Анете фон Дросте-Хюлзхоф
Пламтяща любов

Ти искаш да знаеш защо ли

понякога тъй съм замислена аз,

така безразсъдна, без воля,

разсеяна тъй непростимо завчас.

Ти искаш без милост да знаеш

какво свидно нещо отдавна се крий

във скрина заключен, потаен,

пред който аз често стоя до зори.

 

Видях две очи, във които

лъчът се пречупваше като в поток.

И срещна ли друг поглед — скрито

си мисля за техния блясък дълбок.

Дори сред нивята вълнисти,

когато цветеца, откъснат за мен,

нарече ти „Окулус Кристи“,

аз пак спомних техния поглед вглъбен.

 

И тонът на глас един има —

дълбок, затрептял като екот от рог.

Той сякаш на подбив ме взима

и вред ме преследва тъй нежен и строг.

Недавна в сияйната зала

от писък цигулков терзана бях аз

и мигом, изтръпнала цяла,

във виолончелото чух оня глас.

 

А бих ли могла да забравя

оная и гъвкава, и яка снага

пред мене в самотна дъбрава

или по вълните далеч от брега?

Дори преди малко аз зърнах

как облаче, литнало в безкрайността,

разсея се, в дим се превърна —

и сякаш пак тая снага очерта.

 

И чуй, чуй накрая от мене

какво има в скрина заключен и тих:

там кърпичка, с кръв напоена,

веднъж посреднощ крадешката укрих.

Поряза се с нож той самия,

берейки ми вишни над стръмния ров.

И тъй сега двете аз крия:

кръвта му и мойта пламтяща любов.