Стефан Маларме
Посвещение

Вкочанясала Зората

стиска с помодрял юмрук

рога с чист лазурен звук

но захапан от устата

на пастира взел чепата

сопа и поел към друг

край далеч-далеч оттук

докато шуми реката

и пред теб се появи

о самотнико Пюви

дьо Шаван^[1]

                сред самота

Времето опиянява

Нимфата и гола тя

му открива твойта Слава.

С единствена грижа за път

отвъд ослепителна Индия

е поздравът пратеник в идния

век в който все пак ще съзрат

лудуващо в пяна платно

как с цяла една каравела

се гмурва и литва в едно

о птица вестителка смела

чиито унили стенания

кормилото теглят към бряг

с безцелни залежи от мрак

от злато елмази страдания

напев чийто ритъм и гама

посреща усмихнат Да Гама.

Душата във въздишка сбита

отронвана сред тих покой

когато кръгче дим отлита

и чезне в кръгчета безброй

не е ли някаква цигара

макар да тлее бавно тя

с целувка грейнала обжаря

и после пада пепелта

тъй от романса тръгнал волно

от устните да излети

изключвай щом се вслушваш ти

Реалното че твърде долно

зачеркват сетивата груби

речта ти смътна и се губи.