Произведения

Предговор

Биография

По-долу е показана статията за Михаил_Арнаудов от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Тази статия е за българския историк и етнограф. За българския писател Михаил Георгиев Арнаудов вижте Михаил Лъкатник. За свещеника вижте Михаил Арнаудов (свещеник).
Михаил Арнаудов
български фолклорист, литературен историк, етнограф
Михаил Арнаудов, 1933 г. Източник: ДА „Архиви“
Роден
Михаил Петров Арнаудов
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вСофийски университет
Карлов университет
Научна дейност
ОбластФилология, етнография
Работил вСофийски университет
БАН
Публикации„Психология на литературното творчество“ (1931)
„Очерци по българския фолклор“ (1934)
Михаил Арнаудов в Общомедия

Михаил Петров Арнаудов е български фолклорист, литературен историк, етнограф, редовен член на Българската академия на науките, на Украинската академия на науките, литературната академия „Петьофи“, доктор хонорис кауза е на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943).[1][2]

Биография

Арнаудов с приятели в 1898 година
Михаил Арнаудов, Петър Сибинов Арнаудов, Симеон Арнаудов и Мария Арнаудова, 1906 година

Роден е на 17 октомври (5 октомври стар стил) 1878 година в Русе[1] в семейството на Петър Сибинов Арнаудов, търговец на жито от Тетово, чиито корени са от тетовското село Вратница, и Друмка Михайлова Панова от Русе.[3] По-малък негов брат е композиторът и оперен диригент и режисьор Илия Арнаудов. Майка му почива, когато е на осем години, и баща му се жени повторно. Завършва средното си образование в Русе.[4]

Първата публикация на Арнаудов е текстът на зрелостния му изпит по литература, публикуван в русенското списание „Извор“ през 1895 година. Следва славянска филология във Висшето училище (днешния Софийски университет „Свети Климент Охридски“) в София през периода 1895 – 1898 година.[1] Като редовен студент публикува първите си научни статии: „Произход и родина на старобългарския език“ и „Българските народни приказки и тяхното потекло“.[5] По-късно специализира в университетите в Лайпциг и Берлин (1898 – 1900), а през 1900 – 1903 година е учител във Видин и София.[1] През 1904 година защитава докторат по философия, славянска филология и индология в Прага.[1]

От 1908 година Михаил Арнаудов е редовен доцент по обща литературна история в Софийския университет, от 1914 година е извънреден професор, а от 1919 година – редовен професор, като от 1928 година оглавява катедрата по сравнителна литературна история. През 1921 – 1922 година е декан на Историко-филологическия факултет, през 1926 година за кратко е директор на Народния театър, а през 1935 – 1936 година е ректор на Софийския университет. От 1918 година е дописен, а от 1929 година – действителен член на Българската академия на науките, през 1940 – 1943 година ръководи Историко-филологическия клон на академията. От 1922 година е член на Българския археологически институт.[1] Членува в масонската ложа[6] „Светлина“. Член-учредител е на Македонския научен институт.[7]

От юни до септември 1944 година Михаил Арнаудов е министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. След Деветосептемврийския преврат през същата година е отстранен от академичните си длъжности и е арестуван. През 1945 година е осъден е от т.нар. Народен съд на доживотен затвор за участието си в кабинета на Багрянов (присъдата е отменена от Върховния съд през 1996 година).[8] През февруари 1946 г. 54 интелектуалци пишат писмо до регентите, министъра на правосъдието и Националния комитет на ОФ с молба той да бъде амнистиран, като се обосновават подробно с неговите научни, обществен и преподавателски приноси. Кръстьо Сарафов саморъчно добавя под текста: „Най-голямата ми радост по случай петдесетгодишния ми юбилей ще бъде амнистирането на професор Михаил Арнаудов“. Реабилитацията обаче става след почти 10 години – на 28 юни 1954 година.[9] След това комунистическият режим му разрешава и да публикува.[1] С решение на Министерски съвет имуществото му е възстановено на 17 май 1960 година.[10] През 1968 г. е удостоен с орден „Народна република България“, първа степен.

Умира на 18 февруари 1978 година в София.[1]

Библиография

Паметна плоча на дома на Арнаудов на ул. „Славянска“ № 7, София

Акад. Арнаудов е автор на повече от 50 монографии, посветени на Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Иван Селимински, Георги Раковски, Любен Каравелов, Тодор Влайков и др. Изследва творчеството на класиците на българската литература – Иван Вазов, Пейо Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов и други.

  • Увод в литературната наука. 1920.
  • Кукери и русалии. 1920.
  • Вградена невеста. 1920.
  • Неофит Хилендарски Бозвели. 1930.
  • Български пословици. 1931.
  • Психология на литературното творчество. 1931.
  • Гьоте като човек, поет и мислител. 1932.
  • Очерци по българския фолклор. 1934.
  • Тодор Г. Влайков: Литературно и обществено дело 1865 – 1885 – 1935. 1935.
  • Априлов. Живот, дейност, съвременници. 1936.
  • Български народни песни, т. 1 – 3. 1938 – 1939.
  • Български народни приказки. 1938.
  • Селимински. Живот, дело, идеи. 1938.
  • Творчество и критика. 1938.
  • Иван Вазов. 1939.
  • История на Софийския университет Климент Охридски 1888 – 1918. 1939.
  • Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870 – 1915), т. 1. 1940.
  • Творци на българското възраждане. 1940.
  • Борци и мечтатели. Литературни портрети. 1941.
  • Българското възраждане. 1941.
  • Непознатият Бозвели. 1942.
  • Паисий Хилендарски. 1942.
  • Братя Миладинови. 1943.
  • Софроний Врачански. 1943.
  • Български образи. Литературни студии и портрети, т. 1. 1944.
  • Строители на българското духовно възраждане. 1954.
  • Из живота и поезията на Иван Вазов. 1958.
  • Яворов. Личност, творчество, съдба. 1961.
  • Баладни мотиви в народната поезия, т. 1. 1964.
  • Живот и дейност на екзарх Йосиф. 1965.
  • Българското книжовно дружество в Браила 1869 – 1876. 1966.
  • Кирил Христов. Живот и творчество. 1967.
  • Г. С. Раковски. София, 1967.
  • Веркович и „Веда Словена“. 1968.
  • Григор Пърличев. 1968.
  • Студии върху българските обреди и легенди. 1971 – 1972.
  • Дневник. Публицистика. Речи. 2010.

Източници

Родословие

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Сибин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър
Арнаудов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Стефана Симидова
 
Михаил Арнаудов
(1878 – 1878)
 
Илия Арнаудов
(1889 – 1946)
 
Димитър Арнаудов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър Арнаудов
(1924 – 2016)
 
 
 
 
 
 
 
Люба Димчева
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Росица Димчева
 

Външни препратки

Бележки

  1. ↑ а б в г д е ж з Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 34 – 35.
  2. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 290 до фонд № 380). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1983. с. 40 – 42.
  3. ↑ Арнаудова, Искра. Михаил Арнаудов. Човекът и ученият. Литературна анкета и характеристика, София, 1977, с. 10 – 11.
  4. ↑ Арнаудова, Искра. Михаил Арнаудов. Човекът и ученият. Литературна анкета и характеристика, София, 1977, с. 12 – 15.
  5. ↑ сп. „Училищен преглед“ 1898 г., год. III, кн. 7 и 8; и 1901 г., год. VI, кн. 11.
  6. ↑ Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
  7. ↑ Членове-основатели на Македонския научен институт // Македонски научен институт. Посетен на 10 октомври 2015.
  8. ↑ Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 691.
  9. ↑ Азманова-Рударска, Елена. Оцеляването на Иван Грозев след 1944 година // abcdar.com. с. 9 – 10.
  10. ↑ Записка от Вълко Червенков от 17 май 1960 г. (факсимиле) – 2 страница // Архивиран от оригинала на 2014-11-08. Посетен на 2014-11-08.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Наука“         Портал „Наука“          Портал „Литература“         Портал „Литература“          Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „История на България“         Портал „История на България“