Владимир Мусаков
Кратък послеслов (В който един удавник бива изгорен и емигрира. Околосветско пътешествие на недоизгорения еретик. Фабиан и „нравствените съдници“)

Когато преди три десетилетия^[1] написа историята на моралиста Якоб Фабиан, Кестнер остави своя герой да се удави. На някои това не се стори достатъчно. Две години по-късно Хитлер и Гьобелс извадиха тленните останки на покойника и ги подложиха на аутодафе. „Фабиан“ изгоря на кладата пред Берлинския университет наред със съчиненията на Хайне и Лесинг, на Цвайг и Фойхтвангер.

Но въпреки двойната си смърт, Фабиан продължи да живее. Той прекрачи границите на онази Германия, в която му бе забранено да съществува дори като удавник, и се появи в превод в 29 страни по всички краища на земното кълбо. Бе издаван и преиздаван, четен и препрочитан. Милиони хора от всички континенти бяха потресени от онова, което имаше да им каже Кестнер за живота в Германия в навечерието на хитлеровата „ера“.

А когато през май 1945 година знамето с пречупения кръст бе свалено завинаги от кулата на Райхстага, заедно с хилядите емигранти в Германия се завърна и възкръсналият удавник, недоизгореният еретик Якоб Фабиан. По повод първото следвоенно издание на тази книга писателите Щефан Хермлин и Ханс Майер писаха: „Светът, сред който живя Фабиан, сега вече не съществува. За наше време историята на Ерих Кестнер е нещо като «document humain». Да си зададем сега въпроса точно тъй, както би следвало да си го зададе един съвременен критик: има ли какво да ни каже днес Фабиан? Положително да… Като всички добри книги и тази, при коренно различни условия, добива съвсем ново значение. Ето защо е препоръчително да се прочете историята на един моралист, макар неговият живот да няма нищо общо с нашето съвремие: моралистът Фабиан е преди всичко почтен човек — а днес историята на един почтен човек не е изгубила нищо от своята актуалност… Фабиан живее сред гъмжилото на един побъркан свят и сред армията на безработните, сред безсмислени престрелки между представителите на работничеството и на дребната буржоазия, сред редактори на националистични вестници и берлински литератори… Трудно е било за един човек да остане почтен сред такава атмосфера… Книгата на Кестнер е типична. И добре е, че е издадена отново, за да може чрез нея младото поколение, което не е видяло това, да разбере как гинехме ние и защо бе възможно да се случи всичко останало.“^[2]

Когато дадоха тази оценка за „Фабиан“, Хермлин и Майер не можеха да знаят какъв обрат ще вземе развитието на следвоенна Германия. Никой не подозираше още отцепването на трите западни зони и създаването на Германската федерална република, никой не подозираше, че толкова бързо там ще се развият отново същите условия, сред които „Фабиан“ бе написан. През 1947 година Хермлин и Майер отчетоха „историческата стойност“ на „Фабиан“. Ала днес от „document humain“, разказаното във „Фабиан“ се превърна пак в печална реалност за западната половина на Германия. Днес там отново зависи от настроението и благоволението на директори от сорта на Брайгкопф, дали способни работници като Фабиан имат право на съществуване или не. Отново филмови продуценти от сорта на Макарт разполагат със своите актриси като с вещи. Отново хиляди хора живеят в мрачна безперспективност, която ги кара да забравят всичко човешко в себе си, тласка ги към престъпност, разгулен живот и еротика във всичките й видове и всичките и извращения. Тъй напречният разрез на германското общество, направен от Кестнер преди 30 години, днес изведнъж добива нова и не по-малко тревожна актуалност.

Точно както ножът на хирурга не може да пощади човешката плът, когато пациентът трябва да бъде спасен от рак или язва, тъй и перото на сатирика не може да си позволи в името на фалшивия морал да премълчи или замаже една от най-страшните язви на капиталистическия свят: падението на нравствеността, оскотяването на човеците. И ако Кестнер рисува това падение с ярки бои, той не го прави самоцелно. Прави го, защото не иска да лиши от едно особено важно основание своето страшно обвинение срещу обществения порядък, погубил Якоб Фабиан: смазването на човешкото достойнство, превръщането на човека в стока. На онези, които не можаха да разберат това, Кестнер отговори още през 1931 година:

„Тази книга не е писана за малолетни, независимо от това на каква възраст са те. В нея авторът многократно посочва анатомичната разлика между половете. Той дори не се свени да говори и за различните полови извращения. И го е сторил не защото иска да фотографира живота. Най-важното за него бе да запази пропорциите в живота, който описва. И уважението му към тази задача се оказа по-силно, отколкото чувството му за благоприличие.“^[3]

Наистина, можем ли изобщо да си представим, че обществото, сред което се задушава Фабиан, се състои от високоморални личности, които строго спазват всички етични и нравствени норми, отминават с гордо вдигнати глави всяка съблазън, не им идва и наум за изневяра, прелюбодеяние и разврат? Колко едностранчиво, колко абсурдно и нереално би изглеждало едно подобно свенливо описание!

Кестнер не се свени и не иска да се свени. Като дава пълна картина на стопанското, общественото и нравственото разложение във Ваймарската република, той предупреждава за надвисналата опасност от хитлеризма и сочи спасителния път: „Авторът вижда — пише той във вече цитирания брой на «Ди Велтбюне» — как неговите съвременници също като упорити магарета се дърпат назад към зиналата бездна, дето има място за всички европейски народи. Той съзира една-единствена надежда и — като редица други преди него и наред с него — се провиква: «Внимание! За да не паднете, дръжте се с лявата ръка за лявата дръжка!»“

Но малко от хората тогава разбират този негов апел. Пък и нещо обикновено е съвременниците да се сърдят на автора, когато тикне пред лицата им огледало, за да се видят такива, каквито са. Те са готови да счупят това огледало само и само да запазят илюзията за собствената си красота и достойнство. Тъй още през 1931 година благочестивите, „нравствени съдници“ в Германия надигат неистов вой срещу „натурализма“ във „Фабиан“. Те удивително приличат на „високоморалния“ нацист Венцкат от 24-та глава, който изпраща жена си на бани, развратничи из публичните домове в Дрезден, а после моли Фабиан за нищо на света да не споменава пред когото и да било за това. И все пак, техните крясъци принуждават издателя да изхвърли три глави от романа…

Днес едва ли ще се намери разумен човек, който да не се възмути от подобно варварско отношение към ръкописа на един голям писател. Днес особено ние, които сме в състояние да виждаме капиталистическите условия на живот в перспективата на миналото, не можем да не оценим високата реалистична стойност на „Фабиан“ и гражданската смелост на неговия автор.

Бележка на издателството: С разрешение на автора българското издание на „Фабиан“ излиза с някои малки съкращения, в замяна на които в него е включена за пръв път една глава, непубликувана в немските издания.