моите сили толкова слабо се възстановяват. Нямах сигурните туберкулоза или нефрит, а беше рисковано да чукам на болничната врата с изтощение или с алиментарна дистрофия, понеже можеше да не уцеля и да се озова в моргата, вместо в някоя болница. С огромна мъка успях за втори път да вляза в болница, но все пак успях. Фелдшерът на витаминния пункт — забравих му фамилията — ме биеше и разрешаваше на конвоя да ме бие ежедневно на разводите като мързеливец, кръшкач, скатавка, спекулант, и категорично отказваше да ме хоспитализира. Успях да излъжа фелдшера — една нощ ми закачиха името към чуждо направление, понеже целият ОЛП мразеше фелдшера и всички по колимски се радваха да ме подкрепят, така че аз запълзях към „Беличия“. Шест километра буквално пълзях, но допълзях до приемния кабинет. Дизентерийните палатки стояха празни, и мен ме сложиха в главната сграда, където лекар беше Пантюхов. Всички ние, четиримата нови пациенти, се увихме във всички дюшеци и одеяла — лежахме заедно и заедно тракахме със зъби до сутринта — печките не се палеха във всички отделения. На следващия ден ме преместиха в отделение с печка и там стоях около печката, докато не ме викнеха за инжекция или за преглед, без да разбирам какво става с мен и докато усещах само глад, глад, глад. Моята болест се наричаше пелагра. Та в тази втора хоспитализация се запознах с Лесняк и с главния лекар Нина Владимировна Савоева, с Траут, с Пантюхов — с всички лекари от „Беличия“.

Състоянието ми беше такова, че никой вече не можеше да направи за мен някаква добрина. Беше ми безразлично дали ще ми направят добро или зло. Да се влага дори и капка добрина в моето пелагрено тяло на колимски пътник беше излишна постъпка. Топлината ми беше по-важна от добрината. Но се опитаха да ме лекуват с горещи инжекции — криминалните купуваха инжекции с витамин РР за една хлебна дажба и болните от пелагра разменяха горещите си инжекции за хляб, за обедната дажба от триста грама, и в кабинета за вливане отиваше някой главатар на обирджиите, вместо живия труп. И му биеха инжекцията. Аз на никого не продадох моя витамин РР и всичко ми биеха в собствената ми вена, а не го взимах перорално под формата на хляб.

Кой от всички е прав, кой е виновен — няма аз да съдя. Никого не осъждам — нито продаващите горещите си инжекции живи трупове, нито купуващите ги криминални.

Нищо не се променяше. Не се появяваше желание за живот. Всичко, което ядях, беше сякаш измислено, без апетит изгълтвах всякаква храна.

По време на тази втора хоспитализация почувствах, че кожата ми неудържимо се люспи, кожата на цялото ми тяло ме сърбеше, смъдеше и отлиташе на парцали, дори на цели пластове. Имах пелагра от класически диагностичен образец, бях кавалер на трите „Д“ — деменция, дизентерия и дистрофия.

Не запомних много от тази втора хоспитализация в „Беличия“. Някакви нови познанства, някакви лица, някакви облизани лъжици, ледената рекичка, ходене за гъби, където аз заради придошлата река бродих цяла нощ из планината, отстъпвайки пред реката. Видях как гъбите, гигантски припънки и манатарки, растат именно пред очите ти, като се превръщат в еднопудова гъба, която не се побира в кофата. Това не беше проява на деменция, а напълно реално зрелище, демонстрация на това до какви чудеса може да те отведе хидропониката: гъбите се превръщат в Гъливери буквално пред очите ти. Плодовете, които събирах с бой, по колимски: с мятане на кофата по храстите с боровинки… Но всичко това беше след люспенето.

Тогава кожата ми се белеше на люспи. В допълнение към скорбутните ми язви се пълнеха с гной и пръстите ми след остеомиелита при измръзването. Клатещи се скорбутни зъби, пиодермични язви, следи от които и сега имам по краката. Помня ненаситното си постоянно желание нещо да ям, неутолимия си глад, както и венеца на всичко това — кожата, която се смъква на пластове.

Нямах дизентерия, а имах пелагра — онази кашава капчица слуз, която ме беше довела до глухите земни пътища, беше капчица, изригнала от червата на болен от пелагра. Моите изпражнения бяха изпражнения на болен от пелагра.

Това беше още по-страшно, но тогава ми беше все едно. Аз не бях единственият болен от пелагра в „Беличия“, но бях най-тежко болният, с най-изразена пелагра.

Вече съчинявах стихове: „Мечта на полиавитаминозния“ — дори и в стиховете не се решавах да се нарека „пелагрозен“. Впрочем, аз не знаех като хората какво е това пелагра. Само чувствах, че пръстите ми пишат — с рими и без рими, че пръстите ми още не са казали поседната си дума.

В този момент почувствах, че от ръката ми се отделя, пада една ръкавица. Беше любопитно, а не страшно, да се гледа как от тялото ти на пластове пада собствената ти кожа, как едни листенца се сипят от раменете, от корема, от ръцете.

Пелаграта ми беше толкова изразена, толкова класическа, че от мен можеха да се свалят цели ръкавици и от двете ми ръце, както и кракавици от двете ми стъпала.

Взеха да ме показват на преминаващото оттук медицинско началство, но и тези ръкавици никого не учудиха.

Настана ден, когато кожата ми се обнови изцяло, а душата не се обнови.

Беше изяснено, че от моите ръце трябва да се свалят пелагрозни ръкавици, а от краката — пелагрозни кракавици.

Тези ръкавици и кракавици бяха свалени от Лесняк и Савоева, от Пантюхов и Траут, и бяха приложени към „история на болестта“. Бяха пратени в Магадан заедно с историята на болестта ми, като живи експонати за музея по краезнание, или поне за музея по история на местното здравеопазване.

Лесняк не изпрати всичките ми останки заедно с историята на болестта. Бяха изпратени само кракавиците и една ръкавица, а втората аз запазих за мен заедно с тогавашната ми много неуверена проза и с нерешителните ми стихове.

С мъртва ръкавица не можеше да се пишат добри стихове или проза. Самата ръкавица беше проза, обвинение, документ, протокол.

Но ръкавицата загина в Колима — затова се и пише този разказ. Авторът гарантира, че дактилографските линии и на двете ръкавици са едни и същи.

Отдавна трябваше да напиша за Борис Лесняк, за Нина Владимировна Савоева. Тъкмо на Лесняк и на Савоева, а също и на Пантюхов съм задължен за реалната помощ, която ми оказаха в най-трудните ми колимски дни и нощи. Дължа им живота си. Ако животът се смята за ценност — в което се съмнявам — аз дължа на тези трима реални хора от 1943 година някаква реална помощ — не съчувствие, не съболезнования, а реална помощ. Трябва да се знае, че те влязоха в живота ми след осем години скитания от златния забой на мината до следствения комбинат, през колимския екзекуторски затвор, влязоха в живота на пътник от златния забой на трийсет и седма и трийсет и осма година, на пътник, който измени мнението си за живота като за ценност. Към това време аз завиждах само на тези хора, които бяха намерили сили да се самоубият по време на сбора на нашия етап за Колима през юли трийсет и седма година в етапното крило на Бутирския затвор. Ето на онези хора наистина им завиждам — те не видяха това, което виждах аз в следващите седемнайсет години.

Промени се моята представа за живота като за ценност, като за щастие. Колима ме научи на съвсем друго нещо.

Принципът на моя век, на моето лично съществуване, на целия ми живот, изводът от моя личен опит, правилото, усвоено от този опит, може да бъде изразено с пестеливи думи. Първо трябва да се отвръща на плесниците, а чак на второ място — на подаянията. Трябва да се помни злото преди доброто. Всички добрини трябва да се помнят сто години, а всичко лошо — двеста. Ето с това схващане се отличавам от всичките руски хуманисти на деветнайсети и двайсети век.

Бележки

[1] Елза Кох (1906–1967) — жена на коменданта на Бухенвалд Карл Кох и старша надзирателка на женското отделение в същия лагер, инициаторка на изработването на абажури, ръкавици, подвързии за книги и сувенири от човешка кожа. — Б.пр.

[2] Земноводно животно от рода на саламандрите. — Б.пр.

[3] Целакант или латимерия — риба от семейство латимериеви и едно от най-древните живи същества, определяни като еволюционен предшественик на земноводните. Дълго време е смятана за изчезнала, но е открита през 1938 г. в Индийския океан. Оттогава е по-популярна под името „латимерия“. — Б.пр.

[4] Местност в Магаданска област, в която са извършвани масови разстрели на лагерници. — Б.пр.

[5] Рота на усилен режим. — Б.пр.

[6] Полк. С. Н. Гаранин — началник на североизточните трудово-изправителни лагери през 1938, описан в разказа на Варлам Шаламов „Как започна всичко това“. — Б.пр.

Край