„Имаго“ идва от латински и означава образ. В психологията наричат така подсъзнателния прототип на отношенията с околните, изграден още в детството. В ентомологията думата е название на последната фаза от развитието на някои насекоми — тогава те са оформени като възрастни индивиди и могат да се размножават. Смисълът, който заглавието на прозата носи, е застинал между двете определения. Написах „Имаго“ през 2001. Тогава бях на 19 години. Съдбата бе разкъсала магическия пашкул на детството, а аз зарязах дрипите му в Пловдив и заживях в Студентски град. Там за първи път осъзнах реалните измерения на емоционалната импотентност, която се шири сред посткомунистическото ни общество. Наложи се да се боря срещу клишетата на възпитанието, които просто не ми вършеха работа. И не бях само аз. Всички се лутахме, за да открием себе си, без да имаме адекватна отправна точка. Прозата „Имаго“ е вдъхновена от този период и е провокирана от реалността, в която съществувахме, без да приемаме. Захванах се да преработя „Имаго“ в началото на 2010 година, вграждайки някои по-нови сингли, консумирани от списанието „MyLife“ и вестник „Анонс“. Публикуването на книгата е своеобразен snapshot на вече повехнали емоции, порив за освобождаване от един груб стил и еволюирането му в нещо друго, вероятно не по-малко недодялано.