Старият Бинг живеел в гората. Затова всички го наричали саможив и дивак.
— Какво е това? — казвали. — Да се дели от хората! Защо? Не живее в село като всички, а се е залутал в гората, при птиците и зверовете.
Но Бинг не слушал тия приказки. При птиците и дивите животни му било по-добре, отколкото при хората. Той берял гъби и ги продавал в селото. С това се прехранвал. Колко може да се изкара от продан на гъби? Бинг бил беден, беден донемайкъде, но пък си живеел на воля, от никого не просел милостиня, дори понякога и на други помагал.
Той нямал приятели между хората. Затова пък в гората приятелите му били безброй. Там всички му били приятели: и птиците по дървесата, и пчелите по цветята, и рибките в рекичката.
Но Бинг обичал най-много птиците. Познавал ги той и по перата, и по летежа, и по гласа. Отдалеч ги познавал. Та дори разбирал и какво си приказват.
Гледа веднъж Бинг — в гората долетели сума нови врабчета. Отде ще да са? Да са гладни — не са: личи си — сити са. Значи, прелетели са от селото. Довели си и рожбите. Па си донесли дори и неизлюпените яйца. Слуша ги старият Бинг — някак неспокойно цвърчат, вместо да чуруликат. Бързо прехвръкват насам-натам. Отлитат отново в селото, измъкват си гнездата изпод стрехите и ги пренасят в гората.
— Има нещо — си каза старецът. — Не е наред работата.
Отишъл в селото да предупреди хората:
— Чувайте какво ще ви кажа! С огън си не играйте: опасна ми се вижда тая работа. Гасете огньовете, че ще пламне страшен пожар. Врабците си приказват все за пожар. Гледайте да не стане нещо!
Почнали да му се смеят:
— Я чуйте какво разправя тоя стар бухал! Махай се от тука! Врабците били говорили! Ти си се май натъпкал в гората с мухоморки, че сетне си се заприказвал с врабчетата. Я си върви, докато не си изял някой по врата!
Тоя ден било празник. Селяните не искали никой да им разваля веселбата. Яли, пили, играли, та чак до късно през нощта. Някой пиян изпуснал някъде огън. Пламнала една къща, па втора, че трета — за един час изгоряло цялото село. Като че ли крава го близнала, та го излизала с език. И диря не останало от него.
Селяните разбрали, че старият Бинг не ги е лъгал. И славата му се разнесла навред: от село на село, та чак до управителя. Пратил управителят да извикат Бинга. Не му се отивало на стареца, но какво да прави? Управителят е големец, важна особа: не може да не отиде, щом го вика.
Тръгнал Бинг. Взел си тоягата и една клетка с папагал.
Какъв папагал? Ей сега ще ви кажа кой бил той и отде дошъл.
Бинг го намерил в гнездото съвсем мъничък, още в пух, непокрит с пера. Къде ще да се е дянала майка му? Орел ли я е убил? Ловец ли я е хванал? Не се знае: от птичето не можеш узна нищо.
Както и да е, Бинг взел сирачето птиче, стоплил го, нахранил го, напоил го. Турил го в кожената си шапка да спи. Тъй порасло папагалчето. Станало папагал хубавец. Да го гледаш, да му се ненагледаш. Целият — зелен, като изумруд, крачката му — жълтички, кълвунът — червен, а на темето — дълга завита качулка. Не е птица, а жива хубост!
Па и умен папагал излязъл. Бинг го научил да говори китайски. Много нещо научил папагалът: като същински китаец приказвал. И много обичал Бинг. Като свой баща го обичал. Тръгне ли нанякъде старецът — и той след него.
Отишли при управителя. Управителят почитал умните хора от народа. Той излязъл на двора да посрещне Бинг.
— Е, дядо, как си? Добре дошъл. Чух за тебе, че си разбирал какво приказват птиците. Кажи ми за какво крякат моите патици.
Бинг погледнал патиците, па рекъл:
— Да ти кажа ли? Патиците ти крякат за това, че не са нахранени от сутринта. Те си казват една на друга, че жените ти се карат помежду си и са забравили да ги нахранят.
И наистина управителят имал две жени, които постоянно се карали помежду си. По цял ден се дърляли. Чули те отговора на стареца. Не им се понравил.
В това време управителят си шиел нова дългопола дреха. Потрябвали паунови пера, за да я украсят. Той заповядал да заколят един паун. Хванали пауна. Птицата се разпискала, размахала криле, сякаш се моли да не я колят.
Запитал управителят отново Бинг:
— Защо пищи паунът, дядо?
— Защо ли? Пищи, че искат напразно да го колят. Той казва: „Защо ще ме колите? И тъй управителят няма да носи дреха с паунови пера: скоро ще го изпъдят от длъжност.“
Тоя път и управителят се разсърдил.
— Тъй ли? — креснал той. — За това ли те виках аз, престарял глупчо, да дойдеш при мене? Да се подиграваш и с мене, и с жените ми? Не те е срам! Скоро да се махнеш от къщата ми, та да те не видя вече!
Тъй управителят изпъдил стареца.
Бинг излязъл от тоя град и отишъл в съседното градче. Изморил се. Откак тръгнал от гората, не бил ял. Прилошало му. По-натам не му стигали сили да върви, а пък и пари нямал да преспи някъде.
Седнал на един камък и сложил папагала до себе си. Седи старият Бинг, навел глава, и мисли. А папагалът го гледа с червените си очи и току почва да бъбре:
— Продай папагала! Продай папагала! Продай папагала!
— Как тъй ще те продам, папагалчо? Какво ще правя после без тебе?
— Нищо, ти ме продай! Нищо, ти ме продай!
— Не ща да те продам.
— Галчо ще избяга. Галчо ще избяга. Галчо ще избяга.
Поразмислил старецът. Видял, че няма друго средство, освен да продаде своята обична птица. Взел клетката и право на пазара. Застанал на най-видното място, привързал за клетката хватка сено — в знак, че птицата се продава — и почнал да се разговаря с папагала. Каквото и да запита, птицата му отговаря. Насъбрали се наоколо много хора да гледат. Всекиму се искало да види чудната птица, която приказва също като човек.
Приближил се един чиновник, погледал папагала, па си помислил:
„Нашият градоначалник много обича всякакви редки и скъпи неща. Ще му отведа тоя старец с папагала. Дано птицата се хареса на градоначалника.“
И той завел Бинг при градоначалника. Още щом видял папагала, оня много го харесал.
— Колко искаш, старче?
Преди да успее Бинг да си отвори устата, папагалът размахал криле и казал:
— Десет лани, десет лани. Повече не трябва, по-малко не вземам.
— Много хубаво отговаря твоят папагал. И умно. Ще го купя.
И градоначалникът заповядал да наброят на стареца десет лани сребро.
На Бинг било жал да се раздели със своя храненик и възпитаник. Гой погледнал папагала и се просълзил. Но птицата му кимнала с качулката си и му смигнала с червеното си око.
Отишъл си Бинг.
— Искам да ям, искам да ям! Да ям, да ям, да ям! — натракал папагалът.
Градоначалникът му донесъл ориз и вода. Птицата се наяла, пийнала вода, па си затворила очите и се наежила: всичките й пера щръкнали.
И току надала глас:
— Време е да спя, време е да спя! Да спя, да спя, да спя!
Градоначалникът оставил птицата на мира. Толкова се радвал на своята покупка, че дори поблагодарил на чиновника.
На заранта градоначалникът влязъл да види папагала.
— Трябва да се мия, трябва да се мия! Да се мия, да се мия, да се мия! — развикала се птицата.
Донесли златна чаша с бистра вода. Папагалът скочил в нея и почнал да се плиска. Сетне литнал и кацнал на паравана от лак. Взел да се изтърсва от водата и да си причесва перата с червения кълвун.
Като се изсушил, погледнал градоначалника, па затракал:
— Благодаря, сбогом! Благодаря, сбогом! Сбогом, сбогом, сбогом!
Че като хвръкнал през прозореца — дим да го няма. Никой вече не го видял.
Когато старият Бинг пристигнал в своята горска колиба, папагалът бил вече там.
Едно време живеели в Япония двама братя. По-големият се казвал Хозузори, а по-малкият — Хоходеми.
Хозузори бил добър рибар, а Хоходеми — опитен ловец. Когато умрял баща им, те си разделили имота му тъй: рибарят взел морето, а ловецът — планините. И двамата били доволни от дележа.
Хоходеми отивал на лов по планините и се връщал всяка вечер с много дивеч. Но на брата невинаги му вървяло. Понякога, като се качи на лодката, Хозузори трябвало да се навърта край брега, дето нямало много риба; невинаги можел той да хвърли мрежи в открито море, тъй като в бурно време вълните се издигали нависоко и можели да обърнат лодката му. По едно време бурите зачестили и той трябвало да лови само с въдица и да се връща вкъщи с две-три шепи дребна риба.
— Не може тъй — рекъл той една вечер на брата си. — Време е да си разменим занятията. Ще ти дам въдицата и мрежите, а ти ми дай лъка и стрелите. Ти върви на риба, а аз ще тръгна по лов.
Малкият брат се съгласил.
— Защо не? — казал той. — Да не мислиш, че моята работа е лесна? Цял ден тичам по скалите и си дера дрехите в храсталака, за да убия две-три птици или един заек. А ти си седиш в лодката и рибите идват сами да се закачат на въдицата ти или да влязат в мрежата.
На другата сутрин Хозузори тръгнал на лов, а Хоходеми — на риболовство. Но и двамата се върнали с празни ръце. Хозузори не знаел къде какъв дивеч живее и не умеел да открива следите му. А Хоходеми — както бил пуснал въдицата в морето — я дръпнал, но не измъкнал нищо; не измъкнал дори и самата кукичка: тя изчезнала някъде.
— Дай ми въдицата, па си вземи лъка и стрелите! — казал Хозузори на брата си. — Не ме бива за ловец.
— И мене не ме бива — рекъл Хоходеми — за риболовец; познава се по това, че нещо ми откачи кукичката от въдицата и не можах да я намеря никъде.
— Тъй ли? — викнал яростно Хозузори. — Наистина ли си ми изгубил въдицата? Скоро да отидеш да я намериш! Ако не я намериш, ще те пребия.
Хоходеми отишъл пак на морския бряг. Съблякъл се и се хвърлил в морето. Търсил навсякъде, ала не намерил въдицата. Брат му също я търсил, но и той не успял да я намери.
Като видял, че въдицата е изгубена завинаги, Хоходеми предложил на брата си да му направи въдици от своето оръжие, но оня не се съгласил:
— Моята въдица не може да се замени с никаква друга. Прави каквото правиш, но я намери! Ако стане нужда, и при морския бог иди, но я донеси! Инак ще те убия!
Хоходеми тръгнал отново по морския бряг. Спрял се да гледа във водата от онова място, дето бил застанал, когато изгубил въдицата. Морето било в тоя миг бистро, ала въдицата не се виждала никъде по дъното.
И момъкът почнал скръбно да си говори:
— Тежко ми! Брат ми, какъвто е лют, ще ме убие, ако не намеря тая проклета въдица. Наистина, само морският бог би могъл да узнае къде е тя. Но знам ли къде да търся тоя бог? Кой ще ми каже де е дворецът му и как да отида там?
В това време той зачул жален вик на птица. В една примка, която бил заложил Хозузори, се била хванала дива патица. Както се бил ядосал на брата си, Хоходеми решил да освободи птицата. Пуснал я. А тя се превърнала на старец и му казала:
— Ти поиска да освободиш птица, а освободи човек. Аз съм магьосникът Нгнойя-Ухсикуе. Попаднах в тая примка, когато се бях преобразил на патица, за да накажа един свой враг. Кажи ми, добри Хоходеми: с какво да те наградя?
— Намери ми въдицата, която изгубих тук тая заран!
— Ще се намери. Но аз не мога да ти я покажа. Трябва да отидеш при морския бог, който живее вдън морето. Пътя ще откриеш сам, ако седнеш в кошницата от тръстика, която ще ти донеса.
Магьосникът Нгнойя-Ухсикуе изчезнал, но малко след това се явил отново с голяма кошница в ръце:
— Ето кошницата. Ще седнеш в нея и няма да се боиш от нищо. Тя ще потъне във водата и ще заплува, накъдето си знае. Като стигнеш до голям дворец от рибени люспи, ще излезеш от кошницата. Пред двореца има кладенец, а над него расте канелено дърво. Ще се качиш на дървото и ще чакаш там да дойде дъщерята на морския бог.
— Е, а после?
— После ще стане, каквото трябва да стане. Въдицата ще се намери.
— Благодаря — рекъл Хоходеми и влязъл веднага в кошницата, а тя — като жива — подскочила и се хвърлила, та — в морето. Сетне заплувала бързо като някое животно с много нозе и перки.
Ала колкото и бързо да плувала кошницата, дворецът на морския бог бил далече. Хоходеми видял, че се стъмва, а още никакъв дворец не се показва. В морето станало съвсем тъмно — много по-тъмно, отколкото става на земята.
Но по едно време Хоходеми видял в далечината светлинка — сякаш звезда блещука. Колкото повече се приближавал до нея, толкова по-едра ставала звездата. И най-сетне той разбрал, че не е звезда, а самият дворец на морския бог. Люспите, от които бил направен тоя дворец, изпускали силна светлина. Момъкът намерил канеленото дърво. Той се качил на него. Малко след това дошла мома — хубавица, с чаша от изумруд в ръка, да пие вода от извора, който бил под дървото. Тя била Тойотамахиме, дъщерята на морския бог.
Когато момата се навела да гребне вода в чашата, видяла образа на Хоходеми, отразен в кладенеца. Тя се уплашила и в страха си изтървала чашата, та я счупила. Без да поглежда назад, Тойотамахиме побягнала в двореца и разказала на баща си какво е видяла.
— Дошъл е, татко, кой знае откъде, един хубав момък. Стои на канеленото дърво, на кладенеца. Лицето му се отразява във водата. Не посмях да си гребна вода. Чашата ми се счупи.
— Това е знак, че ще се омъжиш за момъка, но няма дълго да живееш с него. Ще се разделите и вече никога не ще се видите. А младият хубавец е Хоходеми, ловецът от големите планини. Кажи му да дойде: той идва по работа, знам това.
Поканили Хоходеми да влезе в двореца. Момата го харесала много.
— И три дена само да живея с него, стига ми — си казала тя.
Морският бог заповядал да постелят на пода пъстра рогозка на осем ката. На нея седнали с момъка и почнали да си приказват. Хоходеми казал защо е дошъл. Морският бог го нагостил и му обещал, че ще му помогне.
— Нека се съберат около двореца всички риби! — заповядал той.
Рибите се събрали, ала не всички: една не дошла, защото била много болна. Царят на морето пратил да я доведат. Устата и гърлото й били подути. Прегледал я придворният лекар и намерил въдицата, забита в устата й.
— Ето — казал морският бог на Хоходеми, — намерихме братовата ти въдица.
— Много се радвам. Дай ми я, па да си вървя, че ме чака дълъг път с моята кошница.
— Кошница ли рече? Къде ти е кошницата? Аз не съм я видял никъде.
Чак тогава се сетил ловецът да потърси кошницата, но не я намерил: тя се била върнала при магьосника. И той трябвало да остане в подводния дворец. Там му било хубаво. Забравил за злия си брат, който го заплашвал, че ще го убие. Дъщерята на морския цар го обичала и той се оженил за нея. Всичко имало там в изобилие. В двореца от рибени люспи се живеело весело, особено в празничен ден, когато делфините свирели със своите тръби и сплесканите риби торпеди биели тъпани, а морските раци дрънкали на големи китари.
Три години прекарал Хоходеми в двореца от рибени люспи. Колкото и да било весело и приятно там, затъжил се за родината си. Домиляло му дори и за злия брат: той отдавна му бил простил. Морският бог разбрал всичко: защо е морски бог, ако не може да види какво става в човешкото сърце, което е дълбоко като море?
Един ден той казал на зетя си:
— Май че ти е домиляло за Япония, а? Гледам те — не си много весел тия дни…
— Вярно е. Но няма как да отида там. Липсва ми кошницата.
— Тъй ли? Да не мислиш, че до Япония се отива само с кошница? Ей сега ще наредя тази работа. Малко потърпи!
Той заповядал да повикат морските змейове.
Дошли най-бързите от тях.
— Колко време ви трябва, за да отнесете моя зет до земята, отдето е дошъл?
— Осем дена — отвърнали дванадесетте най-стари змея.
— Много е — намръщил се царят. — Да кажат други.
— Четири дена — обадили се други змейове, осмина на брой, по-млади.
— И това е много — казал царят.
— Два дена — рекли трима от най-младите змейове; — за по-малко не може.
— Как да не може? — развикал се морският бог. — Тоя момък е дошъл от там до тук само за един ден, дори за по-малко от ден — и то с кошница. Та вие не можете ли да свършите толкова работа, колкото върши една кошница от тръстика? Тогава за нищо не ви бива. Вървете се обесете!
Най-младият змей, дълъг всичко два лакътя, засрамен от тия укори на царя, рекъл:
— Аз ще отнеса княза само за един ден.
— Това се казва змей — извикал богът на морето. — А вие, всички други, сте баби и старци. Махнете се от очите ми, че ме е яд да ви гледам! От ядене и пиене сте станали страшно лениви.
На сбогуване морският бог подарил на зетя си два елмаза и му казал:
— Тия два камъка, които ти давам, са елмазите на прилива и на отлива. Потопиш ли в морето тоя, водата ще почне да се качва. Потопиш ли оня, тя ще начене да спада. А когато даваш въдицата на брата си, изречи над нея следното заклеване: „Проклета въдице! Злокобна въдице! Черна въдице!“ И тогава чак му я дай. При това, щом му я дадеш, обърни си гърба към въдицата — да не би всички беди, които носи въдицата, да сполетят тебе. Още и това запомни! Почне ли брат ти да оре и засява ниви нависоко, ти работи ниви на ниско; ако ли той избере тия по ниските места, тя вземи ония по високите. Аз съм цар на морето, а който заповядва на морската вода, заповядва и на влагата, дето поя растенията; от мене зависи къде да има плодородие и къде да няма.
А дъщерята на бога казала на мъжа си:
— Скоро ще дойде време да ни се роди син. Когато наближи това време, аз ще изляза през някоя бурна нощ на сушата, за да добия там детето. Но ти трябва да ми съградиш хижа на самия морски бряг и да я покриеш с пера от морски птици, които сам си събрал. Запомни добре това!
Хоходеми яхнал змея и вечерта стигнал в Япония. Като излязъл на брега, той вързал на врата на змея меча си и му поръчал да го отнесе на морския бог, за да знае той, че зет му е пристигнал благополучно. Змеят се върнал в двореца и оттогава бил наречен Змей мечоносец; тъй се нарича той и до днес.
Хоходеми отишъл при брата си и му се извинил, че е закъснял с въдицата. Хозузори го посрещнал с укори и хули. Без да обръща внимание на братовите си думи, Хоходеми произнесъл заклеването и подал въдицата на Хозузори, па се обърнал и си отишъл вкъщи.
На другия ден Хозузори почнал да оре и сее по високите места. Като видял това, брат му се заел да разорава ниските. Нивите на Хозузори трънясали и буренясали, а житото изгоряло; тия на Хоходеми родили богато и житото узряло до зърно. Хоходеми си напълнил житниците. Брат му дошъл при него и почнал да се кара:
— Не те ли е грях? Ти избра най-плодородните места за нивя, а на мене остави най-песъчливите, дето става само буренак и трънак. Отсега нататък ти сей по високото, а аз ще сея по низините.
— Съгласен съм, само мир да има — казал Хоходеми.
Засели отново. Тоя път нивята на Хозузори били наводнени от прилив и се обърнали на блата, а тия на Хоходеми пак родили, дори повече от първия път. Хоходеми станал много богат, а завистливият му брат осиромашал съвсем.
— Брат ми донесе някаква проклетия, като се върна от морето — си казал Хозузори. — Никак не ми върви. До просяшка тояга стигнах. Ще му дам да ме разбере.
И той облякъл бронята си, взел всичкото си оръжие и отишъл да убие брата си. Видял го, че седи в една лодка и дере цял куп морски птици — да им вади перата. Когато Хоходеми съзрял брат си и разбрал с какво намерение идва, той потопил елмаза на прилива във водата и морето придошло толкова бързо, че заляло целия бряг. Хозузори едва успял да избяга навръх едно близко бърдо. Но приливът стигнал и дотам: водата почнала да залива бърдото. Хозузори трябвало да се покатери на едно дърво. Ала водата все още се издигала. Тя стигнала до нозете на Хозузори и продължавала да се покачва.
Старият брат се уплашил. Той разбрал, че Хоходеми обладава магьосна сила. Примолил му се да го отърве, като обещал, че ще му стане роб и до гроб ще му робува. Тогава Хоходеми потопил втория камък и водата бързо спаднала. Хозузори се отървал от смърт. Той се помолил на брата си да му прости.
— Добре — казал Хоходеми, — ще забравя всичко минало. Но ти трябва да ми помогнеш да направя къща за невестата си. Тя може скоро да дойде.
Двамата братя се заловили братски да градят къща на брега на морето. И наистина, след няколко време къщата била готова. Само покрив нямала. Тогава Хоходеми наченал отново да бие морски птици и да им скубе перата, за да покрива къщата. Ала тая работа вървяла бавно, защото трябвало да я върши сам, както бил обещал на жена си.
Хоходеми избил много морски птици, оскубал ги и покрил с перата къщата. Но все пак останала една голяма дупка на покрива, защото перата не стигнали да се покрие целият.
През тая нощ морето се разиграло. Явила се силна буря. Хоходеми излязъл на брега. Посред нощ се показала из морските вълни жена му. Мъжът я отвел в къщата, но тъй като покривът не бил довършен, помолил я да поживее ден-два в голямата къща, дето прекарвал той, докато бъде готов покривът.
— Не — рекла Тойотамахиме, — не може, защото тая нощ ще добия момченце. Ти ще ме оставиш сама в непокритата къща и ще си отидеш да спиш. Ще дойдеш, когато те повикам. Обещай ми, че няма да минаваш насам, додето не чуеш моя глас, че те вика по име. Инак ще се сбъдне едно лошо пророчество — и ти ще бъдеш виновник за това.
Хоходеми обещал и отишъл да спи. Ала любопитството не го оставяло на мира. Ами ако Тойотамахиме поиска нещо? Кой ще й го даде? Трябва да има край нея човек. И той решил да се промъкне тихичко до къщата и да погледне от дупката на покрива.
Така и направил. Погледнал и какво видял? Жена му лежи на пода — но не в образа на хубавица, както я знаел, а — на змеица: грозна и страшна, Хоходеми се уплашил и побягнал. След един час той чул, че жена му го вика. Отишъл в къщата. Там стояла Тойотамахиме — вече не в образа на змеица, а — на жена. Тя държала в едната си ръка хубаво момченце, а в другата — нож.
— Слушай — рекла. — Тоя нож е твой. Видях го, че падна от дупката на покрива. Ти беше преди един час тук и гледаше. Нали ти казах, че не бива да идваш, преди да те повикам, и нали обеща да ме послушаш? Ти узна тайната, която криех от тебе, затова вече няма да ме видиш никога. Отивам при баща си — и отивам завинаги. Никога вече няма да се върна на земята и ти вече никога не ще можеш да дойдеш в двореца от рибешки люспи. Ако закопнееш по мене и пратиш някого в морското царство, ще го задържа там и няма да го пусна да се върне. Знай още, че ако и аз пратя някого да дойде при тебе — той не ще може да се върне в морските дълбочини, а ще умре на земята.
Тя му дала момченцето, което нарекла с дългото име Атанимакойбутсозу-мотехатрайо, което значи Княз от къщата с недовършен покрив от пера на морски птици. След това, без да каже дума, изчезнала сред вълните.
Хоходеми си мислел, че жена му се шегува. Но минати дни, месеци, години — а тя не се връщала. Той почнал да тъгува по нея и да плаче. Плачело и момчето. Много пратеници проводил Хоходеми в морето — да поздравят от него и от сина му княгинята и морския бог, ала никой от тях не се върнал. Идвали понякога и пратеници от страна на Тойотамахиме — да ги поздравят и да им донесат подаръци. Но тия пратеници умирали, щом поискат да се приберат в морското царство.
Най-сетне един ден Хоходеми хвърлил в морето двата елмаза — на прилива и отлива, — като се надявал, че морският бог и дъщеря му ще излязат от водните дълбочини. Но те не излезли.
Оттогава има прилив и отлив.
Накрай едно село — там, дето начевал пътят за планината — имало две къщи. Едната била голяма, хубава и богато украсена, а другата — малка, схлупена и бедна. В първата живеел един богаташ със своето семейство, а във втората — един сиромах бездетник с жена си.
Бедните селяни работели от сутрин до вечер, ала пак не успявали да свържат двата края: животът им бил тежък. Богатият съсед не само не им помагал, но не ги и поглеждал.
— Каква работа мога да имам с тях? — казвал той на жена си. — Не ги ли виждам какви са просяци? Полза от тях никаква. А пуснеш ли ги, макар и веднъж, в къщата си, на главата ти ще се качат.
Сиромасите били добри хора. Те не се обръщали за помощ към богатите си съседи и не се сърдели, когато чували, че ония ги оскърбяват.
— Остава ли ни време да гледаме кой какво рекъл? — думал мъжът на жена си. — Стига да сме сити и здрави — повече не щем от Бога. А пък всеки може да си говори каквото му е воля; то си е негова работа.
И те винаги, когато минат край къщата на богатия съсед, поздравявали с дълбок поклон и него, и съпругата му, без да изпитват завист или зложелателство.
Макар че били бедни и сами едва се прехранвали, те си взели кученце, което много обичали. Обичали го като дете. Па и кученцето се привързало към тях и когато били вкъщи, вървяло все подире им. Ако излязат, то пазело къщата. А щом ги види, хвърляло се да ги посрещне с такъв весел лай, ближело им ръцете тъй гальовно и ги гледало с толкова приветлив и обичлив поглед, че мъжът и жената забравяли и бедността, и самотата си.
Един ден, следобед, сиромахът работел в градинката си. Копаел трап, за да посади дръвце. Както се бил унесъл в работата си, той не забелязал, че кучето, след като полежало на тревата, изведнъж скочило, почнало да души земята наоколо, па се спряло и погледнало господаря си. Но той не го видял, тогава то започнало с все сила да рови пръстта с лапите си. Тая работа не била за него: то се скоро уморило. Уморило се, ала не се отчаяло. Затекло се към копача, задърпало го за дрехата, залаяло силно, па се върнало на същото място и почнало да рови отново.
Няколко пъти се повторило това. Сиромахът се поразсърдил на своя любимец, че разваля хубавата трева, дори му се скарал. Ала в това време излязла домакинята, видяла всичко и казала на мъжа си:
— Иди виж защо рови там кучето. Все трябва да има нещо.
При тия думи кучето, сякаш разбрало за какво става реч, надало радостен лай. Стопанинът вдигнал лопатата и само за да угоди на жена си, отишъл да копае там, дето ровело кучето.
Тая работа му се виждала досадна и безполезна. Но не минали и пет минути — и той ударил с лопатата о нещо твърдо. Поразкопал наоколо и — що да види? Показал се голям ковчег, напълнен чак догоре с жълтици и сребърни пари. Те били толкова много, че мъжът и жената едвам ги внесли вкъщи.
От тоя ден настъпила промяна в живота на двамата сиромаси. Те си поправили къщата, облекли се като хората, почнали да работят по-малко, украсили стаите си, наченали да се хранят добре. И кучето разбрало, че е помогнало за промяната: галели го повече отпреди, давали му хубави мръвки, слагали го да спи на мека възглавница и го завивали с топло одеяло, везано с коприна.
Богаташите съседи също забелязали промяната. Една заран мъжът запитал жена си:
— Каква е тая работа? Не виждаш ли, че ония голтаци отсреща живеят вече като някои големи имотници, а? Отде са взели пари? Дали не са обрали някого? Не ми се вижда чиста тяхната работа.
— И аз се чудя — рекла жената, — но се преструвам уж не съм видяла нищо. Бива ли да приказваме с такива прости хора? Не е ли унизително за нас да вървим да ги питаме как и отде са спечелили?
Тъй минало известно време. Обаче лошите богаташи били много любопитни. Бездруго им се искало да узнаят как са разбогатели съседите им. Най-сетне решили мъжът да им отиде на гости и да ги поразпита.
Една вечер богаташът отишъл при своя съсед и му заговорил толкова любезно, че — да го чуе човек — би го сметнал за най-близък приятел на домакина. Станало дума, разбира се, и за промяната в живота на семейството. От дума на дума, добродушните хора си изповядали, че разбогатели благодарение на кучето.
Щом се върнал у дома си, богаташът разправил всичко на своята жена. Тя обаче не само не се зарадвала, че съдбата е помогнала на добрите хора да се отърват от немотия и от непосилна работа, ами изпитала силна завист. От тоя миг богаташите не знаели мира. И денем, и нощем мислели само за едно — как да намерят някъде имане.
— Щом в градинката на тия голтаци се е намерило имане — казвала жената, — в нашата градина, която е много по-голяма, ще има десет съкровища, а не едно. Как ти се струва?
— Може и да има — отвърнал мъжът, — но как да ги намерим? Ние нямаме такова умно куче.
— Да поискаме пък тяхното.
— Добре, да го поискаме.
На другата сутрин завистливият богаташ отишъл при съседа си и му казал:
— Добри съседе, ще те помоля за една дребна услуга. Ще ни дойдат на гости богати и знатни хора. Иска ми се да им покажа твоето умно куче. Те много обичат животни. Ще ми го дадеш ли за един ден?
— Извинявай — отговорил добрякът, — не мога. Искай от мене каквото щеш друго, ала с кучето се не деля. Не за ден, а и за час не ти го давам.
Хитрият богаташ се престорил на докачен.
— Хубава работа! — рекъл той. — Уж сме съседи, пък си нямаме доверие един на друг. В мене дванадесет села имат доверие, само ти нямаш. Какъв съседски живот ще живеем, като не щем да си помагаме?
При тия думи добрият човек щял веднага да отстъпи, но се намесила жена му. Тя казала, че не дава кучето никому. Ала коварният богаташ не се отчаял. Той наговорил толкова сладки думи на съпрузите и толкова живо разказал каква чест ще бъде за кучето да го видят благородните гости, че стопаните най-сетне се съгласили.
— Добре — казали те, — но още утре заран си искаме кучето. Гледай да не стане нещо с него!
— Не бойте се. Нищо няма да стане. Здраво и читаво ще ви го доведа.
Завистливият и горделив съсед бил щастлив. Той грабнал кученцето и го отнесъл у дома си. Жената го чакала с нетърпение да се върне. Отишли в градината, затворили вратите и пуснали кучето. Умното животно почнало веднага да тича по градината и да души земята. Спирало се ту тук, ту там, докато най-сетне застанало на едно място и почнало толкова усърдно да рови земята, че сърцата на двамата богаташи се разтупкали от радостна надежда.
— Булка, скоро донеси две лопати! — казал мъжът.
Започнали да копаят. Дълго копали и двамата. Но нали не били свикнали на тежка работа — на ръцете им излезли мехури. Пот се леела като град от лицата им. Най-сетне лопатите ударили о нещо твърдо. Показал се голям дървен ковчег. Но като отворили капака, оказало се, че в ковчега има човешки кости.
Богаташите се ядосали страшно, идело им да се пукнат от гняв. Те се нахвърлили върху кучето. Мъжът го ударил толкова силно с лопатата, че животното паднало мъртво.
— Тъй ти се падаше, мръсно псе! — викнал той. — Да ни караш два часа да копаем дявол знае чии кости.
Ала жената се опомнила.
— Какво направи ти! — викнала тя на мъжа си. — Какво ще кажеш на съседите, когато ти поискат да им отведеш кучето?
— Голяма работа! — отвърнал мъжът. — За едно куче ли ще седна да бера грижа? И тази добра.
И той грабнал трупа на животното, отнесъл го, та го хвърлил пред прага на съседската къща и рекъл:
— Не ви е грях! Какви сте такива хора — куче не може да опазите? Какво сте му дали да яде? Едва влезе в нашата градина, току почна да се извива от болки и умря. Зли неблагодарници! Вие не сте заслужили да имате такова добро и вярно животно.
И без да чуе какво ще му кажат, побързал да си отиде в къщи. Добрите хора не се и докачили от оскърбителните думи на съседа. Те гледали с дълбока скръб трупа на своя любимец и проливали горчиви сълзи. Накрая, като се посъвзели, изкопали му гроб и го заровили. Но трябвало да минат много дни, докато забравят донякъде загубата.
Една нощ, след като жената си поплакала доста за кученцето, па заспала, то й се явило насън и й казало:
— Недейте скърби за мене! Аз ще си продължавам да ви помагам, понеже знам, че ме обичате. Над гроба ми има голямо дърво, отсечете го и направете от дънера му копаня за ориз.
Щом се събудила жената, разказала на мъжа си какво сънувала. Макар че му било жал за голямото хубаво дърво, той решил да го отсече. Отрязал дънера и го дал на един дълбач да направи от него копаня.
Копанята станала много хубава. За да я опита, жената сложила в нея ориз и почнала да кълца. За голямо свое учудване тази работа — обикновено много тежка — сега й се видяла съвсем лека, просто като играчка.
— Ела опитай, да видиш! — казала тя на мъжа си. — Никога не сме имали толкова хубава копаня.
Мъжът взел чукалото и почнал да кълца.
— Наистина върви много леко и бързо — казал той. — Но да видим дали са добре очистени зърната.
Жената бръкнала да извади шепа зърна. Ала и двамата останали учудени, като видели, че оризовите зърна са се превърнали в жълтици. Колкото зърна имало, толкова жълтици извадила жената от копанята.
От тоя ден жената почнала всяка вечер да слага в копанята ориз, който се превръщал на куп жълтици. Двамата съпрузи разбогатели много. Те си накупили нивя, гори, добитък. Издигнали си и нова къща — висока, по-висока от съседската.
Завистливият съсед разбрал, че пак е станало нещо. Отишъл той на гости у новите богаташи и се заприказвал с тях любезно. От дума на дума и тоя път узнал как са забогатели. Разказали му за съня на жената и за чудната копаня. Той почнал тогава да ги хвали и ласкае, да ги уверява, че им е голям приятел, и, разбира се, поискал им за малко копанята да я покаже на жена си. Домакините му я дали веднага. Те искали да живеят с всички хора в мир и сговор. Затова простили на съседа си за ония лоши думи, които им бил наговорил преди това, па му дали и копанята.
— Защо да не му я дадем? — рекъл мъжът. — Не бива да си помисли нашият съсед, че нямаме в него вяра. Слава Богу, богати сме, не бива да отказваме, когато можем да помогнем някому.
При тия думи жената се успокоила.
А злият богаташ отнесъл чутурата у дома си и повикал своята жена, па й разправил всичко, което бил научил от съседите. Напълнили чутурата с ориз. Тъй я натъпкали, че нямало вече накъде. Едва можело да се обърне чукалото. Заключили вратата и почнали да кълцат.
Но тая работа излязла много тежка — по-тежка от очакваното. Жената се изпотила, капнала от умора. Дала чукалото на мъжа си. Той се заел да го върти и да кълца. И той капнал. Пак почнала жената. Тъй се сменяли, докле и двамата си олющили дланите от работа.
— Е, сега вече зърната ще да са се обелили. Я да видим!
Жената си пъхнала ръцете в копанята, очаквайки да извади две шепи жълтици. Но излязло нещо друго. Тя, както била сграбчила онова, което смятала за злато, изведнъж усетила болка. Извадила си ръцете окървавени. В шепата й имало късове стъкло.
И двамата се разкрещели ядосани, че съседите са ги измамили. Вдигнали чутурата и я хвърлили в огнището, та я изгорили.
Минали се няколко дни. Добрите хора чакали да им върнат копанята, ала — напразно. Богаташите не се и вестявали. Най-сетне мъжът отишъл да си иска своето, но лошият съсед го посрещнал с хули.
— Как не те беше срам да ме излъжеш? — викнал той. — Не си ми дал оная чутура, която превръща ориза на жълтици, а някаква друга, която ми развали всичкия ориз. Безобразник! Благодари се, че не искам да ми платиш ориза.
— Ако искаш, ще ти го платя — казал кротко съседът. — Само че най-напред ми върни копанята.
— Как ще ти я върна? Аз я изгорих. И добре направих, защото ти можеше да я дадеш и другиму; и нему щеше да причиниш същата пакост.
На тия думи кроткият съсед не отвърнал нищо. Той се прибрал вкъщи и разказал със сълзи на очи на жена си за станалото. Тя се наскърбила много — и за изгорената чутура, и за оскърбителните думи.
Но през нощта мъжът сънувал, че идва при него кучето и му казва с човешки глас:
— Недей скърби! Иди при своя съсед и го помоли да ти даде шепа пепел от изгорената чутура. Вземи пепелта, па иди вън от селото, на царския път. Щом мине князът със своите придворни, качи се на една от вишните, дето растат край пътя, и хвърли пепелта по всички околни дървета.
На заранта човекът разказал съня на жена си и я запитал какво да прави.
— Князът ще мине, да кажем — рекъл той. — Ала в тая земя е закон, когато мине царят или някой от князете управители, всеки поданик, каквото и да върши в тоя миг, да остави работата си, да падне ничком и да се поклони, като докосне с челото си земята. Щом ме видят, че седя на дървото, ще ме обесят.
— Не зная какво да ти кажа — рекла жена му. — Но досега кученцето не ни е излъгало ни веднъж. Не ми се вярва и сега да ни лъже.
Тогава мъжът отишъл при съседа си и му казал:
— Ти рече, че си изгорил чутурата, дето ти я бях дал. Прощавам ти. Не ща ни ти да ме мразиш, ни аз — тебе. Дай ми малко пепел от изгорената чутура, та и лошото, което е между нас, да стане на пепел.
Оня се разсмял подигравателно и рекъл:
— Пепел ли? Пепел ти давам, колкото искаш. Да не мислиш да я превръщаш на златни пари? Ето я там, цяло купище. Вземи си.
Съседът си взел шепа пепел и си отишъл, след като се поклонил на домакина.
В Япония хората обичат най-много пролетта, когато цъфнат вишните и сливите, та се размирисва на хубаво. Разцъфтят ли се дървесата, целият народ се весели и празнува. А още през зимата градинарите посаждат в топлици малки дръвчета, които цъфват преди Нова година. Те продават бъчвичките с тия цъфнали сливи и вишни на богаташите, за да украсяват с тях къщите си.
Зимен ден било, когато кроткият човек тръгнал към царския път с малка торбичка, в която била сложена пепелта.
Дълги редици вишневи дървета стърчали от двете страни на пътя, но те нямали не само цвят, а дори и листа. Декемврийският вятър свирел между клоните им. Човекът се качил на едно от най-високите дървета. Тъкмо се бил покатерил, отдалече се задал на кон князът, придружен от голяма свита. Придворните много се почудили, като видели, че тоя брадат мъж, доста стар наглед, не само не бърза да слезе, ами се и усмихва от дървото, като гледа княза.
— Луд ли си бе? — викнали те по него още отдалече. — Скоро слизай!
Но старецът все стоял горе и се усмихвал. Сам князът се възмутил и заповядал да го снемат и отведат в затвора. Тъкмо когато придворните се затекли да изпълнят тая заповед, те видели с ужас, че оня на дървото бърка в торбичка, вади пепел и я хвърля наоколо си. Изумели от страх и гняв, придворните се натрупали около своя повелител — да го запазят от пепелта.
Ала колко се почудили, като видели веднага след това, че по тях пада не пепел, а уханен вишнев цвят и че всички дървета наоколо се покриват изведнъж с едри бели цветове!
Тутакси подир това старецът слязъл от вишнята и паднал, та се поклонил на княза, както бил обичаят. Управителят, възрадван на чудото, извършено в негова чест, поканил човека в двореца, дето му дал голямо угощение, всички го обсипали с почести и накрая го изпроводили, като го надарили богато.
Не ще и дума, че тая случка не минала незабелязано. По градове и села се заприказвало за голямото щастие на добрия човек, когото князът удостоил с такава висока чест. Когато се върнал в родното си село, всички наизлезли да го посрещнат. Посрещнали го с такива почести, каквито не бил и сънувал.
Той заживял отново в селото, както преди. Ни той сам, ни жена му се подгордели след станалото. Като помнели своята предишна бедност, те продължавали да помагат на всички, които живеят в неволя.
Съседът му щял да се скъса от завист.
— Гледай го тоя простак — викал той на жена си. — Какви чудеса му е дошло на ума да направи с проста пепел! Та ако той може да направи това с пепелта от моето огнище, аз ще направя нещо много по-голямо. Отде да знаех, че тая пепел била чудотворна? Какво ще кажеш, булка? Да направя ли едно чудо, та да се слисат всички?
— Направи, мъжо, направи! — насърчила го жената. — Ти си учен човек — не си прост като оня. Ако речеш, всичко можеш да сториш.
Завистникът напълнил цял чувал с пепел и отишъл на пътя. Дълго чакал там: никакъв княз не се показвал, макар и да било разгласено, че управителят ще мине тоя ден през ония места. Най-сетне, като видял, че се задава бляскаво шествие, богаташът се покатерил на едно дърво и когато князът се приближил с придворните, оня ги посрещнал с цял облак от пепел.
Но тоя път пепелта не се превърнала на цветя. Малко преди това било валяло дъжд. Дрехите на всички били мокри. Пепелта, като паднала по тях, се превърнала на кал. Още по-лошо било това, че цяла шепа паднала в очите на княза, та той не знаел какво да прави. Въртял се, ослепял, насам-натам, махал с ръце, надавал ядосано викове.
Придворните тоя път не чакали заповед. Нахвърляли се върху злосторника, смъкнали го от вишнята и го набили. После го вързали за ръцете и нозете и го отвели в затвора. Дълго лежал там завистливият богаташ. Най-после го пуснали на свобода и той се върнал в селото.
Но и там не го чакало добро. Всички знаели вече за пакостите, които бил направил на своя съсед. Разчуло се било и за пепелта, и за боя, и за затвора.
Никой от съселяните му не искал да се среща с него. Дори и сродниците му го избягвали. Тъй и прекарали те — той и жена му — до края на живота си, презирани от всички.
Преди много години живеел в някое си село един старец. Той щял да се смята за най-щастлив от всички хора, ако не му пречело едно нещо: на дясната си буза имал голяма буца. Тя не само го правела грозен, но му и тежала.
Как му дошло това нещастие? Ето как:
Една нощ той трябвало да преспи на поляната в гората, дето бил отишъл за дърва. През нощта, види се, го ухапало нещо и на заранта бузата го засърбяла. Почесал се. Мястото се надувало. Отекло. Излязъл нарастък, на големина колкото лешник. Почнал от ден на ден да расте. Станал колкото орех. После — колкото ябълка.
Тогава старецът повикал знахари, баячи и биляри, но не му помогнали. И лекари повикал. Давали му церове след церове. Нищо не помогнало. Буцата все растяла и растяла. Станала колкото краставица, а после — колкото малка тиква. Толкова му тежала, че трябвало вече да си навежда главата надясно. Изкривил му се вратът от навеждане.
През един есенен ден тоя старец тръгнал отново за дърва в същата гора. Натрупал той голяма камара и се готвел вече да я задене на гърба си, та да я понесе, когато изведнъж ливнал дъжд като из ведро.
Умислил се дърварят. Не знаел какво да прави. Да си тръгне — селото било далече. Да остане — кой знае кога ще престане дъждът? А се смрачавало вече.
— Трябва да потърся поне да се скрия някъде за малко, па сетне ще видя какво да правя — си казал той и се озърнал наоколо си.
Наблизо съзрял едно голямо дърво с дебел дънер и на дънера хралупа. Тя била толкова голяма, че можела да скрие не само него, ами и бабичката му, па дори и децата му. Но старецът нямал деца, а бабата била останала в село и тъкмо тогава си казвала:
— Какво ли прави моето добро старче в тоя страшен дъжд?
Старецът се скрил в хралупата. Дъждът се усилвал. Цели реки течели наоколо. Вдигнала се буря. Светкавици цепели небето. Гръмотевици разтърсвали гората. Дълго чакал дърварят. Най-сетне бурята утихнала. Дъждът намалял. Старецът решил да излезе от своето скривалище.
Но къде да върви? Било съвсем тъмно. И месецът не бил още изгрял. Тъкмо човекът си подал главата навън, ето че дочул стъпки на много хора, сякаш цяла тълпа минава. Той се зарадвал.
— Слава Богу! — рекъл. — Не съм само аз: и други дървари има закъснели като мене. Ще вървим заедно. Ще вървим и ще си говорим.
Тъкмо тогава се подал месецът. Ония, които идели, се приближили и старецът ги видял, че минават един по един пред хралупатото дърво. Но като ги видял, радостта му отведнъж се пресякла. Тръпки го побили. Край него не вървели дървари, а дяволи с ужасни лица и с факли в ръце. Факлите светели и под светлината им се виждало, че едни дяволи са червени, а други — зелени. Червените били наметнати с мечи кожи, а зелените — с тигрови. Но и едните, и другите имали по три очи, изпъкнали като на жаба; устата им били крокодилски, а на главите им стърчал по един рог — дълъг и завит.
Старецът не бил от много смелите хора. Той се вдървил от страх. Паднал като сноп в хралупата. Но дяволите не го забелязали: те си шушукали и се смеели като приятели, които не са се виждали отдавна.
Когато уплашеният старец дошъл на себе си, на широката поляна се били насъбрали повече от триста дяволи. Те пеели и се веселели. Дърварят надникнал отново: той бил много любопитен. И ето какво видял:
Всред поляната имало голямо буре. На него седял главатарят на дяволите — брадат исполин с рога, наметнат с червено наметало. Наоколо се били наредили другите дяволи. Едни точели вино от бурето и давали на своя главатар да пие, други пеели, трети припявали, четвърти пляскали с ръце. Един висок дявол — от зелените — играел някакъв танц. Към него гледали всички.
Когато се свършила играта, главатарят казал на играча:
— Нищо ново не си научил. И снощи игра същия танц. Нека излезе друг.
Втори дявол излязъл — от червените. Но и той не заслужил с играта си похвала. И нему главатарят повторил същите думи. Тъй се изредили неколцина.
— Стига! — викнал главатарят с досада. — Не ви бива. Нищо ново няма в танците ви. Все едно и също си знаете. Чудя ви се как тъй нито един да не измисли нещо любопитно. Гледам, гледам — приспива ми се от досада. По селата съм виждал, да ви кажа право, по-добри играчи. Няма ли между вас някой истински майстор на танци?
Дяволите мълчали и се поглеждали гузно, засрамени от укора на своя главатар.
А старецът, който бил на младини много голям играч и се славел през девет села в десето с изкуството си, едва се сдържал.
— Какво ли ще бъде — си казал той, — ако изляза и аз да си покажа умението пред дяволите? Какво пък ще ми направят? Нали искат играч?
Тъй си казал той, защото в жилите му кипнала буйната кръв на играч. Но страхът преодолял. След малко му минало през ум, че дяволите може да го разкъсат още щом се покаже. Почакал той — дано излезе някой друг да поиграе. Никой не излязъл.
Тогава дърварят си рекъл отново:
— Защо пък да се плаша толкова? Изглежда, че дяволите са големи зяпачи: те обичат да гледат хубави танци. Май че ако поиграя майсторски пред тях, не ще ми сторят нищо. Я да изляза, па ще видим.
И като си казал това, страхът му минал. Той усетил, че нещо го влече към поляната. Нозете му сами се разскачали. Почнал да играе, както си знаел, и с буйни скокове се озовал насред поляната, пред бурето на дяволския главатар. Като го видели, дяволите се изплашили.
А дърварят продължавал да танцува. Той правел най-мъчните скокове, подклеквал, хвърлял се нагоре ту с един крак, ту с два, въртял се във въздуха като пумпал, ситнел по земята с прегънати колене — и всичко това правел като насън: толкова се бил унесъл. Ту ще приклекне, па ще потропне и пъргаво ще подскочи. Ту ще заситни, па ще се провикне, ту ще се извърти във въздуха, па ще се озове чак накрай поляната.
Дяволите гледали най-напред мълчаливо. Но после не могли вече да сдържат своята почуда.
— Много хубаво! — викал един.
— Чудесно! — казвал друг.
— Великолепно — провиквал се трети.
— Не съм виждал по-майсторска игра — думал четвърти.
А ония, които били най-далеч, си шушукали:
— Тоя старец засрами всички ни. Толкова години има, откак се събираме на веселба, а тая нощ за първи път виждаме истински майстор играч.
Когато старецът престанал да играе, главатарят заповядал на един от дяволите, които се били наредили край него:
— Налей на майстора канче вино. Налели му. После — още едно, та дори и трето.
Главатарят се обърнал към дърваря и му казал:
— Благодаря ти много, че ни развесели, старче. Ти си бил много голям играч: защо не дойде по-рано? Такъв като тебе не съм виждал. Идвай и друг път: ние обичаме танци, ала моите хора не са големи майстори: едно си знаят, едно играят.
— На драго сърце бих идвал — отвърнал дърварят, — щом ви се толкова харесва играта ми. Но все ми се струва, че вие казвате това само за да се види, че сте възпитани хора. Ех, вярно е, че едно време, преди години, дядо ви танцуваше, та девет села му се чудеха. Но къде са ония години? Сега нозете ми са като дървета, па и сила нямам. Затова ви моля да ме извините, че се осмелих да играя пред вас.
— Я недей разправя такива неща — викнал весело дяволският главатар. — Идвай и друг път.
— Добре, ще идвам.
— Ела утре вечер.
— Да дойда.
— Ами ако ни излъжеш? Ние знаем, че хората лъжат повече и от дяволите.
— Не бойте се: аз не лъжа. Лъжат сарафите. А аз съм дървар.
— Може и да не лъжеш, но ние още не те познаваме. За да бъдем сигурни, че ще дойдеш, остави ни нещо в залог. Иначе няма да те пуснем: тук ще останеш.
— Съгласен съм — казал старецът, — ала се чудя какво да ви оставя. Пари нямам. Нямам и пръстен на ръката си.
Тогава главатарят се обърнал към дяволите и ги запитал:
— Кажете, какъв залог да вземем от тоя старец? Той казва, че нямал нищо.
Излязъл един стар дявол, белобрад и с умно лице.
— За залог — рекъл той — се взема онова, което е най-скъпо. Старецът има на дясната си буза едра буца. Хората казват, че тя носела щастие. Навярно тоя човек ще да цени много буцата си. Да вземем нея. Той ще дойде утре бездруго да си я поиска.
— Много добре! — викнали дяволите в един глас. — Да я вземем.
И додето старецът се опомни, главатарят замахнал с ръка и му откъснал буцата. На дърваря олекнало изведнъж. Пипнал си той бузата — и тя била като лявата: не се и познавало къде е била голямата буца. А болка не усетил, когато му откъснали израстъка.
През това време месецът се скрил. Дяволите се разотишли. Старецът останал сам на поляната. Той се чудел и все не можел да разбере насъне ли е станало това с него, или наяве. Постоял, постоял, па си казал:
— Благодаря от сърце на тия дяволи. Сега разбрах, че и дяволът бил потребен за нещо. Да знаех, че тези юнаци ще ми вземат буцата, още преди години щях да дойда да им потанцувам.
И без да чака съмване, той натоварил дървата на гърба си, па потеглил за селото. Бабичката му го посрещнала пред къщата.
— Слава Богу, че си дойде — рекла тя, като му снела товара от гърба — Стопих се от мъка, от скръб и от мисли. Чакам, чакам — все те няма. „Звяр ли го изяде? — викам си. — Що стана с тоя човек, та го няма никакъв?“ Хайде, влез да се отмориш и стоплиш.
Когато старецът влязъл вкъщи, бабата се зачудила: нямало му буцата.
— Кой те излекува? — запитала го тя.
— О, то е дълго и широко за разправяне — отвърнал старецът. — Утре заран ще ти разкажа всичко.
На сутринта той разказал на бабичката какво се е случило с него в гората. Много зарадвана от това, бабата тръгнала да се хвали по съседките. До обяд вече цялото село знаело за случката.
На другия край на селото живеел друг старец, който също имал оток, но на лявата буза. Щом чул за станалото, отишъл при дърваря и почнал да го разпитва.
— Вярно ли е, че снощи си се срещнал в гората с дяволите и те са ти откъснали буцата?
— Вярно е. Не виждаш ли, че нямам буца на бузата си?
— И на мене се иска да отида да ги намеря: дано откъснат и моята.
— Иди. Не е чудно да успееш. Но умееш ли да играеш?
— Как да не умея! Да не се иска кой знае какво изкуство? Че и децата знаят да играят.
— Щом е тъй, върви. Ще ги намериш на голямата поляна, всред гората, щом изгрее месецът.
На мръкване оня отишъл в гората. Той бързал. А понеже буцата му тежала, държал си бузата с две ръце. Скрил се в голямата хралупа и почнал да чака дяволите да се съберат. Насъбрали се дяволите, запели, заиграли. По едно време главатарят се обадил:
— Излъга ни онова хитро старче, бреееей! Прежали и буца, и всичко: не дойде.
— Ба, то ще дойде: сигурен съм — казал оня стар дявол, който бил дал съвет да откъснат буцата на дърваря. — Да го почакаме.
Малко след това главатарят се обадил пак:
— Време е да дойде снощният старец: месецът е доста високо.
— Ще дойде — рекъл старият дявол.
Селянинът решил, че е тъкмо време да излезе. Разскачал се той и се озовал право на поляната, па казал:
— Добър вечер, братя дяволи: ето ме и мене.
Ала дяволите малко се докачили от тоя поздрав.
— Ние не сме ти братя — рекъл главатарят. — Прекаляваш го. Да не мислиш, че като те похвалихме снощи, та те смятаме за равен на нас? Ще има да вземаш. Но, както и да е. Хайде сега поиграй.
Селянинът заиграл. Но той бил недодялан, тромав и с голям корем. Не го бивало за играч. Па и за пръв път през живота си танцувал. Почнал да подскача от крак на крак, да маха с ръце и да се провиква, както бил гледал, че правят играчите в село. Нищо не излязло: сам той разбрал, че това не прилича на танц.
— Не ти струва играта, старче — почнали да се обаждат дяволите един по един. — Забравил си да танцуваш.
— Снощи игра много хубаво, но тая вечер не те бива.
— Ти се подиграваш с нас.
— Такъв старец не ни трябва: да го разкъсаме.
Ала главатарят казал:
— И дяволът умее да бъде признателен. Не бива, братя, да правим зло на тоя старец, който ни изигра снощи толкова хубави танци. Вярно е, че тая вечер никак не го бива. Кой знае, пиян ли е, или го болят краката от снощи? Най-добре ще бъде да му върнем отока, па да се махне: не ни трябва. Но нека си останем честни.
Като рекъл това, главатарят се прицелил, па залепил на дясната буза на селянина оня оток, що бил откъснат прежната вечер от дърваря.
Сетне му казал:
— Бягай оттука, колкото ти крака държат! И да не си посмял друг път да се вестиш пред нас, че тогава жив няма да те оставим.
Селянинът се върнал у дома си с две буци — по една на всяка буза.
Всред езерото на императорската градина в Киото плувал лотосов цвят. Но само на хората се струвало, че е лотосов цвят. Всъщност то било дворец, подобен на който нямало в целия свят. Стените му, направени от бели прозрачни нишки, блестели като сребристи облачета, които се трупат около ясната месечина. А долнищата на стените изглеждали забулени от румена мъгла, като вечните снегове на връх Фу-Сан — Планината на безсмъртието, когато ги освети залязващото слънце.
Посред двореца имало кръгъл чертог, заобиколен от златни колони, а на златния престол всред чертога седял Хи-О, царят на светулките.
Цар Хи-О имал една-едничка дъщеря — Готару-Гиме, което значи княгиня Светулка. Когато била дете, тя често придружавала баща си, колчем излезе надвечер, по здрач, заедно със своята многобройна свита от придворни. На нея не било позволено да лети: на жените в царството на светулките било заповядано да бъдат скромни; затова я носели на пъстра носилка, изплетена от цветя.
А когато баща й правел преглед на войските или гледал народните игри в празничен ден, Готару-Гиме се разхождала по междите на оризищата и по ливадите с индиго и гледала как блести росата по тревите.
Но минало време. Княгинята порасла. Тогава вече не й позволявали да се показва пред тълпата. Пред света можели да излизат само момичетата от народа, па и те — когато отидат в храма или на пазар — били придружавани от родителите си или от някоя стара жена. А младите знатни жени или си седели вкъщи, или излизали в затворени носилки, а след тях вървяла голяма свита.
Тъй правела и княгинята на светулките. Когато баща й приемал чужди царе и князе или когато вечер се събирали гости в двореца, Готару-Гиме се скривала зад завесата. Само когато дойдат близки роднини, тя излизала в чертога, вземала участие в разговора и развличала гостите с танц и пеене. Всички, които се удостоявали с честта да видят княгинята, оставали възхитени от нежното златистозелено сияние на облеклото й, а после разказвали на всекиго, когото видят или срещнат, за голямата хубост на Готару-Гиме.
Макар че княгинята била още много млада, сума князе и царе пращали сватове да я искат от нейния баща Хи-О.
Най-сетне една вечер царят извикал жена си и дъщеря си да се посъветва с тях.
— Готару-Гиме е мома за женитба — рекъл той. — Струва ми се, че е време вече да помислим за нейното задомяване. Мнозина я искат, но тя ни е едничкото чедо, та ще ми бъде много мъчно да се разделя с нея. Най-добре ще е тя сама да си избере оногова, за когото ще трябва да напусне своите родители.
Царицата казала:
— Ако дъщеря ни се омъжи за момък, чиито родители са живи, тя ще трябва — според обичая — да влезе в мъжовата си къща и да не се среща вече с нас. Тежко е за майката да изгуби детето си, но е още по-мъчно за нея, като гледа, че чужда жена — свекърва — му е господарка. Би ми се искало дъщеря ни да стане домакиня и господарка, а не робиня. Ако вземе някой момък без родители, той ще ни бъде като син: ще наследи и престола ти, и името ти.
Най-сетне и княгинята се обадила:
— Мои скъпи родители, по-добър от родния си дом няма да намеря. Никак не ми се ще да го оставям. И никога не бих могла да кажа на чужди хора „татко“ и „мамо“. Но понеже баща ми иска да се омъжа, аз ще ви кажа, че бих си взела за съпруг само мъж, който ме обича. Нека дойдат ония, които ме искат. Аз ще им задам задавка, която не всеки би могъл да разреши. Умният ще се откаже, защото ще разбере, че излага живота си, но с това ще докаже, че обича своя живот повече от мене; а такъв не е достоен за моята обич. Ако ли пък някой успее да разреши задавката — още по-добре: ще му стана жена.
И бащата, и майката се съгласили. Царят заповядал да известят на всички, които биха желали да се сродят с него, че на другата вечер Готару-Гиме ще си избере измежду тях годеник.
На другия ден, когато слънцето си отишло да спи, а небето станало най-напред златисто, после бледозелено, сетне тъмнокадифено, а най-подир съвсем черно и почнали да изгряват една по една звездите, към двореца на Хи-О взели да се стичат тълпи народ. Както бил обичаят в онази страна, всеки си носел запалено фенерче. Гостите се разположили около двореца, по плаващите листа на лотоса и на другите растения. Хиляди слуги наизлезли с факели в ръце да осветяват пътищата, по които се минава към двореца, за да не се забъркат благородниците, идващи да искат ръката на княгинята.
В двореца били отдавна свършени приготовленията. До стените на кръглия чертог стоели наредени пажовете със свещи в ръце. Златните колони блестели ослепително; още по-силно блестял престолът, на който седял цар Хи-О, облечен в разкошни дрехи и заобиколен от придворните. Един лист от трендафил служел за завеса, зад която се криела Готару-Гиме, седнала с майка си и с придворните дами — всички облечени в блещукащи златистозелени дрехи. Разбира се, че княгинята била облечена най-богато от всички.
Когато настъпил определеният час, отвсякъде почнали да прииждат момци. Всички вървели към двореца, залян от светлина. Те били все князе от благородните племена на мухите, комарите, бръмбарите, пчелите, скакалците, щурците, молците и други насекоми. Едни бръмчели, други църкали, трети скрибуцали — всеки както си знае. Издавали се толкова силни смесени звуци, че княгинята Готару трябвало да си затикне ушите.
Най-напред влязъл един груб и недодялан момък, облечен с черни козиняви дрехи. Заслепен от силната светлина, към която не бил привикнал, понеже живеел постоянно в тъмните коридори на яворовата кора, той още от първите няколко крачки се спънал, та щял насмалко да скъса завесата, зад която седели дамите.
Княгинята се показала. Той й казал, че желае да се ожени за нея.
— Донеси ми огън — рекла тя. — Тогава ще се съглася да ти стана жена.
Ликоядът бил много уверен в себе си. Той полетял весело — да изпълни желанието на княгинята.
Не било нужно да хвърчи надалече. При самия вход на императорската градина, в къщицата на вратаря, седяла една мома — дъщерята на тоя вратар — и шиела под светлината на проста глинена лампа. В лампата горял тръстиков фитил, натопен в растително масло. Ликоядът видял отдалеко светлината. Той влетял в стаята, допълзял до лампата и прострял членестите си ръце към огъня, за да го вземе и отнесе. Маслото той и не видял: усетил го чак когато потънал в него и почнал да се дави. Никой не му помогнал да се избави. Там си и останал.
След него влязъл в двореца един разглезен момък, натруфен с различни украшения. Дрехите му били златни и той много се надувал с тях. Гордеел се и с хубостта си, па и със своето богатство. Пристъпвал важно и говорел надменно.
— Княгиньо — казал той, — аз съм прочутият княз, когото наричат Златен бръмбар. По-богат и по-хубав от мене не можеш намери никъде. Аз съм готов да ти дам всичките си богатства, стига да се омъжиш за мене.
— Ще се омъжа — рекла Готару-Гиме — само ако ми донесеш огън.
— Готов съм да ти услужа — казал бръмбарът и се отдалечил самодоволно.
Разбира се, че такъв важен господин като Златния бръмбар бил свикнал да върши всичко нашироко и на едро. Той не желаел да отнесе на бъдещата си годеница малко пламъче. Ако ще бъде — да бъде.
Затова той отлетял в един от дворовете на двореца, разположен на запад от императорската градина, дето забелязал, че горят силни огньове. Тоя ден било празник. По този случай имало тържество и в двора горели огромни клади от дърва, залени със смола. Бръмбарът полетял право към тях, но — преди да стигне до огъня — се задушил от дима и паднал мъртъв.
След него се явили да искат ръката на княгинята трима самохвални момци от племето на водните кончета. И тримата били облечени в сърмени дрехи. Премяната на първия била жълтеникава, на втория — зеленикава, а на третия — тъмносиня. Тия момци били лекомислени, вятърничави: току летели от място на място и търсели приключения.
И тях княгинята пратила да й донесат огън, ала ни един не се върнал. Първият съгледал огън в тръстиките край езерото и отлетял натам. Оказало се, че на тръстиковия стрък е кацнала светулка. Водното конче почнало да се закача с нея, а в това време се подал от водата един шаран и го лапнал. Вторият господин — зеленият — видял в един близък двор бабичка, минаваща със свещ в ръка. Той полетял към пламъка, опарил си крилата и паднал. Може би щял да се свести, ако не била дошла една кокошка да го клъвне. Що се отнася пък до третия — тъмносиния, — той нападнал лулата на един стар жрец и поискал да си грабне от нея една искра. Но старецът се ядосал, замахнал с ръка и го убил.
Тъй загинали тия храбри момци, все жертва на желанието да отнесат огън на княгинята, за да им даде тя в замяна сърцето си. Жените са жестоки: това ще да са казали те и тримата на умиране, ако са можели да говорят.
Жестоко погинали и другите, които дошли подир тях.
Един мустакат рицар, с черна броня, с бели капки по яката, с необикновено дълги рога, украсяващи шлема му, загинал в кладата на въглищар. Скръбно било да гледа човек как умира тоя силен и безстрашен воин за угода на женска прищявка, погребан в нагорещената пръст.
Една голяма мъртвешка глава, облечена празнично с човешки череп, извезан на гърба на кадифената й дреха, отишла да присъства на обреда, когато изгаряли трупа на някакъв покойник. И тя загинала, като се опитала да грабне малко огън.
Един молец — от ония, които прояждат вълнените дрехи — решил да постъпи по-умно. Той бил виждал неведнъж как загиват негови сродници в огъня. Затова намислил да пропълзи отдолу към фитила на свещта, за да извади огъня отвътре. Свещта светела на един учен бонза, който се бил вдълбочил да изучава някаква стара книга. Изведнъж свещта запращяла и угаснала. Молецът загинал, а ученият запалил отново свещта и продължил четенето.
Тъй загубили живота си тия, които отишли да молят за ръката на княгиня Готару-Гиме. Тя искала от всички да й донесат огън. И те се пръскали по площади и къщя, по градове и села. Едни изгаряли от лампи или жарава, други — от големи свещи по будистките храмове, трети — задушени от дима на кандилници пред статуите на боговете, четвърти — в селски огнища, пети — в бронзови мангали.
Някои останали живи, но пък не успели да се сдобият с огън. Тъй се случило с неопитните и прости момци, които не различавали пламъка от други неща, донякъде прилични нему. Едни се опитвали да добият огън от мъртвите риби или миди, лежащи на морския бряг и светещи с фосфорен блясък. Други се силели да измъкнат пламък от гнилите трески в гората. Разбира се, ни един от тях не получил ръката на княгинята.
За всичко това се научил Хи-Таро, млад княз, който управлявал друг народ от светулки, населяващ една по-далечна част от императорската градина. Тоя княз живеел също във великолепен дворец от лотосов цвят, но всред друго езеро, още по-голямо.
Княз Хи-Таро бил изгубил родителите си малко преди това, през време на един мор по светулките. Току-що бил поел в ръцете си управлението на царството. Като узнал за несполуките на десетките храбри момци, и той решил да си опита щастието: много бил чувал за хубостта и миловидността на княгинята.
Князът изпратил двама от най-знатните си царедворци с поръка да поискат ръката на княгинята Готару-Гиме и да отнесат подаръци за нея и за родителите й. На княгинята той пратил скъпоценни платове и накити, на майка й — царицата — разкошна копринена дреха, а на царя — меч в ножница от кожа на акула, с изящно изработена златна дръжка.
Пратениците били посрещнати с големи почести. Нагостили ги, развели ги из двореца. Но даровете не били приети, понеже царят искал да изпълни желанието на княгинята, а да приеме даровете, би значело да се съгласи да сгоди дъщеря си за княза. Той заповядал да кажат на Хи-Таро, че му благодари за честта и го очаква сам да се яви за отговор.
— А отговорът ще бъде утвърдителен — добавил той, — ако князът донесе огъня, който иска дъщеря ми.
Княз Хи-Таро се явил още на другата вечер придружен от своята бляскава свита. Той бил пременен в разкошни блещукащи дрехи; сам носел оня огън, що искала княгинята. Още щом се видели, двамата се харесали един друг. Толкова се харесали, че засветили с още по-силна светлина. След това княгинята Готару-Гиме приела с радост подаръците. Царят и царицата също приели даровете, отредени за тях. Разбира се, и те се отблагодарили на годеника с еднакво ценни подаръци. Само годеницата не трябвало да подарява нищо преди сватбата.
Настъпила сватбената вечер. Небето било ясно. Никакъв вятър не духал. Звезди светели по небето, звезди светели по земята, звезди светели и между небето и земята. Навсякъде — звезди. Цялото население от двете царства на светулките се събрало на сватбата. Всички носели факли. Разположили се по дърветата, по цветята, по храстите, по листата на плаващите растения и по тръстиките. Дори мостовете и камъните били заети от любопитни зрители, а който не можел да си намери място на земята, летял във въздуха.
Да погледне човек, би си казал, че вижда море от златистозеленикав пламък, което се люшка тържествено и размерно. Ала наоколо било тихо. Чувала се само песента на славеите и мъркането на щурците. Такава била сватбената музика.
По едно време се показало сватбеното шествие на княгинята. Най-напред вървели най-главните управители на царя и на княза, придружени от многобройна свита, все двама по двама, според чина и положението на всекиго. Сетне идели царят и двамата посланици на княза. После се показала и княгинята в носилка от бял лотосов лист; момата била облечена в бляскава бяла премяна — както приляга на булка. Дълго свилено покривало падало от раменете й. След носилката вървели слуги, носещи ковчег с миди, за да се свари от тях първата утринна супа след сватбата. Други носели подаръци за княза. Подир тях идела царицата, и тя на носилка, заобиколена от придворните дами и придружена от многобройни слуги.
Щом булката пристъпила прага на двореца, дето живеел младоженецът, отведнъж пламнали многобройни клади и бъчви със смола, наредени от двете страни на главния вход. А в предната зала я посрещнал сам Хи-Таро; той я отвел в главния чертог, дето я чакали сродниците от двете семейства.
Започнали се сватбените обреди, а след това — угощението. То било толкова богато, весело и шумно, че и да иска човек, не може да го опише. Па и колкото да го описва, все ще забрави нещо много важно. Затова ми се струва, че е по-добре да не ви разказвам за него.
На заранта на третия ден младоженците се отправили на гости у родителите на Готару-Гиме. В тяхна чест било отново наредено разкошно угощение с песни, танци и игри, а след това нововенчаните си заживели тихо, щастливо и спокойно.
Тъй като Хи-О нямал син, той — според обичая на оная страна — осиновил своя зет и го направил наследник на престола и на царството си.
Дълго живели Хи-Таро и Готару-Гиме. Народило им се многобройно потомство. Синовете, внуците и правнуците — по техен пример били много придирчиви и внимателни, когато идвало време да се женят или омъжват.
И до ден-днешен княгините от тоя славен и стар род искат от ония, които желаят да се оженят за някоя от тях, огън — за да изпитат решителността и обичта им.
Защото пламъкът е знак на душевна светлина за благородния човек и показва не само неговата смелост, но и чистотата на сърцето му. Само честният носи пламък в себе си и не се бои от него. А ония, които ламтят за долни неща и чиито мисли и желания са нечисти, биват изгаряни от пламъка.
Когато през някоя хубава лятна вечер хората насядат в градината да вечерят и хиляди насекоми наченат да се въртят на рояци около свещите и да падат опърлени, най-старият казва:
— Тия са тръгнали да търсят огън, за да се оженят за княгиня Готару.
В столичния град Киото живеело едно време благородно жабешко семейство, което се ползвало с голяма почит. Главата на семейството, господин Кавадзу, живеел в един кладенец, в задния двор на императорския дворец, и затова имал пълно право да се смята за придворен. И той, па и особено жена му се гордеели много с тая висока чест. Не е малко нещо да си придворен, та макар и придворен жабок.
В богатия крайморски град Осака живеело второ жабешко семейство, също тъй дълбоко уважавано от своите съседи. Ако господин Кавадзу минавал за близък до особата на императора, вторият жабок, господин Кайеру от Осака, можел пък да се похвали, че е много близък до духовенството, понеже живеел в лотосовото езеро, всред горичката на Тенно-Джи, стария, прочут и много почитан храм на Небесния цар.
Искам да ви разкажа нещо за тия две знаменити жабешки семейства.
Почтеният Кавадзу от Киото много често чувал да подиграват хората, като ги сравняват, разбира се, съвсем несправедливо с жабите. „Седи си като жабок в кладенец.“ Или: „Жабата в блатото не знае нищо за голямото море.“ Тия думи много го ядосвали. Ето че веднъж решил да предприеме пътешествие до морето, та да запуши устата на лошите хора.
Той казал за своето намерение на жена си, но госпожа Кавадзу никак не одобрила решението му.
— Ти си просто смешен — рекла тя. — Защо ли ти е да пътуваш? Да не мислиш, че е лесна работа? Мигар не си слушал, че конете се оплакват все от пътуване? Опасно е. Не си ли чувал, че по време на път на тогова се случило това, на оногова — онова? Защо ти е да се излагаш на опасности?
— Ти не разбираш — казал жабокът — Аз искам да видя морето. Не ми е за самото море, ами за лошата пословица. Защо най-после да ни излиза лошо име? Нека всички разберат, че и жабите знаят да пътуват.
— Я ме чуй ти какво ще ти кажа! Не ти трябва пътуване. Ще видиш, че морето не е и наполовина дълбоко колкото нашето блато. Па и какво ще видиш там? Вода. Много вода — и нищо друго.
И тя продължавала да го придумва, като му предричала всякакви нещастия. Приказвала, приказвала, приказвала, докле най-сетне Кавадзу кипнал и й креснал да мълчи. Тогава тя млъкнала и със сдържан гняв почнала да готви мъжа си за път.
Най-после дошъл часът за раздяла. Кавадзу облякъл своята пътнишка дреха, нещо като наметало от памук, преметнато на гърба, за да не му пречи при вървежа, и завързал яко сламените си сандали. На бедрото му висели два меча, както и приляга на болярин; не забравил той и сребърната лула, пъхната в хубав калъф; тя висяла заедно с кесията за тютюн, прикрепена за пояса с копринен канап и тока от слонова кост; освен това от пояса стърчало ветрилото, без което не се тръгва в Япония на път.
Но придворният жабок си носел и раница от бамбукова мрежа. В нея се намирала празничната му премяна: широки панталони, дълга долна дреха с копринен пояс, къса горна дрешка от тънък свилен плат с извезан герб, бели памучни чорапи и лачени обувки. Най-отгоре бил сгънат плащът за дъжд от платно, потопено във восък. Около врата си Кавадзу намотал копринена кърпа, към която била привързана кошница с припаси и лакирано сандъче; там имало варен ориз, баница с риба, стъкло с оризово питие, чайниче и чаша от порцелан, както и котленце за гореща вода, без която не става чай.
Когато всичко било вече готово, Кавадзу се сбогувал с жена си. Скръбна била раздялата на тия съпрузи, които много се обичали един друг. Мъжът обещал на жена си, че ще се спира при всеки храм да се помолва за нея, а и тя му обещала, че от своя страна не ще изпусне ден да не се помоли за благополучното му връщане и постоянно ще говори за него със своите слуги и слугини, както и със съседките си.
Най-подир всичко, каквото имали да си кажат, било казано. Съпрузите се прегърнали нежно още веднъж и Кавадзу тръгнал на път. Като изминал двора, той излязъл на главната улица, дето имало голяма навалица. Хората се блъскали: едни отивали насам, други — нататък. Като всеки жабок, който е живял дотогава в кладенец, Кавадзу се забъркал. Той подскачал ту наляво, ту надясно; един го ритне, друг го настъпи. Най-сетне успял да се добере до една тясна пряка уличка, дето нямало голямо движение.
Тогава благородният жабок си отдъхнал и се поспрял да прокълне невъзпитаната тълпа, която пречи на знатните пътници — навярно от завист. Като си отпочинал, той тръгнал право по пътя от Киото към Осака.
А в града Осака живеел, в езерото на храма Тенно-Джи, доволно и честито почтеният Кайеру със своето многобройно потомство. Кайеру бил твърде набожен и учен господин, запознат с въпросите за Бога и за света. Жреците често се разхождали по брега на езерото, най-вече когато то се украсявало с бели и червеникаво-златисти лотосови цветове, и се препирали за богословски работи, пеели свещени песни, четели страници от църковни книги; толкова много неща бил чул и научил от тях Кайеру, че накрая почнал да смята и себе си за голям богослов и философ, макар че — да ви кажа правото — от тия неща той разбирал много малко.
Веднъж, когато жабокът се печел на слънце с жена си и децата си, излегнали се на широк лотосов лист, минали двама иноци, които се разговаряли за научни работи. Ученолюбивият Кайеру, както винаги, се вслушвал внимателно в разговора. Макар че не разбрал кой знае колко, той чул и запомнил някои думи, които го поразили.
— Жабата ще си остане винаги жаба — казал единият инок.
А другият прибавил:
— Но тинята ще се превърне на лотосов цвят.
Скоро беседващите се отдалечили, но жабокът не забравил тия изречения. Той поклатил глава и потънал в дълбок размисъл. Спокойствието му изветряло.
— Какво значат тия тайнствени думи? — се запитал той. — Защо жабата да си остане завинаги жаба, а тинята да се превърне в лотосов цвят? Очевидно хората мислят, че жабата не е способна да се стреми към нещо по-високо, а тинята, като се всмуче от лотосовото стъбло, се издига нагоре и става на цвят. Но защо пък и жабата да не търси нещо по-добро? Това е възможно, струва ми се, само че трябва да се почне още от младини. Наистина, и аз не съм си губил времето напразно; много неща научих, макар че почнах да се просвещавам чак на зряла възраст. Но за децата ми би било по-лесно, ако почнеха още отсега да се учат. Пословицата казва: „И лъвът праща своето лъвче в долината.“ Ще пратя най-големия си син Гики-Таро да пътува. Ще му поръчам да отиде в Киото — оня голям град, за който всички говорят, че бил огнище на науката. С право казват хората: „Възпитанието е по-важно от благородното потекло.“ В Киото синът ми ще се научи да се държи в общество, както приляга на особа от нашия род. „Изумрудът и кристалът блясват чак когато ги излъскат“, гласи мъдрото изречение, изказано от не помня кой философ.
След тоя дълъг размисъл Кайеру обявил на семейството си своето решение. Че като почнали едни плачове и викове! Майката и сестрите заридали безутешно при мисълта, че ще се разделят с галения първенец. Само по-малките братя завиждали на Гики-Таро и им се искало да тръгнат с него. Но бащата не давал.
— Вие ще пътувате, когато порастете — им казал той.
Що се отнася до самия пътешественик, нему било тежко. Никак не му се искало да заминава. На драго сърце би си останал вкъщи, ако го питаха, ала заповедта на баща му била строга и той не смеел да откаже.
След като всичко било готово за път, бащата изпроводил сина си до кръстопътя, дето му дал всички потребни упътвания и бащински съвети. Сбогували се. Кайеру се върнал в езерото, а Гики-Таро се запътил към Киото.
И тъй се случило, че двамата пътешественици, като тръгнали от домовете си в едно и също време, се срещнали на половината път между Киото и Осака, на бърдото при Гаши-Мото, отдето се открива много хубава гледка: виждат се и двата града.
Двата жабока се поздравили, както е японският обичай: паднали на колене, опрели се на китките си, навели си главите доземи и се изгледали изпитателно един другиго със своите големи ококорени очи. Сетне всеки си казал името, па се спрели и заговорили за времето, за хубавата гледка, за прашния път и за мъчнотиите на пътуването.
От дума на дума те се разбъбрали доста и решили да си отпочинат заедно на бърдото. Седнали под сянката на голям лист от подбел, извадили от кошниците хранителните си припаси, сварили чай и почнали да закусват. При това, както го изисква изтънченото възпитание, всеки хвалел ястията на другия, казвал, че пръв път яде такива вкусни неща, и се извинявал за скромността и лошото приготовление на своите припаси.
Когато пили чай и пушели лула, те още повече се сближавали. Разказали си един другиму за своите семейства, както и за целта на пътуването.
— Да си призная — забелязал почтеният Кавадзу, — аз не обичам кой знае колко пътуванията. Право да си кажа, пътувам за пръв път и това не ми се вижда много приятно. Свикнал съм, скъпи приятелю, на домашни удобства. Няма ли ги, не ми е добре. Никак не ми е добре, да ти кажа. Изглежда, че съм вече стар за такива работи: за пътуване се искат по-млади нозе. Дори като седя тук, идва ми на ум да се откажа от всякакво по-нататъшно пътуване и да разгледам Осака от това бърдо. Струва ми се, че и в града да отида, не ще видя нещо повече.
— Имате право — рекъл Гики-Таро, — имате право. Пълно право имате. И мене ми твърде омръзна това пътешествие: защо да лъжа? Доста ще бъде — и аз да разгледам оттук Киото.
Така и сторили. И двата жабока се изправили на задните си крака. Почтеният Кавадзу от Киото се обърнал гърбом към Киото, а младият Гики-Таро от Осака — гърбом към Осака. И двамата се загледали с ококорени очи надалеко. Но тъй като жабите нямат шии и очите им са разположени не отпред на главата, а на задната страна, като се изправили, пътешествениците могли да видят само това, което е зад тях, отдето били дошли.
Накрая Кавадзу, гледайки пред себе си Киото и река Йодо с нейните притоци, които той вземал за Осака с морето, казал учудено:
— И това било вашето прехвалено море! То не е по-голямо от нашето блато. Чудно как хората преувеличават! Наистина и аз почвам да мисля, че изобщо не съществува никакво море. Права беше моята жена, като настояваше да не тръгвам на път.
Гики-Таро по същата причина, като гледал само Осака, а я мислел за столицата, също така изказал своето разочарование:
— Чудно как много се е излъгал мъдрият ми баща! Виж, че Киото не бил по-голям от нашата Осака. Никъде не виждам прославените храмове и дворци, всички къщи приличат на нашенските.
И на двамата им домъчняло за дома, та затова не приказвали дълго, ами си пожелали лек път и тръгнали, откъдето са дошли — Кавадзу се върнал в своето блато при Киото, Гики-Таро в канала край Осака. Всеки разказал у дома, че двата града си приличали един на друг като две зърна ориз, а Кавадзу, за велика радост на жена си, прибавил, че море изобщо не съществува.
Затова и досега е останала поговорката: „Жабата в блатото не знае какво е море.“
В едно село живели баща и син, дървари. Още от момче синът помагал на баща си в тежката работа. Това той правел от обич към майка си, която работела чуждо, за да помага в прехраната на семейството.
Бащата остарял, а Минокичи — тъй се казвал момъкът, станал на осемнадесет години, когато се случило онова, за което разказва приказката.
Гората, дето синът и бащата сечели дърва, била на около един час от селото. За да се стигне там, трябвало да се мине през голяма река. А тая река била буйна. Много пъти правили селяните мост, а тя все го отвличала, щом придойде.
Една вечер, през зимата, двамата дървари, претоварени с дърва, се връщали от гората към селото. По пътя ги застигнала страшна снежна виелица. Едвам успели да се доберат до реката, но надеждата им да я преплуват и да отидат в селото се не сбъднала: не намерили лодкаря.
Потърсили лодката. И нея я нямало.
Бащата рекъл:
— Разбирам каква е работата. Лодкарят е отишъл в селото. Лодката е останала на другия бряг. Ние не можем в тоя студ да преплуваме реката, както сме натоварени. Що да правим, синко? Да останем ли в лодкаревата колиба тая нощ?
Синът бил уморен.
— Да останем — рекъл. — Къде ще вървим в тая буря? Ще запалим огън и ще се стоплим.
Влезли в колибата. Огънят бил отдавна угаснал. Дори може би тоя ден не бил и пален. Огнището било мокро. Колкото и да се опитвали дърварите да стъкнат огън, като търкат едно о друго ония дървета, що изглеждали най-сухи, те не сполучили: дървата били сурови. Не останало нищо друго, освен да затворят вратата, да се покрият със своите наметала и да си легнат. Както били уморени от цял ден работа, те не усещали вече студ. Не го усещали и поради това, че трябвало дълго, да търкат дървата с надежда да стъкнат огън. Старецът заспал веднага. Но синът, след като задрямал, отведнъж се събудил. И оттогава не го налегнал вече сън. Той лежал и слушал как върлува фъртуната отвън. Струвало му се, че удря по вратата с тежки железни пестници, за да я изкърти и да влезе при тях. Вятърът ревял, колибата се клатела. Момъкът си казал:
„Ей сега ще я вдигне бурята и ще я обърне. Ние с татко ще останем на студа.“
А студът се усилвал все повече и повече. На момъка се сторило по едно време, че заспива.
„Късно ще да е — рекъл си. — Много съм уморен. Дано заспя. Иска ми се, много ми се иска да заспя.“
Но ето че покривът на колибата се провалил. Вятърът отнесъл сламата и бамбуковите клони и снегът почнал да вали в колибата. Той падал на едри парцали. За късо време подът на колибата се покрил с преспи. Снегът засипал и стареца, и сина му.
Минокичи гледал това, но нямал сили да стане. Чудно му било, че е буден, а не може да се изправи. Някой го притискал о пода и му не давал да се помръдне. Мразът ли е, или е някой зъл дух?
„Както си лежа, тъй и ще замръзна — си казал момъкът, безсилен да се изправи. — И татко ще замръзне. Мама ще остане сама на тоя свят.“
Отведнъж някой отворил вратата с голяма сила. Влязла една бяла мома. Тя била облечена в дълги дрехи, по-бели от сняг. И косата й била бяла — дълга ц сребриста. И лицето й било бледо като бял восък. А очите й — големи и сини. Но не тъмносини, а много бледни: би рекъл човек, че са без цвят.
Без да се озърне наоколо, момата отишла при заспалия старец и се навела над него. Загледала го, па духнала в лицето му. Минокичи видял нейния дъх: той приличал на бляскава сребриста пара.
След това бялата мома отишла при момъка. Навела се и над него. Минокичи усетил ледния й дъх. Приискало му се да извика, ала нямал сила да си отвори устата. А бялата мома се навеждала все по-ниско и по-ниско.
Момъкът я, гледал. Тя била много хубава. Само очите й били страшни: едри, безцветни като стъкло. Лицето на момата, току-речи, допирало неговото. Меките й бели коси падали върху бузите му.
Минокичи гледал момата и не можел да си откъсне погледа от нея. И тя го гледала. По едно време рекла:
— Старецът е много живял. Време му е да си отиде. Нека си отпочине. Но не зная що да правя с тебе. Наистина не зная…
Момъкът направил страшно усилие да проговори. Но не успял. Обаче той си казал на ума, сякаш говори на момата:
„Ти си жестока. Как можа да лишиш от живот стария ми баща? Кой ще гледа майка ми? Тя ще умре от глад и скръб.“
Тогава се чул отново леденият глас на момата:
— Недей ме нарича жестока! Ти нямаш право. Аз съм справедлива: давам всекиму онова, което е заслужил. Ще има кой да се грижи за майка ти: ти ще останеш жив. Ти си хубавец, Минокичи. Аз няма да те докосна. Но помни едно: ако кажеш някога някому, че си ме видял тая нощ и си чул моя глас, ще те пратя веднага при баща ти.
Като рекла това, бялата мома излязла от колибата и хлопнала вратата подире си.
Минокичи останал още за дълго вцепенен — не от студ, а — струвало му се — от страх. Той вече знаел, че има една бяла мома, която идва да прибира хората от тоя свят. Видиш ли я, ще умреш. Затова се боел.
Но Минокичи чувствувал, че не е мъртъв, а жив. И вцепенението, в което бил изпаднал, почнало да преминава. Ръцете и нозете му се отпуснали. Той скочил и се хвърлил към вратата — да види отвън ли е още бялата мома.
Не, нямало я. Никого нямало отвън. Фъртуната била поутихнала. И студът бил намалял.
Минокичи се върнал. Затворил отново вратата и я подпрял с няколко дебели дървета. Спрял се сред колибата и се замислил.
„Дали това, що видях — се запитал той, — беше наяве или насън? Дали виелицата не е отворила вратата, а на мене се е сторило, че влиза някаква си бяла мома? Дали не съм взел тия високи преспи за човешки образ? Не знам. Нищо не знам. Навярно съм се излъгал. Ето — баща ми си спи спокойно и аз чувам неговото дишане.“
— Татко!
Бащата не се обадил на вика.
— Татко! — извикал втори път Минокичи. Но и тоя път старецът се не обадил.
Синът почнал да буди баща си, но оня се не помръдвал. Пипнал лицето му. То било студено като лед. А все пак в колибата се чувало някакво размерно дишане — като че ли диша заспал човек. Но тоя човек не бил старецът: дърварят лежел неподвижно, гърдите му не се повдигали. Той бил замръзнал.
Минокичи се хвърлил върху него и почнал да се опитва да го свестява. Ала в това време вратата отново се отворила и бялата мома влязла за втори път.
Тя се навела над момъка и му пришепнала:
— Което направих аз, никой не може вече да развали. Недей се мори напразно!
При тия думи момъкът паднал по гърба си, сякаш някой го е ударил по гърдите, та го е повалил.
Съмнало се. Бурята утихнала съвсем. Изгряло слънце. Дошъл лодкарят и намерил в колибата си два трупа: тоя на стария дървар и оня на сина му. Минокичи той успял да свести, но стареца — не.
Момъкът се върнал в къщи. Цели няколко месеца след това той лежал болен от страшна треска. Все му се привиждала бялата мома. Но той не казал никому нищо за онова, що видял и чул през оная страшна нощ в колибата.
Най-сетне оздравял. Грабнал секирата и въжето и тръгнал за дърва. Било топло. Работата вървяла бърже. Минокичи насякъл дърва, натоварил се с тях и се запътил за селото.
На едно място се спрял да се отмори. И отведнъж му дошло нещо на ум.
Той си казал:
„Мама е слаба и болнава. Да имах поне малко пари, бих могъл да се оженя, та да има кой да шета из къщи. Но аз съм беден. Нямам ни стотинка спестена.“
И това си казвал той всяка вечер, колчем се спре да си отпочине на връщане за село.
Минало лятото. Застудило се времето. Настъпила зима. Една вечер, като се връщал със своя товар, Минокичи се спрял да се отмори малко над реката.
Отведнъж му дошло на ум за бялата мома.
„Да знаеше тя в каква мъка ще изпадне мама след татковата смърт, едва ли щеше да го откъсне от живота.“
Тъй си казал Минокичи, па прибавил след малко:
„Жестока излезе тая бяла мома, ако е наистина дошла отнякъде в колибата, за да грабне покойния ми баща. Но все ми се струва, че аз съм я сънувал. Татко умря от замръзване. Никаква мома — ни бяла, ни черна — не е имало.“
Тъкмо що изминал десетина крачки, видял на пътя мома. Тя била стройна и хубава, синеока, с руси коси — толкова светли, че изглеждали повече сребристи, отколкото златисти. Дрехите й били бели. Отначало момъкът помислил, че е призрак. Той се уплашил. Но момата се спряла и го загледала. Той дошъл на себе си и я поздравил. Тя му отвърнала на поздрава и се усмихнала.
— Любезни момко — рекла след това с глас, приятен като птича песен, — мога ли да дойда с тебе до селото? Аз съм сираче. Родителите ми умряха преди няколко дена от треска. Имам сродници в града. Те са бедни, но се надявам поне да ми намерят някъде място да слугувам.
Минокичи бил обаян от хубостта на момата и от сладкия й глас.
— Как те казват? — попитал той.
— Юки ме наричат.
— Сгодена ли си, Юки?
— Не. Кой би се сгодил за сираче, което няма зестра? След малко пък момата запитала момъка:
— А твоето име как е?
— Мене ме казват Минокичи.
— Ти навярно ще се ожениш през тая зима. Време ти е.
— За женитба още не съм приказвал с майка си. Тя е вдовица от година насам, сама е в къщи и има нужда от отмяна, но трябва да си призная, че не съм богат. Дори нещо повече: нека кажа направо, че нямам дори и една стотинка спестена. Рано е да мисля за женитба.
До селото оставал още много път. Момъкът и момата се сприятелили. Като стигнали до къщи, Минокичи рекъл на момата:
— Ти си уморена, а ето че е тъмно в селото и по пътищата. Няма къде да вървиш посред нощ. Преспи у дома. Майка ми е добра и ще те приеме.
Момата се поколебала.
— Ние се не познаваме с тебе — рекла. — Пръв път те виждам днес. Как ще вляза в твоята къща?
Но Минокичи настоял. Излязла майката. И тя поканила момата. Най-сетне онази се съгласила.
Додето приготви вечеря, па и през време на вечерята бабата приказвала с гостенката си, която й се харесвала все повече и повече. Тя я обикнала и след вечеря, когато момъкът си легнал, й казала:
— Юки, ще ти продумам нещо. Ако не си съгласна, недей ми се сърди. Недей отива в града, а остани при нас. Ти си млада и хубава. Пъргава си. И по сърце изглеждаш добра. Искаш ли да се задомиш? Моят син е беден, но е работливичък. Гладна няма да те остави. А на мене ще бъдеш голяма помощ. Съгласна ли си?
Юки се съгласила. Останала. Омъжила се за Минокичи. За цялото село това било голяма изненада. Такава хубавица — и да — вземе бедния дървар! Че тя не прилича на жена, а на самодива! Сякаш е богинята на хубостта, слязла от небето. И толкова кротка, нежна и добра!
На дърваря се народили момченца и момиченца. Те всички били хубави като майка си — с бяла кожа, синеоки, със сребриста коса. Весели, добри и умни. Да ти е драго да ги гледаш!
Юки била работлива. Тя умеела да плете и везе. Свърши ли си къщната работа, сядала с конците и иглите в ръка. Ръкоделието й било толкова майсторско, че почнала да получава поръчки от града. Семейството живеело добре. Дори от добре по-добре.
Майката на Минокичи умряла.
Останал дърварят с жена си и децата си. Тъй живели те десетина години. Селяните продължили да смятат Юки за самодива или богиня. Техните жени — от много работа навярно — застарявали рано-рано. А Юки, макар че имала десет деца и работела от ранна сутрин до късна вечер, била все тъй млада и хубава, каквато я довел дърварят от гората през ония зимна вечер, преди повече от десет години. Само едно се забелязвало: очите й ставали все по-едри и по-едри и косата й — все по-бяла и по-бяла. Но от тая промяна Юки ставала още по-хубава.
И друго нещо забележил Минокичи: невястата му не си лягала да спи, след като преспи чедата си, а оставала да работи едва ли не през цялата нощ.
Тъй седяла тя през една зимна нощ с иглите в ръце да работи. Децата и баща им били отдавна заспали. Минокичи се събудил и станал. Събудила го фъртуната, която веела отвън.
Той си припомнил нещо страшно, станало отдавна. Седнал при жена си и я загледал как работи под светлината на фенера от шарена хартия. Пръстите й се преплитали бързо-бързо. Очите й дори не следели що правят пръстите. Погледът на жената бил обърнат навън. Тя гледала през малкото прозорче към падащия сняг.
Най-сетне Минокичи казал:
— Като те гледам, невясто, че седиш тъй осветена от бялата светлина, спомням си нещо, станало отдавна. Дори не мога ти каза дали то наистина е станало, или съм го сънувал. Но — и сън да беше — то е толкова чудно, че заслужава да се разкаже за него.
Юки запитала, без да погледне мъжа си:
— Какво е то?
Гласът й бил студен, сякаш предпазва или заплашва. За пръв път чувал дърварят жена си да говори с такъв глас. Тоя глас отведнъж му напомнил гласа на бялата мома.
— Ще ти кажа. Отдавна стана това. Тогава бях на осемнадесет години. Година, преди да се оженя за тебе. Както лежех в колибата на лодкаря, видях една мома, която приличаше много на тебе. Досега ми не минаваше през ума, че си приличате. Бях я забравил.
Тя беше бяла, хубава, стройна, синеока и среброкоса — също като тебе, каквато си сега.
— Добре — казала все тъй студено жената, без да си снеме погледа от прозорчето. — Разкажи ми къде си я видял.
Минокичи разказал на жена си онова, което преживял през страшната зимна нощ.
Най-после завършил:
— Не знам насън ли беше това или наяве. И досега не знам. Но такава хубава мома не съм виждал преди това, за да мога да я сънувам. Па и след това освен тебе друга подобна на нея не съм срещал. Тя ще да е била богиня — богинята на ледната смърт. Толкова бяла беше! И тъй леденопрозрачни бяха очите й, когато се наведе над мене! Тя беше много хубава, но аз се боех от нея. Боех се — и при все това — я обичах. Коя беше тя?
Тогава Юки хвърлила везмото, скочила и като застанала пред дърваря, викнала му с леден, смразяващ глас:
— Питаш ли още? Аз бях, аз! Аз бях онази бяла мома. Понеже ти ме нарече жестока, реших да ти докажа, че съм готова да понеса и мъки, и труд, и грижи, за да ти гледам къщата и да отменя майка ти. Но ти не излезе достоен за мене. Нали те предупредих, че ще ти отнема живота, ако кажеш някому що си видял и чул тогава? Ти заслужаваш да сторя това ей сега. Но аз обичам и жаля децата, които спят. Не искам да ги оставя без баща. Ти ще останеш да се грижиш за тях. Само помни, че ако някое от тях се оплаче от тебе, веднага ще те накажа.
Гласът на Юки затихнал. Самата тя станала прозрачна — като бяла сянка — и изчезнала през прозорчето, както изчезва дим, който се разпилява във въздуха.
Богинята си отишла там, отдето била дошла.
Имало в едно село един богаташ и един сиромах. Сиромахът дължал на богаташа една пара, а нямал с какво да си плати дълга. Богатият го повел на съд пред царя. Тръгнали. Сиромахът вървял напред, а богатият го следвал. На едно място сиромахът намерил торба с жълтици. Взел я и се спрял — за да плати на онзи парата, та да се не съдят.
— Не — казал богатият, когато го настигнал. — Торбата с парите е моя. Аз я бях изгубил, та те забрах да я търсим, а не да те водя на съд! Не съм луд да тръгна чак при царя за една пара. Дай ми жълтиците!
— Не ги давам — отговорил сиромахът. — Парите са мои, защото аз ги намерих. Ти да беше изгубил торба, щеше да кажеш.
Те се скарали и отишли при царя, да се съдят за жълтиците, а не вече за парата.
— Торбата с парите ще стои тук — рекъл царят, след като ги изслушал, — а вие ще си отидете и след три дена ще дойдете. Тогава ще я дам на оногова, който може да ми отговори на три въпроса: Кое е най-дебело? Кое е най-бързо? Кое е най-хубаво на света?
Богатият веднага си отговорил наум на въпросите и нямал никаква грижа, а сиромахът се стопил от мисъл, додето си иде. Но той имал много умна дъщеря. Тя го чакала при пътните врата и като видяла баща си, че иде много угрижен, почнала да го разпитва.
— Не бой се — рекла, — всичко ще обмислим и ще спечелим торбата, защото тя си е наша.
На третия ден богатият и сиромахът се явили пред царя.
— Е, отговорете ми сега на трите въпроса, за да видя на кого да дам парите!
— Царю честити — рекъл богаташът, — най-дебел е моят шопар, най-бръз е моят кон, а най-хубава е моята жена.
— Царю честити — казал сиромахът, — най-дебела е земята, защото никой не може да я обгърне. Най-бърза е мисълта, защото веднага отива чак накрай света. Най-хубава е обичта, защото, дето хората се обичат, най-весело се живее.
Царят останал доволен от отговора на сиромаха и му дал торбата.
— Но — рекъл му той — ти трябва да ми кажеш кой те научи на тези отговори.
Сиромахът не скрил.
— Имам дъщеря, царю честити. Тя ме научи.
— Ще отидеш — заповядал царят — да ми доведеш своята дъщеря ни боса, ни обута, ни гола, ни облечена, ни с кола, ни без кола, ни с празни ръце, ни с пълни. Иначе ще погубя и тебе, и нея!
Богатият и сиромахът си отишли. Първият скърбял за парите, а вторият се боял, че царят ще го погуби заедно с дъщеря му.
На другия ден дъщерята на бедния казала на баща си да й донесе една мрежа, едно решето, един трън, два питомни заека и два гълъба. След като било купено и донесено всичко това, тя се съблякла гола и се обвила в мрежата, обула се с цървули от решетото, вързала тръна с връв наместо кола и впрегнала двата заека да го теглят. След това взела двата гълъба в ръце и накарала баща си да води зайците с два отделни повода, като му поръчала: „Ще водиш зайците и няма да се обръщаш назад. Царските врати са двойни. На първата има стражари с кучета зайчари. Щом ни видят, кучетата ще се спуснат върху нас. Ти ще пуснеш единия заек, който ще отвлече кучетата, а другия ще теглиш с колата навътре. На втората врата ще пуснеш втория заек, който също ще отвлече кучетата. На стълбата ще ни посрещне царят и аз вече знам какво да правя.“
Всичко станало, както било намислено. Царят стоял на балкона и гледал. Когато дошли до стълбата, той ги посрещнат със слугите си. Слугите пуснали срещу тях един сокол. Дъщерята на сиромаха пуснала един гълъб и соколът отлетял подир него. Пуснал и втори сокол, а тя — втория гълъб, който отвлякъл и него. Тогава стигнала при царя.
— Ето ме, царю честити, както ме искаше! Ни гола, ни облечена, ни боса, ни обута, ни с кола, ни без кола, ни с пълни ръце, ни с празни.
— Добре — казал царят и ги въвел в една хубава стая.
Там им казал, че ще се ожени за момата и ще я направи царица, но при условие никому да не помага със своя ум. Тя се съгласила и царската сватба станала.
По едно време дошли при царя двама селяни да се съдят за бивол. И единият казвал, че биволът е негов, и другият твърдял същото.
— Ето — казал им царят, — на двора има един голям камък. Който от вас може да одере този камък и ми донесе кожата, ще вземе бивола.
Единият селянин погледал камъка, погледал, па се отдръпнал. А другият взел чук и длето, па почнал да чука. Чукал ден, чукал два — съсипал се, потънал в пот. Царицата го гледала и го съжалила. Повикала го тайно и му казала: „Иди при царя, та му кажи, че си одрал половината, но за да одереш и другата — трябва ти въже от пясък, за да го вържеш, че много мърда. Ако той те попита: «От пясък въже става ли?» — ти да му отговориш: «А камък дере ли се?» Само недей казва кой те е научил на този ум.“
Селянинът направил така и спечелил бивола, но когато царят го заплашил, че ще му отреже главата, ако не каже кой го е научил на този ум, той изповядал, че царицата го е научила. Царят се ядосал на царицата. Повикал я и сърдито й казал: „От утре вече не си царица, върви, където щеш!“
Царицата захванала уж да събира нещата си в сандък, за да си отиде на другия ден. Мръкнало се. Всички легнали да спят, заспал и царят. Тогава царицата станала, взела един голям сандък, повикала вярната си слугиня да й помогне и двете полека дигнали с чаршафа заспалия цар от кревата, па го турили в сандъка. След това царицата заключила сандъка и взела ключа. Сетне пратила слугинята си да доведе двама слуги, на които заповядала да дигнат сандъка и да го занесат в кокошарника. Кокошарникът бил настрана, та и да викал царят, нямало кой да го чуе. Но и царят не смеел да се обади, защото, когато разбрал, че е заключен в сандък, хванало го срам. Па и не могъл да познае къде се намира — дали в двореца, или някъде другаде. Чакал да чуе човешки глас. На сутринта царицата отишла уж да храни кокошките, па захванала да вика високо: „Тъка, тъка, тъка!“ — и нарочно приказвала нещо на кокошките, за да я чуе царят от сандъка. По едно време, когато царят се уверил, че е тя, захванал да вика от сандъка: „Царице, царице!“
— От днеска аз не съм вече царица! — отговорила жената. — Нали ти така заповяда вчера?
— Царице, царице! Пак си царица! Моля ти се, пусни ме!
— Забрави вчерашните си думи и обещай, че ще бъда царица до живот!
— Добре, заклевам се, че ще бъдеш царица до живот.
Като чула тия думи, царицата повикала слугите и почнала да им се кара защо са донесли този сандък при кокошарника.
— Скоро — казала — занесете го в спалнята на царя!
Слугите изпълнили заповедта, а тя отключила сандъка и освободила укротения съпруг.
Живееше в Индия цар, на име Нала. Син на силния Виразен — владетел на нишадското царство, Нала бе мъдър и такъв хубавец, че в цял свят нямаше друг цар като него и едва ли би могло да има. Смирен почитател на мъдрите учители, проникнат с тайния смисъл на старите книги, чужд на нечисти помисли, загадка за момите, страх за враговете, надежда на другарите си, изкусен и смел пълководец, чуден стрелец, а най-много прочут с изкуството да язди коне — такъв бе Нала. Но той имаше една голяма страст: обичаше да играе на зарове.
В това време над широката видарбинска земя владееше Бима, добродушен цар; той дълго време нямаше деца и пред боговете даде голямо обещание, за да го наградят с родителско щастие; тогава те му подариха трима синове и една дъщеря. Дамас, Дантас и Даманас бяха имената на тримата братя, а сестра им се казваше Дамаянти.
Децата бяха пъргави и смели. Като звезда на хубостта сияеше Дамаянти. Бърза мълва разгласи по земята нейната прелест. В бащиния си дом, обкръжена от пъстрия венец на много дружки, Дамаянти блестеше между тях като роза сред разкошни зелени листа, светеше като светкавица между облаци. Никъде подобна хубост не се бе виждала. Но не по-малко хубав бе Нала. Всеки час Дамаянти чуваше за великия цар на нишадската земя и всеки час Нала чуваше за звездата на хубостта. Скоро между тях поникна цветето на обичта.
Един път Нала, мъчен от безименна сърдечна болка, се разхождаше замислен в царската градина; внезапно той видя във въздуха лебеди; с разпуснати златопери крила, те хвърчеха на ято и с шум се спуснаха в градината. С бързата си ръка Нала хвана един от тях за златното крило. Но лебедът му каза с човешки глас: „Пусни ме, царю, и аз за отплата ще кажа на Дамаянти такива думи, че да мисли само за Нала.“ Като чу това, Нала бързо пусна златния лебед. Цялото ято хвръкна право към Видарба и там се спусна в царската градина, дето се разхождаше Дамаянти.
Като видя чудните птици, Дамаянти почна с дружките си да тича подир тях, а лебедите подхвръкваха от място на място и се пръснаха по градината; подир тях се пръснаха и дружките на Дамаянти. Дамаянти остана сама с един лебед; птицата се изправи и продума с човешки глас: „Дамаянти, в нишадското царство живее Нала: няма между хората такъв хубавец. Ако ти станеш негова жена, напълно би била щастлива: каква рожба би се родила от неговата мощ и твоята хубост! Един за друг са ви изпратили боговете на земята. Повярвай, кротконравна, чиста девойко! Ние сме виждали много страни, населени с хора, и дори в страната на великаните сме прониквали, но досега цар като Нала още не сме виждали; ти си бисер между момите, а Нала е безценен камък между мъжете. Ако се ожените, ще бъдете най-щастливите съпрузи.“
Като чу това, Дамаянти се изчерви, побледня и в отговор прошепна: „Кажи същото и на Нала.“
Бързо хвръкна лебедът и отлетя в нишадското царство, дето разказа всичко на Нала.
Дамаянти, когато останеше сама, постоянно мислеше за Нала и тежко въздишаше. Тя нито можеше да спи, нито да намери покой; нито ядеше, нито пиеше и от ден на ден се топеше.
Дружките й скоро забелязаха, че с тяхната княгиня се е случило нещо. Тъжният слух достигна и до Бима. Той разбра, че милата му Дамаянти е изгубила спокойствието си.
— Както се вижда, моя Дамаянти, дошло ти е време за женитба — й каза веднъж той.
И реши Бима да даде пир, та да дойдат отвсякъде младоженци за избор. Той изпрати скороходци по всички индийски царства да поканят царете във Видарба на празник. Щом поканата стигне до царе и князе, всички веднага се приготвиха за път: от изток и запад бръз и шумен поток наводни пътищата; екна земята от смътния и глух шум на слонове, колесници и коне; дигна се гъст облак от прах чак до небето. С богати накити и множество слуги, със светли оръжия и пъстри брони надойдоха гостите към Видарба, дето Бима ги посрещаше тържествено.
В това време бе тръгнал по света старият пустинник Нарада, главатар и светило на всички пустинници. Негов спътник бе блаженият Парвата. Веднъж двамата стигнаха до областта, цъфтяща като градина, дето царува могъщият бог Индра.
Двамата чужденци влязоха в откритото преддверие на двореца, дето радостно ги поздрави Индра. Като им се поклони и отдаде приличната почит, той разпита гостите за тяхното здраве и за целия свят. Нарада се поклони и отговори: — И ние сме здрави, и човеците, и зверовете добруват; във всяко цвете и всяка тревичка има живот и радост.
Като чу тоя отговор, силният цар на вселената попита:
— Но де са моите любимци, които решават кървави разпри, проливат кръвта си в битките и презират смъртта? Де са храбрите защитници на света? Аз искам с тях да населя светлата си област; ала напразно очаквам на пир обичните си гости, отдавна вече никой от тях не е идвал при мене. Кажи ми, светецо, какво стана с племето на храбрите?
Нарада отговори:
— Всемогъщи, ще ти кажа защо ти отдавна не виждаш никого от храбрите пълководци. Дамаянти, дъщеря на видарбинския цар Бима, на която няма подобна в целия свят, иска да си избере по сърце мъж, затуй всички князе отиват във Видарба. Всички разпри са прекратени: ето защо земята е мирна и в твоята светозарна област не дохождат бранници и храбреци.
Докато продължаваше разговорът, при Индра надойдоха всичките му другари — Агни, владетел на огъня, Варуна, повелител на водата, и Яма — бог земодържец. Като чуха разказа на Нарада, боговете радостно извикаха: „И ние ще отидем на този празник.“
Предвождани от Индра, боговете с бързи коне се спуснаха към Видарба, дето бяха вече събрани всички царе. В това време и Нала, разпален от обич, се запъти затам. Като идеха от небесата, боговете съгледаха Нала: той светеше като ден и боговете, пленени от хубостта му, в почуда го гледаха.
Четиримата владетели му казаха:
— Здравей, нишадецо, изтребителю на войските, Нала Пунялока! Искаш ли да ни служиш? Върви във Видарба като наш посланик.
— Всичко ще изпълня — отговори Нала.
После с прибрани от неволен страх ръце той смирено ги попита:
— Кои сте вие, облечени в слънчев блясък? С каква вест ще ми заповядате да отида във Видарба?
Индра му отговори:
— Знай, че ние сме богове, слезли на земята за прекрасната Дамаянти, за която сега отвсякъде се стичат земните царе; аз съм Индра, владетел на въздуха; този е Агни — могъщ повелител на огъня, онзи е Варуна, заповедник на водата, а този е великият пазител на земята, Яма. Помни, че ти сега си наш посланик; ето какво ще кажеш на Дамаянти: „Знай, княгиньо, че боговете са слезли от небето, за да си избереш за съпруг едного от тях.“
Нала скръсти ръце и отговори:
— И аз отивам във Видарба; не мога да бъда чужд посланик при Дамаянти; моля, избавете ме от такова задължение.
Тогава Индра каза:
— Нима, благородни нишадецо, ти сам не ни каза: „Всичко ще изпълня“? Можеш ли да нарушиш думата си? Върви и не се отказвай.
— Как ще вляза при княгинята? — запита Нала. — Всички входове са пазени от стража.
— За това не се грижи! — казаха боговете. — Ще влезеш свободно, върви и не бой се!
Нала тръгна, без да роптае против волята на безсмъртните. Той свободно се вмъкна в двореца, дето видя Дамаянти между дружките й: тя бе хубава като ангел, долетял от небето: и луната, и слънцето тъмнееха пред нейния пленителен образ. Като я зърна, Нала почувства мъката на обичта, но той надви стремежа на мъчителната сила.
Изумени от ненадейното му влизане, всички дружки на Дамаянти скочиха от местата си: тъй ги порази прекрасното му лице, та им се стори, че небето се е отворило. Като не смееха да го запитат, те тихо шепнеха помежду си: „Отде иде той, кой е, от какъв род е, от райски ли, от земен ли, или от исполински?“
Тъй се питаха те, ослепени от блясъка на Нала, без да смеят да вдигнат очи към него: дотолкова боговете възвеличиха с небесен блясък и тъй неземната му прелест. А Дамаянти — с пленителен поглед, с омайна усмивка — стоеше мълком пред тях, гледаше Нала и се топеше от скрит пламък. Най-после тя попита:
— Кой си ти, който всичко озаряваш, който с радостна мъка обхващаш душата? Как се промъкна между царската стража, незабелязан от никого, в жилището на царската дъщеря, което е за всички затворено? Кой си ти? Как ти е името?
Нала отговори:
— Знай, Дамаянти, аз съм Нала. Изпратен съм във Видарба, княгиньо, да ти известя, че великите богове Индра, Агни, Варуна и Яма слезнаха от небето, за да си избереш за съпруг едного от тях. Под тяхната закрила аз можах да вляза тук незабелязан; като знаеш това, постъпи, както намираш за най-добре.
Като чу това, Дамаянти поднесе своята благодарност на боговете, а след това с усмивка каза на Нала:
— Не някой от боговете, а ти си моят избраник: аз съм твоя и всичко мое, о, владетелю на моята душа, принадлежи на тебе. Това, що ми каза златокрилият лебед, съкруши моето сърце: всичките царе и князе са повикани на избор само за да привлека и тебе, но ти си избран още отнапред: аз се заклех да бъда твоя и отдавна те очаквам. Ти ще се сгодиш за мене — не ти прилича да се явяваш като посланик на други. Знай, че ако бъда отхвърлена от тебе, аз не ще живея вече.
— Но как можеш да предпочетеш пред безсмъртните богове обречения на смърт? — запита Нала видарбинската княгиня. — Който отива против волята на безсмъртните, отива към смърт. Те ще те искат, Дамаянти. На безсмъртните богове ли ще откажеш? Не прави това, послушай своя приятел!
С трепетно сърце и горчиви сълзи, които затъмниха сиянието на светлите й очи, Дамаянти отговори:
— Всесилни са вечните богове: аз ги почитам и им се покланям с вяра, но мой избраник си ти.
Нала въздъхна и рече:
— Не забравяй, Дамаянти, че аз стоя пред тебе като посланик: да наруша ли свещеното доверие? Да прося ли сега за себе си това, което строго ми заповядва длъжността да прося за другите? Настъпва часът и аз без страх ще се застъпя за правото си. Сама размисли!
Дамаянти тихо пошепна:
— О, друже. Ние с тебе сме съгласни в мислите си: избери правия път, за да не падне върху ти сянка от укор. Ела, о, украшение на смъртните, ела заедно с боговете на тържествения избор. Там, в присъствието на силните вселенски владетели, аз тебе ще избера, благородни царю, тогава и ти ще останеш прав и чист пред боговете.
След това Нала се върна при боговете. Като го видяха, владетелите на вселената го попитаха с любопитство:
— Какво има? Какъв отговор носиш от видарбинската княгиня?
Нала им каза:
— Като ваш посланик и по ваша воля аз се промъкнах в жилището на царската дъщеря незабелязан от никого. С княгинята намерих много дружки; те се уплашиха и наскачаха, а когато съобщих за вашата воля, Дамаянти, в затъмнение на разсъдъка си, избра за жених самия мене. Ето какво ми отговори княгинята: „Нека дойдат боговете заедно с тебе на тържествения избор! Там, в присъствието на силните вселенски владетели, аз тебе ще избера, благородни царю: тогава и ти ще останеш прав и чист пред боговете.“ Светата ви воля е вече изпълнена, вечни богове. И сега ви моля да ме освободите от длъжността на посланик.
Сутринта цар Бима повика всичките си гости на избор. Царе и князе се събраха в широкия дворец. Техните погледи пламтяха от обич; те преминаха под златните сводове на високите врати като лъвове. С пресни уханни венци и с драгоценни обици насядаха те на меки възглавници. Наредили се бяха един до друг като гъста лъвова грива; а пълният чертог приличаше на зинала тигрова уста, пълна със зъби.
Имаше на какво да се любува човек: бедра като медни стълпове; силни мишци и рамена като могъщи дъбове; гъвкави пръсти на ръцете като петоглави змии; горди шии, подобни на светлите гранитни зъбери по планинските върхове; блясък на разкошни коси, на високи вежди и на огнени очи.
Най-после влезе и Дамаянти. Само с погледа си тя ги смути и в мрежата на любовта заплете техните очи и сърца. Дълго време тя гледа наоколо, но този, който бе в мислите и сърцето й, тя не виждаше. Изведнъж забеляза пет еднакви образа, които ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от нея, всеки й се представяше за Нала, когато тя се обръщаше към него. Мислите й се размътиха.
„Какво да правя? — си помисли тя, — как да различа Нала от боговете?“
Напразно погледът й търсеше знаковете на божествата.
„Нито един няма признаците, за които ни разказват древните предания“ — си помисли Дамаянти.
След дълги размишления най-после ето какво реши: „Аз ще се обърна към боговете, те няма да отхвърлят молитвата ми.“ И със смирена вяра тя скръсти ръце на гърди и каза:
— Богове безсмъртни, покажете ми избрания от мене, желания на сърцето ми. Ако с мисли и дела съм пазила правдата, ако ви се моля с топла вяра, ако вие сами сте ми избрали вече избрания от мене за мъж, ако съм се заклела да любя и клетвите трябва да бъдат пазени, то покажете ми го и открийте ми божествените си знаци, за да ви почета.
Като чуха сърдечната молба на Дамаянти, като видяха нейната чистота и любов, нейната справедливост, кроткото й сърце и светлия й ум, боговете не се забавиха да покажат знаците си. Тогава Дамаянти в миг ги позна по далековидния им спокоен поглед и чисти лица, по недостъпните за прах бели одежди и чудната лекост на бързите движения, с които те се носеха от място на място, без да опират о земята. До тях стоеше с помрачен поглед замисленият Нала, с повехнал вече венец, с прашно и потно лице. Дамаянти тутакси го повика из средата на безсмъртните богове и обяви своя избор по приетия обичай: допря се смирена до крайчеца на дрехата му, а на главата му тури пресен уханен венец.
Изборът свърши. Отвсякъде се чуха тържествени викове. Всичките царе и князе, светите мъже и боговете одобриха избора и извикаха: „Слава на щастливеца Нала!“ А той, препълнен с блаженство, с тупкащо сърце, но с твърд глас, каза на своята невеста, която свенливо се зачерви, разтрепера и наведе очи: — Като можа да предпочетеш един смъртен мъж пред безсмъртните богове, то слушай, Дамаянти, пред хората и боговете аз те наричам своя жена; отсега нататък ще те храня, почитам и пазя и във всичко ще ти остана верен с думи и дела, като разделям всичко с тебе — радост и скръб, богатство и бедност.
Като произнесе такова обещание, светлият младоженец пред всички даде първа целувка на своята невеста. А боговете скрепиха техния брак със своята благодат; те дариха Нала с четири сили: могъщият владетел на въздуха му даде далековидност; Агни го дари с власт над огъня и да вижда без ужас блясъка на вселената; владетелят на земята му даде такъв ход, щото всяко негово пътешествие да бъде безопасно, и още му даде тънък вкус за избиране храна; владетелят на водата го награди с могъщество — навсякъде да създава вода и цветя по свое желание. На царицата дадоха това обещание: радост от този брак да бъдат син и дъщеря, прекрасни като бащата и майката. Подир туй боговете се скриха, а царете и князете тръгнаха в обратен път.
Цар Бима побърза да уреди сватбения празник. След първите дни, прекарани във веселие и радост, Нала се върна в царството си. Там, в благоуханните градини и разкошните царски палати, той заедно с Дамаянти се наслаждаваше на живота в мир и свобода, в труд и спокойствие.
Когато боговете оставиха Видарба и се връщаха към небесата, те срещнаха адския бог Кали, който се скиташе по земята, съпровождан от злия бог Двепара.
— Къде отиваш? — го попита Индра.
— Във Видарба — отговори Кали. — Дамаянти ще бъде моя жена.
Индра с усмивка отговори:
— Ти си закъснял; тя пред нас се закле във вярност на Нала.
Като чу от Индра това известие, Кали гневно извика:
— Ако Дамаянти е предпочела смъртен мъж пред боговете, за тази обида трябва да й се отмъсти.
Светлите богове казаха на мрачния бог:
— По наша воля стана изборът във Видарба. Нала е млад и прекрасен. Който враждува с праведния Нала, е враг сам на себе си; който враждува с праведния Нала, трябва да се скрие в пропастта на вечната мъка.
Тъй казаха боговете и се отдалечиха в небесата.
Тогава Кали със злобна усмивка избъбра на Двепара:
— Няма да простя никога обидата: ей сега ще се вселя в Нала, за да го тикна към гибел, а ти, Двепара, нали знаеш отдавна какъв е страстен играч на зарове: всели се в заровете и ми бъди помощник.
Коварният Кали се спотаи в царските палати на Нала. Той очакваше удобен случай, за да изпълни замислите си. Шест години чака напразно: чак на седмата настъпи благоприятен случай. Веднъж, преди да си легне, Нала забрави да се помоли и в неговото тяло се всели злият дух. Кали проникна в сърцето на царя и свещеното жилище на кротката невинност почна да се смущава от лоши помисли.
Нала имаше доведен брат, на име Пушкара, който живееше отделно в двореца. Като завладя сърцето на кроткия Нала, злият Кали ето що каза насън на Пушкара: „Вземи по-скоро заровете, иди при Нала и почни с него игра за нишадското царство, и то ще бъде твое — Нала всичко ще изгуби.“
Прелъстен от нечистия дух, Пушкара взе заровете, в които бе вече скрит Двепара, яви се при брата си и го покани да играят. Нала се разпали от луда страст, заровете захванаха да скачат и страшна борба започна. Царят като безумен залагаше всичко: скъпоценни камъни, злато, покъщнина, земи и кули, и всичко едно след друго губеше ослепен от хитрия си враг. Напразно го молеше Дамаянти да остави играта — той не я слушаше.
Всички се смутиха: придворни и велможи, граждани и целият двор. Ето че Дамаянти чува как те всички се събират в двореца на царя, за да му обявят, че тази зла случка силно ги тревожи, а тя, обляна в сълзи, каза на царя: „В палата се е събрал верният ти нишадски народ: очаква те и желае да види светлите ти очи. Покажи се и отговори на тяхната любов с внимание.“
Сълзи бликаха из очите й, но царят, обзет от враждебната сила на мрачния дух, не я дори погледна. Придворните и гражданите, като видяха, че Нала отби тяхната молба, разотидоха се с голям срам и дълбока скръб и си казаха: „Не, той вече не ни е цар!“
А заровете като живи скачаха, играта все по-силно се разгаряше, царят при всяко хвърляне губеше.
Като видя, че мъжът й е полудял в играта, Дамаянти почна да мисли как да спаси и него, и себе си от близката опасност. Тя със скръб каза на умната си съветница, старата кърмачка Врихазена:
— Кърмачко и дружке моя, слушай: събери по-скоро всички царски съветници: аз трябва да пресметна заедно с тях колко богатства са изгубени и какво остава за нас.
Съветниците се събраха; Дамаянти ги отведе при Нала, който играеше непрекъснато. Тогава тя пристъпи към него и плачешком го помоли да ги изслуша, но заблуденият Нала бе глух, сляп и безчувствен; той дори не я погледна, ни дума не каза и като по-напред продължаваше да играе с брата си, без да забележи застаналите наоколо в скръб и страх велможи. Като изгубиха всяка надежда, те с ужас напуснаха царския дом.
А царицата дълго гледа със смъртен страх лицето на безумния Нала.
— Слушай, кърмачко — каза най-после Дамаянти на вярната си Врихазена, — опасността настъпи. По-скоро викни Варшнея, царския колесничар.
Когато дойде Варшнея, Дамаянти му каза:
— Варшнея, верен спътниче на царя, услужи му и сега, когато наближава опасността! Виждам, че всяка загуба разпалва с нова сила страстта му — и като че ли и заровете са заедно с Пушкара против него. Моят цар е обезумял от враждебния дух, забравил е народа, ближните си, и мене дори не поглежда: причината на всичко това са заровете — в тях е скрита сигурно пъклена сила — а сам той е невинен. Послушай, Варшнея! Изпълни моята заповед. Всеки час със страх и трепет виждам, че Нала ще загине; но бързоногите царски коне още не са изгубени: качи се в царската колесница и незабавно, докато още не се е свършило всичко, отведи децата във Видарба, при баща ми Бима. Щом предадеш на Бима децата ми и царските коне с колесницата, ти си свободен или да останеш във Видарба, или да отидеш в друго царство, където сам пожелаеш.
Верният Варшнея, като изслуша Дамаянти, свика царските съветници; когато и те се съгласиха с умното желание на царицата, той взе децата и отиде с тях във Видарба. Тук Варшнея, като сне децата от колесницата, предаде ги на Бима. После се поклони на всички от страна на Дамаянти; след това, наскърбен от тежката участ на Нала, тръгна на път. Той отиде в Айодия и постъпи на служба при цар Ритупарна като колесничар.
Далече бе вече Варшнея, когато злият Пушкара спечели цялото царство на Нала. С отровна подигравка той каза на брата си:
— Ти вече всичко изгуби — да видим сега какво ще поставиш: само Дамаянти ти остава, а всичко друго е мое. Да си опитаме щастието: да видим чия ще бъде Дамаянти — моя ли, или твоя.
Нала, като чу това, въздъхна, настръхна и не бе в сила нито дума да каже, но като погледна мрачно брата си, сне от себе си всички украшения и остана само в едно просто облекло.
Ограбен, благородният цар смирено излезе от пълния с богатства царски дом. Подире му тръгна покорна, без ропот против съдбата, и Дамаянти, останала само с едно облекло. Тази нощ те прекараха без подслон, защото Пушкара заплаши нишадските граждани със смърт, ако някой приеме Нала и Дамаянти; новият цар бе страшен. Никой не даде прибежище на бездомниците.
Три дни и три нощи Нала, жаден и гладен, се скита около града. След туй се отправи за далечен път. Подире му тръгна и Дамаянти; за оскъдна храна те късаха ягоди и корени.
Изминаха няколко дена в скитане. Мъчеше ги силен глад. Неочаквано две златокрили птици кацнаха на тревата до самия Нала.
— Ще имаме за днес храна — каза той, тихо се промъкна до тях, сне от гърба си едничката дреха и бързо ги покри.
Но какво стана? Птиците се издигнаха заедно с дрехата и като видяха изумения Нала съвсем оголял, запяха:
— Знаеш ли кои сме ние, о, безумни? Ние сме заровете, заровете! Нарочно долетяхме тук, за да ти вземем и останалата дреха, след като проигра всичко. Добър ти път!
И птичетата изчезнаха. Нала се обърна тогава към другарката си и й каза:
— Дамаянти, тези, които ме лишиха от царство, покой и щастие, под образа на златокрили птички прилетяха тук, за да ми ограбят и последната дреха. И сега аз съм безсилен от скръб. На тебе, Дамаянти, оставям да избереш. Този път води през нишадските гори право в ивантската земя; там, по склоновете на вандийските планини, обитават отшелници в килии; а оттука води пътят за Видарба.
Тъй каза Нала. Но Дамаянти се задави от мъка и сълзите се лееха по прекрасните й бледни страни. Със слаб глас тя му отвърна:
— Сърцето ми замира, като си помисля: останал без царство и щастие, мъчен от глад и жажда, как можа ти, едничък мой друже, да пожелаеш, как можа да помислиш, че ще имам сили да те оставя? Не, и в диви гори, и в горещи пустини ще те утешавам с дума и поглед. Знай, че няма по-добро лекарство в беда от вярната жена.
— Право казваш, Дамаянти! — с усмивка отговори Нала. — Няма за нещастния по-добър цяр от любяща жена; аз няма да се отделя от тебе.
— Защо ми говориш за видарбския път? Ако искаш да се завърна при родителите си, да отидем заедно. Моят баща, видарбинският цар Бима, радостно ще те приеме и ще ти бъде утешител. Честито ще живеем двама под бащината стряха.
— Дамаянти — отговори Нала, — баща ти ще ме приеме, но бездомен и беден аз не отивам там. Могъщ, славен, богат, създател на твоето щастие, аз излязох оттам. Мога ли сега безсилен, безславен, беден, разрушител на щастието ти, да се върна пак там? По-добре заедно с тебе да се храня с въздух и роса, за да не види никой, освен слънцето и месеца, нашите страдания.
Тъй говореше Нала на своята спътница. Дамаянти се притисна нежно до него и го покри с половината от дрехата си; така търпяха те глад и жажда и под едно покривало и двамата стигнаха до една колиба.
Уморени и прашни, те легнаха без възглавница един до друг на голата земя. Нала заспа; дълбоко заспа и Дамаянти. Но сънят на злополучния цар трая малко — тежко му бе на душата; скитането по дивите гори и пустини го ужасяваше, умът му се размъти и почна да се одумва:
— Какъв ужас! Не е ли по-добре смърт, отколкото изгнание и бедност? Тази клетница, която ми е посветила живота си, длъжна ли е да разделя заслуженото мое страдание? Освободена от мене, тя ще се върне при родителите си, а заедно с мене нейната участ ще бъде само страдание. Та не е ли по-добре да се разделим?
Така си говореше Нала и скоро се сроди с мисълта, че трябва да остави Дамаянти. И най-после си каза:
— Но какво да сторя? Аз съм гол. Да взема ли половината от дрехата й? Ала как да го сторя, та да не се разбуди?
И той се луташе с тия нерешителни мисли около колибата. Изведнъж видя един ръждясал нож без ножница; бързо взе ножа, отряза половината от дрехата и се загърна. Подире, уплашен, зажумя и побягна, но скоро се завърна, погледна спящата и горчиво заплака:
— О, светлина на душата ми, какво ще стане с тебе, когато не ме намериш? О, дъще на Бима! Как ще се скиташ из дивите гори, дето лъвове и тигри живеят, дето змии пълзят? О, вие земни богове, духове на горите и пещерите, пазете нейната младост! Най-верният й щит е светлата непорочност.
Туй като каза, отдалечи се от безгрижно спящата си спътница, като плачеше и се късаше от скръб. Кали и този път победи: разтреперан, бледен, Нала тръгна и скоро се скри. А Дамаянти остана сама в гората.
Щом се изгуби Нала, Дамаянти се събуди. Тя го потърси, като се озърна на всички страни. Но като не намери никъде любимия си другар, страх прониза душата й; изведнъж тя извика с отчаян глас:
— Нала! — Но отговор не чу. — Царю мой — извика повторно тя, — нима можа да ме оставиш в такава пустиня? Аз ще умра от страх; върни се, Нала! Как можа да нарушиш думата си и да ме оставиш, докато безгрижно спя? Как можа да оставиш жена си, половината на своя живот? О, не, ти само ме плашиш: стига, мой друже! Но ако ти наистина си ме напуснал, ако не се върнеш вече и не ми подадеш за утеха ръката си, аз не себе си ще оплаквам: аз ще скърбя за тебе, мили, какво ще бъде с тебе, оставен от всички на света, скръбен, уморен, гладен, жаден? Какво ще стане с тебе, когато не ще ме видиш, когато ще ме викаш и не ще те чуя?
Тъй ридаеше Дамаянти в скръбта си. Тя ту плачеше, ту падаше на земята с тежки ридания, ту се задавяше и пълнеше гората със стенания. Най-после уморена извика:
— Който и да бъде този враг, чиято завист и злоба причини такова зло на моя цар, нека той изпита двойно зло; нека изкусителят, който увлече чистата душа на моя цар, почувства всичките мои мъки в нечистата си душа…
След това с бавни крачки тръгна напосоки из гората, пълна със зли люде и чудовища. Тя повтаряше, като слушаше гласа на тъжната гургулица: „Мили, обични, де си?“ Сълзи като град капеха по бузите й, а гърдите й се късаха от въздишки.
Изведнъж от едно високо дърво се хвърли със страшен съсък голяма змия, която — гладна и свита на кълбо в клоните — дебнеше плячката си. Стегната в яките обръчи на чудовището, в часа на своята гибел, Дамаянти мислеше само за Нала:
„Де си, друже! Де си — да ми помогнеш, че загивам? Тежко ще ти бъде, когато се върнеш, че си ме оставил беззащитна в гората. Кой ще те утешава и насърчава, о, мой царю, в горещата пустиня? Мене вече не ще ме има.“
Но жалният плач на Дамаянти стигна до ушите на един ловец, който се скиташе наблизо в гората. Той се притече на помощ на клетницата и умъртви змията с копие. Дамаянти бе спасена. Като освободи нежното й тяло от убийствените обръчи, той учуден попита:
— Откъде си, хубавице? Коя си ти? Девойко с живи очи на антилопа, как си изпаднала в тази пустиня и в такава опасност?
С тъжна усмивка Дамаянти му разказа простодушно всичко. Като я гледаше пред себе си така полуоблечена, със строен стан, с цветящи уста, с разкошно покривало от черни копринени коси, със светъл блясък на черните очи, осенени от прекрасната тънка дъга на веждите — той се усети обладан от любов и я поиска за жена. Но нейните очи пламнаха гневно като небесна светкавица и тя извика:
— Ако волята на безсмъртните е такава, че да ме владее само даденият ми от тях мъж, махни се оттук!
Когато ловецът си отиде, Дамаянти тръгна отново и колкото по-далеч отиваше, гората ставаше все по-тъмна. Дърветата сплитаха клоните си, лъвовете ревяха, а ужасното пращене на сухи клони под краката на тигри, биволи, рисове, мечки се слушаше отдалеч. Навсякъде лежаха паднали, изгнили дървета; между техните дънери растяха диви треви, в които гъмжеха змии.
По такъв път вървеше Дамаянти, без да знае накъде отива. Тя пристъпяше с мъка и нареждаше:
— Де си, могъщи прекрасни нишадецо? Къде си отишъл, мой владетелю, като ме остави в това пусто място без защита? О, защо наруши думата си? Какъв грях съм сторила? Или не съм ти вече жена? Обади ми, де се веселиш сега, след като ме остави в безутешна скръб? О, Нала, отзови се на твоята Дамаянти: извикай я в тази пустиня, дето я заплашва горският владетел — кървавият и гладен тигър. Няма ли да отговориш на тази, която скърби, плаче и очаква; която е отхвърлена, слаба, покрита с прах, ден и нощ без прибежище и лишена от дрехи? Де си ти? Ах, няма ли кому да кажа: „Не си ли виждал Нала?“
Ето, тича горският господар, острозъбият тигър. Аз без страх ще отида при него и ще му кажа: „Благородни тигре, аз съм Дамаянти, жена на светлия Нала, сама, в тъга, в страх, скитница подир него: де е той? Ако знаеш за него нещо, царю на зверовете, кажи ми; ако ли не, по-скоро ме разкъсай, за да изцериш от мъка душата ми.“ Но царят на зверовете, като чу моите молби и плачове, замина покрай реката, дето се влива в морето, и избяга, без да отговори. Аз виждам там връх, който се докосва до небето, обвит с разкошен венец от дървета и благовонни храсти, с най-пъстри цветя; той блести като слънце, излян от твърди скали, вековен баща на реките и потоците, непристъпна кула, страж на пустинята. Аз ще отида при него и ще му кажа: „О, покровителю на девствените гори, със сълзи ти се моля — кажи, не си ли виждал Нала? Аз съм Дамаянти, дъщеря на благодушния цар Бима. Ти, господарю на горите, който виждаш всичко от височините, кажи: не си ли виждал Нала? Де е моят прекрасен, по-мил от живота ми спътник? О! Кога ще чуя пак от неговите уста милата дума: «Дамаянти!»“
Така редеше клетата царска дъщеря в пустата планина, но никой не й отговори.
Дамаянти тръгна на север из гората. Тя вървя три дена и три нощи. Изведнъж пред нея се яви чудна гъста дъбрава от райски дъбове, наоколо градина с хубави цветя, пълна с небесно сияние. Там обитаваха отшелници.
Дамаянти с учудване гледаше: плодове и цветя блестяха между тъмните листа, бистри потоци подскачаха, а по техните брегове тичаха антилопи и пъргави сърни; по клончетата бяха накацали пъстри папагали. Свободно си въздъхна царската дъщеря, като видя спокойната обител. Дамаянти се приближи до старците; те я приеха любезно и запитаха:
— Кажи ни, коя си ти и какво искаш? Светлият ти образ изуми всички ни. Почини си и ни кажи: коя си? Богиня на горите ли си, или на полетата, или пък на реките?
Дамаянти въздъхна тихо и каза:
— Аз не съм богиня на горите, полетата и реките, а слаба, измъчена от скръб жена. На вас, благодушни старци, всичко ще разкажа. Господарят на Видарба е мой баща; владетелят на Нишада — Нала — е мой съпруг. От изкусноковарен играч бе повикан мъжът ми да играе на зарове; и той изигра цялото си царство. Аз се скитам по горите и пустините след Нала, разбита от скръб, и при вас дохождам, старци смирени, за да узная, не сте ли срещали някъде моя избраник? Кажете ми, дали ще го срещна? Ако не, не ще ли бъде по-добре да свърша с живота? Животът е нетърпимо бреме без него, усладителя на живота ми.
А старците отговориха:
— Светли, тихи и чисти, като твоите очи, пълни с невинност, ще бъдат следните дни за тебе. Ето що ни явява бъдещето: ти отново ще видиш мъжа си. Отново ще бъде цар, страшен за враговете, утешение на ближните, изцелител на твоите скърби, украшение на твоя живот, спътник, съветник, защитник, всичко това ще се сбъдне, ако у тебе не отслабнат търпението и верността.
Като казаха това, пустинниците изчезнаха.
Дамаянти си рече:
— Дали това не е сън? Де са добрите старци, де е тяхната градина, де са техните живи извори, техните птици и зверове? Де са техните благовонни цветя?
Дълго време Дамаянти се скита тъжна по гората. Ненадейно й попадна пред очите едно кичесто дърво, надарено с чудна сила да лекува душата: хората го наричат дърво усладител, а боговете — азока. То издава приятна миризма, покрито е с цвят, дава гъста сянка.
Дамаянти се обърна към него с тия думи:
— Блажено дърво, чудни, прекрасни утешителю, утеши ме в моята тъга; цветущи азока, кажи, не си ли виждал моя съпруг, нишадския цар Нала?
Къде се скита той сега? Помни ли ме той? О, зарадвай моето сърце с добра вест за него, а ти сам, в прибежището на гората, цъфти, от никого необиждан, чист, благоухаен утешителю на всякаква скръб.
Като каза това, Дамаянти откъсна едно клонче от чудното дърво. След това се прости с него и добави:
— С това клонче аз вземам със себе си и скръб, и тъга, и грижа, и нужда, а ти си остани и ако видиш моя цар, кажи му, че всичко тъжно съм занесла оттук. Дай му сянка и спокойствие, та под твоя безгрижен покрив да може да си поотдъхне от всички мъки.
И прекрасната царска дъщеря се отдалечи. И отново пред нея почнаха да се мяркат дървета с големи сенки, стръмни планини, разновидни скали, тъмни дъбрави и реки. В клоните на дървесата се гнездяха, шумяха, подхвръкваха и пееха горски птици, а в дивата глухота се срещаха ту глигани и чакали, ту биволи, рисове и пантери. Така се скита Дамаянти дълго. Изведнъж на една широка и равна поляна тя видя един многолюден керван. Гората ечеше от глъчката на хората, скърцането на колите, конското цвилене, тежкия тропот на слоновете и камилите.
Керванът се нижеше край широка река, обрасла с гъста тръстика, дето се криеха щъркели и бели лебеди, а бистрата вода гъмжеше от множество риби, костенурки и змии. Княгинята тръгна към хората. Полугола, покрита с дълги копринени коси, които се развяваха по рамената и гърдите й, бледна, подобна на сянка, изсъхнала от тъга, цяла потънала в прах, но пак прекрасна като слънце — такава им се яви в гората Дамаянти. От страх едни побягнаха, други безмълвно я загледаха, трети се смееха, четвърти състрадателно се приближиха към нея.
— Коя си ти, о, жено, с лъчезарен образ? — питаха те. — Защо си в тази гора? Земен човек ли си, или небесно създание? Дано срещата ни с тебе бъде добър знак и керванът ни да мине безопасно пътя си.
Царската дъщеря въздъхна и отговори:
— Не съм от небето слязла, аз съм земна, бедна, окаяна чужденка. Мой баща е видарбинският цар, мой съпруг е господарят на Нишада, прочутият Нала. С него се разделихме, без да го видя, и не зная де е. Ако сте слушали за моя съпруг, кажете, къде ще мога да се срещна с него?
Главатарят на кервана, богат търговец, по име Зучи, й отговори:
— Из пътищата, по които отдавна вървим, не сме срещали човек, по име Нала. Елени, мечки, биволи, тигри има много в тази гора, но друг човек освен тебе не сме виждали.
— А къде отивате? — попита Дамаянти.
— Отиваме в прочутия град Чеди — отговори Зучи. — Там царува сега Суваху и заедно с него живее добродушната му майка, бисер на женската добродетел.
Като чу това, Дамаянти реши да отиде в Чеди. Зучи я покани да тръгне заедно с кервана и Дамаянти тръгна.
Керванът вървеше през планини, долини и бързи реки. Един ден, при заник слънце, те се озоваха при едно езеро, което се криеше в тъмна гора. Уморените пътници смъкнаха от слоновете и камилите тежкото бреме, легнаха на тревата под открито небе и скоро заспаха. Изведнъж, в полунощ, когато целият керван спеше, от планината със страшно фучене се спусна стадо диви слонове, за да утоли жаждата си в реката. Но когато животните надушиха питомните слонове в кервана, разфучаха се и със свирепа лудост се нахвърляха върху заспалите. Никаква сила не можеше да удържи разярените чудовища. Като откъснати от висок планински връх скали, които чупят дърветата, се втурваха слоновете в кервана и тъпчеха спящите хора.
С плач и викове наскачаха хората. Всичко се размеси: слуги, господари, старци и момчета. В тъмната нощ, замаяни от страх и сън, без да знаят каква е опасността и откъде иде, едни избягаха в гората, а други — към езерото. Като слушаха фучене и тропот, като виждаха в тъмнината мяркане на тежки крака, слисани, шибани от силни хоботи, в диво безумие хора, камили и коне се нахвърлиха едни върху други. И в бъркотията сами се биеха един друг. Някои бяха стъпкани, а пък други се озоваха във водата. В тази минута на всеобща опасност мнозина бидоха обладани от корист. Лукав глас им шепнеше: „Къде бягате? Загиването е общо, общо е всяко богатство: вземайте каквото ви падне на ръцете! Ето куп разсипани диаманти! Ето скъпоценни камъни, ето злато! Смело пипайте: бедният утре ще бъде богат…“ И загинаха всички, които, като се поддадоха на корист, закъсняха да избягат.
В тази минута се събуди и Дамаянти. Като видя такъв ужас, като чу как хвърчи смъртта над главата й, цяла се разтрепера и като се готвеше да загине, тъжеше само за милия си далечен другар. Но когато бурята отмина и гората отново утихна, събраха се малко по-малко спасените.
— С какво сме навлекли на себе си тоя нечуван гняв на боговете? — се питаха те. — Забравили ли сме да почетем с дарове бога, пазителя на съкровищата? Или керванът е срещнал някой хулител на бога на търговията? Враждебни нам птици ли са прехвръкнали нощес над нас? Или това стана под влиянието на зловредните планети?… Цялата беда иде от срещата ни с оная безумна, гола и бледна скитница. Коя е тя? Магьосница, жена или дъщеря на някой великан, прокълната от небето? Ако пак ни се мерне тази вълшебница, с камъни ще я пресрещнем. Тя с магиите си погуби нашия керван.
Като чу тези думи в тъмнината, Дамаянти се скри в гората натъжена, посрамена и уплашена.
— О, аз клетницата! — плачеше тя. — Пак съм изоставена. На кого съм причинила зло с мисли, думи и дела?
Между това утрото настъпи. Бързо се събраха оцелелите пътници и отново потеглиха на път. А Дамаянти отдалеч тръгна след кервана, като се криеше из гората, както месец се крие под облак.
Най-после Дамаянти стигна до града Чеди. Угрижена, тя застана до вратите, без да влезе вътре, защото се срамуваше от бедното си облекло. Жителите на града я срещаха и се чудеха на странния й вид, а децата припкаха след нея с крясък. Преследвана от шумна тълпа, Дамаянти стигна до царския дворец.
Там на висок чардак седеше царската майка. Като я видя, тя каза на старата си слугиня:
— Иди покани тази чужденка. Навярно тя търси прибежище. Аз виждам в нея нещо чисто: тя ще изпълни нашия дом със светлина.
Дамаянти се представи пред старата царица, която любезно й каза:
— В мрачна тъга сияе твоят образ. Коя си ти? Твоето лице е лъчезарно, макар че тялото ти е покрито с бедно и скъсано облекло. Беззащитна, самичка странстваш по земята, без да се боиш от хората. Кажи ми, коя си и отде си?
Ободрена от такава дружелюбна реч, Дамаянти отвърна:
— Оскърбена от тежка раздяла с мъжа си, милостива царице, аз се скитам след него и го търся. Моя храна са плодовете и корените, а прибежище ми е там, дето замръкна. Доблестен, мъдър, прекрасен, от сърце избран, милият ми мъж се раздели с мене. Нещастен беше той, царице. Като изгуби в игра всичките си богатства, той напусна дома си като сетен сиромах и избяга само с една дреха в гората. Аз тръгнах с него, да му бъда утеха в скърбите. И денем, и нощем вървях подире му. Един път се случи, че уморена заспах в гората… Той се скрил, изоставил ме и отнесъл половината от дрехата ми. Оттогава се скитам по дивите тъмни гори, по широките пустини и долини. Той би трябвало или да ми върне половината от дрехата, или да вземе половината бреме на моя тежък живот. Както едната половина от дрехата е потребна на другата, така и аз трябва да намеря другата половина от сърцето си или да умра.
Като изслуша съчувствено разказа, царицата каза:
— Остани при нас! Твоята светла близост ще радва моето сърце. Незабавно ще разпратя аз скороходници да потърсят съпруга ти. Но може и той сам да намине тук, дето ти ще го очакваш в безопасно, спокойно прибежище.
Дамаянти сдържа тъгата си и отговори:
— На драго сърце ще остана, ако ми обещаеш, царице, че няма да имам друга длъжност, освен да служа на тебе. Останки от обяд да ми не дават за храна. Да не влиза при мене мъж. Клетва съм дала да намеря съпруга си и да му бъда вярна.
— Всичко ще изпълня — отговори царицата.
След това тя заповяда да извикат дъщеря й, княгиня Сунанда. Скоро тя се яви, заобиколена от прелестни дружки.
— Виждаш ли, Сунанда — каза майка й, — тази чужденка в бедно облекло? Тя е твоя връстница, но мъките на живота са й дали ранна зрелост. Обичай я като другарка. Любезно се отнасяй с нея и я уважавай, за да й поотлекне на сърцето и да намериш полза за душата си от нейното съжителство.
Сунанда с детска веселост улови за ръката Дамаянти и я изведе навън. И оттогава Дамаянти стана другарка на княгиня Сунанда.
Като остави Дамаянти, наскърбен и мрачен вървеше Нала из пустинята и, сам пустиня, искаше да се развесели. Когато жаркото слънце го пронизваше, той му казваше:
— Затуй ли, слънце, тъй жестоко ме гориш, защото отхвърлих Дамаянти?
Той се просълзяваше, колчем поглеждаше откраднатия къс от дрехата й. Един път, мъчен от жажда, Нала се приближи до един поток, но като видя образа си във водата, с ужас се дръпна назад.
— О, ако можех да се разделя с това лице, за да бъда непознат и на себе си, и на другите! — извика той и избяга в гората. Изведнъж там видя пламък — не пламък в гората, а гората в пламък — отдето жален глас го викаше:
— Ела, благородни Нала, ела с мъката си, при моята мъка. Бъди ми спасител и ще бъдеш от мене спасен.
Изумен, Нала попита:
— Отде е тоя глас? Какво искаш? Де си ти и кой си?
— Аз съм ей тука, в огъня, благородни Нала. Ще ли стъпиш с твърди нозе в пламъка и ще дойдеш ли при мене?
— Аз се боя само от себе си, от онази минута, когато изневерих на Дамаянти.
С тези думи той влезе право в пламъка. Пламъкът се разля из дълбоките пукнатини на земята и бързо нарасна, та заприлича на разклонени дървета. В тази огнена гора Нала се озова самичък — от всички страни запалени клони се насочваха срещу него и на всяка крачка като гъста трева из земята излизаха остри пламъци. Изведнъж той видя в най-силния пламък върху огромен горящ камък една змия, която се гърчеше и пушеше. Тя тежко дишаше с отворени уста под своите разпалени люспи. Чудовището си надигна тежко главата, увенчана със светла корона, и с пъшкане каза:
— Аз съм Керкота, царят на змиите. Всички земни змии са ми подвластни. Старият пустинник Нарада ме прокълна и обрече на такава мъка за туй, че исках да го излъжа. Изслушай моя разказ! Стой спокойно под страшните пламъци, които те обхващат, за да задушат бурята в душата ти, за да накажат Кали, който я е завладял, и най-после очистен, ти отново да намериш онова, което си изгубил. Слушай моя разказ — продължи Керкота, като се задушаваше от горещина, а Нала внимателно слушаше: — Смиреният пустинник Нарада беше насадил чудна градина около своята килия; в тази градина имаше от всички дървета и треви; имаше светли потоци и сенчесто-прохладни горички. Той покани всички безвредни животни, които ходят, летят, скачат, плуват и пълзят; а всички вредни, които късат със зъби, дерат с нокти или бодат с жило, прокълна и забрани влизането им в градината си. Той позволи да влизат в нея само онези от моите подвластни, които нямат отрова и не хапят, безвредно се вият из тревата, като събират росица по цветята или смучат благовонния сок на ягодите. Веднъж едно незлобно-весело, палаво змийче пълзеше по дърветата из градината, като блестеше ярко на слънцето с люспите си. Изведнъж то видя във въздуха гнездо, изплетено от тревички и мъх, което виси като люлка. Това бе гнездо на една малка птичка. Крилатата стопанка я нямаше дома — тя бе отишла за храна; яйчицата, покрити с мек пух, лежеха в гнездото. Като провря тънка шийка през клончето, змийчето се пъхна в гнездото и видя лазурноцветно яйце. Яйцето му се стори, че е росна капка, и изведнъж му се поиска да се напие: лизна яйцето, то се счупи. В тази минута долетя и птичката в гнездото. Като видя какво е направило змийчето, тя се отправи с жален писък право към Нарада.
Нарада в гнева си е ужасен. Щеше да загине змийчето, ако не се бе скрило бързо в градината. То се избави, като дойде при мене. Но старецът поиска да му дам престъпника. Аз не посмях да му откажа. Попитах го:
— Какво искаш? Как ще ми заповядаш да го накажа? Аз сам трябва да наказвам виновните си поданици.
— Искам утре да го видя увиснало на градинския плет — строго ми отговори Нарада. — А три дни подир това аз сам ще го изгоря пред всички, та занапред никой да не смее да тревожи градината ми с лоши дела.
Тежка ми се видя тази присъда: като свое чедо обичах това мило змийче; бързи и верни известия ми донасяше то. Превиваше се от страх, горкото, пред мене и с молба ме гледаше. Аз му казах: „По-скоро излез из кожата си!“ Нямаше нужда да повтарям — то мигом се яви с нова кожа, като остави старата си пред мене на земята. Повиках две големи змии, па им заповядах да прострат на плета празната кожа. Когато след три дни Нарада ще я снеме, той навярно ще си помисли, че слънцето я е изсушило; тъй си мислех аз и се надявах, че ще мине лъжата ми. Нарада беше доволен от моето послушание; като видя, че кожата виси на плета и вятърът я люлее, старецът рече: „Като жива е пъргава и подвижна, но цветът на кожата й е тъмен, бледна смърт я е обхванала.“
С това щеше да се свърши всичко, ако напук не бе долетяла птичката. Тя беше недоволна от законното наказание и поиска да се утеши със собствено отмъщение; долетя до висящата кожа, за да изкълве очите. През празните дупки видя, че кожата е също празна. Тозчас тя полетя към Нарада.
— Излъгали са те! Змийският цар не е обесил самото змийче, а кожата му — писна птичката.
Нарада страшно се разгневи. Изведнъж той се яви тук, дето се греех на слънце — при мене в тоя миг ги нямаше нито смока, нито змията, нито ламята — моите стражари. Аз си спях. Като се събудих от гърмовния глас на Нарада, Поисках да стана, но, обезсилен от могъщия му поглед, не можах да се помръдна.
— Измамнико — викна старецът, — удаде ти се да ме излъжеш: аз вместо самата змия празната й кожа предадох на огън и ти спаси виновната. Заради нея ти ще бъдеш наказан. Отсега няма да слезеш от този камък. Но ще се грееш тук не на слънчева светлина — друг пламък ще разпаля около тебе и ти ще гориш в него, като съскаш и пищиш от мъки, ще сменяш кожа след кожа с празна надежда да угасне огънят. Твоите мъки ще се свършат само когато отдалече дойде при тебе някой ненавистен сам на себе си, който иска да изгуби образа си. Ако го повикаш из средата на пламъка и той без страх влезе при тебе, за да избави себе си от мъки, разкъсван от страдания, по-силни от твоите, ако има такава твърдост в него, щото спокойно да изслуша повестта ти всред нетърпимия огън — тогава ти си спасен: в този миг ще се прекрати наказанието ти, и сам той, след изтичане на една година от тоя ден, ще си възвърне всичко, за което се е съкрушавало сърцето му. Но за да можеш в страданията си отдалеч да викаш избавителя, аз ще ти кажа името му — той се казва Нала.
С тези думи Нарада се изгуби. И моите мъки започнаха. Голи скали окръжаваха тоя камък; изведнъж чух шумолене и трясък. Оглеждам се, но какво да видя? — Навред из земните пукнатини, като остри игли, излиза пламък, все повече и повече расте, все по-високо и по-високо се издига, все по-ярко и по-ярко пламти; прикован о камъка, на който лежах, и въздухът, който дишах — малко по малко се обръща на нетърпима горещина. Отначало този пламък беше като тънка тревичка, но скоро се превърна в най-гъст храсталак; после се дигна цяла огнена гора, дето всяко дърво бе огън. С горещи езици листата шумоляха; от всяка страна клоновете се виеха като светкавици; върховете се събираха в огнен вихър и се люлееха, а димът в гърмовни облаци се трупаше над тях. Сега ти изпитваш моята мъка, безстрашни Нала. Напразно се свивах: пламъкът обгръщаше тялото ми, докато ми се пукне кожата, и пак се свивах за минутка, за да претърпя отново същите мъки. Цели седем години лежа на този огнен камък. Аз забелязвах бавния вървеж на времето, като повтарях всеки час. „Ела, о, благородни Нала, ела с мъката си при мене!“
Ето, най-после дойде и ти, но знай, че аз често получавах за тебе известия. Подвластните ми змии, на които са известни всички земни пътища, всеки ден ми пращаха змии скороходци и всяка от тях, щом изпълнеше своя дълг и ми предадеше известието, умираше пред мене в огъня. Виждаш ли колко изтлели кожи лежат тук? От тях аз можах да разбера как си обичал Дамаянти, как царе и князе са били повикани във Видарба; как моят гонител Нарада, преситен от земните плодове, посетил небесната градина на боговете; как той посял семената на сладостни думи, от които в миг израсло в сърцата на боговете желание да слязат на земята; най-сетне как си бил проводен от тях във Видарба. Аз зная, о, благородни Нала, и онова, което досега е било неизвестно на тебе; как Кали се е вмъкнал в непорочното ти сърце. Като се научих, че ти си изгубил царството си, че заедно със съпругата си скиташ гол по горите и степите, че най-после ти си я оставил, аз се утешавах с надеждата, че скоро ще се сбъдне това, което стана сега. Благославям, о, Нала, и тебе, и дохождането ти! Мъчителният пламък, който ме гореше досега, отстъпва вече на сладостната хладина, която иде от небето. Нала, не бой се: приближи се, вземи ме на пръста си и излез из пламъка.
Керкота млъкна, сви се бързо на колело и увисна на Наловия пръст. Царят побягна из пламъка и при всяка негова стъпка огънят отслабваше и гаснеше; скоро всичко изчезна, като че ли никога не е било. Като почувства пресния въздух, цяла обхваната от наслада, змията полази към онзи поток, в който Нала бе видял образа си и се бе уплашил сам от себе си. Дълбоко мушна глава във водата и захвана да утолява силната си жажда подир толкова продължителен престой в огъня. Водите на потока пресъхнаха, а змията стана, както по-преди, пълна. Като възвърна силите си, лъсна се на слънцето и каза на Нала:
— Приближи се. Преди да се разделим, ти трябва да ми преброиш зъбите. От дългото им скърцане при страшните мъки възможно е много от тях да съм изхабила и повредила.
Нала приближи: пред него се лъснаха зъби, които почна да брои:
— Един, два, четири…
— Сбърка, сбърка! — с гняв изсъска змийският цар. Ти не каза третия зъб. — С тези думи той удари с тоя зъб Нала по пръста и Нала веднага почувства, като че ли се разделя от себе си. В началото той видя собствения си образ в светлото огледало на щита, висящ на змийската шия; след туй този образ почна постепенно да бледнее и скоро се изгуби. Малко по малко мястото му зае друг, грозен; сега ясно стана на Нала, че е променил своя образ, и вече не беше страшен на себе си.
— Виждаш ли — каза Керкота, — че желанието ти се изпълни? Ти си преобразен, ти се раздели от себе си и отсега нататък от никого, дори и от жена си, не ще бъдеш познат. Нека се простим: иди си и не мисли, че моята отрова ще ти бъде опасна. В твоето чисто сърце тя не проникна, а влезе в оня, който те бе обладал: отсега той ще почне да се мъчи. А ти, преобразен, с надежда продължавай пътя си: търси в чужди страни прехрана, ала не забравяй за дарбите, получени от боговете в брачния ден: те не са изгубени за тебе, Нала, помни ги! Така също и изкуството да караш коне е запазено за тебе. Тръгни право към айодийското царство: там ще намериш цар Ритупарна. На земята няма никой, който би могъл да се равни с него в изкуството да смята и да владее тайната за игране на зарове. „Аз съм Вахука, укротител на коне“ — кажи му ти и ако те попита: — „Много ли можеш да преминаваш на ден?“ — отговори му: — „Цяло царство прекосявам.“ Поискай да научиш изкуството да смяташ, без което изгуби цялото си царство. И колкото по-скоро научиш това изкуство, толкова по-скоро ще се прекратят страданията ти, без да оставят и следа. Щом намериш жената и децата си, ти ще пожелаеш да възвърнеш предишния си образ. Тогава само си науми за сегашния час и се огледай в този щит; който притежава този щит, от него се боят всички змии по земята.
Като каза това, Керкота сне една светла люспа от тези, които украсяваха шията му, подаде я на Нала и продума: „Носи я на гърдите си. В зло време тази люспа ще ти помогне.“ След туй се скри, а Нала остана сам в гората, вече преобразен.
Нала тръгна към айодийското царство да иска служба от Ритупарна, който отдавна вече бе прибрал неговия предишен слуга Варшнея.
Мъдрият цар Ритупарна, голям любител на коне, събираше отвсякъде добри коняри. Щом пристигна в Айодия, Нала се яви пред царя.
— Аз съм конярят Вахука — каза той. — В изкуството да управлявам коне нямам равен на себе си. Аз съм изкусен и в много други неща: по-вкусна храна от онази, която готвя аз, никой не може да сготви. Всяка работа, която иска усилен труд, съм готов да взема върху си. При тебе, царю Ритупарна, искам да постъпя на служба.
Ритупарна му отговори благосклонно:
— Ще те взема на служба, Вахука. Отсега ти ще ми бъдеш главен коняр: наглеждай моите коне и ги учи бързо да бягат; за службата си ще получаваш сто драхми. Другар ще ти бъде Варшнея, досегашният ми най-изкусен коняр, а с него и старият Джевала, и много други. Весело ще прекарваш свободното си време с тях и ще можеш да правиш каквото искаш.
И ето: цар без царство, мъж без жена, изгнаник, лишен дори от лицето си, Нала служи като главен коняр при цар Ритупарна, а Варшнея, който тъй усърдно му служеше преди, сега е негов другар. Под една стряха, но чужди един на друг, и когато са заедно, и когато са отделно, всеки със скръбта си, те непрестанно тъжеха: Варшнея — за жалката гибел на своя цар, а Нала — за отхвърлената си съпруга. Всяка вечер след свършване на работата Нала се затваряше самичък в стаята си пееше все същата песен: „Къде се скиташ сега ти сама, о, светлоока? От горещина и студ, от жажда и глад, измъчвана от дивата пустиня, ти ходиш гола, като вдовица. Де намираш утеха на скръбта си?“ Така пееше той. Един път го зачу Джевала и го попита:
— За кого тъжиш, Вахука? Коя е жената, за която тъй унесено пееш такава жална песен?
— Пея за жената на един обезумял съпруг, избран и любим от нея, но изгубил и ум, и богатство; за мъжа, който й измени, който забрави свещената клетва, дадена пред боговете; от нея разделен, той отдавна вече се лута в тъга, разкаяние и страх, без да знае облекчение на скръбта си ни ден, ни нощ, скита се като бездомен чужденец. И всяка нощ си мисли все за нея и пее тази песен. Скитник, окъсан като просяк, той пие с търпение капка по капка горчивата си чаша, напълнена с престъпления, чашата на раздялата. А тя, която и в опасностите не се е разделяла от мъжа си в пустинята… Де е тя? Какво е станало с нея? Само по чудо е избавила може би живота си. Тази повест той сам ми разказа. Оттогава пея песента му.
Видарбинският цар Бима, като узна за нещастието на Нала, незабавно събра всички видарбински брамини и им каза:
— Намерете дъщеря ми Дамаянти и цар Нала. Който се научи де са моите деца и ми ги доведе, ще получи сто най-добри вола и едно село, богато като многолюден град. Тъй също сто вола ще получи и онзи, който ги не доведе, но с вярно известие се върне при мене.
Брамините веднага тръгнаха на изток, запад, север и юг да търсят Нала и жена му. Дълго ходиха те по всички области, градове и села, по всички безлюдни гори, планини, равнини и пътища; но напразно: никакво известие нямаше ни за Нала, ни за вярната му жена.
Най-после браминът Судева пристигна в Чеди и на царския празник в двореца съгледа Дамаянти. До княгиня Сунанда, в дрехи на тъжна вдовица, близо до светлата и радостна мома, стоеше тя — като мрачна жена, която скърби по мъжа си, като сянка близо до светлината, като елмаз без сияние, като ден без слънце, покрита с двойно покривало, закрита от погледите — с черни дрехи и черна тъга. Като я видя, Судева тозчас разбра кой стои пред него.
Той си помисли: „Аз гледам същия образ, който толкова сладко светеше онази сутрин, когато всички земни царе и владетели в тревога смирено чакаха на кого ще подаде ръка Дамаянти. Тя е, пълноснажна, тъмнокоса, която весели душата с райския блясък на очите си и служи за утешение на света. Да, тя е — също като млада лилия, лишена от корена, като лотос, смазан от слонова стъпка; тя е, която скърби за съпруга си, изгубила заедно с него целия си живот, като пресъхнал извор, като лунна нощ след пълно затъмнение. Но де е той, могъщият Нала? Дали е можал да понесе раздялата с такава жена, или се е погубил? Мъка пронизва цялото ми тяло, като гледам нейната съкрушена хубост и като срещам огненотъмните й погледи, които гаснат в сълзи. След като е пребродил всички пътища на изпитанията, скоро ли ще се срещне с обичния си съпруг, както се среща звездата с месеца?“
Подир това той се приближи до мястото, дето стоеше замислена Дамаянти.
— Поздравявам те, видарбински трендафиле — каза й той, — аз съм Судева, видарбински брамин: баща ти Бима е жив и здрав и си царува мирно. Жива и здрава е и добродушната ти майка. Живи са и братята ти, и децата, които цъфтят мирно под защитата на дядо си. Но всички са съкрушени от тъга по тебе. Днес всички брамини те търсят по целия свят. Най-сетне боговете позволиха на мен да те намеря.
Като позна добрия брамин, Дамаянти се заля в сълзи и захвана да разпитва за родителите си, дружките, ближните и познатите си.
— Пораснаха ли децата? — попита най-после тя.
При тези думи гърдите й се разтърсиха от плач и от прекрасните й дълги клепачи закапаха едри сълзи. Като видя, че тя плаче от разговора с брамина, Сунанда се много разтревожи и каза на майка си:
— Нашата гостенка плаче; тя приказва с един брамин, който трябва да й е познат, и неговите думи й докарват тъга.
Тогава майката царица излезе от вътрешните стаи и като видя брамина, заповяда да й го доведат. Тя почна да го разпитва:
— Разкажи ми какво знаеш за нея. Чия дъщеря е? Чия жена? По каква чудна случка се е разделила от родителите си и по какъв таен признак ти можа да я познаеш? Разкажи ми всичко.
Като седна на посоченото място, многомъдрият брамин Судева почна своя разказ:
— Сега царува във Видарба цар Бима, който доживя със слава до дълбока старост. А тази чужденка е Дамаянти, дъщеря на видарбинския цар, жена на нишадеца Нала. Тоя син на Виразена безумно проигра цялото си царство; от това време, като остави Нишада, изгуби се с жена си без следа. Бима ни проводи да търсим дъщеря му. И ето, случайно аз познах нашата изгубена княгиня… Та и кой не би я познал? При това тя има белег: на челото й под гъстите коси е скрита звезда, като месец под облак; тя се е родила с тоя знак. Брама я е отбелязал със знака на благодатта.
Судева млъкна. В това време Сунанда се приближи крадешком до дружката си, изведнъж смъкна булото от главата й, разкри къдравите коси, които осеняваха прекрасното чело на видарбинската княгиня и ясно като месец, който пронизва черен облак, блесна чудната звезда. Като видя това, просълзена от умиление, Сунанда падна на гърдите й. Царицата също заплака. Най-после майката царица каза:
— Дамаянти, ти си била дъщеря на моята сестра! Нашият баща бе прочутият дасарненски владетел Судаман. Бима избра сестра ми, а аз бях омъжена за Вирагу. Аз съм те виждала малка, когато заедно с майка ти посетихме в Дасарна баща си. Още тогава тази звезда светеше на челото ти. Щом те видях, когато се яви тук като тъжна чужденка, сърцето ми те нарече дъщеря. Остани при нас; моят дом е твой и всичко подвластно на сина ми е твое. Живей в любов и съгласие с нас: на мене бъди дъщеря, а на Сунанда — нежна сестра.
— Много време живях непозната и доволна тук — отговори Дамаянти; — аз не знаех нужда, бях под вярна защита и в тъгата си срещах веселие. Но по-весело ще ми бъде във Видарба, при баща ми и майка ми. Пусни ме с мир. Аз вече отдавна съм се разделила с ближните си. Чувам оттук как като сирачета плачат за майка си моите деца, викат ме отдалече и казват: „Ние сме без баща, защо ни е животът и без майка?“ Ако искаш да ми направиш най-голямото добро, дай ми по-скоро средства да се върна във Видарба.
— Ще бъде изпълнена волята ти, звездоносна хубавице — отговори майката царица.
След това тя приготви за път милата си гостенка: дадоха й коне с колесница, дадоха й също и стража да я пази по пътя. Подир това се разделиха с плач.
И ето, най-после Дамаянти се завърна при ближните си. Голяма веселба стана във Видарба при посрещането й. Когато Дамаянти се видя с всички, обляна с радостни сълзи, тя притисна към сърцето си своите деца. Бима изпълни обещанието си: той подари на брамина Судева сто тлъсти вола и едно село, богато като град.
След като прекара първата нощ в бащиния си дом, Дамаянти каза на майка си: „Ако искаш да ми запазиш живота, върни ми прекрасния Нала.“ Като чу това, царицата горчиво заплака и дума не можа да й отговори. Заедно с нея се наскърбиха и всички домашни и целият дом се изпълни със скръб. Ето след това какво каза царицата на Бима, господаря на много народи:
— Нашата дъщеря Дамаянти ми откри сърцето си: тъгата й по Нала е неизказана. Но де е той? Ще ни се удаде ли да намерим и него, както намерихме Дамаянти?
Бима свика отново всички брамини.
— Идете по всички пътища и градове да търсите Нала — им каза той. — Разделена от него, Дамаянти вехне.
Брамините се приготвиха за път и всички се събраха при Дамаянти да чуят нейната заповед. Тя ги прие и усмихната през сълзи, им каза:
— Където и да го търсите — дори и в най-бедната колиба, — навсякъде повтаряйте едно и също. Научете наизуст това, което ще ви кажа: „Къде си ти, играчо? Къде побягна с откраднатата дреха и остави жена си в гората? Тя все за тебе тъжи и нито веднъж не е мигнала, откак заспа в тази гора, дето беше изоставена тъй безжалостно от тебе. Това ли й обеща в съпружеската си клетва? Мъжът е прибежище и защита на жената, а ти какво направи с жена си?“ Помнете тези думи и навсякъде ги повтаряйте. Ако някой почне да ви разпитва, знайте, че е Нала. Тогава незабавно го разпитайте и вие кой е. Ако ли ви възрази с някоя дума, то по-скоро ми предайте тези думи. Идете, брамини, търсете Нала и повтаряйте навсякъде тъжната ми песен!
Брамините се пръснаха по всички пътища да търсят Нала и навсякъде повтаряха думите на Дамаянти.
Най-после, след дълго скитане, един от брамините, на име Парнада, се върна при Дамаянти с такова известие:
— След дълго дирене отидох в Айодия. Там пред царя Ритупарна произнесох твоите думи. Царят нищо не отговори, а също и никой от придворните. Когато се прощавах с Ритупарна, от царските стаи излезе да се срещне с мен един царски служител, човек с къси ръце и нисък ръст, на име Вахука, работата му била, както разбрах, да наглежда царските обори. Той не е хубавец, но затова пък е прочут готвач, умее да обуздава и коне. Този Вахука дълбоко въздъхна и задавен от сълзи, ми каза: „В бедност и тъга изоставени, безропотно търпят верните на съпружеския дълг жени. Тяхното кротко сърце с нежно великодушие отмъщава за обидата. Ала клетият престъпник е можал в безумието си сам да погуби всичките си радости, като се е разделил от вярната си другарка, ако отчаяният, без дреха, открадната от хитри птици, тайно се е отдалечил от спътницата си; ако от това време денонощно плаче и скърби за изгубената — той ще бъде съжален от добрата жена. Каквото и да се е случило с нея добро или зло, нежното и вярно сърце не ще се покаже жестоко. То ще помни само бедствието на мъжа, който поради тежката си вина е лишен от всяка утеха.“ Като чух тези думи, аз реших да се върна незабавно при тебе. Княгиньо, ти сега сама можеш да разсъдиш дали има нещо важно в моето известие.
Дамаянти изслуша Парнада, веднага отиде при царицата и й каза:
— Слушай, майко моя: искам да направя нещо, което баща ми не трябва да знае. Искам да проводя брамина Судева в Айодия. Той заслужи половината от наградата си, ето случая да заслужи и другата. Той ви възвърна мене; нека ви възвърне и Нала.
Майката се съгласи. Те уредиха всичко тайно и царят нищо не узна. Като награди щедро Парнада, княгинята му каза:
— Когато се върне моят цар, ще получиш двойна награда: ти пръв откри неговите следи.
И Парнада остана доволен от това обещание.
Тогава Дамаянти повика Судева и му каза:
— Судева, иди в айодийското царство при цар Ритупарна. Яви се при него, но така, щото той да си помисли, че случайно си изпаднал в айодийското царство, и ето какво ще му кажеш: „Бима отново свиква във Видарба всички князе и царе, за да може Дамаянти отново да си избере мъж; при нея са се стекли вече много младоженци.“ Ако той поиска да узнае скоро ли ще стане изборът и назначен ли е денят — отговори му: „Аз виждам, царю, че само на тебе не е известно онова, което е известно на цял свят: назначеният ден е утре, но ако сам ти искаш да изпиташ щастието си, може и тази нощ да пристигнеш вън Видарба. Ти имаш изкусен колесничар, който може да прекоси цяло царство за едно денонощие. Но само не се бави: утре, щом изгрее слънцето, Дамаянти ще обяви избора. За Нала няма никакво известие: навярно той е загинал. Това чух, царю честити, от самата Дамаянти.“
На другата заран рано Судева пристигна при Ритупарна. Щом изслуша лъжливия разказ на брамина, царят скочи от мястото си и извика: „По-скоро да дойде Вахука!“
Когато се яви Вахука, царят му каза:
— Верни конярю, аз трябва ей сега да тръгна за Видарба. Дамаянти си избира отново мъж: утре рано тя ще обяви избора си. Покажи ми сега изкуството си: ще видим можеш ли прекоси цяло царство за едно денонощие, без да спираш конете.
Тая царска реч изпълни с ужас Нала. „Какво ли крои Дамаянти? — мислеше си той. — Дали от скръб не си е изгубила ума? Или е измислила някоя хитрост? Възможно ли е да се реши тя на такава работа? Но женското сърце е непостоянно. Пък и аз съм виновен пред нея; аз погубих прекрасната й младост. Ала като е забравила мене, как е могла да забрави нашите деца? Трябва да разбера кое е вярно и кое е лъжливо в този слух. Затова ще изпълня волята на царя, но ще гледам да обърна всичко в своя полза.“ — Така той реши в ума си, скръсти покорно ръце на гърдите си и отговори:
— Ще бъде изпълнена царската ти воля, бездруго довечера ще пристигнем във Видарба.
Вахука отиде в обора да избере коне за път. Той избра най-мършави, тромави, с дълги шии, с четинести гриви. Този избор учуди царя.
— Ти се шегуваш, Вахука! — с гняв каза той. — Като че на подигравка, из целия обор си избрал най-лошите коне. Може ли да тръгнем на път с такива кранти?
— Те са добри коне, господарю — отговори Вахука: — Ето и отличителните им белези: по два на челото, по един на гърдите и по три на копитата. Но ако искаш да избера други, покажи ги — аз съм готов да изпълня волята ти.
— Нека бъде по твоему — отговори царят. — Няма нужда аз да те уча: скоро впрягай, па да вървим.
Нала впрегна в колесницата избраните коне и седна с Ритупарна. По молба на Нала седна и Варшнея. Той събра в могъщата си ръка юздите, размаха ги като извити бразди от светкавица и извика:
— Пригответе се, добри коне, за да бъдем във Видарба!
Конете се разтрепераха и паднаха на колене.
Нала чевръсто ги изправи отново на крака, смекчи си гласа, ободри ги с думи и викна: „Напред!“
И конете полетяха като вихър. Царят Ритупарна гледаше с нямо изумление. В това време Варшнея, като чу тайнствения гърмеж на колесницата и като видя как ремъците с плясък и шум удрят конете отстрани и как бързо, като светкавица, блясват, дълбоко се замисли: „Откъде е могъл Вахука да научи такова изкуство и кой е той? Не е ли сам Метали, повелителят на конете? Или е Нала, който се е скрил под грозното лице? Образа на Нала го няма тук, ала тук е силата на Нала. Но кой ще ми открие истината? Отдавна знам от древните предания, че понякога царе, по волята на съдбата, преобразени тайно, се скитат по земята. Този грозен коняр е сигурно великият Нала. Този, под когото като буря в небесата гърми колесницата, кой ще бъде друг, ако не Нала, моят господар?“
Конете, без криле крилати, под властта на Нала като буря летяха напред по гори, долини, реки и потоци. Ненадейно на Ритупарна падна шапката.
— Вахука, спри! Нека Варшнея ми подаде шапката.
— Късно е — отговори Вахука. — Изминали сме вече много мили: да я оставим.
Царят се зачуди. Изведнъж той съгледа отдалеч вибитака — дърво, покрито с разклонена гъста листовина.
— Слушай, Вахука! — каза той. — Тука, на земята няма никой да знае всичко; в изкуството да управляваш коне ти си първият, а пък на мене е дадено изкуството да смятам и тайната да играя на зарове. Виждаш ли там долу разклонено дърво? Много листа и плодове има на него и много паднали лежат на земята. Знай, приятелю, че падналите листа са 403, а с тях са паднали и 110 узрели плодове, всички клончета са 749, а на тях са останали 5 000 000 листа, узрелите плодове са 1319, сега зреят 843 и 78 са гнили.
В тази минута те бяха вече близо до дънера.
— Стойте, добри коне! — извика Вахука: — Не мога да повярвам такава чудна сметка, преди да преброя сам клончетата, листата и плодовете на това дърво. Варшнея, подръж юздите, докато броя.
Ритупарна изпадна в ужас.
— Какво правиш, Вахука? — каза той. — Има ли време да се бавим?
Но Вахука искаше непременно да провери.
— Почакай, царю — отговори той. — Или ако толкова бързаш, върви сам: Варшнея ще кара конете.
Ритупарна възрази, като се стараеше да смекчи Вахука:
— Не се противи, Вахука: в изкуството да управляваш коне няма равен на тебе и само с тебе ние можем довечера да стигнем във Видарба. Аз, сам виждаш това, съм в твоята власт. Не ме задържай повече: ще направя всичко по угодата ти, ако пристигнем във Видарба преди заник слънце.
Вместо да отговори, Вахука запря конете, слезе от седалището си и спокойно започна да брои плодовете.
— Числото на плодовете е вярно — каза той на Ритупарна. — Да видим не си ли сбъркал в клончетата и листата!
Царят кипна от нетърпение:
— Бъди разумен, Вахука. Нима не ти стига това доказателство?
— Не стига, господарю — каза Вахука. — Но ако искаш всичко да се свърши от един път, обясни ми, как можа в толкова късо време да преброиш толкова нещо?
— Знай — извика царят, — че аз съм надарен със силата да смятам и с тайното изкуство да играя отлично на зарове.
— Като е тъй, ей сега ще ме научиш и на едното, и на другото. В замяна на това ще получиш изкуството да управляваш коне — каза Вахука.
— Добре! — гневно отвърна царят. Аз ти давам силата на броенето и тайната да се играе на зарове; от тебе, Вахука, ще получа дара, когато пристигнем във Видарба.
Щом изговори Ритупарна думите си, на Нала като че се отвориха очите и той от един път можа да преброи всичките листа, плодове и клонове на вибитаката; и в мига, когато почувства в себе си дадената сила, скритият в сърцето му изкусител Кали излезе и с дим и мъгла обхвана вибитаката. При първото чувство на свобода Нала обезумя. Но скоро дойде на себе си, видя се лице с лице със злия си враг и поиска да прокълне нечестивеца. Ала Кали си повдигна ръцете смирено и извика:
— Нала, въздържай се от клетва: стига ми, дето бях наказан от клетвата на твоята жена в минутата на страданието. Оттогава, запрян като в тъмница у тебе и измъчван от твоите мъки, аз денонощно проклинах себе си. Пожали ме, благодушни Нала: отсега съм вече безсилен. Отсега нататък всеки, който прочита повестта за злочестия ти живот, ще бъде неповредим от моите примамки и недостъпен за властта на зловредните духове, подобни на мене.
Смекчен от молбите на победения враг, Нала се въздържа от клетва. Кали се всели във вибитаката и пълното с живот дърво тутакси изсъхна. Цар Ритупарна се изуми при това чудо. Щом се скри изкусителят, Нала, избавен от мъка, светнал от радост и пламнал от новия живот, седна в колесницата двойно могъщ и конете отново полетяха.
Слънцето не беше залязло, когато Ритупарна пристигна във Видарба. Веднага на цар Бима известиха за нечакания гост и той побърза да покани владетеля на Айодия да отиде в двореца. Като гръм ечеше трясъкът на колесницата му към четирите страни на небосклона. Тозчас Наловите коне, впрегнати в Бимовата колесница, дочуха и усетиха, че господарят им иде. С радостно цвилене, като че ли са чули гласа на Нала, те отговориха задружно на познатия им глас; и самата Дамаянти се вслуша в този звук, подобен на ехо от дълбок гръм, и се смути. Нещо близко изведнъж долетя до усетливото й сърце — тъй и жената, и конете познаха от един път Нала по тропота на неговата колесница. Слоновете в царските обори и пауните по царския покрив настръхнаха. Те изведнъж се разтрепераха: слоновете дигнаха хоботи, протегнаха шии в радостен страх, като че ли усещат близка буря, която обещава дъжд, а пауните закрякаха.
Дамаянти си мислеше: „Този тропот на колесница и шумно шумолене, които тревожат небето и земята, пронизват душата ми. Това е Нала, моят съпруг. Ако ме е излъгало сърцето, по-добре ще бъде да не живея; ще се хвърля в жарките обятия на пламъка, за да свърша тъгата на самотния си живот.“
С такива тежки мисли Дамаянти седеше с младата си слугиня Кезина в беседката на двореца. Ето те виждат, че в широкия двор с трясък и гръм влизат коне и колесница, в която има трима души: цар Ритупарна, Вахука и Варшнея. А де е Нала?… С мъчителен страх гледаше Дамаянти. Тя видя царя; след това позна Варшнея; най-после загледа безобразния им спътник — той й е непознат. Тогава Ритупарна слезе от колесницата, Варшнея — също, а Вахука почна да разпряга конете.
От другата колесница слезе и Бима да въведе госта. Царете се поклониха учтиво един другиму, макар че и двамата не знаеха какво да си кажат. Ритупарна се озърна и не забеляза в царския дворец нищо, което да напомня за утрешния голям празник. Той си помисли: „Аз съм лековерно измамен с лъжливо известие“, и каза на Бима:
— Желая ти здраве и дълги години!
Бима отговори със същите любезни думи и след това попита:
— Какво е довело при нас, в столицата ни Видарба, великия гост?
Като чу този въпрос и като не видя никъде никакъв знак, че другите царе и князе са в царския дворец, айодийският цар отговори:
— Аз исках да се видя с тебе, добродушния Бима, и като се запозная, да се науча, всичко ли благоденства в твоето царство?
Такъв отговор се показа чуден на мъдрия Бима и непонятно му бе как е дошло на ум на цар Ритупарна да предприеме такъв дълъг път само да се научи здрав ли е царят на Видарба, когото дори не познава.
„Тук има навярно друга причина — си помисли той. — Ще се научим по-сетне.“
После подаде ласкаво ръка на госта и каза:
— Заповядай, цар Ритупарна, ние се много радваме. Но ти си уморен. Влез и си отпочини; всичко, що заповядаш, ще бъде изпълнено.
Заедно с Варшнея Ритупарна влезе в двореца, а Вахука изпрегна добрите коне и ги отведе в оборите. Подир това се върна, седна пак на предишното си място в колесницата и скоро цял потъна в скръбна размисъл.
Като го видя отгоре, Дамаянти въздъхна дълбоко. „Наистина ли се е измамило моето сърце? — си каза тя. — Но тропотът на колесницата ми бе познат, а Нала не виждам. Или Варшнея е взел неговото изкуство? Или боговете са го открили на Ритупарна?“ Тъй Дамаянти се мъчеше от тежко съмнение. Най-после тя се обърна към вярната Кезина, своята слугиня, и й каза:
— Слушай, Кезино, иди и разбери: кой е тоя, дето седи в колесницата тъй навъсен, с грозно лице и къси ръце? Помъчи се да узнаеш кой е той. Мене ме тревожи подозрението: дали не е Нала в чужд образ? Ти ето какво ще направиш: като говориш с него, повтори, уж случайно, тези думи, които заповядах да повтарят брамините; всичко, което ти каже, помни и ми го предай.
Тозчас Кезина отиде при Вахука, а Дамаянти остана там, дето си беше. Кезина се приближи до Вахука и му каза:
— Благородни гости, добре сте дошли във Видарба. Царската дъщеря Дамаянти ми заръча да узная: защо сте дошли и откъде?
— Ние сме от Айодия, царството на цар Ритупарна — каза Вахука. — Като узна от брамините, че Дамаянти отново ще си избира мъж, айодийският цар със своите бързоноги коне, които управлявам аз, долетя тук, за да се яви с другите на избора.
— Но ти не си сам при царя: вие сте двама. Кой е твоят другар? Ти сам кой си, отде си и как си постъпил на служба при Ритупарна?
— Моят другар е Варшнея, бивш коняр на Нала. Мене ме казват Вахука. Служа при царя като коняр, но мога да служа също и в готварница, понеже зная да готвя тъй вкусна храна, както и да управлявам коне.
— Кажи ми — попита Кезина, — не знае ли Варшнея нещо за Нала? Па и ти сам не си ли чул нещо?
— Наловите бедни деца — каза Вахука — били откарани от Варшнея при дядо им. Туй ми каза самият той. След като оставил царските коне във Видарба, той постъпил на служба при цар Ритупарна. За участта на Нала той не знае нищо и няма на земята никой, който да знае нещо за него. Под чужд образ, в непознато място се крие царят. На света само един Нала знае за Нала и само тази едничка, която е с Нала едно. Никому, освен на нея, той не е открил тайните си знакове.
— Но — каза Кезина — браминът, който посети Айодия, като се срещнал с тебе, повторил ти думите на Дамаянти: „Де си ти, играчо? Къде побягна с открадната дреха и остави жена си в гората? Тя все за тебе тъжи. Това ли й обеща със съпружеската си клетва?“ Помниш ли какво си отговорил на брамина на тези думи?
Вахука побледня и неподвижно загледа Кезина: пронизан внезапно от болка, той дълго нямаше сила да произнесе дори и една дума; с жален глас, с наведени просълзени очи, най-после тихо каза:
— В бедност и в тъга безропотно търпят верните на съпружеския дълг жени, кроткото им сърце с нежно великодушие отмъщава за обидата. Ако окаяният престъпник е можал в безумието си сам да погуби всичките си радости, като се е разделил от вярната си другарка; ако отчаяният без дреха, открадната от хитри птици, тайно се е отдалечил от спътницата си; ако оттогава насам денонощно плаче и скърби за изгубената — той ще бъде оплакан от добрата си жена; каквото и да се е случило с нея — добро или зло, — нежното вярно сърце ще го съжали. То ще помни само бедствието на мъжа, който поради тежката си вина е лишен от всяка утеха в тъгата си.
При тези думи Вахука се заля в сълзи. А Кезина веднага си отиде и бързо съобщи всичко.
— Той е! — с плач каза Дамаянти, като изслуша развълнувано Кезина. — Този е моят съпруг в чужд образ. Ти трябва отново да отидеш при него, Кезино. Скрий се наблизо и внимателно следи всеки поглед и всяка стъпка и виж дали не ще откриеш някакъв таен признак.
Кезина отиде, изпълни волята на царицата и се върна, та й каза:
— Нито ми се е случило досега, нито ще ми се случи някога да видя това, което стана. Този Вахука е съвсем особен човек. Нищо ниско или тясно няма за него: като приближи до ниските врата — не си навежда главата, а самите врата над него се повдигат; при неговото приближаване тясното място изведнъж става широко. Цар Бима заповяда да му приготвят всичко, за да наготви вечеря на цар Ритупарна, но както беше заповядано от тебе, вода не му дадоха; той дори и не забеляза това, само погледна съдовете и всички се напълниха с вода. Така също не помисли да поиска и огън, за да подпали дървата, а само взе слама и тя се запали от само себе си. Аз видях и много други неща: без да се изгори, с гола ръка ровеше в огъня; а водата възвираше, щом се допре до нея. Но туй последно чудо ме изуми повече от всички други: той видя един изсъхнал трендафил, който без листа лежеше в праха; взе го, погледна го и изведнъж в ръцете му се появи жив хубав трендафил. След това нечувано чудо, царице, аз незабавно припнах към тебе.
Дамаянти вече не можеше да се съмнява: такива бяха явните признаци на Нала — даровете, получени от боговете в самия ден на сватбата. И тя блаженстваща, видя със сърцето си желания Нала там, дето очите още виждаха Вахука.
— Тичай пак при него! — каза тя на Кезина. — Уханието на приготвената от него гозба е чудно приятно. Иска ми се да узная вкусна ли е тя. Поискай от Вахука къс печено месо.
Кезина отново припна към Вахука и скоро се върна с горещ къс. Като опита месото, Дамаянти усети познатия й вкус.
„Той е тук! Той е тук! — си повтаряше тя. — Но дълго ли ще крие светлия си образ и ще мъчи бедното ми сърце?“
Най-после тя заповяда на Кезина да вземе децата, да ги разведе из двореца, та Вахука да може да ги забележи. Щом видя двете малки деца, толкова отдавна изгубили баща си, Вахука се спусна насреща им, повика ги по име, притисна ги до сърцето си и заплака. Дълго време ги облива със сълзи, но когато се опомни, отдръпна се изведнъж и каза на Кезина:
— Аз също имам две малки деца, син и дъщеря, но отдавна съм отделен от тях. Ето защо тъй се умилих, когато видях тези деца. Но послушай: хората ще забележат, че ти често дохождаш при мене, и от туй ще ти излезе лоша дума без вина: иди си и вече не се явявай.
Като узна всичко, Дамаянти реши да направи последен опит и каза на майка си:
— Повикай Вахука при себе си. Аз ще ти открия една тайна: Нала е намерен: той е тук. Зная и го вярвам.
По молбата на дъщеря си царицата заповяда да повикат Вахука. Той онемя, като я видя. Неописуем укор за неговото сърце бе Дамаянти. Тя стоеше мълчешком, с пронизващ поглед. Като помълча малко, Дамаянти рече:
— Кажи ми, Вахука, знаеш ли някой верен мъж, способен тайно да напусне жена си и заспала с твърда вяра в неговата защита, да я изостави в гората, сама, без дреха, без храна, без стряха? Това направи с мене, Вахука, моят съпруг Нала. С какво съм го оскърбила? И как, Вахука, той е могъл да измени на своята Дамаянти, която на драго сърце е разделяла е него и скръб, и бедност, и срам, и изгнание — да измени на тази, на която е казал при годежа: „Отсега ще те почитам и обичам и с тебе ще деля радост и скръб, богатство и бедност, и всичко в живота.“ Вахука, кажи ми, как е могъл така да се измени, че всичко да забрави?
Разбит и бледен, Нала безмълвно слушаше Дамаянти. Очите й, светлозарни звезди, бяха покрити с облак от скръб и като бърз поток през гъстите й клепачи капеха сълзи.
— Че изгуби нишадското царство, не е виновен Нала — отговори Вахука. — Злобният Кали му взе ума и се вмъкна коварно в сърцето му. Нала в безумието си те изостави спяща; когато в гората ти прокълна врага, без да знаеш кой е той, твоите клетви пронизаха Кали, който спокойно владееше Наловото сърце; от това време той страда, като пламък в пламъци, заключен в страдащия Нала като в мрачна тъмница. Нала е избавен вече от нечистия дух и от всяка клетва ще бъде свободен, когато се види с жена си, ако намери, че тя е запазила верността и любовта си. Сега, отговори ми, Дамаянти: запазила ли си любовта, запазила ли си верността? Навсякъде по света ходят скороходци и отвсякъде ти свикваш нови младоженци в замяна на погиналия Нала.
Като чу жалбите на Нала, Дамаянти отговори:
— Ти ли, предпочетен пред боговете, ме оскверняваш с такова подозрение? Аз сама проводих брамина при Ритупарна с лъжливо известие за новия избор във Видарба. Сърцето ми узна, че ти, Вахука, си Нала, и невинната ми лъжа сполучи. Господарю, докосвам се до коляното ти, със спокойно сърце и с клетва казвам: любовта и верността към тебе съм спазила във всичката им чистота. Вятърът знае всичко: нека ми бъде обвинител, ако съм направила нещо, недостойно за вярна жена; слънцето, което всичко вижда, нека бъде мой обвинител; нека и небесните сили, които пазят небето и земята, повтарят самата истина.
Ето вятърът се отзова от небето и така гласи неговият отговор: „Като небето е чиста Дамаянти, вярвай в нея и подай й ръка!“
С такова чудно свидетелство, изцелен от своето подозрение, Нала си спомни онова, което му бе казал на прощаване змийският цар.
Погледна в дадения му огледален щит и в миг се яви предишният Нала, който простря ръце към своята Дамаянти. Дамаянти притисна главата на Нала до гърдите си.
Така, след толкова мъки, Нала се завърна при Дамаянти.
Рано, току-що се показа слънцето на изток, разбудиха царя с неочакваната радостна новина. „Нала се върна — каза царицата на Бима, — Дамаянти е пак с мъжа си.“
Бима, изумен от такова известие, повдигна вежди, царицата му откри с каква хитрост Дамаянти е примамила цар Нала във Видарба и с каква измислица е бил излъган цар Ритупарна. Бима се усмихна и отговори кратко:
— Аз ви прощавам тази женска хитрост само защото сполучихте.
Тогава се явиха Нала и Дамаянти заедно с децата си. Нала се приближи до дядо си, а Дамаянти — до майка си. Благодушният цар Бима ласкаво прие зетя си като син и с нежен поглед поздрави Дамаянти с възвърнатото щастие. Скоро след това дойдоха и братята, подадоха на Нала ръка и се прегърнаха със сестра си. След туй отвсякъде захванаха да се стичат сродници и близки; ето най-после и цяла Видарба се изпълни с тържествен шум: къщите се накитиха, по стрехите се развяваха знамена, всичките площади и улици закипяха от народ, а в храмовете горяха жертвеници. И сам Ритупарна се научи, че неговият коняр Вахука се преобърнал на Нала, че Дамаянти намерила мъжа си, че от нов избор тя няма нужда. Тогава той се приближи до Нала и му каза:
— Поздравявам те, благородни нишадски царю! Ако съм ти сторил нещо лошо, когато живееше у мене като слуга, то неволно съм го сторил: не знаех твоите тайни и те моля за прошка.
А Нала отговори:
— Царю Ритупарна, нито сянка оскърбление не съм видял от тебе; но и да съм бил оскърбен, неприлично е Нала да вземе върху си оскърблението, нанесено на Вахука. Ти беше благосклонен към мене, когато живеех под твоята стряха, а сега бъди благосклонен брат на нишадския цар Нала. Ти сам виждаш, че няма вече Вахука да ти бъде коняр; несъмнено е, че и Варшнея ще поиска да постъпи на предишната си служба. Но ти, царю Ритупарна, не ще изгубиш нищо: дара си да управлявам коне аз ти го давам, тъй както ти ми даде силата да смятам заедно с изкуството да играеш на зарове; и сега ти сам ще се върнеш в Айода с такава бързина, с каквато пристигна оттам с Вахука. А аз ще видя какво ще спечеля с изкуството, което ми даде.
Двамата си подадоха ръка и Ритупарна се върна в Айода. Нала гореше от желание да си възвърне престола, затова не остана дълго време във Видарба.
Като преседя един месец у дядо си, Нала тръгна с отбор храбра дружина за своето нишадско царство: той седна в бляскава колесница; могъщите коне се покоряваха на твърдата му ръка и летяха като хали; след тях вървяха 16 бойни слона с крепостни кули, пълни с войници; подир слоновете летеше един лек отред от 50 копиеносци; и най-после — дружина от добри стрелци. Не да се сражават ги водеше Нала, а да красят влизането му в Нишада. Така се приготви царят и на прощаване каза на Дамаянти:
— Ти остани под бащината си стряха, докато въздам ново щастие в нашия дом и го очистя от врага, който изтреби предишното щастие в него: тогава ти спокойно ще се върнеш в столицата ни с децата, както на небето се връща светлият ден, като изгонва тъмната нощ. Живей с радост и очаквай блажената минута на възвръщането ми за ново щастие.
Само с един поглед Дамаянти отговори на царя; но в този поглед имаше вече победа.
Нала полетя като буря и скоро стигна до царството, от което някога беше излязъл беден изгнаник. На брат си Пушкара, който владееше сега неговия престол, той каза:
— Аз те викам на нова игра: ще заложа жена си, а ти цялото нишадско царство — доволен ли си? Но по-преди трябва да се условя с тебе: ако ти изгубиш, всичко, което владееш, ще бъде мое, и над самия ти живот ще бъда господар; ако пък изгубя аз, то всичко, което владея, ща вземеш ти. Да не се бавим; според правилата на играта невъзможно ти е да ми откажеш на новата покана; сега свободен си да си избереш от двете игри, която обичаш: на желязо или на зарове. Ако искаш да опиташ меча си — излез, ще се радвам да се срещнем на едноборство: царството, наследство от бащите, трябва да пазим, докато е наше; когато сме го изгубили, трябва да умеем със сила да го възвърнем; тъй са ни учили прадедите. Настана часът. Залавяй се, Пушкара, за меча или за заровете. Пушкара се усмихна и отговори:
— Готов съм още един път да опитам щастието си. Дамаянти ще раздели с мене власт и богатство и скоро ще забрави миналото; аз и на нишадския си престол постоянно мислех за нея и се надявах, че ти ще дойдеш; ето, най-после ти дойде. Дамаянти ще бъде моя.
Разгневен от дръзкия отговор, Нала безмалко щеше да забие меча в сърцето на хулителя, но се сдържа и разтреперан, каза:
— Безумецо, стига си се хвалил, играй; ако изгубиш, ще заплатиш!
Заровете бяха хвърлени — всичко се реши: още с първото хвърляне Нала спечели нишадското царство от Пушкара. Победителят със смях погледна на победения:
— Какво ще кажеш сега? Моето законно царство, което ти мислеше да владееш, стана пак мое и отсега нататък ще бъде в силни ръце: между царя и царството трети не ще посмее да се вмъкне. Ти не си достоен и насън да видиш Дамаянти; ти си ми роб отсега нататък. Тъй реши съдбата. Но слушай: не с твоя власт аз някога бях свален от престола; изкусителят Кали, моят враг, ти помогна; ти това не знаеше, безразсъдни; знай, че аз не искам да ти отмъщавам за чуждо престъпление. Бъди свободен и живей в благоденствие много години.
Пушкара падна с плач на колене пред брата си:
— О, Нала! Милостта на боговете и всяко земно щастие да бъдат с тебе. В скромния си живот аз, твой поданик, по-спокойно ще живея, отколкото на престола, дето спокойствието ми беше основано върху удара на неверните зарове. Преди всичко ще изкъпя грешното си тяло в Ганг, като прокълна тези злокобни зарове, в които властват злите духове. А ти върни тук Дамаянти в блясъка на прекрасното слънце, кажи й да не таи гняв в сърцето си против мене: да забрави старите теглила, да бъде двойно блажена с очистеното от мъка щастие.
В Индия царувал едно време цар, по име Асока. На младини той бил гневлив: за нищо и никакво пламвал. Но като знаел, че това е голяма слабост за човека, Асока сполучил да обуздае избухливостта си и да стане спокоен и търпелив.
Царят давал с добрия си живот пример на своите поданици — да закрилят слабите, да помагат на бедните и болните, да не се гордеят, да обичат всички. Той въвел справедливи закони, изградил болници, направил градини, изкопал кладенци за пътниците и стадата, посадил край пътищата овощни дървета.
В Индия живее птиче, наречено кунала. То има кротки и хубави очи. Цар Асока имал син, чиито очи били тъй хубави и кротки, каквито са тия на птичето. Затова го кръстили Кунала.
Асока обичал и сина си, и жена си, царицата Падмявати. Но тя заболяла още когато била млада. Преди да издъхне, повикала мъжа си и му рекла:
— След като умра, ще дойде друга на мое място. Тя ще бъде царица на Индия. Може да ти роди деца. Навярно тя не ще обича моя син. Ала аз няма да видя мир на оня свят, додето той не порасте.
Царят разбрал какво иска да каже умиращата царица и отговорил:
— Не се безпокой, обична Падмявати! Кълна ти се, че каквото и да стане, аз ще обичам Кунала и той ще бъде наследник на престола ми.
Падмявати умряла. Асока се оженил за една млада и хубава жена, по име Сиди. Царският син Кунала пораснал. Със своята доброта, кротост, скромност и трудолюбие той спечелил обичта на целия народ. Когато станал момък, оженил се за Мадави — една хубава и нежна мома, добра като него.
Двете семейства живеели отначало в мир и сговор. Но ето че Сиди родила на Асока син. Тя била горда, обичала властта, па била и много хитра. Откак добила момчето, само за едно мислела: какво да направи, та нейният син да замести Кунала и да наследи престола на баща си. Тя мразела завареника си, но криела умело своята омраза.
Веднъж Асока паднал тежко болен. Тая болест изненадала всички околни, защото царят бил здрав и силен: пръв път боледувал през живота си. Разни лекари го церили, ала никой не успял да го излекува. След като всички се отчаяли и вече очаквали неговата смърт, при болния влязла царицата и почнала да го лекува с магии. За няколко дена го излекувала.
Когато Асока оздравял, той поблагодарил от сърце на Сиди.
— Ти ми върна живота и здравето — рекъл царят. — Никога няма да забравя тази голяма добрина.
А тя му казала:
— Стига да пожелаеш, можеш веднага да ми се отплатиш.
— С какво?
— Като обявиш за престолонаследник сина, що ти родих.
— На драго сърце бих направил това — казал Асока. — Но аз съм и човек, и цар: не мога да потъпча честната си дума. Преди да умре Падмявати, аз й се заклех, че Кунала ще наследи моята корона.
— Голяма работа! — рекла Сиди огорчена. — Клетвата е умряла заедно с онази, на която си се заклел.
— Не — отсякъл царят, — аз бих се по-скоро отказал от царуването, отколкото да наруша клетвата, която съм дал комуто и да било. Искай нещо друго в замяна на услугата!
— Добре — казала Сиди недоволно. — Позволи ми тогава само един ден да управлявам. Аз ще ти кажа кой ще бъде тоя ден.
Царят се съгласил.
Денят скоро дошъл.
Далече от столнината се намирал градът Таксокила, дето управлявали хора, назначени от Асока. Градът бил много богат. Царицата надумала управителите да наложат на гражданите големи данъци. След това пратила там подкупени мъже — да подбудят народа към бунт.
Градът въстанал. Подучени от хората на царицата, гражданите пратили в столицата неколцина души да се оплачат на царя. Те му казали, че искат да махне дотогавашните управители и да им прати Кунала.
— Само твоят син — рекли те — ще може да внесе ред, като ни даде справедливи закони и като усмири бунтовниците.
Тъкмо тоя ден, когато били дошли пратениците, Сиди поискала от царя да й даде печата от слонова кост, с който се подпечатвали всички царски заповеди. Той й го дал, както бил обещал.
Когато пратениците изказали на царя своето желание, Сиди заявила, че наистина само князът, когото целият народ обича, би могъл мирно и без насилия да внесе ред в Таксокила. Като чул тия думи, Асока се смутил. Той подозрял, че жена му крои нещо лошо.
— Не е ли опасно — рекъл — да пращаме Кунала в оня разбунтуван град? Таксокилци може да го убият.
Сиди се оскърбила.
— Щом нямаш доверие в мене — рекла тя, — прави каквото знаеш! Вземи си печата! Ти забравяш, че си ми дал тоя ден властта.
Царят трябвало да устои на обещание си. Той не взел печата. Па и сам Кунала, като видял, че може да бъде полезен, се съгласил да отиде в Таксокила.
Но Асока настоял синът му да тръгне с войска. Князът се възпротивил.
— Войска бавно се събира — казал той. — Пък и аз не обичам да се пролива кръв. Нима с многобройна войска, цвилещи коне, ревящи слонове, гръмливи колесници, барабани и тръби ще накараме хората да живеят в мир? Аз ще вървя сам.
Той се сбогувал с жена си Мадави, яхнал коня си и се понесъл към разбунтувания град.
Ала той не видял, че след него препуска втори конник, изпратен от царицата.
Тоя човек носел заповед, подпечатана с царския печат.
Кунала препускал белия си кон към далечния град. Той изминал села, бърда, планини и потоци, оризища, градини и ниви. Новината, че князът иде, се разнесла скоро в града. Всички накичили къщите си със знамена и килими и излезли да го посрещнат.
Пред вратите на града Кунала се спрял. Първенците го помолили да прости на бунтовниците: те не били недоволни от царя, а от управителите, които им наложили тежки данъци.
— Добре — казал князът. — Бъдете спокойни! Аз ще дам всекиму заслуженото.
И той влязъл в града тържествено, под звуците на много тръби, рогове и барабани.
Кунала намалил данъците и назначил други управители. Гражданите, много доволни от тая промяна, проводили пратеници при Асока да му изкажат своята вярност и да му благодарят, че е пратил мъдрия княз да внесе мир в града.
Ала надвечер пристигнал вторият конник, който предал на градските първенци заповедта. Те я отворили и с ужас прочели, че трябва да извадят очите на Кунала, който бил най-голям враг на царя и предател на държавата. Още се казвало, че след като князът бъде ослепен, никой гражданин не бива да му се притече на помощ с каквото и да било. Забранявало се дори да се споменава името на царския син.
Първенците не знаели какво да сторят. Не им се искало да покажат заповедта на княза, който им се видял толкова добър, колкото умен. Тая заповед била несправедлива и жестока. Цяла нощ се разговаряли те, без да решат какво да правят.
Най-после си казали:
— Какво ще стане с нас, ако не изпълним царската повеля? Мигар ще ни пощади оня, който се е озлобил срещу родния си син? Кунала желае доброто на всички, а баща му заповядва да го ослепим. Не се ли покорим, той ще ни убие.
На заранта те отнесли заповедта на княза. Кунала я прочел и рекъл:
— Тази повеля трябва да се изпълни, защото носи царския печат. Направете, каквото ви се заповядва.
Той знаел, че баща му не може да е издал тая безчовечна повеля. Разбрал, че то ще да е работа на царицата, която е измолила от баща му пълна власт за един ден. Но както и да е, решил да се покори на заповедта, скрепена с бащиния му печат.
— Направете, каквото ви е заповядано — повторил той.
Народът узнал за страшната заповед. На главния площад се събрали хора. Когато дошъл Кунала, всички му се поклонили до земята. Извикали джелатите и първенците им заповядали да извадят очите на княза.
Ала джелатите вдигнали ръце нагоре, поклонили се на царския син и викнали:
— Никой от нас няма сърце да извади очите на невинен човек.
Тогава князът си развил чалмата, обсипана със скъпоценни камъни, и като я подал на джелатите, рекъл им:
— Давам ви това, за да изпълните заповедта.
Но никой от джелатите не я взел. В тоя миг излязъл от тълпата един парцалив и грозен човек, с гузен поглед и зло лице. Той бил дълго лежал в затвора за кражба и други злодейства; току-що бил го пуснал Кунала, който опростил всички затворници.
Злосторникът се приближил до княза, взел чалмата и казал, че ще извърши джелатската работа. Запалил голям огън, нагорещил железен клин, хванал го с клещи и пристъпил към Кунала.
Князът стоял спокойно. Ни една черта на лицето му не мръднала. Джелатинът забил червеното желязо в едното му око, после в другото. Всички наоколо извърнали глави — да не гледат — и се разплакали.
Когато се свършила страшната работа, Кунала си сложил едната ръка на рамото на джелатина, защото едвам се държел на нозете си от болки, а другата вдигнал, за да види народът, че иска да говори. Настъпило пълно мълчание.
— Вървете си! — рекъл Кунала. — Никой да не ми помага! Никой да не ми споменава името, защото тъй е заповядано!
Всички се разотишли разплакани, с наведени очи. Кунала се проснал наземи. Слънцето било силно — онова страшно индийско слънце — и той се повлякъл на ръцете си да дири сянка. Най-после стигнал до едни бамбуци и там легнал, изоставен от всички.
Няколко часа лежал тъй Кунала. Наоколо било тихо. Никой не смеел да се приближи. По едно време князът усетил над главата си влажен и топъл дъх. След малко чул скръбно цвилене. Дошъл бил Мандола, неговият бял кон.
— Върви си, мили Мандола! — рекъл му князът. — И ти трябва да оставиш своя господар. Върви, дето ти видят очите!
Дълго обикалял конят около господаря си, но чувал все тия думи. Най-после той побягнал от града и скръбно полетял с наведена глава по същия път, по който бил дошъл.
След заник слънце много граждани дошли при Кунала въпреки строгата заповед. Ала те стоели мълчаливо и никой не се осмелявал да се приближи до княза и да му помогне. Най-после дошла една бедна бабичка, измила му раните със студена вода и ги превързала с билки, натопени в дървено масло. После го накарала да стане и бавно го извела вън от града, в най-близкото село. Там го оставила и се върнала.
Мъжете, които били изпратили първенците на Таксокила, били посрещнати от царя добре. Те му разказали за голямата почит и обич на своите съграждани към княза. Това успокоило Мадави, която била там и чула всичко.
Тя чакала всеки ден мъжа си да се върне. На третия ден видяла, че по пътя се вдигат облаци от прах. Дошъл Мандала, но конник нямало на него. Като го видяла, Мадави разбрала, че с мъжа й се е случило нещо страшно. Тя паднала в несвяст на земята.
Като дошла на себе си, жената се замислила какво да прави.
— Мъжът ми е навярно убит от размирниците — си казала тя. — Но не е чудно и да е жив, а да не може да дойде. Не е ли най-добре да тръгна да го търся?
Без да губи време, Мадави влязла в двореца, снела си накитите, облякла прости дрехи и тръгнала към Таксокила. Тя не се обадила никому. Не казала дори на свекъра си къде отива, за да не я задържи.
Дълго и трудно било пътуването й. Навсякъде питала тя не е ли виждал някой княз Кунала. Много дни вървяла тъй, без да научи нещо за мъжа си.
Една заран, като излязла от колибата, дето я били прибрали да преспи, Мадави запитала един орач, който току-що бил почнал работата си. Той й казал, че призори, когато излязъл от село и отивал към нивата, видял в една горичка млад сляп човек, облечен като княз. Той се съжалил над него и му оставил диви плодове и паница студена вода.
Мадави се затекла до горичката и намерила мъжа си. Кунала седял на един камък. Той бил скръбен. На очите му имало кървава превръзка. Мадави го прегърнала и с плач запитала какво е станало с него. Той й разказал всичко.
Сетне тя го повела към столицата. В най-близкото село, през което минали, той си сменил дрехите с един селянин.
Когато Асока се научил, че конят на сина му се върнал без ездач и че снаха му е изчезнала, обзело го страшно безпокойство. Той разпратил хора да дирят Мадави и да узнаят в Таксокила какво е станало със сина му.
Първенците на града разбрали, че царят се безпокои за своя син и че повелята, която са изпълнили, не иде от него. Те се уплашили да не би да ги накаже със смърт, та не казали на царските хора истината.
— Князът — рекли те — пожела да си отиде сам, както бе дошъл. Какво е станало с него по пътя, не знаем.
Пратениците подозрели, че ги лъжат, ала нямало от кого да узнаят истината. Никой от гражданите не смеел да спомене дори и името на княза. Конниците се върнали в столицата, без да научат нещо сигурно за Кунала или Мадави.
А двамата съпрузи в това време пътували към града, като се прехранвали с просия. Най-сетне след мъчително и дълго пътуване стигнали до столицата. Но пазачът на двореца не ги пуснал, понеже не ги познал: те били окъсани, прашни, а мъжът бил при това сляп. Все пак войникът ги съжалил и въвел в една голяма тъмна барака, дето стоели царските колесници — да преспят на завет.
Кунала и Мадави били толкова уморени, че заспали веднага.
На сутринта, когато мислел за сина си, Асока чул, че някой пее. Гласът приличал много на Куналовия. Царят трепнал.
— Кой пее тъй? — запитал той.
Отговорили му, че стражът бил прибрал един сляп просяк с жена му да преспят в заслона за колесници.
Той заповядал да му ги доведат.
Отпърво царят не можал да познае сина си — сляп, парцалив, оцапан. Ала това кротко лице било също като неговото. А Мадави той познал веднага, макар че била облечена с прости дрехи, окъсани през дългия път.
Той се хвърлил и с разтреперани ръце притиснал сина си до своето сърце, като се разплакал.
Сетне ги разпитал какво се е случило. Когато му разказали всичко, обзел го лют гняв — като оня, който го обземал на младини.
— Кой злодеец — викнал той — е посмял да злоупотреби с царския печат, за да извърши това престъпление?
Кунала не казал нищо. Той не желаел да обвини царицата. Но Мадави напомнила на царя, че Сиди е държала един ден царския печат.
Асока тутакси разбрал всичко: кой друг би могъл да извърши това! Не тя ли бе искала упорито от него да лиши Кунала от престолонаследие заради сина й? И защо ще й бъде държавният печат, ако не е имала намерение да му направи зло? Нали тя го бе пратила в Таксокила?
Той заповядал да я повикат веднага.
Откак се научила от своя пратеник, че заповедта е изпълнена, Сиди не можела да заспи спокойно. Все й се присънвал Кунала — кървав, ослепен, че иде към нея и я заплашва. Тя се събуждала с писък. Освен това бояла се, че престъплението може да се открие всеки ден. Струвало й се, че и царят, и придворните, и слугите, па и народът — всички знаят ужасната тайна, която тя искала да скрие.
Като чула, че царят я вика, тя се разтреперала и побледняла. Едвам събрала сили да отиде до чертога, дето бил Асока. Пристъпвала като злодеец, осъден на смърт.
Като видяла ослепения княз, прилошало й. Тя паднала пред царския престол, покосена от мъка и разкаяние.
За Асока станало явно, че жена му е виновницата. Обезумял от гняв, той викнал, че преди да я накаже със смърт, ще заповяда на джелатите да извадят и нейните очи, за да разбере какви страдания е причинила на заварения си син. Но Кунала се намесил.
— Бъди милостив, татко! — замолил го той. — Прости й!
— Не! — викнал царят. — За такова страшно злодейство не може да има прошка.
Тогава князът рекъл:
— Слушайте да ви кажа! Тая жена не е толкова виновна, колкото ви се струва. Аз претърпях наказанието за един грях, който съм извършил някога, в един минал живот. Всички знаете на какво ни учат нашите свещени книги: човек се преражда много пъти на земята и някога неговата душа е живяла у животно. Аз дълго се питах защо се случи това с мене, но не можех да си отговоря. А тая нощ видях насън миналото си и се събудих весел. Затова пеех сутринта.
— Какъв грях си извършил ти, който си най-добър от всички мъже? — попитал Асока.
— Едно време имало един ловец. Той ходел по планините да убива зверове. Веднъж извардил в дъното на една пещера две сърни — мъжка и женска. Той ги хванал с мрежата си, па си помислил: „Ако ги убия, как ще отнеса в града толкова месо? Па и кога ще ги дера? Ако ли им извадя очите, ще успея да ги отведа до вкъщи, защото не ще могат да бягат.“ Сърните сякаш разбрали намерението на жестокия ловец. Те го загледали кротко и му се замолили с поглед да ги съжали. Но той бил безжалостен: извадил им очите. — И като си снишил гласа, Кунала добавил: — Тоя ловец бях аз, татко. Ето че най-сетне ми било писано да изкупя вината си. Защото душата на Сиди и тая на онзи злодеец, който ме ослепи — тия души живееха някога в телата на двете сърни. Недей убива царицата: тя е толкова виновна, колкото съм бил виновен някога аз.
Ала царят се колебаел.
Той помълчал, па рекъл:
— Кой знае, сине, дали това, което каза, е истина? Ти премного обичаш хората. Навярно си измислил тая приказка, за да спасиш своята мащеха от наказанието.
Тогава Кунала се изправил отведнъж, вдигнал ръце нагоре и викнал:
— Ако лъжа, нека падна мъртъв! Но ако съм казал истината, нека Бог, който е самата истина, извърши чудо: нека ми върне очите.
И в същия миг князът се обърнал към Асока и Мадави, па си снел превръзката от очите. И царят, и невестата на княза надали радостен вик: Кунала ги гледал със своите кротки мъдри очи — като очите на птичето кунала.
— Простено да ти е! — рекъл Асока на царицата. — Върви в някой манастир и живей там дотогава, додето ти е отредено. Но помни какво си направила и се кай за греховете си!
Така и станало.
Асока царувал дълго, а след него се качил на престола Кунала. Нямало по-славно царуване от неговото. Защото той обичал всичко живо — не само хората, но и животните.
Имало едно време в Индия един богат търговец. Той живеел щастливо с жена си, почитан от всички. Но те си нямали деца. Жената постоянно тъгувала, а веднъж се разплакала, отишла при мъжа си и му казала:
— Защо съм толкова нещастна, че нямам деца? Поне едно да имах, щях да бъда доволна!
Мъжът отговорил на нейната жалба с тия думи:
— Ако ти нямаш дете, сестра ти има девет. Защо не осиновиш едно от тях?
Жената отишла при сестра си и взела най-малкия й син, за да го отгледа. Тя го обикнала от все сърце и го възпитала като своя рожба.
Минали се няколко години. Момчето тръгнало на училище. Веднъж, като се връщало вкъщи, то се сбило с един другар, който го повалил на земята и го набил. То с плач се върнало вкъщи. Майка му измила и превързала раните му, но не се спуснала да гони другото момче, като си мислела тъй: „Ако хвана онова момче и го накажа, то ще си отмъсти двойно на моето. По-добре да го оставя.“ Ала детето започнало да мърмори:
— Личи си, че не си ми истинска майка! Да ми беше майка, не би се стърпяла и би дала на онова зло момче да разбере, та да не ме закача друг път.
Жената чула тия думи и се огорчила. Решила да върне детето на сестра си.
На мъжа си тя казала:
— Ти знаеш колко обичам момчето, как се грижех за него цели седем години, а все пак то не ме обича, както обича майка си, която никак и не вижда. Сега видях, че не струва да се отглежда чуждо дете. Аз няма да се успокоя, докато не измоля син от Махадева.
— Ти си изгубила ума си — рекъл мъжът. — Къде ще намериш Махадева? Той живее на небето, а ти не знаеш пътя, който води натам.
— Ще отида да го потърся — рекла жената, — ще го търся, докато го намеря. Няма да се върна вкъщи, додето не се уверя, че молитвата ми е чута.
Още същия ден тя напуснала своя дом. Дълго се скитала жената из джунглите, много дни и нощи прекарала в пустинята, като оставила далеч родната си страна, и най-после стигнала до една голяма река. Седнала да си почине и видяла, че край реката седят още две жени, дошли също отдалеч. Едната била царица и се казвала Коплинга, а другата — танцувачка.
Трите жени учудено се гледали една друга: никоя от тях не очаквала да срещне някого в това пустинно място.
Царицата заговорила първа:
— Коя си ти и къде отиваш? — попитала тя жената на търговеца.
— Аз съм жена на търговец, ида от далечна страна; търся Махадева. Той е милостив, та ще го помоля да ми дари дете. А ти, благородна жено, коя си и къде отиваш? — попитала тя царицата.
— И аз съм като тебе — с въздишка промълвила Коплинга, — макар да съм царица. Нямам деца, та съм тръгнала да търся Махадева, за да измоля от него детенце. А ти коя си и къде отиваш? — обърнала се Коплинга към третата жена.
— Аз съм танцувачка и също нямам деца; и аз търся Махадева, за да изпрося от него дете.
— Тогава да вървим заедно — предложила жената на търговеца.
Царицата и танцувачката се съгласили. И трите жени тръгнали на път.
Те вървели дълго и навлизали все по-навътре в пустинята. Никъде не срещали жив човек, никъде не се решавали да пренощуват. Краката им подпухнали от ход и се разранили, дрехите им се разкъсали. Те се хранели с диви плодове и корени. Най-сетне стигнали до брега на една много голяма река и се спрели в отчаяние: пред тях течал страшен огнен поток. Не знаели как да минат отвъд. Царицата и танцувачката заплакали:
— Защо бяха тия страдания и тревоги? Как да отидем по-нататък?
Но жената на търговеца не се отчайвала.
— Трябва ли да се спрем сега, когато вече толкова дълъг път сме изминали? — рекла тя. — Хайде да преминем през огъня!
И тя смело се хвърлила в огнените вълни. Ала спътниците й не посмели да я придружат.
— Вървете без страх — викала им през това време жената отсред реката, — огънят не пари!
Но жените се боели:
— Ние ще те чакаме тук. Ако намериш Махадева, кажи му и за нас.
Жената на търговеца излязла на другия бряг. Навлязла в дива страна, дето на всяка крачка срещала слонове, диви бикове, лъвове, тигри и мечки. Те ръмжели към нея от всички страни и й се зъбели. Ала жената безстрашно минавала край тях. Тя си мислела: „По-добре да загина тук, отколкото да се върна, без да достигна целта си.“ И дивите зверове я пропуснали да мине, без да я нападнат. В това време великият Махадева гледал от облаците към земята. Дожаляло му за жената, която вече дванадесет години се скитала с надежда да го срещне. Той посадил сред пустинята мангово дърво, до него направил извор, а сам той се превърнал на факир и застанал под дървото. Но жената била толкова дълбоко замислена, че не видяла ни факира, ни извора, ни дървото. Тогава факирът я повикал:
— Жено, жено, къде бързаш? Ела си почини!
Тя го погледнала и казала:
— Защо се грижиш за мене, благочестиви отче? Чети си молитвата и ме остави да си вървя!
— Спри се — извикал той повторно. — Изслушай ме!
Тя се спряла. Тогава Махадева се изправил пред нея, но не в образ на факир, а в пълния блясък на небесен господар. Жената паднала пред краката му.
— Къде бързаш, жено, кажи ми!
— Търся Махадева: дванадесет години скитам из пустинята и го диря, искам да го помоля да ми подари дете.
— Не го търси вече — властно отговорил Махадева. — Вземи това манго. — И той й подал един плод от чудното дърво. — Изяж го и си иди; твоята молитва е чута.
Тогава жената си спомнила за двете си спътници и рекла:
— Господи, ние сме три, но двете останаха при огнената река: те се уплашиха от страшния поток. Бъди милостив, подари и на тях деца.
А Махадева казал:
— Ако искаш, раздели с тях своето манго и те ще имат деца.
Махадева изчезнал, а жената, весела и щастлива, тръгнала към мястото, дето с нетърпение я очаквали царицата и танцувачката.
— Аз намерих Махадева — той ми даде вълшебно манго и ми позволи да го разделя с вас, за да имаме деца и трите.
Тя смачкала сочния плод, дала сока на царицата, кората на танцувачката, а ядката оставила за себе си.
И трите жени се върнали весели. Царицата и танцувачката скоро стигнали в своята страна, а жената на търговеца трябвало да върви още дълго време, докато стигне до града, дето живеел мъжът й.
Тя толкова отслабнала и се изменила през време на пътуването, че роднините й едва я познали и всички й се изсмели. Дори търговецът казал на жена си:
— Не виждам полза от твоето дълго скитане; ти се върна окъсана като просякиня, та всички ти се смеят.
— Нека се смеят — спокойно отговорила тя. — Аз видях Махадева, изядох вълшебното манго и ще имам дете.
Така и станало. След няколко месеца на търговеца се родил син. В същото време и царицата родила дъщеря, и танцувачката — също.
И трите жени били щастливи; всяка известила на своите роднини и познати и според състоянието си дала угощение на бедните — от благодарност към Махадева. Жената на търговеца нарекла своя син Койла за спомен на манговата ядка; танцувачката нарекла дъщеря си Маули, в чест на сладката обвивка на плода, а малката княгиня кръстили Чандра, понеже била хубава и нежна като светлата луна. Чандра била толкова хубава и мила, че един неин поглед покорявал всички сърца. Тя била най-хубавото дете в цялата страна, а поразително било това, че се родила с две скъпи гривни на краката: тия гривни растели заедно с нея. Такива гривни никой не бил виждал: скъпоценните камъни по тях блестели като звезди, а около тях висели мънички златни звънчета, които звънели, когато някой се приближи към детето. Бащата и майката не можели да се нагледат на момичето. Скоро били изпратени по цялото царство пратеници да свикат учените брамини, за да се узнае съдбата на княгинята. Събрали се мъдрите старци от всички краища на страната. Дълго мълчалите, най-после най-мъдрият от тях рекъл:
— Ако искате да спасите царството, отдалечете детето от страната: след време то ще подпали цялата държава.
Царят се разтреперал от гняв:
— Ти си лъжец! — извикал той. — Ти ще отговаряш с главата си за тези думи.
— Моята шава е в твоя власт — покорно отговорил ученият брамин, — но не ме укорявай в лъжа! Нека донесат малко вълна, аз ще ти докажа, че не лъжа.
Донесли вълна. Браминът я допрял до косата на детето. Вълната веднага пламнала и изгоряла до влакно, като опърлила ръцете на околните.
— Както изгоря сега вълната, тъй един ден ще изгори и цялата страна, ако княгинята е жива — повторил браминът.
Всички придворни изплашено се спогледали.
— Ако е тъй — мрачно решил царят, — нека веднага махнат детето.
Напразно плакала и се молела царицата, напразно раздумвала мъжа си да отмени суровата заповед. Той бил упорит. Заповядано било да сложат детето в голям ковчег, да го занесат отвъд царството и да го хвърлят в една голяма река, която са вливала в морето. Царицата поръчала великолепен ковчег от скъпо дърво, окован със злато и скъпоценни камъни, турила грижливо детето в него и казала да го пуснат в реката.
Ковчегът не потънал. Той плувал дълго, докле стигнал в страната, дето живеел оня търговец с жена си. Когато веднъж търговецът излязъл край реката, забелязал плуващия ковчег.
— Ей, приятелю! — извикал той на рибаря, който простирал наблизо мрежата си. — Хвани онзи ковчег и ми го донеси тук. Той ще бъде твой, а каквото има в него, ще бъде мое.
Рибарят хвърлил мрежата и изтеглил ковчега на брега.
В него спяло хубаво дете. И то не просто дете, а княгиня, понеже дрехите й били златни, а на малките й крачета сияели две чудни гривни. Когато търговецът се навел над нея, малката царска дъщеря се събудила и с усмивка протегнала ръчички към него.
Това го пленило.
— Вземи сандъка — казал той на рибаря, — а детето ще бъде мое.
Рибарят останал доволен от делбата: той имал много деца, а бил беден; търговецът бил богат, но имал само един син.
Той занесъл момиченцето у дома си.
Жената обикнала детенцето и го гледала като родна дъщеря. А когато проходило, тя го сгодила за своя син Койла.
Години минали. Търговецът и жена му умрели, а Койла и Чандра пораснали и се оженили. Койла бил мъжествен и силен като млад лъв, а Чандра — стройна и нежна като палма, със спокойно и прекрасно лице като сребърния месец.
През това време Маули, дъщерята на танцувачката, също пораснала и станала много хубава девойка. Гласът й бил като на чучулига и толкова звънлив, че се разнасял из въздуха на дванадесет дни път. Майка й постоянно ходела от място на място, като се спирала ту в един, ту в друг град, тъй че веднъж се озовала с дъщеря си близо до царството, дето живеели Койла и Чандра.
Койла се разхождал из околностите на града. Отдалеч стигнали до него звуци на чудна песен. Той тръгнал очарован по посока на гласа, за да види певицата. Гласът ту замлъквал, ту отново се чувал. Койла все вървял, навлязъл в джунглите, вървял ден, вървял два. Гласът сякаш започнал да се чува по-ясно, но все още никой не се виждал, а Койла продължавал да върви. Той вървял единадесет дни. Най-после на дванадесетия излязъл на поляната, дето бил разположен станът на танцувачката. Мъжът видял прелестна девойка всред огромна тълпа народ. Тя пеела и танцувала пред очарованите зрители и размахвала над главата си цъфнало клонче.
Койла бил толкова поразен от нейното чудно пеене, че се спрял като закован на полянката.
Замлъкнала песента и всички се струпали около певицата.
— О, чудна девойко! — викали всички. — Не ни напущай, остани тук! Избери си мъж по сърце, вземи когото щеш от нас и живей тук.
Девойката помислила малко.
— Нека бъде, както искате! — засмяно решила тя. — Ловете клончето! На когото падне, той ще ми бъде мъж. И тя размахала клончето, завъртяла го три пъти над главата си и с всички сили го хвърлила.
Клончето прелетяло над тълпата и преди Койла да се опомни, паднало на рамото му.
Всички се спуснали към щастливия избраник и се спрели смаяни: той им се видял толкова хубав, че не приличал на прост смъртен. Дали не е слязъл при тях някой от боговете? Хората го заобиколили и радостно го повели към стана.
— На тебе се падна клончето! Ти ще бъдеш мъж на нашата Маули.
Напразно се опитвал Койла да се освободи:
— Аз дойдох само да послушам — казал той — и не мога да остана тук. Аз не съм от тази страна и си имам жена.
— Това не важи — викали всички, — твоята съдба ти е отредила да останеш тук. Ти ще бъдеш мъж на хубавицата Маули. Нейният глас звучи вълшебно, танците й пленяват погледа. Ти трябва да станеш неин мъж: изборът падна върху тебе.
Койла се чудел какво да прави. В това време му поднесли чаша с вълшебно питие. Той го изпил, без да подозира нещо, и изведнъж забравил целия си предишен живот, оженил се за хубавата певица и останал с нея в стана. Тъй се минали няколко месеца. Койла безгрижно живеел при чергарите, без да прави нещо: наслаждавал се от песните на Маули и от чудните й танци. Но веднъж майката на Маули се приближила до зетя си и казала:
— Зетко, виждам, че си много ленив: толкова време вече живееш с нас, а полза от тебе няма. Ние трябва да те храним и обличаме. Време е да се стреснеш: или намери пари, или напусни нашето жилище!
Тия остри и оскърбителни думи накарали Койла да се опомни. Той за пръв път си спомнил за своята родина и за Чандра и в него се събудило страстно желание да се отърве от Маули и да се върне.
— Пуснете ме — казал той на чергарите. — Моята жена има две скъпи гривни. Едната от тях ще ви заплати пребогато всичките разноски за мене.
Чергарите се съгласили. Койла се върнал вкъщи. Чандра отначало не искала и да чуе, когато Койла й разказал за своята женитба и поискал да му даде гривната си.
— Ти си тръгнал да скиташ по света, без да мислиш, че ме оставяш сама. Ти си се оженил за танцувачката и спокойно си живял между нейните близки, а сега си се върнал да вземеш с измама гривната ми, която се е родила с мене и е порасла заедно с мене. Ти искаш да я подариш на втората си жена. Не. Върни се при нея и при своите приятели, няма да ти дам гривната!
Койла спокойно изслушал укора на жена си:
— Аз съм виновен пред тебе, но те ме опиха с вълшебно питие и аз те бях забравил. А сега чувствувам, че никого не обичам освен тебе, ала не искам да бъда безчестен пред онези: дай ми да се разплатя с тях и веднага ще се върна.
Чандра си помислила, па най-сетне дала на мъжа си гривната, но му предложила да го придружи. Койла се съгласил с радост. Те стигнали до столицата на съседната страна и се отбили да си отдъхнат в къщицата на една стара млекарка. Бабичката любезно ги посрещнала, нахранила ги и ги прибрала да пренощуват. На другия ден Койла казал на жена си:
— Остани тук, бабата ще се грижи за тебе, а аз ще отида в града и ще продам гривната.
Чандра пуснала мъжа си. Ни той, ни тя подозирали, че царят на тази страна и неговата жена са родители на Чандра.
Няколко време преди Койла и Чандра да отидат в оная страна, Коплинга дала две гривни на придворния златар да ги почисти. Над къщата на златаря растяло високо дърво, а на него били свили гнездо орел и орлица с орлета. Орлетата много шумели и досаждали на търговеца и семейството му. Веднъж златарят се качил на дървото, свалил гнездото и убил малките. Орлите се върнали скоро и решили да отмъстят на златаря. Орелът съгледал в работилницата едната скъпоценна гривна на царицата, спуснал се и я отнесъл.
Златарят изпаднал в отчаяние. „Какво ще правим сега? — въздишал той. — Целият ми имот няма да стигне да купя такава гривна, а да направя нова, ще трябва много години работа. Дали да кажа, че съм я изгубил? Няма да повярват: ще помислят, че съм я откраднал, и ще ме съдят.“ Когато на следния ден царицата изпратила за гривните си, той отговорил:
— Още не са готови, ще ги донеса утре.
Тъй правил много дни поред. Омръзнало на пратениците и те почнали да му се заканват; тогава златарят изпратил едната гривна, добре изчистена, и помолил да съобщят на царицата, че втората ще бъде готова след няколко дни. А той в това време продължавал да търси някаква скъпа гривна, с която да замени изгубената, но все не можел да намери.
Тъкмо тогава Койла влязъл в града, отишъл на пазара, постлал едно килимче, сложил на него гривната и седнал да чака купувачи. Той бил толкова хубав, че приличал на същински княз, макар че бил скромно облечен, а гривната блестяла като слънце. Всички се заглеждали в него: всеки харесвал гривната, обаче никой не я купувал.
— Кой може да купи такова скъпо нещо? — казвали всички, като поклащали глава. — Само царицата може да носи такава гривна.
Свечерявало се вече и Койла се готвел да си отива, когато се приближил до него златарят. Той отведнъж разбрал какво ценно украшение се продава. „Трябва някак си да взема тая гривна“ — помислил си той, но нищо не казал на хубавеца продавач, а отишъл при жена си, па й казал:
— Иди веднага при онзи чужденец, заговори се с него любезно и го убеди да дойде у нас да си отдъхне и да пренощува. Трябва да му вземем гривната. Тя е по-скъпа от царицината, ала много прилича на нея и никой няма да разбере, че е сменена.
Жената тръгнала напред, а мъжът — след нея. Те предумали Койла да им отиде на гости:
— Почини си у нас, пренощувай, а утре пак ще излезеш на пазара.
Те го нахранили богато и му приготвили удобно легло. А на сутринта още в зори търговецът вдигнал тревога, изпратил за стража и заповядал да заведат Койла на съд в двореца.
— Той открадна гривната, която царицата ми беше дала да почистя, и искаше да я продаде на пазара.
Напразно уверявал Койла, че е невинен, и обяснявал, че тази гривна е на жена му: никой не искал да вярва на чужденеца. Закарали го в двореца и златарят го обвинил пред царя:
— Този човек открадна гривната на царицата: трябва да бъде наказан.
Повикали царицата, да й покажат гривната, но щом я погледнала, тя познала гривната на Чандра, своята дъщеря, и се заляла в сълзи.
— Не, не, тази не е моята гривна, господарю! Това не е изделие на смъртни ръце! Погледни, тя не прилича на моята. Чуваш ли я как звъни, как всички звънчета звънят, щом се приближиш до тях? Това е гривната на моята дъщеря… Отде е тя? Как е попаднала тук, в този град, на пазара? Навярно златарят е откраднал моята гривна, а сега я е сменил. Разпитай го, научи по-подробно всичко. Не му вярвай! Смъртна ръка не работи тъй! Това е гривната на моята Чандра.
Всички с жал гледали царицата; те били уверени, че се е побъркала. Отвели Коплинга, почнали да разглеждат скъпоценното украшение и едногласно решили, че тъкмо такава е била гривната на царицата и че смелият крадец трябва да бъде наказан. Златарят тържествувал. Занесли гривната на царицата. Тя със сълзи на очи я заключила в хубаво сандъче, отделно от другите скъпоценности.
Стражата отвела Койла извън града, в джунглите. Там решили да му отрежат главата, но той помолил да му позволят сам да се убие. Сложил пред гърдите си остър нож и паднал на него. Ножът бил толкова остър, че разсякъл мъжа тъкмо на две половини. Тъй го оставили и да лежи.
Когато вестта за смъртта обиколила града, мнозина, които били видели миналия ден продавача на пазара, почнали да се вълнуват.
— Тази работа не е чиста. Царят е прибързал. Тоя мъж не е откраднал гривната. Не може той да се реши тъй открито да продава на пазара крадено нещо. Такъв хубавец, такъв благороден наглед! Не, царят е бездруго измамен от зли хора.
И всички съжалявали нещастния продавач, мнозина дори плакали за него. За да тури край на всичко, царят издал заповед, с която под страх на смърт забранил да се говори за случката и да се проливат сълзи за загиналия. Народът млъкнал: никой вече не смеел да каже дума за убития чужденец.
Рано сутринта през този ден, когато се случило това, старата млекарка, у която гостувала Чандра, занесла на гостенката си чаша с мляко. Щом сръбнала, Чандра отстъпила в ужас.
— Бабичко, какво си направила. Устата ми е пълна с кръв!
— Какво думаш, гълъбице, сигурно лош сън си сънувала! Каква кръв! Прясно топло млечице. Опитай, мое дете, опитай още веднъж, успокой се!
Чандра пак допряла устните си до чашата:
— Не, не мога: това е чиста кръв!
И тя заплакала.
— Навярно ужасно нещастие се е случило. Цяла нощ сънувах страшни сънища, тази сутрин сватбената ми огърлица се скъса, а сега това мляко стана на кръв… Пусни ме, бабичко, пусни ме! Аз ще отида да потърся съпруга си: той трябва да е загинал.
— Не, мое дете — спряла я бабичката, — няма да те пусна. Ти си толкова хубава, че не бива да вървиш сама по улиците в тоя чужд град. Твоят мъж няма да бъде доволен, ако се върне и не те намери тук. Ще те откраднат, ще те отведат като робиня. Имай търпение: аз ще отида в града и ще потърся съпруга ти. Жив или мъртъв ще ти го доведа.
В града бабата тръгнала бавно по улиците и започнала да се вглежда — дано види някъде Койла или да чуе нещо за него. Но по улиците не се виждал никой и нищо не се чувало: всички се боели да нарушат заповедта. Това усъмнило жената и тя почнала още по-внимателно да разглежда всяко ъгълче и всички улички около пазара, дано срещне Койла. А през това време не преставала да се провиква, като минавала по една и съща улица:
— Мляко, кой иска мляко? Масло, кой иска масло? Сирене, продавам сирене!
Една жена, която през цялото време любопитно я наблюдавала през прозореца, я повикала:
— Стрино, ей, стрино! Защо говориш глупости? Ти вече шест пъти мина по нашата улица и шест пъти извика, че продаваш различни неща в един и същи съд. Може да си помислят хората, че нямаш повече ум в главата си от вчерашния хубавец! Той цял ден седя на едно място с една гривна, а оттам отиде право в гроба.
— За кого говориш? — рекла старата.
— Ти сигурно не си от града, щом нищо не знаеш. Забранено е да се приказва за това: царят се закани да обеси оногова, който спомене за него… Ах, какъв хубавец беше!
— Ами де е сега? — шепнешком попитала бабата.
— Ей там! Виждаш ли на полето народ? Царският златар обвини момъка в кражба и го осъдиха на смърт. Но мнозина го смятат за невинен… Само си мълчи: не казвай никому каквото ти разказах.
Бабата се затекла към мястото, което й посочила жената, но когато стигнала там, видяла трупа на Койла, разделен на две половини. Тя коленичила и се разплакала. Стомната паднала от главата й се счупила на късове. Плачовете на бабата привлекли вниманието на стражата. Няколко души се спуснали към нея:
— Стрино, стрино! Забранено е да се плаче за тоя мъртвец!
— Та аз нима за мъртвеца плача? Какво ми важи той! Стомната ми се счупи, не виждате ли: чирепите се търкалят. Как да не плача?
И тя отново се заляла в сълзи и започнала грижливо да събира чирепите.
След това бабата се затекла у дома си разплакана и се хвърлила към Чандра:
— Дете мое, нещастна дъще моя! Ти си права! Беда, беда ни сполетя!
И тя й разказала всичко.
Като стрела се понесла Чандра към двореца, право в онази стая, дето седял царят.
— Как си посмял да убиеш съпруга ми? — извикала тя, цяла разтреперана от негодуване.
При нейния глас в далечните покои на царицата със звън се разтворил здраво заключеният сандък със скъпоценности, чудната гривна изскочила пред очите на всички, минала през затворените врата и се обвила около крака на разгневената княгиня.
Царят с ужас я гледал, без да може да каже ни дума. А тя в отчаяние паднала на колене, почнала да къса от мъка дрехите си и да скубе буйните си коси. Всеки път, когато се допирала до тях, вълни от пламъци излизали по всички посоки. Старата млекарка, която я настигнала чак в двореца, хвърлила на главата й масло с надежда да угаси огъня, но той пламвал все по-силно и по-силно. Десет къщи вече горели. Пламтял целият дворец и всички сгради около него. Скоро пожарът обхванал града.
Тогава бабичката викнала да плаче:
— Миличка дъще! Пожали поне моята колибка! Не помниш ли, че аз дадох подслон и на тебе, и на мъжа ти?
— Имаш право — рекла княгинята.
И тя замахнала с ръце към оная страна, където била къщицата на бабата. Пожарът изведнъж спрял там, ала продължавал да пламти по другите части на града, докле всички къщи изгорели.
След това Чандра повела бабата — да й каже къде лежи мъртвият й мъж. Млекарката я отвела в гората. Чандра почнала да плаче по съпруга си. Дълго чупила ръце от скръб и плакала. Най-сетне тъгата й утихнала. Княгинята вдигнала ръце към небето и рекла:
— Махадева, велики боже! Дай живот на оногова, който беше отреден от тебе да ми бъде радост и щастие!
Тогава се чул глас отгоре:
— Направи двете на едно и аз ще дам на едното живот!
Чандра разбрала.
— Скоро иди донеси игла и свилен конец! — рекла тя на бабата.
Млекарката се затекла до вкъщи и донесла игла и конец. Княгинята зашила двете половини на мъртвия Койла, па почнала изново да се моли:
— Мили Махадева, велики боже! Аз направих от двете едно. Дай живот на мъжа ми: ти си всемогъщ, от тебе иде всеки живот!
И ето че станало чудо: Койла оживял. Той прегърнал жена си, а тя му разказала какво станало, додето бил мъртъв. Хората от онова царство узнали за чудото. Всички рекли:
— Сам Махадева съживи тоя мъж — да ни бъде цар. Той трябва да царува над нас и неговото потомство да управлява синовете ни.
Те избрали Койла за цар. Дълго царувал той в оная страна. А опожарената столнина цели векове била пустиня, където и трева дори не можела да поникне. Тъй Махадева, който е справедлив, наказал царя, златаря и ония граждани, които наклеветили Койла и го осъдили на смърт.
Имало в един град четири момчета, които другарували помежду си. Три от тях били синове на богати родители, които ги дали да се учат на разни науки и изкуства при знаменити учители. Четвъртото момче било много бедно. То слугувало при един обущар, за да се научи на занаят, а в свободното си време отивало на училище. Тримата му другари го обичали, понеже било много умно — по-умно от тях.
Момчетата порасли. Станали момци. Тримата научили от своите учители, които били факири, разни хитрини, фокуси и чудотворства, а четвъртият знаел освен своя занаят — обущарството — да чете, да пише и да смята.
Един ден те се срещнали и се заприказвали.
— Ние научихме твърде много вещини и изкуства — рекъл единият момък. — Не ви ли се струва, че тоя град е тесен за нас? Да отидем в някое голямо царство. Като ни види тамошният цар, че знаем толкова много, бездруго ще ни даде високи служби.
— Вървете! — рекъл четвъртият момък. — Аз съжалявам, че не ще мога да дойда с вас. Обущари има навсякъде. Вашият цар няма да ми даде никаква служба.
— Не, не — викнали приятелите му. — От тебе не се делим. Дето и да идем, заедно ще вървим. Ще си помагаме един на друг.
Тръгнали. Стигнали в едно царство. Отишли в царския дворец и казали на царя, че знаят да правят чудеса.
Царят поканил своите придворни на зрелище. Всред широкия двор на чертога се изправили тримата момци факири и почнали да показват своите сръчности.
Донесли им едно гърне от глина и шепа палмови семена. Единият момък седнал пред гърнето, а другите двама застанали зад него. Факирът посадил семената в пръстта, що изпълвала до половина гърнето, и го полял с вода. После почнал да им бае и те бързо порасли, разлистили се, дали плод. Голяма палма се издигнала над гърнето.
Царят поискал да му дадат да хапне от палмовия плод. Дали му. Фурмите били много сладки.
Ала след миг палмата изчезнала. Останало само гърнето с пръстта и над него тримата момци.
Царят похвалил факирите и ги наградил богато. После се обърнал към четвъртия им другар и го запитал:
— А ти, момко, какви чудесии правиш? Я си покажи изкуството.
— Царю честити — отвърнал момъкът, — аз не съм се учил на такива изкуства. Не мога да правя чудеса, но правя обувки.
— Добре тогава. Направи ми едни, ала колкото се може по-скоро. И гледай да бъдат здрави.
Обущарят извадил сечивата си, поискал кожа, взел мярка на царя и се заловил да крои обувките. За час-два ги направил. Царят ги харесал много: такива хубави обувки не бил още носил.
— Да си жив, момко — му рекъл той. — Благодаря на тримата ти другари, че ми показаха палмата, която изчезна веднага след това. Дали и с обувките, които ми направи ти, не ще стане същото?
— Бъди уверен, царю честити, че тия обувки няма да изчезнат. Да си жив — да ги износиш! И още хиляда чифта други да изкосиш!
На царя се харесали тия думи. Той предложил на момъка да му стане придворен обущар.
— Много ти благодаря за високата чест, царю честити — казал обущарят, — ала ние четиримата сме си дали дума да не се делим. Щом няма работа за моите другари в двореца ти, ще отидем другаде да си търсим щастието.
— Както щеш — рекъл царят. — Придворни чудотворци не ми трябват, но от обущар имам нужда.
Той надарил момъка богато и му казал, че ако остане някога без работа, мястото на придворен обущар му е запазено.
По много други царщини пътували четиримата приятели. Тримата чудотворци навсякъде учудвали хората със своите сръчни фокуси, за които получавали много пари и други подаръци. Тук те правели за две-три минути да поникне цяла житна нива и да изкласи, че дори и пшеницата да узрее. Там зовели с магьосни заклевания духове на мъртъвци. На трето място с един замах на вълшебната пръчка извиквали буря и светкавици, а после се изливал проливен дъжд. Но всичко това минавало толкова бързо, колкото и идвало.
Само обувките, що правел четвъртият момък, оставали. И хората му били благодарни, защото шиел наистина много хубави и здрави обувки.
След сума приключения тримата чудотворци казали на обущаря:
— Не ти ли омръзна това лутане по света? Хайде да се върнем в родния си град. Доста пари напечелихме.
— Да се върнем — рекъл момъкът.
Като повървели доста, стигнали до една гора.
Видели цяла купчина кости.
— Хайде да съживим животното, чиито са тия кости — рекли тримата чудотворци. — То е навярно някой вол.
— Не е вол, а ми се струва, че е лъв — забелязал обущарят. — Не ви трябва да го възкресявате.
— Ба — рекъл единият факир. — Защо пък да не се опитаме? Аз се наемам да наредя костите и да ги сглобя.
Другият фокусник добавил:
— Аз ще кажа две магьосни думи и по костите ще се яви месо, кожа и кръв.
А третият казал:
— Добре. За мене оставихте най-мъчното. Аз ще духна в устата на вола и ще му вдъхна душа.
— Правете каквото искате — рекъл обущарят, — но най-напред ме пуснете да се отдалеча по тая пътека, която води вън от гората. Аз ще се обаждам от време на време. Когато престанете да чувате гласа ми, вършете своите чудеса. Сега сбогом. Още веднъж ви казвам: оставете тия опасни опити! Онова, което се готвите да съживявате, е лъв, а не вол.
— Добре де, щом те е толкова страх, върви си, па ни почакай накрай гората!
Когато обущарят се отдалечил дотолкова, че не се чувал вече гласът му, тримата факири пристъпили към работа. Единият наредил и сглобил костите на животното, другият казал някакви думи и около костите се натрупало месо, по жилите потекла кръв, а най-отгоре се явила кожа, която се покрила с косми.
Да, обущарят бил наистина прав: животното, което лежало на земята пред тримата чудотворци, било лъв. И то доста едър лъв.
— Е, ще ли му вдъхнеш душа? — запитали двамата факири другаря си. — Не те ли е страх, че може да ни разкъса?
— Никак не се боя — отвърнал той. — Щом му дам душа, веднага ще му я отнема.
И той духнал в устата на лъва.
Едва чудотворецът изрекъл магьосните думи, лъвът скочил и се разревал толкова страшно, че и тримата факири изгубили и ума, и дума.
Първият, когото разкъсал лъвът, бил оня, който му вдъхнал душа. Ала и другите двама не се спасили.
Обущарят чул от края на гората страшния лъвски рев и разбрал всичко. Дълго чакал той своите другари, но напразно.
Като рекъл „Бог да ги прости“, той се върнал в онова царство, дето били отишли най-напред, и станал придворен обущар на царя.
Имало едно време един богат раджа, който се занимавал в свободното си време с магии. Той управлявал едно от най-обширните царства в Индустан. Любовта му към магията била толкова голяма, че съвсем се увлякъл от тайните науки. Започнал да се занимава с тях денонощно. Но тия науки са опасни. Веднъж раджата извикал с помощта на магьосни заклевания един мощен зъл дух, от когото поискал да му каже някои големи тайни досежно добрите и зли духове и техния живот.
Духът му отговорил, че ще задоволи неговото любопитство, но при едно условие: ако раджата се съгласи — след като си послужи десет години с тайните, които ще му бъдат поверени — да облече кожа на чакал и да прекара в нея седем години.
Любопитството на магьосника било голямо. Без да се колебае дори за миг, той заявил, че е съгласен. Духът му казал тайните и той почнал да си служи с тях. Тия тайни го направили сто пъти по-богат, отколкото бил дотогава, дали му голяма власт над хората, отворили му очите за всичко минало и бъдеще, придали му телесна хубост, каквато нямал никой човек на земята, и го направили толкова привлекателен, че който го види, обиквал го отведнъж.
Няма що да се каже: раджата-магьосник прекарвал от щастливо по-щастливо. Но десетте години минали бързо—ти го кажи, като един ден.
И ето че една нощ се явил злият дух с кожа на чакал в ръце.
— Дойде време да изпълниш обещанието си — казал той на раджата. — Влизай в кожата. Доста ти беше десет години щастие. Всичко на тоя свят се плаща скъпо.
Раджата се съпротивил. Как ще влезе в тая малка кожа — десет пъти по-малка от него? Той не би могъл да се побере в нея.
— Донеси поне по-голяма! — рекъл той на духа-повелител. — Тази е твърде тясна за мене.
— По-голяма не може да се намери — отвърнал духът. — Ти да не искаш пък да има по света чакали като слонове? Тази е най-голямата кожа, но и тя, колкото и да е малка наглед, ще ти стигне, защото ти ще свикнеш да се свиваш.
Раджата все още не искал да се пъхне в чакаловата кожа.
— Хайде, влизай! — викнал злият дух. — Не мога да те чакам. Бързам.
Най-сетне магьосникът се пъхнал в кожата. Колкото и да била тясна, като се посвил, той се побрал в нея. Това се дължело, разбира се, на магьосната сила, що имала тая кожа.
Злият дух казал:
— Отсега нататък през цели седем години тая кожа ще бъде като твоя. Цял ден ще прекарваш в нея; само сутрин, от зори до изгрев слънце, ще я събличаш, но още преди да изгрее слънцето, ще трябва да я обличаш отново. И ще помниш, че както аз ти слугувах невидимо толкова години, за да бъдеш и богат, и хубавец, и щастлив, и властен, и привлекателен, през тия седем години, що идат, ти ще трябва да ме слушаш. Иначе с тебе ще се случат страшни работи. Най-малката от опасностите, на които би се изложил, е да си останеш в чакаловата кожа завинаги: никога да не можеш вече да я съблечеш. Върви сега и помни това, що ти казах. Докле минат тия седем години, всички поданици в царството ти ще бъдат като замаяни. Те няма да знаят живи ли са, мъртви ли са. Щом изтекат уречените седем години, ти ще можеш да се върнеш в царството си и да зацаруваш отново над тях. Тогава замаята им ще мине и те не ще помнят нищо от станалото.
Като рекъл това, злият дух се отдалечил. Чакалът останал сам. Но нему се струвало, че не е сам. Все си мислел, че духът е край него и му казва: „Направи това!“, „Направи онова!“, „Иди там и там!“, „Постъпи така и така!“
То било, разбира се, от това, че злият дух го обсебвал от време на време и не му давал да постъпва, както бил навикнал, а да изпълнява неговата воля. Бившият раджа станал роб на злия дух.
На чакала дошло на ум да напусне града, дето живеел, когато бил раджа, и да се пресели другаде. Отишел в един далечен град. За да може да преживее някак, главил се чирак при един бръснар. Носел му вода, палел огън, метял бръснарницата.
Чакалът бил толкова прилежен, че господарят му го обикнал скоро. Дори станали приятели.
Веднъж чиракът казал на господаря си:
— В околността на града се продават много евтино места. Да си купим едно. Ще насадим градина. Ще имаме през цялото лято, па и през есента толкова дини, пъпеши и краставици, че не само ще ядем, а и ще продаваме.
Това той казал със своя ум, а не с ума на злия дух. И бръснарят се съгласил.
— Умно нещо си намислил — рекъл. — Ето ти пари: иди купи място за градина и наеми работници да я разкопаят и засадят.
Чакалът извършил поръчаното. Градината била с хубава почва: раждала всичко. Скоро се народили краставици, пъпеши, дини и всякакви други плодове и зеленчуци.
Но когато плодовете узрели, злият дух завладял отново чакала.
Чиракът на бръснаря отивал всеки ден, рано сутринта, да види градината. Той изяждал толкова плодове, колкото може да побере търбухът му. Па си набирал дори и за по път.
А когато отивал в бръснарницата и господарят му го запитвал как е градината, той му отговарял:
— Слабо е още. Всичко е порасло и цъфти, но не ражда. Може би след седмица-две ще има плодове. Тогава ще ти обадя.
Бръснарят бил доволен от тоя отговор. Що да се прави, когато градината им е позакъсняла? Та и късничко са я разкопали и засели. Нищо. Има време.
Минал се цял месец. Бръснарят казал на своя чирак с усмивка:
— Ти май че всяка заран обикаляш градината. Да не би да има вече узрели плодове? Гледам — по пазара има отдавна.
— А, не, още няма — отвърнал чакалът. — За нашата градина е рано. Повечето дини и пъпеши току-що са почнали да цъфтят. Виж, ако искаш краставички, струва ми се, че има тук-таме, но и те са съвсем малки. Да ги почакаме да наедреят.
Всъщност градината била препълнена с плодове и чакалът ял всяка заран и всяка вечер колкото си иска. В същото време му ставало много приятно, че лъже бръснаря. Това му се толкова харесвало, че той се преселил в градината. Там отивал вечер, след като си свърши работата, наяждал се до пресита, а после заспивал между дините и пъпешите. На сутринта ставал още от зори, закусвал богато и се връщал в бръснарницата, преди да дойде господарят му.
Бръснарят забелязал това.
Той казал на чакала:
— Чираче, виждам те, че отиваш да спиш в нашата градина Уверен съм, че ще да е родила вече. Много ли са плодовете? Аз наброих за нея сума пари, а още не съм видял полза.
— Скоро ще видиш — отвърнал чакалът. — Тук-таме дините и пъпешите почнаха вече да завързват. След седмица ще има узрели. Аз отивам да спя там, за да ги пазя. Нали знаеш, че има всякакви хора? Преди да видим ние с тебе плод, те ще оберат всичко.
Тоя път бръснарят не повярвал.
„Лъже ме моят чирак — си казал той. — Хората отдавна ядат дини и пъпеши, а аз не съм откъснал от своята градина дори и една краставичка. Ще вървя да видя каква е тая работа.“
На другия ден било празник. Бръснарят се запътил към градината. Искало му се да се поразходи и да види не го ли лъже чиракът му.
А тоя ден чакалът бил поканил в градината на угощение много свои приятели. Какви ли не животни от околността се били насъбрали. Те се разтичали весело по градината и почнали да късат, каквото им падне. Цял ден късали и яли, докато изяли всички плодове и зеленчуци.
Бръснарят гледал през плета. Той видял как неговият чирак забавлява гостите си с остроумни приказки и ги подканва да ядат, без да се стесняват.
— Тая градина е моя — казвал им той. — Бъдете тук като у дома си. Не се срамувайте! Яжте, колкото ви се яде! Никой няма да ви държи сметка!
На бръснаря много се искало, като гледал тия зверове и животни, събрани на угощение в неговата градина, да влезе и да ги разгони, като не пожали и чирака си. Но те били много. Повечето били силни и опасни. Страх го било да го не разкъсат.
Той си тръгнал за къщи и ядосан, и наскърбен, че чакалът го е лъгал толкова време.
„Няма да оставя това тъй — решил той. — Ще убия този безочлив лъжец. Толкова време вече живее за моя сметка, па на това отгоре ме и мами, та дори се и подиграва с мене. Жив няма да го оставя!“
През нощта той се вмъкнал в градината.
Там нямало никого. Чакалът и гостите му се били разотишли. От всички плодове в градината били останали само няколко краставици. Бръснарят забил във всяка от тях по един тънък остър нож, па покрил дръжката му с листа. Сетне се прибрал в къщи.
Малко преди да се зазори, чакалът, който бил придружил гостите си — да ги изпрати, — се върнал. Той бил огладнял. Почнал да търси в тъмнината дали не е останал някой плод, да закуси. Намерил една дълга краставица и лакомо я налапал. Ножът се забил в плътта му. Прерязал му гърлото и езика, дори му пронизал и гърдите.
Чакалът страшно се ядосал. Той разбрал кой му е натъкмил тая клопка.
„Проклетият бръснар — си казал той на ума — е разбрал всичко и е решил да ме убие. Трябва да избягам оттук. Навярно той ще дойде на заранта да види дали съм умрял и като разбере, че съм още жив — ще ме пребие.“
И чакалът побягнал в гъстите гори. Той бил отслабнал от многото кръв, що изтекла от раните му, та едва ходел. Но въпреки това, за да запази живота си, силел се да върви колкото може по-бързо. Най-сетне, късно през нощта, успял да се добере до една гъста гора. Проснал се на първата скала, която видял, и легнал.
„Тук ще се мре“ — си казал чакалът, защото се чувствувал толкова изтощен, че не можел да очаква вече живот.
Кръвта му продължавала да тече. Чакалът отслабнал дотолкова, че изгубил съзнание. Съмнало се, а той още лежел като полумъртъв. Три пъти изгряло слънцето и три пъти залязло. Чакалът не го и видял. Чак на четвъртия ден той се пробудил от безсъзнанието, но и тогава бил толкова немощен, че не можел да мръдне.
Полежал още два-три дена. Най-сетне почувствувал, че раните му са зараснали. Не го боляло ни гърлото, ни езикът, ни гърдите. Той бил вече оздравял. Опитал се да стане, но тогава разбрал, че кожата му се е залепила яко за скалата от многото кръв, що била изтекла. Колкото и да се дърпал, не можел да се изправи.
— Ах, колко съм нещастен! — викнал чакалът. — От какви страшни рани оздравях, а сега не мога да се изправя — да потърся вода и храна. Ще трябва да умра от глад и жажда на тая скала.
В тоя миг злият дух го бил напуснал. Магьосникът си дал сметка за всичко, що бил извършил, както и за онова, което се било случило с него.
И рекъл:
— Аз постъпих много зле с бръснаря. И неблагодарен бях към него, и безчестен, и коварен. Кой дявол ме накара да постъпя тъй? Навярно за туй е виновна чакаловата кожа. Слушал съм, че чакалите били хитри и злобни животни.
Чак тогава му дошло на ум, че има право сутрин да излиза от кожата. Щом се съзорило, той се измъкнал от чакаловата кожа. Почувствувал, че е отново човек като всички хора. Станало му много леко и му се видяло още по-отвратително, че е мамил и лъгал бръснаря.
Паднал на колене на полянката и почнал да се моли на добрите богове:
— О, светли добри богове, които управлявате света! Запазете ме от лоши мисли, думи и действия! Помогнете ми да се отърва по-скоро от оня зъл дух, комуто съм принуден да слугувам още дълго време!
Но ето че почнало да се разсъмва. Магьосникът трябвало да влезе отново в чакаловата кожа. Затова побързал да потърси извор, за да се напие, и плодове — за да се нахрани. Малко преди да изгрее слънцето, той се върнал и се пъхнал в кожата. Наченали отново неговите безплодни усилия — да откъсне кожата от скалата, о която била залепена.
Добрите богове, на които се бил помолил, додето бил в човешки образ, му помогнали тоя път. Силен дъжд завалял и кожата се отлепила.
Като се видял свободен, чакалът тръгнал по гората. Но злият дух влезнал отново в него и почнал да го подстрекава към нови грехове.
Чакалът напуснал гората и тръгнал към най-близкото село. Близо до селото, на пътя, видял един умрял вол. Чакалите обичат месо от мъртви животни. И тоя чакал, както би направил всеки друг на негово място, почнал да яде мъртвия вол. Той го захапал от корема. Ял ненаситно, понеже бил много гладен. Проял корема и влязъл в трупа на животното.
Хора минавали-заминавали, но никой не подозирал, че в мъртвия вол има чакал.
Времето било горещо и сухо. Кожата на вола се свила от горещината и станала много корава. Чакалът не можел да я прегризе, та да излезе. Но това му и не трябвало: той можел да си живее в корема на вола — там имало достатъчно храна.
Миризмата на мършата стигнала до селото. Тогава циганите се събрали да одерат вола и да го заровят в земята.
Чакалът се опитал да излезе, ала не успял: кожата се била много втвърдила; дупката, през която се бил пъхнал, се била толкова стеснила, че оттам можел да си подаде само муцуната.
„Спукана ми е работата — си казал той. — Тия цигани ще ме хванат и пребият. Циганите мразят чакалите. А може пък и жив да ме заровят в земята заедно с вола.“
Той решил, подсторен от злия дух, да измами циганите. Когато те нападнали, с ножове в ръце, волския труп, чакалът се обадил с човешки глас:
— Настрана стойте, хора! Махнете се! Не се приближавайте до светеца.
Циганите се спогледали.
— Мъртвият вол говори — казали те. — Как да се обясни това? Не е негов тоя глас, защото е човешки. Па и волският труп вони: разложил се е вече. Навярно някой мощен дух се е вселил в него.
— Да запитаме духа що иска — рекъл един. — Нека ни каже. Най-старият циганин викнал, като се обърнал към умрелия вол:
— О, велик дух! Кажи ни кой си ти и ни открий своята воля, за да можем да ти угодим.
Чакалът се изсмял на ума на тия прости хора и казал:
— Право рекохте, като ме назовахте велик дух. Защото знайте, че аз съм богът на вашето село. Вие ме оставихте без жертви и ме лишихте от молитвите, които ми се падат като на ваш закрилник. Виждате, че съм се принудил да се вселя в трупа на умрял вол. Но колкото и да съм добър, ще дойде скоро край на моето търпение. И тогава вие всички ще бъдете наказани. Нито от вас, нито от селото ще остане помен.
Циганите се изплашили:
— Кажи ни, о велик дух, какви жертви искаш от нас! Ние нищо не ще ти откажем.
— Какви ли? Донесете малко ориз, излейте върху вола един котел студена вода и оставете до него един заклан петел, добре охранен. После се наредете наоколо и почнете да се молите да ви се простят греховете.
Циганите побързали да изпълнят волята на божеството. Направили всичко, каквото пожелало то.
Когато кожата се понапоила с вода, тя се размекнала и пропукала на няколко места. Додето набожните и суеверни богомолци се каели с висок глас за греховете си, чакалът излязъл от волската кожа, изсмял се на циганите и като грабнал петела, побягнал към гората.
Циганите го подгонили. Те го гонили дълго, но най-сетне — като навлезли в една местност, дето имало много трапове и остри камъни — спрели се и се върнали.
— Заслужава ли си труда — рекли те — да бием толкова път заради някакъв си мръсен чакал? Да върви по дяволите!
Но чакалът не отишел по дяволите, а се скрил в гората. Там прекарал той няколко дена, додето се свършила храната. Сетне тръгнал от село на село и от град на град — да търси кости, мърша и останки от изхвърлена храна.
Тъй стигнал той до оня градец, където живеел бившият му господар — бръснарят.
И ето че чакалът почнал да се вмъква вечер в дворовете на хората, за да дири останки и изхвърлеци. Но това му не стигало. Когато успеел да влезе в някой двор, той никак не се колебаел да отмъкне и някое пиле, кокошка или дори петел.
Гражданите се стреснали. Почнали да дебнат крадеца, но не можели да го хванат. Поради това чакалът станал много смел. Той почнал да напада и кокошките на бившия си господар.
Бръснарят видял веднъж чакала как измъква от кокошарника най-охраненото пиле. Човекът се хвърлил след лакомото животно, ала не успял да отърве грабнатата птица. Чакалът избягал.
— Ще те пипна аз тебе — му се заканил мъжът. — Ще ти платя и за дините, и за пъпешите, и за краставиците. Ще ти платя и за това, че ме лъга сума време, а аз ти вярвах.
Бръснарят купил една голяма примка и я сложил пред кокошарника. Тя била нагласена толкова майсторски, че никой не би я забелязал. Още през същата нощ чакалът се хванал в примката.
На сутринта бръснарят го намерил.
— Пипнах ли те най-сетне? — викнал му той. — Ще ти дам аз тебе сега и угощение, и приятели. Ще те науча как се ядат чужди дини и пъпеши. Ще те видя дали ще можеш да лъжеш занапред честните хора. Веднъж ти се отърва от ножа, но втори път не ще успееш.
Той вързал чакала за четирите му крака и го отнесъл на жена си.
— Невясто — рекъл, — пази добре това проклето животно, че може да избяга. Аз имам днес много работа в бръснарницата, но щом я свърша, ще дойда да го заколя и одера.
Жената също имала много работа в къщи. Видяло й се смешно да седне и цял ден да държи някакъв си чакал за връвта, с която е вързан. Още повече, че и самият чакал се показвал много кротък: той си лежел на пода и дори не се движел. Защо да го не върже в обора? Ще заключи вратата: няма отде да избяга.
Тъй и сторила. Щом домакинята затворила вратата на обора, чакалът прегризал връвта, освободил си краката и избягал през една дупка, която жената не била и забелязала.
Тоя ден чакалът не се осмелил да потърси храна в същия градец, а се затекъл до най-близкото село. Там се нахранил с останки, каквито намерил на сметището. След това се запътил за друго село, а подир това — за трето. Тъй се скитал той дълго, докле се озовал в непознати места.
Един ден минал край някаква бедна колиба, разположена в края на едно село. Там живеел беден брамин със своите седем дъщери, все неомъжени.
Тъкмо когато чакалът минавал, браминът казвал полугласно:
— Велики Брахма! Влез ми в положението! Научи ме що да сторя със своите седем дъщери! Как ще ги храня на стари години? Та аз нямам хляб за себе си. А за да ги изженя, трябва да им намеря зестра. Отде да я взема? Не мъж, а животно да дойде и поиска някоя от тях, кълна се в твое име, че ще му я дам. Дори да е чакал или куче — и нему бих я дал. Само че и животно не би дошло да иска такава бедна мома.
Като чул тия думи, чакалът, у когото все още живеел злият дух, решил да се подиграе с нещастния брамин. Той влязъл в хижата и казал:
— Праща ме богът Брахма да ми дадеш най-малката си дъщеря. Ти си се заклел в негово име, че ще я дадеш и на чакал, стига да я поиска. Божеството желае да провери доколко пазиш клетвите си.
Браминът не знаел как да постъпи. Можел ли той да помисли, че наистина ще дойде чакал да поиска да му стане зет?
— Слушай — рекъл той на чакала. — Тия думи аз казах на шега. Кой разумен баща ще си даде чедото на животно? Брахма е бог. Той е умен и ще разбере това. Върви си и недей настоява.
— Няма да си вървя — казал чакалът. — Как смееш ти, който си брамин, да се подиграваш с Брахма, върховния бог? Или ще устоиш на думата си, или ще отговаряш за това.
Браминът си подпрял главата с десницата и се замислил.
„Защо пък най-сетне да не му я дам? — си казал. — Ако гладува, мъж й ще бъде виновен. А пък аз ще има да храня само шест дъщери; няма да са седем. Шест се гледат по-лесно от седем: всеки знае това.“
Чакалът отвел браминовата дъщеря в гората.
След женитбата всичко значително се променило. Дъщерята на брамина била добра мома. Тя живеела праведно. Поради това злият дух не смеел да се вселява в душата на магьосника. Раджата се видял свободен — поне по-свободен, отколкото бил дотогава. И той почнал да разбира, че онова зло, що е вършил до тоя Ден, било внушено от злия дух. Решил занапред да води живот на почтен човек.
Но седемте години не били още изтекли: оставали цели две. Магьосникът трябвало да носи поне през деня омразната чакалова кожа. Само сутрин се измъквал от нея и тогава жена му го виждала, че е човек, а не животно. Разбира се, той й разказал своята история, но й забранил да споделя с когото и да било, че е раджа и магьосник. На всички трябвало да говори, че мъж й е чакал.
Веднага след женитбата той отвел жена си в един голям дворец, който се намирал всред гората. Дворецът бил омагьосан. Отвън приличал на обикновена пещера, а вътре бил украсен разкошно — със сребро, злато, слонова кост и скъпоценни камъни. Вратата се заключвала и раджата не пускал никого да влиза в двореца.
Те живеели щастливо — магьосникът и жена му.
Един ден на вратата на пещерата потропал тъстът на чакала — старият брамин.
— Добър ден, дядо — казал приветливо чакалът, като се показал на входа. — Седни там, пред пещерата, та ме почакай! Аз ей сега ще дойда да си поговорим.
На брамина много се искало да влезе в пещерата, за да види как живее дъщеря му със своя мъж, но чакалът затворил вратата и той трябвало да остане отвън.
След малко чакалът излязъл.
— Е, как си, дядо? Как прекарваш с дъщерите си?
— Много зле, зетко, много зле. Пуста бедност ще ни съсипе. Нямаме що да ядем. Хижата ни се развали от силните дъждове: капе отвсякъде. Дрехите ни се отдавна окъсаха; голи ходим, както виждаш по мене. Иде ни да те помолим да ни приемеш в своята пещера. Тук поне никой няма да ни вижда, та не ще има от кого да се срамуваме. И да гладуваме, ще гладуваме заедно с тебе и с дъщерята.
— Това не може — казал чакалът. — Тая пещера е все още удобна за един чакал и за неговата вярна жена, която е длъжна да отиде там, дето я отведе мъж й, но за хора като вас не струва. Тясна е: ще се задушите в нея.
— А дъщеря ми как е? Бих искал да я видя. Нали знаеш, че всеки баща обича чедото си?
— А, не всеки. Оня баща, който е готов да омъжи дъщеря си дори и за куче, да се отърве от нея, сигурно не я обича, бих рекъл аз.
— Ех, пък ти, зетко, какъв си! Не ти ли казах още тогава, че изрекох тия думи само защото ми беше много тежко на душата? Но остави какво е казал бедният стар брамин. Изведи дъщеря ми да я видя. Защото хората ме плашат, че си я бил разкъсал и изял.
Чакалът се оскърбил от тия думи, ала не рекъл нищо. Той повикал жената и тя излязла от пещерата. Баща й я прегърнал и я попитал как живее с мъжа си.
— Слава на безсмъртните богове! — отвърнала тя. — Много добре си живеем. Хиляди пъти по-добре, отколкото бих живяла, ако ме омъжеше за най-богатия брамин.
— Значи, вие сте богати, а?
— Не мога да се оплача, татко. Нищо не ни липсва.
— Ами забравила ли си как живее твоят стар баща със своите шест дъщери? Те ще измрат от глад и студ. За тях не ви ли идва понякога на ум?
— Аз мисля често за вас, татко, но все ми се струва, че и ти си малко виновен за това, дето прекарваш заедно с дъщерите си в крайна немотия. Ти не работиш нищо и чакаш да ти донесат хората милостиня като на просяк. Винаги ме е било срам от това, но съм се бояла да ти го кажа.
Браминът се ядосал.
— Да — рекъл той, — аз наистина съм станал като просяците по царските пътища. И при вас съм дошъл да изпрося нещо. Дано поне вие не ме изпъдите.
Тогава чакалът се намесил.
Той казал:
— Дядо, ще те науча как да станеш богат и пребогат. Но помни, че се забогатява не с пари, а с ум. Имам една диня с много чудно семе. За три дена израства, за пет връзва и за седем узрява плодът. Ако си умен човек, от нея ще се обогатиш. Ей сега ще ти я донеса.
Чакалът влязъл в пещерата и малко след това се върнал с голяма диня под мишницата.
Той я подал на брамина и му казал:
— Вземи, дядо, тази диня и я посади в градината си. Щом роди и дините узреят, почни да продаваш. Само си отваряй очите — да не би купувачите да те измамят в цената. Добре запомни, че се забогатява с ум.
Браминът поел динята недоволно. Колко ще изкара от продажба на дини? Не се ли подиграва с него зет му, като му казва, че щял да се обогати? Де се е видяло богат овощар? Па и редно ли е за него — брамин — да става на стари години градинар?
„Очевидно чакалът иска да се отърве от мене — си казал той, като си тръгнал. — Пак добре, че не е изял дъщеря ми.“
Щом си отишъл в къщи, браминът изкопал дупка в градината и посадил едрата диня, полял я и я покрил с пръст. Още на другата сутрин се показал растък. На третия ден зелените повлеци се били разпрострели толкова надълго и нашироко по градината, че я били покрили цялата. Скоро се народили дини, които бързо наедрявали и зреели.
Браминът и дъщерите му се зарадвали много, като видели това чудо.
Момите рекли на баща си:
— Татко, я да откъснем няколко дини — да ги видим сладки ли са.
Но браминът им казал:
— Забранявам ви да правите такова нещо. Ние няма да ядем от тези дини. Те са само за продан. Как ще ям аз, стар брамин, диня, която е порасла и узряла с магия? Това не е угодно на боговете. За мене е грешно дори да се допра до такъв плод. Ако дойде някой от селото да поиска дини, вашата майка ще му откъсне и продаде, но й кажете да си отваря очите — да не би да я излъжат в цената. Човек се обогатява не с пари, а с ум.
Селяците, като минавали край оградата на брамина, не можели да не се спрат и да погледат едрите дини, порасли и узрели преди време. Запитвали брамина по колко ги дава. Той ги пращал при жена си. А тя искала за всяка диня тройно повече, отколкото би я купил човек на пазара. На хората се виждала много висока тая цена. Никой не давал толкова пари.
След ден-два дошла една богата жена, чийто мъж бил златар. Момчето й било болно и се молело на майка си да му купи диня.
— Струва ми се — казвало то, — че ако хапна диня, ще оздравея.
Жената била дочула от съседките за ранозрейките дини на брамина. Отишла и купила една. Занесла я в къщи и я разрязала. Но що се оказало? Чудо, каквото не било ставало никога: отвътре, край кората, имало тънък слой от червено месо — сочно и сладко, с каквото са пълни дините. А всичко друго било не месо и семки, а скъпоценни камъни и бисери.
Жената не казала никому нищо. Тя извадила рубините, сапфирите, смарагдите и едрите бисери, па ги скрила. А резените от кората дала на болното момче, което наистина оздравяло, щом хапнало от динята.
След това жената впрегнала колата и повела воловете право към хижата на брамина.
— Динята, що купих — казала тя на браминката, — излезе хубава. Искам да закупя всичките ви дини. Продавате ли ги?
— Продаваме ги — отвърнала жената на брамина, — но и всички до една да купиш, отстъпка не ще ти направя. Тия дини са скъпи, защото са ранозрейки.
— Ех, за цената няма да се караме. Ще ти платя, колкото поискаш. Откъсни дините и ги донеси в колата.
Браминът спечелил доста пари, но в градината му не останала ни една диня. А хитрата златарка откарала дините у дома си, извадила от тях скъпоценните камъни и напълнила няколко чувала. Мъж й, като се върнал, се зарадвал много на покупката и дълго се смял с жена си на глупавия брамин.
Семейството на брамина, разбира се, дори и не подозирало, че е продало такова голямо съкровище за нищо и никаква цена. Браминът не позволил ни на жена си, ни на дъщерите си да разрежат поне една диня, та да видят що има в нея.
След няколко дена динените повлеци се покрили отново с плодове. И те узрели бързо. Дошла златарката и ги купила, без да се пазари. Това се повторило много пъти. Златарят и жена му напълнили цяла стая с чували, натъпкани със скъпоценни камъни. А браминът се радвал, че печели пари.
Но динята не е вечно растение. Един ден жената на брамина забелязала, че динените повлеци повяхват и не раждат вече. Когато дошла златарката да купи дини, казали й, че няма.
А браминът през това време, като мислел, че цял живот ще продава дини, харчел парите без сметка. Защо да пести? Утре ще продаде дините, които растат през тая нощ, и ще получи още пари.
Когато жена му му казала, че динята не ражда вече, той се ядосал.
— Тъй е то! — викнал. — Аз си знаех, че тая дяволска диня ще ни измами.
Най-лошото било, че нямал и пари: всичко бил похарчил. Нямало с що да купят храна за обяд. Тогава една от дъщерите се обадила:
— Да потърсим по градината — рекла тя. — Може да намерим някоя забравена диня, колкото да залъжем глада си.
— Не — съпротивил се бащата. — Омагьосани дини не ям.
— Ти пък недей яж! Ние ще ядем! Няма най-сетне за твоя угода да умрем от глад!
Момата отишла в градината. След дълго търсене намерила две малки дини, скрити под листата. Занесла ги в хижата и ги разрязала. От дините се изсипали малки скъпоценни камъни — цяла шепа.
Дъщерята на брамина надала радостен вик. Цялото семейство се събрало да види чудото. Тогава всички разбрали защо златарката е купувала редовно дините им.
— Измами ни тая проклета жена! — викнал браминът. — Моят благороден зет ми подари чудна диня, която ражда скъпоценни камъни, а тая хитра жена ни изигра. Ей сега ще вървя да се разправя с нея. Няма да й простя, додето ми не върне всичките скъпоценни камъни, що е извадила от моите дини.
Той отишъл в къщата на златаря и казал на жена му:
— Ти хи измамила моята съпруга. Дините, които ти е продала тя, са били пълни със скъпоценни камъни, а ти й си ги платила като обикновени дини, каквито се продават на пазара. Върни ми скъпоценните камъни!
Златарката му казала спокойно:
— Ти приказваш като човек, който е изгубил ума си. За старец като тебе това не е чудно: всеки знае, че старците се вдетиняват. Но аз не съм длъжна да слушам твоите глупости. Върви си и ме остави на мира.
— Ти си много хитра жена — казал браминът, — но аз ще се оплача на съдията. За да си нямаме неприятности, моля те, дай ми поне половината от скъпоценните камъни, що извади от дините.
— Махай се от къщата ми, ти казвам! — викнала жената. — Инак ще извикам слугите да те изхвърлят. Кой разумен човек ще ти повярва, че диня може да роди скъпоценни камъни? Ти наистина не си с ума си.
Браминът бил принуден да си отиде с празни ръце.
Тогава му дошли на ум думите на чакала, който му казал, че се забогатява не с пари, а с ум. Но, разбира се, било много късно.
При съдията той не отишъл. Каква полза? И в съдилището ще му се изсмеят и ще му кажат, че никъде по света не се знае да има диня, която ражда скъпоценни камъни. Защо да го смятат за луд?
Като се върнал у дома, браминът разказал на жена си за срещата със златарката.
— Само едно ни остава — рекъл накрай. — Ще взема тия дребни скъпоценни камъни, които намерихме в двете дини, па ще ги продам в града. Ще накупя, каквото трябва, и ще го донеса.
— Недей продава всичките — казала жената. — Само един продай. Другите нека седят тука.
— Защо? Вместо да се разтакам толкова пъти, не е ли по-добре да свърша работата наведнъж?
— Да, но кой ще ти повярва, че ти — окъсан и одърпан брамин — не си откраднал отнякъде тия скъпоценни камъни? Ще те тикнат в затвора.
— Мене ли, благороден брамин, ще затворят? Ти не си с ума си, невясто!
Взел той всички скъпоценни камъни и отишъл в града. Влязъл в една златарница и показал на златаря стоката си. Запитал го колко ще му даде за нея. Златарят го поизгледал.
— Отде си откраднал тия скъпоценни камъни?
— Как ще ги открадна? Аз съм брамин, човек от благородна каста: може ли да се допусне, че човек като мене ще открадне?
— Може, разбира се! Когато на човек търбухът е празен, и цар да е, пак открадва. Казвай де! Казвай от кого си ги откраднал, додето не съм повикал стражар! Като те хвърлят в затвора и ти ударят сто тояги, веднага ще кажеш. Но аз не искам да отива работата дотам. Ако ми кажеш чии са били тия камъни, ще ги купя. Добри пари ще ти дам за тях.
Браминът се оскърбил, че го смятат за крадец.
— Моят зет — рекъл — е един богат чакал. Той ми подари чудна диня, която раждаше плодове, пълни със скъпоценни камъни.
— Хубави лъжи разправяш, но няма кой да ти вярва. Де се е чуло — чакал да стане зет на човек и диня да ражда скъпоценни камъни? Знаеш ли какво ще ти кажа? За да се отървеш от затвора, остави тия неща тук, па си върви. Аз ще разпитам златарите има ли някой нещо откраднато и ще дам камъните на притежателя им.
— Как искаш да ме лишиш от това, което си е мое? Дъщерите ми мрат от глад. Затова съм се принудил да продам камъните. Щом не щеш да ги купиш, дай ми ги.
И той посегнал да ги вземе. Но златарят му залепил такава плесница, че му писнали ушите. И двамата почнали да викат, колкото им глас държи. Насъбрали се много хора. Всеки питал що се е случило. Златарят обвинявал окъсания брамин в кражба, а оня се оправдавал, като разказвал за своя зет — чакала — и за чудните дини, които раждат скъпоценни камъни.
— Стига сте се карали! — рекъл един възстаричък човек, който се оказало, че е съдия. — Тоя окъсан мъж не изглежда да е крадец. Дори аз бих повярвал, че е брамин, ако не бяха опашатите лъжи за чакала-зет и баснословните дини. Мене ми се струва, че той просто е изгубил ума си. Съжалете го и го пуснете да си върви. А скъпоценните камъни ще останат у златаря, додето се установи чии са. Тоя човек не ги е откраднал. Той ги е намерил.
И сам браминът разбрал, че няма по-добър изход от положението. За да се отърве от затвор и изтезания, той оставил камъните и си отишъл много ядосан на хорската несправедливост.
Когато се върнал у дома си и разказал на своето семейство какво му се е случило, жена му рекла:
— Ти си глупав и упорит. Защо не ме послуша? Върви сега при чакала и изпроси нещо друго. Инак ще измрем от глад.
Друго не можело и да се направи. Браминът отишъл отново при зетя си. Почукал на пещерната врата с тоягата си и чакалът излязъл.
— Добър ден, дядо. Как си? На гости ли ми идеш?
— И на гости ида, и по работа. Най-главното е, че ида да ти се оплача от нашето страшно тегло. Само ти можеш да ни помогнеш.
— Че нали ви помогнах веднъж? Какво направи с динята, която ти дадох?
Браминът разказал всичко. Не знаел, че в дините има скъпоценни камъни. Всичко разпродал на нищо и никаква цена. Само две малки дини останали. Извадил от тях камъните и отишъл да ги продава в града. Но там пък един проклет златар му ги отнел.
Чакалът изслушал разказа, пък рекъл:
— Глупав си, дядо, и глупав ще си останеш. Аз ти казах, че богатството се печели с ум. А ти нямащ ум. И сто товара злато да ти дам, не ще те спася: сиромах ще си умреш. Все пак от съжаление — не към тебе, а към жена ти и дъщерите ти — и тоя път ще ти помогна.
Влязъл той в пещерата и изнесъл оттам едно просто глинено гърне. Дал го на тъста си и му казал:
— Вземи това гърне, па си отваряй очите! Когато огладнеете, ще намерите в него с какво да се нахраните.
— Че гърнето е празно — викнал браминът оскърбен. — Ти искаш само да се отървеш от мене.
Чакалът не казал нищо. Той бръкнал в гърнето, извадил една шепа ориз, сварен със смокини. Ястието се оказало много вкусно.
— Да не мислиш, че от това гърне може да се вади само ориз? — казал чакалът. — Каквото си си намислил, това ще намериш в него. И ястието ще стигне не за десет души, а за сто, че дори и за хиляда.
Очите на брамина светнали от радост. Той прегърнал зетя си и му поблагодарил за скъпия подарък.
Сега вече семейството на брамина можело да яде до насита. В чудното гърне се намирало всичко. Гозбите били толкоз вкусни, че и в двореца на императора не можело да има като тях.
Срещу хижата на брамина се издигала лятната къща на управителя на града. Той бил богат човек и толкова лаком, че бил наел трима готвачи да му готвят. Един варял чорби и яхнии, друг се занимавал с пържене и печене, а трети готвел сладките ястиета.
От някое време началникът забелязал, че колчем мине край хижата на бедния брамин, до носа му стига много приятна миризма на гозба. Той се позапирал — да определи какво се готви в хижата. Един ден миришело на таскебап, друг път — на печена пуйка, на измирско сладко, на чига с масло или пържен фазан. Такива разнообразни ястиета и сам началникът не можел да си позволи да готви, защото стрували много скъпо.
Полюбопитствувал той да узнае как може бедният му съсед да готви по-вкусни ястиета от неговите. Отишъл му на гости. Браминът бил поласкан от това посещение на високопоставения гост. Приел го най-любезно.
Както седели и се разговаряли, домакинът попитал госта си кафе ли иска да го почерпи или чай, или пък някакъв сироп.
— Че отде имаш толкова много неща? — запитал управителят.
— То е друга работа — отвърнал браминът. — Ти кажи сега какво желаеш.
— По това време съм свикнал да пия кафе.
— Добре.
Домакинът сложил две чаши, взел гърнето от лавицата и налял от него кафе. Управителят много се зачудил: гърнето лежало на полицата, под него нямало огън, а кафето било горещо, току-що сварено. Какво е това чудо?
Той решил да поостане, за да узнае тайните на брамина. Когато дошло време за обед, домакинът го попитал с какво иска да го нагости.
Управителят отвърнал:
— Искам чорба от тахан, пържен сом и баница с ябълки.
Той нарочно казал тия ястиета, защото не видял в хижата ни ябълки, ни риба, ни тахан.
Но ето, че малко след това браминът му сипал от гърнето гореща чорба от тахан. Когато сипал и на себе си, повикал жена си: и на нея сипал; след това сипал и на всичките си дъщери, а гърнето все не се изпразвало.
После домакинът запитал не желае ли някой втора паница чорба. Всички моми се обадили. Той им сипал отново. Гърнето било още пълно.
— Дойде ред на второто ястие — рекъл с очевидна гордост браминът, като погледнал към своя гост, сякаш иска да му каже:
„Ехееее, приятелю, за какъв ме смяташе ти досега? Да не мислиш, че като съм сиромах, не мога да имам нещо, каквото ти не си дори и сънувал?“
Управителят не казал нищо, но било явно, че започва вече да завижда на съседа си. А браминът с надменно движение изсипал чорбата през прозореца и умил гърнето, па го захлупил на лавицата. Не се минала и минута — и той отново го взел, па започнал да вади едри късове сом, много добре опържен. Тоя път управителят пръв поискал да му дадат още един къс, а след него и трети: не можел да не признае човекът, че толкова вкусна риба яде за пръв път. Дъщерите и жената на брамина също поискали още по един къс.
Гърнето било измито отново. Браминът почнал да вади от него баница с ябълки на такива големи колела, че човек би се запитал как е могло едно такова колело да се побере в гърнето.
След обеда домакинът почерпил своя гостенин със сироп от портокали, който налял, разбира се, пак от гърнето. После пили кафе, яли ледено, изпили още по два-три сиропа — от малини, от ананаси и смокини. Почнало да се мръква. Браминът бил много добре настроен. Не станало нужда управителят дори и да го запита отде се е сдобил с чудното гърне: той сам побързал да му разкаже всичко.
Управителят си отишъл. Той не можел да прости на един свой беден подчинен, че има предмет, какъвто самият той няма и не може да има. Още през същата нощ заповядал на четирима от своите слуги да подпалят хижата на брамина и да откраднат гърнето.
Към среднощ хижата пламнала. Раздали се викове: „Пожар! Пожар!“ Тъй викали ония, които били подпалили хижата. Семейството на брамина спяло. Слугите на управителя влезли и се развикали: „Какво чакате? Искате да изгорите ли? Бягайте по-скоро!“
Додето наскачалите дойдат на себе си, гърнето било грабнато и отнесено. Хижата изгоряла. Браминът и семейството му останали на улицата. Това, да кажем, не било още страшно: времето било топло, та можело да се спи и под открито небе, докле се издигне нова хижа. Обаче гърнето — чудотворното гърне, което хранело цялата къща — липсвало. Дълго ровил браминът пепелта дано го намери, ала напразно. И следа нямало от него. А да изгори, било невъзможно.
Първа се досетила за станалото жената на брамина. Тя му рекла:
— Видя ли докъде те доведе твоето самохвалство? Управителят е видял пожара и е пратил слугите да ни вземат гърнето. Па не е чудно и сам той да им е поръчал да запалят нашата хижа.
— Вярно е — признал си тоя път браминът. — Аз излязох много глупав. Друг път ще си мълча.
— Каква полза от твоето мълчание занапред? Нали ни взеха гърнето!
— Аз няма да оставя това така. Ще вървя още сега да си го искам.
И той отишъл при управителя. Но оня бил предвидил всичко, на брамина казали, че господарят не е у дома си. Той отишъл и втори че и трети път но получавал все същия отговор. Най-после изгубил търпение и се развикал, че по заповед на управителя била запалена хижата му, за да му откраднат гърнето. Слугите го хванали и така наложили гърба му с тояги, че браминът трябвало да лежи полумъртъв на пътя четири часа, докле дойде на себе си.
Когато се домъкнал до къщи, той казал на жена си:
— Само едно средство има, невясто: да отида още веднъж при моя зет, чакала. Ще го запитам не би ли могъл да ни помогне с нещо.
— Не ти трябва да отиваш. Със своята глупост ти изгуби вече два безценни дара, които той ти даде. Бъди сигурен, че тоя път ще те изпъди — и то с пълно право.
Но браминът не я послушал. Отишъл при чакала и му разказал историята за завистливия управител, пожара и открадването на гърнето.
Зет му го изслушал, па казал:
— На глупавите хора, дядо, нито бог може да помогне, нито дяволът. Но тъй като аз не съм ни бог, ни дявол, ще се опитам за последен път да ти помогна. Помни: за последен път! Ако изгубиш подаръка, който ще ти дам, да не си дошъл вече при мене!
Той влязъл пак в пещерата и изнесъл оттам един чувал, здраво завързан.
— Вземи тоя чувал! — рекъл. — В него има един боздуган, вързан с въже. Отиди най-напред при златарката, после при златаря в града, най-сетне — при управителя. Развържи чувала и като хванеш въжето, заповядай на боздугана: „Удряй, додето ти кажа да спреш!“ По тоя начин ще си върнеш онова, което са ти взели. Само дано не се излъжеш да отвориш чувала, когато си сам: тогава ти ще изядеш боя.
Тъстът поблагодарил на зетя си, но не бил много доволен от подаръка. Преди всичко не му се вярвало, че чувалът ще му свърши някаква работа. Както го носел, чувалът изглеждал празен. Колкото и да пипал, браминът не напипвал в него ни въже, ни боздуган.
„Тоя път зет ми ме излъга здраво — си казал той. — И до тоя позор доживях, най-близките ми роднини да се подиграват с мене.“
Идело му да хвърли чувала. Но защо пък да не го развърже — да види има ли нещо в него?
Той се спрял сред гората и развързал чувала. От него изскочил един тежък боздуган, вързан с дълго въже. Браминът хванал въжето и като посочил дърветата наоколо, казал:
— Удряй, боздугане, докле ти кажа да спреш!
Добре, но изглежда, че боздуганът не бил навикнал да бие дървета, а хора. Като почнал да удря брамина по гърба — удрял, удрял, удрял, та го смазал от бой. Толкова бързо падали ударите по гърба на брамина, че той не можел да си поеме дъха и да каже: „Стига!“
Най-сетне, съсипан от бой, той успял да промълви: „Спри, боздугане!“ — и боят престанал.
Браминът трябвало да полежи доста в гората, докле събере сили, за да продължи пътя си. Отишъл си при семейството, но не казал никому нищо за новия дар. Чак на другия ден рекъл на жена си:
— Отиди при златарката и й кажи, че сме посели дини, по-едри от предишните. Ако иска, нека дойде да си купи.
Златарката дошла много зарадвана. Но щом прекрачила входа на запустялата градина, браминът развързал чувала и поръчал на боздугана да почне своята работа. Засипали се удари със светкавична бързина. Чул се гласът на брамина, който държел въжето:
— Ако не донесеш всички скъпоценни камъни, които отне от нас с хитрост, боздуганът ще те пребие.
— Ще ги донеса! Ще ги донеса! — викала жената. — Само дръпни проклетия боздуган, да ме не бие!
Браминът прибрал боздугана и златарката донесла скъпоценните камъни. Цял ден трябвало да ги пренася: толкова много били те. Само няколко от най-едрите не донесла, но срещу тях дала на брамина толкова много пари, че още на другия ден на мястото на пепелището почнала да се гради не хижа, а висока къща.
В това време браминът се запътил за града. Той бил решил да накаже оня златар, който му отнел малките скъпоценни камъни и го набил, па го нарекъл и крадец. Тоя път браминът бил облечен богато. Златарят не познал, че пред него стои същият човек, който — облечен в дрипи — бил дошъл да му предлага шепа скъпоценни камъни.
— Помниш ли ме? — запитал го браминът. — Аз съм същият оня нещастник, когото ти нарече и луд, и крадец, и лъжец. Скоро върни скъпоценните камъни, които ми взе!
Златарят рекъл учудено:
— Не мога да разбера за какви камъни ми говориш. За пръв път те виждам.
Тогава браминът развързал чувала. Боздуганът почнал да бие наляво и надясно: и господаря, и слугите му, и минувачите, които се били притекли на виковете — да видят що става. Дошъл и съдията, който живеел насреща. И той изял доста бой. Всички се изплашили и завикали на златаря:
— Дай му скъпоценните камъни, разбойнико! Дай му ги по-скоро, че тоя проклет боздуган ще пребие и нас по твоя вина!
Златарят, разбира се, побързал да даде на брамина отнетото, за да спаси живота си.
Като се върнал у дома си, браминът пратил една от дъщерите си да отиде при управителя.
— Ще го поканиш на обед — рекъл. — Ще му кажеш: „Моят баща е получил от нашия зет ново гърне, което готви много по-вкусни гозби от старото. Татко те кани на обед.“
Момата отишла. Управителят, който бил подочул нещо за внезапното разбогатяване на брамина и бил видял, че на мястото на някогашната хижа се издига нова къща, много по-голяма от неговата, полюбопитствувал да узнае отде е взел съседът му толкова пари.
„Какъвто е глупав бъбрица — си казал той, — и майчиното си мляко ще изкаже. Веднага ще узная всичко.“
Той тръгнал на гости у брамина, като взел със себе си и слугите, които били подпалили хижата и откраднали гърнето.
Браминът посрещнал управителя много любезно, ала не го почерпил ни кафе, ни сироп. Докле дойде време за обед, само си приказвали.
Когато гостите прегладнели, домакинът рекъл на съпругата си:
— Невясто, я дай чувала!
Управителят си помислил:
„Новото гърне на съседа ще да е от злато: затова го държи в чувал.
Струва ми се, че ще успея да туря ръка и на него, колкото и да го пази.“
Но от чувала не било извадено гърне: оттам се подал страшният боздуган и почнал да удря и управителя, и слугите му. Те се опитали да побягнат, ала не успели. Щом някой прекрачи към вратата, боздуганът го шибвал толкова силно по крака, та човекът падал.
Чул се гласът на брамина:
— Такава е отплатата на тия, които горят хижите на бедните и крадат онова, с което безимотните се прехранват. Вие ме набихте, когато бях отишъл да си поискам онова, що бе мое. Разберете сега колко е приятно да те бият.
Управителят получавал най-чести и най-силни удари.
— Спри де! — викнал той на брамина. — Ще ме разсипеш от бой. Ще ти върна гърнето. И нова хижа ще ти издигна.
— Хижа ми не трябва — рекъл домакинът, който все още не спирал боздугана. — Само гърнето ми дай! То ми е спомен от моя зет.
— Добре де, ще ти го донеса ей сега! Спри тоя боздуган!
— Няма да го спра, додето не ми донесеш гърнето.
Управителят излязъл от къщата на брамина и се затичал да му донесе гърнето. Но въжето изведнъж се удължило. То удряло ту управителя, ту слугите му. Когато гърнето било донесено, браминът казал на управителя:
— Стига ти толкова бой! Занапред помни, че ако извършиш несправедливост към когото и да било, тоя боздуган ще те остави на място. А ако посмееш да се оплачеш някому, аз ще отида при царя и ще му разкажа всичко: да знае какви управители назначава.
Боздуганът се прибрал в чувала. Управителят и слугите му си отишли посрамени. Те не казали никому нищо.
А браминът и семейството му заживели честито.
Една по една всички дъщери на брамина се омъжили. Те имали богата зестра и всички благородни момци се надпреварвали да ги искат за жени.
В това време изтекли и седемте години, през които магьосникът трябвало да слугува на злия дух. Раджата изгорил чакаловата кожа и приел завинаги прежния си вид. Той станал отново цар на своето голямо царство.
Когато веднъж поканил своя тъст в двореца си на гости, старият брамин не можал да познае зетя си.
Но там била царицата — дъщеря на брамина. Тя казала на баща си:
— Прегърни зетя си, татко! Не виждаш ли, че тоя млад мъж е моят съпруг, който се беше престорил на чакал?
Всички знаят как Кума Лиса накарала през една люта зима Кумчо Вълчо да остане без опашка, като го излъгала да си върже едно ведро и да го пусне във водата, че да налови риба.
— Много шарани и щуки ще наловиш — му казала тя. — Само почакай да се напълни!
Вълкът спуснал ведрото на едно място, дето ледът бил счупен, и зачакал. То се знае, че водата замръзнала. Ледът сковал и ведрото, па и опашката на глупавия вълк.
Когато студът станал толкова силен, че дори и Кумчо Вълчо, макар да имал дебел кожух, почнал да трепере, дошло време да се изтегли ведрото. Дръпнал си вълкът опашката, усетил силна болка, но не успял да изтегли ведрото.
Ами сега?
— Кума Лисо! — викнал той. — Кума Лисо! Помогни ми някак да изтегля това пусто ведро, че — както се е препълнило с риба — не мога да си мръдна опашката: страшно тежи!
— Еееее — рекла лисицата, — ти пък си бил много ненаситен! Бива ли да държиш толкова дълго ведрото, та да се препълни? Изтегли го сега сам! Който се лакоми за много, изгубва и малкото.
Като рекла това, отишла си.
На сутринта, както знаете, селяните видели вълка и се нахвърлили върху него с тояги. Той едва успял да се изтръгне, но с откъсната опашка, сиреч без опашка.
Като се прибрал в дупката си, Кумчо Вълчо си казал:
„Ах, тая проклета лисица — завистница! От пусти яд, че моята опашка е по-голяма от нейната, остави ме съвсем без опашка. Как ще се покажа сега пред роднините си? Вълк без опашка — то е все едно цар без царство. Ще й се отплатя аз на нея, та да ме помни, додето е жива.“
Дошла пролет. Вълкът забравил за отмъщението: той не бил злопаметен.
Дошло лято. А после — есен. Сетне — зима.
Тогава Кума Лиса направила нещо друго, което също е известно на всички. Тя си изяла рано-рано зимнината. Тръгнала да си търси храна.
Тогава видяла, че по пътя към селото върви кола, натоварена с риба. Престорила се на умряла. Селяните я взели и хвърлили в колата.
— Довечера ще я одерем — рекли, — а след ден-два ще й продадем кожата. Това се казва печалба без труд.
Но на лисицата било добре в колата. Там имало сума кошове с риба. Най-напред Кума Лиса добре се наяла. А после почнала да хвърля от колата риби, както били навързани за опашките — по десетина на вързоп. Нахвърлила, колкото могла, па скочила от колата.
Додето селяните си вървели и пушели, тя прибрала рибите, натоварила се с тях и се върнала в гората. Рибите били толкова много, че покривали целия й гръб: да я погледнеш, ще видиш само риби, една до друга, една над друга, а под тях — четири крака и отзад се вее опашка, а отпред стърчи муцуна.
То се знае, че лисичетата се много зарадвали, като видели майка си, натоварена по тоя начин. По-големите снели рибите от гърба й, а по-малките почнали да й ближат краката от благодарност.
Тоя ден лисичиното семейство се нагостило добре, дори предобре. Опекли риби на шиш и ги изяли. Опекли други, после — трети.
Не само в лисичата дупка, но и отвън — и то на голямо разстояние — се разнесла приятна миризма на печена риба.
Ето че тъкмо в това време се задал гладният Кумчо Вълчо. И зимнината се била свършила, ако може да се нарекат припаси двата телешки бута, останали от последния му лов. Цели три дена вълкът не бил хапнал нищо. По гората нямало стада. А в селото имало не само хора, но и кучета.
Като помирисал сладката миризма, що идела към него, Кумчо Вълчо почнал да се облизва.
— Какво ли е това? На хубаво мирише, само не мога да разбера на що. Отдавна не съм ял такова нещо. Да е агнешко — не е. Не е и телешко — ни печено, ни пържено. И свинско не ще да е. Кой го знае какво е!
По миризмата вълкът стигнал до Лисината къща и разбрал, че там се готви вкусната гозба.
Спрял се.
Дали да потропа на вратата?
О, той на драго сърце би се главил готвач в тая къща. Дори не готвач, а прост слуга. Стига да го приеме Кума Лиса. Само за един хляб е готов да й слугува.
Обиколил той около къщата. Погледнал през прозореца — да види що готвят. Нищо не се виждало от дим. Но тоя дим бил много приятен: само от него би се нахранил човек.
Как да влезе?
Дали да се помоли на лисицата — да го пусне? Едва ли ще успее. Тя го е чувала много пъти да й се заканва, че ще й отмъсти за откъснатата опашка.
Дали да й каже, че иска да се простят и подновят някогашното приятелство? Кума Лиса няма толкова добро сърце.
Вълкът се скита, обикаля, ту се отдалечава, ту се приближава. Няма как да влезе.
Какво пък най-сетне? Ще си изпроси едно късче — само да опита гозбата.
Кумчо Вълчо почуква на вратата.
— Господарке, отвори за малко! Има да ти кажа нещо важно. Отговор няма.
Второ почукване.
— Уважаема госпожо, отвори, моля те! Лисицата се смее отвътре, но не отваря. Вълкът чува смеха й.
Трето потропване.
— Графиньо, отвори ми да ти кажа нещо важно!
Вълкът решил, че като я нарече графиня, тя ще бъде поласкана и ще му отвори.
Най-после отвътре се чул глас:
— Кой е?
— Аз съм.
— Ти ли? Че кой си ти?
— Кумчо Вълчо, твоят съдружник.
— Съдружник ли, казваш? Кума Лиса няма съдружници. Тя си върши сама работата и не дели с никого приходите си. Така правят всички предвидливи хора. Съдружниците лъжат.
— Е, добре. Не ме смятай за съдружник! Не бяхме ли едно време поне приятели? Не ме ли познаваш?
— Познавам те. Но аз си помислих, че е някой крадец. Малко ли ги има?
— Да, сега нали разбра, че не е крадец? Отвори де.
— Почакай да се наобядват калугерите, па после!
— Какви калугери? Мигар са ти дошли на гости калугери?
— Да. Не знаеш ли, че аз съм от един месец насам игуменка на манастир?
— Тъй ли? Не. За пръв път чувам. А къде ти е манастирът?
— Тая къща, на чиято врата тропаш, е моят манастир. Тия калугери ми са на гости още от снощи.
— Истина ли казваш, Кума Лисо?
— Истина.
— Закълни се!
— Бога ми, ти казвам, истина е.
— Тогава пусни и мене! Вие, калугерите и калугерките, сте милостиви хора. Пусни ме да се огрея на огъня.
— Значи, ти си тръгнал да просиш, а? Дотам ли стигна, Кумчо Вълчо? Кой да ти се надява?
— Не, Кума Лисо. Не съм го ударил на просия: повярвай ми!
Дойдох само да те видя как си и що правиш. Едно само ще те запитам: какво месо ядат твоите калугери?
— Месо ли, казваш? Де си чул ти — калугер да яде месо през коледни пости? Те не ядат месо, а печена риба.
— Каква риба, Кума Лисо? Много на хубаво мирише тая риба.
— Едни ядат шарани, други — щуки, трети — пъстърви. Риба има всякаква в нашия манастир.
Кумчо Вълчо почнал да обмисля как да опита някоя от рибите. — Я ми кажи, Кума Лисо, сладко ли е месото на рибата?
— Как да ти кажа? Нашите калугери много я обичат. Па и ние с тебе, ако си спомняш, една зима бяхме тръгнали на риболов, но не успяхме да хванем нищо поради твоята лакомия. Ти искаше тогава да изловиш наведнъж всички риби от реката.
Вълкът разбрал, че не е време да се припомнят стари работи. Той казал:
— Май че имаше такова нещо, но то беше толкова отдавна, че съм го вече забравил. Дай ми, моля ти се, едно късче риба — да я опитам!
Лисицата взела две препържени рибки — зачервени и хрускави. Едната хапнала, а другата подала на вълка, като пооткрехнала вратата, без да я отвори.
— Хапни си, Кумчо Вълчо!
Рибата била нещо възхитително. Суровото агнешко и телешко месо не е нищо пред нея.
„Ех, да имаше още една рибка! Само едничка!“
— Кума Лисо, много ти е сладка рибата. Дай ми, моля ти се, още едничка! Само дано бъде по-едричка!. Може да бъде и по-препечена: аз не съм придирлив, нали ме знаеш?
— Ще видим, Кумчо Вълчо. Но я ми кажи едно: както ти се хареса рибата, ти май си готов и да се покалугериш, а? Не улучих ли?
— Улучи. Вярно е, че отдавна ми е омръзнал тоя грешен живот: стада да нападаш, да крадеш овце и телета, да ядеш бой, да останеш без опашка, по цели дни да няма що да сложиш в търбуха си… Омръзна ми, ти казвам. Тегли ме към манастир. Колко хубаво нещо е да си калугер! По цял ден ще четеш молитви и ще ядеш пържена риба.
— Добре си намислил.
— Хайде тогава, дай ми още една рибка!
Лисицата му донесла риба — малко по-едра от първата. Вълкът я изял наведнъж.
— Е, как ти се стори? Вкусна, нали?
— Много. Знаеш ли, майко игуменко, какво ще ти кажа? Дай ми още една риба, но по-голяма и аз ще се покалугеря веднага.
— Похвално е желанието ти, но ти ми се виждаш много лаком. Лакомите хора не са за калугери. Лакомството е порок, а калугерът трябва да живее праведно.
— Разбирам, майко игуменко, но що да правя, като съм гладен?
— Че тъй си кажи! То е вече съвсем друга работа. Ти си станал искрен и това ти прави голяма чест. Знаеш ли, че ако се покалугериш, още към Великден ще те направят или игумен, или протосингел?
— Какво е това — протосингел?
— Помощник на владиката.
— Хммммм. Ти подиграваш ли се с мене?
— Защо да се подигравам? Кълна се в бога и в света Богородица, от тебе по-праведен калугер няма да има в никой манастир. Та ти си — може да се каже — светия. Не е чудно и папа да те изберат.
— Ами папа пък що е?
— Папата е владика над владиците.
— Чак толкова не ща. Стига ми да стана игумен или про… Как го рече?
— Протосингел.
— Да, протосингел. Ами тогава ще имам ли много риба?
— Колкото ти сърце иска. Само трябва да ти измия главата и да те подстрижа. Инак човек не се покалугерява.
— А тебе миха ли ти главата?
— Миха я, разбира се.
— И те подстригаха, нали?
— То се знае.
— Добре тогава. Не ми се ще твърде да ми мият главата и да ме подстригват, но както кажеш. Ти по-добре знаеш тия неща.
— Почакай малко да стопля вода. През това време се кай за греховете си и се моли на бога.
Лисицата стъкнала силен огън и сложила котел с вода да се топли. После седнала да разказва на своите лисичета каква шега се готви да изиграе на Кумчо Вълчо.
В това време вълкът се каел за греховете си. Той си спомнил за всички агнета, кози, овни, овце и телета, които бил отвлякъл. Молел се усилено на бога да му прости греховете.
Но гладът го мъчел. И той почнал друга молитва.
— Господи боже, и ти, света Богородичке — казвал вълкът, — накарайте майка игуменка да ми даде още една риба, но да бъде най-голямата!
Отвътре се чул глас:
— Хайде, Кумчо Вълчо, приготви се да ти измия главата. Водата е готова. Пъхни си главата ей в тая дупка!
Лисицата отворила едно прозорче и вълкът си пъхнал главата. Нещо се изляло на главата му. Хиляди звезди сякаш паднали по пладне от небето. Вълкът отскочил. Той разтърсил глава, начумерил се, стиснал зъби.
— Майко игуменко, ти ме изгори, да ти кажа право! Престара се! Водата можеше и да не бъде толкова гореща. Космите ми капят. Ти ме ощави.
Лисицата се киска от смях. Лисичетата също се смеят. Вълкът казва оскърбен:
— Кума Лисо, ти пак се подигра с мене. Биваше ли тъй? Аз чувам как и отците калугери ми се смеят.
— Не, не — рекла важно лисицата. — Аз постъпих както трябваше. Но ти не си никак научен на търпение. Какъв калугер ще станеш? Затова ти се смеят отците.
— Все пак ми се струва, че ти се престара. Можеше да ми измиеш главата и с хладка вода.
— Как тъй? Да се простудиш ли? Че сега е сред зима.
— Добре. Ами рибата?
— Каква риба?
— Ти нали обеща да ми дадеш риба, за да се покалугеря.
— Риба после. Тая нощ трябва да прекараш в изпитание. Такъв е уставът на манастира ни.
— Добре, ще прекарам.
Вълкът престоял цяла нощ на студа. Като се съмнало, лисицата го обръснала, като си провряла лапата през прозорчето, а вълкът се обръщал, накъдето тя му каже.
Когато изгряло слънцето, вълкът бил не подстриган, не дори и обръснат, а — направо може да се каже — одран. На гърба му не останали ни косъм, ни кожа.
Лисицата, като свършила това, затворила прозорчето и не отворила вече.
Кумчо Вълчо разбрал, че и тоя път са го изиграли добре. Що да прави? За него ли е калугерство?
Той побързал да избяга, та да се скрие в дупката си и не излязъл оттам, докле му не порасла нова козина.
— Сега вече няма да ти простя, стара измамнице! — рекъл той. — Ще вървя да се оплача от тебе на царя.
И отишъл.
Всесилният, благородният и величественият господар на животните, както наричали лъва, заседавал тоя ден със своите царедворци. Който желае да се оплаче, трябвало да стори това тоя ден, защото тогава се събирали всички поданици на лъва.
Когато пристигнал вълкът, животните се били вече събрали. Нямало я само лисицата.
Вълкът се наредил между първите, които искали правосъдие. Когато царят го запитал що желае, той разказал за всички подигравки, унижения и щети, които му била нанесла Кума Лиса. Не забравил, разбира се, и миенето на главата, и подстригването, и откъсването на опашката.
Лъвът го изслушал внимателно и казал:
— Скъпи мой поданико, чух обясненията и съм уверен, че не са преувеличени. Скъпо си платил ти наистина за двете рибки, с които те е угостила лисицата. Тя ще бъде наказана, както заслужава. Нашите закони са строги.
Едва царят свършил думите си — и се задало погребално шествие. То се движело с бавни крачки.
Най-напред вървели бай Петльо с червения гребен и кака Квачка с шарените пера. Те носели на краката си жалейка.
След тях вървели чичо Пуяк, свако Фазан и дядо Глухар. Те държели за двете крила и за опашката стрина Гъска, която се заливала в отчаян плач.
Подир тия четворица вървели още много кокошки, пауни, токачки, пъдпъдъци, диви петли, патици, диви гъски, диви патици и още много-роднини на покойника стрико Гъсок.
Те всички били много натъжени, но — от уважение към царя и придворните — не изказвали гласно своята скръб.
Погребалната колесница била впрегната в шест чифта гащати гълъби, все с качулки. И те носели на крилата си черни ленти. Главите им били наведени — разбира се, не че колесницата била тежка, а понеже скръбта им била голяма.
Ето какво било станало.
Кума Лиса нападнала къщата на стрико Гъсок, за да грабне някое от децата му. Той се съпротивил. Тогава лисицата се хвърлила върху него, прехапала му гърлото и му откъснала едното крило. Тя щяла да го отнесе в гората, ако не била се развикала добрата съпруга на покойника. На виковете й се притекли градинарите и пропъдили разбойницата. За съжаление те не успели ни да я хванат, ни да я убият. Кума Лиса се отървала с десетина удара по гърба.
Шествието се спряло.
Лъвът поискал да му разкажат що се е случило. Казали му всичко. Подробно му разказали за мъченическата смърт на стрико Гъсок.
— Значи, още едно престъпление, още по-страшно — рекъл царят Лъв. — Ще видим. Нека се запише подробно как е извършено нападението и убийството. Лисицата ще бъде наказана. Нашите закони са строги.
След това той запитал има ли някой друг да се оплаче от някого. Яребицата се изстъпила и казала:
— Ваше величество, да бъде проклет часът, когато съм се родила. От тая проклета лисица не съм разбрала що е спокойствие. Шест братя имах: всичките ги разкъса тая разбойница. Пет чеда ми даде господ: три мъжки и две женски — и тях изяде. Чума да я изяде! Къде да се дяна? Сама-самичка останах на света.
— О, какво ужасно престъпление! — извикал потресен царят Лъв. — Нечувана жестокост! Безумна кръвожадност! Бъдете сигурни, мои поданици, че на Кума Лиса ще бъде отмъстено, както го е заслужила. Нашите закони са строги.
Подир това излязла да се оплаква леля Кудкудячка.
— Царю честити — казала тя, като се запъвала от стеснение, — аз съм проста женица: не мога да говоря като пред цар. Все пак изслушай ме. И аз имам да се оплача от тая изедница, Кума Лиса. Най-напред грабна мъжа ми. Той беше — бог да го прости — много угоен петел. Петел силен, ви казвам: силен като някой сокол. Но веднъж го хвана кашлица. Сварих му липов чай да пие, та да му премине, защото на заранта трябваше да върви в църква да пее: той беше църковен певец. Отде го подушила тая разбойница, додето бях излязла да приготвя вечеря — вмъкнала се в къщи. Мъж ми бил задрямал. Прехапала му гърлото и го отвлякла. Какъв плач изплаках, аз си знам! Останах вдовица да храня дванадесет деца. Едни ходеха на училище, други се въртяха в къщи да ми помагат. Сама си знам как съм ги отгледала и изхранила. И тъкмо пораснаха — да им се радвам, — оная изедница почна да ги граби едно по едно. Остави ме без дечица. Ожених се втори път — да има кой да ме гледа. Даде ми бог още осем чеда. Израснаха едри като пауни. И тях ми отнесе кръвожадната Кума Лиса. Гледате ме сега на какво приличам: на вейка съм станала от скърби и плачове. Цял живот съм оплаквала мъртъвци. И все лисицата ги усмърти.
— Страшно нещо! — извикал царят Лъв. — Възмутително злодеяние! Неописуема безсърдечност! Само това да беше извършила лисицата, пак заслужаваше смъртно наказание. И то — да я уловиш, па да я режеш къс по къс. Не, това не може да се търпи. Тя ще бъде наказана — за пример на всички. Нашите закони са строги.
Още много животни се оплакали от лисицата: пуйката, патицата, пъдпъдъкът, дивата патица, пауницата, токачката, гълъбицата, гургулицата, дивата гъска и други, па след тях други, а след тях още много други.
Те били толкова много, че царят Лъв прегракнал да им обещава отмъщение и да повтаря: „Нашите закони са строги.“ Напоследък той дори и не слушал що му говорят: толкова бил разсеян от умора. Някои от царедворците го забелязали, че дреме, но не смеели да го събудят: сънят на царя е свещен.
Лъвът се събудил чак когато млъкнал и последният тъжител, а той бил дивият петел.
Още веднъж се чула страшна закана:
— Ние ще й отмъстим, тъй както никому не е било отмъщавано досега. Ще я накажем, както заслужава. Да, нека всички знаят това: нашите закони са строги!
След това царят дал позволение да бъде погребан стрико Гъсок с всички почести, които заслужава.
— Дядо Мечо, сложи си епитрахила, вземи требника и опей великия покойник, който умееше и да ходи, и да хвърчи, и да плува. Да, той беше наистина забележителен човек. Какви дарби! И каква скромност при това! Вземете всички пример от него! Бог да го прости.
Мечокът си сложил одеждите и почнал да опява мъртвеца. Целият държавен съвет начело с царя присъствувал На тържественото погребение. Попът държал слово, което покъртило всички. Той причислил добродушния и праведен стрико Гъсок към лика на светците-мъченици.
Над гроба на покойника издигнали паметник, на който отбелязали името на почиващия под него, учените му титли и големите му заслуги, както и отличителните му достойнства. Не било забравено и това, че той бил най-угоеният гъсок в цялата околност, което не е малко нещо. Записано било още, че той никога през живота си не се бил напивал, нито бил играл на карти, нито го били виждали да пуши тютюн. За едничкия му недостатък — че обичал да преяжда — се не казвало нищо; па и трябва ли да се изтъкват подобни дребни недостатъци, когато се касае да се даде пример на младите поколения? Най-сетне и по слънцето има тъмни петна.
Щом се свършило погребението и присъствуващите се наплакали до насита, царят Лъв си тръгнал за двореца.
Но неколцина от младите царедворци го спрели и казали:
— Всемогъщи императоре, не ще ли накажеш оная разбойница, която не зачита никакъв закон?
— А, добре, че ми напомнихте! — казал царят, па се върнал и седнал на престола си. — Насмалко щях да забравя. Малко ли са царските грижи?
И като се обърнал към дядо Мечок, рекъл му:
— Я иди, братко, та доведи виновницата — да падне пред нозете на наше величество. Тя трябва да бъде наказана. Нашите закони са строги.
Дядо Мечо тръгнал веднага. Той прекосил гората и стигнал до жилището на лисицата, но понеже бил много едър — не можал да влезе вътре. Тъкмо в това време Кума Лиса си довършвала вечерята с една тлъста кокоша кълка.
— Кума Лисо, отвори и побързай да излезеш.
— Кой ме вика?
— Аз, дядо Мечо, пратеникът на царя. По-скоро излез, че те вика царят. Има да ти каже нещо.
Лисицата разбрала какво ще й каже лъвът. Не я вика за добро той. Навярно ще й смъкнат кожата по негова заповед.
Що да направи? Как да се откачи от мечока? Той е много по-едър и по-силен от нея. Не си ли послужи с хитрост, изгубена е.
И тя почнала да говори на мечока с кротък, та дори сладък глас:
— Мили приятелю, да знаеше, нямаше да биеш такъв дълъг път. Че аз тъкмо се готвех да тръгна за държавния съвет, ала как… да ти кажа?… Едно сладко ядене ме задържа. Намерих на едно място пресни пити с мед — пълни-препълнени. Толкова вкусни ми се видяха, че трябваше да изям поне три-четири.
— Мед ли? — викнал мечокът и му потекли лигите. — Къде го намери? Да ти кажа ли, медът ми се харесва най-много от всичко. Па и лекарите ми го препоръчват. За хора шкембести като мене медът бил и добра храна, и отлично лекарство. Моля ти се, заведи ме, мила Кума Лисо! Направи ми това добро!
Лисицата не знаела къде да се дене от радост, като видяла, че е успяла да излъже мечока, но не се издала.
— Дядо Мечо — рекла, — да ми беше сигурен и верен приятел, ей сега бих те завела да се наядеш до пресита с мед. Да го знаеш какъв е пресен и сладък! Лъщи като злато!
На мечока станало малко тежко, като чул тия думи.
— Че защо нямаш доверие в мене, Кума Лисо? Що съм ти направил?
— Ти сам си знаеш що си ми направил. Недей се преструва на късоумен. Малко ли пъти си ме издавал? Малко ли лоши неща си приказвал за мене?
— Кой те е лъгал, Кума Лисо? Аз ти се кълна, че не съм говорил нищо лошо за тебе. Поне не си спомням да е имало такова нещо. Кой ти каза?
— Не е важно, приятелю, кой ми е казал. Да оставим най-сетне миналото настрана. Прощавам ти всичко. Но не знам дали занапред бих могла да ти се доверя.
— Как да не можеш! Бъди сигурна, че съм готов да направя всичко за тебе. И на смърт отивам дори, ако стане нужда.
— Ех, чак дотам едва ли ще стигне. Но — може би — ще имам нужда от твоята помощ. Даваш ли ми честна дума, че ще ми помогнеш, когато стане нужда?
— Давам ти не една, а сто честни думи.
— Добре, дядо Мечо. Тогава да отидем в горичката, дето е медът. Само недей забравя обещанието си!
Тръгнали. Лисицата отвела мечока до един дъбов пън. Дърварят бил почнал да го цепи, но го оставил, като забил два дървени клина в цепката.
— Дядо Мечо, ето в тоя дънер е кошерът. Хайде да се наядем с мед, па после ще те отведа на реката — да пием вода.
— Че къде е медът? Аз не го виждам.
— Ще ти кажа къде е. Повдигни ме да стигна до оная цепка. Мечокът повдигнал лисицата. Тя се престорила, че смуче мед и се облизва.
По едно време дядо Мечо се обадил:
— Хайде стига, Кума Лисо! Остави и за мене!
— Добре — отвърнала лисицата и скочила долу, па казала на мечока и той да направи като нея: да си пъхне муцуната в цепката и да смуче.
Мечокът си пъхнал муцуната и лапите между двата клина и почнал да натиска. Но колкото и да се силел — не успял да смукне ни капчица.
— Не върви ли? — запитала го лисицата. — Отвори си устата повече! Медът е надълбоко: мъчно се достига.
Мечокът си тикнал муцуната още по-дълбоко и си извил главата, за да може да си отвори устата. А Кума Лиса рекла:
— Разбрах кое ти пречи. Чакай: аз ще ти помогна.
И скочила на дънера. Извадила двата клина и дървото затиснало здраво лапите и муцуната на мечока.
А Кума Лиса застанала на полянката — да гледа дядо Мечо как рита, подскача на едно място и се сили да се изтръгне.
Гледа го и нарежда:
— Сладък мед, нали? Аз ти казах, че е сладък. Недей яде много, че няма да остане за мене. А нали уж аз те доведох тук? Остави и за мене!
В това време се връща дърварят да доцепи дънера. Той вижда още отдалече мечока и надава силен вик към другарите си:
— Мечкаааа! Мечкаааааа! Тичайте да я видите как се е приклещила на дънера!
Селяните се притекли — кой с брадва, кой с тояга, кой с кобилица, кой с вила.
Но мечокът решил да не се даде лесно. По-добре да остане без лапи и муцуна, отколкото да го убият. Почнал да се дърпа с все сила и успял, след като си одрал лапите и муцуната, да се изтръгне с окървавени уста и крака. Сетне хванал гората — дим да го няма. Разбира се, додето се измъкне от цепката, изял сума бой по гърба.
Като минавал край къщата на лисицата, чул отвътре глас:
— Къде си се разтичал такъв, дядо Мечо? Постой малко да си поприказваме! Я ми кажи, защо си си сложил червена шапка и червени ръкавици? Ти се толкова забави, че трябва да си изял всичкия мед. Бива ли тъй? Такова ли ни беше условието? Друг път не ти ставам съдружница.
Мечокът се поспрял малко. Той отначало намислил да напъне с глава и лапи Лисината врата, да влезе в къщи и да плати на Кума Лиса, както заслужава. Но като си видял лапите — одрани, кървави, с увиснала кожа по тях, — оставил се от тая мисъл. Па и главата го боляла много. Всичко се въртяло пред очите му. Време ли е за разправии? А на това отгоре и селяните тичали подир него — да го гонят.
Дядо Мечо продължил пътя си.
Най-сетне стигнал до поляната, дето се бил събрал държавният съвет. Паднал пред нозете на Лъва и останал там като мъртъв. Главата му била потънала в кръв: нито очи се виждали, нито уста.
Всички царедворци се погледнали с ужас.
— Мечо, скъпи приятелю — казал царят Лъв, — кой те докара на тоя ред? Главата и лапите ти са одрани: по тях няма кожа. А гърбът ти е целият разкъсан — кожухът ти виси от него на парцали.
Мечокът бил толкова изтощен, че отначало нямал сили да отговори. После казал тихо, както говори умиращ човек:
— Ваше величество, Кума Лиса ме докара до тоя край. Сетне изгубил свяст.
Всички били потресени.
Лъвът почнал да реве, да си скубе гривата, да се кълне, че няма да остави това престъпление ненаказано. Така и трябва да правят царете.
— Мечо, клети ми приятелю — казал той. — Кума Лиса те е убила. Не ми се вярва да оживееш. Но аз се кълна в честта си и ти давам своята царска дума, че ще отмъстя за това страшно злодеяние. Бога ми, ти казвам, ще отмъстя. Главата ми да падне, ако не отмъстя. Най-сетне нека всички разберат, че в тая страна има закони и тия закони са строги.
Едно време живеел в града Дамаск стар търговец, на име Абдалла. Хората го смятали за най-богат от всички граждани. Макар че бил прекарал какви не премеждия и опасности, докле спечели имотите си, той бил все още недоволен: нямал деца, на които да завещае тия имоти.
Търговецът канел у дома си бедни хора и скитници да ги угощава. Дервишите обсипвал с дарове, за да се молят на Аллаха да му подари чедо. Болници и сиропиталища отварял, джамии градял, дано угоди на Бога. Но всичко било напразно. Абдалла все нямал дете.
Ала най-после Бог се съжалил над него и му подарил момче. Кръстили го Кулуф. Голямо пиршество наредил бащата по тоя случай и сума пари раздал на бедните.
Много злато пръснал Абдалла и много умни хора наел да възпитават момчето. И те го научили на всичко, каквото може да знае човек. Кулуф научил разни езици; наизуст знаел свещените книги и техните тълкувания; знаел историята на всички тогавашни народи; можел да лекува и да познава по звездите; на осемнадесет години бил добър поет и музикант. Но не било само това. Той знаел и военна наука. Никой не можел да се мери с него ни по хвърляне на лък, копие и стрела, ни по въртене на сабя, ни по ездене на коне.
Бащата умрял. Кулуф се видял богат наследник. Баща му го бил научил на всичко освен на едно: как се пестят и печелят пари. Кулуф знаел само да харчи. Той си накупил роби и робини, почнал да кани всеки ден приятели на угощение — да свирят, пеят и танцуват. След няколко години пропилял парите, що му бил оставил бащата. Имал само имоти.
Тогава момъкът се стреснал.
Решил да се залови за работа. Отишъл при своите приятели и им казал:
— Толкова години вече ние прекарвахме с вас в пиршества и веселби. Дойде край на това. Аз съм разорен. Ако не се заловя за търговия, ще изгубя и имотите, които имам, защото пари не ми останаха. Виждате ме, че съм пред прага на неволята. Но приятел се познава в нужда. Затова реших да се обърна към вас. Заемете ми малко пари, за да заловя работа. Скоро ще се замогна и ще ви ги върна.
Приятелите му били глухи за всякакви молби.
Едни казвали, че дълбоко го съжаляват, но не могат да му помогнат: да му помогне Бог. А други просто му обръщали гръб: не искали да го знаят. Трети, на които бил често давал пари в заем, или отказвали, че му дължат, или отвръщали, че нямат с какво да си платят дълга.
Кулуф се разочаровал. Той решил да напусне града. Разпродал всичките си имоти, а с парите, които получил, заминал за земята на кераитите и се спрял в Каракорум, дето царувал тогава Кабал хан.
Там Кулуф се настанил в един кервансарай. Денем се разхождал по града, а вечер се прибирал да пренощува. Облечен разкошно, той минавал за княз. Всички му се покланяли до земята.
Веднъж, като се разхождал по града, момъкът се научил, че двама съседни царе били отказали да си плащат занапред данъка на кераитския цар и му обявили война. Кулуф отишъл в двореца и помолил царя да го вземе на служба в своята войска. Приели го. Кулуф бил смел и умен военачалник. Със своите подвизи той си спечелил почитта на войниците, уважението на офицерите и закрилата на престолонаследника — княз Мирдже хан.
Тогава били размирни времена. И други царе въстанали. Кулуф проявил такава храброст и умение във войните, че Мирдже хан се привързал към него и му станал пръв приятел. Когато умрял царят и Мирдже хан се качил на престола, военачалникът бил назначен за главен царедворец.
Сега вече Кулуф бил толкова богат, че решил да си купи робиня. Един ден, като вървял по улиците, видял една бабичка със забулено лице и с тояга в ръка, че води пет-шест робини, също забулени.
— За продан ли са тия моми? — запитал той.
— Да, господарю.
Кулуф им вдигнал фереджетата и видял, че всички са млади и хубави. Особено му се харесала една от тях.
— Продай ми тази. Тя ми харесва.
Но бабата рекла:
— Не, господарю, тя не е за тебе. Както те виждам, ти си и богат, и благороден. Тебе ти трябва друга робиня — още по-хубава. Ела вкъщи. Там ще видиш много робини — коя от коя по-хубави и по-млади. Има туркини, гъркини, славянки, негърки, немкини, кашмирки, китайки, арменки, грузинки и всякакви други. Ще ти ги покажа да си избереш.
Момъкът тръгнал подир бабата. Когато стигнали до голямата джамия, бабичката казала на Кулуф:
— Момко, почакай ме малко тук. Аз ще се върна ей сега.
Цял час се минал. Кулуф почнал да се безпокои. Но ето че дошла бабата, носеща на гърба си вързоп. Тя извадила от вързопа едно женско наметало и едно фередже, облякла момъка и му рекла:
— Господарю, ние сме честни хора, хора от семейство. Не бива никой да види, че вкъщи влизат чужди мъже. Затова ти наметнах това наметало и ти сложих фередже.
Навлезли в непознати улици. След като ходили дълго, стигнали до една голяма къща, прилична на дворец: толкова била хубава. Всичко вътре било разкошно. Минали по един двор, постлан с разноцветен мрамор. Влезли в много широк салон, в средата на който имало водоскок от порфир; в прозрачната вода плували патенца. Наоколо били накичени сума златни клетки, в които имало какви не птици; те пеели, чуруликали, пищели, цвърчели.
Додето Кулуф слушал птиците, дошла една хубава мома. Тя се приближила към него и с любезна усмивка му се поклонила. Той й отвърнал също с поздрав. Момата го поканила да седне, изтрила му очите и лицето с копринена кърпа и му се усмихнала.
Момъкът решил да купи тая робиня.
Но ето че се явила втора, още по-хубава. Златистите й коси се развявали по раменете. Тя се приближила учтиво и любезно до Кулуфа, целунала му ръцете и почнала да му мие нозете в един позлатен леген. Той отначало не й позволявал. Но тя настояла толкова любезно, че момъкът се съгласил.
— Тази ще купя — си казал той.
Ала когато се свършило миенето, Кулуф видял, че идват двадесет момичета, едно от друго по-хубави и по-очарователни. С тях вървяла мома — очевидно тяхна господарка, — много по-хубава от всички и несравнимо по-богато облечена. Пред тая хубост Кулуф останал като вкаменен.
— Не ме ли мамят очите ми? — си казал той. — Сякаш виждам месечината, заобиколена от звезди.
Момата поздравила момъка, седнала до него и заповядала да донесат нещо да го почерпят. Донесли шербет. Робините почнали да наливат златни чаши, украсени със скъпоценни камъни, и да ги подават на господарката си и на нейния гостенин.
После преминали в трапезарията да закусят. Всички насядали около една дълга трапеза, отрупана с какви не ястия — едно от друго по-вкусни. Те били толкова много, че човек не може ги опита. Имало и всякакви плодове, и сладкиши, и банички с мед и сироп.
Като се свършила закуската, влезли в друг чертог — да пият вино. Там имало големи саксии с отбрани цветя, които издавали приятна миризма. Всред стаята се намирал мраморен водоем, дето се изстудявало виното.
Всички пили. Пил и Кулуф. Главите им се позамаяли. Върнали се отново в широкия салон, дето момите почнали да пеят, свирят и играят. Но колкото и да били даровити певици и свирачки, те не можели да се сравнят с господарката си. Тя свирела едно след друго и на лютня, и на арфа, и на флейта. Изпели много песни — все хубави. Гласът й бил като на славей.
Тая мома толкова се харесала на Кулуф, че той решил да поиска ръката й.
— Ти си по-хубава от всички царици на света — й казал той. — Аз те обикнах още от първия миг, когато те видях. Искаш ли да ми станеш съпруга?
Ала тя го отблъснала и рекла:
— Ти се забравяш, млади момко! Не знаеш в чия къща си попаднал. Преди всичко аз не те познавам. Имай предвид, че момата, с която приказваш, не само не е робиня, но не е и обикновена господарка. Не бива и да си помисляш, че аз бих се оженила за тебе. Няма и да ме видиш вече.
Като рекла това, тя излязла.
Излезли и другите моми след нея. А Кулуф останал като ударен с камшик след тия думи.
По едно време влязла бабичката, която била довела момъка.
— Какво направи ти? — рекла тя с укор. — Биваше ли да стигнеш дотам? И по разкоша на къщата, и по любезното посрещане ти трябваше да разбереш, че господарката на тоя дворец не е продавачка на робини. Ти оскърби една мома, която е дъщеря на един от първите придворни.
След тия думи на Кулуф му станало още по-тежко.
Той си мислел, че няма да види вече хубавицата.
Станал да се сбогува с бабичката. Почнал да й изказва своите съжаления, че е постъпил толкова глупаво. Но ето че се отворила вратата и влязла отново господарката. Тя била пременена в други дрехи, още по-хубави и по-разкошни от първите. Натруфена била с огърлици, гривни и пръстени, които блестели, като че ли звездите са попадали по земята. След момата вървели хубавиците робини.
Като видяла Кулуфа отчаян, господарката се засмяла и му рекла:
— Добре, че се разкайваш. Аз ти прощавам, но ти ще ми обещаеш, че занапред вече няма да вършиш глупости. При това ще ми кажеш искрено кой си.
Кулуф обещал, че ще бъде благоразумен, и доверил на момата, че е един от приближените до царя. Името му е Кулуф. Той е военачалник.
— Драго ми е — казала господарката. — Аз съм слушала много за тебе и ми се искаше да те види кой си. Всички те хвалеха и превъзнасяха. Добре, че дойде. Хайде сега да продължим веселбата. Да пеем, да свирим и да танцуваме.
Момите почнали отново да свирят и да пеят. Почнали да играят нови танци, да се шегуват, да се веселят.
Тъй вървяло до полунощ. Тогава запалили много свещи и целият дворец светнал, като че ли е денем. Влезли в трапезарията да вечерят. Господарката и синът на Абдалла се заприказвали. Разговорът се водел за цар Мирдже хан.
Момата запитала:
— Казват, че царят имал в своя харем много хубави жени?
— Засега най-хубавата от тях е Гюлендам. Ако не бях видял тебе, бих казал за нея, че е най-хубавата жена в света: но сега виждам, че ти я надминаваш по всичко.
— Тъй ли? — рекла радостно Дилара (така се казвала момата). — Вярно ли е това?
— Съвсем вярно е — отвърнал Кулуф. — Тя не може да се сравнява с тебе. Но ти не си ми казала коя си.
— Аз съм дъщеря на Бойрюк. Бойрюк — ако си чувал — кераитски войвода. Той беше на голяма почит при прежния цар. Той е придворен и сега. Царят го прати в Самарканд — да поздрави от негово име Узбек хан, който току-що се качил на татарския престол. Понеже баща ми не е засега тук, аз мога да се повеселя. Той е строг и когато е вкъщи, не ми позволява да се срещам с никого.
Те се разговаряли до сутринта. Дилара била много поласкана, че момъкът я смята за по-хубава от царицата. Кулуф й се харесал и със своите умни думи. Тя разбрала, че има работа с добре възпитан и много образован момък.
Когато дошло време да се разделят, тя му казала:
— Ако искаш, надвечер мини към голямата джамия. Бабичката ще те доведе. Можем да прекараме още една нощ във веселба.
— На драго сърце — отвърнал той. — За мене няма нищо по-приятно от това да бъда край тебе.
Когато се разделили, Дилара дала на момъка една кесия, изплетена от сърма и коприна и пълна със скъпоценни камъни, па му рекла:
— Вземи това за спомен. Ако откажеш, няма да ме видиш вече.
Кулуф поблагодарил на момата и взел дара, за да не се лиши от радостта да се види още веднъж с оная, която бил обикнал.
Бабата го извела на двора, отключила му вратата и му посочила пътя към двореца.
Като си влязъл в стаята, Кулуф се почувствал уморен. Легнал да спи. Но сън не го хващал, все мислел за Дилара. Най-после заспал. Събудил се, когато дошли да го викат да отиде при царя.
Мирдже хан не го бил виждал от предния ден. Пращал да го търсят, обаче не могли да го намерят. Безпокоел се за него.
— Къде се дяна, Кулуфе? — запитал го той. — Къде беше вчера? Защо не се вести — да те видя?
— Господарю — отвърнал момъкът, — ако на вас се беше случило онова, което се случи на мене, не бихте се чудили, че не съм се явил пред вас.
И Кулуф разказал на царя всичко.
Когато свършил разказа си, той запитал царя познава ли момата.
— Да — рекъл Мирдже хан, — аз съм виждал преди години дъщерята на Бойрюка, когато беше дете. Но сега съм изненадан, като те чувам да хвалиш толкова много хубостта й.
— Ваше величество, тя е толкова хубава, че ничии думи не могат я описа. Трябва човек да я види.
— Това мислех и аз. Понеже ти е обещала довечера да се срещнете, и аз ще дойда с тебе.
— Но как да те отведа, гссподарю? Да кажа ли кого водя?
— Не, аз ще се престоря на твой роб. Ще бъда предрешен. Ще застана в един ъгъл и оттам ще гледам.
Когато бабата видяла роба, тя се развикала. Не искала да го пусне да върви с господаря си.
— Нека се върне — рекла.
Но Кулуф настоял:
— Мила майчице — рекъл той, — нека това момче дойде с нас. То е учено и остроумно. Знае много хубаво да пее и свири. Твоята господарка ще се зарадва, като го види.
И Дилара отначало се съпротивила. Но по настояването на Кулуф и на бабата и тя се съгласила: пуснала роба. Той излязъл наистина умен, любезен и приятен момък. Господарката останала доволна от него.
— Наистина, Кулуфе — рекла тя, — ти имаш много остроумно и добро момче. Дори в обноските му има нещо благородно и отличително.
— Щом толкова ти се харесва — казал Кулуф, — аз ти го подарявам. Калтапане, аз не съм вече твой господар: ето господарката ти.
След тия думи Мирдже хан се приближил до Дилара, целунал й ръка и казал:
— Отсега нататък, господарке, аз ще служа на тебе и те ти служа с най-голяма преданост.
— Всичко това ще бъде много хубаво — рекла хубавицата, — но ти ще трябва да останеш при своя господар, макар че си вече мой роб. Той ще те довежда, когато идва насам. Ако хората разберат, че ти си минал на служба от него при мене, лошите езици ще почнат да приказват всичко, каквото им скимне.
Те вечеряли и разговаряли. Робините внесли вино и плодове.
След като Дилара се чукнала с Кулуфа, заповядала да напълнят една чаша и за роба:
— Пий, Калтапане, за мое здраве.
И мнимият роб изпил чашата. После още една, че още една. И той пил толкова, колкото и другите.
По едно време домакинята рекла да се пошегува. Като вдигнала чашата, рекла на Кулуф:
— Приятелю, пия за здравето на онази, която обичаш, сиреч за здравето на очарователната Гюлендам, любимката на царя.
Като чул тия думи, Кулуф изтръпнал.
— Уважаема приятелко — рекъл той, като се изчервил, — слава Богу, аз не съм толкова луд да бленувам за милостите на царицата. Ти знаеш, че аз почитам твърде много своя господар.
— Ба — отвърнала момата, — недей се преструва! Нима си забравил колко много хвалеше снощи хубостта на Гюлендам? Изглежда, че мислиш само за нея. Я си признай, че и ти я обичаш, па и тя тебе!
Кулуф знаел, че царят е ревнив. Той се уплашил да не би тия думи да го настроят срещу него.
— Недейте се шегува с царицата! — рекъл той на домакинята. — Аз не съм още имал честта дори да говоря насаме с нея.
Но безпокойството на Кулуф развеселило още повече Дилара.
— Наместо да се преструваш на сериозен — рекла му тя, — я ни разправи за своите приключения с царицата! Калтапане, кажи на господаря си да има повече доверие в мене! Не заслужавам ли?
— Хайде, господарю — казал царят, — задоволи желанието на нашата господарка! Разкажи как лъжете с Гюлендам царя. Чудно ми е, че ти и на мене не си казал това. А постоянно ми говориш, че уж не криеш нищо. Бива ли такова недоверие?
— Какво ще крия — рекъл Кулуф, — не виждаш ли, че нашата хубава господарка се шегува?
Те продължавали да пият. Царят се опил. Той забравил, че е обещал да постъпва като роб.
— Очарователна госпожице — рекъл той на Дилара, — Кулуф много ми хвалеше вашето пеене. Изпейте нещо.
Дилара запяла една песен, после друга, сетне трета. Царят слушал като омагьосан.
Той не можал да се сдържи и рекъл:
— Такова пеене слушам за пръв път. Исаак Музелли, моят пръв придворен певец, който се слави по цял свят с гласа си, не пее и наполовина колкото вас.
Като разбрала от тия думи, че онзи, който се е преструвал дотогава на роб, е самият цар, Дилара скочила отведнъж и побягнала при робините — да си заметне лицето с фередже.
— Ние сме изгубени — рекла тя. — С Кулуф не е дошъл роб, а самият цар.
И като се върнала при Мирдже хан, паднала при нозете му и с плач казала:
— Велики царю, прости ми. Аз съм млада и неопитна мома. Голяма грешка направих. Моля ти се, прости ми.
Царят бил в тоя миг вече сериозен. Той вдигнал момата, успокоил я — да не се бои от нищо — и тръгнал с Кулуф към вратата. Там се сбогувал с Дилара, благодарил й студено за вечерята и си тръгнал към двореца.
По пътя той не казал нищо на Кулуф. Но след шегите на Дилара почнал да подозира, че неговият любимец му изневерява с Гюлендам. Заповядал на доверени хора да ги следят. Макар че не могъл да се увери в правотата на своите подозрения, ревнивият цар извикал един ден Кулуф и му наредил да се махне от Каракорум и да не се вестява вече никога пред лицето му.
Кулуф бил невинен. Той знаел, че може би ако се защити пред царя, ще го увери в своята невинност. Но не поискал да стори това, защото бил горд.
Щом изслушал заповедта на своя господар, станал, напуснал двореца и без да има време да се види с Дилара, излязъл от града. Настигнал един керван, който пътувал за Татария, и с него тръгнал за Самарканд.
Кулуф бил търпелив. Той знаел, че сам човек е виновен за нещастията, които го сполитат. Затова понасял гордо и търпеливо всички беди, които му праща съдбата. Като пристигнал в Самарканд, той заживял скромно с парите, които имал. А когато средствата му се свършили, влязъл в една джамия и застанал в ъгъла.
Дошли духовниците и го запитали каква вяра изповядва. От отговорите му разбрали, че е умен и учен и много просветен по сведените книги. Отредили да му се дават на ден по два хляба и по една стомна вода, колкото да може да живее в джамията и да помага на духовниците.
Един ден в джамията влязъл един богат търговец, на име Музафер.
Търговецът се помолил. На излизане видял Кулуф и го запитал кой е, откъде е и как е попаднал в Самарканд.
— Господине — отвърнал момъкът, — аз съм от благородно семейство, от Дамаск. Тръгнах да пътувам. Но на няколко километра от Самарканд ме нападнаха разбойници, избиха слугите ми й ме обраха. Едва успях да се отърва и да избягам.
Музафер повярвал на Кулуф. Той му казал:
— Не тъжи, момко. Всяко зло за добро. Ела след мене. Аз ще ти намеря една хубава работа.
Той го отвел в своя магазин. Там имало цели лавици със скъпи платове, много хубава покъщнина, разни съдове от злато и сребро. Многобройни слуги работели. Купувачи влизали, излизали. Очевидно господарят печелел много.
Музафер поканил Кулуф в една стая, богато наредена. Почерпил го, нагостил го, поприказвал с него. Най-после го изпратил с богати подаръци.
На другия ден търговецът отишъл отново в джамията. Той отвел тоя път Кулуф у дома си. Там заварили един учен мъж, който се казвал Данишменд. И тримата седнали да обядват.
Като свършил обедът, Данишменд отвел Кулуф настрана и му казал:
— Момко, Музафер е намислил нещо, от което ти би спечелил много, ако се съгласиш да му услужиш. Знай преди всичко, че търговецът има един-едничък син, на име Тахер. Тоя мъж е много буен и сприхав. Преди няколко дни се ожени за една хубава мома, дъщеря на богат и благороден чужденец. Но нали си е буен, скарал се с жена си. Нагрубил я. А и тя излязла сприхава. Отвърнала му с такива горди и презрителни думи, че той се ядосал и я напуснал. Още на другия ден обаче се разкаял за постъпката си. Жената е много хубава и той я обича. Иска му се да я прибере, та да заживеят отново. Но нашите закони са такива, че това не може да стане лесно. Той ще има право да се ожени втори път за нея само ако някой друг момък се ожени за напуснатата жена и също я напусне. Това тъкмо и иска Музафер от тебе. Иска да се ожениш за бившата му снаха, да прекараш с нея до утре заран и на съмване да я напуснеш. За тая услуга ще ти брои петдесет жълтици. Не са малко пари, а?
— Съгласен съм — рекъл Кулуф. — Музафер ме прие много добре. Готов съм да му сторя тази услуга. Дори и без пари. Просто от благодарност за неговата човечна обноска.
— Мнозина биха сторили на драго сърце тая услуга на Музафера — казал ученият. — Всички го почитат и уважават. Но той предпочита някой чужденец да направи това, за да не знаят ни съседите му, ни познатите му, ни роднините. Па и Тахеровата жена е голяма хубавица. Снагата й е стройна като кипарис. Веждите й са, да ти кажа, като два лъка. Кожата й е по-бяла от сняг. Устата й е малка и румена като розова пъпка. Не е добре такава хубавица, дъщеря на знатен баща, да бъде посрамена, като се разбере, че два пъти се е омъжвала за един и същи мъж и веднъж — за друг. Аз съм наиб, сиреч помощник на съдията. Имам власт да те венчая с жената. Съгласен си, нали?
— Казах ти, че съм съгласен.
— Да, но трябва да обещаеш, че не само ще напуснеш жената утре заран, а и ще се изселиш от Самарканд. Затова ти и предлага Музафер парите. Нито нему, нито на неговото семейство ще бъде приятно, ако се научи, че след това ти си останал в града.
— Обещавам.
На Музафер било съобщено за съгласието на Кулуф. Търговецът дошъл с всички членове на семейството си и в тяхно присъствие наибът венчал Кулуф за жената. Но нито той видял нея, нито тя — него. Тъй поискал Тахер.
— По-добре ще бъде — рекъл той на Кулуф — да не се виждате никак. Ако видиш жената, ще ти бъде мъчно да я напуснеш. Затова ще прекарате и нощта на тъмно.
Но Кулуф бил любопитен.
Когато настъпила нощта и той бил въведен в стаята, дето се намирала жената, заключил вратата два пъти и казал:
— Коя си ти, жено, за която ме венчаха? Ела насам към прозореца, да ти видя лицето. Макар че в стаята е тъмно, все пак тук се вижда най-добре.
От единия ъгъл на стаята се чуло:
— Твоят глас ми е познат, момко. Кажи си името! Аз съм те виждала.
И Кулуф познал гласа на говорещата: оказало се, че тя е Дилара. Той й доверил, че е същият, който е идвал два пъти у тях.
— Колко съжалявам — рекла тя, — че станах със своето неблагоразумие причина цар Мирдже хан да те изгони от Каракорум! Моля ти се, прости ми! Уверявам те, че през цялото време съм мислила за тебе и често съм плакала, когато съм си спомняла за бедата, която ти причиних.
— Недей се извинява — рекъл Кулуф. — Щом съдбата е отредила да страдам, аз съм си го заслужил. Ти не си виновна. Слава Богу, че ни било съдено да се видим пак. Но кажи ми, как тъй хубавицата Дилара, дъщеря на Бойрюк, е станала жена на Тахер?
— Ще ти кажа, Кулуфе. Додето бил в Самарканд като посланик на царя, моят баща гостувал у Музафер, с когото били стари приятели. И тогава решили да ме омъжат за сина му. Щом се върна в Каракорум, баща ми ме прати с конници в Самарканд. Аз не бях съгласна да се омъжа за когото и да било освен за тебе, но смее ли дъщеря да се противи на бащината си воля? Па и никой не можеше да ми каже къде си ти. Плачех, когато ме венчаваха за Тахер. Па и отпосле плаках. Той се показа много груб към мене: сякаш подозираше, че обичам другиго. Скарахме се, напуснахме се. И добре стана. Ето че Бог ми праща оногова, когото не вярвах да срещна вече, след като се бяхме разделили с него: тебе ми праща. Ти си ми мъж и аз не ще се разделя с тебе за нищо на света.
На съмване се зачули силни удари по вратата.
— Хей, младоженецо! Ставай! — извикал един слуга отвън. — Съмва се. Ставай: време е!
Сърцето на Кулуф се свило от болка.
— Чу ли, Диларо? — рекъл той.
— Искат да ни разделят вече. Какво да направим? Аз съм дал обещание на Музафер да те напусна тая заран. Музафер е силен, защото е богат. Той ще успее да те изтръгне от ръцете ми, а мене ще хвърли в тъмницата.
— Тъй ли мислиш? Но недей забравя, че в тая страна има закони. Ти си по закон мой мъж и никой няма право да ни раздели, ако ти не се откажеш от мене. Отхвърли парите, които ти предлага търговецът. Не бой се от неговите заплашвания. Тогава всичко ще се нареди: бъди сигурен!
— Добре, моя скъпа съпруго: тъй ще направя. В това време дошъл Тахер и почнал също да тропа на вратата.
— Хайде, чужденецо, излизай! — викнал той. — Не ти ли казаха отдавна да станеш? Чакаме те да ти поблагодарим и да ти платим за услугата. Облечи се, па излез! Наибът ще дойде след малко.
Кулуф излязъл. Отвели го в стаята, дето бил Музафер и го нагостили. Дошъл и Данишменд. След закуската наибът отвел настрана Кулуф, подал му една кесия с пари и един вързоп с разкошни дрехи, па му рекъл:
— Вземи това! Музафер и Тахер ти благодарят. Напусни жена си и веднага излез от Самарканд. Запита ли те някой дали си виждал камилата, отговори му, че не си. Тъй казват по нас, когато е дума да се пази нещо в тайна.
Кулуф не приел ни парите, ни дрехите.
— Извинявай — рекъл той на наиба, — но, струва ми се, че справедливостта и законите, и нашата вяра се тачат в Самарканд, особено откак великият Узбек хан носи татарската корона. Ако царят знаеше, че ти — един пазител на закона — се опитваш да вършиш насилие над чужденците, той би ти дал да разбереш.
— Какво искаш да кажеш? — викнал оскърбен Данишменд.
— Ето какво. Аз пристигам в Самарканд. Идва при мене един богат търговец, поканва ме любезно у дома си и ме нагощава. После ме накарва да се оженя по законен ред за една жена. Аз се съгласявам, за да му угодя, дори без да ми е казал за коя мисли да ме жени. А след като ме оженват, карат ме да напусна жената, от която не съм видял нищо зло. Справедливо ли ти се вижда това? Я престани, наибе, да ми правиш предложения, недостойни за честни мъже, че инак ще си посипя главата с пепел и ще отида да падна при нозете на Узбек хан, па тогава ще видим ти ли имаш право, или аз.
Наибът отишъл при Музафер и му предал думите на Кулуфа.
— Той иска още пари — казал търговецът. — Петдесет жълтици му се виждат малко. Добре, дай му още петдесет!
Но Кулуф, който чул тия думи, рекъл:
— Не, господине, не ще ме подкупиш. И хиляда да ми дадеш, па да прибавиш към тях и най-скъпите платове от своя магазин, пак не ще ме накараш да опозоря една жена, от която не съм видял нищо лошо.
Намесил се Данишменд.
— Момко — рекъл той на Кулуф, — криво съдиш. Съветвам те да приемеш стоте жълтици, да напуснеш жената и да си вървиш. Разчуе ли се работата, има да съжаляваш много: ти не знаеш нашите закони.
— Пет пари не давам за твоите заплашвания — рекъл спокойно Кулуф. — И вашите закони, като всички закони, закрилят законния брак.
— Тъй ли? — викнал Тахер, който мълчал дотогава. — Я да отведем тоя разбойник при съдията! Той ще му каже какво заслужава оня, който мами честните хора с лъжливи обещания.
Отвели Кулуф пред съдията.
Съдията го изгледал, па му рекъл строго:
— Слушай, чужденецо! Ти си млад. Никой не те познава в тоя град. До вчера стоеше в джамията и просеше. Кой знае от какъв долен род си. И ти мислиш, че синът на най-богатия търговец в Самарканд ще ти позволи да живееш с жена му, която той обича? Я ела на себе си! Опомни се! Ти не си човек от семейство и затова не можеш да живееш с тая жена. Па дори и така да беше, пак не бих ти позволил, защото нямаш средства да храниш семейство. Дал си обещание: ако го нарушиш, законът ще те накаже. Или си устой на думата, или ще заповядам да ти ударят сто тояги.
— Не мога да напусна една жена, от която не съм видял нищо лошо — рекъл Кулуф с твърд глас.
Ударили му сто тояги. Той изтърпял наказанието, без да нададе вик.
— Върви сега при жена си! — рекъл съдията. — Такова беше наказанието ти за днес. Но утре, ако не се вразумиш, ще ти ударим двеста тояги. Не те ли накара и това да се опомниш, има по-страшни средства. Надявам се, че ще дойдеш на себе си.
— Не е ли по-добре още сега да му се ударят двеста-триста тояги, че да се вразуми? — запитал Тахер.
Обаче съдията казал:
— Не. Засега му стигат сто.
По пътя Музафер обещал на Кулуф не сто, а двеста жълтици, ако остави жената. Но момъкът не се съгласил.
Когато се върнал при Дилара, той й разказал всичко.
— Много ми е мъчно — рекла му тя, — че зарад мене са те били толкова жестоко и че са те заплашили с още по-страшни наказания. Не каза ли на съдията, че си бил любимец на кераитския цар?
— Не, защото той не ми даде да говоря. Па и да му бях казал, каква полза? Той не би ми позволил да живея с тебе, тъй като съм безимотен.
— Добре. Утре заран ще му кажеш, че си син на търговеца Масауд от Бухара. Той е много по-богат от Музафер. Кажи му, че ти е баща и че очакваш от него известие.
Минал се денят. Минала се и нощта. Рано на другия ден дошли хора от страна на съдията, доведени от Тахер, да събудят Кулуф и да го отведат в съдилището.
По пътя Музафер повторил предложението си: да приеме Кулуф двеста жълтици, да напусне жена си и да избяга от града. Но синът на Абдалла отказал и тоя път.
Щом видял Кулуф, съдията го попитал:
— Е, как си днес? Върна ли ти се разумът? Разбра ли най-сетне, че човек като тебе — нищо и никакъв — не може да бъде мъж на Тахеровата жена?
— Господин съдия — рекъл спокойно Кулуф, — аз не съм нищо и никакъв човек, както си мислиш. Името ми е Рушедин. Мой баща е Масауд, най-богатият търговец в Бухара. Аз съм едничкият му син и наследник. Масауд е много по-богат от хиляда Музаферовци. Ако татко ми знаеше в какво положение съм изпаднал, той би пратил толкова камили, натоварени със злато, че всички жени на Самарканд биха завидели на оная, за която съм се оженил. Та що? Само затова, че ме нападнаха и обраха разбойници, преди да вляза в града, и трябваше да живея в джамията от подаянията на духовниците, вие ме сметнахте за нищо и никакъв човек. Но аз ще пиша на баща си и вие скоро ще разберете, че сте се излъгали.
— Защо ми не каза, момко, още вчера кой си и отде си? Тогава нямаше да изядеш тоягите.
— Защо ли? Че ти запита ли ме кой съм? Ти не ми даде да кажа дума. Освен това аз исках да докажа на жена си, че от обич към нея съм готов да отида дори и на смърт.
Съдията се замислил.
— Щом момъкът твърди това — казал той, обръщайки се към Музафер, — работата се изменя. Понеже той е едничък син на богат търговец, никой няма право според закона да го кара да оставя жена си.
Тахер се ядосал.
— Чуден човек си ти, господин съдия! — викнал той. — Как можеш да вярваш на тоя лъжец? Той казва, че бил син на Масауд, само за да се отърве от тоягите.
Съдията отвърнал:
— Може и тъй да е. Аз не го познавам и не мога да го смятам за лъжец. Не ми е позволено обаче, дори и да лъже, да го наказвам, додето не се докаже, че не казва истината.
— Това ние ще докажем скоро — казал Музафер. — Още днес аз те пратя човек в Бухара при Масауд. Познавам Масауд. Той е наистина много богат търговец и ако тоя му е наистина син, ще му оставим Дилара.
— Добре — казал Тахер. — Но аз мисля, че ще бъде най-добре, докато се върне човекът, съпрузите да живеят отделно.
— Не е законно — рекъл съдията. — Всяка жена трябва да живее при мъжа си. Отнемеш ли някому жената, законите ще те накажат като насилник. Пратете човек в Бухара. За седмица ще отиде и за седмица ще се върне. След две седмици ние ще знаем право ли е казал чужденецът. Ако излезе, че той наистина е Масаудов син, нека си живее спокойно с жената. Но ако разберем, че е излъгал, кълна се в черния камък на свещения храм в Мека и в свещената гора на Медина, дето е гробът на пророка, че той ще бъде обесен. Такъв е законът.
Музафер и синът му пратили веднага един слуга в Бухара. Поръчали му да бърза. А Кулуф се върнал при жена си и й разказал всичко.
— Какво да правим сега — рекъл той. — Мене ми остават само две седмици живот. Съдбата ни събра за малко, само за да ни раздели след това скоро-скоро. Върне ли се пратеникът на Музафер, аз ще бъда обесен.
— Не се бой! — рекла му Дилара. — Още преди да отиде тоя пратеник в Бухара, ние ще избягаме. Ще се преселим в друго царство и там ще живеем с моята зестра. А тя не е малка: за цял живот ще ни стигне.
Но това намерение на съпрузите разбрали и Музафер, и синът му. Те заповядали на своите слуги и слугини да следят Кулуф и Дилара. Бягството било невъзможно, додето живеели в дома на търговеца.
Трябвало да се пренесат другаде.
Кулуф отишъл при Музафер и му казал, че понеже той и синът му го мразят, не ще може вече да живее у тях; а тъй като законът го задължавал да живее с жена си, и нея ще отведе със себе си.
Търговецът и синът му не се съгласили. Особено на Тахер никак не се искало хората да се научат, че Дилара е напуснала къщата му, след като се е омъжила за чужденец.
Обаче Кулуф настоял.
Трябвало да отидат при съдията.
Той позволил на Кулуф да се пресели, дето иска в града, като отведе и жена си.
Но Тахер и баща му казали:
— Господин съдия, как тъй позволяваш на този нехранимайко да живее с една честна жена, преди да е доказано, че е наистина Масаудов син? Не виждаш ли, че са се нагласили да избягат, преди да се върне моят пратеник?
— За това не се грижете! То е моя работа. Дето и да се преселят да живеят, мои хора ще ги наглеждат.
Още същия ден младоженците се пренесли да живеят в един кервансарай. Дилара имала много пари и още повече скъпоценности. Заживели весело и безгрижно, сякаш богатият Масауд е признал вече за свой син Кулуф. Никак не ги смущавало това, че хората, изпратени от съдията, кръстосвали денем и нощем пред кервансарая — да следят кога излизат и кога влизат младоженците. Други хора пък вървели след тях, щом тръгнат някъде из града.
Колкото грижи и да положил Музафер и синът му дано запазят в тайна станалото, случката се разчула. Целият град заприказвал за младоженците и всички държели тяхната страна. Само неколцина подкупени защитавали Музафер.
Мнозина измежду първите граждани на Самарканд пожелали да видят кои са тия двама, за които се приказвало оживено. Всеки ден идвали при Кулуф и Дилара хора да се запознаят с тях и да ги разпитват.
Веднъж дошъл между другите и един млад мъж, който казал, че е придворен офицер.
Тоя човек бил извънредно внимателен и любезен с Кулуф и Дилара. Личело си по всичко, че е не само от добър род, но има и изтънчено възпитание. Той толкова се харесал на младоженците, че те отведнъж се сприятелили с него. Поканили го на вечеря.
Ястията били отлично приготвени. Имало и няколко вида вино. След вечерята Дилара почнала да пее и свири. Това много се харесало на гостенина. Особено му допаднала една песен, която била съчинена от Дилара, след като по нейна вина Кулуф изпаднал в немилост пред кераитския цар. Но Кулуф, като чул песента, не можал да сдържи сълзите си: толкова скръбна била тя.
Придворният офицер се трогнал, като видял това, и запитал домакина защо рони сълзи.
— Каква полза, ако ти кажа? — рекъл Кулуф. — И да искаш, не можеш ми помогна. Аз съм нещастник, какъвто няма втори на света. Зароних сълзи, като си спомних колко съм страдал и колко нови страдания ме чакат още.
— Млади чужденецо — рекъл офицерът, — моля те в името на Аллаха, разкажи ми за теглата си. Не питам от просто любопитство. Иска ми се да направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна. Кажи ми, кой си и що си претеглил? Нищо недей скрива.
Тогава Кулуф разказал всичко на гостенина.
Накрая рекъл:
— Както виждаш, приятелю, аз не крия от тебе, че не съм син на Масауд. Тая лъжа казах само за да отърва Дилара от оня груб човек и насилник — Тахер. Но и с лъжата не сполучих. Не повярваха на думите ми. След три дни ще се върне пратеникът от Бухара и ще съобщи, че аз не съм Масаудов син. Тогава съдията ще заповяда да ме обесят. Не ме е страх от смъртта, макар че обесването е позорна смърт. Жал ми е, че не ще успея да спася жена си: тя ще падне пак в ноктите на Тахер.
Придворният офицер казал:
— Трогнат съм от голямата обич, която свързва двама ви. Ех, де да можех да ви спася от опасността, която ви заплашва! Мъчно ми се вижда това. Съдията е неумолим и непреклонен. Той никога няма да прости комуто и да било, че го е излъгал. Само едно мога да ви препоръчам: доверете се на Бога. Едничък той отваря всички заключени врати и премахва всички пречки.
След това се сбогувал и си отишъл.
— Чудни хора има на света! — рекла Дилара, когато останала насаме с мъжа си. — Идват при тебе и ти обещават помощ, ако им кажеш къде ти е мъката. А след като им разкажеш всичко от игла до конец и задоволиш любопитството им, те те съветват да търпиш и да се надяваш. Мигар не можеше тоя млад човек — ако не да ни помогне, поне да се опита да стори това. Че той е придворен. Биваше ли, след като узна всичко, да ни остави на Бога.
— Да — казал Кулуф, — но мене ми се струва, че той всъщност не би могъл да стори нещо повече. Изглежда прекалено честен човек. Не ми се вярва да е желал просто да изтръгне от устата ми разказа за моите мъки. Не само в думите му, а дори и в неговото мълчание имаше състрадание към нас. Ако можеше да стори нещо, вярвам, че би го направил, без да се колебае. Но като е разбрал, че не е в сила да помогне, какво друго би могъл да ни каже?
Кулуф и Дилара се опитали да подкупят стражите, изпратени от съдията, но не успели: ония излезли много упорити.
Минали уречените две седмици.
Дошъл петнадесетият ден.
Кулуф не спал цяла нощ. На сутринта казал на жена си:
— Сбогом, мила съпруго. Отивам при съдията. Нека ме обеси: аз съм заслужил това наказание. А ти дано бъдеш щастлива след моята смърт. Спомняй си, че си имала мъж, който те е обичал.
Дилара се разплакала при тия думи.
— Кулуфе — рекла тя, — как можа да ти мине през ума, че ще живея без тебе? Не ти, а аз съм виновна: аз заслужавам наказание, защото те накарах да излъжеш. Па и защо да позволя на Тахер да се зарадва, като види тебе убит, а мене жива? И как бих могла да живея отново с тоя насилник? Не, аз ще тръгна заедно с тебе и ще разкажа всичко на съдията: нека обесят и мене!
Кулуф се опитал да разубеди жена си, но не успял. Тя все настоявала. Това бил едничкият случай през живота им, когато се явило несъгласие. Додето се препирали, на улицата се вдигнал силен шум. Чули се стъпките на сума хора. Кулуф надникнал и видял съдията, че влиза в двора заедно с много други лица, между които били Музафер и синът му. Като ги видяла Дилара, припаднало й.
Робите се спуснали да свестяват жената. Кулуф се възползувал от тоя миг, за да отиде при съдията. Но ето че станало нещо неочаквано. Съдията се поклонил доземи на Кулуф и му казал засмяно:
— Господине, пратеникът се върна от Бухара, придружен от един слуга на баща ти, който ти праща четиридесет камили, натоварени със скъпи платове, дрехи, килими и други стоки. Не може да има вече никакво съмнение, че ти си негов син. Аз те моля да ме извиниш, че бях принуден да те накажа грубо, и да ми обещаеш, че ще забравиш това.
Като чул тия думи, Кулуф останал поразен.
„Подиграва ли се с мене тоя старец? — си казал той на ума. — Навярно иска да привлече повече хора — да гледат как ще бъда обесен. Яд го е, че целият град знае отдавна за случката. Затова са дошли с него и Музафер, и Тахер.“
В това време търговецът и синът му излезли напред и също почнали да се извиняват, че са настояли Кулуф да бъде наказан.
— Аз се отказвам от Дилара — казал Тахер. — Оставям ти я. Но ако някога ти скимне да я напуснеш, а после ти се прииска да се ожениш пак за нея, избери мене да й стана мъж временно.
На Кулуф и тия думи се сторили като подигравка.
„Добре са се нагласили — си казал той. — Да видим какво ще излезе от всичко това.“
Но ето че към него се приближил един роб, подал му писмо и му казал:
— Млади господарю, баща ти и майка ти са здрави. Много им се иска да те видят. Към прага са обърнати и очите, и ушите им. Само за тебе мислят и приказват.
Като чул тия думи, синът на Абдалла се изчервил от срам. Понеже не знаел какво да отговори, отворил писмото да го прочете.
Там пишело:
„Мой мили сине, откак ни остави, за душата ми няма ни мир, ни утеха. На тръни съм. Безпокоя се постоянно. Не зная какво да мисля: най-лошите неща ми идват на ум. Сякаш отрова ми е налял някой в сърцето и тя ме яде, ще ме изяде.
Пратеникът, проведен от господин Музафер, ми разказа какво се е случило с тебе. Аз тутакси натоварих четиридесет камили — все черни и кръглооки — с всякаква стока. Изпращам ти ги в Самарканд. Ще ти ги доведе Джиохер, водачът на моите кервани. Колкото се може по-скоро ми обади как си, за да се утеши сърцето ми, па и сърцето на майка ти.
Току-що прочел Кулуф писмото, в двора на кервансарая влязъл Джиохер и вкарал камилите. Приближил се до Кулуф и му рекъл с поклон:
— Господарю мой, благоволи да заповядаш, моля ти се, да разтоварят камилите и да сложат стоките в някоя широка стая. Такива скъпи стоки не бива да се стоварят отвън.
Кулуф изпаднал от чудо в чудо.
Какво значи всичко това? Тоя Джиохер, водач на Масаудовите кервани, влиза в двора, без да пита някого, отива право при него и му говори, сякаш го познава още от дете. А съдията, Музафер и синът му не се помръдват. Не, ничий ум не може да побере това!
Колкото и да било голямо учудването на Кулуф, той успял да го скрие. Заповядал да разтоварят стоките и да ги наредят в една стая. Повикал робите и им поръчал да се погрижат за камилите.
А после запитал керванджията:
— Е, Джиохере, какво ново има в Бухара? Здрави ли са всички от нашето семейство?
— Слава Богу — отвърнал Джиохер, — всички са здрави. Само че баща ти се безпокои много за тебе. Поръча ми да те помоля настойчиво да се върнеш колкото се може по-скоро вкъщи заедно със съпругата си.
След това съдията, Музафер и Тахер си отишли. Отишла си и стражата. Кулуф влязъл в кервансарая. Той разказал всичко на Дилара.
— Слава Богу — рекла тя, — че всичко се свърши толкова добре. А ние се бяхме изплашили.
— Ба — рекъл Кулуф, който продължавал да се безпокои. — Недей мисли, че всичко се е свършило. Страх ме е, че лошото тепърва ще почне.
— Защо? — викнала изплашено Дилара.
— Щом Масауд е написал това писмо и го е пратил, неговият син ще да е в Самарканд. Изглежда, че Джиохер го е забравил. Той е довел камилите тук, следвайки пратеника на Музафер. Там е грешката. Но може ли тая грешка да не се открие? Ние трябва да избягаме. Тъкмо сега няма стражи да ни пазят. До довечера новината за камилите ще се разнесе по цял Самарканд. Истинският Масаудов син ще я чуе. Ще отиде при съдията и ще му разкаже всичко. Кой знае? Може и да се е научил вече. Не е чудно ей сега или след малко да дойдат стражите на съдията и да ме подкарат към бесилката…
Тъкмо казвал това Кулуф, влязъл царският офицер. Той поздравил младоженците, че са се отървали от ония опасности, от които се боели.
А после рекъл на Кулуф:
— Но като те поздравявам, аз си позволявам и да те укоря малко нещо. Защо ми каза, че не си бил син на Масауд? Защо ме излъга?
— Скъпи приятелю — отвърнал Кулуф, — там е работата, че не съм те излъгал. Аз ти казах право: не съм от Бухара, а от Дамаск. И баща ми беше търговец, но той е умрял отдавна и аз пропилях всичко, което ми бе оставил. Масауд не съм и виждал. Дори не знам има ли такъв търговец в Бухара, или не.
— Да, но камилите, стоките, писмото?… Как да се обясни всичко това? А? Кажи де!
— Та там е работата! Не знам как да се обясни. Че получих и писмото, и камилите — получих ги. Но не съм имал право да ги получа: това е ясно като бял ден. Защото аз не съм син на Масауд.
— Щом е тъй, има наистина грешка. Станало е недоразумение. Навярно синът на Масауд е в града ни. Рано или късно той ще се научи. Най-добре ще бъде да избягате още тая нощ.
— Тъкмо това сме намислили и ние. Дано само съдията не узнае нищо до довечера. Друго не ни и трябва.
— Вие преминахте през толкова бури — рекъл офицерът. — Жалко би било, ако се удавите чак накрай морето.
Като пожелал всичко добро на домакините, гостенинът се сбогувал и си отишъл.
Щом останали сами, Кулуф и Дилара почнали да мислят за бягството. Приготвили каквото трябва. Останало само да се мръкне. Сърцата им тупкали от нетърпение.
Но още преди да залезе слънцето, в двора се раздал тропот на коне. Навлезли конници — мнозина на брой. Спрели се на двора.
Съпрузите се изплашили. Те си помислили, че са дошли стражите на съдията да откарат Кулуф на бесилката. Ала не излязло тъй: оказало се, че тия конници са царски стражи.
Това изплашило още повече Кулуф и Дилара.
Началникът на стражата слязъл от коня и като поел един вързоп, влязъл в стаята, дето бил Кулуф с жена си.
Той поздравил и двамата с почитателен поклон и казал на мъжа:
— Господине, великият Узбек хан, моят господар, като се научи, че са ти се случили необикновени работи, пожела да чуе всичко от твоите уста. Той ти праща тази свилена дреха, извезана със златна и сребърна сърма, за да я облечеш и да се явиш пред него.
На Кулуф никак не се искало да отива в двореца и да разказва това, което би желал никой да не узнае. Но как да откаже? Смее ли?
Той облякъл почетната дреха, която началникът извадил от вързопа, и излязъл. Довели му едно бяло муле, обуздано със златна юзда, украсена със скъпоценни камъни, и оседлано със свилено седло, извезано с бисер. Едно момче, разкошно пременено, държало поводите и стремената.
— Качи се на мулето — рекло то на Кулуф. — Аз ще го водя.
Яхнал синът на Абдалла мулето и го подкарал. Царските стражи подкарали конете си след него. Тъй стигнали в двореца.
Царедворците излезли да посрещнат Кулуф. Те го отвели до вратата на оня чертог, дето Узбек хан приемал посланиците на чужди царе. Великият везир хванал Кулуф за ръка и го въвел в чертога.
Там седял царят, облечен във великолепни дрехи, по които блестели рубини, елмази и смарагди, седял той на престол от слонова кост, а наоколо му стоели татарските князе, войводи и големци. Заслепен от тоя блясък, синът на Абдалла, вместо да си вдигне очите към царя, навел ги надолу и паднал ничком към престола.
Чул се тогава гласът на царя:
— Сине Масаудов, казват, че ти се били случили чудни неща, каквито не са се случвали никому досега. Желая да чуя всичко от твоите уста. Но настоявам да не скриеш от мене нищо и нищо да не измениш.
Звукът на тоя глас поразил Кулуф. Той е чувал тоя глас. Чул го е преди няколко часа.
Вдигнал си очите и погледнал към престола.
Какво да види?
На престола седи оня негов приятел, който се бил представил за царски офицер. Същият, комуто той е поверил всичките си тайни.
Кулуф е изгубен. Царят знае всичко.
Той пада отново пред престола, захлупва лицето си с ръце и се разплаква.
Но Узбек хан става, слиза от престола си, хваща Кулуф за ръката и го отвежда в частния си кабинет.
Там той му казва:
— Бъди спокоен занапред, Кулуфе. Всичко лошо се свърши. Никой не ще те раздели вече от твоята обична Дилара. Вие ще живеете с нея в моя дворец и ти ще заемаш оная служба, която си заемал преди време при цар Мирдже хан. Когато отидох най-напред да се запозная с вас, ще си призная, че отивах само от любопитство. Но след като те видях, ти ми се понрави. А когато със своя искрен разказ доказа, че заслужаваш пълно доверие, аз реших да ви спася. Ти дори и не подозираш още как стана това. Ще ти кажа. Четиридесетте камили бяха от моите обори. Стоките бяха купени с мои пари. Джиохер е един от моите най-добри роби. Писарят, който пише царските заповеди, написа писмото под моя диктовка. За да не би Музаферовият пратеник да се яви и каже, че това писмо не е от Масауд и че ти не си син на търговеца от Бухара, аз пратих вчера да го срещне по пътя един от моите офицери и да му заповяда да каже на своя господар това, което би било в твоя полза. Той е отишъл при Музафер и му е разказал с каква радост узнал Масауд, че синът му е тук, жив и здрав, дори оженен за богата хубавица. И го е уверил, че тоя син си ти.
Кулуф паднал при нозете на царя и му поблагодарил от сърце за големите добрини. Той обещал да му бъде верен до гроб и никога да не забравя, че дължи нему избавата си.
Още същия ден той отвел жена си в двореца. Узбек хан им дал великолепно помещение. На Кулуф отредил голяма заплата. И което е най-важно — извикал най-добрия писател от Самарканд да разкаже приказката за живота на Кулуф и Дилара. Тоя писател написал приказката, която прочетохте.
Имало едно време в едно далечно царство княз, който бил едничко чедо на баща си и майка си.
Князът бил страстен ловец. Като излезе от вкъщи, понякога не се връщал и по цели дни.
Царят и царицата седели веднъж и си приказвали.
— Много надалеч отива нашият син — казала царицата. — Страх ме е да не му се случи някакво нещастие.
— Най-голямото нещастие, което би могло да му се случи — рекъл царят, — е да отиде към юг и да попадне случайно в царството на Лъчезарната княгиня.
— Че какво ще му направи тя?
— Разправят, че баща й убивал всички, които поискат да се оженят за нея.
На сутринта царицата казала на княза:
— Ще те помоля за нещо, сине мой. Обещаваш ли да ме слушаш?
— Обещавам, мамо.
— Когато излизаш по лов, върви, накъдето желаеш, само недей отива към юг.
— Защо, мамо?
— Недей ме пита защо.
— Добре, няма да отивам.
И наистина князът се стараел да избягва забранената посока, макар че любопитството го подтиквало да узнае какво има там.
Ала веднъж, като подгонил една сърна, той се отдалечил в гората много навътре. Стигнал до един гъсталак, от който напразно се мъчил да излезе. Като се лутал, толкова се забъркал, че не можел вече да определи къде е изток, запад, север, юг. Тръгнал, накъдето му видят очите.
По едно време излязъл на широка поляна, заобиколена от дървета. По тях били накацали сума папагали: брой нямали. Всички били хубави, пъстри и едри. Князът решил да убие един. Прицелил се и пуснал една стрела. Но напразно. Стрелата не ударила птица. Всички папагали хвръкнали, само един останал.
Тоя папагал бил цар на папагалите.
С ядовит глас креснал той на отлитащото ято:
— Хей, безобразници! Не ви ли е срам да оставяте царя си в опасност? Наместо всички да се грижите за мене, вие гледате да избягате, а мене да оставите. Разбойници!
Като се раздал тоя гневен глас, папагалите се опомнили и почнали да се връщат един по един назад и да кацат по дърветата около поляната.
Тогава царят папагал им казал:
— Ако не се бяхте прибрали, щях да ви наклеветя на Лъчезарната княгиня и тя щеше да ви накаже. На едни щеше да отреже кълвуните, на други — опашките, а на трети — крилата.
Князът се смаял, като чул, че птица говори с човешки глас. Наистина, той бил виждал неведнъж папагали да говорят, но те говорели безсмислици, каквито са научили от хората. А тоя папагал ски цар говорел като същински човек — той изказвал свои мисли, ненаучени от никого.
Па и коя ще бъде тая Лъчезарна княгиня? Къде живее тя?
Князът отишъл под дървото, на което бил кацнал папагалският цар, и го запитал:
— Коя е тая Лъчезарна княгиня, която спомена преди малко? Къде й е царството? По кой път се отива там?
Царят папагал отговорил надменно:
— Ти не можеш отиде там, дето живее Лъчезарната княгиня. Нито пък, ако отидеш, ще те пуснат да я видиш. Дори и в царството й не можеш припари. Най-добре ще направиш, ако се върнеш, отдето си дошъл.
Но князът настоял:
— Ако не ми кажеш по кой път се отива в царството на Лъчезарната княгиня, ще избия със стрели всичките ти поданици.
— Другиго плаши! — рекъл папагалът гордо. — Твоите стрели не могат да направят нищо на нашето племе. Нали хвърли една? Удари ли папагал? Толкова ще удариш, ако пуснеш и всичките си стрели. Ала аз ще ти кажа по кой път се отива в земята на Лъчезарната княгиня, та дано намериш там смъртта си, както са я намирали сума момци преди тебе. Ако тръгнеш натам, дето се изправя слънцето на пладне, и вървиш все направо, ще стигнеш в царството, за което питаш.
Царският син се върнал в двореца и казал на родителите си, че ще тръгне да търси Лъчезарната княгиня.
И царят, и царицата викнали из един глас:
— Синко, не ти трябва да отиваш в онова проклето царство. Който е тръгнал затам, не се е върнал. Ти си ни едничка рожба. Какво ще правим без тебе?
Но князът настоял на своето: ще върви, та ще върви. Трябвало да го приготвят за път. Царят му дал най-хубавия си кон и най-доброто оръжие, а царицата му омесила сладки банички.
Князът яхнал коня и потеглил към юг. На пладне стигнал до една горичка. Слязъл да си почине и да закуси. Извадил баничките, обаче не можал да хапне от тях, понеже били пълни с мравки.
Хвърлил ги и рекъл:
— Щом толкова се харесват на мравките, нека ги изядат.
Като казал тия думи, пред него излязъл един едър мравей, който бил цар на мравките.
— Княже — казал той, — ти ни направи голямо добро. Никога не ще го забравим. Да беше друг на твое място, щеше да избие мравките и да изяде млинчетата. А ти не само пожали моя народ, но му даде и много храна. Ако ти потрябва някога нашата помощ, извикай ме. Аз ще дойда веднага.
— Благодаря ти — рекъл князът и тръгнал по-натам.
Стигнал до една гъста гора. Там видял един тигър, който се тръшкал от болки и ревял, та цепел гората.
Момъкът го запитал:
— Какво ти е, тигре, та ревеш тъй?
— В крака ми има трън — отвърнал звярът, — затова рева. Не знам къде да се дяна от болки. Не мога да стъпя. Лежа и се търкалям, а жена ми ми носи храна.
— Аз ще ти помогна — рекъл князът, — ала не знам дали след това няма да ме изядеш. Хората казват: „На тигър вяра да нямаш.“
— Ах, момко — казал звярът, — моля ти се, помогни ми! Никога не ще ти забравя добрината, която ще ми направиш. Не само няма да те разкъсам, но и ще гледам да ти се отплатя с каквото мога.
— Дай си тогава лапата — да видя.
Тигърът си протегнал лапата и князът извадил тръна.
Като вървял все на юг, момъкът видял на една поляна четирима момци, че се карат за нещо.
— Защо се карате? — запитал ги той.
Един от момците му отговорил:
— Да ти кажем право, нападнахме хижата на един стар факир и откраднахме четири неща. Ето ги тук: килим, който лети, като седнеш на него; торба, от която можеш да извадиш всичко, каквото поискаш; кофа, която се напълва с вода, щом пожелаеш, и тояга, която брани човека от врагове. Още от сутринта се караме за тия четири неща и не знаем как да си ги поделим. Всеки от нас иска да вземе всичките, защото с тяхна помощ ще може да открадне каквото си иска, да избяга и да се отърве от преследване.
Князът си казал на ума:
„Тия хора са опасни. Ако им оставя вълшебните предмети, ще извършат с тяхна помощ големи престъпления. Най-добре ще направя да им ги отнема.“
— Знаете ли какво ще направим? — рекъл той на крадците. — Аз ще хвърля четири стрели, а вие ще ги потърсите да ми ги донесете. Който намери първата, ще вземе килима, който намери втората — торбата, който намери третата — кофата, а който намери четвъртата — тоягата. Струва ми се, че тъй ще бъде най-справедливо. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме — отвърнали крадците.
Царският син пуснал една стрела, която се издигнала много нависоко и се изгубила. И четиримата крадци се затекли подире й, а князът слязъл от коня, седнал на килима, прибрал торбата, кофата и тоягата и казал: „Искам да отида в царството на Лъчезарната княгиня.“
Килимът се издигнел бързо във въздуха и се понесъл към юг. Не след дълъг летеж князът видял един много голям град с високи къщи, кули, храмове и дворци. Килимът забавил летежа си и слязъл.
Князът прибрал всичко в килима, свързал го на вързоп и го метнал на гърба си, па тръгнал към града. На края на града видял някаква колиба. Една бабичка седяла на прага и кърпела дрехи.
Царският син се спрял и поздравил бабата.
Тя му отвърнала на поздрава и го попитала отде е.
— Отдалеко ида, бабо — отвърнал той. — Уморен съм. Би ли ме пуснала да преспя в твоята колиба?
— Не мога — рекла бабата. — Царят на тая земя не пуска чужденци. Ако узнае, че съм те прибрала, ще ме убие.
— Никой нищо няма да узнае, бабо. Ще пренощувам, па ще си вървя.
— Добре тогава. Но утре трябва да станеш рано и да си вървиш още пред изгрев-слънце.
Влязъл в колибата. Бабата се запретнала да готви вечеря.
— Недей се мъчи, бабо — й казал князът. — Ядене има и за двама ни. Извадил торбата, па рекъл:
— Я да видим, торбичке, е какво ще ни нагостиш.
От торбата се подали две златни блюда, пълни догоре с вкусна гозба.
— Заповядай, бабо, да вечеряме!
Бабата се зачудила на тая вълшебна торба, от която излизат готови гозби, но не рекла нищо.
След вечерята тя станала и взела менците да иде за вода.
— Няма нужда, бабо — рекъл царският син. — Вода има.
Извадил кофата, па й рекъл:
— Я да видим, кофичке, пълна ли си, или празна!
И кофата се напълнила догоре с вода. Тогава бабата не се стърпяла и рекла:
— Ти, синко, трябва да си магьосник. Друг не може да има такава торба и такава кофа.
А царският син й отвърнал:
— Не съм магьосник, бабо, но тия неща са наистина вълшебни. Те са били на един факир.
Мръкнало се. Бабата не запалвала ни огън, ни свещ.
Момъкът казал:
— Ако нямаш свещ, бабо, да извадя ли от торбата? Нима цяла нощ ще стоим на тъмно?
— Царят не дава да се пали вечер огън. Когато се мръкне съвсем, неговата дъщеря излиза на чардака пред двореца и сяда да плете. Тя свети толкова силно, че осветява целия град с околността му. Става светло, като че ли е ден.
Малко след това наистина в колибата нахлула силна светлина. Князът не се стърпял: излязъл да види. Всред града се издигало високо бърдо. Навръх него бил съграден царският дворец. На един чардак седяла на златен престол млада хубавица. Дрехите й били изтъкани от златни и сребърни жици, дългата й златиста коса се спускала чак до земята, а на главата й блестяла корона от скъпоценни камъни и бисер. Лицето на момата светело като месечина, дори по-силно. Светели и дрехите й, и короната, и косата. Под сиянието на нейната хубост нощта се превръщала на ден.
Дълго я гледал князът. После се прибрал в колибата и запитал бабата.
— Как се казва тая хубавица?
— Името й е Лабам — отвърнала бабата, — но всички я наричат Лъчезарната княгиня. Цял ден тя прекарва в двореца. Никой не я вижда. Мръкне ли се, излиза на чардака и тогава, който не си е свършил дневната работа, довършва я на светло. Към полунощ княгинята се прибира и чак подир туй всички заспиват. Такъв е обичаят в нашия град.
И наистина, когато настъпило полунощ, Лъчезарната княгиня изчезнала. В града притъмняло. Паднала отново нощ.
Бабата рекла на княза:
— Хайде, синко, да спим, че утре ще ставаш рано.
И легнала, та заспала като мъртва.
Но на царския син не се спяло. Седнал на килима и казал:
— Искам да се намеря при Лъчезарната княгиня.
След миг той бил вече в покоите на Лабам. Момата спяла дълбоко. Около нея спели дванадесет хубави моми — нейни робини.
Момъкът взел торбата и казал тихо:
— Торбичке, можеш ли да напълниш стаята с цветя? Но гледай да бъдат от най-хубавите и най-уханните, каквито има по света.
След малко от торбата почнали да излизат големи саксии с цветя, кое от кое по-хубави и по-миризливи. Те се наредили на пода, по полиците и дори на леглото — навсякъде, дето намерили празно място.
А князът се върнал с килима в колибата на бабата.
На заранта робините на княгинята станали първи. С голяма почуда видели те многото цветя в стаята. Но никоя не могла да разбере кой ги е донесъл. И никой в двореца не могъл да им каже.
Събудила се и Лъчезарната княгиня.
— Отде са тия хубави цветя? — попитала тя.
— Не знаем — отвърнали момите-робини. — Когато се събудихме, видяхме ги наредени по стаята.
— Трябва да ги е купил баща ми — рекла княгинята.
Обадили на царя. Той дошъл да види цветята и останал възхитен от тяхната хубост.
— Кой ли ще ги е донесъл? — рекъл. — Запитайте стражите кой е влязъл тази нощ в двореца.
Стражите отговорили, че не е влизал никой.
В това време бабата събудила своя гостенин и му напомнила, че трябва да си върви.
— Ако царят узнае, че си нощувал в моята колиба, ще ме накаже със смърт. Ставай скоро да си вървиш.
Но царският син й се примолил да го остави.
— Много съм уморен — казал той, — па съм и болен. Остави ме още един ден и една нощ да си почина.
Бабата се съгласила. Тя и не мислела вече след това да подканва царския син да си отива, защото плащал скъпо-прескъпо за нощувката. От торбата той вадел и храна, и дрехи, и всичко друго, каквото потрябва.
Когато се мръкнало, Лъчезарната княгиня излязла отново да свети на гражданите. След полунощ, когато се прибрала, князът пак се озовал в покоите й. Тоя път той извадил от торбата едно голямо було — толкова голямо, че можело да покрие не спалнята на княгинята, а и целия дворец. То било изтъкано от най-тънки златни жици и извезано със сребърна везба, представяща пеперуди, цветя, охлювчета и риби. За да се побере в стаята, трябвало да се сгъне на четиридесет и осем ката. Но и тогава то си оставало прозрачно като въздуха. Князът го метнал върху спящите моми и си отишъл.
На заранта княгинята се събудила с приятна изненада, като видяла скъпоценното було, с което била заметната. Тя извикала майка си и й казала:
— Виждаш ли какво хубаво нещо намерих тая сутрин? Не знам кой ми го е донесъл, както не знам и отде са се взели хубавите цветя, които бяха наредени вчера заран в стаята. Навярно боговете са ми пратили всички тия подаръци. Те искат може би да ми кажат нещо. Какво искат да ми кажат, мамо?
— Не знам, дъще — рекла царицата. — Може би искат да ти кажат, че скоро ще се омъжиш.
Бабата тоя ден не напомнила на царския син, че е обещал да си отиде. След полунощ той наново се озовал в покоите на Лъчезарната княгиня. Но тоя път бил облечен в разкошна премяна, която извадил преди това от вълшебната торба.
Княгиня Лабам спяла дълбоко. Князът поискал от торбата да му даде един вълшебен пръстен от злато, украсен с много скъпоценни камъни. Сложил го внимателно на пръста на спящата мома. Ала пръстенът бил толкова тежък, а пръстът на княгинята — толкова нежен, че китката й увиснала, както увисва крехко цвете, на което е кацнала едра пчела.
Княгинята се пробудила и като видяла пред себе си непознат мъж, уплашила се.
— Не бой се, княгиньо — казал й кротко момъкът. — Аз не съм лош човек.
— А кой си ти и откъде си?
— Аз съм царски син. Баща ми живее много далече оттук. Дошъл съм да те искам за съпруга. Ако си съгласна, приеми тоя пръстен, който сложих на ръката ти.
— Ти ли си донесъл цветята и булото?
— Да, аз ги донесох, за да ти ги подаря. Понеже спеше, оставих ги.
— Благодаря ти. Приемам пръстена. Но ще те предупредя, че баща ми е много строг. Той ще се ядоса, като узнае, че е дошъл чужденец в царството му, и ще иска да те накаже. Ще гледам да го убедя да ти прости. Хайде сега си върви — да не те видят робините. Ако те види някоя от тях, ще се развика, та стражите ще те уловят и баща ми ще те убие.
След като си отишъл царският син, княгинята повикала майка си.
— Мамо — рекла, — твоите думи почват да се сбъдват. Синът на един далечен цар е дошъл да ме иска за жена. Даде ми тоя пръстен. От него са и цветята, па и булото. Моля те, иди при царя и му обади. Страх ме е да не поиска да убие момъка. Князът се крие в колибата на една бабичка накрай града.
Като се съмнало, царицата отишла при мъжа си и му разказала всичко.
Царят бил наистина строг човек.
— Щом толкова ме молите — рекъл, — най-сетне няма да придирям твърде. Ще му простя, че е дошъл въпреки моята заповед. Но щом иска да му дам Лабам, ще трябва или да извърши всичко, което ще му поръчам, или да бъде наказан със смърт. Такива са моите условия. Пратете хора да му кажат това.
Царските пратеници отишли в колибата и предали на момъка царската повеля. Бабата, като разбрала, че гостенинът й е дошъл да иска Лъчезарната княгиня, почнала да го увещава да се откаже от тая мисъл.
— Сума царе и князе са идвали да искат княгинята, ала всички са изгубвали живота си. Царят е много хитър; той измисля такива неща, че никой не може да ги направи. И тебе ще погуби.
Но князът не се разколебал.
Като отишъл в двореца, царят го посрещнал прекалено любезно и казал:
— Княже, щом толкова ти се иска да ми станеш зет, с радост ще те приема. Само че преди това ще трябва да свършиш една малка работа. Ще ти дадат триста кила сусамено семе. До довечера ще трябва да извадиш от него всичкото масло, що съдържа. Не направиш ли това, ще бъдеш обезглавен.
Отвели княза в един двор. Там лежели чували, пълни със сусамено семе. Имало и големи стискала за масло. Царските слуги изсипали семето в стискалата и си отишли.
Князът се замислил. Не за един ден, а и за десет не би могъл той да изстиска всичкото семе, дори и да би имал силата на исполин.
Но ето че си спомнил за царя на мравките. Повикал го. Мравият цар дошъл.
— Моля ти се — рекъл му князът, — помогни ми. Карат ме да изстискам маслото от всичкия тоя сусам. Това не е работа като за мене: до довечера трябва да я свърша, а аз досега не съм вадил масло от сусамено семе.
— Остави тая работа на мене — казал мравият цар. — След два-три часа ще я свърша.
Той събрал всички мравки, които били свободни в това време. Те полазили в стискалата, прояли зърната и маслото потекло от тях. Съдовете за масло се напълнили. Когато мравките си отишли, князът натиснал по веднъж-дваж всяко стискало и изцедил останалото масло.
На мръкване царят отишъл да види какво е направил князът. Той се учудил, като видял, че работата е свършена.
— Добре — казал, — ти, изглежда, си трудолюбив момък. Но не знам дали си смел. Утре заран ще дойдеш пак. Чака те втора работа.
Каква била тая работа?
Бащата на Лабам се занимавал с магьосничество. Той бил хванал два дявола, прилични на чудовища: с глави на змейове, с крила на прилепи, с тела на крокодили и с лъвски нозе. С тия два дявола трябвало да се бори князът и да ги убие.
Но още като излязъл от колибата на бабата, момъкът извикал тигъра. Звярът се явил и князът го помолил да му помогне в борбата.
— На драго сърце — отвърнал тигърът, — ала трябва да извикам и тигрицата: сам не мога да се боря с два дявола. Па и ти ще помагаш с вълшебната тояга.
Момъкът поискал от торбата да му даде две златни огърлици и ги сложил на двата звяра, па ги повел към двореца.
— Ето ме — рекъл на царя, — идвам да се боря с дяволите. Можеш да ги пуснеш. Както виждаш, водя си и ловджийските кучета.
Царят заповядал да отключат вратата на онази килия, дето били затворени чудовищата. Тигърът и тигрицата ги посрещнали яростно, а князът пуснал вълшебната тояга и й заповядал да удря дяволите, додето ги пребие. Не трябвало много време, за да се свърши тая работа.
Но Лабаминият баща не дал и тоя път дъщеря си на княза.
— Още една работа те чака — рекъл. — Ела утре пак.
Когато князът отишъл в двореца, царят му казал:
— В големия двор на моя летен дворец, който се намира на седем дена път оттук, съм заповядал да изкопаят едно езеро. Почвата е песъчлива, та водата попива. Но много ми се иска езерото да се напълни с вода и да има в него риба. Твоята последна работа ще бъде тая: да напълниш езерото с вода и да пуснеш в него по два чифта от всички риби, каквито се въдят в езерата по цялата земя. Това трябва да направиш за един ден и една нощ.
Князът побързал да се качи на вълшебния килим, като взел със себе си и другите предмети. След миг се намерил в летния дворец. Най-напред заповядал на торбата да изтърси толкова глина, че да се покрие цялото езеро. После накарал тоягата да набие яко глината, че да се залепи о пясъка. След това кофата трябвало да напълни езерото с вода, а най-сетне от торбата трябвало да излязат всички риби, които желаел да има царят, и да скочат в езерото.
Тая работа се свършила още същия ден. Преди да се свечери, момъкът се намерил в колибата на бабата и легнал спокойно да спи.
На другата заран отишъл при царя.
— Слушай, приятелю! — рекъл му царят. — Какво се бавиш още? Нали трябваше да заминеш за летния дворец? Бързай, че не ще успееш до довечера да свършиш работата.
— О, аз я свърших вече! — казал князът. — Иди да видиш.
Царят пратил хора да проверят дали наистина езерото е готово и има ли в него риба. След две седмици пратениците се върнали и казали на своя господар:
— Царю честити, да видиш чудо невидяно! Езерото е пълно догоре с бистра вода. Всякакви водни растения цъфтят в него. Какви ли не цветя има: румени лотоси, бели водни перуники, синкави звънчета и зелени водорасли. А рибите, които плуват, не могат се описа: толкова са много и тъй са хубави те! Едни са сребристи като лунна светлина; други — златисти; трети — червени; четвърти — черни като абанос; пети — пъстри като тигър. Като ги загледа човек, не може да си откъсне очите от тях.
— Щом това е истина — казал царят, — този момък заслужава да му дам княгиня Лабам.
Сватбата станала с голямо тържество. Като се минали няколко месеца, Лъчезарната княгиня се качила със своя съпруг на вълшебния килим, за да отидат в царството, отдето бил родом князът.
И много години след това тя живяла, за да свети над това царство и да носи щастие на хората.
Имало едно време в града Басора един корабоначалник. Дето и да пътувал, той водел със себе си своя син, който се казвал Абулфауарис. Момчето още от малко свикнало на пътешествия. То отрасло — може да се каже — в морето. Още на дванадесет години знаело повечето острови, разположени в Индийско море.
Корабоначалникът спечелил много пари. Той се заловил за търговия и за някакви десетина години станал най-богатият търговец в Басора.
Един ден казал на сина си:
— Имам да уреждам големи сметки с Хабиб — търговец в Серендиб. Тебе упълномощавам да отидеш и ги уредиш. Време е да почнеш да се учиш на търговски работи.
На момъка било мъчно да се раздели с баща си, но, от друга страна, много му се искало да види още веднъж Серендиб — град, прочут по своите хубости. Той го бил виждал в детинството си, когато не разбирал още нищо.
Абулфауарис се качил на един кораб, който тръгнал от пристанището на Басора за Сурат и остров Серендиб.
Като стигнали на острова, първата работа на Абулфауарис била да запита къде живее Хабиб, казали му. Нямало човек да не знае кой е Хабиб и къде е къщата му.
Оказало се, че Хабиб е не само един от най-богатите търговци в Серендиб, но и един от най-добрите приятели на баща му. При това човек много честен и любезен. Той приел Абулфауарис като свой син и го настанил в къщата си.
— Ще ме оскърбиш — рекъл, — ако отидеш да живееш другаде. Додето си в града, моята къща ще бъде и твоя.
Те си уредили сметките за два-три дена. В свободното си време Абулфауарис ходел по града да разглежда неговите забележителности и да изучава законите на страната, както и нравите и обичаите на народа. Пет-шест седмици минали тъй. Момъкът си свършил всички работи и само чакал кораб, за да се върне в родината си.
Един ден му съобщили, че е пристигнал кораб от Сурат, който щял да тръгне обратно на другия ден. Момъкът наредил да му запазят място.
Когато се връщал за обяд към къщата на Хабиб, Абулфауарис минал край една златарница и се спрял да погледа изложените вещи. Додето зяпал, видял, че по улицата минава жена, облечена разкошно, последвана от роб, който носел покупките й. Макар че била забулена с прозрачно фередже, момъкът забелязал необикновената й хубост. Тя вървяла величествено. Пристъпвала като царица.
Абулфауарис се обърнал да я изгледа. Той се захласнал в нея и неволно казал, когато тя минавала край него:
— Каква хубава жена! Трябва да е от царския харем.
Жената го изгледала внимателно, па отминала. А той останал пред златарницата и следял с очи отминаващата хубавица. Когато се запътил към къщата на Хабиб, настигнал го един роб. Той бил робът на жената.
— Какво искаш? — запитал Абулфауарис.
— Господарю — отвърнал робът почтително, — заповядаха ми да те помоля да дойдеш с мене.
— Кой ти заповяда?
— Господарката ми.
— За добро ли ме вика, или за зло?
— Тя не ми каза нищо, но бъди уверен, че в дома на моята господарка те чака само добро. Ела: няма да съжаляваш! Уверявам те.
Абулфауарис си спомнил, че на другия ден ще трябва да заминава. Но имало време. Той тръгнал подир роба.
Минали през много заплетени улички. Стигнали най-сетне до един голям дворец с разкошен и величествен изглед. Момъкът бил въведен в широк и хубав салон, дето го помолили да почака.
В салона имало толкова хубави неща, че друг път Абулфауарис би ги гледал цял ден едно по едно: толкова бил любопитен. Ала сега не му било до гледане. Той стоял като на тръни. Не знаел какво го очаква.
По едно време надошли в салона жени — все млади и хубави, облечени разкошно — не като робини, а като царици. Момъкът ги погледнал, но като не видял между тях господарката им, отвърнал очи.
Най-после дошла и тя. Той я познал веднага. Тя била по-висока от другите и се държала не само гиздаво, а и благородно. Фередже нямала. Хубостта й сияела като слънце. Разкошните дрехи и накитите със скъпоценни камъни изтъквали още повече нейната хубост. Абулфауарис бил обаян. Той стоял и не знаел какво да каже.
Жената му се усмихнала. Тя седнала на една софа, прилична на престол, а другите жени се наредили около нея, отляво и отдясно, на две редици.
— Приближи се, млади момко! — рекла тя. — Да беше друг на мое място, би се оскърбил, че подхвърляш думи на улицата. Но аз видях, че си чужденец, и пратих да те повикат, за да ти кажа, че постъпката ти не е похвална. Имай предвид думите ми и друг път се дръж прилично! А понеже ме помисли за някоя от жените на царя, ще ти кажа, че аз съм още мома и ще си остана мома, додето не намеря мъж, достоен за мене. Досега не съм намерила.
Момъкът мълчал и се червял.
Чул се отново гласът на жената:
— Кажи ми, кой си, от коя земя идеш, чий син си и какво те е накарало да дойдеш в Серендиб?
Абулфауарис й отговорил на въпросите и добавил, че на другия ден си заминава за Басора.
— Това няма да стане — рекла с усмивка жената. — За наказание ти ще останеш тук, додето аз ти позволя да си отидеш.
Тя го поканила да седне на една софа до нея и му казала, че се казва Кензада; тя е дъщеря на великия везир на серендибския цар; след смъртта на баща си е свободна да разполага със съдбата си. Най-първите царедворци искали ръката й, но тя ги отблъснала. Баща й е натрупал големи богатства. Тя няма с кого да ги харчи. Абулфауарис й се харесва и тя мисли да се омъжи за него, ако той се окаже достоен да й бъде другар и съпруг.
След това сложили обяд. Канзада хванала момъка за ръка и го отвела в трапезарията. Поканила го да седне от дясната й страна. Никога през живота си Абулфауарис не бил опитвал толкова вкусни ястия и толкова сладки вина.
Като се свършил обядът, робините почнали да пеят, да свирят и танцуват. Пяла и самата им господарка — и, разбира се, много по-хубаво от тях.
Увеселението траяло до мръкване. Абулфауарис поискал да си тръгне.
— Господин Хабиб ме чака с нетърпение. Никога не съм закъснявал. Той ще се безпокои. Защо да тревожа добрия човек?
— Ако е само това, работата ще се нареди много лесно. Ще напишеш на Хабиб писмо, в което ще му се извиниш. Една много важна работа те кара да си промениш за няколко дена жилището. Да не се безпокои.
Момъкът написал писмото, което било веднага занесено от един роб на Хабиб.
След вечерята робите отвели момъка в спалня, отредена за него. Тя била една от най-хубавите стаи в двореца. На сутринта му донесли разкошни дрехи. Той се облякъл и отишъл в салона, дето го чакала домакинята. И тоя ден прекарали във веселба, песни, танци и угощение. Па и не само тоя: осем дена престоял момъкът в двореца — и нито му досадило, нито забелязал как минали дните.
На деветия ден Канзада му казала:
— Абулфауарис, ако ме обичаш, ти ще се ожениш за мене. Ала ти си мохамеданин, а аз съм от гебрите, които почитат огъня и слънцето. Ще трябва да приемеш моята вяра, па после да се венчеем. Съгласен ли си?
Момъкът замълчал. Не подозирал, че е огнепоклонка. Още по-малко очаквал да му предложи да се отметне от бащината си вяра.
— Не мога — отговорил той. — Никога не бих изменил на клетвата, която съм дал: да умра мохамеданин.
— Ти си неблагодарник! — викнала Канзада. — Ти не ме обичаш. Давам ти осем дена да си помислиш. Сигурна съм, че ще си промениш решението.
Цели осем дена той не видял домакинята. Носели му храна и вода в стаята. Отнасяли се към него като към затворник. И той разбрал, че да бъдеш затворен, дори и в най-богатия дворец, все пак си оставаш затворник. Тръгне ли нанякъде, четирима роби го следели. Поиска ли да излезе от двореца, намирал всички врати заключени.
На деветия ден от своето затворничество той бил отведен отново пред Канзада. Тя го запитала кротко променил ли си е решението. Той отговорил, че ще си остане мохамеданин, на каквито мъки и да го подложат.
— Добре — казала господарката. — Още осем дена срок ти давам. Помисли си!
Минали още осем дена в тежко затворничество. На деветия ден Абулфауарис се показал все тъй непоколебим, както бил по-рано.
Тогава Канзада му рекла строго:
— Момко, ти си не само неблагодарен, но и неблагоразумен. Никога не съм очаквала такова оскърбление от мъж. Още осем дена ти давам да си помислиш, като се надявам, че ще станеш по-умен. Ала те предупреждавам, че ако и тогава откажеш, ще бъда принудена да те накажа, както заслужаваш.
Тия осем дена се сторили на Абулфауарис най-страшните дни през живота му. Той се питал как може жена, която твърди, че го обича и че иска да се ожени за него, да бъде толкова жестока, та да го лиши от свободата му и да го заплашва с тежки наказания. Обичта, която той сам хранел дотогава в душата си към Канзада, почнала да се превръща в омраза.
На деветия ден го извели за трети път пред господарката на двореца. Тя седяла на висок престол, заобиколена от много роби и робини.
— Е, Абулфауарис, вразуми ли се най-сетне? — запитала го момата. — Кое ти е по-скъпо: вярата ли, или аз?
— Господарке — отвърнал момъкът, — ти си ми по-скъпа от всичко. Но ще ли бъда достоен за тебе, ако опетня честта си, като се откажа от вярата на своите деди и бащи?
— Млъкни, хитрецо! Ако не си промениш вярата заради мене, ще докажеш, че не ме обичаш. Върви си! Няма вече да те насилвам. Да не си посмял да се явяваш пред лицето ми! Ще бъдеш наказан, както заслужаваш. Цял живот има да съжаляваш за своята гордост.
Извели Абулфауарис, ала не го пуснали да си отиде, а го затворили в стаята му. Той отдавна бил намислил да избяга, но не можел. А тоя път се налагало да употреби всички средства. Вратата на стаята му била заключена. Потропал. Влязъл един роб и го запитал какво желае.
— Искам да предадеш едно писмо на Хабиб — рекъл момъкът. — Ще те възнаградя богато.
— Не мога — отговорил робът. — Господарката ми е забранила да предавам твои писма комуто и да е.
Когато две робини му донесли обяд, Абулфауарис се опитал да ги подкупи. Но те не приели подкупа. Строг бил редът в двореца на Канзада. За бягство не можело и да се мисли.
Тъй минали няколко дена.
Една заран рано-рано влезли в стаята шестима роби, които водели подире си двадесетина други мъже, облечени не тъй, както се обличат серендибците. Лицата им били жълти. Дрехите — червени. Носели високи зелени чалми.
Оня, който изглеждал, че им е началник, се спрял пред Абулфауарис и го погледнал внимателно. После му казал тежко и строго:
— Тръгвай след мене!
Излезли. Прекосили двореца. Намерили се пред една вратичка, която водела към морския бряг.
— Накъде сте ме повели? — запитал момъкът.
— Забранено ни е да ти казваме — отвърнал един от мъжете. — После ще узнаеш.
Отишли на пристанището. Качили се на един кораб, вдигнали котва, опнали платната и потеглили.
Серендиб скоро се изгубил от очите им.
Когато се намерили в открито море, корабоначалникът казал на Абулфауарис:
— Аз съм Голконда. Нашето царство е далеч оттук. Много път ни чака. Казанда те подари на мене да ми робуваш до живот. Тя ме задължи никога да не ти позволявам да отидеш в Басора, дето е твоята родина.
Тежко станало на момъка. Значи, такова е отмъщението на хубавицата: да го направи роб и да не му даде да види ни родния си град, ни баща си!
Нямало какво да прави: трябвало да се покори на съдбата си. Абулфауарис почнал да работи прилежно и да изпълнява всяка заповед на своя господар. Понеже бил свикнал още от малък с моряшката работа, вършел бързо и пъргаво всичко. Господарят му излязъл добър човек. Той бил доволен от младия си роб.
Като се отдалечили от остров Серендиб, моряците насочили кораба към север, дето е Бенгалският залив. Оттам се отивало към две царства: бенгалското и голкондското.
Но ето че преди още да влязат в големия залив, се вдигнала силна буря. Корабът станал плячка на вълните, те го подмятали и мъкнели, накъдето искат. Задали се два големи острова: Ява и Суматра. Корабът минал далече от тях. Той летял като луд към непознати морета.
И наистина след ден-два моряците се озовали в един океан, дето не били навлизали дотогава. Те не знаели какво да правят. Оставили се пак на вълните и вятъра. Бурята утихнала. Задухал вятър, който — по думите на корабоначалника — щял да ги изведе към тяхната цел.
Но тогава станало нещо друго, което никой не очаквал.
Тъкмо когато се приближавали отново към остров Ява, макар и от друга страна, те забелязали във водата, доста наблизо, един гол мъж; той се бил вчепкал за една дъска и им правел знак да му помогнат.
Отвързали ладията, стигнали до човека, качили го и го пренесли на кораба.
Мъжът бил на около четиридесет години, много висок и едър, цял исполин. Главата му била по-голяма от най-едрата тиква. Косата му — къса, остра и гъста. Очите — също като на тигър. Ноздрите — широки и отворени. В устата му, разцепена чак до ушите, блестели много дълги и остри зъби. Ръцете му били жилести, китките му широки и яки. На края на пръстите му се извивали дълги нокти — закривени като нокти на орел.
Тоя човек не се харесал на своите спасители.
Щом се озовал на кораба, той казал на Дехауш (тъй било името на корабоначалника):
— Господарю, аз ти дължа живота си. Без твоята помощ бих загинал.
— Не ще и дума — отвърнал Дехауш. — Ако не бяхме те извадили, ти щеше да се удавиш.
— О, много се лъжеш. Не от това ме беше страх. Цели години бих могъл да прекарам във водата, без да ми стане нещо. Работата е другаде. Ако ме мъчи нещо, то е гладът. Знаете ли, че от цели два дена не съм ял нищо? А пък аз съм такъв, че ям — да ви кажа право — много. Ям без насита. Дайте ми да се наям най-после! Не важи какво ще ми дадете. Аз не съм придирчив: ям всичко.
Дехауш заповядал да му дадат храна, колкото за шестима души, и дрехи — да се облече.
— Дрехи ли? А, не! Не трябват дрехи. Аз съм свикнал гол. Тъй ми е най-добре. Па и едва ли ще намерите дрехи като за мене. Всички вие ми се виждате като мухи.
Отишли да му приготвят храна. Но той бил гладен и страшно нетърпелив.
— Хайде, по-скоро де! — викал с гръмливия си глас и ритал каквото му попадне, скърцал със зъби и въртял очите си.
Когато му донесли ястие, той за миг изял всичко.
— Дайте още! Два пъти по толкова!
Дехауш поискал да види колко би изял чудовищният човек.
— Дайте му два пъти повече ястие! — заповядал той.
Донесли му. Той изял и него — пак за един миг. Моряците си помислили, че исполинът — поне от благоприличие — ще се задоволи засега с толкова. Но той не бил благовъзпитан: поискал още.
Тогава един от робите, докачен от това безсрамие, му казал:
— Стига ти толкова! Ти ще изядеш всичката ни храна. Засрами се!
— Ти ли ще ме учиш колко да ям? — викнал великанът, хванал роба за двете ръце само с едната си китка и го разкъсал с острите си нокти, па почнал да го яде.
Всички моряци извадили сабите си — да накажат дръзкия и безочлив човекоядец. Но той и не обърнал внимание на това: продължавал да си яде.
И имало защо да бъде спокоен: сабите не можели да сторят нищо на кожата му, по-твърда и от елмаз. Хиляди удари се изсипали по гърба му, по главата, по лицето, по ръцете. Едни саби се изкривили, а други се счупили.
Като свършил с роба, исполинът хванал един от моряците — оня, който най-ожесточено го удрял със сабята — и го разкъсал, па почнал да го яде. Тогава всички моряци се хвърлили върху човекоядеца — да го уловят и метнат в морето. Но те не могли дори да го помръднат. И кожата, и мишците, и жилите на великана били твърди като желязо. Освен това той си забил кривите нокти в мачтата на кораба и никой не можел да го откъсне от нея.
Когато всички се изморили в тая страшна борба, исполинът се заловил отново за разкъсания моряк — да продължи обяда си. Като изгледал своите врагове, засмял се и казал спокойно:
— Сами видяхте, приятели, че сте сбъркали. С мене не можете се бори. По-добре ще бъде, ако ме слушате и ми се покорявате. Аз съм надвивал много по-силни от вас. Ако някой ме закачи, кълна се пред всички ви, че ще го разкъсам и изям начаса.
При тия думи кръвта замръзнала в жилите на моряците. Всички изгледали човекоядеца уплашено.
— Какво ме гледате? — викнал им той. — Дайте ми да си доям!
Дали му веднага още ястие. Той го изгълтал с такава бързина, сякаш не е хапнал нищо преди това. Като го изял, казал на корабоначалника:
— Вас ви плаши моето лакомство: виждам това. Страх ви е, че — колкото да са много припасите ви — аз ще ги изям за ден-два и вие ще трябва да гладувате. На другите кораби, дето съм попадал, се е случвало и такова нещо. Затова се молете колкото се може по-скоро да се покаже отнякъде нов кораб. Аз ще се прехвърля на него и ще ви оставя на мира.
След тия думи той поискал още веднъж ястие и обещал за час-два да не безпокои вече корабоначалника. Дали му. Тоя път вече се надявали, че като си е напълнил търбуха, великанът ще заспи. Наговорили се — щом заспи дълбоко — да го хвърлят в морето.
Но той като че ли разбрал намеренията им. След като изял донесеното, заявил на моряците, че не му се спи и че изобщо не спи никога.
— Храната ми стига — рекъл. — И без сън си живея много добре. Никой не ме е видял още да спя.
И като легнал край мачтата, почнал да разпитва моряците кой откъде е, какво има в родината му, къде е пътувал и какво е видял там. Всички разказвали един по един, като се стараели нарочно да приспят човекоядеца с дълги и уморителни разкази. Ала той все пак не заспивал. Само укорявал моряците, че не умеят да разказват, както трябва.
Корабоначалникът се отчаял. Той не се надявал да се върне в Голконда. И моряците му не вярвали да останат живи. Свърши ли си храната, чудовищният човек ще ги изяде един по един.
Но изведнъж се затъмнило цялото небе. Огромен черен облак го покрил. Моряците помислили, че се явява отново буря. Ала като се загледали нагоре, видели, че онова, което изглеждало като черен облак, било птица.
Да, птица. Обаче каква птица? Огромен рок — толкова голям, че покривал с крилата и трупа си небето.
Исполинската птица се извила, спуснала се и кацнала на мачтата. Сетне грабнала с ноктите великана и полетяла към небето.
Всичко това станало толкова бърже, че исполинът не успял да се защити. Но когато се озовал в ноктите на рока, той впил своите пръсти в тялото му и почнал да му разкъсва корема и гърдите.
Птицата изпищяла от мъка. Писъкът й бил толкова силен, че цялото море кипнало. Сетне — за да си отмъсти — извадила и двете очи на великана с един замах на крака си. Ослепеният исполин се докопал до сърцето на птицата и го захапал. Тогава рокът събрал последните си сили и разбил черепа на своята жертва с един удар на кълвуна си.
И човекът, и птицата паднали в морето, близо до кораба.
Като се отървали от човекоядеца, моряците продължили плаването. Вятърът бил попътен. След много дни пътуване те излезли най-сетне на суша. Оказало се, че са в пристанището на града Бантам.
Слезли в града — да си подновят и обогатят припасите. После потеглили пак. Стигнали в Батавия, дето корабоначалникът имал жена и дъщеря. Те го посрещнали радостно: от дълго време не го били виждали.
Като отвел Абулфауарис у дома си, той го представил на домашните си и им казал:
— Тоя момък е мой роб, но е много умен и учен. Аз го ценя високо. Недейте се отнася към него като към слуга.
За късо време робът спечелил доверието на всички в къщата. Корабоначалникът го направил управител на своите имоти. Обикнал го много. И жена му го обикнала.
Като минали няколко месеца, Дехауш казал на Абулфауарис:
— Ти си забелязал, че те обичам повече от син. Искам да ти покажа с нещо своята голяма обич. Нали познаваш дъщеря ми Факриниса? Намислил съм да те оженя за нея. Какво ще кажеш?
— Господарю — рекъл момъкът, — много ти благодаря за високата чест. Но никак не знам дали дъщеря ти би се съгласила да стане моя съпруга.
— О, за това не се безпокой! Доколкото съм забелязал, тя, изглежда, те харесва.
— Само че има и друго. Аз съм мохамеданин, а ти и дъщеря ти сте езичници.
— И това е лесна работа. Отдавна съм намислил да се помохамеданча. И дъщеря ми ще стане мохамеданка.
След тия думи Абулфауарис не можел вече нищо да каже, без да оскърби господаря си. Да се ожени за дъщеря му — значело да му върнат свободата и да го направят много богат наследник. Но все пак не му се искало да се жени. Откак станали неприятностите между него и Канзада, страх го било и да помисли за женитба. От друга страна, някакъв вътрешен глас му казвал, че Факриниса не е жена като за него.
Ала той не рекъл нищо. Бащата отишъл при жена си и дъщеря си и им съобщил, че ще омъжи Факриниса за домоуправителя.
Цялото семейство приело мохамеданската вяра.
Малко преди сватбата Факриниса повикала момъка насаме и му казал:
— Абулфауарис, искаш ли да ми направиш една голяма услуга?
— На драго сърце — отговорил момъкът.
— Чуй ме тогава! Аз обичам сина на един търговец от нашия град. И той ме обича. Много пъти ме е искал за жена, но баща ми все не се е съгласявал, тъй като момъкът е от семейство, което се мрази с нашето. Ти ще се ожениш за мене. Още на другия ден ще намериш някоя причина да се престориш на ядосан и да ме оставиш. Ще кажеш това на баща ми. Като минат няколко дена, той ще настои да ме прибереш отново: за него ще бъде позор дъщеря му да бъде напусната от мъжа си. Ти ще се съгласиш да ме прибереш. Но затова ще трябва предварително друг да се ожени за мене: такъв е мюсюлманският обичай. Ще отидеш при оня момък, за когото ти казах, и ще му предложиш да ме вземе.
Абулфауарис рекъл:
— Всичко това е много добре за тебе. Но как ще погледне баща ти? Той ще се изненада и ще ме укори. Па и ще има право. Аз му дължа твърде много.
— За това не се безпокой! — рекла момата. — Направи, както ти казвам, па остави другото на мене!
Факриниса отишла при баща си и му обадила, че годеникът й бърза със сватбата. И сам Абулфауарис му казал същото. Сватбата станала.
Но няколко дена след това младоженецът изпъдил булката. Баща й отишъл да му иска обяснения.
Абулфауарис рекъл:
— Дехауш, мой тъсте. Ти ми даде за жена своята дъщеря и ми каза, че ме обичала. Аз повярвах това, макар че се боех да не би да излезе друго. Ти ме увери в нейната обич. Но днес узнах, че тя обичала тайно един момък — не знам кой е той. Мога ли да имам за съпруга жена, която копнее по другиго? Това ще бъде жестоко от моя страна. Не искам да причиня такава мъка на дъщеря ти. От почит към тебе не бива да го правя.
Тъстът се изсмял.
— С жените — рекъл — не бива да бъдем толкова изтънчени. Бъди уверен, че след време тя ще те обикне малко по малко. Прибери я. Бива ли да се каже, че Дехаушовата дъщеря е напусната? Прибери я: няма да се каеш!
Абулфауарис отговорил:
— Мене ако питаш, аз не бих я напускал. Да ти призная, не мога да живея без нея. Но аз гледах да постъпя справедливо. Щом и ти твърдиш, че ще ме обикне, на драго сърце ще я прибера, стига преди това да я вземе някой момък, който после да я напусне.
— Поразходи се по пазара, зетко! Все ще намериш някого.
Абулфауарис намерил оня момък, когото му била посочила Факриниса. В присъствието на помощника на съдията и на самия Абулфауарис двамата млади се венчали.
Но нито на другия ден, нито на третия, нито пък на четвъртия мъжът не изпъдил жена си.
Абулфауарис се престорил на много натъжен.
Той отишъл при Дехауш и му казал:
— Знаеш ли от какво се боя? Страх ме е, че оня, който се ожени за Факриниса, ще излезе същият, когото тя е обичала. Четири дена има, откак са оженени, а той още не я напуска. Кажи ми какво да правя!
— Чакай да видя кой е той — рекъл Дехауш. — Ако е някой бедняк, ще му платя и ще го накарам да я напусне. Това е много лесна работа.
Той пратил да повикат помощника на съдията.
— Кой е онзи момък, когото си венчал за моята напусната дъщеря?
— Той е синът на търговеца Амер.
— Тъй ли? Пита ли го кога мисли да я напуска?
— Питах го и той ми каза, че няма такива намерения. Той ще живее с нея. Не ще да я отстъпи на първия й мъж. Па и тя изглежда, че е много доволна от новия си брак.
— Ах, тоя проклетник! — викнал Дехауш.
— Знам, че вашият род се мрази с техния — рекъл помощникът на съдията, — но времето поправя всичко. Тъкмо сега е случай да се помирите с Амерови. Това те и съветвам да направиш. Аз ще ти стана посредник.
Дехауш размислил и видял, че това предложение разрешава най-добре въпроса. Съгласил се.
Излязло, че и Амер желае да се помири с Дехауш. Двамата бащи се срещнали и се помирили.
Разбира се, Дехауш си помислил, че Абулфауарис е станал жертва на това помирение. За да го утеши донякъде, той му дал много пари и му казал, че може — ако иска — да се върне в родината си.
Още същия ден Абулфауарис тръгнал за Сурат с намерение оттам да замине за Басора.
Но в Сурат нямало по това време кораб за Басора и момъкът трябвало да остане да почака.
Като всички хора без работа, Абулфауарис се разхождал по цял ден в хубавите градини на тоя град. Веднъж дошъл при него стар човек, облечен разкошно и много почтен на вид. Поздравил го и поискал позволение да седне на същата пейка.
Заприказвали се. Старецът казал, че се именува Хизум. Той бил езичник. Имал си кораб и често пътувал. Абулфауарис също си казал името, без да скрие, че е мохамеданин. По настояване на стареца той му разказал някои от своите приключения.
Хизум се показал дълбоко трогнат от разказа и от доверието на момъка. Абулфауарис забелязал това.
— Може да ти е чудно, сине мой — казал Хизум, — че вземам тъй присърце твоите минали страдания. Не се чуди на това! Аз съм по сърце много жалостив. Освен това към тебе храня приятелски чувства още откак те видях. Макар че не сме от една и съща вяра, обикнах те, да ти кажа право.
— Не мога да скрия — признал си Абулфауарис, — че и аз чувствам към тебе ако не обич, поне дълбоко уважение.
— Това ме трогва — рекъл старецът. — Моля ти се, ела да живееш у дома. Аз съм богат и бездетен. Искам да те осиновя.
И той го прегърнал при тия думи като свой рожден син.
Тия прекалени доказателства на обич не пробудили никакви подозрения у Абулфауарис. Той тръгнал с Хизум.
Отишли в къщата на стареца. Тя била хубава, макар и не разкошна. В двора имало големи лехи, засадени с шарени цветя. Покъщнината не била скъпа, но избрана с добър вкус.
След като се изкъпали, седнали да се нахранят. Ястията и вината били отлични.
Сетне Хизум заповядал на двамата слуги, които им прислужвали, да си излязат и почнал да говори на момъка тихо.
Ето какво му казал той:
— Ще ти поверя една голяма тайна и по това ще разбереш колко те обичам. След няколко дена аз ще трябва да замина за един остров, дето отивам от време на време. Тоя остров е пуст. Не живеят на него хора, понеже има много тигри. Там се намират повече от двеста кладенеца, във всеки от които има бисери — извънредно едри. Само аз знам това. Но — ще запиташ — отде го знам? Каза ми го някога си един корабоначалник, при когото работех като моряк. Той много ме обичаше. Той ме научи и как да се пазя от тигрите, които са — както знаеш — кръвожадни животни. Ще слезем на острова през нощта и ще запалим факли. Видят ли огън, зверовете бягат. От кладенците ще извадим много бисери и ще ги продадем, след като се върнем в Сурат. Като се прибавят парите, които ще вземем, към тия, които вече съм натрупал по същия начин, ти ще наследиш от мене голямо богатство.
За да убеди Абулфауарис в правотата на думите си, Хизум го завел в своята стая и му показал много купчини жълтици.
— Как ти се струва — рекъл. — Не заслужава ли да дойдеш с мене?
— Ще дойда — казал Абулфауарис, — но преди това би трябвало да пиша на баща си, та да му обясня какви причини ме заставят да остана за известно време в Сурат.
— То се знае — казал старецът. — Щом свършиш писмото, дай ми го. Аз ще го пратя.
Писмото било написано и предадено на Хизум.
Когато настъпил определеният за тръгване ден, отишли на пристанището. Качили се на малък кораб, който ги отнесъл подир три седмици до един пустинен остров.
— Това е моето островче — казал тихо старецът на Абулфауарис. — Ще спрем до брега, а довечера ще слезем.
Моряците останали на кораба. Слезли само старецът и момъкът. Те носели големи торби да ги напълнят с бисери. Всеки държал по един запален факел, а под мишниците им имало други — за запас.
Като излезли на брега, почнали да търсят кладенци. Стигнали до едни, който изглеждал много дълбок.
— Слез в тоя кладенец, синко — рекъл тихо Хизум. — В него ще да има хубави бисери.
Абулфауарис се спуснал по едно въже, другия край на което държал старецът. Щом слязъл на дъното на кладенеца, той усетил, че стъпва на седефи. Насъбрал сума миди и напълнил една торба, която вързал с въжето и старецът я изтеглил.
Хизум почнал да отваря мидите и да разглежда бисерите. Те били още малки, като зрънца. Старецът вързал отново торбата с въжето и я спуснал на Абулфауарис, като му казал:
— Бисерите от тоя кладенец не са още за продан. Покрий ги с пръст! Те ще порастат и ние ще ги съберем догодина. Тогава ще бъдат пет пъти по-едри.
Абулфауарис направил каквото му казал старецът. После се покатерил с помощта на въжето и излязъл от кладенеца. Отишли при друг кладенец, още по-дълбок. Той се губел под една планина, която се издигала към средата на острова.
Бисерите в тоя кладенец били много едри и необикновено хубави. Много пъти подред пълнил Абулфауарис торбата на Хизум.
Когато старецът натрупал толкова бисери, колкото можел да понесе, той изтеглил въжето и казал със смях на момъка:
— Сбогом, глупаво момче! Благодаря ти за услугата.
Чак тогава разбрал Абулфауарис каква клопка са му сложили.
Той почнал да вика отчаяно от дъното на кладенеца:
— Татко, извади ме, моля ти се! Избави ме! Недей се шегува!
Но Хизум му рекъл:
— И там ти е добре. Легни си и заспи на бисерите! Обзалагам се, че досега не си спал на такова скъпо легло. Знай, че поне веднъж през годината аз довеждам тук по едно мохамеданче като тебе, младо и глупаво. Помоли се на своя пророк и той ще те извади. Нали казват, че правел чудеса? Бъди сигурен, че не ще те остави в кладенеца.
След тия жестоки думи старецът си отишъл.
Абулфауарис дълго плакал, викал и въздишал в кладенеца.
— Кой ме караше да вярвам на тоя езичник? — си казал той. — Сам съм си виновен. Ако не бях толкова лековерен, сега щях да си бъда вкъщи при своя баща, а не да гния в кладенеца с проклетите бисери. Малко ли ми бяха парите, които имах, та се полакомих за наследството на тоя езичник?
Но като постоял в кладенеца, Абулфауарис почнал да мисли как да излезе от него. Той тръгнал по дъното му, което изглеждало много широко. От време на време усещал, че стъпва по кости. Тогава си спомнил думите на Хизум за момците, които са намерили смъртта си в тоя кладенец.
Подземието било страшно, но Абулфауарис вървял смело напред. Той се намерил в пълна мрачина. Нищо не се виждало. Като пипал грапавите стени на подземната пещера, той продължавал да върви.
Най-после стигнал до едно място, дето се чувал силен гърмеж. Пред него се разтворила огромна дупка и от нея именно се чувал шумът. Момъкът се спрял. Той разбрал, че на това място се събират водите, които се втичат от разни страни в подземието и образувайки водопад, се изтичат в морето.
Друго средство за спасение Абулфауарис не виждал. Оставало му да се хвърли във водата и да се остави на вълните да го изхвърлят някъде на брега, ако не се удави, разбира се.
Така и направил. Спуснал се във водопада. Водата го грабнала и понесла. Той правел движения с ръцете и краката, за да се държи на повърхността. Малко след това водата го изхвърлила на пясъчния бряг.
Абулфауарис бил много отслабнал. Дълго трябвало да лежи, докато се съвземе. Като дошъл на себе си, почнал да обикаля острова, без да навлиза навътре.
От Хизумовия кораб нямало и следа: очевидно той бил отдавна заминал. Нямало и тигри, за каквито бил говорил Хизум.
По едно време се задал отдалеч кораб.
Като го видял, Абулфауарис си развил чалмата и почнал да маха с нея. Когато корабът понаближил, моряците забелязали момъка и пратили лодка да го прибере.
Колко голяма била радостта на Абулфауарис, като видял на кораба неколцина моряци все мъже от Басора — и познал в лицето на корабоначалника един приятел на своя баща.
Заприказвали се. Той им разказал за своите приключения и те почнали заедно с него да проклинат жестокия и хитър старец, който искал да го остави да умре на пустинния остров. Момъкът запитал как е баща му. Отговорили му, че е жив и здрав.
Разказът на Абулфауарис възбудил любопитството на пътниците. Те решили да слязат на острова, за да видят кладенците с бисери. Факли не взели, но се въоръжили със саби и стрели — да се бранят от зверове, ако се покажат.
Те слезли в много кладенци и насъбрали толкова бисери, че всеки имал по цяла торба.
След това насочили кораба към Серендиб, дето търговците мислели да продадат платовете, които били купили в Сурат, и да накупят канела. Но ето че се вдигнала буря. Тя ги отбила от пътя им и те трябвало цели шест дена да се лутат без посока.
На седмия ден времето се оправило. Изгряло слънце. Ала нещо чудно станало, корабът летял, сякаш увлечен от силно морско течение. На осмия ден въпреки всички усилия от страна на моряците корабът продължавал да лети в същата посока. Оказало се, че той се плъзга към една много висока и стръмна планина.
Самият изглед на планината бил чудноват: приличала на някакво животно, което се е свило и е зинало с уста. Скалите били толкова гладки и лъскави, че изглеждало да са от стомана.
Най-старият моряк въздъхнал и рекъл: — Ох, ние сме изгубени! Знаете ли къде сме? Слушал ли е някой нещо за Магнитната планина? Тази е тя. Аз си спомням, че са ми говорили за нея често. Тя е най-опасната от всички планини. Приближи ли се до нея кораб, привлича го и той не може вече да се отдели от нея.
Като чули това, всички надали скръбни викове.
— Уви! — казали едни. — Каква полза, че натрупахме толкова бисери, когато ще трябва да изгубим не само тях, но и живота си?
А други думали:
— Как така се случи, че никой не можа да предвиди опасността, на която се излагаме?
Някои плачели и въздишали, че не ще видят вече жените и децата си. Други падали на колене и се молели на пророка да ги спаси. Трети чакали смъртта си, без да издадат вик.
Абулфауарис отишъл при корабоначалника и му казал, че ще бъде най-добре да отидат неколцина души с лодка на планината и да разберат няма ли някакво средство за спасение.
Корабоначалникът се съгласил. На лодката се качили двама моряци и Абулфауарис. Стигнали до планината. С голяма мъка се изкачили на върха й. Там видели едно зелено кубе. Под него стърчал железен стълб, висок десет лакти. За него били закачени един тъпан и една тояга с топка на края. Под тъпана висяла златна плочка със следния надпис. „Ако някой кораб изпадне в нещастието да го привлече тая планина, той не би могъл да излезе в открито море, освен ако се постъпи по следния начин:
Трябва някой човек от кораба да удари три пъти с тояжката по тъпана. След първия удар корабът ще се отдалечи на една стрела място. След втория той ще отиде толкова далеко, че от него не ще се вижда вече планината. След третия корабът ще тръгне по пътя си. Но човекът, който ще удари тъпана, ще трябва доброволно да остане тук и да остави другите да заминат.“
Когато Абулфауарис и двамата моряци се върнали на кораба, те казали какво средство има да се спасят пътниците и моряците. Всички се зарадвали, ала никой не желаел да стане жертва. Всички мълчали.
Като видял, че никой не се обажда, Абулфауарис казал:
— Аз съм най-младият на кораба. Готов съм да остана на острова, за да се избавите вие. Само за едно ще ви моля: като се върнете в Басора, поздравете баща ми и му отнесете моята торба с бисери.
След това се сбогувал със своите спътници и отишъл отново на острова. Лодката се върнала, а той се отправил към върха на Магнитната планина.
Като стигнал там, грабнал тояжката и ударил тъпана. След първия удар корабът се отдалечил на такова разстояние, каквото изминава хвърлена стрела. При втория изчезнал съвсем. При третия навярно ще да се е отправил по пътя си. Поне тъй предположил Абулфауарис.
Като изгубил кораба изпред очите си, момъкът тръгнал по пътеката, която водела надолу, към средата на острова.
След един час път той видял прегърбен старец с оголяла глава, с дълга бяла брада, полуослепял, треперещ от слабост. Подпрян на тояга, той седял на един голям камък пред входа на малка хижа от дървета и пръст. Абулфауарис го поздравил и попитал кой е издигнал стълба с кубето и тояжката.
Старецът се изправил с мъка. Опрял се с две ръце на тоягата, загледал се в момъка и като примижал, казал със слабия си глас:
— Синко, тая планина, която наричат Магнитна, не привлича корабите. Името й не е право. Не тя притегля корабите, а те биват тласкани към нея от силни морски течения. Що се отнася до стълба с кубето, както и до тъпана и тояжката, не мога ти каза от кого и кога са поставени навръх планината. Ако искаш да узнаеш това, продължавай да вървиш все по тази пътека. След един час ще видиш друг мъж — той е мой брат, но е по-стар от мене. Него питай: навярно той знае.
След един час вървеж Абулфауарис стигнал при втория старец. Той бил наглед по-млад от първия.
Косите му били прошарени, ясно виждал с очите си и гръбнакът му бил изправен. Излязло, че и той не знае, но казал, че навярно ще да знае брат му, който е по-стар от него и живее на един час път от това място.
Още един час вървял момъкът. Стигнал до една градина. Там копаел мъж на средна възраст, силен, с черна коса, едър и строен. Той изглеждал много по-млад от брата си.
Абулфауарис му казал защо иде и кой го е пратил при него.
— Много ми е криво — рекъл, — че твоите братя се подиграха с мене. Казаха ми, че ти си най-стар от трима ви, а излезе всъщност, че си най-млад.
— Не, сине, не са те излъгали. Аз съм наистина най-старият брат. Най-малкият е петдесетгодишен, но има бяла брада и косата му е окапала. Слаб и съсипан е. Цял се е прегърбил. То е затова, че се ожени за зла жена и му се народиха лоши деца. По-големият брат е седемдесет и пет годишен. Той още се крепи и не са го налегнали старини. Причината за това е, че се ожени за добра жена и няма деца. Аз пък, както ме виждаш, съм съвсем як и държелив. Не се и познава, че съм минал стоте години. То е затуй, че не съм се женил.
— Чудна работа! — рекъл Абулфауарис. — Ами кой е издигнал стълба с кубето и е закачил тъпана и тояжката?
— Когато бях дете, слушах да казват, че то е работа на един индиец магьосник. Повече нищо не знам.
— Ами има ли някъде наблизо град или село?
— Има, но не съвсем наблизо. Върви все по този път. Ще стигнеш до едно поле. То се простира между тая планина и друга една, още по-висока. В полите на планината ще видиш два пътя. Ако тръгнеш по десния, ще отидеш в един голям град. Там има хубаво пристанище. По левия недей тръгва. Той ще те изведе в една гора, населена с много зли хора. Те варят сапун и хвърлят в котлите всички чужденци, които минават през там. Казват, че така сапунът ставал много хубав. Струва ми се, че това е право.
Абулфауарис поблагодарил на стогодишника и поел показания път. След продължителен ход той стигнал до големия град. Населението му било многобройно. Пристанището гъмжело от кораби. Едни, идващи от канарското царство и от визапурското, били натоварени с чер пипер. Други, пристигащи от кананорското царство, носели канела. Имало търговци от цял свят.
Додето момъкът разглеждал пристанището, извикал го един човек, който го познал. Абулфауарис се обърнал. Кого да види? Зад него стоял Хабиб, бащиният му приятел от Серендиб!
След като се прегърнали и целунали няколко пъти, Хабиб казал:
— Можех ли да очаквам, че ще те срещна тук, Абулфауарис? Защо замина от Серендиб, без да ми се обадиш? И как се е случило, че те намирам тук?
Абулфауарис му разправил за отмъщението на Канзада и за по-сетнешните си приключения. От своя страна пък Хабиб казал на момъка, че бил пристигнал в това пристанище с кораба си, за да продава канела; продал бил всичката си стока и се готвел да тръгне след няколко часа обратно за Серендиб.
Абулфауарис се качил на Хабибовия кораб и заедно с приятеля си отпътувал за Серендиб.
Момъкът искал да узнае нещо за Канзада. Макар че тя се отнесла жестоко към него, той все още я обичал. Една сутрин, като излизал от къщата на Хабиб, спрял го един роб.
— Не ме ли познаваш, господарю? — запитал робът.
— Не — отвърнал момъкът, — макар че ми се струва да съм те виждал. Къде сме се срещали? Напомни ми!
— Аз те помня добре. Имах честта да ти служа, когато живееше у княгиня Канзада, на която съм още роб. Много време се мина оттогава. Помниш ли?
— Помня. Как да не помня? Но какво стана с твоята господарка? Още ли е мома, или се е омъжила?
— О, господарю, много вода изтече оттогава. Преди два месеца господарката ми се омъжи за един стар царедворец по настояване на царя. Не й се никак искаше, но нямаше какво да прави: царската воля не се чупи. Тя сега е омъжена.
— Е, поне щастлива ли е?
— Не е, господарю, никак не е. Ти сбърка, че не се отказа от вярата на пророка. Да беше се отказал, щеше да се ожениш за най-хубавата жена на света и щеше да имаш безбройно богатство. Не знам как си прекарал ти, след като те изведоха от двореца на господарката, но тя падна болна и щеше да умре от скръб и мъка по тебе. Много тежко й беше.
— Кажи й, че я съжалявам и не й се сърдя. Тежко ми е, че не е щастлива след женитбата си.
На момъка се отворила в Серендиб много работа. Като я привършил, оттеглил се на почивка в лятната къща на Хабиб, разположена далеч от града.
Веднъж, както се разхождал край реката, момъкът стигнал до едно много хубаво капище, построено на брега. Пред него се били събрали езичници, които издигали нещо като колиба от тръстика и дървета.
— Какво правите тук? — запитал ги Абулфауарис.
Един от тях му отговорил:
— Тук, на това място, става погребението на езичниците слънцепоклонници. Един от най-славните царедворци на нашия цар умря. След пет-шест часа неговото тяло ще бъде изгорено на брега. Вярната му съпруга, за да спечели вечна слава, ще влезе също в пламъците и ще изгори.
— Тази жена навярно е някоя благочестива бабичка — забелязал Абулфауарис.
— О, не — отвърнал езичникът. — Тя е съвсем млада. Омъжи се за него преди няколко месеца.
Момъкът решил да почака, за да види как ще стане обредът. Почнали да прииждат хора отвсякъде. Насъбрал се — може да се каже — целият град. Едни идвали пеша, други — на коне, трети — на носилка. Царят също дошъл. Той бил яхнал слон, а около него се били наредили дванадесетина придворни в нещо като шатра.
Неколцина жреци, с книги в ръце, излезли напред и почнали да четат и пеят. Към полунощ дошла и жената на покойника, яхнала бял кон, богато украсен, оседлан и обуздан. Шестима души носели пред нея трупа на мъжа й, покрит с цветя и сложен на носилка от скъпо дърво. След жената яздели на коне други дванадесет жени, все с дълги коси, с тежки огърлици, пръстени, гривни, обеци и други накити. Лицата на всички били закрити наполовина от сребърни плочки, споени с рубини и злато. На главите им имало корони. Подире им вървели свирачи и свирачки. Сетне идели роднините и приятелите на жената, които пеели и свирели, за да изкажат своята радост поради доброволната жертва на съпругата.
Двама жреци помогнали на жената да слезе и я отвели при кладата, където било отнесено и сложено тялото на мъжа й. Тя се покачила на кладата с усмивка, сякаш я чака не смърт, а веселба. Роднините, приятелите и приятелките й се приближили да се простят с нея. Дошли и робините, на които тя раздала всичките си скъпоценности и заявила, че им връща свободата. Сетне си свалила фереджето и украшението от сребърни плочки, което закривало лицето й.
Абулфауарис останал като гръмнат, като видял това лице: Канзада! Да, Канзада!
Запалили огъня на кладата. За малко време всичко изгоряло.
Абулфауарис бил потресен от това, което видял. Като се върнал в лятната къща на Хабиб, сякаш още продължавал да вижда как пламъците поглъщат живата заедно с умрелия.
Скоро след това дошъл и Хабиб.
— Чудя се — рекъл той, — защо Канзада отиде да изгори с трупа на оногова, когото — всички знаят това — тя не обичаше никак.
— Че от нея ли е зависело дали да стори това, или не? — запитал момъкът. — Не са ли длъжни всички жени огнепоклонки да последват труповете на мъжете си в пламъците?
— Съвсем не. Напротив, по заповед от царя управителят на града повика жените, чиито мъже са починали, и ги помоли настоятелно да не правят тази глупава жертва. Само най-упоритите отиват да умрат на кладата. Сигурно и Канзада, като другите слеповерни жени, е мислела, че с такава смърт ще си спечели вечно блаженство.
Няколко дена след тая случка един роб дошъл да търси Абулфауарис. Той бил същият, когото момъкът срещнал, когато пристигнал в Серендиб.
— Господарю — казал робът, — моята бивша господарка отиде на кладата, за да бъде изгорена заедно с трупа на своя съпруг. Сега аз съм на служба при друга господарка, все тъй млада и хубава, която те е видяла и те обича повече от Канзада. Много й се иска да се срещнете. Ако желаеш, довечера ще дойда да те отведа.
— Не желая — отвърнал Абулфауарис. — Откак загина Канзада, аз не мога да се утеша.
— То е поради това, че не познаваш моята нова господарка. Тя твърде й прилича. Няма да се каеш, ако дойдеш.
— Не, не желая.
Робът си отишъл. Но вечерта дошъл пак и донесъл на момъка писмо. Там пишело:
„Разговорът ти с моя роб не само не ме наскърби, а — напротив — много ме зарадва. Той усили нетърпението ми да те видя. Ако ти наистина мислиш постоянно за Канзада, ние и двама ще бъдем доволни един от друг.“ Писмото нямало подпис.
Но тайнствените думи, с които било изпълнено, накарали Абулфауарис да се замисли.
— Добре — казал той на роба. — Води ме при господарката си.
Робът отвел момъка в малка, скромно наредена къща и го поканил да почака в една стаичка.
Той не чакал дълго. Малко след това се явила господарката. Като я видял, момъкът не можал да повярва на очите си: пред него стояла сама Канзада…
Той си помислил, че е видял дух, призрак, сянка. Разтреперал се дори. Жената забелязала това и се изсмяла.
— Абулфауарис — рекла тя, — аз не съм дошла да те плаша. Пред тебе не стои призракът на Канзада, а самата тя. Както ме виждаш, аз съм жива — все тъй жива, както бях, когато се разделихме с тебе.
И тя му казала, че била дала много злато на жреците, за да я спасят от пламъците. Те изкопали тайно едно подземие, над чийто отвор натрупали кладата. След като запалили тръстиката, Канзада, укрита от гъстия дим, се спуснала в това подземие. Когато зрителите се разотишли, жреците я отвели до къщата, която била наела преди това за нея една от верните й робини.
Абулфауарис изслушал тоя разказ с учудване.
— Добре — казал той, след като Канзада свършила, — но защо ти трябваше да лъжеш света, че уж искаш да те изгорят и че наистина са те изгорили? Никой не те е карал да отиваш на смърт заедно с мъжа си.
— Не — отвърнала жената, — това беше необходимо. Казаха ми, че царят се готвел след смъртта на мъжа ми да ме даде на друг придворен — все тъй стар. Защо ми е такъв живот? И аз намислих да спечеля свободата си чрез тая лъжовна смърт на кладата, после да стана мохамеданка и да се омъжа за тебе, след като отидем в Басора. Сега всичко е готово. Аз прибрах тук своите съкровища, а имотите си разпродадох още преди да тръгна за кладата. Ние можем да потеглим за Басора.
Те отпътували още на другия ден. В Сурат пристигнали благополучно. Оттам заминали за Басора, дето също пристигнали без каквито и да е премеждия.
Не може да се опише радостта на бащата, който — след толкова дълго отсъствие на сина — го видял най-сетне жив и здрав.
Канзада се омъжила за Абулфауарис. Устроили разкошно угощение, на което поканили всички сродници и приятели.
Радостта и веселбата траяли цели две седмици: толкова продължавал пирът. А що се отнася до щастието на Абулфауарис и на Канзада, то продължило цял живот.
Тимур-Таш, хан на татарите ногаи, имал син, на име Калаф. Тоя княз надминавал всички тогавашни князе по ум, смелост, добрина и хубост. Под ръководството на най-учените мъже в онова царство той овладял много науки и изкуства. Наизуст знаел Корана и поетите на Изтока.
И в мирно време, и във военно Калаф бил дясна ръка на баща си. Изкаже ли пред държавния съвет някакво мнение, всички се съгласявали с него, понеже бил мъдър и благоразумен. Отвори ли се война, князът предвождал войските и винаги побеждавал.
Затова и всички околни народи почнали да уважават ногаите: боели се от тях, никой не смеел да им обявява война, нито да ги напада.
Но ето че един ден султанът на едно по-далечно царство — царството на каризмийците — пратил посланик при Тимур-Таш да му иска данък:
— Моят господар — рекъл пратеникът — поръча да ми платите данъка, що му дължите от сто години насам. Ако не го платите, ще нападне с двеста хиляди души царството ви и ще го превземе. Тъй ми каза да съобщя.
— Почакай малко — рекъл Тимур-Таш. — Ще ти дам отговор след половин час.
Той свикал на съвет своите везири.
— За какъв данък приказва тоя човек? — запитал царят великия везир. Не лъже ли той? Не лъже ли и неговият господар? Кога сме плащали данък на чужди царе?
Великият везир се позамислил, па отвърнал:
— Не, пратеникът не лъже. Помня добре, че по времето на покойния хан, твоя баща, сме плащали на няколко пъти данък на каризмийците. Ала тогава бяхме още слаби. След като се засилихме, никой не е посмял да ни иска данък. Сто години няма, но все ще да има петдесет или шестдесет, откак ни каризмийци, ни други народи не са получили данък от ногаите.
— Е, какво ще кажете? Да платим ли, или да се готвим за война? Кое ще бъде по-добро?
Гласовете се разделили. Едни — по-благоразумните — казвали, че няма защо да увличат царството в нова война. Държавата е богата: може да плати на каризмийците, без да й мигне окото.
А други, които държели страната на Калаф, настоявали да не се плаща никакъв данък. Няма защо да дават повод на никой народ, колкото и да е силен, да ги смята за роби.
Надвила втората страна. Царят отпратил посланика и отказал.
Още същия ден били проводени посланици до владетелите на съседните народи — да искат съюз. Казано им било от страна на хан Тимур-Таш, че ако се съюзят с него, ще се отърват от каризмийците, които имат намерение да покорят не само ногайското царство, но и всички околни. Ако ли не се съюзят с Тимур-Таш, каризмийският султан ще ги пороби.
Посланиците се върнали и съобщили на хана, че всички околни народи са съгласни да влязат в съюза. Около петдесет хиляди души войници обещали да пратят на Тимур-Таш.
Калаф се заел да събира войска. Той свикал всички, които можели да носят оръжие. Дошли на помощ и съюзнишките войски. С тая голяма сила князът бил уверен, че ще победи.
Каризмийският султан нападнал царството. Двете войски били, току-речи, еднакви по брой и сила. Почнали се кръвопролитни сражения. Побеждавали ту едните, ту другите. Няколко дни се водел бой, без някоя от страните да нанесе решителна победа.
През нощта след последната битка водителят на сиркасийците, които били съюзници на ногаите, отишъл тайно при каризмийския султан и му казал:
— Ние виждаме, че твоите войски са по-силни от съюзните. Ако не утре, вдругиден ще победиш. Решили сме да се отметнем от съюза, ако ни обещаеш, че никога не ще искаш от нас данък.
— Колко души войници сте дали вие на Тимур-Таш? — запитал султанът.
— Двадесет хиляди.
— Добре. Няма да ви искам никога данък. Нито аз, нито някой от моите потомци. Още тая нощ си вървете по домовете.
На другата сутрин, когато изсвирила тръбата, се оказало, че ни един сиркасиец не е останал в стана.
Калаф се наскърбил много, като му съобщили за измяната. Неговите войски били намалели. Как ще се бие с толкова неприятели?
Почнала се битката. Колкото и смело да се биели съюзниците, каризмийците излезли по-силни. Ногаите отстъпили. Калаф едва успял да се спаси. Той избягал в двореца, дето отдавна вече всички треперели от ужас. Тимур-Таш бил толкова съсипан от отчаяние, че не продумвал дума.
Пристигнали и други беглеци. Един от тях казал, че сам бил видял как — по заповед на каризмийския султан — били изклани всички ногаи, паднали в плен.
— Той заплашва целия ни народ с робство и се заканва, че ще избие царското семейство и придворните до човек — рекъл беглецът. — Додето е време, всеки да бяга, където му видят очите!
Тогава ханът, царица Елмаза — жена му — и князът прибрали всичко най-скъпо, което имали, и напуснали град Астрахан — столица на царството.
Много придворни мъже и жени, които не искали да ги оставят, тръгнали с тях. Придружили ги и ония войски, които се били заклели във вярност на Калаф.
Всичките се запътили за Велика България — царство, разположено отвъд Кавказките планини. Велика България се управлявала тогава от няколко князе, сродници и съюзници. В двореца на някой от тия български князе мислело семейството на хан Тимур-Таш да намери подслон.
След многодневен път те стигнали до планините. Като се спрели на почивка в една долина, през нощта ги нападнали разбойници. Шайката била многобройна. При това тя познавала добре местата, а войниците на Калаф минавали оттам за пръв път. Завързал се същински бой. Ранят ли някой разбойник, той изчезвал, но на негово място се явявали десет други. А падне ли разбойник убит, неговите другари се ожесточавали: сечели и колели наляво и надясно когото видят.
Разбойниците надвили. Заловените войници били избити, а придворните — вързани като роби. Всички богатства, които носел ханът и ония с него, били отнети. По молба на старата царица Елмаза разбойниците пощадили живота на Тимур-Таш и на семейството му. Не ги откарали и в робство, ала им съблекли скъпите дрехи, облекли ги в дрипи и ги оставили.
Когато си отишли разбойниците, Калаф почнал да утешава родителите си.
— Не бива да се отчайвате — им казал той. — Додето човек е жив, не трябва да губи надежда. Както след нощта идва винаги ден, тъй и подир бедите настъпва щастие.
Тимур-Таш, Елмаза и Калаф тръгнали отново на път, но сега вече пеша, тъй като разбойниците им били взели конете. Те вървели дълго и живеели с плодове, а плодове имало доста по ония места. Ала после навлезли в скалисти и пустинни местности, дето се срещали само голи камъни.
Ханът бил стар и немощен. Едва кретал. Царицата не била свикнала на ход. И тя вървяла с голяма мъка след сина си. Калаф, макар и сам уморен, трябвало от време на време да носи ту баща си, ту майка си.
Стигнали до една местност, набраздена с ужасни пропасти. Трябвало да превалят върха, за да се спуснат в широката равнина, която се простирала отвъд. Пътят бил, току-речи, непроходим. Нямало ни храна, ни вода.
Съсипан от глад, жажда и умора, ханът паднал на каменистата пътека и не искал вече да стане.
— Остави ме — казал той на сина си, който се навел да го вдигне. — Ще се хвърля в някоя пропаст. Стига съм се мъчил. По-добре смърт, отколкото такъв живот, изпълнен с мъки и страдания.
— И аз не мога да вървя по-нататък — рекла Елмаза. — За да се изкатерим на тоя връх, трябва да бъдем диви кози.
— Почакайте малко — казал Калаф. — Може да се намери друг път, по-лесен.
И наистина, като обиколил малко, князът намерил една пътека, водеща към долината, много по-удобна от първата. Тръгнали по нея. След половин час вървеж слезли в равнината. Край пътя имало голямо сенчесто дърво, а под него — студен извор. Наоколо растели и други дървета — по-малки, отрупани с плодове.
Най-сетне пътниците могли да си отпочинат и да се измият, да се нахранят и да утолят жаждата си. Умората им била толкова голяма, че трябвало да лежат цели три дена и три нощи, за да се съвземат.
На четвъртия ден потеглили отново с надежда, че скоро ще стигнат до населено място. Като походили час-два, видели отдалече един голям град, който изглеждал хубав и богат.
Понеже ги било срам да влязат в града през деня — окъсани и изпрашени, — поседнали под едно дърво да почакат, додето се мръкне. Тъкмо седнали, по пътя се задал старец. Като стигнал до дървото, и той се отбил да си почине.
— Как се казва тоя град? — запитали те стареца.
— Яик се казва. Тоя град е столнина на хан Иленга. Изглежда, че вие сте чужденци.
— Да — отвърнал Тимур-Таш, — не сме тукашни. Отдалече сме. Идем чак от бреговете на Каспийско море. С търговия се занимаваме. Бяхме тръгнали за Капчаг с други търговци, но ни нападнаха на Кавказките планини разбойници и ни ограбиха, а другарите ни избиха. Стигнахме криво-ляво дотук. А накъде ще вървим след това, и ние не знаем.
Старецът проявил състрадание към нещастните пътници, като не само ги утешил, а им предложил и гостоприемство. Те приели с благодарност. Като тръгнали след стареца, стигнали до една малка, хубава къща, дето всичко било простичко, но чисто подредено.
Още на влизане домакинът заповядал нещо с тих глас на един роб. След малко оня се върнал, придружен от двама търговци, които носели готови мъжки и женски дрехи, пояси, була, фереджета и чалми.
Старецът предложил на гостите да си изберат облекло. Сетне седнали да вечерят. Вечерята била богата — може би нарочно приготвена в чест на гостите. За да развлече своите тъжни и умислени гости, домакинът почнал да им разказва за своите патила.
— Човешкият живот — рекъл той — прилича на тръстика, постоянно клатена от вятъра. Ту насам я люшне — ту натам. Никой не бива цял живот щастлив. Аз бях едно време цар на Музел. Навсякъде беше прочут Фадлалла, музелският цар. Всички говореха за него и завиждаха на щастието му. Бях наистина честит. Тогава жена ми Зюмруда бе още жива. Имахме си момче, което много обичахме. Царството ми беше силно, врагове нямахме. Всичко течеше, както се казва, като по мед и масло. Но синът ми порасна. И всичко се промени. Моят обичен син се показа към баща си жесток и безсърдечен. Свали ме от престола. Да не бях избягал заедно с жена си, можеше и да ни убие. Лоши му бяха съветниците. И аз, Фадлалла, дотогава музелски цар, тръгнах да се скитам по света като просяк. Най-сетне стигнах до тоя град и реших да се заселя тук, далеч от родината си. Жена ми почина. Останах сам с двама роби. След като теглих толкова много, реших да помагам с каквото мога на бедните и нещастните, защото бях разбрал какво значи да си нещастен и немощен. И оттогава, слава Богу, съм щастлив.
Тимур-Таш похвалил домакина за неговото голямо търпение и за това, че е могъл да забрави короната и да се заеме за нещастниците. Елмаза го похвалила, че е останал верен на жена си, та не се е оженил повторно след нейната смърт.
А Калаф рекъл:
— Дано всички хора, на които е писано да преживеят нещастни дни, понесат бедите като тебе, уважаеми старче. Търпението е добродетел, която се среща много рядко.
В такъв разговор прекарали гостите заедно с домакина част от нощта. После старецът повикал робите и им заповядал да отведат гостите в спалните им.
На другата сутрин Фадлалла влязъл при пътниците рано-рано и им казал:
— Извинявайте, че ви безпокоя. Ида да ви обадя, че не само вие сте нещастни. Преди малко един съсед ми съобщи, че снощи бил пристигнал посланик от страна на каризмийския султан да помоли хан Иленга, ако мине през земята му ногайският хан със своето семейство, веднага да ги хване и затвори. Имало война между каризмийския цар и ногайския. Каризмийският надвил и превзел царството на ногайския, който избягал, за да си спаси живота. Но оня е решил, както се вижда, да го преследва навсякъде.
Като чули тия думи, Калаф и Тимур-Таш пребледнели. А Елмаза припаднала.
Фадлалла се спуснал да я свестява.
Когато жената дошла на себе си, старецът казал на гостите си:
— Струва ми се, че вие познавате нещастния ногайския хан. Много присърце взехте новината за надвисналата над него заплаха.
— Господине — отвърнал Тимур-Таш, — след сърдечното ти гостоприемство и след искрения разказ за живота ти ще ти призная, че аз съм тоя Тимур-Таш, ногайски хан доскоро, тая жена е моята съпруга, а този момък е синът ми Калаф.
А Калаф добавил:
— Много ще ти благодарим, ако ни помогнеш със своите съвети. Кажи ни какво да правим и къде да вървим, за да не навлечем и на твоята глава някоя беда.
Фадлалла помислил, па рекъл:
— Положението ви е трудно. Аз познавам хан Иленга. Той е страхлив. Особено се бои от каризмийския султан. За да му угоди, той ще разпрати хора по цялото си царство — да ви дирят навсякъде. Ако останете у дома, па и в която и да е къща на тоя град, не ще бъдете в безопасност. Само едно би ви спасило: колкото се може по-скоро да избягате от града, да минете реката Иртиш и да прехвърлите границата, че да навлезете в земята на берлазкото племе. Иначе ще ви хванат и предадат на султана.
Тримата нещастници послушали тоя съвет. Фадлалла им дал три коня, припаси и една кесия с жълтици, па им посочил пътя. Те му поблагодарили и тръгнали.
Като стигнали до берлазката земя, клетниците си продали конете, за да има с какво да преживеят, тъй като парите им се били свършили. Когато похарчили и тия пари, принудили се да се приберат в една голяма палатка, дето бедни чужденци можели да прекарат до десетина дни. Там между просяци и скитници трябвало да се подслони царят с жена си и сина си. Той разбрал колко нетрайни са властта, богатството и славата.
Минали десетте дни. При Тимур-Таш дошъл човек и му казал, че занапред не ще се дава безплатна храна на семейството му.
— Колкото за спане — рекъл, — можете да спите в шатрата, но храна трябва да си намирате сами.
Тогава Калаф, без да каже на родителите си, тръгнал да проси. Хората били милостиви в оная земя. Князът успял да купи храна за няколко дена. Като я отнесъл на родителите си, те го запитали отде е взел пари. Разплакали се, когато узнали, че се е принудил да проси.
— Какво да правя? — казал Калаф. — Нуждата кара човека да се унижава. Но ако няма друго средство, аз съм готов да прося и занапред, за да ви храня. Вие сте ми родители: бива ли да ви оставя да умрете от глад? А най-добре ще сторите, ако ме продадете някому роб. Той ще ви даде толкова пари, че с тях ще можете да прекарате цял живот. Робите са скъпи в тая земя.
— Да не си споменал друг път подобно нещо! — викнал Тимур-Таш. — По-добре да умра от глад, отколкото да продам сина си. Ако стигне до продаване, мене ще трябва да продадете, защото тежа и на двама ви.
— Не, татко, не — казал Калаф, — аз говоря на шега. Нещо друго ми е дошло на ум. Утре заран ще отида при носачите. Все се надявам някой да ме глави, та да взема малко пари. Като работя, ще се прехранваме. Не ща вече да прося: срам ме е.
На другия ден Калаф се главил носач. Той бил силен и търпелив. Работел повече от другарите си. Лесно намирал работа. Пренасял стоки на разни търговци, които карали кервани по тия места. Тъй минали десетина дена.
Но един ден Калаф останал без работа. Уморен от напразно чакане, той излязъл на полето. Седнал под едно дърво — да си помисли какъв занаят да залови. Както седял, задрямал: много бил уморен от прежния ден.
Когато се събудил, видял на един клон на дървото, под което бил заспал, много хубав сокол. Шарени пера украсявали като качулка главата на птицата. На ципа й висяла огърличка от елмази, топази и рубини.
Калаф разбирал от соколарство. Той си протегнал дланта на сокола и птицата кацнала на ръката му. Момъкът се зарадвал много.
— Навярно тоя сокол е на тукашния владетел — си казал той. — Като му го занеса, той ще ме награди.
И наистина, птицата била на берлазкия хан, които се казвал Алингер. Като ходел по лов предния ден, ханът си изгубил сокола и пратил всички придворни ловци да го търсят. Никой не успял обаче да го намери. Тогава Алингер заплашил своите хора, че ако не уловят птицата, ще ги избие до един.
Калаф отишъл в царската шатра. Като видял своя обичен сокол, ханът много се зарадвал. Той почнал да милва птицата и да й говори. Сетне запитал момъка как и къде я е намерил. Калаф му казал.
— Отде си ти, момко, и какъв ти е занаятът? — запитал след малко ханът.
— Господарю — отвърнал Калаф, — аз съм син на един търговец от Велика България. Пътувах през Яик с баща си и майка си. Разбойници ни срещнаха и ограбиха. Всичко ни взеха. Дойдохме тук и аз се принудих да прехранвам родителите си кога с просия, кога с груба работа.
— Добре, драго ми е, че на тебе се падна да уловиш тоя сокол. Заклел се бях да изпълня три желания на оногова, който ми го донесе. Кажи сега какво искаш!
— Първо: да се даде на родителите ми шатра и да им се осигури храна и облекло за през цял живот. Второ: да получа хубав кон, оседлан и обуздан разкошно. Трето: да ми се дадат хубави и скъпи дрехи и кесия с жълтици. Иска ми се да пътувам. Затова желая тия неща.
— Желанията ти ще бъдат изпълнени начаса. Доведи баща си и майка си!
Калаф намерил родителите си и им разказал за станалото. Не ще и дума, те се зарадвали много, като се научили, че животът им ще бъде занапред осигурен. Момъкът ги отвел при хана, който ги приел любезно, разговорил се с тях, а после заповядал да ги настанят в една от царските шатри и отредил слуги да им прислужват като на придворни.
Ханът дал и на Калаф онова, което момъкът бил поискал — великолепни дрехи, хубав кон и кесия с жълтици. Подарил му и разкошно изработена сабя в златна ножница, украсена с елмази.
Още същия ден момъкът се сбогувал с хана и родителите си и тръгнал към оная страна, отдето изгрява слънцето.
След много приключения Калаф стигнал в столицата на Китай — град Пекин. Там се настанил в къщата на една бабичка накрай града. От разговорите си с домакинята узнал, че царството се управлявало от императора Алтън хан, който имал само една дъщеря. Княгинята се казвала Турандот. Бабата я била виждала често, когато отивала в двореца при дъщеря си, която служела там.
Турандот била деветнадесетгодишна. Толкова хубава била, че и най-изкусните живописци не можели да предадат хубостта й. Мнозина я били рисували и продавали скъпо и прескъпо тия ликове на чуждестранни князе и царе. Но момата била не само хубава, а и умна. Толкова умна била тя, че забърквала и най-големите учени в царството. Само едно й било лошо: много била горда и жестока.
Преди две години тибетският цар пратил хора да я искат за сина му, който бил видял нейния лик и я обикнал само по него. Алтън хан се зарадвал, че ще се сроди с тоя силен и знаменит господар. Но Турандот, която мислела, че не се е родил още момък, достоен за нея, отказала. Баща й се ядосал и й заповядал да се съгласи. Тя пак отказала, разплакала се, развикала се, почнала да чупи и да хвърля каквото види. Паднала болна. Не искала ни да яде, ни вода да пие, ни да спи. Лекарите казали, че не ще помогнат никакви лекарства: ако баща й я насили да се омъжи за тибетския княз, тя ще умре. Нямало какво да прави Алтън хан: за да не изгуби обичната си дъщеря, той отказал на пратениците тибетци.
Но и с това не се свършило.
Турандот рекла на баща си:
— Татко, утре може друг цар да прати сватове да ме искат. Ти трябва да ми се закълнеш, че ще издадеш указ, за да пресечеш пътя на такива сватове към двореца. В указа ще се казва, че ако някой иска да се ожени за мене, ще трябва да отговори на въпросите, които ще му задам. Не отговори ли правилно, ще му се отсече главата. На изпита ще присъстват учените, законниците и философите от Пекин. Като узнаят за тоя указ, князете няма да имат желание да се сродяват с тебе. Знай, че аз мразя всички мъже и не искам да се омъжвам.
А царят казал:
— Добре, дъще. Но ако някой пък отговори на въпросите, които ще му зададеш? Тогава?
— Не вярвам — отвърнала гордата мома. — Толкова умни хора няма на земята. Моите въпроси ще са толкова мъчни, че и най-учените хора не ще отговорят на тях.
— Да, но да кажем пък, че се намери някой толкова умен, та отговори! Ще се омъжиш ли за него?
— Ех, тогава ще си помисля.
— Не, дъще. Такъв указ не мога да издам. Ако искаш да наказваш със смърт всекиго, който не смогне да отговори на въпросите, ще трябва да се съгласиш още отсега да се омъжиш за онзи, който би отговорил. Инак няма да бъде справедливо.
— Добре най-сетне! Съгласявам се.
Указът бил издаден. Царят го подписал, понеже бил уверен, че каквито въпроси и да зададе Турандот, всеки умен момък ще отговори. Но не излязло тъй.
Много чужди князе дошли в китайската столица да искат момата, за чиято хубост се разказвали по цял свят легенди. Напразно придворните ги увещавали да не си излагат живота. Всеки от тия млади князе се смятал за много умен и се надявал, че ще засрами с отговорите си княгинята. Но това не ставало. Турандот им задавала въпроси, каквито те не били и сънували. На всички били отсичани главите.
— Че толкова ли е жестока тази мома? — запитал Калаф бабата. — Може ли една млада мома да бъде такова чудовище?
— Тя е много надменна — отвърнала бабата. — Турандот си мисли, че и най-хубавият, най-умният, най-силният и най-прочутият княз не само не е достоен за нея, но от негова страна би било дори безочлива дързост да си помисли за женитба с нея. Та тя смята, че обезглавяването на всички такива момци е справедливо наказание за тях.
— Както ми се струва — рекъл Калаф, — живописците ще да са правили много ласкателни ликове на вашата княгиня, щом по тях князете обикват Турандот. Художниците са преувеличили твърде много нейната хубост.
— Тъкмо напротив — възразила бабичката. — На никой от тия ликове не е предадена дори и наполовина хубостта на жестоката Турандот. За да има човек представа за нейната необикновена хубост, сам трябва да я види.
— Не ми се вярва. Ами въпросите, които задава княгинята на момците, толкова ли са мъчни? Как тъй се случва, че никой не може да отговори на тях?
— О, господарю, не може да се измислят по-мъчни и заплетени гатанки от ония, които задава Турандот.
На залез-слънце се разнесъл по целия град силен гръм: биели страшните петстотин тъпана на правосъдието.
— Какво значи това? — запитал Калаф.
— Тия тъпани бият — отвърнала бабата, — за да известят на народа, че след малко ще бъде обезглавен последният от князете, които са поискали ръката на Турандот.
— Вечер ли става това?
— По-рано ставаше денем, но Алтън хан почна да съжалява в сърцето си, че е издал жестокия указ. Той заповяда смъртното наказание да се изпълнява след залез-слънце, за да не гледа слънцето жестокостта на княгинята.
Калаф решил да отиде да види кого ще обезглавят тая вечер. Като излязъл на улицата, присъединил се към една тълпа от китайци, които отивали към двореца да гледат обезглавяването.
Всред двора на царския дворец се издигала висока кула от дърво, цялата украсена с кипарисови клони. Между клоните имало накачени хиляди фенери, които осветявали целия двор. Наблизо до кулата се издигал ешафод, покрит с бяла коприна. Защото в Китай белият цвят е знак на скръб. Наоколо били съградени много павилиони, все от дъски, също покрити с бяла коприна. А зад павилионите, които приличали на шатри, били наредени две хиляди войници от телопазителите на Алтън хан, с голи мечове и брадви в ръце. Те стоели на два реда — да не пропускат никого да минава натам.
По едно време от върха на кулата се разнесъл звън на камбани и удряне на тъпани. А от двореца наизлезли двадесет души мандарини и двадесет съдии в дълги дрехи от бяла вълна. Те обиколили три пъти ешафода, па насядали в павилионите. Тогава се явил провинилият се княз, на чиято глава имало венец от цветя и кипарисови клончета, завързани с широка синя лента. Момъкът бил на не повече от осемнадесет години. С него вървял един мандарин, който го държал за десницата, а подир тях следвал джелатинът.
И тримата се качили на ешафода.
Изведнъж и тъпаните, и камбаните секнали.
Мандаринът се обърнал към княза с толкова висок глас, че го чул целият народ:
— Княже — рекъл той, — не ти ли казаха колко е строг указът на нашия светъл цар, когато дойде да поискаш ръката на дъщеря му?
— Казаха ми — отвърнал онзи.
— Не се ли опита сам богдиханът Алтън хан да те отбие от намерението ти?
— Опита се, но аз настоях.
— Признаваш ли, че ако сега ще трябва да се лишиш от живота си, за това не е виновен ни царят, ни дъщеря му?
— Признавам. И моля небето никога да не иска сметка ни от царя, ни от неговата дъщеря за кръвта, която ще се пролее.
Току-що казал тия думи, и джелатинът замахнал с широкия си меч.
Отново забили камбаните, и тъпаните. Тялото на обезглавения било отнесено и погребано в общата гробница, отредена за такива князе.
Тълпата се разотишла, но Калаф продължавал да стои пред двореца. Всякакви мисли му минавали през ума. По едно време забелязал, че зад него стои един мъж и плаче.
Князът се обърнал към човека с тия думи:
— Твоята скръб ме трогва, брате мой. Не се съмнявам, че току-що убитият момък ти е познайник.
— Господарю! — викнал мъжът. — Познайник ли? Аз бях негов възпитател. О, нещастни царю на Самарканд! Колко голяма ще бъде скръбта ти, когато узнаеш, че обичният ти син е обезглавен за угодата на една мома кръвопийца! И кой ще бъде оня нещастник, който ще се осмели да ти съобщи тая страшна новина?
Калаф запитал познавал ли е покойният княгиня Турандот.
— О, не, господарю. Съвсем не. Самаркандският княз живееше щастливо и спокойно в бащиния си дворец. Когато бе малък, по цели дни четеше. А когато порасна, почна да ходи по лов и да играе с връстниците си на шахмат. Нощем свикваше другарите си на угощение в двореца. Пиеха, пееха, слушаха музика, гледаха танците на най-хубавите робини. Забрави и книги, и всичко. Само за наслади мислеше. Веднъж дойде в столицата един прочут живописец, който донесе ликове на княгини и царици, изписани в чуждите дворци. Князът ги прегледа, па каза:
— Забележителни ликове. Ала уверен съм, че онези, които си изписал, има много да ти благодарят. Доста си ги разхубавил.
— Господарю — отвърна живописецът, — признавам, че тия ликове са малко уродливи и ласкателни. Но имам друг един, който, макар и по-хубав, е много далеч от хубостта на момата, която е изобразена.
Като рече това, той измъкна от една кутия лика на китайската княгиня. Моят господар го погледна и каза, че толкова хубава жена не може да има на света.
— Тоя лик е много по-угодлив от другите — рече той. — Защо ме лъжеш?
— Не — отвърна художникът. — Неговата хубост не може и отдалеч да се равни с хубостта на оная, която изобразява, както изрисуваното слънце не може да се сравнява с истинското.
Князът купи картината. Хубостта на княгинята го плени до такава степен, че постоянно гледаше лика й. Една заран, без да обади някому за своите намерения, той избяга от Самарканд, като взе само мене със себе си. Дойдохме тук. Друго няма какво да ти разказвам: ти го знаеш. Когато му съобщиха, че ще бъде обезглавен, той ми предаде лика на княгинята и ми каза:
— Моля те, пази като очите си това изображение! Занеси го на баща ми — да види за коя съм бил обезглавен. Тогава той ще ми прости, че съм избягал.
Но аз не смея да се явя пред лицето на стария господар. Нека отиде друг да му каже. Няма и да стъпя вече в Самарканд. Ще се преселя някъде далече — да оплаквам своя добър господар.
После, като извадил изпод дрехата си една златна кутия, прибавил плачешком:
— Ето го тоя проклет лик, който стана причина да загине князът! О, отвратителна картино! Хиляди пъти по-добре беше никак да не се бе мярнала пред очите на моя господар.
И хвърлил кутията.
А после извикал:
— А ти, проклета княгиньо, чудовище с човешки образ, дано всички князе на земята те намразят, както те мразя аз! Ти не заслужаваш нито обич, нито съжаление.
След тия думи възпитателят на самаркандския княз си отишъл.
Калаф грабнал кутията и се запътил за къщата на бабичката. Като се прибрал в стаята си, заключил се, за да не го безпокои никой, отворил кутията, но не смеел да извади още образа. Някакъв вътрешен глас му казвал да не го поглежда.
— Калафе — му говорел тоя глас, — недей се залавя с тая опасна работа! Ти видя какво стана със самаркандския княз. И с тебе ще се случи същото. Хвърли тая проклета кутия в огъня!
Но друг глас му шепнел:
— Толкова ли си пък страхлив и нерешителен? Ако ти е писано да обикнеш княгинята, ти не можеш избяга от съдбата си. Па и каква опасност може да крие поглеждането на една картина? Колкото и да е хубав ликът, той си остава изобразен. Нали не е жив? Какво ще видиш на него? Само черти и багри: нищо друго.
И Калаф решил да разгледа лика. Навярно на него е изписана княгинята със своето жестоко лице, от което човек би се отвратил. Па и хубавица да е изобразена, той ще намери грешки в рисунката или ще познае, че хубостта е преувеличена. О, Калаф разбира от тези работи! Нека най-сетне се намери един момък измежду князете, който е погледнал образа на надменната Турандот, без да се смути душата му.
Извадил картината от кутията. Погледнал я. Очите му се заковали за нея: не можел да си откъсне погледа — толкова хубава била изобразената мома.
Най-сетне Калаф, който стоел като омагьосан пред изображението, рекъл:
— Не се чудя никак, че всеки, който погледне образа на княгинята, отива с готовност на смърт. Такова чудо на човешката хубост не се е раждало досега. И аз като нещастния самаркандски княз бих тръгнал още сега да искам ръката й. Колкото и жестока да е Турандот, който види лика й, не може да не я обикне.
Но князът трябвало да отложи за следния ден изпълнението на своето намерение, тъй като било вече близо полунощ.
На другата сутрин той казал на бабата, че ще отиде в двореца да иска ръката на княгинята.
Жената се разплакала и почнала да го моли да не излага живота си.
— Спомни си за своите родители! — рекла му тя. — Те ще умрат от скръб, като се научат за твоята смърт. Поне тях пожали, ако не ти е жал за собствения ти живот!
— Та тъкмо за тях и мисля — рекъл той. — Колко щастливи ще бъдат, когато узнаят, че синът им е станал зет на китайския император!
— О, господарю — отвърнала бабичката. — Недей приказва за невъзможни неща! Ти отиваш на сигурна смърт. Що ми трябваше да ти приказвам за Турандот? Да си бях мълчала — по-добре щеше да е!
— Отде знаеш пък, че няма да отгатна гатанките на княгинята? Мигар мислиш, че съм толкова прост? И аз съм се учил при умни хора като твоята княгиня. Ще видим кой ще излезе по-умен: тя или аз.
Когато тръгнал за двореца, Калаф оставил на бабата пари — за да си удържи нощувката и храната и да раздаде милостиня на бедните, ако той бъде обезглавен.
— Що се отнася до коня ми — рекъл той, — продай го, ако не се върна. С парите прави каквото искаш.
След като се облякъл и натруфил като за пред цар, Калаф тръгнал към двореца.
— Колко е хубав тоя момък! — говорели си всички, край които минел. — Като слънце свети.
Пред вратата на двореца стоели пет слона, покрити със сърмени покривала. Дългите им зъби били позлатени, а на главите им блестели украшения от скъпоценни камъни. Отляво и отдясно на вратата се били наредили по хиляда души войници, въоръжени от глава до пети със златни брони и с високи шлемове.
Един от главните офицери се приближил до Калаф и го запитал какво желае.
— Аз съм княз — отвърнал синът на Тимур-Таш. — Желая да се представя на царя, за да поискам ръката на прелестната му дъщеря.
— Знаеш ли условията? — запитал го офицерът.
— Знам ги — отвърнал Калаф. — Готов съм да отговоря на всички въпроси, които ще ми зададе княгинята.
— Това не е възможно, княже. Дори да си по-умен от всички мъдреци и учени в Китай, пак не можеш отговори на въпросите — толкова са мъчни те. Най-умното, което можеш да направиш, е да се върнеш, докато е време, там, отдето си дошъл. Не се залавяй за опасна работа!
— Благодаря ти за съвета — казал Калаф. — Но аз не съм дошъл с цел да се връщам.
— Тогава наистина няма да се върнеш. Тялото ти ще остане в оная гробница, дето лежат вече сума трупове. На добър ти час!
Офицерът въвел княза в двореца. После рекъл на другарите си, които били чули неговия разговор с Калаф:
— Колко хубав и добър изглежда тоя млад княз! Жалко е, че ще погуби живота си.
Момъкът изминал много чертози и коридори, докато стигне до големия чертог, дето Алтън хан приемал хората да ги изслушва.
Царят седял на престол от стомана във вид на змей, над който четири стълба подпирали балдахин от жълта коприна, украсен със скъпоценни камъни. Дрехите на Алтън хан били разкошни, както приляга на богдихан. Брадата му била дълга и тънка, разделена на три в края си.
Додето изслушвал неколцина от своите поданици, царят забелязал момъка. Личело си, че младият човек е чужденец от благородно потекло. Алтън хан заповядал на един мандарин да отиде при него и да се осведоми за желанията му.
— Кой си ти и какво искаш?
— Кажи на царя, че съм княз и че идвам да искам дъщеря му.
Когато богдиханът узнал защо е дошъл момъкът, той пребледнял. Прекъснал разговора си с другите и ги отпратил: казал им да дойдат на следния ден. После слязъл от престола си и се приближил до Калаф, чието благородно лице и достойно държане го накарали отведнъж да го обикне.
Напразно се опитвал той да отклони княза от решението му: оня си оставал непреклонен въпреки всякакви увещания. Само едно успял да постигне царят: Калаф му обещал да си помисли до другия ден.
Ала и времето не го разколебало. На другия ден той дошъл отново в двореца. Алтън хан го приел в частния си кабинет, за да поговори с него насаме.
— Е, княже — рекъл царят, — ще ме зарадваш ли днес, или ще ме наскърбиш? Какво мислиш да правиш?
— Това, което казах вчера, царю честити, ще го повторя и днес.
— Упорстваш ли още?
— Да, господарю. Желая да ти стана зет.
Алтън хан изгледал княза отчаяно. Той си разкъсал огърлицата от скръб и рекъл:
— Колко съм нещастен, че те обикнах, приятелю! За смъртта на ония предишните не скърбях толкова, колкото ще скърбя, когато загинеш ти. Откажи се от желанието си да се жениш за моята дъщеря! Тя не е за тебе. Тя не е за никого. Остани да живееш в двореца ми. Тук ще бъдеш пръв след мене. Ще те гледам като свой син. Малко ли са княгини по света? Ще си намериш друга, по-добра по сърце. С нея ще бъдеш честит.
И тия думи не отклонили момъка от намерението му.
Тогава царят заповядал да изведат княза и да му отдадат почестите, които са отдавали според китайските закони на царските съюзници.
Калаф бил отведен в двореца на престолонаследника, дето тогава не живеел никой. Отредени били двеста роби да му служат. Главните мандарини дошли да му се поклонят и да му се закълнат във вярност. Сетне му донесли богати и пребогати подаръци от страна на царя и си отишли.
В това време Алтън хан повикал най-красноречивите и най-сладкогласни мъже измежду своите учени и им заповядал да отидат при княза — дано го убедят да се откаже от намерението си, като се задоволи да стане пръв от всички царедворци.
— Най-сетне му съобщете — рекъл царят, — ако нищо не помогне, че имам намерение да го осиновя.
Дълго разговаряли учените мъже с Калаф, па се върнали при своя господар и му казали:
— Тоя млад княз е непреклонен. Каквото е намислил, ще го направи. Решил е или да се ожени за княгинята, или да умре. Съобщихме му и за твоето намерение да го осиновиш. Той отговори, че е трогнат от високата чест, но не смята себе си за достоен да ти бъде син. Едно нещо направи впечатление на всички ни: тоя княз е много умен и учен. Може да се каже, че знае всичко. Ако има мъж от царски род, способен да отговори на въпросите, които задава княгинята, то е този и никой друг.
— О, учени мъже! — викнал радостно Алтън хан. — Дано Бог помогне на тоя княз да ми стане зет!
На заранта князът се пробудил от силни звукове на тъпани и камбани. Станал, измил се и се облякъл в най-разкошните дрехи, които му бил пратил царят. Наметнал мантия от червена коприна, изпъстрена със златни цветя, и обул обувки от синя кожа.
Дошли шестима мандарини да го отведат при княгинята. Най-напред изминали един широк двор, вървейки между две редици войници. После влезли в голям чертог, дето много музиканти, певци и певици свирили и пеели толкова оглушително, че Калаф би си затулил ушите, ако не били с него мандарините. Най-сетне влезли в големия чертог на държавния съвет.
Всички царедворци, мандарини, царски съветници и първенци били насядали вече в разноцветни павилиони, разположени край стените. Освен тях имало много учени мъже, съдии, философи и други, които преподавали във висшето придворно училище. А всред чертога се издигали два празни престола от чисто злато.
Щом влязъл ногайският княз, всички станали и го поздравили с дълбок поклон, ала никой не се осмелил да каже дума, защото богдиханът не бил още дошъл, а да се говори в чертога на държавния съвет, когато отсъства царят, се смятало за голямо престъпление.
Когато пред прозореца се показали първите лъчи на слънцето, двама придворни дръпнали завесата, която отделяла царските покои от чертога, и се явил богдиханът с дъщеря си. Те минали бавно по чертога, додето всички се били навели до земята, и се качили на своите престоли. Княгиня Турандот била облечена в дълга копринена дреха, везана със злато. Лицето й било забулено със също такова покривало.
Под петте стъпала, водещи към престолите, имало широко подножие от слонова кост. На него застанали от двете страни на царя две робини, държащи пера, мастило и хартия — да записват царските заповеди и разпоредби.
Всички стоели прави и гледали с полузатворени очи: такъв бил обичаят в Китай. Навярно от такова продължително гледане очите на китайците са останали тесни и дълги чак до ден-днешен.
Само Калаф си гледал, както гледат всички хора. Най-много гледал той, разбира се, към княгинята, но лицето й не можел да види, тъй като било забулено.
Когато царят седнал, седнали и другите. Един от шестимата мандарини, които били довели княза, коленичил и прочел просбата на Калаф до царя — да му се позволи да се яви на изпит пред княгинята.
После станал мандаринът на правосъдието и прочел с висок глас страшния царски указ. Сетне казал на Калаф:
— Княже, ти чу при какви условия е възможно да се задоволи просбата ти. Напомням ти, че ако искаш, можеш да я оттеглиш. След малко ще бъде вече късно.
— Не — отвърнал Калаф. — Настоявам на просбата си.
Тогава се разнесъл гласът на царя:
— Дъще моя, твой ред е да говориш. Задай въпросите, които си приготвила. Навярно този момък ще успее да отговори, както трябва.
Турандот казала:
— Татко, много съжалявам, че толкова князе изгубиха живота си за мене. Но защо не ме оставят да си живея спокойно в двореца, а се домогват до ръката ми?
После, като се обърнала към Калаф, рекла му:
— Знай, смели княже, че ти едничък ще бъдеш причина за своята смърт, ако не отвърнеш на въпросите, които ще ти задам. Недей обвинява никого другиго.
— Хубава княгиньо — казал Калаф, — знам това. Няма да обвинявам никого. Но не е ли време да зададеш най-после своите въпроси? Ще се опитам да ти отговоря, доколкото мога.
— Кажи ми тогава — рекла Турандот — кое е онова създание, което е родом отвсякъде, приятел е на всички, но не би могло да търпи да има равно на себе си?
След като си помислил малко, Калаф отвърнал:
— Княгиньо, това създание е слънцето.
— Има право — потвърдили всички учени и философи, — слънцето е.
— Друг въпрос — обадила се Турандот. — Коя е онази майка, която, след като роди чедата си, ги изяжда, щом пораснат?
— Морето — отговорил князът.
И тоя път всички учени и философи потвърдили, че Калаф е налучкал верния отговор.
Но на Турандот това никак не се харесало. Ядосала се, че князът е толкова умен. Решила да направи всичко, което е по силите й, за да го погуби.
— Трети въпрос: кое е онова дърво, всички листа на което са от едната страна бели, а от другата черни?
— Това дърво е годината — отвърнал Калаф. — Листата са денонощията: бялата страна означава дните, а черната — нощите.
— Вярно е — потвърдили учените с усмивка.
Тогава Алтън хан казал на Турандот:
— Стига, дъще! Признай се за победена! Съгласи се да се омъжиш за своя победител! Никой от досега дошлите князе не отговори и на един от въпросите ти, а този отвърна и на трите.
— Не — възразила момата. — Аз не се признавам още за победена. В указа не е казано колко въпроса ще задам. Още имам да питам, но то ще стане утре.
— Не, не съм съгласен — казал строго царят. — Това няма да позволя. Ти може вечно да задаваш въпроси. Не сме се събрали тук да се надлъгваме. Едничкото, което мога да ти разреша, е да зададеш само един въпрос, и то веднага. Нищо друго!
— Как ще задам сега въпрос? Трябва най-напред да се приготвя, да си помисля. Дай ми срок до утре!
— Казах ти, че не може. Изглежда, че ти искаш само едно: да забъркаш княза, та да му отсекат главата. Но това не ще ти се удаде. Няма да ти позволя вече да утоляваш своето кръвопийство. Стига толкова!
И като се обърнал към всички присъстващи, казал:
— Моля събраните тук да отсъдят: отговори ли тоя непознат княз на всички зададени въпроси?
Всички кимнали утвърдително с глава.
— Моля: мандаринът на правосъдието да каже не е ли справедливо князът да стане съпруг на моята дъщеря?
Изправил се мандаринът на правосъдието и отвърнал:
— Не ще и дума, че трябва да стане точно тъй, както каза светлият богдихан. Княгинята обеща ръката си под известно условие. Това условие е изпълнено. Княгинята трябва да спази думата си. Ако не я спази, духовете, които отмъщават на клетвопрестъпниците, ще я накажат.
Турандот мълчала. Тя била много ядосана. Пръв път през живота й нейната гордост била сломена. Царят очаквал нейния отговор, но тя продължавала да мълчи. Тогава Калаф казал:
— Велики царю, чиято доброта и справедливост са известни по цял свят! Моля те за една отстъпка. Виждам, че княгинята е отчаяна. Много й се е искало да не отговоря на въпросите, та да ми отсекат главата. Щом я е толкова яд на мъжете, та не ще да се омъжи за мене, макар че отговорих на въпросите й, аз съм готов да я освободя от обещанието, което е дала. Но ще се откажа от ръката й само при едно условие: ако и тя отговори на един въпрос, който ще й задам.
Всички били изненадани от тия думи.
Почнали да си шепнат:
— Луд ли е тоя момък? С цената на живота си да получи правото да стане царски зет, а сега да се отказва! Да не смята, че ще може да забърка Турандот?
Царят бил също много зачуден. Ала понеже Калаф настоял, той отстъпил.
— Княгиньо — рекъл тогава Калаф, — казах ти при какво условие ще се съглася да се откажа от правата си върху тебе. Но и от тебе искам да се закълнеш пред събраните тук, че ако не отговориш на въпроса ми, на драго сърце ще ми станеш съпруга.
— Кълна се — рекла Турандот.
— Кажи ми тогава, как се казва оня княз, който, след като е прекарал и глад, и жажда, и премеждия, и на прага на гроба е стоял, и е просил, за да се храни — в тоя миг се намира на върха на славата и на радостта си?
Княгинята мълчала и мислила дълго.
Най-после отвърнала:
— Сега не мога да отговоря, но обещавам утре да кажа името на тоя княз.
— Княгиньо — възразил Калаф, — спомни си, че аз не поисках за никой въпрос отсрочка. Въпреки това съгласен съм да почакам отговора ти до утре. Вярвам, че поне след това ще оцениш добротата ми и не ще откажеш да се омъжиш за мене.
— Тя е длъжна да се омъжи за тебе — казал тежко царят. — Къде ще намери друг по-добър, по-умен и по-достоен?
Като рекъл това, той станал и излязъл. Излезли и всички други.
Щом стигнала до своите покои, Турандот си махнала покривалото от лицето и като се хвърлила на една софа, разплакала се. Плачът й разцепил покоите. Всички робини и придворни жени се притекли да я утешават. Но срамът, скръбта и яростта на момата не й давали нищо да види, нищо да чуе. Тя разкъсала венеца от цветя, що украсявал главата й. Почнала да си скубе косите, да си драще лицето. Ако приятелките й не се били навреме хвърлили да я стиснат за ръцете, щяла да се обезобрази.
— Защо правиш тия лудости, княгиньо? — рекли с укор момите. — Недей разваля своята хубост — оная хубост, която привлича момците чак от другия край на света.
— Ох, оставете ме! — викала им плачешком Турандот. — Моята скръб е безутешна. Отчаянието ми няма граници. Когато утре се изправя пред най-умните и най-учени мъже на Китай и оня княз ме запита, а аз не мога да кажа дума, какво ще си помислят те? Ще си кажат на ума: „Тази ли е княгинята, която се хвалеше, че знае всичко и че отгатва изведнъж най-мъчните гатанки?“ Ах, аз ги видях днес всички тия мъже как ме мразеха! Те гледаха само едно — да може оня да отговори. Те бледнееха и се изплашваха, когато той позамълча. А щом отговореше, голяма радост озаряваше лицата им. Утре, когато дойде време да се призная за победена, те всички ще тържествуват, като видят моята мъка. Ах, тия проклети мъже! Затова не искам никога да се омъжвам. Никога! Никога!
Една от другарките на княгинята рекла:
— Мила господарке, защо говориш тъй? Нима е толкова мъчно да се отговори на въпроса, който ти зададе князът?
— Не само е мъчно, ами е и невъзможно. Името, за което ме пита, е неговото собствено, а аз не го знам. Може би само баща ми го знае, но нито мога да го попитам, нито пък, ако го запитам, той ще ми отговори.
— Но ти обеща утре да го кажеш. Значи надяваше се да го узнаеш.
— Не, миличка. Не съм се надявала. Просто исках да спечеля време. Решила съм по-скоро да се самоубия, отколкото да се омъжа за оня княз, който желае да покаже на всички, че е по-умен от мен.
Тогава се намесила друга от придворните:
— Ти си разумна, княгиньо. Как ги е дошло на ум такова безумно решение? Знам, че няма мъж, достоен за тебе. Но не ти ли се струва, че от всички, които са идвали да те искат, този изглежда най-достоен? И хубостта му, и приятният глас, и остроумието му, и благородната му осанка — всичко го прави съвсем различен от другите. Не си ли съгласна?
— Вярно е. Виждам това. И, нека си призная, преди да му задам първия въпрос, жал ми стана за момъка. Като го видях, въздъхнах и малко остана да му пожелая успех. Но веднага след туй се засрамих от своята слабост. Моята гордост надви. Верните му отговори, одобренията от страна на събраните и думите на баща ми възбудиха в сърцето ми завист и омраза.
Като приказвали тъй, придворните моми успели полека-лека да успокоят Турандот. Тя дошла на себе си. А те пък обещали, доколкото могат, да й помогнат да разреши гатанката.
През това време Алтън хан заедно с Калаф и с много други царедворци отишъл на лов. Там прекарали те весело чак до мръкване. Сетне се върнали в двореца и вечеряли. Подир туй слушали дълго песни и музика и гледали танцувачки и фокусници. Късно през нощта Калаф се прибрал в своята спалня.
Робите го въвели със запалени свещи и си излезли.
Тъкмо се готвел да се съблече, та да си легне, той с изненада видял, че в дъното на стаята седи на една софа млада и хубава жена с було на лицето. Тя била облечена великолепно в дрехи от златотъкан плат със сребърни цветя; накитите й били от злато, рубини и смарагди. Косата й била буйна и къдрава, златиста на цвят.
Като видяла, че Калаф се обръща към нея, тя станала, поздравила го и си снела булото. Хубостта й била поразителна. Ако не бил видял Турандот, князът би казал, че от тая мома няма по-хубава на земята.
— Какво има? — запитал той малко смутен.
— Княже — рекла момата, — ти се учудваш, че ме виждаш тук. Известно ти е, че в двореца е най-строго забранено жени да отиват в мъжките покои и мъже — в женските. Но аз трябваше да ти съобщя толкова важни неща, че реших да презра тая опасност. Добре, че сполучих да надвия всички пречки. Подкупих робите и те ме пуснаха да дойда тук, докато те нямаше.
Калаф изслушал тия думи с любопитство. Неговото любопитство нарасло още повече, когато хубавицата продължила:
— Княже, да ти кажа най-напред коя съм. Недей ме смята за робиня. Аз съм дъщеря на един хан, който бе подчинен на китайския цар. Една година баща ми отказа да му плати данък. Завърза се война. Татко падна убит. Но още когато тръгна на бой, той помоли един от своите пълководци, в случай че го убият, да хвърли майка ми и мене в дълбоката яма и ни спаси от робство. Мама се убила, като узнала за смъртта на баща ми, а мене отървал един китайски военачалник. Когато свършила войната, той ме отвел в двореца. Възпитавала съм се с княгиня Турандот още от малка. С нея се познавам много добре. Аз съм най-доверената й приятелка. От мене тя не крие нищо. Днес узнах, че тя има страшни намерения. Не знам с какви думи да предам онова, което ми повери тя, за да ми повярваш.
— Какво е то? Ти казваш, че било нещо страшно? Кажи го по-скоро тогава!
— Ще го кажа, но пак повтарям, че едва ли ще ми повярваш…
— Както и да е, кажи го!
— Добре тогава. Знаеш ли, че Турандот е намислила да те убие?
— Мигар е възможно китайската княгиня да замисли нещо подобно?
— Да, княже, възможно е. Ето докъде я доведе омразата й към мъжете. Тя е отчаяна, че не може да отговори на въпроса, който си й задал днес. Колко се мъчих да я отклоня от намерението й! Казах й да си представи яростта на своя баща, когато узнае за убийството, страшното отвращение на народа, който и тъй не я обича, след като отне живота на толкова момци. Всички придумвания останаха напусто. Княгинята плати на неколцина роби да те убият, когато утре заран тръгнеш към чертога на държавния съвет.
След тия думи, изречени с очевидно намерение да се помогне на княза, той викнал възмутено:
— О, чудовищна княгиньо! О, жестока, прежестока Турандот! Тъй ли си намислила ти да увенчаеш обичта на Тимур-Ташовия син? Толкова ли ти се е видял отвратителен княз Калаф, че предпочиташ да го видиш мъртъв, само за да не се омъжиш за него.
Приятелката на Турандот се престорила, че не чува тия думи.
— Княже — рекла тя, — аз не съм дошла само да ти съобщя за убийството, което се готви, а и да те спася, ако ти се съгласиш. С помощта на неколцина мои верни хора от стражата ние с тебе ще успеем да избягаме от двореца. Ти би могъл, разбира се, и сам да избягаш, но след това княгинята ще разбере, че аз съм те предупредила, и ще си отмъсти по най-страшен начин. Отвън ни чакат два коня. Да бягаме! Дано успеем до съмване да се скрием на сигурно място, колкото се може по-далече от Пекин, а през идната нощ да минем границата. Нашата цел ще бъде земята, дето живее берлазкото племе. Хан Алигер, който го управлява, ми е сродник. Той ще се зарадва, като ни види. Ние ще заживеем при него щастливо. А ти си още млад. Ще намериш друга княгиня, по-нежна от Турандот, която няма да мисли да те убива, а ще се старае колкото може по-добре да ти угоди.
Калаф изслушал думите на момата мълчаливо. Че тя казвала истината — в това не можел да се съмнява. Но как да се съгласи с нейното предложение за бягство?
— Княгиньо — рекъл той, — благодаря ти за съветите и за твоята готовност да ме спасиш. Но какво ще си помисли Алтън хан? Той ще ме обвини, че съм дошъл в двореца му само да те открадна. Турандот няма никому да каже защо сме избягали. Аз ще бъда в очите на китайския император един недостоен измамник, нарушил законите на гостоприемството. А той беше през цялото време толкова добър към мене! Па и знаеш ли? Колкото ще да е жестока Турандот, аз не мога да я мразя. Аз изтървах наистина преди малко няколко тежки думи за нея, но то стана поради силната ми изненада. Ако тя е решила да ме убие — нека ме убие. Длъжен съм да призная, че я обичам. Обичам я тъкмо такава, каквато е.
Тогава княгинята станала отведнъж и рекла:
— Добре, княже, щом предпочиташ смъртта пред своето спасение, аз нямам вече работа тук.
И си отишла.
На сутринта дошли отново шестимата мандарини да отведат Калаф при царя. Когато минавали през двора с двете редици от войници, князът нито се озъртал, нито мислел да се пази от нападение, а вървял като човек, който е решил да умре, и дори се чудел защо убийците му още се бавят.
Той стигнал до чертога на държавния съвет, дето се били събрали вече мандарините, учените и философите, без да го нападне някой.
„Изглежда — казал си Калаф на ума, — че княгинята е заповядала да ме убият тук, пред всички.“
И той почнал да се оглежда, за да разбере къде може да са се скрили убийците. Но никого не видял. И никой не го нападнал.
„Навярно — помислил той, — аз ще бъда убит, след като дойдат царят и Турандот.“
Отворила се вътрешната врата. Царят и княгинята влезли и заели местата си. След като им били отдадени установените почести, станал мандаринът на правосъдието и запитал Калаф и Турандот помнят ли какво са обещали прежния ден. И двамата потвърдили, че помнят.
След това взел думата царят. Уверен, че дъщеря му не ще отговори на въпроса, който й бил задал князът, той решил да я отърве от посрамване.
— Дъще — рекъл, — ти поиска вчера да ти се даде срок от един ден, за да си помислиш. Тоя срок ти се даде. Ако досега не си намислила нищо, и цяла година да мислиш, пак нищо не ще измислиш. Па и да си намислила, не ще ли е по-добре, ако се съгласиш да се омъжиш за тоя превъзходен момък? Направи това поне от обич към мене! Князът е достоен да бъде твой съпруг и мой наследник. Никой по-добре от него не би управлявал Китай след моята смърт.
— Господарю — казала спокойно Турандот, — отде ти е влязло в ума, че не ще мога да отговоря на въпроса, който ми зададе князът? Толкова глупава ли ти се струвам? Та мигар е мъчно да се отговори на такъв въпрос? Ако вчера поисках отсрочка, то не беше, защото не можех да отговоря, а по съвсем друга причина. Както и да е, днес съм готова да отговарям на всички въпроси, които ще ми зададат.
— Добре, княгиньо — рекъл Калаф. — Аз те запитах как се казва оня княз, който, след като е прекарал и глад, и жажда, и премеждия, на прага на гроба е стоял и е просил, за да се нахрани, в тоя миг се намира на върха на славата и на радостта си?
— Тоя княз — отвърнала Турандот, — се казва Калаф. Той е син на Тимур-Таш.
Като чул името си, Калаф побледнял. Очите му се премрежили. Той паднал без съзнание.
Мандарините се хвърлили към него. Сам богдиханът слязъл от престола и се затекъл към княза. Почнали да свестяват припадналия.
Когато дошъл на себе си, Калаф казал на Турандот:
— Хубава княгиньо, имаш грешка. Ти не отговори право. Синът на Тимур-Таш не се намира ни на върха на славата, ни на радостта си. Напротив, той е обзет от смущение и от дълбока скръб.
Като помълчал малко, за да си поеме дъха, Калаф продължил:
— Той не скърби за това, че са узнали името му. Нему е известно как е узнато. Но му е мъчно, че онази, която обича, си е послужила с шпиони, за да намери отговора на въпроса. От друга страна, гризе го съмнение дали онази, която е обикнал, заслужава това или не. Трябва ли да я обича той, ако тя го мрази и желае смъртта му? Повтарям, княгиньо: ти не отговори точно на въпроса ми.
Турандот възразила:
— Вярно е, княже, че ти сега не си на върха ни на славата, ни на радостта си, но не беше ли вярно това за вчера, когато ми зададе въпроса? Недей хитрува! Вместо да обясняваш, че уж отговорът бил узнат с шпионство, я си признай, че губиш всякакви права над Турандот.
Калаф казал:
— Щом в това царство е позволено истината да се узнава чрез измама, признавам си, че губя правата, за които е дума.
Тия думи направили тежко впечатление на всички присъствуващи. Никой от тях освен княгинята не знаел за какво шпионство и за каква измама приказва князът. Турандот побързала да прекъсне всякакви по-нататъшни разпитвания.
Тя рекла на княза:
— Ти си призна, че нямаш вече право да ме искаш за съпруга. Но аз дължа да кажа на всички събрани тук, че днес не мисля, както мислех вчера. Приятелската обич на моя баща към тебе, твоята смелост и честност, както и обичта ти към мене ме карат да се съглася да ти стана съпруга.
При тия думи хиляди одобрителни викове огласили чертога. И мандарините, и учените, и философите изръкопляскали от радост. Царят прегърнал дъщеря си и я целунал:
— Драго ми е, дъще, че си се променила. Аз много се боях да не би омразата ти към мъжете да убие моята надежда да видя синове от своята кръв. Слава Богу, че сега вече ти успя да се привържеш към един момък, който напълно заслужава това. Народът ще забрави многото отсечени глави. Вие двама ще заживеете щастливо. Но я ми кажи как успя да отгатнеш името на княза, когото не познаваше? С магия ли?
— Не, татко — отвърнала княгинята. — С много просто средство. Аз пратих най-хитрата от своите приятелки снощи при княз Калаф. Целта ми беше не само да узная неговото име, но и да разбера какво би направил, ако го заплашва опасност да бъде убит от онази, за която казва, че я обичал. Това князът нарече преди малко шпионство и измама. Както виждате всички, моята цел не е била позорна.
Заседанието на държавния съвет приключило. Още същия ден Алтън хан издал заповед да почнат приготовленията за сватбата. Додето траели приготовленията, посланиците заминали за земята на берлазите — да съобщят на ногайския хан какво се е случило със сина му в Китай и да го помолят колкото се може по-скоро да тръгне с жена си за Пекин.
Сватбените тържества станали с много голяма тържественост. Царят назначил двама стари мандарини да научат Калаф на многобройните и трудни неща, които трябва да знае — според сложното китайско благоприличие — един царски зет. Освен това той обявил, че го освобождава от задължението да направи четирите трудни поклона на колене пред своята съпруга. Това било вече знак на много високо благоволение.
В продължение на цял месец в двореца имало само угощения и представления. В града пък били уредени увеселения за народа.
Не след дълго пристигнали Калафовите родители и Алигер, който сам пожелал да ги придружи. С тях вървели като придружници най-знатните Алигерови царедворци.
Срещата на Калаф със стария му баща и майка била тъй сърдечна, че всички присъстващи — и китайци, и татари — се трогнали до сълзи.
Алтън хан посрещнал родителите на своя зет толкова тържествено, че дълги години отсетне цял Китай приказвал все за това посрещане.
Тимур-Таш разказал на Алтън хан подробно за всички свои нещастия. Китайският император го успокоил с обещанието, че ще стори всичко, за да накаже каризмийския султан. И наистина, още на другия ден той заповядал на областните си управители да съберат своите войски и да ги поведат към голямото Балжутско езеро. Берлазкият хан от своя страна също събрал всичките си войски и ги повел.
Многобройни пълчища се събрали. Трима пълководци ги повели на бой: берлазкият хан, Калаф и Тимур-Таш. Каризмийският цар бил надвит. Той и синът му паднали в боя. Калаф станал каризмийски султан, а баща му си възвърнал своето царство.
Тимур-Таш обаче не се задоволил с това, че си възвърнал короната и престола. Той решил да накаже и сиркасийците за тяхната измяна. Нападнал ги, убил в боя царя им и превзел тяхното царство.
Турандот обиквала всеки ден все повече и повече Калаф. Тя добила двама синове. Единия нарекли Калаф. Той станал след бащината си смърт китайски император. А другия кръстили Алтън. Той пък наследил дядо си Тимур-Таш.
Преди хиляди години живяло край града, който се нарича днес Испахан, в Персия, бедно семейство. Сиромасите имали земя, която раждала, колкото да ги нахрани. Но понеже се случвали неплодородни години, бащата трябвало да сече дърва, а майката — да бере цветя и да ги продава.
Един ден бащата паднал болен. Той повикал сина си и му казал:
— Синко, виждам, че няма да живея дълго. След смъртта ми ти ще се грижиш за сестра си и майка си. Едно ще те моля: обещай ми, че няма да продаваш земята, дето си се родил. Тоя имот е останал от бащи, деди и прадеди. Предречено ни е, че един ден в тая земя ще порасне нещо, каквото няма още на земята.
— Добре, татко — рекъл момъкът, — обещавам ти.
Бащата издъхнал няколко дена след това. В съседство с това семейство били земите на един голям богаташ и благородник. Той отдавна бил намислил да откупи тая земя, за да прокара през нея път към своята лятна къща, дето обичал да кани приятели — да отиват на лов. Тоя благородник пращал вече няколко пъти своя домакин да се пазари със стопанина на земята, но оня не искал да я продаде. Още на другия ден след смъртта на бащата домакинът на богаташа отишъл при сина:
— Господарят ми иска да купи твоя имот. Колко искаш за къщата, градината и нивата?
— Не са за продан — казал синът. — Докато съм жив, те ще бъдат на нашия род.
— Не бъди упорит като баща си! — рекъл домакинът. — Моят господар ти дава хиляда жълтици, макар че имотът не струва и петстотин.
— Не мога да го продам. Дал съм клетва на баща си.
— Хиляда и петстотин жълтици.
— И за толкова не го продавам.
— Две хиляди.
— Не.
— Тогава сбогом. Ще се каеш, че си бил тъй твърдоглав, но ще бъде късно.
Тая година настъпила суша. Цветята в градината не виреели. Майката и дъщерята едва намирали от какво да правят китки, за да ги продават на богатите моми и момци в града. А през миналите години в градината цъфтели изобилно шибои, карамфили, ясмини, лалета, тъжени, теменуги, незабравки и още много други цветя, които те умеели много майсторски да нареждат на хубави китки. Нивата не родила ни жито, ни ръж. Момъкът трябвало да стане дървар в гората на един богат търговец, човек с кораво сърце. Тоя търговец бил не само безжалостен, а и скъперник. Той забранявал на бедните да влизат в гората и да събират сухи съчки. Поръчал бил на своите дървари да следят и да не пущат никого.
Момъкът бил обаче милостив. Той се преструвал, че не вижда старците и бабичките, които идвали рано сутрин или късно вечер да съберат по един сноп съчки и прегърбени под него, да ги отнесат вкъщи. Между тия сиромаси имало един, когото момъкът съжалявал най-много. Той бил окъсан, белобрад старец, изнемощял от дълги години неволя. Идвал, току-речи, всеки ден да бере съчки, които отнасял в своята колиба накрай гората. Веднъж, както вървял, нарамил своето бреме, старецът се спънал и паднал. Момъкът сечел наблизо дърва. Обърнал се и го видял, че лежи и не става. Затекъл се, сложил си ръката на сърцето му: то тупнало още. Тогава почнал да му разтрива ръцете и главата, сипал му малко вода в устата и го вдигнал, та го изправил. Старецът дошъл на себе си. Като видял момъка и разбрал какво е станало с него, рекъл му:
— Синко, да те благослови Ормузд и винаги да ти помага. Ти се погрижи за мене тъй, както син се грижи за баща си. Благодаря ти от сърце.
Няколко дена след това дърварят забелязал, че старецът събира съчки в гората, далече от него. Било зимно време. Листата на дърветата били окапали, та се виждало през клоните. Но дърварят се направил, че не вижда. Той продължавал да сече дърва. Изведнъж една тежка ръка го ударила по рамото и той се извърнал. Видял своя господар, търговеца. Тоя му рекъл ядосано:
— Така ли ми пазиш гората? Пред очите ти ме обират. Я иди хвани оня стар безделник там, дето събира сухи дърва! Аз ще го хвърля в тъмницата — да му изгният костите.
И той дръпнал момъка и го повел към стареца.
— Господарю — казал дърварят, — недей се гневи. Тоя старец не краде, а купува. Преди малко дойде при мене и ми даде два гроша, за да си набере съчки. Аз мислех да ти дам парите довечера, когато отида у вас да си получа надницата, ала щом ти си дошъл сам, ето ти ги.
И той му дал два гроша.
Скъперникът поомекнал, но казал:
— Не бива така. Аз не позволявам на своите работници да продават мои дърва. Но понеже го правиш за пръв път, прощавам ти.
Сетне се обърнал към стареца и му креснал:
— Хайде, махай се оттук! Стига ти това, което вече си набрал за два гроша! Друг път да не съм те видял в гората!
Старецът не рекъл нищо. Той нарамил снопа и си отишъл.
Около месец след това, когато дърварят цепел един дебел труп, явил се старецът и му казал:
— Синко, дошъл съм да се сбогувам с тебе. Утре навършвам сто години. Ще оставя вече колибата, дето живеех досега. Откак се помня човек, ти си едничкият, който се е отнесъл към мене човешки. Та дойдох да ти благодаря, защото, ако не беше ти, щях да умра от студ, или пък щяха да ме разкъсат вълците в оная порутена колиба, ако нямах огън. Да не беше ти, щях да умра, когато паднах в гората. Да не беше ти, щях още да гния в тъмницата, дето би ме хвърлил твоят жесток господар. Бъди благословен! Дано Ормузд ти даде всички земни и небесни добрини!
Момъкът рекъл:
— Благодаря ти, дядо. Но аз не виждам да съм сторил кой знае какво. Който и да беше на мое място, навярно щеше да направи същото. А туй, че съм дал на господаря два гроша, за да те отърва, не е голяма работа. Какво са два гроша? Не бива и дума да става за това. Но ти ми кажи, като си отиваш сега, в това студено време, къде ще вървиш? Сега не е за никъде! От студ и глад ще умреш.
Старецът се усмихнал:
— Аз отивам, синко, там, дето няма ни студ, ни глад, ни неправда, ни жестокост. Хората не знаят страната, дето отивам.
— Да не се готвиш да умираш, дядо? Не говориш ли ти за страната на смъртта?
— Не, синко. На мене не е дадено да узная какво е смърт. Аз не съм тоя старец, какъвто ме виждаш. От утре нататък ще имам голяма сила, каквато никой човек не може да има. Вземи тази тояга от лимоново дърво. Ако някога изпаднеш в беда и ти потрябва моята помощ, удари три пъти с тоягата поземи, па речи: „Белам! Телам! Селам!“ — и аз ще ти се притека на помощ.
Като дал на дърваря тоягата, старецът изведнъж се изгубил, сякаш потънал под земята. Момъкът се прибрал вкъщи и сложил тоягата в един кът.
Минали три години. Момъкът израснал и станал хубавец. А още по-хубава станала сестра му. Но майка им остаряла и почнала често да боледува: неволята я съсипала.
Една вечер тя рекла на сина си:
— Синко, и аз ще отида при баща ти. Няма да ме бъде. Ала бих желала, преди да умра, да те видя задомен. Няма ли някоя мома, към която да те тегли сърцето?
Синът отвърнал:
— От всички, които съм срещнал, ми се е харесала само дъщерята на моя господар, търговеца. Колкото той е жесток, толкова тя е жалостива. Колкото той е скъперник, толкова тя се грижи за бедните и нещастните. Тя е хубава като зорницата. Добра е като слънцето. Но баща й няма да я даде на беден работник като мене. Той е рекъл, че би я дал на мъж, който му брои десет хиляди жълтици. Цял живот да работя, аз няма да спечеля и хиляда.
— Добре, синко — рекла майката. — Ако пооздравея, ще вървя да я поискам.
— Недей, мамо, баща й ще те изпъди. Той е толкова груб, колкото и надменен.
Но майката не послушала. Щом се усетила по-добре, тя отишла при богаташа и поискала дъщеря му.
Оня кипнал.
— Не те ли е срам, просякиньо — викнал й той, — да искаш дъщеря ми — бисера на Изток — за своя син, ни благороден, ни богат, а прост дървар, който ми работи с надница? Ти си полудяла. Махай се оттук веднага!
Майката се върнала с плач у дома си. По пътя я срещнал домакинът на благородника, разпитал я, узнал всичко и разказал на своя господар.
— Тъкмо сега е време — рекъл — да идем да се спазарим за имота. Навярно те ще го дадат, ако им обещаем десет хиляди — да задомят сина си.
— Да вървим тогава — съгласил се благородникът.
Когато отишли при момъка, благородникът му рекъл:
— Дошъл съм да ти помогна. Тебе ти трябват пари, за да се ожениш. Зарадвай майка си, преди да умре! Виждаш, че ни градината, ни нивата могат ви изхрани. Ако навремето се беше съгласил да ги продадеш и да почнеш търговия, досега щеше да имаш много нари. Не ставай глупав: продай тоя имот, който не ти върши работа! Ще ти дам десет хиляди жълтици — да вземеш дъщерята на някой богаташ. Съгласен ли си?
— Господине — отвърнал момъкът, — благодаря ти за твоята добрина. Но аз искам да бъда честен син на честен баща. Клетва съм дал: не продавам имота.
— Петнадесет хиляди ти давам: съгласен ли си?
— Не, господине. Това, което даваш, е много — виждам. Но и за сто хиляди аз не мога да наруша клетвата си.
Благородникът си излязъл посрамен, без да каже вече дума. Той бил ужасно оскърбен от отговора на честния момък. В сърцето му пламнала омраза срещу него.
— Душата си ще продам на девите, но ще взема тоя имот и ще си отмъстя на оня дървар!
Деви са злите духове, в които вярват персите.
Едва изрекъл тия думи, ето че се разтърсила земята под него и се разтворила. Оттам избухнал вонящ дим, който се сгъстил, та се образувал огромен черен човек с червени очи, светещи като въглени, и страшни дълги зъби. Имал големи зелени крила.
Исполинът рекъл с гръмовит глас:
— Мене ли викаш? Аз съм Бахах, най-силният от духовете. Какво искаш?
— Искам да принудиш дърваря да ми продаде имота си. Ако не се съгласи, накажи го! Прави каквото правиш, накарай го да ми продаде своята земя!
— Ще сторя каквото искаш, но трябва да помниш едно: и да се съгласи момъкът да ти продаде имота, и да откаже — твоята душа ще бъде моя в продължение на десет години след смъртта ти. Съгласен ли си?
— Съгласен.
— Подпиши тогава с кръв, че си съгласен.
И духът подал на благородника лист от кожа и калем от тръстика.
Оня си порязал ръката, натопил калема в кръвта и се подписал. Духът взел кожата и се изгубил.
Още същия ден той срещнал в гората дърваря, който се уплашил доста, като го видял. Момъкът познал, че пред него стои дух, та побягнал навътре в гората. Но духът изведнъж пак се явил пред него.
— Какво искаш от мене, могъщ дево? — попитал момъкът с треперещ глас.
— Искам да си продадеш имота на благородника.
— Зарекъл съм се да не го продавам.
— Ще получиш петдесет хиляди жълтици и всичко, каквото поиска сърцето ти.
— Нищо на тоя свят не ще ме накара да си продам земята.
— Пази се, момко! Аз съм много силен.
— Знам това, дево. Боя се от тебе, но не искам да стана безчестник.
— Безчестие ли е това да направиш добро на своите близки? С десет хиляди жълтици ще купиш много по-хубав имот. Майка ти и сестра ти ще живеят в обилие и разкош. Нито ти ще работиш, нито те ще се мъчат. Съгласи се!
— Не, дево, не мога.
— Знай тогава, че ще те накажа. И ще те наказвам, докато се съгласиш.
Духът прострял ръката си към мястото, където била къщата на дърваря, казал няколко магични думи и се изгубил.
Когато момъкът се завърнал у дома си, той видял, че духът наистина се е заел да му отмъсти. Покривът и стените на къщата били пробити — зеели дупки. В градината и нивата били израсли бодливи храсти.
— Какво се е случило? — запитал той майка си и сестра си, като ги видял, че плачат.
Те му казали, че били в градината. Поливали цветята. Отведнъж се задал черен облак, спуснал се над къщата, задухал студен вятър. Разтърсила се земята, заблестели светкавици, загърмяло. Буря завилняла по нивата и градината. Вятърът бил толкова силен, че повалил на земята и майката, и дъщерята. Тъй лежали те дълго в несвяст. Когато дошли на себе си, видели, че къщата е пробита, а в градината и нивата няма ни цветя, ни жито, а бодливи храсти.
— Какво да правим? — рекла майката и почнала да си кърши ръцете.
— Не се тревожете! — ги утешил синът. — Още утре ще повикам зидари да поправят къщата. А пък аз ще се стегна да изкореня тия трънливи храсти и да засадя цветя.
Така и станало. На другата вечер къщата била поправена, а момъкът изчистил една част от градината.
— За десетина дена — рекъл — ще поправя пакостите, които ни е направил злият дух.
Но когато се събудили на сутринта, видели, че и на покрива, и на стените зеят същите дупки, които били поправени през деня. В градината не се и познавало, че е чистено: храстите били израсли отново — по-гъсти и по-високи.
Тогава момъкът си спомнил за тоягата от лимоново дърво. Той я взел, ударил с нея три пъти по земята и рекъл: „Белам! Телам! Селам!“
В същия миг се появил висок и хубав момък със сини очи, бляскав като звезда, с бели дрехи — сякаш от сребро.
Сиянието, което се излъчвало, било толкова силно, че всички си затулили очите. Тогава се чул глас:
— Не ме ли познаваш, сине мой?
— Лицето ти не познавам — рекъл той, — но добрият глас и кротките ти сини очи ми напомнят оня старец, когото отдавна не съм виждал.
— Аз съм оня, който беше някога старец. Ормузд ме беше пратил да накажа един злосторник, но аз се смилих над него, та го пощадих. С това аз оскърбих Ормузд и той ме прокле да прекарам сто години на земята в неволя. Ти едничък се съжали над мене и ми помогна. Аз знам защо си ме повикал. Не бой се: всичко ще стане от добро по-добро! Аз съм от тези, които превръщат злото на добро: това ни е работа. Затова хората казват: „Всяко зло за добро.“ Ние учим лекарите да използват отровите за лекарства. Ние превръщаме грозните гъсеници в хубави, пъстри и леки пеперуди. Черните облаци разтапяме на благодатен дъжд, за да оросим нивята и градините. Хайде сега излезте от къщата, защото след малко няма да я има!
Когато синът, майката и дъщерята излезли на двора, те видели, че непознатият докосва с лявата си ръка къщата. Тя изведнъж рухнала. Превърнала се на куп тухли и прах. Но след това духът си прострял десницата и на мястото на съборената къща се издигнала изведнъж нова — висока, голяма и хубава като дворец. Всред нея имало вътрешен двор с градинка и голям водоскок.
След това духът се обърнал към нивата и градината и тутакси големите бодливи храсти цъфнали. Явили се цветя, каквито никой не бил още виждал: едри като ябълки — червени, румени, бели, златистожълти, тъмночервени, току-речи, черни. Те издавали приятна, упоителна миризма.
Непознатият казал на момъка:
— Тия цветя израстват за пръв път на земята. Те са трендафили. Стъблото им е бодливо, но цветовете — великолепни. Додето живее вашият род, те ще растат само в тая градина, а после ще се разпространят по цялата земя. От тях може да се получи масло, което е най-благовонно от всички ухания.
Тъй се явили розите. Пръв оня момък почнал да вари розово масло и да го продава в мускалчета. Мълвата за това масло и за чудните цветя се разнесла по цяла Персия, а после и по целия Изток. Богаташи, благородници, дори царе пращали свои хора да им купуват рози и розово масло. Семейството разбогатяло скоро.
А оня благородник, който си продал душата на злия дух, се разболял от жълтеница. Той позеленял като гнил лимон. След половин година умрял. Тогава дошъл девата, взел му душата и я вселил в тялото на едно шугаво магаре. Купил го един вехтошар — жесток и скъперник. Той го съсипвал от бой.
Магарето мразело хората; то ритало всекиго, който се доближи до него; види ли човек, спомняло си за своя някогашен човешки живот. Но още повече мразело трендафилите, защото му напомняли успеха на оня момък, когото се мъчело някога да разори. Затова и до днес, когато стане дума за някой невежа, който говори за неща, които не познава, на Изток казват: „Разбира — колкото магаре от трендафил.“
Един цар имал две деца — момче и момиче. Момичето било глухо и нямо. Но затова пък било толкова хубаво, че който го погледнел, занемявал от прехласване. Придворните певци казвали за младата княгиня:
— Тя е прекрасна като месечина на петнадесет дена. Очите й светят като звезди. Веждите й са тънки, сякаш художник ги е изписал с молив. Устата й са като на райска девойка. Тя е умна като арабски кон. Добра е като пролетно слънце. Нежна е като гълъбица. Гъвкава е като млада тръстика.
И бащата, и братът обичали много момата. Баща й я пазел като очите си. А братът ходел постоянно с нея — да не би да й се случи нещо лошо.
Минали години. Децата порасли. Царят остарял. Той видял, че се приближава денят на неговата смърт. Веднъж повикал сина си и му казал:
— Аллах е определил на всекиго от нас кой по колко години ще живее. Като с нож са отсечени дните на смъртните. Затова трябва отрано да мислим за последния си ден. Аз съм като звезда на залез. Скоро не ще ме има. Ти си ми наследник. Желая да те видя задомен. Като се ожениш, бъди нежен, моля те, не само към жена си, а и към своята клета сестрица, както си бил нежен към нея досега. Ще кажеш, че нямам право да подозирам, че ще се промениш. Но, сине мой, жените променят и оногова, който се кълне пред Аллаха, че не ще се промени.
Князът се оженил за една княгиня, голяма хубавица, която обикнал от сърце. И тя го обичала. Бащата умрял. И на смъртния си час обаче той поръчал на сина си да се грижи за своята сестра.
Князът пазел обещанието си, както се пази крехка и скъпа чаша. И след като се оженил, той продължавал да обича сестра си. Угаждал й във всичко. Изпълнявал и най-малките й желания с бързината на светкавица. Прах не давал да падне върху нея. Толкова скъпа била на сърцето му, че в нейно име се кълнял.
Нямата княгиня била благодарна на своя брат за тая голяма обич. И тя го обичала все тъй нежно, както когато бил дете и играела с него в царската градина, обрасла с рози.
Еднакво обичала тя и братовата си жена. Но онази почнала да ревнува мъжа си, като виждала, че угажда на своята сестра.
— Ти я обичаш повече от мене — му казвала тя. — Бива ли така? Не забравяй, че аз съм ти жена. Мене ти трябва да обичаш повече от всички други.
А мъжът я успокоявал:
— Не виждаш ли, че сестра ми е нещастна: глуха е и няма. Аллах ни е заповядал да помагаме на нещастните и да ги закриляме. Моята обич към тебе не става по-малка от това, че обичам и сестра си, и тебе. Нея обичам като сестра, а тебе — като съпруга.
Но на жената не се харесвали тия грижи за сестрата. Тя почнала от ден на ден все повече и повече да я намразва. Толкова се озлобила срещу нея, че не можела да я търпи. Само за едно мислела: как да скара брата със сестрата.
Младият цар имал пъстър папагал. Той обичал да се разговаря с него вечер, като се прибере вкъщи.
И птицата обичала господаря си. Когато царицата се приближела да го погали, папагалът почвал да крещи: „Не ща! Не ща!“ А когато дойде царят, щом го види, казва: „Добър вечер! Добър вечер!“
Веднъж, когато царят бил по лов, царицата заклала птицата. Като се върнал мъжът й, казала му:
— Ти пазиш сестра си като зеницата на окото си. Но виждаш ли какво е направила? Убила е хубавия папагал. Като разбра, че го обичаш много, завидя му и го уби.
Царят отвърнал спокойно:
— За своята сестрица съм готов да дам и всички папагали на света. Това нека й бъде грехът, че го е убила. Папагали много: ще си купя друг. А сестри много нямам: само една е, да ми е жива.
И след това повече не споменал за папагала, колкото и да му било мъчно, че се разделил с него.
Като видяла, че това средство не успяло, царицата измислила друго. Мъжът й имал много хубав арабски кон — бърз като вятър. Толкова го обичал, че отивал сам да го храни и пои в обора. Царицата убила и него. Когато мъжът се върнал вечерта, царицата му казала:
— Не мога да разбера отде се е взела тая злоба у сестра ти. По-рано уби папагала, а сега е убила твоя любим арабски кон. Не може да търпи, види се, че го обичаш.
И тоя път царят отговорил спокойно:
— Дори и всички коне по света да бяха мои, не бих ги пожалил заради сестра си. Нека тя бъде весела, па каквото ще да става! Коне много — от хубави по-хубави. Ако е убила тоя, друг ще си купя. Той и така накуцваше напоследък, та не ми е жал за коня.
И оттогава царят не казал и дума за коня.
Това спокойствие озлобило царицата още повече. Тя се затворила в стаята си, почнала да плаче, да си скубе косите, да си къса дрехите. Дори лицето си издраскала от ярост.
— Що е това? — запитал я мъжът й, като я видял обляна с кръв. — Кой те е издраскал така?
— Кой ли? Че кой може да бъде друг освен твоята обична сестрица ? Слава Богу, че не й се дадох да ми извади очите. Тогава щеше да имаш няма сестра и сляпа жена.
Царят се позамислил. Никак не му се вярвало сестра му, която знаел, че е нежна към всички, да е направила това. Как е възможно тая кротка мома да издере лицето на жена му?
— Ще видя — рекъл той. — Днес недей се среща със сестра ми. Седи си в стаята, а аз ще разбера как е станала тая работа.
Като останал сам, царят си помислил:
— Кой знае пък, може би наистина сестра ми е направила това. Чувал съм, че глухонемите хора се озлобяват току-тъй, без причина. Ако отида при нея, да я питам, може още повече да се озлоби. Нека всичко мине и се забрави.
Все пак царят отишъл при сестра си, но не й дал никакъв знак, че я укорява в нещо. А тъй се случило, че тъкмо тоя ден тя била много замислена. През нощта я болели зъби, не могла да спи. И през деня й било зле. Когато видяла брата си, опитала се да му се усмихне — но като срещнала загрижения му поглед, навела глава.
— Станало е нещо — си казал на ума царят. — Никога сестра ми не е била такава: тя ме е посрещала винаги с усмивка, а сега като че ли беше гузна.
На другия ден жена му нарочно си ударила главата в стената. Излязла й буца. Затекла се при мъжа си. Разплакала се, развикала се:
— Ако не махнеш тая мома, аз ще се махна от двореца. Ще ме убие. Вчера ми издраска лицето, а днес ме удари по главата с железен топуз. Озверила се е. На човек не прилича. Ако и сега й простиш, ще я удуша, па ще вървя при баща си. Стига сте се подигравали с мене!
Тоя път царят решил да накаже сестра си. Той заповядал на двама слуги да й вържат очите, да я отведат в гората и да я оставят там. Заповедта била изпълнена. Вързали очите на момата, за да не намери пътя, отвели я и я оставили в най-гъстата част на гората, па си отишли.
Княгинята не можела да разбере защо я наказва брат й. Като се намерила сама всред тъмната гора, изоставена дори от слугите, заплакала от отчаяние. Тъй прекарала чак до полунощ. Съсипана от скръб, най-сетне заспала. Когато се събудила, видяла пред себе си, на тревата, едно хубаво зайче — златисто, с големи умни очи. То стояло, сякаш се чуди отде се е взела в гората тая мома.
Княгинята се навела да погали зайчето. То започнало да подскача около нея. По едно време се спряло, загледало я отново право в очите, па й казало с човешки глас:
— Добра и хубава княгиньо, хайде да си поиграем! Аз ще тичам, а ти ще ме гониш.
И за пръв път през живота си момата чула какво й се говори и сама отговорила:
— Да си поиграем, зайченце.
Тя сама не забелязала как й се развързал езикът и заговорила. Сякаш никога не е била ни глуха, ни няма. Това я изпълнило с голяма радост.
Зайчето се затичало, а тя се впуснала след него да го гони. Ала стига ли се заек? Зайчето напред, тя след него — тъй минали много поляни и долини, докато стигнали до един великолепен дворец, разположен всред голяма градина.
В градината, засадена с всякакви цветя, имало водоскоци. В езерата играели рибки. Под сянката на големите овощни дървета седели джуджета и работели. Едни шиели дрехи от коприна и кадифе, други кроели обувки и сърмени чехли, трети тъчели пъстри килими, четвърти правели гърнета, паници и други съдове и ги шарели.
Самият дворец бил отвън целият позлатен и украсен с бляскави шарени плочки. На тях имало изписани всякакви животни и цветя. Към двореца водела голяма златна врата, която се отворила сама, щом зайчето се приближило до нея. То минало през вратата и се спряло в коридора, па се обърнало — да види иде ли княгинята. Тя стигнала до вратата и се спряла в нерешителност. Как да влезе в тоя чужд дворец? Тя дори не знаела кой живее в него.
Но зайчето й казало:
— Върви подир мене, княгиньо! Нали ми обеща, че ще играем на гоненица? Защо се спря?
Тогава момата тръгнала след зайчето. Като изминали коридора, стигнали до една стълба. Стъпалата й били от различни метали: едно златно, друго сребърно, трето медно, четвърто желязно, пето бронзово и тъй нататък. Стълбата била висока.
Стигнали до най-горната площадка. Пред тях се отворила втора златна врата. Влезли в стая, много богато украсена. Подът бил постлан с копринени килими, а по стените имало изработени украшения във вид на цветя от злато, сребро и скъпоценни камъни. До стените били наредени високи столове от слонова кост със златни крачета. На всеки стол лежала по една кадифена възглавница. В ъглите имало големи сребърни кадилници, в които се топели благовонни смоли.
Всичко това било толкова хубаво, че княгинята се спряла насред стаята. Когато се опомнила и потърсила с очи зайчето, то се било изгубило. Момата се уплашила, като се видяла самичка в тоя чужд дворец. Тръгнала да си върви.
Но тъкмо когато излизала от голямата стая, срещнала един млад човек, разкошно облечен, с бяла сребриста чалма на главата. Той бил мургав, черноок, с вежди, извити като дъга. На бедрото му висяла златна крива сабя, чиято дръжка била украсена със скъпоценни камъни. Лицето му било пълно с доброта.
Като се приближил до момата, той я поздравил с тия думи:
— Добре дошла, светла княгиньо, в моя дворец! Шах Нуриван, синът на славния цар Енгибар, те поздравява. Чуй историята на моя живот, за да разбереш кой стои пред тебе. Моят зъл чичо ме лиши от престола, като уби баща ми. Бях принуден да избягам, за да спася живота си. Но един стар приятел на баща ми, прочутият магьосник Тофед-Алиф, който е върховен повелител на джуджетата, ме скри в тая далечна гора и ми подари двореца, в който се намираш сега. Магьосникът е този, който се преобрази на зайче, за да те излекува от немотата и глухотата и да те доведе при мене. Мъдрият Тофед-Алиф знаеше, че злосърдечната ти снаха те мрази и те клевети пред брата ти. Той се научи, че са те отвели в гората, за да те разкъсат зверовете. Цяла нощ те пази той, додето ти спеше. Ако искаш да останеш в тоя дворец, за да го украсиш със своята хубост и да го развеселиш с усмивката си, той ще принадлежи от днес нататък на тебе.
Докато шахът говорел тъй, явил се и самият магьосник: благороден старец, белокос и белобрад, облечен в разкошни дрехи от свила и сърма, с теменужна чалма на главата.
Като го видяла, княгинята паднала на колене пред него — да му благодари за това, че я спасил и излекувал. Но той я вдигнал и й казал кротко:
— Добра княгиньо, няма защо да ми благодариш. На когото е дадено знание, той е длъжен да помага с всички сили и средства на слабите и беззащитните. Твоят брат е жертва на измама. Ще дойде време да се опомни и да разбере колко голяма грешка е направил. Тогава и той ще съжалява за извършеното. Ето тоя момък, когото аз обикнах като свой син. Ако ти е по сърце, вземи го за съпруг. С него ще живеете честито, уверен съм: вие сте родени един за друг.
Княгинята се съгласила.
Тогава целият дворец се осветил от блясъка на разноцветни огньове: сини, портокалови, теменужни, зелени, червени. Невидими музиканти засвирили на флейти, арфи и тръби. Разнесли се песни. Явили се моми, облечени в бели дрехи, с венци от трендафили на главите. Те отвели княгинята да я облекат и приготвят за сватбата.
Сватбата излязла великолепна. Хиляди джуджета, пременени в пъстри дрехи, с високи шапки на главите, играли хоро и танцували с момите. Надошли много самодиви, поканени от магьосника. Надошли и различни горски духове да вземат участие в пиршеството и веселбата. Целият дворец гръмнал от радостни викове.
Магьосникът подарил на младата булка две златни ябълки. Когато й ги подал, казал й:
— Ти ще добиеш две момченца. Ще им дадеш тия ябълки да си играят с тях. Те носят щастие.
След сватбата магьосникът Тофед-Алиф се сбогувал с младоженците, като им казал, че отива на дълъг път. Шах Нуриван и княгинята заживели щастливо. Добили им се две хубави момченца. Майката им подарила златните ябълки.
Минало време. Една вечер децата си играели с ябълките в градината на двореца. Княгинята седяла на прозореца и гледала как си играят момчетата й. Тя си спомнила за своето детинство, после — за брата си, сетне — за снаха си и за своето изгнаничество. Без да ще, се разплакала. От хубавите й очи рукнали сълзи като порой.
— Брате, мили брате, къде си сега? — изхлипала жената, дълбоко натъжена.
И сякаш в отговор на тоя въпрос, княгинята видяла пред вратата на двореца един конник, който приличал по всичко на брата й. Загледала се в него: наистина бил той. Сърцето й затупкало от голяма радост, но тя се престорила, че не го познава.
Конникът се обърнал към жената и я запитал:
— Чий е тоя дворец?
— На шах Нуриван — отвърнала тя. — Аз съм негова жена.
— Светла царице — казал той, — имам една молба към тебе. Нощта ме настигна в тая гора и не виждам път за излаз. Па и конят ми е уморен. Позволи ми да прекарам тая нощ в двореца ви.
— Добре си дошъл — отвърнала тя.
И като повикала слугите, заповядала им да отворят на конника и да го приемат като гост. Отвели коня в обора, на царя дали стая, сложили му вечеря. А княгинята отишла през това време при мъжа си и му казала кой им е на гости, но го помолила да не се показва пред брата й до сутринта.
Когато гостенинът заспал, сестра му влязла тихичко в стаята, сложила в чантата му златните ябълки на децата и без да забележи някой, си отишла в спалнята.
На сутринта царят станал и се приготвил да си тръгне, но слугите го спрели и му казали:
— Нашата господарка не позволява на гостенина да си върви, защото е откраднал златните ябълки на двамата князе. Той ще бъде хвърлен в тъмницата.
Царят се разсърдил. Почнал да се кара на слугите, че го оскърбяват. Поискал да го отведат пред царицата, да се обясни. Но те взели ловджийската му чанта, отворили я и наистина намерили в нея двете златни ябълки.
Гостенинът се и уплашил, и засрамил.
— Заведете ме при царицата! — рекъл. — Тая работа е нагласена. Аз не съм крадец.
Отвели го. Той се оплакал, че го обвиняват в кражба.
— Защо обвинявате без право тоя господин? — попитала царицата слугите.
— Не без право, ваше величество. Намерихме в чантата му двете златни ябълки.
— Намерихте ги, но аз не съм ги взел. Кълна се, че съм невинен. Тука трябва да има някаква грешка.
Тогава сестра му казала:
— Виждаш ли колко е лесно да се обвини човек, а колко е мъчно да се спаси от обвинението? Не помниш ли, че и ти едно време обвини поради клевета сестра си, че иска да убие жена ти, и я изгони от двореца, за да я изядат люти зверове?
— Ако сестра ми е била наистина невинна — рекъл царят, дълбоко развълнуван — и аз съм я погубил поради клевета, не заслужавам да живея. Убийте ме!
Но в това време влязъл шах Нуриван.
— Бъди спокоен! — рекъл той на гостенина. — Макар че си виновен, жена ти е много по-виновна от тебе. Тя заслужава наказание, а не ти. Що се отнася до сестра ти, тя е жива. У нея си на гости сега. Всемогъщият Аллах извърши чудо: той не само я отърва от зверовете, но й върна и двете скъпи дарби — да говори и да чува. Той закриля невинните.
Голяма била радостта на брата и сестрата. Царят наказал своята зла жена. А с шах Нуриван сключил съюз и му помогнал да си вземе отново бащиното царство.
Злото умира, доброто остава. От небето паднаха три златни ябълки. Едната е за мене, приказвача Ибрахим. Другата — за вас, които ме слушате. А третата — за добрия магьосник.
Едно време управлявал Китай младият цар Рузванчад. Той бил страстен ловец. Веднъж, като яхнал коня си и тръгнал на лов по планините, пред него излязла бяла сърна с черни и сини петна по кожата — такова хубаво животно, каквото той не бил виждал през живота си.
Царят спрял кучетата — да не би да разкъсат чудното животно — и препуснал коня си подир сърната, за да я хване жива, след като я измори от бяг.
Сърната била наистина необикновено животно. Тя имала на гърба си покривало от жълта коприна, обшито със сребърна сърма, а на нозете — златни гривни.
„Тая сърна не е дива — си помислил царят. — Навярно е избягала от господаря си.“
Но тя тичала толкова бърже и леко, че скоро се изгубила от очите му и той не могъл да види дори праха, що вдигала с нозете си.
Уморен от силното препускане и ядосан, че е изтървал тоя хубав лов, Рузванчад се върнал, последван от своите придворни, на мястото, дето бил видял за пръв път сърната.
Колко се зачудил, като я видял, че лежи на поляната, край езерото, и си почива!
— Сега е вече моя — си казал той и заповядал на придворните да заобиколят езерото, та да хванат сърната.
Рузванчад препуснал на коня си към животното. Сърната се изправила, подскочила два-три пъти и отведнъж се хвърлила в езерото.
Царят слязъл от коня си. Той обходил целия бряг — от край до край, — ала не открил никаква следа от сърната. Водата била прозрачна: всичко се виждало чак до дъното. Само сърната не се виждала никъде.
— Чудно нещо! — извикал ловецът. — Къде изчезна тая сърна? Почвам да мисля, че не е било сърна, а някаква русалка, която се е престорила на животно, за да мами ловците и да се подиграва с тях.
И всички придворни, за да угодят на царя, кимнали с глави в знак на потвърждение и казали:
— Да, така е. Царят има право. Не е било сърна, а русалка.
Почнало да се свечерява. Рузванчад казал на своите царедворци:
— Вие си вървете! Нека остане с мене само великият везир. Ние ще пренощуваме с него тук, на брега на това езеро.
Придворните си отишли.
— Муезине — рекъл Рузванчад на великия везир, — много ми се иска да видя тая русалка. Все ми се струва, че тя ще се покаже пак.
Те седнали на тревата и продължили да приказват за чудното животно, което били гонили цял ден. Слънцето залязло. Наченало да се смрачава.
Тогава царят отведнъж усетил голяма умора. Приспало му се.
— Муезине, аз мисля да дремна малко. Клепките ми натежават, макар че не искам да спя, за да не пропусна онова, което ще стане в езерото. Наляга ме сън. Додето спя, ти стой буден. Нека очите ти бъдат винаги устремени към езерото и щом видиш да се яви там нещо, веднага ме събуди!
— Добре — казал Муезин. — Спи и бъди спокоен, че ще изпълня заповедта ти.
Рузванчад заспал тежък сън. Макар и уморен, Муезин престоял буден известно време, за да угоди на царя. Но и той усетил, че го наляга дрямка. Отначало задрямал, а после заспал дълбоко.
Ала сънят на двамата не траял дълго. Те скочили отведнъж, събудени от някаква чудна музика. Като си отворили очите, видели там, дето било по-рано езерото, че се издига великолепен дворец, сияещ от блясък и светлина — дворец, какъвто не може да издигне човешка ръка.
— Муезине — запитал царят, — каква е тая музика? И отде се е взел тоя дворец от елмази? Това не ми се вижда естествено. Дали не се лъжат очите ми?
— Господарю — отвърнал везирът, — и моите уши чуват музика като твоите. И моите очи виждат вълшебен дворец, какъвто виждат и твоите. Но мене ми се струва, че това е магия. Най-добре ще бъде да избягаме колкото се може по-скоро от това проклето място. Кой знае дали тоя дворец не е някаква клопка, сложена от зъл магьосник.
— Тъй ли мислиш? Нищо! И тъй да бъде, какво от това? Да отидем в двореца. Да видим кой живее в него.
Като стигнали до вратата, намерили я отворена. Влезли в широк двор, а оттам — в един чертог, постлан с китайски порцелан. В чертога имало софи и килими от златотъкана свила и големи бронзови чаши, от които излизали дивни благоухания.
В тоя чертог нямало никого. Царят и везирът влезли в друг чертог, още по-богато украсен, дето видели петдесет-шестдесет моми, облечени в дрехи от румена коприна, везана с бисер. Те пеели и свирели, застанали около една мома, която седяла на златен престол. Тя била облечена в бляскави дрехи, осеяни със скъпоценни камъни. На главата й имало златна корона.
Момата била толкова хубава, че Рузванчад не могъл да си откъсне очите от нея.
Той й се поклонил отдалече и пристъпил към средата на чертога. Момите млъкнали. Царят казал:
— Царице на хубавиците, отговори на китайския цар къде изчезна чудната сърна, която той гони през целия ден?
Хубавицата се усмихнала и отвърнала:
— Аз съм тая сърна, която умее да лови дори и лъвове, а нея никой не може да хване. Аз съм сърната, която ти гони цял ден и която, за да избяга, се хвърли в езерото.
Рузванчад останал неприятно изненадан.
— Щом умееш да се преобразяваш — рекъл той, — аз не знам дали и сега те виждам в истинския ти вид. Човек ли си ти, или сърна? Отде да знам, че след малко няма да се преобразиш кой знае на какво?
— Не, царю — отвърнала хубавицата. — Ти ме виждаш сега в истинския ми образ. Но право е, че когато поискам, аз мога да си меня образа. Аз ставам ту видима, ту невидима за хората. Ала в това, уверявам те, няма никаква магия. То се дължи на дарба, с която съм се родила.
Момата слязла от престола си, хванала за ръка царя и го завела в трети чертог, дето имало сложена богата трапеза. Хубавицата седнала между Рузванчад и Муезин, който все още мислел, че нещо лошо очаква господаря му.
Рузванчад, напротив, изглеждал съвсем спокоен. Дори му било много приятно. Като се навел, той поискал да сипе ястие на момата, ала тя го спряла, като казала:
— Хранете се вие двамата. Аз никога не ям. Доста ми е да погълна уханието на ястието, за да се наситя.
Когато царят и везирът се нахранили, две моми им поднесли ахатови чаши, пълни с вино. Подали една чаша и на хубавицата, но тя се задоволила да я помирише. Рузванчад и Муезин пили, сгорещили се и се развеселили.
— Коя си ти? — запитал царят. — Кажи ми, отде се яви в нашите места?
— Ще ти кажа, царю. В голямото море има остров, наречен Шехеристан. Там живеят духове, управлявани от цар, който се казва Манучер. Аз съм негова едничка дъщеря и моето име е Шехеристани. Княгиня Шехеристани съм аз, царю. Три месеца има вече, откак съм напуснала двореца на своя баща и пътувам, за да видя как живеят хората. Случайно изпаднах в твоето царство и те видях. Макар че ти си човек, обикнах те. Много усилия трябваха, за да покоря своята гордост и да надвия своя срам, че съм обикнала човек. За да привлека вниманието ти, престорих се на сърна. Ти дълго ме гони. Най-сетне се скрих в езерото. Оттам слушах всичко, което си говорехте с придворните и великия везир. Додето и двамата спяхте, аз накарах своите подчинени да издигнат тоя дворец и да засвирят.
Шехеристани искала да продължи, когато в чертога влязла една от придворните моми и казала:
— Светла княгиньо, баща ти почина. След смъртта му ти трябва да управляваш нашето царство. Твоят народ те вика. Иди да получиш почестите, които те очакват. Моят баща, великият везир на нашето царство, ми поръча да ти съобщя това. Той моли да побързаш.
Княгиня Шехеристани се разплакала. Цар Рузванчад се наскърбил, като я видял, че плаче. Той почнал да я утешава. А придворната рекла плахо на господарката си:
— Светла княгиньо, повтарям, че трябва да побързаш. На всички ни е тежко за смъртта на баща ти, който беше много добър, но няма какво да се прави.
Шехеристани станала.
— Довиждане — рекла тя на царя и на везира му — Аз тръгвам: няма време за губене.
Рузванчад се изправил пред нея, сякаш искал да й прегради пътя, и рекъл:
— Нима за толкова късо трябваше да се яви пред мене хубавото видение и веднага след това да изчезне? Княгиньо, аз те обичам. Нима не ще се видим вече никога?
— Може и да се видим — отвърнала княгинята. — Затова ти и казах не „сбогом“, а „довиждане“. Ако ти и тогава ме обичаш, ще се омъжа за тебе.
След тия думи момата изчезнала.
Отведнъж всички свещи угаснали, сякаш духнал силен вятър. Гъста мрачина паднала пред царя и везира. Те не виждали нищо около себе си. Не знаели накъде да вървят.
Когато се поразсъмнало, Рузванчад и Муезин се намерили не във вълшебния дворец, а сред полето. Никаква къща нямало наблизо.
Царят запитал везира:
— Как ти се струва, Муезине? Не беше ли сън това, което видяхме?
— Не, господарю — отговорил Муезин. — Аз все още мисля, че беше не сън, а вълшебство. Тая княгиня не е княгиня, а някоя страшна магьосница, която — за да се омъжи за тебе — се е престорила временно на млада и хубава мома. А пък всички тия хубави момичета, които пееха, свиреха и се смееха, са все проклети дяволици, извикани с магични заклинания от вещицата. Помни ми думата: тъй ще излезе.
Това обяснение изглеждало правдоподобно. Ала при все това царят не се съгласил с везира. Когато се върнал в двореца, той решил да остане верен на момата.
Минало време. За княгиня Шехеристани не се чувало нищо. Муезин продължавал да говори на своя господар, че мнимата княгиня е вещица. Но Рузванчад не мислел тъй. Той изпаднал в тежка скръб. Нито му се ядяло, нито сън го хващал. Оставил той прежния весел живот. Само на лов отивал от време на време — с надежда, че ще види отново хубавата сърна. Ала колкото и да обикалял по местата, дето я бил видял преди време, тя не се мярнала вече пред очите му.
Тъй минала цяла година.
Една сутрин, когато царедворците, събрани в престолния чертог, очаквали да дойде царят, както правел всеки ден, влязъл главният царски прислужник и съобщил, че господарят му е изчезнал.
— Когато влязох тая сутрин в спалнята му — казал той, — видях го, че спи на една софа несъблечен. Не се осмелих да го събудя. След това влязох втори път, но не го видях. Търсих го навред в двореца: никъде го няма. Какво ли е станало с него? Къде е отишъл?
Великият везир издал заповед да се потърси отново царят по целия дворец. Но и тогава не го намерили. Разпратени били хора на коне да кръстосат в разни посоки гората, дето Рузванчад обичал да отива на лов. И там не го открили. Никой не бил го виждал да минава през гората от няколко време.
Изтекли четиридесет дена. Придворните оплакали царя и си измазали лицата с жълта багра, което е за китайците знак на голяма скръб. А пред празния престол разхвърляли трендафили, които оросили със сълзите си.
Най-тежка и най-искрена била скръбта на великия везир. Той цял ден охкал и се вайкал.
— Ах, мили царю — казвал той с въздишка, — къде изчезна ти? Къде те замъкна оная проклета вещица, която ти омагьоса сърцето и погледа? Какво ще правим сега без тебе?
Подозренията на Муезина били прави.
Рузванчад бил наистина пренесен по заповед на Шехеристани на остров Шехеристан, в нейното царство. Додето царедворци и поданици скърбели, той се радвал.
Защо, ще попитате.
Когато се възцарила, Шехеристани се заела най-напред за държавните работи. Като поостанала свободна, спомнила си за Рузванчад. Тя знаела неговата вярност. И ето че една заран заповядала на един от своите подчинени да го пренесе в царството й.
Когато Рузванчад се пробудил в разкошния дворец на Шехеристани и видял пред себе си обаятелната княгиня, той извикал радостно:
— О, княгиньо! Значи съдено ми било пак да те видя. А пък аз бях почнал вече да мисля, че си ме забравила.
— Не, царю — отговорила усмихната Шехеристани. — Ние не сме непостоянни като вас. Ние не забравяме. Щом сме обещали нещо, изпълняваме го.
По заповед на царицата пред двореца се събрали всички големци, придворни, старейшини и целият народ.
Тогава царицата Шехеристани излязла и им казала:
— Мои скъпи поданици и помощници! Когато след смъртта на милия ми баща вие ме коронясахте да ви управлявам, веднага ми се заклехте, че ще изпълнявате всички мои желания. Заявявам ви, че ще се омъжа за цар Рузванчад, който управлява Китай. Заповядвам ви занапред да му се покорявате тъй, както се покорявате на мене.
Всички събрани изръкопляскали. Рузванчад бил коронясан за цар на шехеристанското царство.
Като се свършил този обред, почнали да правят приготовления за сватбата.
Преди да стане венчавката, Шехеристани казала на Рузванчад:
— Ще се омъжа за тебе, ако ми обещаеш едно нещо.
— Ще ти обещая всичко, каквото поискаш.
— Да, но работата не е само да обещаеш, а и да спазиш обещанието си.
— Добре, ще го спазя.
— Ако видиш, че правя нещо, което не ти харесва, ще се сдържиш ли да не ме укориш?
— Разбира се. Аз съм уверен, че ти никога не би извършила постъпка, заслужаваща укор.
— Но да речем, че направя нещо, което не знаеш защо е направено. Ще ми вярваш ли, че каквото и да направя, правя го, защото тъй трябва да бъде.
— Ще ти вярвам.
— Винаги ли?
— Винаги.
— Дори и тогава ли, когато ти се стори, че само луд човек би извършил това, което върша аз?
— И тогава.
— Добре.
Сватбата станала.
Рузванчад и жена му били толкова щастливи, че никога не напомняли за онова обещание, което дал царят на царицата.
Рузванчад забравил и Китай, и китайците, и всичко, което бил преживял, преди да дойде на острова.
Минала цяла година.
Един ден, когато царят бил на лов, съобщили му, че си има момче. Той се завърнал веднага в двореца. Видял жена си, че държи новороденото седнала пред огнището, дето горял силен огън. Бащата взел на ръце сина си, целунал го, погледнал го с голяма обич, па го дал на майка му. Царицата също го целунала, па го хвърлила в огъня.
Веднага след това и огънят, и детето изчезнали.
Рузванчад усетил, че сърцето му ще се пръсне от скръб. Ала той си спомнил за обещанието, което бил дал на жена си. Не казал нищо. С тежка мъка на сърцето се оттеглил в стаята си.
— Колко съм нещастен! — викнал той, като се разплакал. — Бог ми даде син, а собствената му майка го хвърли в огъня. И аз трябва да гледам това, без да кажа дума! Биваше ли майка да стори това? Как й даде сърцето да го направи? От камък ли беше това сърце?
Много се искало на царя да запита жена си защо е извършила безчовечната постъпка, но не посмял. Па и как да я запита? Нали е обещал да й се доверява във всичко.
Премълчал си, колкото и да му било тежко.
Минала още една година.
Шехеристани добила второ дете — тоя път момиче. То било по-хубаво и от момчето, което бащата напразно се опитвал да забрави. Той постоянно го прегръщал, държал го на ръце, целувал го. Не можел да му се нарадва.
Ала радостта му не траяла дълго.
Седмица след като се родила Балкиза (тъй нарекли момичето), в двореца влязла едра кучка — бяла, с алчно отворена уста и с дълги остри зъби.
Шехеристани я извикала и й рекла:
— Вземи това момиче и го изнеси заедно с люлката му!
Кучката, види се, това и чакала. Тя грабнала веднага люлката със зъби и я изнесла тичешком. Невъзможно е да се изкаже скръбта на царя при тази гледка. Малко останало да занемари обещанието, което бил дал на царицата, и да почне да я напада. Най-грубите думи дошли на езика му. Голямо усилие трябвало да направи, за да се сдържи.
И тоя път побързал да се затвори в стаята си. Пред очите му още стояло едрото куче, което отнесло момичето му. Той виждал и силния огън, който погълнал сина му.
Сълзи потекли от очите на Рузванчад.
— Ах, Шехеристани! — рекъл скръбно. — Ах, ти, нечовешка майко! Как можа да погубиш собствените си деца!
След малко, като си спомнил думите, които съпругата му била често повтаряла, той добавил:
— Шехеристани може да е направила това за туй, че е трябвало да го направи. Но аз не мога да разбера защо е необходимо една майка да убие децата си! Тук трябва да има някаква тайна. Колко ужасно е това!… О, царице! Макар че те обичам, не мога вече да живея с тебе. Аз не съм свикнал с такива жестоки закони.
Рузванчад успял да овладее достатъчно себе си, та не показал пред жена си своята тежка скръб. Но изглеждало, че тя се досеща.
Един ден той й казал:
— Царице, домиля ми за Китай. В оная земя се е родил твоят мъж и той е привързан към родината си. Па и моите поданици навярно ще искат да ме видят. Позволи ми да отида при тях.
— Имаш право — рекла Шехеристани. — Иди! Дори аз сама мислех да ти кажа това. Без тебе не може в Китай. Могулците са вдигнали против китайците силна войска. Иди да браниш своята родина! Колкото и да са храбри твоите поданици, те ще се бият много по-добре, когато ги водиш ти. Замини! Аз ще ти помогна да бъдеш там навреме.
Като рекла това, царицата повикала един дух и му заповядала да пренесе веднага царя в Китай. Заповедта била изпълнена за миг. Рузванчад се озовал в двореца си.
Великият везир Муезин бил през целия тоя ден много загрижен. По едно време току видял пред себе си царя.
Цял светнал от радост, везирът паднал пред него ничком и му казал:
— Слава Богу, господарю, че най-сетне дойде при своя народ. Додето отсъстваше, аз бях принуден да управлявам. В последно време, като не знаехме нищо за тебе, решихме да изберем нов цар. Народът избра мене. Аз дълго не се съгласявах. Най-сетне приех по неволя: нямаше кой друг да води управлението. Но ето, че ти се върна. Седни на престола, на който седеше временно твоят верен роб!
Рузванчад разказал на своя добър приятел и умен съветник приключенията си. След това почнал да се готви за война. Трябвало да се бърза, понеже могулците били нахлули в Китай с много силна войска. Те имали намерение да превземат цялото царство.
Като се разчуло, че враговете се приближават, Рузванчад събрал толкова много войска, колкото не бил събирал никога, и потеглил да посрещне могулците.
Разузнавачите, които били изпратени да видят къде е неприятелят, съобщили на царя, че могулците са се разположили в една равнина. Рузванчад заповядал на своите войници да се спрат на стан в същата равнина — на другия й край. После заповядал на един от везирите да доставя редовно на войската храна и питие.
Тоя везир се казвал Вели. Още на другия ден той потеглил към стана с всевъзможни храни: хляб, месо, зеленчук, ориз, сухари и други. Той ги бил натоварил на камили и мулета. Освен храната имало и големи мехове, пълни с вода и вино.
Когато дългият керван, предвождан от Вели, навлязъл в равнината, изведнъж се явила отневиделица една хубава жена, облечена в огнени дрехи и заобиколена от стотина други жени. Те спрели камилите и мулетата, разтоварили храната и питието, разкъсали чувалите, разпилели всичко по земята и пробили меховете да изтече питието. След малко всичко било унищожено под стъпките им. Преди камиларите и мулетарите да се опомнят, жените изчезнали.
Останала само тяхната главатарка, която рекла на Вели:
— Ще отидеш да кажеш на своя господар, за чиято войска бе приготвил тая храна и това питие, че царица Шехеристани, неговата жена, е опустошила всичко, натоварено на камилите и мулетата.
Вели пристигнал в стана и съобщил на царя за станалото.
Рузванчад изпаднал в отчаяние. Дори и смъртта на двете деца му се сторила не тъй тежка, както тая страшна щета. Да убиеш чедата си е, най-сетне, твоя работа. Но как можеш да измориш от глад многохилядна войска, тръгнала да брани своята родина?
Както стоял, съсипан от мисли, пред него изведнъж се явила Шехеристани.
— Царице! — рекъл й той с въздишка. — Не мога вече да мълча. Дойде край на търпението ми. Ти хвърли сина ми в огъня — аз не ти казах дума. Даде дъщеря ми на кучката — аз и тогава не ти казах нищо. Скрих своята тежка скръб, колкото и да ми беше мъчно. Но това, което си направила преди малко, заплашва със смърт войската ми и самия мене. Струва ми се, че имам вече право да наруша обещанието, що ти бях дал. Войската ми е гладна, а ти й отне храната. Какво ще стане с тия войници? Кажи! Какво ще стане с мене? Ти искаш значи без бой да бъда заловен от враговете и убит? Искаш и цялата ми войска да бъде пленена, а царството ми — превзето и разорено? Тъй ли е?
— Съпруже мой — казала кротко Шехеристани. — По-добре беше да бе почакал мълчаливо, докато мине и това премеждие. Но ти наруши обета си; онова, от което се боях най-много, стана: ние не ще живеем вече заедно, дори няма и да се видим вече. Никакъв цяр на това зло няма. Ала преди да се разделим завинаги, ще ти кажа няколко думи, за да не мислиш, че съм толкова жестока, колкото ти се струвам. Знаеш ли какъв беше този огън, в който хвърлих момчето? Това, което на тебе ти се видя като огън, е един много изкусен и умен дух, комуто заповядах да вземе и възпита нашия син. Голямата бяла кучка не беше животно, а самодива, която също тъй ще обучи и възпита нашата дъщеря Балкиза и ще й преподаде всичко, каквото тя трябва да знае. И аз не се излъгах с надеждите си, както ще видиш. Нашите две деца са много добре възпитани.
При тия думи Шехеристани свирнала с уста. Веднага се явили три духа от ония, които я придружавали навсякъде, дето отиде.
— Лине, Лино, Лину — викнала им царицата. — Я идете бързо, та доведете двете деца — да ги види баща им!
След миг в палатката на Рузванчад се озовали чедата му — момчето и момичето. Те били много порасли и разхубавели. Момчето било силно и умно, а момичето — стройно и гиздаво.
Баща им ги прегърнал и проронил сълзи от радост.
Но жена му не го оставила да им се нарадва.
— Още нещо има да ти кажа — рекла тя. — Ти не знаеш защо унищожих припасите, които караше твоят везир за войската. Могулският цар желае смъртта ти, понеже иначе едва ли би превзел Китай. И най-смелият цар знае, че битката е нещо несигурно: не е известно кой ще излезе победител от нея. Той избра по-вярно средство. Подкупи твоя везир Вели. Обеща му да го направи цар на Китай, след като ти отнеме държавата, и му даде сто хиляди жълтици — да изтрови войската ти. И храната, и питието, което караше дългият му керван, бяха смесени с много силна отрова. Не вярваш ли? Повикай Вели и му заповядай да хапне от ония припаси, които е купил за твоите войници.
Рузванчад заповядал да повикат везира. Разпоредил се в същото време да донесат малко остатъци от храната. Донесли една шепа трохи, събрани в чувалите.
— Изяж това! — заповядал царят на везира.
— Господарю — казал оня гузно, — извини ме, но не съм гладен.
— Тъй ли? — викнал Рузванчад. — Гладен-сит, ще го изядеш! Иначе тутакси ще ти отсека главата.
Везирът видял, че царят знае всичко. Той избрал от двата вида смърт по-лекия: изял трохите и паднал мъртъв пред нозете на своя господар.
— Разбра ли сега, царю — казала Шехеристани, — че аз не върша нищо без причина.
— Разбрах — отвърнал Рузванчад. — Но друго нещо има, което не мога още да разбера: какво ще прави войската ми без храна? Припасите, които имаме, не ще ни стигнат дори и за утре. А нали ще водим бой?
— Аз ще ти помогна да надвиеш могулците и да им вземеш всичко, що имат. Подир няколко дена ще се върнете победители.
Рузванчад нападнал през нощта своите противници. Едни избил, а други обърнал в бяг. Много пленници и пребогата плячка взели китайците. Самият могулски цар паднал убит.
На сутринта Рузванчад, изненадан радостно от тази лека победа, не могъл да намери думи да благодари на съпругата си за помощта.
— Няма защо да ми благодариш — рекла тя. — Ти си вече победител. Можеш спокойно да се върнеш в столицата си и да бъдеш уверен, че никой неприятел не ще посмее да те нападне. Живей си щастливо! Сбогом.
— Как тъй „сбогом“? — викнал учудено царят. — Нима ще се разделим тъкмо сега, когато аз съм толкова щастлив? Остави настрана тия шеги!
— Не — рекла Шехеристани, — аз не се шегувам. Тоя път ще трябва да се разделим завинаги. Нима не помниш какво беше обещанието, което наруши?
— Прости ми, моя скъпа съпруго. Занапред ще те слушам във всичко. И през ум не ще ми мине да те укоря в нещо. Кълна ти се в обичта, която храня към децата си.
— Късно се кълнеш. Нашите закони са строги, както си забелязал. Ако зависеше от мене, на драго сърце бих ти простила. И дума не бих отваряла за онова, що стана. Но не зависи от мене. Сбогом. Ти оставаш без деца и без жена. Не ще ни видиш вече никога.
Шехеристани и децата й изчезнали. Рузванчад останал сам в палатката си, насред бойното поле, дето войниците му делели многобройната плячка.
— Да бяха ме победили и хванали в плен — си казал той, — не би ми било толкова тежко, колкото ми е сега.
Царят си разкъсал дрехите, почнал да си драще лицето, идело му да се убие от мъка. Везирите му едвам успели да го предпазят от безумието, като го качили на колесницата и откарали бързо в столицата.
И царят, и войските му били посрещнати с големи почести, както се пада на победители, които са спасили родината от поробване. Но Рузванчад не се развеселил. Той повикал Муезин и му казал:
— Ти ще управляваш отсега нататък вместо мене. Додето умра, ще оплаквам децата и съпругата си.
Царят се затворил в една кула и там прекарал в тежка тъга цели десет години. Той побелял, посърнал, заприличал на мъртвец. През това време в кулата не пускали никого освен великия везир. Па и с него Рузванчад не приказвал за нищо друго освен за жена си и децата си. В края на десетата година той бил вече жив мъртвец.
Но един ден в кулата се явила Шехеристани.
— Рузванчаде — му рекла тя, — стига си скърбил! Нашите закони изискваха десет години да не се срещаме. Аз нарочно не ти казах това, за да видя дали ще ми бъдеш верен. Исках да ти дам свобода — да си вземеш друга жена, ако желаеш. Затова ти казах, че не ще се видим никога. Но ти ми остана верен и аз идвам при тебе заедно с децата — да живеем заедно, додето ни е съдено.
И наистина, в стаята се явили в същия миг двете деца на Рузванчад. Те били вече много порасли. Хвърлили се на врата на баща си да го прегръщат и целуват.
Рузванчад заживял щастливо. Здравето му се поправило скоро. Дълги години прекарал той честито заедно с децата си и своята съпруга.
Един ден мъжът и жената починали едновременно. Те умрели заедно, понеже много се обичали.
След смъртта на баща си шехеристанският княз наследил китайския престол. А княгиня Балкиза отишла да царува на остров Шехеристан.
Там прекарала царица Балкиза, додето станала съпруга на пророка Соломон.
Имало някога си в града Сурат един богат търговец. Едничкият му син — Сюлейман — бил ленив момък, па и разгален от баща и майка. Когато родителите му умрели, той наследил много пари и още повече имоти.
За Сюлейман настъпили дни и нощи на непрекъсната веселба. Неговите приятели отведнъж се умножили: знайно е, че са безброй онези, които обичали да пият и ядат на чужда сметка, а малцина са тези, които помагат на човека, когато изпадне в беда. За няколко години с помощта на своите приятели богатият наследник успял да прахоса, току-речи, всичкото си наследство.
Тогава той се сепнал. Решил да се залови на работа. Баща му го бил научил на един занаят — да тъче килими. Додето бил богат, момъкът не работел. Но като почнал да обеднява, купил си стан и прежди и се заловил за занаята.
Приятелите му го изоставили: каква полза да дружиш с някакъв си тъкач, който изкарва тъкмо толкова, колкото му трябва, за да преживее?
Все пак Сюлейман не се отказвал от прежния весел живот. От време на време той свиквал неколцина приятели и ги угощавал. На едно подобно скромно угощение бил поканен и някакъв чужденец, който минавал през Сурат на път за остров Серендиб.
Заприказвали за пътешествия.
Едни хвалели ползата и приятността на пътуването, а други — напротив, говорели за много опасности, с които е свързано всяко пътешествие. Сюлейман не бил никога пътувал. Не знаел на кои да вярва.
След като се изказали всички, взел думата и той:
— Обичам меда на пчелите, но не и жилото им. До днес не съм излизал от Сурат. Все съм се плашел от разбойници, люти зверове, опасни болести. Да знаех, че има средство да се обиколи земята от край до край, без да се изложи човек на опасност, още утре бих тръгнал да пътувам. Обаче, както казвате, такова средство няма. Наистина, всичко зависи от късмета на човека: моят баща, покойният Малек, бе пътувал много и никога не му се бе случило нищо лошо. Но знам ли аз, че и със сина му Сюлейман ще стане същото?
Тогава чужденецът казал:
— Господине, ако искаш да знаеш дали има средство за пътуване безопасно, ще ти кажа, че има. Ала, разбира се, това средство не бива да се знае от мнозина.
Всички сътрапезници на Сюлейман Малек взели тия думи за шега. За шега ги взел и самият домакин. Но когато се свършило угощението, чужденецът казал на Сюлейман, сбогувайки се с него:
— Ако искаш да узнаеш средството, за което отворих дума, утре бих дошъл да ти го кажа.
— Заповядай! — рекъл домакинът.
На другата сутрин чужденецът дошъл. Той носел в една торба разни железа и всякакви сечива и уреди.
— Слушай! — казал той на Сюлейман. — Средството, за което приказвахме, е машина, нагласена по особен начин. Аз ще я направя пред тебе, за да разбереш кое как става. Повикай някой дърводелец и му поръчай да донесе дъски и сечива.
Дърводелецът дошъл. Чужденецът му заповядал да изработи ковчег, дълъг два метра и половина и широк метър и половина, А сам той през това време се заел да прави разни витла и пружини от железата, които бил донесъл.
Работата продължавала цял ден. Вечерта ковчегът бил готов. Платили на дърводелеца и го изпратили.
На другия ден чужденецът се заел да нагажда витлата и пружините и да ги забива в разни места на дървения ковчег.
Чак на третия ден ковчегът бил готов.
Тогава чужденецът рекъл:
— Можем вече да го изпитаме. Но това ще сторим някъде извън града. Къде мислиш, че ще бъде най-добре? Трябва никой да не ни види.
Сюлейман Малек предложил да отидат на чифлика му, който бил доста далече от града и на отстранено място.
Завили ковчега в един персийски килим, дали го на двама роби да го носят и тръгнали към чифлика. Сюлейман заповядал на робите да си отидат. Двамата мъже отнесли ковчега в градината. Там нямало кой да гледа опитите им.
Додето домакинът се чудел за какво би могъл да послужи ковчегът, чужденецът махнал килима, отворил капака на ковчега и влязъл в него. Току-речи в същото време ковчегът се вдигнал във въздуха и полетял с невероятна бързина. След миг се изгубил във въздуха. Сюлейман не го видял къде е отишъл.
Но ето че след минута-две ковчегът се показал отново на небето, над главата на Сюлейман. Като направил няколко кръга, бързо слязъл и кацнал на земята, тъкмо пред домакина.
Сюлейман не знаел с какви думи да изкаже голямата си почуда.
А чужденецът му рекъл:
— Не се чуди! Сам виждаш, че средството, за което ти приказвах, не е някаква магия, а проста машина, направена майсторски. С тоя ковчег ти ще можеш да пътуваш, без да се боиш от разбойници и зверове. Той се движи бързо И сигурно. Подарявам ти го. Служи си с него, ако искаш.
— Много ти благодаря — казал Сюлейман Малек. — Тоя подарък струва милиони и аз се чудя с какво да ти се отплатя. Но едно ми обясни: какви тайнствени думи изричаш, когато трябва да полети ковчегът, и какви други — когато трябва да слезе? Това не знам.
Чужденецът се разсмял.
— Нали ти казах — рекъл той, — че тук няма нищо тайнствено? Никакви думи не се изричат. Ако тоя ковчег лети по-бързо от птици, то се дължи на природните двигателни сили. Аз дълго съм се занимавал с механика, та знам тая наука. Правил съм и други машини, още по-чудни от тая.
Сюлейман поблагодарил на чужденеца още веднъж и като го видял, че не е богат човек — предложил му една кесия с жълтици.
— Не — рекъл оня, — благодаря ти, но аз не съм толкова беден, че да имам нужда от твоите пари. Знай, че онези, които имат такива големи знания, каквито имам аз, ще спомогнат винаги да си доставят малкото, без което е невъзможно на човека да живее.
Тая скромност учудила още повече Сюлейман.
— Добре — казал той. — Това си е вече твоя работа. Но покажи ми поне как да си служа с ковчега.
— Ей сега ще научиш всичко. Ще видиш колко е лесно.
Двамата влезли в ковчега. Чужденецът натиснал една пружина и машината се вдигнала във въздуха. После почнал да разправя на Сюлейман кое витло за какво служи.
— Завъртиш ли ей това витло, ще тръгнеш надясно. Завъртиш ли онова — ще полетиш наляво. Ако натиснеш ей тая пружина, ще се вдигнеш по-високо. Натиснеш ли пък оная — ще почнеш да слизаш. Желаеш ли да летиш бързо, ще навиеш ей тоя винт. Ако ли желаеш да забавиш летежа, ще развиеш същия винт. Както виждаш, и едно дете може да управлява машината: толкова е проста. Запомни, че най-чудните наглед неща са винаги много прости.
Както летели, Сюлейман почнал да опитва пружините, витлата и винтовете. Той разбрал, че има работа с великолепна машина, която го слуша повече от най-послушния кон. Освен това по всички стени на ковчега, както и на дъното му, имало дупки, през които могло да се гледа на всички страни. Човек можел винаги да знае къде се намира.
След като полетели доста, Сюлейман насочил хвърчащия ковчег към своята къща. Слезли в градината. Ковчегът бил пренесен в стаята на домакина. Чужденецът се сбогувал с него и си отишъл. От тоя ден на Сюлейман не се работело вече. Обзела го предишната леност. Защо му е да виси прегърбен по цели дни над стана, когато може да пътува по цял свет?
И ето че един ден той разпродал всичко, което имал (а то не било много), и решил да се махне от родния си град. За своите намерения обаче не казал никому нищо. Вечерта накупил храна и други припаси — толкова, колкото можел да побере ковчегът, — сложил в една преграда на дъното парите си и пренесъл машината в своята градина. Щом се мръкнало, полетял.
Цяла нощ пътувал той, като все повече и повече натискал винтове, от които зависела бързината. Летял по-бързо от вятъра.
Когато се съмнало, почнал да гледа през дупките — да види къде се намира.
Под него минавали бързо планини, бездни, водопади, пустини, безплодни степи. Никъде не се виждали обитаеми места. И той продължавал да лети със същата бързина още цял ден и цяла нощ.
На другата сутрин се озовал над някаква гора, край която видял голям и хубав град, разположен всред плодородна широка котловина.
Тогава Сюлейман Малек намалил бързината, за да разгледа града и великолепния дворец, който се издигал на единия край на котловината. Много му се искало да знае къде се намира. По едно време съзрял на полето един селянин, който копаел.
Сюлейман слязъл в гората, скрил там ковчега и се запътил към селянина.
— Кой е този град, добри човече? — запитал го той.
— Млади чужденецо — отвърнал селянинът, — това е Газна, столицата на добрия цар Бахаман.
— А кой живее хей в оня дворец?
— Княгиня Ширин, дъщерята на царя. Както виждаш, дворецът е много далеч от града. Хубавицата Ширин живее там с няколко робини и една стара възпитателка. Баща й я затвори в тоя дворец, понеже звездобройците му бяха предрекли, че един непознат мъж ще се ожени за нея, когато княгинята навърши шестнадесет години. Цар Бахаман заповяда да издигнат дворец от мрамор и да го заобиколят с дълбоки ровове, които да напълнят с вода. Вратата на двореца е от китайско желязо. Ключът е у царя. Но освен това многобройна стража пази денонощно крепостта около двореца, та не дава никому да се приближи. Веднъж в седмицата цар Бахаман отива да види дъщеря си, а после се връща в Газна. Тия дни охраната на крепостта е удесеторена, тъй като княгинята скоро ще навърши шестнадесет години.
Сюлейман поблагодарил на селянина и се запътил към града. Тъкмо наближил до вратите, зачула се силна глъчка и малко след това се явили конници, разкошно облечени. Конете им били много хубави, със скъпи седла и юзди.
Начело на конницата яздел мъж на средна възраст, със златна корона и с дрехи, украсени с елмази. Сюлейман разбрал, че царят на Газна отива да види дъщеря си.
Като отминали конниците, Сюлейман влязъл в града. Дълго се бавил той там — да разглежда улиците, джамиите, хубавите къщи и дворците на придворните. Купил си и някои неща, които му трябвали. Сетне се върнал в гората да види там ли е ковчегът. Макар че го бил скрил най-грижливо, той се безпокоел: ами ако някой го е намерил и взел?
За щастие ковчегът бил на мястото си — под едни големи дървета, в най-гъстата част на гората. Сюлейман се успокоил. Той бил доста изгладнял.
Нахранил се. Когато се мръкнало, влязъл в ковчега и заспал.
През нощта той сънувал, че влиза в двореца на Ширин. Княгинята му казала: „Ела, момко! Аз те чакам тук толкова години.“ Тя била много хубава — най-хубава от всички жени на света.
Събудил се. Било към полунощ, сън не го хванал след това.
Размислил се. Отде-накъде да сънува тая непозната княгиня? Навярно разказът на селянина е причина.
Но и след тия обяснения не се успокоил.
— Много суеверен трябва да е цар Бахаман — си казал той. — Само един крайно суеверен баща може да си помисли, че звездобройците ще предскажат истинската съдба на дъщеря му. Па и защо да затваря момата в двореца? Ако на дъщеря му е съдено да се ожени за непознат мъж, едва ли някой би могъл да попречи да се сбъдне предсказанието.
В такива мисли прекарал Сюлейман нощта.
На сутринта отишъл отново в града и там останал до вечерта. Всички, с които се срещнал, хвалели хубостта на Ширин и строгостта на баща й.
Когато се върнал в гората, Сюлейман се замислил отново за княгинята.
— Трябва да си опитам щастието. Защо да не се издигна с ковчега над града и да не кацна върху покрива на двореца? Все ще успея някак да се вмъкна в стаята на Ширин. Може пък тя да ме хареса и да се омъжи за мене. Не е чудно — ако е вярно предсказанието на звездобройците — аз да съм оня непознат, който ще се ожени за нея.
Сюлейман бил млад и смел. Полетял с ковчега и го насочил право към двореца на княгинята. Понеже нощта била тъмна, без звезди, той минал високо над главите на много стражи, без да го забележи някой. Ковчегът не издавал при своя летеж никакъв шум.
Още отдалеч момъкът забелязал, че само една част от двореца свети. Насочил ковчега натам. Спрял го на покрива и излязъл. После се спуснал към един прозорец, отворен — за да се разхлажда стаята през нощта. Минал през прозореца и влязъл в една широка стая, богато украсена и снабдена с разкошна покъщнина.
На хубаво легло, всред пух и коприна, спяла мома — много по-хубава, отколкото си я мислел Сюлейман. Не може да бъде друга освен Ширин. Голям полилей светел над нея, защото княгинята не била свикнала да спи на тъмно.
Сюлейман се приближил да я види по-отблизо. Той се сковал от почуда пред неописуемата хубост. Стоял и гледал като омагьосан. Не смеел да се мръдне, да не би да събуди момата.
Но момата се събудила сама. Като видяла в стаята си момък, надала вик. От една съседна стая дотичала старата възпитателка.
— Махпейкер — викнала княгинята, но тоя път не вече тъй високо, — как е успял тоя мъж да влезе тук? Да не би ти да си го пуснала?
— Кой? Аз ли? — викнала възмутено бабата. — Как ще го пусна аз? Не само аз, но никой друг не би могъл да измами стражите, които кръстосват около крепостта. Па и нали знаеш, че има двадесет врати, все железни, които трябва да се отключат, за да влезе в тоя дворец? Ключовете се пазят от царя и неговия печат е ударен по на четири места на всяка врата. Не мога да разбера отде и как е влязъл тоя човек.
Додето княгинята и нейната възпитателка се разговаряли, Сюлейман Малек намислил как да обясни появата си в спалнята на момата.
— Хубава княгиньо — рекъл той на Ширин, — не бива ни ти, ни добрата ти възпитателка да се боите от мене. Аз не съм от ония подли мъже, които подкупват стражи и слугини, за да влязат в чужда къща, когато спят стопаните. Моите намерения са най-чисти и благородни. Не съм дошъл ни да крада, ни да убивам някого.
— Добре — казала Махпейкер, — кажи ни тогава, кой си и защо си дошъл посред нощ?
— Аз съм пророк Мохамед — рекъл тържествено и тайнствено момъкът. — Да, аз съм най-великият от пророците. Не разбрахте ли това от моето чудно влизане тук? Аз дойдох, защото се съжалих над тебе, хубава Ширин, която седиш затворена в тоя каменен дворец от години. Тебе е предречено да се омъжиш за непознат мъж. Тоя мъж съм аз. Няма защо баща ти да се плаши от предсказанието. Напротив, той трябва да се радва, че Аллах го удостоява с високата чест да му прати за зет своя обичен пророк. Когато се разчуе по цял свят, че Мохамед се е оженил за княгиня Ширин, всички царе ще се уплашат от Бахаман и всички царкини ще завидят на дъщеря му.
Ширин и възпитателката й се спогледали, сякаш се запитали с очи вярно ли казва момъкът. Той се боел, че няма да му повярват, ами ще се развикат да ги чуят стражите и да доложат на царя. Затова все поглеждал към прозореца, отдето се готвел да избяга.
Но жените излезли много лековерни. Те и двете повярвали на Сюлеймановите думи. Възпитателката си отишла в стаята и оставила момъка и княгинята да си приказват насаме.
Сюлейман прекарал в двореца до зори. Като обещал на Ширин да я посети и през идната нощ, той се качил в ковчега и стигнал благополучно в гората. Поспал до пладне, а сетне отишъл в града, дето си накупил храна за няколко дена. Взел си и разкошни дрехи, хубава чалма от индийска коприна и златен пояс. Накупил и всякакви благоухания.
Като се върнал в гората, облякъл се, накичил се и поръсил дрехите и косата си с миризми. Щом се мръкнало съвсем, полетял с ковчега към двореца.
Ширин не спяла. Тя чакала с нетърпение момъка, облечена в най-хубавите си дрехи, богато натруфена.
— О, велики пророче — рекла тя, като го видяла, че влиза през прозореца. — Аз бях почнала да се безпокоя. Боях се да не би да си забравил вече своята съпруга.
— Може ли такова нещо? — казал Сюлейман. — Щом се ожених за тебе, аз ще бъда твой. Само че през деня имам много работа на небето, та не мога да слизам между хората.
— Тъй си мислех и аз. Но защо ти си толкова млад? Изглеждаш ми като осемнадесетгодишен момък. А пък аз си мислех, че пророкът е старец.
— Ти не се лъжеш, моя Ширин. Пред хората аз се показвам обикновено наистина като белобрад старец с оголяла глава. Но пророците могат да вземат всякакъв изглед. Ако искам, аз мога да се явя и като разярен лъв.
— Ах, моля ти се — викнала княгинята, — недей се явява пред мене никога като лъв или като друго животно! Страх ме е от зверове.
— Добре. Щом не искаш — няма. Ще ти се показвам все такъв, какъвто ме виждаш сега.
— Все такъв те искам. Колко на хубаво ухаеш! Така ли ухаят всички светии на небето?
— Всички не, но — най-праведните, а те са само двама-трима души.
И през тая нощ Сюлейман прекарал в стаята на княгинята до зори. Преди още да се съмне, той отлетял в гората. Тъй правел в продължение на цяла седмица.
Но ето че дошъл денят, когато трябвало цар Бахаман да отиде да посети дъщеря си. Той тръгнал за двореца с неколцина от своите придворни. Като видял, че всички врати са заключени и печатът му върху тях стои непокътнат, рекъл:
— Всичко е в ред. Макар че дъщеря ми навърши шестнадесет години, печатите са здрави и вратите — заключени. Можем да бъдем сигурни, че непознатият мъж не е влизал.
Царят оставил своите придворни в долния кат на двореца, а сам се качил на горния и влязъл в стаята на княгинята.
Като видяла баща си, Ширин се изчервила и навела очи. Царят разбрал, че е станало нещо. Той почнал да разпитва дъщеря си, но тя се смутила още повече и не казала нищо. Бахаман настоял и княгинята най-сетне му разправила какво е станало.
Царят кипнал.
— Искам да зная кой е този, който те е излъгал, че е Мохамед, за да те прелъсти! — викнал той. — Чудна работа! Как е можал да влезе тук? Навярно е прокопал някъде земята под рововете и се е вмъкнал през тоя прокоп. Ще видим. Ей сега ще видим.
И той излязъл от спалнята на дъщеря си и претърсил целия дворец заедно с двора и зимниците. Но никъде не се открила и най-малка следа от човешки стъпки. Нямало никакъв прокоп. Разпитал стражите. Оказало се, че никой от тях не бил видял какъвто и да е човек да влиза в двореца откъдето и да било.
— Страшно нещо е да не може човек да избегне съдбата си! — рекъл отчаян Бахаман. — Каквото и да правиш, онова, което е писано, ще се сбъдне.
Той свикал най-доверените си царедворци. Казал им какво се е случило и ги запитал какво мислят за станалото.
— Аз не мога да повярвам — рекъл той, — че сам пророкът наистина е влязъл по някакъв тайнствен начин в двореца. Но очевидно е, че някакъв момък или млад мъж е влизал, и то не веднъж, а пет-шест пъти. Как да се обясни това? Отде е успял да се вмъкне той?
Пръв заговорил великият везир. Той бил стар и разумен човек. Разбрал, че злото не може да се поправи вече с нищо. Ако хората узнаят, че някакъв неизвестен човек се е подиграл с доверието на княгинята, и тя ще стане за смях, пък и баща й. Оставало само едно средство: всичко да се прикрие по някакъв начин.
И той рекъл:
— Царю честити, никак не е чудно онзи, който е посещавал княгинята, да е наистина великият пророк. Та малко ли царе има, които казват, че водели потекло от светии и пророци?
Другите везири, за да угодят на царя и на великия везир, потвърдили това.
Само един, най-младият, не се съгласил.
— Не — рекъл той — Умен човек не може да допуска такива глупости. Нашият велик пророк има на небето за свои съпруги най-хубавите хурии. Защо му е да слиза на земята да се жени за смъртни моми? Аз бих посъветвал негово величество да не слуша подобни смешни приказки, а да разследва работата. Ние ще успеем да пипнем оня дързък и безочлив човек, който се подиграва и с нашия цар, па и с великия пророк, като мами княгинята, че уж бил Мохамед.
Цар Бахаман послушал тоя съвет — не за друго, а понеже се боял да не би да го сметнат за глупак.
Той изпратил везирите в Газна, като им поръчал да дойдат пак на другия ден.
За да знае как да разследва работата, отишъл при царкинята и почнал да я разпитва отново.
— Като идваше тук, пророкът ядеше ли с тебе?
— Не, татко. Аз няколко пъти съм му предлагала да вечеря с мене, но той не е желал да вземе ни ястие, ни питие. Не се и допира до храна. Никога не съм го видяла ни да хапне, ни да пийне нещо.
— Я ми разкажи още веднъж как ти се е явявал, какво сте приказвали и правили и как изглежда тоя пророк.
Ширин разказала на баща си всичко, без да скрие и най-дребните подробности.
— Все от прозореца ли влиза той?
— Да, татко, все оттам.
Когато се мръкнало, Бахаман заповядал да запалят свещи и да ги сложат на мраморната маса. Той седнал на една софа, извадил си сабята и зачакал. Разбира се, неговото намерение било, щом се покаже непознатият, да го прониже със сабята. Но оня все не идвал. Царят чакал и мърморел от нетърпение.
А Сюлейман не идвал, защото тая нощ излязла буря. Той се колебаел дали да отиде в двореца, или не. Най-сетне решил — каквото ще да става — да отиде.
Както чакал до прозореца, царят чул страшен гръм. Светкавици прорязали небето. Блясъкът им бил толкова силен, че Бахаман щял да ослепее. Целият дворец се разтърсил. Царят се разтреперал.
Ширин казала тихо, със страхопочитание:
— Татко, великият пророк иде.
И наистина, тъкмо рекла това, през прозореца влетял в стаята момъкът, облечен в дрехи от златна сърма. Светкавиците го осветявали, та изглеждал лъчезарен. И цялото небе светело, сякаш се е разтворило, за да излезе оттам пророкът.
Суеверният Бахаман се уплашил.
Той хвърлил сабята си, паднал пред нозете на момъка, целунал му дрехата и рекъл със слаб глас:
— О, велики пророче, с какво съм заслужил високата чест да ти стана тъст?
— О, честити царю — отвърнал Сюлейман, — от всички мюсюлмански царе ти си най-привързан към мене, затова си ми и най-мил. На плочата на съдбата бе писано дъщеря ти да бъде съблазнена от неизвестен човек. Но аз помолих Аллаха да не ти навлича на главата тоя позор. Той се съгласи. „Добре, Мохамеде — рече, — но писаното все ще трябва да се изпълни някак; най-добре ще бъде, ако ти се съгласиш да вземеш княгиня Ширин за жена.“
Царят паднал втори път при нозете на мнимия Мохамед, за да му благодари. Сюлейман го вдигнал и го уверил, че ще го закриля винаги и ще му помага. Като си поговорили малко, царят се прибрал в друга стая да спи, а младите останали сами.
Тая нощ Сюлейман бил на тръни. Той не стоял дълго в двореца. Страх го било да не би някак царят да открие измамата. Затова си отишъл по-рано от друг път, макар че царкинята го спирала.
Когато на заранта царедворците дошли в двореца, Бахаман им казал, че оня, който се е оженил за дъщеря му е наистина пророкът.
— Аз имам доказателства за това — рекъл той с увереност. — Пророкът се яви от небето с гръмотевици и светкавици. Очевидно, беше малко нещо ядосан, че не му вярваме. Той е хубав и млад като ангел. Гласът му е сладък като на славей. Той ми обеща своята закрила.
Тогава всички се нахвърляли с най-остри думи върху оня млад царедворец, който изказал по-рано съмнението си. Почнали да го наричат неверник, безбожник и богохулец. Онзи не казал нищо, но в душата си запазил увереността, че всички тия царедворци — заедно с царя — са измамени.
Ала същия ден станало нещо, което усилило вярата на везирите, че Мохамед е наистина зет на Бахаман.
Когато царедворците начело с царя се връщали към Газна, дигнала се страшна буря. Светкавици почнали да порят небето. Ужасни гръмотевици разтърсвали земята. Везирите се изплашили. Конете им, заслепени и заглушени от гърма и светкавиците, почнали да скачат. Само конят на Бахаман се спрял и застанал спокойно. Най-луд бил конят на неверника царедворец. Подплашен от мълниите, той търтил на бяг. Напразно господарят му се опитвал да го спре. Пощръклялото животно го хвърлило и той си счупил единия крак.
— Тъй ти се пада! — рекъл му царят. — Ето докъде води неверието. Пророкът те наказа. А видя ли колко спокоен бе моят кон? Мохамед ме закриля, защото съм му тъст.
Новината се разчула по целия град.
Навред почнали да разправят за чудната женитба на пророк Мохамед за княгиня Ширин. Към пладне излезли по града глашатаи да канят всички населници на Газна, както и чужденци, намиращи се там, на угощение в двореца. Понеже царските градини не стигнали да се побере в тях народът, сложили трапези и по площадите, па дори и на полето.
Събраните ядели, пиели и току се провиквали:
— Да живее царят! Да живее Бахаман, тъстът на пророк Мохамед! Да живее княгиня Ширин, съпругата на великия пророк!
Когато Сюлейман Малек излязъл да се поразходи по града, и него поканили. Седнал той между гражданите, ял и пил с тях и научил за случката с младия царедворец, когото хвърлил конят.
Вечерта отишъл в двореца на княгинята по-рано от друг път. Сега вече бил спокоен. Знаел, че и царят, па и всички граждани са уверени в него, че е Мохамед.
Княгинята го посрещнала радостно. Той й казал:
— Днес целият народ, моя хубавице, празнува нашата сватба. От небето гледах големите трапези, наредени и в царските градини, и по площадите, и на полето. Народът се весели и пие наздравици за тебе и за баща ти. Но знаеш ли какво се случи преди това?
— Какво?
— Един царедворец се съмняваше, че ти си съпруга на пророка. Той изказа своето съмнение пред баща ти. Аз повдигнах буря, която подплаши коня му. Животното хвърли своя господар и той си счупи крака. Можех, разбира се, да го оставя мъртъв на мястото му, но го пожалих засега. Ала кълна се в своя гроб, който е в Медина, че ако занапред някой се усъмни, това ще му струва живота.
На другия ден Бахаман казал на всичките си везири и царедворци:
— Хайде да отидем в двореца на Ширин да изпросим чрез нея прошка за оня нещастник, който не пожела да повярва думите ми и пророкът го наказа. Дано Мохамед му прости.
Яхнали конете и тръгнали за двореца. Царят саморъчно разпечатал и отключил вратите, които бил заключил и запечатал прежния ден.
След това всички се качили в стаята на княгинята.
Царят казал почтително на дъщеря си:
— Княгиньо, ние сме дошли да те молим да се застъпиш за един наш човек, който е разгневил великия пророк със своето неверие.
— Знам за кого е думата — отвърнала Ширин. — Мохамед ми говори снощи за него. Той повдигнал буря, та конят се е уплашил, хвърлил е своя ездач и му е счупил крака. Мъжът ми каза, че сега му стигало толкова, но ако занапред било той, било някой друг се провини в такова неверие, той ще го убие. И така трябва.
Добродушният цар Бахаман се обърнал към везирите си и им рекъл:
— Сега вече и най-големият неверник би повярвал, че мой зет е самият Мохамед. Не е ли заявил сам той на дъщеря ми, че е повдигнал бурята нарочно, за да накаже неверника? Не ви ли казах аз още вчера, че е тъй?
Убедени окончателно, че Ширин е съпруга на великия пророк, всички паднали по лицето си пред нея и я помолили да посредничи пред своя мъж да прости на другаря им. Тя обещала.
Два-три месеца Сюлейман отивал всяка нощ в двореца на княгиня Ширин. През това време той изял всичките си хранителни припаси и похарчил парите си. Великият пророк Мохамед почнал да гладува.
На глад обаче той не бил свикнал. Една вечер, като отишъл при Ширин, казал й:
— Моя скъпа съпруго, има едно нещо, което ти забрави да сториш. Аз не исках да ти напомням за него. Но Аллах ме предупреди днес, че ако то не стане — няма да ни подари дете.
— Тъй ли? — викнала уплашено княгинята. — Какво е това нещо?
— Ти не си ми дала зестра. То се знае, че аз нямам нужда от никакви пари, затова и не ти поисках зестра, но Аллах ми каза, че ако ми не дадеш зестра — нямало да признае сватбата ни. „Тъй е обичаят — рече той. — Щеш не щеш, ще поискаш зестра от жена си.“
— Това е много лесна работа. Ще поискам от тате и той ще ти даде, колкото трябва.
— Не, не! Не бива нищо да му казваш! Аз лично не се нуждая от никакви съкровища. Богатства не ми трябват. Доста е да ми дадеш няколко от най-хубавите си накити — за спомен. Друга зестра не ща.
Ширин с радост предложила на мъжа си всички свои накити. А те били толкова много, че ако ги вземе — само с тях щял да напълни огромния ковчег. От тях Сюлейман избрал най-едрите и най-скъпите. Разбира се, и те щели да му стигнат да преживее в разкош сума години.
Част от тия накити Сюлейман продал още на другия ден и си накупил храна и нови дрехи.
Но няколко дена след това се случило нещо неприятно. Съседният цар, който се казвал Садразалла, пратил при Бахаман придворни да искат дъщеря му.
— Моят господар Садразалла ще се смята за щастлив, ако се сроди с тебе — казал вождът на пратениците. — Той иска дъщеря ти за жена.
— Много съжалявам — рекъл гордо Бахаман, — ала трябва да заявя на почитаемия цар Садразалла, че дъщеря ми е вече оженена: неин съпруг е Мохамед, великият пророк. Тъй кажете на своя цар.
Върнали се пратениците. Съобщили на Садразалла онова, което им казал Бахаман.
— Той е полудял! — рекъл царят. — Но луд или нелуд, за мене този отказ е оскърбление. Ако е луд — още по-зле за него. Луд човек не бива да управлява царство.
Още на другия ден Садразалла събрал многобройна войска и нападнал Бахамановата държава.
Садразалла, наречен още Касъм, бил много по-силен от Бахаман. Той разбил няколко Бахаманови войски, които се изпречили да му преградят пътя, и бързо нахлул към столицата. Бахамановата войска била разположена на полето, пред Газна. Неприятелите пристигнали късно вечерта и понеже били изморени, Садразалла отложил нападението за другия ден.
Като узнал, че войската на Касъм е силна и многобройна, Бахаман се уплашил. Той свикал на съвет своите военачалници и везири.
— Какво да направим? — запитал ги. — Войските на Садразалла са с хиляди. Па са и силни. Да ви кажа право, аз почвам да се побоявам.
Везирите мълчали. Военачалниците — също.
Тогава оня, който си бил счупил крака, се обадил:
— Чудно ми е, че негово величество се безпокои и дори казва, че се бои. Нима тъстът на пророк Мохамед може да се разтревожи от войските на Касъм, а дори и на хиляди Касъмовци? Доста е да се обърне към своя зет — и работата ще се свърши. Пророкът може, ако поиска, да изтреби не хиляди, а и милиони врагове само за един миг. И той, да ви кажа право, е дори длъжен да стори това, понеже причина за войната е сам той: ако не се беше оженил за княгиня Ширин, Садразалла нямаше да отваря никаква война.
Макар че везирът приказвал наглед сериозно, придворните разбрали, че се подиграва с царското лековерие. Сам царят обаче не погледнал на работата тъй.
Той отишъл още вечерта при Ширин и й казал:
— Дъще моя, ние сме в голяма опасност. Утре заран, щом се съмне, Касъм ще ни нападне. Че ще ни разбие, в това не може да има никакво съмнение. Едничък пророкът би могъл да ни помогне, ако иска. Моля ти се, настоявай пред него да се застъпи за нас. Иначе загиваме.
— Ще опитам, татко. Сигурна съм, че той би могъл, ако иска, да разбие не само Касъмовата войска, а и всички войски по земята. Ала не знам дали ще пожелае. Ще видя.
— Че той уж обеща да ме закриля…
— Обеща. Но нали след това един твой царедворец се подигра с него? Пророците не обичат подигравките, особено пък когато засягат самите тях.
— Я ти го помоли да ми помогне, дъще! Само че аз почнах да се безпокоя вече: ето късна нощ е, а пророкът още не идва. Дали не ни е оставил поради оня неверник? А? Как смяташ?
— Не, татко, недей мисли тъй! Все ми се струва, че моят мъж ще ни помогне. Той е видял от небето вражеската войска и не е чудно — додето ние с тебе приказваме тук — той да се готви да я унищожи.
Без да подозира, Ширин казала истината.
Още през деня в града почнали да говорят изплашените граждани, че иде чужда войска. Надвечер момъкът се издигнал с ковчега и разгледал разположението на войската. В средата на стана се издигала висока и хубава шатра с два прозореца — един на изток, а друг на юг. Там бил царят.
Сюлейман се върнал в гората, насъбрал камъни — и едри, и дребни — и напълнил с тях ковчега. После се издигнал пак; обикалял над чуждия стан, дето войниците били запалили огньове да си варят ястие. Настъпило полунощ. Сюлейман се спуснал с ковчега над царската палатка и погледнал през единия й прозорец. Видял цар Касъм, че седи на софата. Извадил един голям камък и ударил с него царя по челото.
Садразалла надал силен вик и паднал, облян в кръв.
На вика му се притекли стражи и войници. И те се развикали: никой не бил видял да влезе човек в стана, а царят лежал окървавен, в безсъзнание.
Вдигнала се тревога. Наскачали всички войници. Всеки почнал да пита какво е станало, но никой не знаел нищо положително. Най-после се разбрало, че царят е ранен; само не било известно кой го е ранил и как е успял да се промъкне в стана. Додето търсели нападателя, Сюлейман се издигнал в облаците и почнал да хвърля камъни с две ръце. Неколцина войници били ранени. Всички се развикали:
— Дъжд от камъни вали! Камъни падат от небето! Бягайте!
Каменният дъжд се усилил. И войници, и офицери взели да пищят и да викат, че пророк Мохамед се е ядосал на Касъм, та ще изтреби заради него войската му.
Всички почнали да бягат. Оставили царя: той бил причина за това голямо нещастие. Нека умре! Кой му е крив? Да не е обявявал война на Мохамедовия тъст!
И палатки, и коли, и колесници — всичко било оставено. Никой нямал време от уплаха да мисли за друго освен за живота си.
Войниците бягали и викали:
— Мохамед ни гони! Бягайте — кой дето види!
На съмване цар Бахаман много се зачудил, като му съобщили, че неприятелят бяга. Той събрал най-добрите си сили и подгонил беглеците. Мнозина били избити. Сам Садразалла бил хванат в плен.
Отвели го вързан пред Бахаман, който го запитал:
— Защо, Касъме, нападна владенията ми?
— Бахамане — отвърнал той, — аз си помислих, че искаш да ме оскърбиш, та затова не ми даваш дъщеря си. Не можех да повярвам, че наистина пророкът ти е станал зет. Но сега се уверих, че е било тъй. Великият пророк ме удари с камък и разби войските ми. Доста ми е това наказание: моля ти се, подари ми свободата. Аз ще ти бъда отсега нататък верен съюзник. Дори съм готов и данък да ти плащам.
— Добре, ще видим — отговорил Бахаман.
Той се върнал в Газна. Войниците му донесли огромна плячка. Като си я поделили, всеки от тях се обогатил. А царят Садразалла умрял от раната на челото.
Във всички джамии на града били отправени към Мохамед горещи благодарности за помощта. Когато се мръкнало, Бахаман отишъл в двореца при Ширин, за да благодари лично на пророка.
— Скъпа дъще — й казал той, — аз ти съобщих още днес по особен пратеник за свръхестествената помощ и закрила, която получихме от великия пророк. Голяма благодарност му дължа. Горя от нетърпение да го прегърна и да целуна полите на дрехата му.
Малко след това влетял през прозореца Сюлейман, облечен в червени копринени одежди, като че ли направени от пламък. На пояса му висяла закривена сабя. В силяха му имало пищови със златни дръжки.
Бахаман паднал при нозете му и казал:
— О, велики пророче! Нямам думи да изкажа онова, което ми е на сърцето. Само ти, сърцеведецо, можеш да разбереш и без думи колко е голяма благодарността ми към тебе.
Сюлейман вдигнал тъста си, целунал го по челото и му отговорил:
— Царю честити и скъпи мой тъсте! Нима ти си могъл да помислиш, че ще те забравя? Знаейки, че от обич към мене ти изпадна в тая беда — да бъде нападната държавата ти от Садразалла, — аз ти се притекох на помощ. Наказах горделивия Касъм, който искаше да превземе царството ти и да грабне моята съпруга, та да я отведе в двореца си. Бъди сигурен, че занапред никой цар не ще дръзне да те нападне. Ако ли някой се опита, аз ще пусна от небето не камъни, а пламъци и ще унищожа войската му до човек.
След два дена от погребението на Касъм цар Бахаман уредил голямо тържество в града от благодарност към пророка.
На Сюлейман се приискало да покаже и той по някакъв начин благодарността си към народа. Той накупил памук и бяла смола, натъпкал с тях пищовите си, па се качил в ковчега и през нощта, когато гражданите се веселели по улиците, почнал да гърми отвисоко с пищовите. Памукът, потопен в смола, горял със силен пламък и изгарял, преди да падне на земята. За хората, разбира се, това било чудо невидено.
Чак на съмване Сюлейман се прибрал с ковчега в гората. Рано сутринта той отишъл в града да разбере как са посрещнали хората неговите увеселителни огньове. Едни разказвали, че Мохамед бил свалял звезди. Други говорели, че бил запалвал облаците. А трети думали, че го били видели, заобиколен от пламък — с дълга бяла брада и златни дрехи.
Всички тия разкази развеселили доста Сюлейман. Обаче когато се върнал в гората, станало нещо недотам весело. Той забелязал, когато наближил мястото, дето бил оставил ковчега, че машината — скъпоценната машина, с която вършел чудесата си — гори!…
Момъкът разбрал, че додето е бил в града — някоя останка от памука и смолата, подпалена от искра, е тлеела, а после огънят се е разпалил от вятъра и машината е пламнала цяла.
Когато се приближил, видял, че по-голямата част от ковчега е изгоряла. Останали само железните и части, полуразтопени.
Едва ли би могъл баща, когато се върне вкъщи и завари едничкия си син да се тръшка смъртно болен, да скърби тъй, както скърбял Сюлейман, като видял, че от машината му не остава нищо. Той се разплакал като жена. Почнал да си скубе косата и да си къса дрехите.
Да направи втора такава машина той не могъл, защото не знаел как се слагат и свързват една с друга пружините и как се разполагат витлата. От такива работи изобщо Сюлейман не разбирал.
Няколко дена и нощи той скърбил. Нито хляб хапнал, нито вода пийнал, нито сън го хванал. Но най-сетне разбрал, че като не може да поправи станалото, ще трябва да вземе някакво разумно решение.
Само едно му оставало: да напусне тоя град и да се пресели другаде. Средства имал: повечето от накитите на Ширин стоели. Сюлейман продал някои от тях и потеглил с един керван към Кайро, в Египет. Като пристигнал там, заловил стария си занаят — килимарството. Няколко години след това той се преселил в Дамаск, дето заработил същия занаят.
От време на време Сюлейман си спомнял — все по-смътно и по-смътно — за щастливото време, когато бил съпруг на най-хубавата царска дъщеря и зет на най-добрия цар. И често пъти си казвал:
— Ето как ме наказа Мохамед за моята смелост и за това, че мамих хората, като се представях за такъв, какъвто не съм.
Що се отнася до Ширин и баща й, те също се запитвали често защо ги е оставил тъй неочаквано Мохамед. Бахаман въздишал тежко, а дъщеря му го утешавала:
— Не скърби, татко! Навярно Аллах е казал на пророка, че е време да се прибере на небето и да не слиза вече при хората. Той направи за нас, което можа: трябва да му бъдем благодарни и за това.
Тъй мислели и всички поданици на добрия цар Бахаман. Но като казвам „всички“, аз нямам предвид оня неверник, който си счупил крака. Не, той често обичал да казва на везирите, колчем заговорят за големите услуги, които принесъл пророкът на царството:
— Каквото щете говорете, приятели, но на мене все още ми се струва, че в тая работа има тайна хитрина, която нито аз ще открия някога, нито вие ще узнаете. Но пак ви казвам, че оня, който се бе оженил за нашата княгиня, съвсем не беше великият пророк Мохамед.
Имало някога си в едно село, близо до града Испахан, един заможен селянин. Той не бил от най-богатите, но преживявал охолно, защото имал земя, добитък и други имоти. Синът му, който се казвал Али Мекар, бил дванадесетгодишен. Той пасял говедата на баща си, сиреч две камили, пет-шест крави, петнадесетина кози, един голям козел и около стотина овце. С момчето вървели три едри кучета — да пазят това разнообразно стадо.
Като изкарвал добитъка на паша, Али Мекар сядал на някое бърдо, под сянката на дърветата, и — наглеждайки животните — си мислел за разни чудновати неща, както обичат да правят хората без работа.
Той си казвал:
„Какво ли ще бъде, ако изведнъж ми се яви някой джин (небесен дух), па ми каже: «Али Мекаре, иди там и там: ще намериш заровено имане; откопай го!» Или пък от облаците да слезе някой страшен змей, който е откраднал най-хубавата царска дъщеря, па аз да го убия и да се оженя за нея?“
Но такова нещо не ставало.
И пастирът си мислел:
„Досаден е моят живот. Много е досаден. Ори, сей, жъни, копай градината, паси на баща си добитъка: работа ли е това? Всеки ден все едно и също. Селянин съм се родил, селянин ще си умра, без да видя по-добри дни. А съвсем инак живеят войниците, моряците, князете и търговците, които обикалят целия свят. Много нещо виждат те и много знаят.“ От време на време под бърдото, на което седял Али Мекар, минавали ловци. Изсвирвал рог, показвали се цяла чета конници, облечени разкошно, богато въоръжени.
— Ето ги — си казвал пастирът. — Те отиват в гората на лов за вълци, глигани, лъвове и други зверове. Да можех и аз да тръгна с тия ловци!
Веднъж между минаващите ловци пастирът видял едно момче, на възраст колкото него. То яздело хубав арабски кон, богато оседлан. Дрехите на момчето били от коприна, кадифе и скъпа мека кожа, разкошно украсени. То държало голям лък, а на гърба му се подмятал при язденето златен тул със стрели.
„Кой ли ще е този! — се запитал Али Мекар. — Изглежда да е царски син. Блазе му!“
От дясната страна на знатния ловец препускал конник с брадва в ръка, а от лявата — друг, който носел шест копия. Тия двама били оръженосци на момчето. Ако то не успее да убие със своите стрели подгонения звяр, те ще му дадат оръжията, които носят. А зад оръженосците яздели други ловци, все добре въоръжени. Между тях имало и някои на зряла възраст, па дори и старци.
От разговора, който водели помежду си ловците, Али Мекар разбрал, че момчето е син на испаханския султан. Той чул и името на княза: Омар Адар.
„Колко ли ще е щастлив синът на нашия султан, както язди, заобиколен от своите придворни, на тоя силен и хубав кон, който го носи с бързината на вятъра — си казал пастирът. — Защо Аллах не е наредил и аз да се родя в царския дворец, а ме е пратил в нашето бедно село?“
При тия мисли му станало много скръбно. Дори му се доплакало.
Било надвечер. Конниците отминали. Пастирът останал сам на бърдото. Той седял и си мислел за това, което не може да се сбъдне. Слънцето залязвало, а на Али Мекар не идвало още на ум да прибере добитъка и да го подкара към село.
Налегнала го дрямка.
Струвало му се, че вижда света ни насън, ни наяве. Почнали да му се явяват различни смътни образи и веднага след това да изчезват отново. Чудноват шум излизал от земята, а от небето надолу падал плясък на много крила.
Изведнъж пред Али Мекар застанал един момък със светло лице, голям като исполин.
Той му казал с гръмотевичен глас:
— Аз съм Бемар. Аз съм оня джин, когото Аллах изпрати да пази и закриля твоето село. Ухото ми чува всичко и окото ми вижда всичко. Разбрах, че си недоволен от своята съдба. Кажи ми, какво искаш? Ако е разумно, ще го направя.
Али Мекар отвърнал:
— Светли джине, стига съм орал, копал, жънал и пасъл говеда. Иска ми се да стана царски син. Да живея и аз като хората в щастие и благополучие.
— Добре — рекъл исполинът. — Но помисли си най-напред дали не ще дойде време да се разкаеш, че си пожелал такова нещо.
— Няма какво да мисля — казал пастирът. — Никога няма да се разкая.
— Значи ти искаш да станеш царски син?
— Да, искам.
Тогава ангелът допрял до главата на Али Мекар своя златен жезъл и след това изчезнал. Али Мекар заспал. На сутринта се събудил в една широка стая на царския дворец. Зад завесите свирели цигулки и китари. Щом Али Мекар вдигнал глава, белобрад придворен с голяма чалма му се поклонил до земята. А един едър черен роб, с червена шапка на главата, вдигнал момчето със силните си ръце и го отнесъл в банята. Тя била цяла от мрамор. В средата имало широк водоем, пълен с хладка вода, миришеща на рози.
Додето се къпело, момчето почнало да си припомня смътно, че е било пастир при един селянин в околността на Испахан.
— Не може да бъде — си казало то. — Сънувал съм това. Ох, какъв страшен сън!
Да, той не е бил никога говедар, защото се е родил в тоя дворец. Той е Салем-Сима, наследник на престола. Откак се е родил, не помни да е пасъл ничии говеда, а е прекарвал все в двореца, от всички почитан и дълбоко уважаван.
И той си спомнил великия везир Харми, стария султан Симер-Сима, негов чичо, и всички царедворци — и стари, и млади. Спомнил си и имената на робите. Ето, тоя едър негър, който го донесе и тая заран, както прави винаги, когато князът се събуди, се казва Джафар. Той носи златна гривна на дясната си ръка.
Но тая заран, като никога, на княз Салем-Сима много се харесал разкошът на двореца и почитта на всички към него. След като излязъл от банята, князът бил отведен в дрешника, дето придворните му помогнали да се облече. Богатата премяна се харесала на Салем-Сима, сякаш я облича за пръв път през живота си.
После го отвели в трапезарията да закуси. Не ще и дума, закуската била вкусна и изобилна. Салем-Сима изпил голяма чаша мляко, изял няколко сладки с нарови зърна, после хапнал две-три банички и шепа фъстъци. Робите му поднесли още няколко сребърни блюда, в които имало други закуски, но той махнал с ръка да ги изнесат: нахранил се и не му се ядяло повече.
След като закусил, князът казал на царедвореца Кибиес, който бил негов главен съветник и придружвач:
— Отведи ме да погледам хубавите арабски коне, които препускат в градината. Много ми се иска да ги видя.
— После, господарю — казал старият придворен, като се понамръщил. — Сега не може. Не знаеш ли, че най-напред трябва да отидеш да поздравиш своя чичо, нашия султан, да му дари Аллах дълги години? Тъкмо сега е време.
Салем-Сима бил въведен в престолния чертог. Много царедворци стоели, наредени на две дълги редици, отляво и отдясно на престола.
Князът паднал по лицето си пред Симер-Сима, могъщия султан.
Царят направил знак да вдигнат момчето. После му казал:
— Много ми е драго, че те виждам, мой добър и хубав племеннико. Ти изчезна от моя дворец по някакъв тайнствен начин и също тъй тайнствено дойде пак. После ще ми кажеш къде си бил и какво си правил. Сега нека въздадем хвала на Аллаха, чието могъщество няма край и чиято доброта е безгранична. Нему трябва да благодарим за това, че ти се върна между нас.
Тази реч се видяла длъжка на княза. Искало му се старият султан да свърши по-скоро, та да може да излезе от двореца и да се поразходи по градината.
Но Симер-Сима не бил още свършил.
— Виждам — продължил той, — че ти си забравил много нещо от възпитанието, което беше получил в двореца. Приличаш по обноски повече на селянин, отколкото на княз. Дългото отсъствие ще да е причина за това. Но ние ще се погрижим да добиеш онова, което ти липсва. Учени и опитни учители ще се заемат да те обучават и възпитават отново. Един княз трябва да бъде изпечен в боравене с всякакво оръжие, да знае всички науки, от всички изкуства да разбира, а най-главно — добре да е усвоил Корана. Той трябва да знае как се посрещат посланици на други царе и как се говори с такива мъже. Да, мой племеннико, аз искам да изучиш всичко това, за да приличаш на своя покоен баща — моя брат Хитан-Сима — вечна му памет. За две години ти трябва да настигнеш по учение своя братовчед Фиджа-Сима, син на другия ми брат Гуран-Сима. Ела сега да те целуна.
Момчето се качило по стъпалата, водещи към високия престол на султана. Старецът станал и го целунал два пъти по бузите, благословил го в името на Аллаха и дал знак, че може вече да си излезе.
Салем-Сима тръгнал зарадван след царедвореца.
— Хайде сега да вървим при конете — рекъл той на Кибиес. — Заведи ме в градината. Отдавна не съм я виждал. И ми разкажи кога и как съм изчезнал от двореца. Аз не си спомням нищо за това.
— Господарю — казал Кибиес, — и това ще стане, но не му е сега времето. Съжалявам, че не мога да задоволя желанието ти. Султанът е наредил кога какво да правим през деня и настоява строго да се пази тоя ред. И ти, и аз сме подчинени. В списъка, който получих от него, не е предвидено днес да отиваме при конете. Може би той ще предвиди това за утре-вдругиден. Сега трябва да отидеш да учиш смятане и чертане.
И царедворецът отвел княза в една гола стая, дето ги чакал пред висока маса сух мъж с гола глава, на която всички косми били опадали. Цял час трябвало Салем-Сима да пише сметки и да решава задачи. А те били много мъчни.
Тоя час минал тежко за княза. Додето той решавал задачите, Кибиес дремел на един стол и се прозявал. Най-после досадният час се свършил.
— Хайде сега да отидем да правим военни упражнения — казал князът.
Много му се искало да го облекат като военачалник, да излезе пред войските и да ги командва.
— Похвално е твоето желание — рекъл му Кибиес. — Нашият господар, султанът, е отредил тъкмо тоя час за военни упражнения. Да вървим.
Но и тоя час минал тежко, дори по-тежко от първия. Кибиес накарал княза да облече прости войнишки дрехи — желязна броня, голям бронзов шлем и обувки от медни гривни, сглобени една за друга. Той трябвало да си пъхне лявата ръка в тежък щит, да стреля с лък, чието тетиво било много твърдо, и да върти сабя, която едва държел. На няколко пъти той паднал под тежестта на своите оръжия. Другите войници му се изсмели. А Кибиес през това време се разхождал надлъж и нашир по големия площад, където ставали упражненията.
Дошло най-сетне време за обяд. Салем-Сима бил прегладнял от мъчните упражнения. Той влязъл в трапезарията. Седнал на дивана от синя коприна и поискал ястие. Донесли му чаша ориз с шафран и мед. Оризът много му се усладил, та князът поискал още една чаша.
Но един намръщен старец, сух, със строго лице, който стоял до него, допрял жезъла си до втората чаша, която донесла робинята. Жената понечила да изнесе чашата.
— Какво правиш? — викнал Салем-Сима. — Не чу ли, че ти заповядах да ми дадеш още една чаша?
— Господарю — казал сухият мъж, — ти си забравил, че аз съм придворен лекар, назначен от нашия султан да бди над здравето ти. Името ми е, ако си спомняш, Бирка. Втора чаша ориз ще ти повреди.
Робинята донесла варено пиле. На княза то не се харесало. Не искал да хапне от ястието.
Но лекарят се намесил.
— Господарю — казал той, — трябва да изядеш поне едно крилце. Стомахът ти е слаб. Длъжен си да ядеш.
Князът се принудил да хапне малко от пилето. После сложили на масата домати, пълнени с месо. Лекарят му позволил да изяде един. А Салем-Сима би изял на драго сърце най-малко три. След това робинята донесла печено месо. Като го видял князът, лигите му потекли. Но лекарят си допрял жезъла до тепсията и робинята я изнесла.
— Печеното е тежко за тебе — казал сухият мъж. — Ти имаш слаб стомах.
И като се обърнал към робинята, заповядал й да донесе една пържена рибка и — след нея — компот от зарзали. Князът поискал банички и сладко, но лекарят не позволил.
— От тях ще затлъстееш — рекъл, — а за царете не е добре да бъдат тлъсти. Тлъстият човек умира от внезапен удар.
Следобед при Салем-Сима дошъл един стар имам, който разтворил Корана и почнал да обяснява надълго и нашироко стиховете на свещената книга. После накарал княза да научи наизуст първите девет стиха.
Салем-Сима бил много уморен вечерта. Той спал като мъртъв цялата нощ.
На другия ден урокът по смятане бил заменен с урок по наука за държавата и изучаване на законите. Един стар съдия без зъби говорил на княза през носа си цял час разни неща, които момъкът не разбирал. Това било много отегчително.
След това почнали пак военни упражнения, но тоя ден те не се видели на княза мъчни. Довели му кон и той го яхнал. Един оръженосец, млад и весел човек, почнал да учи Салем-Сима на езда. Това му се харесало много. Още повече му се харесали разказите за разни приключения, които чул от оръженосеца.
Ала следобед не било тъй приятно. Дошъл старият беззъб съдия. Той отвел Салем-Сима в големия съдебен чертог. Там князът трябвало цели три часа да слуша как се карат защитниците и обвинителят. Много присъди се прочели. Набили с тояга двадесетина души, които били очевидно виновни, и други петима-шестима, за които Салем-Сима бил уверен, че са невинни, но не могат да се защитят или са неприятни на съдията.
Князът си излязъл от съдебния чертог и много уморен, и неприятно настроен.
През време на вечерята лекарят бил все тъй придирлив и строг, както и през миналия ден.
На третия ден трябвало отново да се учи смятане и чертане, а после дошло време за отегчителни и трудни военни упражнения.
Следобед двама роби облекли Салем-Сима във великолепни дрехи, извезани със злато и обшити със скъпоценни камъни. Той се погледнал и се харесал много. Горда радост се изписала по лицето му.
Дошъл един царедворец и отвел княза тържествено в престолния чертог. Отдясно на царския престол седял братовчедът на княза — Фиджа-Сима. Салем-Сима поканили да седне отляво на престола.
Ето че влязъл и султанът. След като старият цар се изкачил на престола си, главният царедворец въвел двама посланици. Единият бил пратен от царя на Испахан, а другият — от афганистанския султан.
Двамата посланици поздравили, както му е редът, султана и великия везир. После почнали да се разговарят с тях по важни работи — държавни, търговски и военни, от които Салем-Сима не разбирал нищо. Но разбира, не разбира — той трябвало да седи и да слуша, както слушал братовчед му. Султанът смятал, че по тоя начин ще ги научи на най-тънките неща в държавната наука.
Цели четири часа траяли разговорите.
Подир това на княза позволили да се поразходи из градината заедно с братовчед си. Фиджа-Сима се държал горделиво и надменно. Постоянно гледал да покаже, че знае повече от своя братовчед и разбира от всичко. Това не се харесало на Салем-Сима. Той се върнал от разходката разбит, уморен и огорчен.
Няколко дена след това било обявено състезание между Салем-Сима и неколцина синове на царедворци, все момци на неговата възраст. Той успял да надвие всички и в стрелба с лък, и в бой със сабя. Това му направило голямо удоволствие.
Но удоволствието на княза не траяло дълго.
Той не бил глупав. Скоро забелязал, че в такива състезания неговите съперници не показват нито истинската си сила, нито ловкостта си. Това те правели или от страх да не би князът да ги намрази, или от желание да му угодят, като го поласкаят. Те нарочно се оставяли да ги надвива Салем-Сима, който ще им стане след време цар.
Като разбрал това, радостта му се пресякла. Отпосле князът имал и други случаи да види подобни постъпки. Отишли на лов. Около него се навъртали постоянно петима-шестима придворни, все опитни ловци, които го пазели да не би да го нападнат зверовете, ранени от стрелите му. Тая закрила също не му се харесала. Нему се искало да го оставят сам да се бори със свирепите пантери и други зверове, за да изпита силата си и своята смелост пред опасността.
Минали три месеца. Дворцовият живот, отначало толкова приятен на Салем-Сима, почнал да му досажда. Като свикнал с великолепието на двореца и с блясъка на облеклото, разкошът му се виждал вече нещо просто, обикновено, без което не може. Той си смятал, че тъй трябва да бъде — и нищо повече.
Салем-Сима едва търпял постоянните ласкателства на придворните. На лов не му се излизало. Учителите по смятане, четене, писане и разни други предмети го отегчавали. Вече не ги слушал какво говорят. А лекаря Бирка той на драго сърце би заповядал да обесят, ако зависело от него.
Ала това не било всичко.
Братът на султана, Гуран-Сима, хранел в сърцето си надежда, че синът му — Фиджа-Сима — ще наследи престола, защото цар Симер-Сима нямал син. Но като виждал, че от ден на ден султанът се привързва все повече и повече към Салем-Сима, а на сина му не обръща внимание, намразил момъка. Той не можел да се помири с мисълта, че след време синът му ще бъде поданик на тоя невъзпитан и необразован момък, който изчезнал една нощ от двореца и няколко години не се чувало нищо за него, а после изведнъж се явил отново.
— Само едно ми остава да направя — решил той: — то е да го убия по някакъв начин, без да се разбере, че аз съм сторил това.
Не било мъчно да се намерят в двореца хора, готови за пари да извършат всякакво престъпление. С тяхна помощ решил Гуран-Сима да се отърве от момъка.
Една сутрин, като се събудил, Салем-Сима видял, че изпод възглавницата му изпълзяла отровна индийска змия. Насмалко щяла да го ухапе. Той скочил и я убил с един замах на сабята си. След това надал вик и събрал всички роби и прислужници:
— Отде е дошла тук тая змия?
Никой не можал да му каже.
— Кой е влизал в спалнята ми тая нощ?
Никой не бил виждал никого да влиза.
Салем-Сима се оплакал на султана. Царят се разпоредил веднага да узнаят кой е влязъл и е внесъл отровната змия в спалнята на неговия братанец. Ала напразно отишли всички разпити: нищо не се открило.
Друг път, следобед, Салем-Сима бил легнал под сянка в градината. Задрямал, но някакъв шум на бързи стъпки го стреснал. Иззад храсталака изскочил един страж и се хвърлил върху княза с нож в ръка.
Салем-Сима скочил, обаче оня успял да го уцели в гърдите. Като по чудо ножът ударил едно ребро и се счупил. Макар и ранен, князът успял да изтегли сабята си и да я забоде в корема на нападателя, който паднал мъртъв.
Салем-Сима надал вик за помощ. Притекли се телопазителите, които — кой знае защо — се били отдалечили тоя път от него. Пренесли го в двореца и повикали лекаря. Няколко седмици трябвало да лежи князът, докато позарасте раната му. И тоя път султанът не можал да открие кой е пратил убиеца.
Още неизцерен напълно, князът трябвало да понесе нова неприятност. Една заран му донесли закуска. Между другите ядива имало сладко от праскови, което Салем-Сима обичал много. Друг път лекарят не му позволявал да изяде повече от три лъжички, а тоя път — кой знае защо — се направил, че не вижда, и князът изял цяла паничка.
Но веднага след това усетил страшни болки в стомаха. Сладкото било очевидно отровно. Цели две седмици Салем-Сима висял между живота и смъртта. През това време султанът започнал нови разпити, за да узнае по чия заповед е дадено на любимеца му отровно сладко. Ала самият лекар заявил, че сладкото не е отровно: той го бил опитал; опитали го били и другите царедворци. Пак не могло да се узнае нищо.
От този ден царят заповядал строго да бдят над престолонаследника. Най-верните си хора назначил за негови телохранители. При княза не пускали никого. И не му било позволено да излиза, когато си иска. Дето и да тръгне, придружавала го силна стража.
С това животът на Салем-Сима станал още по-тежък. Чувствал се, като че ли е вързан с въжета.
— Няма по-нещастен човек от мене — си казвал той. — И най-нещастният роб е много по-честит. А аз съм уж княз и престолонаследник! Да не мога никъде да изляза! Да не мога с никого да се срещна! Живот ли е това?
Минала още година.
Една нощ Салем-Сима се събудил от някакви страшни викове. В двореца се водела ожесточена борба. Князът скочил от леглото си, облякъл се набързо и грабнал сабята си.
Вратата била заключена, но онези, които били отвън, я разбили. Пред Салем-Сима се изправили шестима души, въоръжени с брадви. Те се хвърлили върху княза. Завързала се борба. Князът се бил смело, обаче един силен удар с брадва по главата го повалил и той паднал без съзнание.
Убийците му вързали ръцете и нозете и го понесли. Салем-Сима се опомнил чак когато го хвърлили в затвора.
Той не можел да разбере какво е станало.
А ето какво било станало. Гуран-Сима подкупил войници да нападнат дворцовата стража и да я избият. Изменниците били повече от пазачите на двореца. Те надвили. Много трупове паднали по коридорите на двореца и по стаите. Сам султанът Симер-Сима паднал, пронизан от меч на изменник.
Гуран-Сима се качил на престола.
На сутринта новият султан отишъл с лекаря Бирка в тъмницата да види княза.
Чак тогава Салем-Сима разбрал какво се е случило през нощта.
Гуран-Сима заповядал на лекаря:
— Прегледай го и ми кажи ще ли се излекува от раната си, или ще умре.
Бирка прегледал княза и рекъл:
— Радвай се, господарю! Раната е толкова тежка, че до утре заран ще умре. Ударен е в главата, и то много дълбоко. Само някакво чудо може да го отърве от смъртта.
— Добре — казал султанът. — Щом е тъй, няма да заповядвам да го удушат с копринено въже, както би трябвало да направя. Но ако се окаже утре заран, че е жив, ще пратя веднага удушвача. Що се отнася до тебе, макар че си ми бил полезен много пъти, ще заповядам да ти ударят дванадесет тояги по ходилата, като на човек, който не си разбира от занаята.
Султанът и придворният лекар си отишли. Салем-Сима останал да лежи в затвора, на каменния под. Главата го боляла страшно. Въжетата му стягали ръцете и краката. Накъдето и да се обърнел, изпитвал големи болки.
„Дано дойде по-скоро смъртта! — си мислел той. — Нали лекарят каза, че ще умра? Дано умра по-скоро!“
Дълго лежал той, охкайки, плачейки и викайки смъртта да го отърве от мъките. По едно време му се мярнало смътно през ума, че някога си, преди много-много време, той е бил някъде другаде и е живеел другояче. Спомнил си зелено бърдо с дървета, храсти и трева. После — стадо, което пасе, а той го наглежда. Най-сетне един светлоок джин, който слиза от небето, казва му нещо, докосва го с жезъла си и се изгубва.
Рекъл си князът тогава:
— Ех, да можеше животът ми да се промени! Да можех да изчезна оттук и да се намеря на онова бърдо, което ми се мярна през ума преди малко! Тогава бих бил наистина щастлив.
И викнал той с отчаян глас:
— Аллах, Аллах! Прати ми някой светъл джин да ме измъкне от тая тъмница и да ме развърже! Съжали ме, Аллах!
Не ща да бъда ни княз, ни цар. Стига ми да съм селянин. По да съм здрав и свободен. Помогни ми, всемогъщи Аллах!
Когато Селим-Сима свършил молитвата си, в тъмницата огряла силна светлина. Пред княза застанал джинът Бемар. Без да каже дума, той се докоснал до главата на момъка.
Изведнъж пастирът се събудил върху зеленото бърдо. Главата не го боляла. Нито ръцете му били вързани, нито краката. И дворецът, и султаните, и убийствата, и тъмницата — всичко това той бил сънувал.
Слънцето все още залязвало. Пастирът станал и подкарал стадото си към село.
Вървял по пътя и си мислел:
„Тоя сън ми разкри колко са нещастни князете и царете. Не ми трябва занапред да завиждам ни на богатите, ни на първенците. Богатството минава като сън, а властта се топи като облак.“
Имало едно време един мъж и една жена. Той бил разумен и работлив, а тя — добра и нежна. Родили им се две близначета — момче и момиче. Но майката не успяла да отгледа децата си. Тя умряла, преди те да порастат.
Мъжът се поженил, за да има кой да гледа сираците. Взел вдовица, която му довела също тъй момче и момиче. Но тя не била като първата му жена: мразела заварените деца, биела ги, скубела им косите.
На своите две тя давала да ядат всичко най-хубаво, а близнаците карала да се хранят с черния хляб, който месели за кучетата. Като я знаел, че е зла и заядлива, мъжът не смеел да се обади, за да защити сирачетата.
Но макар че се хранели зле, двете близначета растели здрави, силни и хубави, а доведените слабеели от ден на ден и грознеели. Мащехата помислила, че е от храната. Почнала да дава и на своите от хляба за кучетата, ала те измършавели още повече.
Близнаците излизали всеки ден из полето да пасат една хубава черна крава, която бил купил баща им след майчината им смърт. Мащехата подозряла, че те я доят скришом, та пият млякото й. Но кравата се връщала всяка вечер с пълно виме.
Една заран жената рекла на своето момче:
— Иди с батьо си и кака си и виж какво ядат, като излязат на поляната, па ми кажи!
То тръгнало със сираците на пасбището. Те си били понесли само твърд черен хляб. Като стигнали на поляната, изгладнели, защото мащехата не им давала да закусват. Те поглеждали от време на време хляба, но не посягали да хапнат. После поглеждали ту кравата, ту доведеното братче и не знаели какво да правят.
Най-после, като си казали нещо шепнешком, рекли на момчето:
— Братче, ако намерим нещо за ядене, ще ни наклеветиш ли?
— Няма да ви наклеветя — отвърнало момчето.
Тогава те дали хляба на кравата, па й рекли:
— Молим ти се, кравичко, погрижи се за нас, както се грижеше мама!
И ето че на поляната се явило голямо блюдо, а в него — сладка баница с мляко и каймак, поръсена с орехи. Близнаците си разделили баницата с малкото братче, изяли я, после изпили млякото и почнали да играят. Цял ден играли, а вечерта се върнали с кравата.
Мащехата им повикала своето момче и го запитала:
— Какво ядохте на ливадата?
— Нищо, мамо. Изядохме хляба за кучетата.
На другата сутрин, когато сираците тръгнали с кравата на паша, и момчето тръгнало с тях. Но мащехата го дръпнала, па рекла:
— Стой си тук! Сега ще отиде сестра ти.
Тя поръчала на момичето си да й каже какво ще ядат близнаците на пасбището и го пратила да върви с тях. То се затичало и ги настигнало.
Като отишли на ливадата, близнаците запитали сестричето си ще ли ги обади, ако намерят нещо за ядене. Момичето им казало, че няма да обажда никому. И тоя ден те дали хляба на кравата, а после споделили баницата и млякото с девойчето. Но колкото и да го молели да си поиграе с тях, то не искало: мразело ги.
Върнали се вкъщи. Когато мащехата запитала момичето си какво са яли на моравата, то й разказало всичко. На другия ден жената се разпъшкала, легнала, престорила се на болна. Мъжът й повикал селския лекар да я прегледа.
Оня дошъл. Мащехата рекла скришом от своя мъж:
— Аз не съм болна, преструвам се. Но ти кажи на мъжа ми, че съм зле и че ще се изцеря само ако изям печен черен дроб от черна крава. Така му речи. Ще ти дам една жълтица.
Лекарят бил готов да направи всичко за пари. Той казал на мъжа:
— Жена ти е опасно болна. Може да умре, ако не й се намери лек.
— Какъв лек? — запитал мъжът угрижено. — Знаеш ли го?
— За знаене знам го, но много мъчно се намира. Да й се опече черен дроб от черна крава, но цялата черна — да няма бяло петно никъде.
— Че то е лесна работа! — викнал мъжът и се успокоил. — Моята крава е съвсем черна.
И той заповядал да заколят кравата. Децата се разплакали, като узнали за това. Почнали да молят баща си да пожали кравата, ала той рекъл:
— Майка ви умира. За цяр коля кравата. Ако не я заколя, ще умре майка ви.
Децата не посмели да кажат повече ни дума. Но те се скрили в двора и почнали да плачат.
— Сега сме цели сираци — говорели си те едно на друго. — Няма я вече нашата добра кравичка, да се грижи за нас наместо майка.
Мащехата хапнала от дроба и станала: казала, че се е излекувала. А мъжът и лекарят опекли месото на кравата и се нагостили. Лекарят взел кожата, па дори и рогата.
Но сираците събрали костите на кравата, изгорили ги и прибрали пепелта в едно голямо гърне, което заровили в един кът на двора. Те искали да запазят останките от онова добро животно, което им било наместо майка.
Малко време след това от пепелта порасло алое — миризливо растение с големи остри листа. Когато видели алоето, близнаците се зарадвали. Те седнали между бурените и си спомнили за хубавата черна крава с ония добри очи, които ги гледали нежно, както ги гледала майка им. Тогава и братът, и сестрата заплакали — и сълзите им капнали на земята, дето бил коренът на миризливото растение.
И — за голяма почуда — между дебелите листа на алоето отведнъж се явили банани, фурми и малки медени курабийки.
— О, какво добро цвете! — извикало радостно момичето. — Майка ни умря, кравата заклаха, но отсега то ще ни бъде наместо майка.
И те изяли плодовете и курабийките.
Оттогава сираците всяка вечер, като си свършат работата, отивали в оня кът на двора. Те поливали цветето, а то им давало плодове и разни сладки ястия. Но не било само това. Те му се оплаквали от лошите обноски на своята мащеха и след туй им олеквало на душата, сякаш са изказали своите мъки на родна майка, която ги е утешила.
Но злата мащеха не оставила и алоето.
Тя забелязала, че двете сирачета излизат вечер и дълго се бавят някъде. За да разбере къде отиват, пратила момичето си да ги проследи. То тръгнало подире им и ги видяло, че седят в оня кът на двора. Чуло ги как се оплакват на алоето, видяло ги как го поливат и как после ядат плодове и сладкиши. Върнало се, та разправило всичко на майка си.
Жената надумала мъжа си да засади двора с царевица. Той наел хора да го прекопаят. Извадили и алоето заедно с гърнето и го хвърлили на сметта. Децата го взели — да го засадят другаде, — но мащехата им се скарала, счупила, гърнето, а цветето хвърлила в огъня.
Момчето и момичето се разплакали. Те отишли да дирят чирепките от гърнето. В буцата земя, която намерили край тях, видели няколко влакнести коренчета, останали от алоето. Взели ги и ги сложили на покрива да изсъхнат, защото знаели, че и да ги посадят, мащеха им ще изскубе израстъка.
Един ден, като копаели царевицата, видели, че на покрива кацва пъстро птиче с румена шия и златисти крила. То грабнало влакънцата и отлетяло с тях към реката. На децата станало много мъчно. Ала надвечер, когато слънцето се спускало към залез, пъстрото птиче долетяло отново и кацнало пак на покрива. То запяло и се загледало към сираците, сякаш ги вика да тръгнат след него.
Обаче в двора била мащехата. Тя им креснала да копаят и да не се захласват. Те взели отново мотиките. Но когато слънцето залязло и работниците се прибрали, момчето и момичето оставили мотиките. Тогава птичето хвръкнало и почнало да се вие на кръгове над тях.
Те излезли от двора. Пъстрото птиче полетяло бързо към реката и близнаците го последвали. На брега, между клоните на един голям трънлив храст, имало гнездо. Там кацнало птичето. То загледало брата и сестрата, сякаш им казвало:
„Елате, елате! Приближете се повече! Елате ми на гости.“
Сираците отишли до самото гнездо. На момчето дошло на ум да нахранят птичето.
— Сестрице — рекло то, — я иди донеси от нашия черен хляб! Навярно това птиченце е гладно.
Девойката се затекла, та донесла два-три залъка хляб. А птичето през това време пеело. То хапнало от хляба и после изгледало с благодарност брата и сестрата. Но то не ги гледало, както гледа птица. В очите му те видели погледа на добрата черна крава и нежния поглед на своята майка.
— Не ти ли се струва — запитало момчето сестра си, — че това малко птиче ще ни бъде вместо майка, както беше кравата, а после алоето?
И ето че в същия миг гнездото се напълнило с различни плодове и други сладки ястия. Близнаците се нахранили, помилвали птичето и се прибрали вкъщи.
Оттогава те почнали да отиват често при гнездото и да хранят птичето. А то пълнело своето гнездо с плодове и гощавало децата. И те свикнали да му изказват своите радости и мъки.
Но мащехата ги извардила веднъж, когато излезли, и ги видяла къде отиват. Тя пратила подире им своето момиче да разбере какво правят край реката зад храстите. Като узнала каква е работата, накарала мъжа си да убие птичето.
Той се скрил на другия ден и причакал пъстрото птиче. Хвърлил по него стрела, ала не го улучил. Хвърлил втора, трета, четвърта: то избягало. Цял ден стоял, мерил и все не успявал да го удари. Отчаял се и се върнал у дома си.
— Не се убива това птиче — рекъл. — Много е хитро. Цял ден го дебнах, но не сполучих. Я да го оставим на мира!
— Ти ако не можеш — рекла жената, — аз мога. Ще го уморя още утре.
И тя замесила един черен хляб, па турнала в него отрова. Когато се изпекъл, сложила го там, дето децата знаели, че стои хлябът им. Сираците били пратени по работа. В това време доведеното момиче рекло на брат си:
— Хайде да идем да нахраним птичето, както правят близнаците, та и на нас да даде плодове.
Момчето се съгласило. Взели черния хляб и отишли край реката. Но птичето, щом ги видяло, изхвръкнало от гнездото. Те го чакали, чакали — то не се върнало. И понеже били изгладнели, изяли половината хляб.
По едно време почнал да ги свива корем. Те не знаели, разбира се, че хлябът е отровен. Но момичето се уплашило да не би майка им да се скара, че са яли от хляба за кучетата.
— Недей казва на мама къде сме били и какво сме правили — рекло то.
— Няма да казвам.
И те останали все още да чакат птичето. А болката се усилвала.
— Боли ме коремът — оплакало се момчето. — Да си вървим. Птичето няма да дойде.
— И мене ме боли — рекло девойчето. — Хайде да си вървим.
И се прибрали.
Тая вечер сираците не отишли при гнездото, защото не намерили хляб, а ги било страх да поискат. През нощта доведените деца умрели. В леглото им намерили половината черен хляб.
Мащехата се озлобила още повече срещу заварените деца. Отишла, та изгорила храста заедно с гнездото и изпъдила сираците.
— Махайте се оттук! — викнала им тя. — Вие сте отровили децата ми с проклетите плодове, които вземахте от гнездото.
Братът и сестрата отишли край реката и седнали до изгорения храст. Те почнали да плачат, че им отнели и последната утеха. Но ето че прелетяла една златна пчела, забръмчала около храста — сякаш търси нещо — и кацнала на рамото на момчето.
— Ела, ела! След мене, след мене! — казвала тя.
Близнаците тръгнали. Пчелата литнала и ги повела. От време на време тя кацвала на някое цвете — да се отмори и да посмуче малко сок. Тъй братът и сестрата вървели дълго. Най-после навлезли в една гъста гора. Пчелата ги отвела пред голяма пещера. В хралупата имало пити мед от диви пчели.
— Тая пчелица е много добра — казало момичето. — Изглежда, че тя ще ни бъде сега като майка. Но ако посегнем да вземем от меда — няма ли да ни ужилят пчелите?
Пчелата разбрала, види се, това. Тя почнала да бръмчи и да обикаля около дървото. Изведнъж всички пчели, които били в хралупата, изхвръкнали и полетели с нея. Тя ги отвела на друго дърво и те почнали да правят пити там, а оная хралупа оставила на децата.
От оня ден сираците заживели в пещерата. Те се хранели с мед и плодове. Пчелата се грижела за тях, както се грижи майка за децата си. Потрябва ли им нещо, помолвали я да им го даде и наистина го намирали в хралупата. Тъй порасли те. Момчето станало едър и силен момък, а девойчето — стройна и хубава мома.
Един ден пчелата казала на момъка:
— Занеси една пита мед на царя!
Момъкът взел една пита, завил я в широки листа, турил я в кошница, която бил изплел, и тръгнал със сестра си. Пчелата ги водела. Столицата на онова царство била много далече, но вечерта, като легнали да преспят, пчелата забръмчала над близнаците и те се събудили пренесени накрай града. На заранта отишли в двореца и казали, че носят дар на царя.
В онова царство хората не знаели какво е мед. Царят хапнал от питата, както си е с восъка. Медът много му се усладил. Той запитал има ли още.
— Има — рекъл момъкът, — но е далече: чак в гората.
— Ще идеш да донесеш, момко. Ще те наградя богато. А това момиче сестра ли ти е?
— Сестра ми е, царю честити. Ние с нея никога не се делим. Близнаци сме.
През цялото време царят гледал все в момата. Види се, харесала му. В онова царство хората били черни. И царят им бил черен. А близнаците били бели. Те се били родили в друго царство.
Царят най-после рекъл:
— Тая мома ще ми стане жена. Тя ще бъде царица. Съгласна ли си?
— Съгласна съм, царю честити — отвърнала тя.
— А ти даваш ли я? — запитал той момъка.
— Давам я, царю честити, щом е съгласна.
Царят се оженил за момата. В това време долетяла златната пчела. След нея хвърчели всички други пчели от гората.
— Какви са тия мухи? — викнал с досада черният цар и почнал да маха с ръце, като видял, че налитат на него.
— Недей ги пъди! — казал кротко момъкът. — Не са мухи, а пчели. Те правят меда, който толкова ти се хареса.
— Тъй ли? Тогава нека останат.
И пчелите наистина останали. Момъкът им съградил кошери. Оттогава и в царството на черните хора се завъдили пчели, а момъкът и момата заживели щастливо в двореца на черния цар.
Живеел едно време в Багдад един търговец, който продавал стоки по най-големите градове на царството. Като всички търговци и той имал длъжници. Най-много му дължел един търговец от града Дамаск. Десетки пъти багдадчанинът си искал парите, но оня все обещавал да му ги прати, а не ги пращал. Най-сетне престанал дори и да му отговаря на писмата.
Загрижил се багдадският търговец.
„Жив ли е, или е умрял? — почнал да се запитва той. — Трябва да разбера това, защото ми дължи много пари, а и сума моя стока стои у него. Ще трябва да отида да видя какво може да се направи.“
Той привършил по-важните си работи и се приготвил за път. Всичко натъкмил, само едно го безпокояло още: не знаел кому да повери съкровищата си. Имал десет хиляди жълтици, много скъпоценни камъни и разни накити от злато, украсени с елмази, рубини, сапфири и други скъпи камъни. Кому да ги повери? Ако вземе със себе си ковчега, който бил много тежък, ще му пречи при пътуването, а може и разбойници да го нападнат и да му го задигнат. Роднини той нямал, па и верни приятели също.
Дълго мислил търговецът и най-сетне решил да отиде при съдията и да му предаде своите съкровища.
— Моля ти се — рекъл, — господин съдия, приеми да пазиш един ковчег с пари и скъпоценности, докато се върна от дълго пътуване. Много ще ти благодаря за услугата.
— Какво има в ковчега!
Търговецът му казал. Обещал да му остави и ключа. Но съдията помислил, па рекъл:
— Тая работа не е за мене. Ами ако пламне вкъщи пожар? Или ако стане земетръс? Всичко се случва. Как да ти заплатя после скъпоценностите? Ти знаеш, че не съм богат.
— Работата е по-лесна, отколкото я представяш — възразил търговецът. — Крадци няма никога да влязат в къщата на съдия: от това няма защо да се боиш. А земетръс и пожар могат да разрушат и моята къща. Ако стане нещо такова, няма да искам от тебе нищо: станалото — станало.
Търговецът толкова дълго и настойчиво увещавал съдията, че оня се съгласил. Приел ковчега и ключа.
Цели две години от търговеца не дошло никакво известие. Съдията си помислил, че е умрял или са го убили разбойници. И поради това сметнал, че може да разполага с повереното му съкровище като със свое. Почнал да харчи от жълтиците. Доста много похарчил. Но каква била изненадата му, когато един ден дошъл при него търговецът!
— Добър ден, господин съдия.
— Добър ден, непознат човече.
— Защо ме наричаш непознат? Наистина, аз се бавих цели две години, но ти не си с къса памет: мисля, че би познал човека и след двадесет години.
— А пък аз ти казвам, че те виждам за първи път. По каква работа си дошъл?
— Идвам за ковчега със скъпоценностите.
— Какъв ковчег каза?
— Оня, който ти бях дал, преди да тръгна за Дамаск.
— Никакъв ковчег не си ми давал. Повтарям ти, че те виждам за пръв път. Ако си дошъл да се шегуваш с мене, остави ме, че имам работа.
Търговецът разбрал, че съдията е присвоил съкровището му. Какво да прави? Решил да се оплаче на великия везир, който бил мъдър и справедлив човек.
Отишъл при него и му разказал всичко.
— Видя ли те някой, че даваш ковчега на съдията? — запитал го везирът.
— Никой не ме е видял. Сами бяхме. Мислех, че един съдия не може да бъде нечестен човек.
— Добре си мислил, но ако повикам съдията, той ще откаже, че си му поверил ковчег за пазене. И като няма свидетели, ти не можеш доказа с нищо, че си прав. Иди си сега! Ще видя какво може да се направи и ще те повикам.
Везирът отишъл при халифа Харун ал Рашид и му разправил всичко, което научил от търговеца. Мъдрият цар казал:
— Тая работа ще се нареди лесно. Стани приятел на съдията. Узнай къде му са слабите страни. Разбери от две години насам харчил ли е повече, отколкото може да спечели като съдия. Виж дали е скъперник, или славолюбив, или чревоугодник, или пък обича да играе на комар. После ми кажи.
След някое време великият везир се явил пред халифа и му доложил:
— О, слънце на правоверните. Голяма е твоята мъдрост наистина. Ти познаваш сърцата на хората. Ето що узнах. Съдията си е купил преди година голяма къща и чифлик. Има и три коня, каквито няма никой друг освен тебе. Толкова пари той не би могъл да спечели като съдия и след двадесет години работа. Но лаком не е: нито е пияница, нито — чревоугодник. И комар не играе. Ала е много властолюбив и обича да го хвалят.
— Добре — казал халифът. — Извикай сега търговеца.
Търговецът дошъл и паднал, та се поклонил на царя доземи.
— Стани — рекъл халифът — и ни кажи какво имаше в ковчега, който казваш, че си бил поверил на съдията.
— Имаше десет хиляди жълтици. После…
— Какви жълтици? С моя образ ли?
— Пет хиляди с твоя светъл образ и други пет — с образа на твоя баща, премъдрия халиф ал Махди — да бъде вечна паметта му между правоверните.
— Друго?
— Тридесет рубина, едри и тежки, изсечени във вид на звезда. Петдесет елмаза, бляскави, прозрачни и без петно. Двадесет и пет сапфира, едни кръгли, други четвъртити, тъмносини. После…
И той продължавал да описва скъпоценностите, Най-сетне преминал към накитите: пръстени, гривни, обеци и други.
— Кой накит беше най-скъп според тебе?
— Един голям пръстен, украсен с едър елмаз в средата, а наоколо — с тридесет рубина и шестнадесет изумруда. Отвътре на кръжилото му има буквите О и П: те значат „Обичта побеждава“. Тоя пръстен е останал още от прадядо ми.
— Добре. Върви си сега и недей казва никому нищо.
След като търговецът си отишъл, халифът рекъл на великия везир:
— Помъчи се по някакъв начин да видиш скъпоценностите на съдията и да разбереш откъде има толкова пари.
Везирът започнал да се среща честичко със съдията. Но оня бил хитър: не се издавал. Веднъж везирът го запитал:
— Стига ли ти заплатата, която получаваш?
— Стига ми и престига — отвърнал съдията. — С парите, които бях спестил, си купих къща и чифлик. Защо питаш?
— Аз пък мислех, че тая заплата ти се вижда малка, та имах намерение да отворя пред халифа дума за тебе — дано те назначи на по-висока длъжност. Но щом казваш сам, че ти стига и престига…
— Вярно е, че казах тъй, ала аз поизлъгах малко. Нали знаеш, че хора като мене не обичат другите да ги съжаляват: затова казах тъй. Но щом падишахът може да ми даде по-висока длъжност… много ще ти бъда благодарен, ако настоиш пред него. Къщата и чифликът не са още изплатени: имам дългове.
— Тая работа може лесно да се нареди, само че трябва да ти кажа преди това нещо, което ще си остане между нас. Всички граждани са доволни от тебе, понеже си и умен, и справедлив. Аз приказвах и на халифа за тебе. Той ми довери, че търсел отдавна човек за началник на съдиите — да се допитва до него при заплетени работи. Имало мнозина, а не знаел на кого да се спре.
— Моля ти се тогава, кажи му още две-три думи за мене: дано ме назначи.
— Ще му кажа, но и ти трябва да ми помогнеш с една дребна услуга. Братовчедът на нашия господар ще се жени. Халифът иска да му подари огърлица от скъпоценни камъни за невястата. Извика всички златари, ала се оказа, че камъните им са дребни — не са, каквито ги желае халифът. Мене натовари да му намеря. Та рекох пък аз да те запитам не знаеш ли някого, който има скъпоценни камъни, но едри, по-едри от тия на златарите.
Съдията се хванал тоя път в клопката.
— Знам един човек — рекъл, — който има. Ще ги взема от него и ще ти ги донеса да ги видиш.
И той му донесъл още на другия ден скъпоценните камъни. Везирът видял, че са същите, каквито ги описвал търговецът.
— Добре, ще кажа на халифа, че съм намерил. Той ще те назначи навярно.
И наистина, халифът го назначил началник на съдиите. Съдията бил извън себе си от радост. Не знаел как да се отблагодари на великия везир за препоръката. Нали е началник на всички съдии, търговецът не ще посмее да се оплаче никому. Па и да се оплаче, къде му са свидетелите? Никой няма да му повярва. Избрал той няколко от най-едрите скъпоценни камъни, отнесъл ги на везира и му казал, че му ги подарява за спомен.
— Купих ги — рекъл — от оня приятел, за когото ти говорих по-рано.
Везирът отнесъл скъпоценностите на халифа. Повикали търговеца. Той ги познал. Но халифът му казал:
— Твоето дело още не е заведено. Ще си отидеш вкъщи и ще си мълчиш, додето не се свърши цялата работа.
А на везира поръчал да измъкне някак оня скъп пръстен, който бил останал от прадядото на търговеца.
Великият везир отишъл при съдията на гости. От дума на дума той му казал, че халифът имал намерение да смени министъра на правосъдието, но не знае кого да назначи вместо него.
— Трудното е — рекъл, — че има мнозина желаещи, и то все хора, достойни за такова място. Аз му подхвърлих няколко думи за тебе, ала той каза само, че щял да си помисли. Очевидно е, че ти имаш много съперници. Що да направим?
Съдията се замислил. Много му се приискало да стане министър. Съкровището на търговеца той отдавна вече смятал за свое собствено. Гордостта му била порасла много от деня, когато го назначили главен съдия. Властта му се видяла нещо твърде хубаво и привлекателно. Защо пък да не стане и министър? Доста е да угоди с нещо на халифа — и той ще го назначи. Решил да му подари скъпоценния пръстен.
— Изглежда — казал, — че нашият господар иска от нас да му покажем кой колко го обича. Аз имам един много хубав и скъп пръстен, достоен само за царска ръка. Всред венец от рубини и смарагди блести на него едър елмаз. Дали би го приел халифът, ако му го подаря? Как мислиш ти?
— Щом смяташ, че пръстенът е като за цар, подари му го. Но подаръкът за халифа трябва да бъде нещо наистина извънредно рядко, скъпо и хубаво. Инак няма да бъде приет.
— О, колкото до това, бъди спокоен! Втори пръстен с такава хубост няма, уверен съм. Ей сега ще ти го покажа.
И той донесъл пръстена. Везирът го разгледал най-внимателно. Той го обърнал и видял буквите О и П.
— Пръстенът е много хубав — рекъл. — Не се съмнявам никак, че нашият господар ще го приеме с удоволствие. Но какво значат тия две букви? Той ще ме запита навярно и аз ще трябва да му дам отговор.
Съдията не бил обърнал дотогава внимание на буквите. Забъркал се. Помълчал, па казал:
— Тия букви означават Омар Правоверният. Тъй се е казвал моят вуйчо, който е подарил тоя пръстен на майка ми.
— Добре — рекъл везирът. — Аз ще занеса подаръка на халифа и ще му кажа това. Той ще те повика, за да ти поблагодари.
Същия ден халифът извикал главния съдия в своя чертог. Търговецът бил също повикан в двореца, но му наредили да почака в друга стая. Когато влязъл и направил предписаните поклони, съдията казал на халифа:
— Моля слънцето на правоверните да не се оскърбява от моя нищожен подарък. Не хубостта на дара ще покаже колко обичам своя господар и колко съм му благодарен за неговите милости към мене, а моето желание да му направя малка радост.
— Благодаря за скъпия подарък — рекъл Харун ал Рашид. — Пръстенът е наистина много хубав и аз го приемам с голяма радост. Но аз не те повиках само за да ти благодаря. Има нещо по-важно. Тия дни ми предстои да сменя министъра на правосъдието, който е вече стар и иска да си прекара в почивка останалите дни от живота. Мнозина са желаещите за това място; за да се спра на едного, реших да повикам всички и да им предложа да решат едно дело. Който го реши най-справедливо, него ще назнача. Другите изпитах. Само ти оставаш.
Съдията се поклонил отново.
— Ето каква е работата — казал халифът. — Един богат гражданин дал на някой си свой познат или приятел голяма сума пари да ги пази, докато се върне от Мека, дето отишъл на поклонение. Свидетели нямало. Когато се върнал и си поискал парите, оня му рекъл, че не е получавал от него никакви пари. Как мислиш ти: виновен ли е тоя човек?
Съдията не подозрял нищо. Той си рекъл на ума: „Халифът ще назначи оногова, който се покаже най-строг.“
И като погледнал халифа право в очите, отвърнал:
— Не ще и дума, виновен е, светило на правоверните. И много е виновен.
— Да, тъй отговориха всички. Но нали няма свидетели? Прав ли ще бъде съдията, ако го накаже? Никой не е видял гражданина, когато е давал парите на познатия си.
— Ако хората не са видели, видял е Аллах — да бъде прославяно името му на вечни времена.
— Добре — казал Харун ал Рашид. — Какво наказание мислиш, че заслужава тоя виновник?
— Смърт чрез обесване.
Халифът заповядал да повикат търговеца. Оня се явил.
— Познаваш ли тия скъпоценни камъни? — го запитал царят, като му показал ония, които съдията бил подарил на везира.
— Познавам ги. Те бяха преди време мои, но онзи, комуто ги бях поверил да ги пази, ги е присвоил, както се вижда.
— Ами тоя пръстен познаваш ли?
— Познавам го. И той е от моето съкровище. На вътрешната страна на кръжилото му има две букви: О и П.
— Какво значат те?
— „Обичта побеждава“.
— Защо са писани там?
— Пръстенът е останал от моя прадядо. Казват, че той обичал една мома от богато семейство, но техните не му я давали. И той тръгнал по чужбина да работи, за да спечели пари, та да вземе момата. Цели десет години работил, натрупал пари и тогава му дали момата. Той подарил на жена си тоя пръстен, като поръчал да издълбаят на него двете букви за спомен.
— Добре — казал халифът. — Иди настрана. Нека дойде чиновникът, който държи списъците на гражданите.
Когато чиновникът дошъл, царят го запитал:
— Има ли в семейството на главния съдия някой човек, по име Омар, с прозвище Правоверния?
— Няма — отвърнал оня. — В целия род, от седем колена насам, не е записано такова име.
— Да дойде сега чиновникът, който държи списъка на имотите.
Дошъл и тоя чиновник.
— Има ли извадено свидетелство, че новата къща на съдията и чифликът са заплатени напълно?
— Те са заплатени в брой, и то веднага. На продавача не дължи нищо.
— Добре. А записано ли е съдията да е получил голямо наследство или много пари от някой свой роднина?
— Не е записано. Той е наследил от баща си само една малка къща.
— Вървете си всички. Нека остане само съдията. Когато всички си излезли, халифът казал на главния съдия:
— Ти реши делото отлично и съвсем справедливо, без да подозираш, че осъди сам себе си. Ще бъдеш обесен, а имотът ти разпродаден, за да заплати всичко, което си присвоил от търговеца.
Така и станало.
Нечестният съдия не можал да каже ни дума, за да се защити.
Живеел едно време в града Хоросан керванжията Назим. Той имал пет камили — високи и силни, които много обичал. Но най-много се гордеел с една от своите камили, наречена Нар. За нея той платил петдесет жълтици, когато била още съвсем млада; платил толкова, колкото за всичките й четири другарки заедно.
Нар била водачка на кервана. Тя вървяла начело на останалите камили, била по-силна от тях и по-висока с цяла глава. Мека, светлосива козина, като нежен пух, покривала нейната голяма глава и кривата й яка шия, по която Назим се изкачвал на високия й стръмен гръб, дето сядал между две пухови възглавници. Петдесет звънчета и още толкова пъстри висулки от разноцветни конци и блестящи мъниста украсявали темето, късите уши и дългата муцуна на гордата Нар.
Керванският звънец от кована мед, приличен на прорязан багдадски пъпеш, висял на шията на Нар, окачен на широк, обшит с бисер ремък. В звънеца вместо език имало магарешко бедро, което Назим намерил веднъж в пустинята.
С всички свои украшения и накити Нар била хубавица и щастливият Назим не можел да й се налюбува, смятайки я като дар от съдбата за своите добродетели.
Веднъж, когато слънцето се скрило и вечерната прохлада се спуснала над земята, Назим натоварил своите камили с тежки сандъци със скъпоценна свила и кадифе, помолил се и като седнал между меките гърбици на Нар, впуснал се с кервана си по дългия път на пустинята.
Цяла нощ яздил Назим по безлюдната, тиха пустиня. Светли звезди блестели по тъмносиньото небесно кубе и посочвали далечния път. Магарешкото бедро при всяка крачка на кервана изтръгвало от звънеца със своята костена топка глухите силни звуци: „буууум! бооом!“ Тия звуци, вълнувайки се равномерно в тихия нощен въздух, отлитали далеко-далеко и изчезвали в зеещото пространство на пустинята. А мълчаливите камили като че ли се разговаряли чрез тия звуци с нямата величествена пустиня.
Нощта преваляла. Денят се приближавал. Звездите започнали да бледнеят и да гаснат една след друга. Малките облачета на изток се покрили със златожълта руменина. Назим си поразтрил очите, прозял се лениво, попротегнал се и като погледнал напред, забелязал с радост далече къщата за отпочивка и сиво-зелените клончета на маслините около нея.
— Ооо! — весело се провикнал той, ободрявайки уморените камили.
Нар разбрала своя стопанин. Нейните жилести, криви крака закрачили по-нашироко и звънецът задрънкал по-често. Но изведнъж камилите се спрели и звънецът утихнал.
Учуденият Назим се поповдигнал и видял пред Нар една стара прегърбена баба.
— Ей ти, бабо, защо ми спря кервана? Махай се оттам! — извикал сърдито Назим от своето високо място, като цар от своя престол.
— О, керванджи Назиме — рекла бабата, — накарай своята Нар да коленичи, па слез на земята, та потърси иглата ми. Изтървах я в пясъка и не мога да я намеря. Ти си млад: очите ти още не са отслабнали под тежината на годините. Намери на баба единствената й иглица.
— Какво? За твоята нищо и никаква игла да карам своята Нар, като планина голяма, да коленичи? — извикал Назим.
Той подръпнал за юздата камилата, Нар се раздвижила, а след нея, като послушни деца, закрачили и четирите й другарки. Малко подир това слабият глас на бабичката не се чул вече.
Назим весело и бодро вкарал камилите в широкия двор, заграден с каменна стена, накарал ги да коленичат, поотпуснал малко въжетата на тежките сандъци и като взел един чувал, отишъл да донесе плява на гладните животни. Но когато се върнал с натъпкан чувал на гръб, за голяма почуда не намерил Нар. Назим поразгледал наоколо, ала не видял камилата. Той хвърлил чувала на земята и се затекъл към вратата. Като жълто безкрайно поле се ширнала пред очите му гладката, няма пустиня, но Нар я нямало, като че ли е пропаднала под земята. Назим, загубил и ума, и дума, започнал да тича, където му видят очите.
От много тичане бялата му чалма паднала на тила му и едри капки пот избили по мургавото му чело. Изведнъж той съгледал, че една мома с черни коси дири нещо в пясъка.
Назим се затекъл към нея:
— Мила сестрице, не си ли видяла моята камила, моята мила Нар, като планина голяма, с петдесет звънчета, с пъстри пискюлчета от цветни конци и светли мъниста и с два тежки сандъка със свила и кадифе?
— Али ми рече, че ако днес не дошия своята венчална дреха, той ще си вземе друга жена — нажалено отговорила момата. — А пък аз от бързане изпуснах иглата си и не мога да я намеря. Потърси, Назиме, иглата ми!
— Аз те питам за камилата, за Нар, и за сандъците, пълни с драгоценни стоки — повторил Назим. — Не си ли видяла моята камила?
— Ето тук ми падна иглата — посочила момата пред себе си, без да чува Назимовите думи. — Потърси моята игличка, Назиме!
— Момиче! — закрещял Назим. — Нар, моята Нар, те питам, не си ли видяла? Нар, камилата, за която съм платил петдесет жълтици?
— Къде ще се дяна? Кой ще ме вземе, ако Али се ожени за друга? — със сълзи отговорила девойката. — Назиме, намери ми игличката!
Назим се убедил, че от девойката нищо не ще узнае, и като си помислил, че тя не е с всичкия си ум, оставил я и се затичал по-нататък.
От много тичане бялата му чалма паднала на земята и по голата му гладко избръсната глава потекла обилна пот, която измокрила брадата и мустаците му.
Внезапно Назим видял река, а на брега — рибар, който търси нещо по пясъка.
Назим се упътил към рибаря.
— Братко мой, не си ли видял моята камила, моята мила Нар, едра като планина, с петдесет звънчета, с пъстри пискюлчета от разноцветни конци и светли мъниста и с два тежки сандъка, пълни със скъпоценни стоки?
Рибарят му отговорил:
— Ах, керванджи Назиме, изпокъсала се е мрежата ми, та исках да я зашия, ала си изтървах иглата в пясъка и не мога да я намеря, а децата ми са гладни, чакат хляб. Потърси ми игличката!
— Аз те питам за камилата, за моята едра Нар, със сандъците с коприна и кадифе — повторил Назим своя въпрос. — Не си ли видял моята камила?
— Ето тук мисля, че падна иглата — сочел рибарят пред себе си, без да слуша думите на Назим. — Потърси, Назиме, моята игла!
— Защо ми е твоята игла? — развикал се Назим ядосан.
— Нар, моята Нар, те питам, не си ли видял?
— Аз не мога да се явя пред децата си без риба. Назиме, потърси ми иглата!
Назим видял, че и от рибаря нищо не може да узнае. Оставил го и се затичал по-нататък.
Слънцето греело високо от небето и изгаряло Назим с горещите си лъчи. Обувките на камиларя се скъсали. Горещият пясък почнал да му гори голите стъпала като нажежена пещ. И ето че Назим съгледал един овчар.
— Овчарю! — обърнал се към него Назим. — Брате мой, кажи ми, не си ли виждал моята камила?
— Ах, Назиме — заговорил жално пастирят, като се уловил за крака. — Влезе ми проклет трън в петата, та не мога да отида подир стадото си. Исках да извадя тръна с игла, но не знам как я изпуснах в пясъка и сега не мога да я намеря. Потърси ми иглата, Назиме.
— Аз те питам за камилата, за моята Нар, с тежки сандъци, пълни със скъпи стоки — закрещял Назим над ухото на овчаря. — Не си ли видял моята камила?
— Вълци ще изядат овцете ми, ще ги удушат — оплаквал се пастирът, — ако не ги настигна. Назиме, потърси моята игличка!
Назим видял, че и от пастира няма нищо да узнае. Оставил го. Затичал се отново. Устните му засъхнали и се напукали, а горещият въздух горял гърлото му.
Изведнъж той видял пак старата жена.
— О, майко моя, бабичко! Съжали се над мене! Чуй ме, мила бабо: кажи, не си ли видяла моята камила?
— Потърси ми иглата — да си съшия риза — рекла му бабата.
Ужас обхванал Назим. Той треперел с цялото си тяло. Издигнал в отчаяние пестниците си и като ги отпуснал на своята гореща, мокра глава, паднал на гърдите си връз сухия жълт пясък.
И видял керванджията Назим сън.
Стои пред него любимата му Нар с тежките сандъци, пълни с драгоценна стока, и гледа своя господар с умните си черни очи. Назим простира ръце, иска да прегърне нейната голяма глава, но изведнъж израства из земята малка ръждива игличка и затуля грамадната камила. Назим улавя игличката, иска да я изскубне от земята, а не може. Много народ снове наоколо му, но никой не ще да му помогне да изтръгне иглата. Той се моли, плаче — ала всички го отминават. Но ето че пристъпва към него някаква стара жена. Назим я познава. Тя е неговата майка, неговата любима майка, чиито останки той още отдавна е погребал.
— О, майко моя! — почва да й се моли Назим. — Хората на земята се отстраниха от мене: никой, никой не иска да ми помогне да намеря своята любима камила с драгоценните стоки.
Старата жена сухо и строго поглежда своя син и продумва:
— Как искаш от хората, забравени в своите дневни грижи, да търсят твоята камила, когато ти — млад, богат и охолен — не искаше да подадеш на сляпата баба малката игличка? Голям е твоят грях, сине мой!
Назим се хвърля на земята, прегръща майка си и горчиво заплаква.
— Майко моя, майко моя! — хълца той, като удря главата си в земята. — Седем дена ще си посипвам темето с гореща пепел. Седем дена и седем нощи ще се моля да ми бъде простен тоя голям грях.
— Няма да ти се прости грехът — отвръща жената.
— Майко моя, аз ще тръгна бос, с гола глава и голи гърди, в свещения град; четиридесет деня и четиридесет нощи ще се моля и ще постя — дано ми бъде простен тоя голям грях.
— Мили сине, търси чуждата игличка тъй, както търсиш своята камила, и ще ти се прости твоето голямо прегрешение.
И бабата се изгубила.
Когато Назим дошъл на себе си и станал, горният край на слънцето се подавал на запад като меден полумесец на далечна джамия. Камиларят тръгнал да дири пастира, рибаря и момата с черните коси, но не можал да намери никого. Мълчаливата замислена пустиня се ширела пуста наоколо.
Изведнъж му се сторило, че чува удари на кервански звънец. Той вдигнал глава и видял пред себе си своята любима Нар, че пасе спокойно под маслините.
И чул пак тихия глас:
„Търси чуждата игличка така, както търсеше камилата си!“
Имало двама братя. Единият бил богат, а другият — беден. Те били и двамата работливи, но на единия вървяло, а на другия — не. Скоро първият забогатял дотолкова, че се преселил в града, направил си там голяма къща и се заловил за търговия. А вторият останал да живее в село. Той имал дребни деца. Колкото и да залягали с жена си да спечелят нещо, много често не можели да изкарат и за хляб. Децата плачели — нямали що да ядат.
Един ден сиромахът казал на невястата си:
— От сутрин до вечер се трудя и потя, а не припечелвам и за хляб. Дали да отида в града, при брата си, и да го помоля да ми намери някаква работа? Може би там ще успея.
— Опитай се! — казала жената. И той отишъл в града.
— Брате — рекъл на богаташа, — в голяма неволя сме изпаднали. Жена ми и децата ми нямат що да ядат. Моля ти се, помогни ми! Ти си ми брат. Намери ми някаква работа, да изкарам малко пари.
— Много искаш — казал богаташът. — Пари никой няма да ти даде. Може да ги пропиеш. Ако си съгласен да работиш за един хляб, и аз мога да ти дам работа. Но пари — не.
— Ти знаеш, че не пия. Ала щом не може инак — и за един хляб съм готов да ти работя.
Заловил се той за работа — ратайска работа. Мел двора, чесал конете, носел вода, сякъл дърва, пренасял камъни. Работил цяла седмица. В събота следобед брат му го извикал, дал му един голям самун и му казал:
— Ето ти платата за тая седмица. Ако искаш, ела в понеделник пак на работа. Но дойдеш, не дойдеш в понеделник — утре заповядай с жена си на гости: искам да те нагостя като брат. Утре ми е именният ден.
— Благодаря — казал сиромахът.
Отишъл си той вкъщи и казал на жена си що е работил и колко е спечелил.
— Малко е — рекла тя, — но по-добре малко, отколкото никак. Поне децата ще има какво да хапнат днес и утре.
— За утре брат ми ни кани с тебе на гости: имал имен ден. Да идем ли?
— Как ще идем? Там ще надойдат търговци с кадифени облекла и скъпи кожуси, а ние с тебе нямаме дрехи за пред света. Ще ни бъде срам да се покажем пред хората. Не сме за гости.
— Така е, но аз обещах. Нали ми е брат, как да го наскърбя? Па и работа ми дава…
— Добре тогава, да отидем.
На сутринта станали рано и тръгнали към града. Отишли в къщата на богаташа. Там били вече надошли много големци, търговци, чиновници, съдии. Сиромасите ги поздравили и се свили до печката, накрай дървената пейка: на трапезата ги било срам да седнат, па и никой ги не поканил. Домакинята почнала да разнася ястия и питиета на гостите. Сиромасите не погледнала. Всички почнали да ядат, да пият и да се шегуват. А сиромасите гледали и не смеели да се обадят.
— Забравиха ни — пошъпнала жената на мъжа си.
— Да, изглежда, че наистина са ни забравили — казал с половин глас мъжът и се поизкашлял.
Но богаташът се направил, че не чува. Гостите дълго яли, пили и пели весели песни. Най-сетне станали да си тръгват. Всички поблагодарили на домакините. Приближили се и сиромасите съпрузи. И те поблагодарили. Развеселените гости си тръгнали и по пътя се разпели: те били доста пийнали. Сиромахът казал на жена си:
— Невясто, да запеем и ние някоя песен.
А тя казала:
— Защо ставаш толкова глупав? Другите пеят, защото са преяли и препили. А ние защо ще пеем? Хапнахме ли нещо? Пийнахме ли нещо? Гладни дойдохме, гладни се връщаме.
— Нищо от това, невясто. Нали и ние сме били на гости, на имен ден? Срам ме е — като ни види някой, че се връщаме умърлушени, да си помисли, че не са ни гостили. Като ни чуят, че пеем, всички ще рекат, че се връщаме нагостени.
— Като ти е до песен, пей! Мене ми се никак не пее. Повече ме избива на плач.
Мъжът се разпял. Но каква е тая работа? Той пее сам-самин, а се чуват два гласа.
— Невясто, ти ли ми пригласяш натънко?
— Да ти пригласям ли? И през ум не ми минава. Нали ти казах, че не ми е до песен?
— Че кой пееше преди малко с мене?
— Откъде ще знам?
Селянинът запял отново. Пее — а се чуват два гласа: един дебел и един тънък.
Той млъкнал, млъкнал и другият глас.
— Кой ми приглася? — запитал.
— Аз, Неволята. Аз ти пригласям.
— Че къде си, та те не виждам?
— Тук съм, тук. С тебе вървя.
— Излез отпреде ми — да те видя!
Изведнъж пред сиромаха застанала Неволята — една суха, жълта жена, дрипава, боса и гологлава, с побеляла коса и сбръчкано лице.
Стигнали в село. Неволята казала на сиромаха:
— Хайде да отидем в кръчмата! Брат ти не те нагости. Аз искам да те почерпя.
— Да идем — казал селянинът.
Отишли в кръчмата. Неволята поръчала вино и луканки. Яли, пили, пели, веселили се. Накрая селянинът казал:
— Хайде, Невольо, плащай, че да си вървим! Вкъщи ме чакат.
А Неволята рекла:
— Аз черпих, а пък ти ще платиш.
— С какво ще платя, като нямам пари?
— Ще си заложиш на кръчмаря кожуха. Той ще удържи парите за виното и луканките, па на това отгоре ще ти даде и хляб — да отнесеш у дома си. Нали добре го намислих?
— Добре, но какво ще правя без кожух? Ще измръзна.
— Глупчо, глупчо! Иде пролет, а после — лято. Защо ти е през лятото кожух?
Селянинът заложил кожуха на кръчмаря. Отишъл си. С него влязла в къщата и Неволята. Легнала до огнището и заспала. На другия ден се разпъшкала: глава я боляла. Па и на селянина се не работело. Надвечер Неволята казала:
— Хайде да отидем пак в кръчмата. Аз ще почерпя.
— Не ща — рекъл сиромахът. — Ти си се научила да черпиш, а друг да плаща. Нямам ни пари, ни кожух за залагане.
— И това ще се нареди. Ти ела с мене, па се не бой! Пари ще намерим.
Отишли. Пак пили, яли, веселили се, а на тръгване Неволята накарала селянина да заложи на кръчмаря шейната си.
Тъй се пропил сиромахът. Днес — колата, утре — ралото, вдругиден — воловете: всичко изпозаложил, всичко изпопил. След месец била заложена и хижата, дето живеело бедното семейство, и кожухът на невястата, и котлето, дето си варели гозба.
Когато Неволята казала на сиромаха да отидат пак в кръчмата, той й рекъл:
— Сега ми олекна вече, Невольо: нямам ни къща, ни кожух, ни шейна, ни рало, ни волове. Нищо нямам. А който няма нищо, той няма и грижа за нищо. Ако щеш, води ме в кръчмата, ако щеш — отвъд кръчмата. Само едно запомни: отсега нататък нито черпя, нито плащам.
Тогава Неволята се угрижила.
— Добре — рекла. — Аз ще черпя, аз и ще плащам отсега нататък. А ти ще правиш каквото ти кажа.
— Кажи що да направя!
— Ще изпросиш от съседа си за един ден колата и воловете му. Ще кажеш, че отиваш за дърва.
Отишъл той и помолил съседа си да му даде колата и воловете.
— Трябват ми да си докарам дърва — рекъл. — Ако искаш, готов съм да ти работя цяла седмица за отплата.
— Добре. Вземи ги, но гледай да ги не претовариш!
— Разбира се, съседе. Нима пръв път отивам за дърва?
Подкарал сиромахът колата. Когато излязъл от селото, настигнала го Неволята и се качила на колата: тя била много слаба, не й се вървяло.
— Накъде да карам?
— Към големия оброчен камък, дето е накрай полето, при гората. Знаеш ли го?
— Знам го. Стигнали до мястото.
— Повдигни камъка и го отмести! — рекла Неволята. — Аз ще ти помогна, колкото мога.
Когато преместили камъка, под него зинал дълбок трап, пълен догоре с жълтици. Селянинът натоварил парите на колата.
— Я виж, Невольо, дали не е останала някоя жълтица в трапа!
— Не е. Ни една се не вижда.
— Слез в трапа: там ще видиш по-добре!
Неволята скочила в трапа, а селянинът я похлупил с камъка. После покрил жълтиците с тор, съчки и клони, па подкарал колата и си казал:
— Добре, че затиснах Неволята в трапа. Да я бях оставил на свобода, щеше да ми пропие и тия пари.
Като откарал жълтиците у дома си, той ги скрил в зимника. Върнал на съседа си колата и воловете, но не му казал нищо. А на другия ден отишъл да му работи, както бил обещал. И понеже Неволята не била вече с него — тръгнало му на добре. Като излязъл да оре нивата на съседа, изровил в нея гърне с жълтици. Отнесъл ги на съседа си и му казал как и къде ги е намерил.
— Благодаря ти — рекъл оня. — Половината ще дам на тебе, защото ти ги намери.
И му дал половината. Тогава селянинът си накупил имот, издигнал си висока къща, сдобил се с гора, с добитък, с нивя и ливади. Годината била плодородна. Той спечелил от едно хиляда. А жълтиците в зимника си стоели още непокътнати. След няколко години той станал най-голям богаташ в оня край.
Чул за това и брат му, но не повярвал. Ала един ден видял, че сиромахът идва на кон в града, при него. Идва и кани него и жена му на гости. На имен ден го кани.
— Чух, че си разбогатял — рекъл търговецът. — Вярно ли е? По-рано нямаше що да ядеш, а сега каниш и гости… С такова разсипничество няма да отидеш далече.
— Ба, не се грижи за мене! Има и за гостите, има и за децата. По-рано наистина нямах що да ям, но сега имам — струва ми се — повече и от тебе. Ела да видиш!
— Благодаря, ще дойда.
На другия ден търговецът отишъл с жена си в селото. Гледат: висока къща, разкошно наредена, много по-хубава от тяхната, с големи градини наоколо. Къща като дворец. Завидели те на селянина. А като седнали на трапезата, видели, че идват всякакви хора — и бедни, и богати, и слепи, и куци… И домакинята гощава всички, а домакинът приказвал с всички. На брата си и на жена му той не казал дума, макар че и тях гостили като другите.
Когато свършил угощението и гостите се разотишли, търговецът запитал селянина:
— Как се замогна за такова късо време, братко? С търговия ли спечели толкова пари, или ограби някого?
— Не улучи, брате. Ни с търговия, ни с обир. Мене ми пречеше Неволята и докле се отърва от нея, много патих.
И той му разказал как Неволята вървяла по петите му и го дебнела деня и нощя; как го накарала да тръгне с нея по кръчмите и да пропие всичко; как заложил и дрехи, и имот, додето му останало само едно тяло и една душа; как след това — като видяла, че няма вече нищо за залагане — Неволята му показала трапа с парите, как — най-сетне, — след като натоварил жълтиците, той накарал Неволята да влезе в трапа и я похлупил с тежкия камък, та се отървал от нея завинаги.
Завистливият брат си помислил:
„Ще отида накрай полето и ще пусна Неволята. Нека се върне тя при брата ми и нека го опропасти, та да ми се не надува с богатството си.“
На заранта той изпратил жена си в града, а сам се запътил към оброчния камък. Стигнал там, напънал се и отместил камъка, па се надвесил да види в трапа ли е Неволята. А тя като дявол скочила изведнъж и му се яхнала на гърба, па се стиснала за него.
— Това ли се казва приятелство? — писнала тя с тънкото си гласче. — Аз ти показах жълтиците, а ти ме зарови, за да умра от глад. Сега вече няма да се откъсна от тебе. Ни за миг няма да те изпускам.
— Слушай, Невольо! — рекъл изплашено търговецът. — Ти имаш грешка. Аз не съм те затварял в тоя трап. Аз те виждам за пръв път.
— Хайде де! Недей лъга! Ти си, ти!
— Не съм, кълна ти се, че не съм аз.
— Ами кой друг ще е?
— Брат ми. Той ми разказа всичко и аз дойдох да те пусна.
— Лъжеш, хитрецо! Ти веднъж вече успя да ме измамиш, но втори път няма да ти се дам. Каквото щеш, приказвай, не слизам от гърба ти. Хайде отнеси ме в кръчмата, че ми е загоряло гърлото.
Търговецът се направил на глух. Отишъл си право вкъщи. Неволята му не слязла от гърба и там. Никой не я виждал, никой й не чувал гласа освен оня, който я носел на гърба си. Тя постоянно повтаряла да я отнесе в кръчмата, но той — като помнел братовите си думи — не я слушал.
На другия ден заранта дошли хора и казали на търговеца, че един кораб, натоварен с негови стоки, потънал в морето. Тогава богаташът решил да отиде за пръв път в кръчмата — дано забрави скръбта си. Там Неволята слязла от гърба му и почнала да пие и да яде с него. Много пари изгуляли те тая нощ.
На сутринта съобщили на търговеца, че наводнение отвлякло големия му чифлик заедно с едрия и дребния добитък. На мястото останали развалини. Още по-тежко станало на търговеца. Но Неволята го утешила: и този път го подмамила да отиде в кръчмата.
Загубите идвали една през друга, една от друга по-големи. За късо време богатият търговец обеднял. Той вече не излизал от кръчмата. Пиел, залагал и за всичко слушал гласа на Неволята. Най-сетне се отчаял: решил да се обеси.
Отишъл той при жена си и й казал какво намерение има. А тя му рекла:
— Щом е виновна за всичко Неволята, защо се не отървеш от нея? Нали видя: брат ти се отърва от Неволята и му тръгна на добре. Махни от себе си тая пуста Неволя!
А тя, като чула тия думи, още по-силно се стиснала за шията на търговеца.
— Не ме пуска, невясто, не ме пуска. Как да се отърва от нея, като се е стиснала на шията ми? Намислих да се обеся, та и нея ще стисна с въжето — да умре. Поне на вас с децата тогава ще тръгне.
Като чула това, Неволята скочила от гърба на човека, па се хванала за дрехата му. Тогава той намислил една хитрост. Излязъл на двора и отсякъл два дъбови клина. Единия от тях забил яко от едната страна на главината на едно колело. Неволята гледала и не разбирала що прави. Той вдигнал на рамо колелото, взел и другия клин и брадвата, па тръгнал към реката.
— Що си намислил да правиш? — попитала Неволята. — Да нямаш намерение да се давиш?
— Улучи — казал търговецът.
— Ами защо ти е това колело?
— Ще си оставя на него дрехите. След като се удавя, защо ще ми са дрехи?
И той си съблякъл горната дреха, па я оставил на колелото. А Неволята рекла:
— Щом си намислил и тъй да се давиш, поне да отидем в кръчмата, та да изпием тая дреха.
— Слушай, проклета Невольо! Досега каквото си казала, все съм бил готов да го изпълня. А ти ни веднъж не си ми угодила.
— Добре. Кажи що искаш!
— Хайде да поиграем на криеница.
— Да поиграем.
— Ти замижи, а аз ще се скрия.
Неволята замижала, а търговецът се пъхнал под колелото и си наметнал отгоре дрехата. Неволята го намерила бързо.
— Хайде сега пък ти замижи! Но да знаеш, че не ще можеш лесно да ме намериш. Аз ще се пъхна в някоя цепнатина, дето не можеш ме намери — и три години да търсиш.
— Ще видим. Хайде крий се!
Неволята почнала да обикаля и видяла цепнатината в главината на колелото. Пъхнала се там и се свила тъй, че цяла се скрила вътре. Търговецът разбрал, че е там. Взел клина и го зачукал с брадвата тъй, че Неволята не можела вече да излезе. После грабнал колелото и го хвърлил в реката.
Неволята се удавила, а търговецът се върнал вкъщи. Оттогава всичко му потръгнало пак, но той се отучил да завижда и да се гордее с богатството си.
Имало един богат търговец. Той живеел щастливо с жена си и с едничкия си син. Момчето било още малко, а пък показало голям ум, какъвто и малцина възрастни имат. Казвали го Курт.
Един ден, както семейството седяло да обядва на двора, под лозницата, прилетял славей и почнал да пее. Пее и не спира. Дори и не пее, а като човек говори, само не се разбира какво иска да каже. И мъжът, и жената се заслушали в песента му. Сторило им се, че славеят оплаква някого.
Слушал търговецът, слушал, па най-сетне, като не могъл да се стърпи, рекъл:
— Да намеря човек, който би ми казал какво говори това птиче, но право да ми каже, а не да ме излъже, бих му дал на драго сърце половината си имот и бих го смятал освен това за най-близък приятел. Ала дали ще се намери такъв човек.
Курт бил тогава на седем години. Той рекъл на баща си:
— Няма защо да даваш толкова пари, татко. Аз мога да ти кажа какво приказва славеят.
— Кажи тогава, сине — рекъл бащата.
— Не смея, татко.
— От кого не смееш?
— От тебе и от мама.
— Че защо?
— Ще помислите, че ви лъжа, и ще се ядосате много. По-добре ще бъде, ако не казвам нищо.
— Защо да се ядосаме, Курт? Кога си ни излъгал, та и сега да не ти повярваме? Кажи, кажи!
Бащата и майката настоявали толкова дълго, че най-сетне Курт казал:
— Славеят разправя, че ще дойде време да ми прислужвате като на цар; баща ми ще ми полива, а майка ми ще ми подава кърпа да се обърша.
Тия думи оскърбили родителите. Те не казали нищо, а само се спогледали. Но вечерта, когато Курт заспал, те го сложили в една малка лодка и пуснали лодката в морето. В това време долетял славеят, който бил кацнал през деня на лозницата, разпърхал се над момчето и застанал на рамото му.
Лодката плувала цяла нощ по морето. На заранта я забелязали хората от един голям кораб и я хванали. Видели в нея момчето. Собственикът на кораба бил бездетен. Той взел Курт и го осиновил.
След няколко деня Курт казал на побащимия си:
— Татко, славеят пее, че се готви страшна буря. Ще изпочупи мачтите, ще изпокъса платната. Трябва да свърнете в някое пристанище.
Онзи не послушал. Засмял се и отвърнал:
— Времето е хубаво. Бури отведнъж не стават. И за пръв път чувам птица да предрича.
Но ето че наистина се вдигнала буря. Изпочупила мачтите, разкъсала платната на парцали. Трябвало след това да свърнат в най-близкото пристанище, за да поправят повредите. Сетне заплавали по-нататък.
Минали два-три дни. Курт пак казал на баща си:
— Татко, славеят пее, че насреща ни идат дванадесет разбойнишки кораба. Ще ни пленят.
Тоя път човекът повярвал на момчето. Той заповядал да насочат кораба към един остров и да го скрият в залива. През нощта всички видели как по морето се носят наистина дванадесет кораба, все черни, обковани с желязо. Но разбойниците не забелязали кораба и отминали острова.
На заранта корабът потеглил по-натам. Пътували, колкото пътували, стигнали до едно голямо пристанище. Като излезли на брега, чули, че тамошният цар има голяма неприятност. От няколко години през прозорците на двореца летели постоянно гарван, гарга и гарванче, грачели и не давали никому да заспи. В тая страна народът вярва, че който убие гарван, голямо зло ще го сполети. Никой не искал да убие птиците, а пък с хитрина и подплашване не успявали да ги пропъдят от двореца. Царят се преместил в друг дворец — дано може спокойно да се наспи поне една нощ. Ала птиците го намерили и там. Дето и да се премести, след него идвали и те. Най-сетне той заповядал да известят по цялото му царство, че ако се намери някой да пропъди от прозорците му гарвана с враната и гарванчето, ще му даде половината си царство и ще го омъжи за дъщеря си. Но ако някой се заеме за тая работа, а не може да я свърши, ще му отсече главата.
Мнозина желаели да се сродят с царя, ала всеки се боял от заплахата, че ще му вземат главата. И наистина много глави били отнети. Никой не смеел вече да се опитва.
Като чул Курт за това, казал на побащимия си:
— Позволи ми, татко, да отида при царя, та да узная каква е тая работа. Сигурен съм, че ще мога да пропъдя птиците.
— Ами ако ти вземат, синко, главата?
— Няма да ми я вземат.
— На мнозина преди тебе са я взели.
— Да, но тия хора не са разбирали езика на птиците.
— Добре, върви! Ала ако ти се случи нещо лошо, помни, че съм искал да те предпазя.
Отишъл Курт в двореца. Поръчал да отворят прозореца, пред който летели гарваните. Послушал ги как грачат и казал на царя:
— Те са дошли да се съдят пред тебе, царю честити. Додето не отсъдиш тъй или инак, няма да си отидат.
— Защо са дошли да се съдят?
— За гарванчето. Нали ги виждаш, те са три птици. Гарванът, жена му и детето им. Гарванът и гаргата се карат чий е синът — на бащата ли, или на майката. Той казва: „Мой е.“ Тя казва: „Не, мой си е, не е твой.“ Затова са дошли: молят те да отсъдиш. Кажи чий е според тукашните закони синът.
— На бащата е — рекъл царят и посочил гарвана.
И тутакси гарванът и гарванчето отлетели на една страна, а гаргата — на друга. От тоя ден вече не се вестили пред царските прозорци.
Царят взел момчето в двореца си, възпитал го там като наследник на престола и наградил богато неговия побащим. Заживял Курт между придворните, а като пораснал — оженил се за княгинята и наследил половината царство.
Един ден на Курт се случило да пътува по държавни работи. Пристигнал вечерта късно в един град с царедворците си. Спрял се да пренощува в една богата къща. Станал на сутринта и заповядал да му донесат вода да се умие. Домакинът, стар човек, излязъл сам да му полее: за него било висока чест да услужи на княза. А домакинята му подала кърпата да си обърше лицето и ръцете. Седнали да закусват и да си поприказват; от дума на дума излязло, че той е в къщата на баща си. Родителите му се били отдавна преместили в тоя град. Курт им открил, че е техен син. И той, и те заплакали от радост. Тогава бащата казал:
— Как се сбъдна това, което беше предрекъл славеят! А ние с майка ти, в своята глупава гордост, бяхме решили да те погубим. Дано Бог ни прости този голям грях.
— Станалото — станало — казал Курт. — Нека не го припомняме.
И той отвел родителите си в двореца, дето те преживели своите останали дни спокойно и честито.
В едно далечно царство, някъде накрай света, живеели цар и царица. Те си имали дъщеря, по име Тимра. Царицата била и магьосница. Свършили й се дните и тя умряла. Но нали била магьосница, от обич към дъщеря си се превърнала на шарена крава и влязла в обора.
Идват царевите говедари и казват на царя-господаря:
— Тъй и тъй, царю-господарю, влизаме тая сутрин в обора и що да видим? Една пъстра крава стои при другите. Отде е дошла, никой я не знае. Кажи, що да я правим?
Запитал ги царят:
— Хубава ли е кравата, говедари? Здрава ли е? Бива ли я за моя царски обор?
А те му отговорили:
— Бива я, царю-господарю, бива я. Никоя крава в твоя обор не е хубава като нея. И здрава е. Върви, пристъпва гордо, като някоя господарка. Що да я правим?
— Ще я гледате като другите крави. Щом сама е дошла, ще бъде царска крава.
Царят се поженил. Царицата му родила три дъщери: първата — едноока, втората — двуока, а третата — триока. Мащехата не обичала Тимра. Тя рекла на мъжа си:
— Прати я да пасе говеда някъде: не мога да я гледам. Махни я оттук.
— Добре — казал царят, — нека върви да пасе шарената крава.
Мащехата облякла завареницата си в парцаливи дрехи, дала й торба, сложила в нея суха кора хляб и стомничка за вода, па рекла на момичето:
— Върви да пасеш пъстрата крава. Хем гледай да я не оставиш ни жадна, ни гладна, че иначе ще те пребия от бой.
Тимра изкарала кравата на паша. Отишла в широките ливади. Тогава кравата й рекла с човешки глас:
— Тимро, дъще моя, аз не съм шарена крава, ами съм твоята мила майка. Не се грижи за мене: аз ще се грижа за тебе. Влез през дясното ми ухо, па излез през лявото. На поляната ще намериш сложени богати трапези: наяж се, напий се, колкото ти душа иска. На поляната ще намериш още богати дрехи, дрехи господарски; облечи се, накичи се — да те погледам, та да ми дойде сърце на място. А привечер, като залезе слънцето, съблечи господарската премяна и облечи парцаливите дрехи, па ме откарай в обора.
Така и направило момичето. Влязло то през дясното ухо на кравата и излязло през лявото. И що да види? На поляната разчистено, изметено, изравнено. Всред поляната — богати трапези, а на тях гозби и питиета — какви ли не щеш, от вкусни по-вкусни. Седнала Тимра да яде и да пие. Наяла се, напила се до насита.
После погледнала — видяла дрехите. Но какви дрехи! Не господарски, а царски. Облякла се, накитила се с обеци, пръстени, гривни и огърлици, па тръгнала да пасе пъстрата крава. А кравата я гледа и й се радва: като човек се усмихва, като я гледа.
Залязло слънцето, почнало да се здрачава. На Тимра се не ще да съблече царските дрехи и да облече парцаливите. Не й се иска да се върне при мащехата си. Но няма що да прави: тъй е казала майка й, пъстрата крава. И тя съблича хубавите дрехи, навлича отново дрипавите, прехвърля торбата на рамо и подкарва кравата към обора.
Влиза Тимра в бащиния си дворец, при мащехата, и слага кората хляб на масата, па казва:
— Ядох, що ядох, това ми остана.
Ядосва се мащехата, но не продумва нищо, а в ума си крои как да разбере що е яла през деня завареницата й.
Повиква тя еднооката си дъщеря и й казва тихо, никой да не чуе:
— Слушай, дъще, умна и разумна. Утре заран и ти ще отидеш с Тимра на полето да пасете кравата. Гледай добре какво ще яде Тимра, па ми обади, след като се върнеш. Тя върна кората хляб, а беше сита и весела: яла е нещо и е пила нещо, което аз не знам какво е. Ти гледай да се научиш.
На заранта царицата дала на Тимра отново кората хляб и я пратила с еднооката си дъщеря да пасат кравата. Отишли на ливадата. Тимра огладняла. Рекла на сестра си:
— Седни, сестрице, да ти разкажа една приказка. Едноокото момиче седнало и си сложило главата на Тимриния скут. А Тимра почнала:
— Имало едно време едно оченце, едно хубаво оченце. Прилетяла отдалече птичка пъстрокрила, разпърхала се и почнала да му говори: „Склопи се, оченце! Затвори се, хубаво оченце!“ И окото почнало да се затваря, а после се затворило съвсем и заспало.
Като почакала малко, додето едноокото момиче наистина задреме, Тимра му рекла:
— Заспи, сестрице, заспи, миличка, и се не събуждай цял ден! Хубаво си поспи, та си почини!
Момичето заспало дълбоко. Тимра влязла през едното ухо на кравата и излязла през другото. После се наяла и напила, па облякла царските дрехи и почнала да пасе кравата. Надвечер съблякла разкошната премяна, навлякла дрипавите дрехи и взела да бута сестра си и да я буди:
— Стани, сестрице, стани, миличка, че е време да вървим вкъщи!
— Ох, колко дълго съм спала! — рекла момата, като се събудила. — Слънцето е вече залязло. Спала съм, ти го кажи, цял ден.
Върнали се в двореца. Царицата запитала дъщеря си що е станало през деня.
— Кажи ми, дъще, що яде и що пи сестра ти, та върна и тая вечер кората хляб?
— Нищо не знам, мамо — отвърнала момата. — И да ме биеш, и да ме пребиеш, нищо не мога ти каза. Седнахме на ливадата и аз съм заспала, та съм спала цял ден. Когато се събудих, мръкваше се. Нищо не видях.
— Ти си глупава девойка — рекла царицата. — Биваше ли да се оставиш да те приспи тая говедарка? Утре няма да ти дам да ядеш.
После повикала втората дъщеря — двуоката. Поръчала й да отиде на другия ден с Тимра и да я следи какво ще яде и ще пие…
— Само се пази да не би да приспи и тебе като сестра ти! — й казала царицата. — Тимра е хитра. Тя е магьосница като майка си.
Но и с двуоката мома станало същото. Тимра й казала:
— Полегни, сестрице, на коленете ми, да ти разкажа една хубава приказка. Досадно ще ни бъде да вървим по ливадата цял ден след кравата. А тъй няма да видим как минава времето.
Момата я послушала. Полегнала на скута й. Тимра почнала:
— Имало едно време две очици, две хубави очици. Сини, дълбоки, бистри, като два кладенеца. И ето че отдалеко прилетяла птичка златокрила. Запърхала пред тях и почнала да им говори, пеейки: „Мили очици, хубави очици, склопете се, затворете се, заспете! Хубави неща ще видите тогава. Само се затворете!“ И двете оченца почнали да се затварят, да се затварят…
В това време момата заспала. Тимра станала и й казала кротко:
— Спи, сестрице, спи, милинка, и се не пробуждай чак до довечера! Добре си поспи, та се отмори!
И тая мома не видяла нищо. Майка й я наказала. Повикала сетне царицата третата си дъщеря — триоката. Поръчала й да придружи сестра си на другия ден до поляната и добре да гледа, що ще стане там, па да й разкаже сетне.
— Но от едно се пази: да не би и тебе да приспи тая вещица, както е приспала двете ти глупави сестри! Тя е много хитра. Цял ден ходи по ливадата, не сядай на сянка, че може да задремеш!
Отишли на полето. Триоката дъщеря изпълнявала всичко, що й била поръчала царицата. Тичала подир кравата, беряла цветя по ливадите, къпела се в рекичката. Но по едно време се уморила. Седнала до Тимра, под дървото, ала решила да не задрямва. Както седели, Тимра й казала:
— Искаш ли, сестрице, да ти разправя една хубава приказка?
— Искам — отвърнала момата.
— Полегни си на коляното ми, за да слушаш по-добре!
— Ами ако заспя? Мама ми поръча да гледам да не заспивам. Легна ли, ще задремя.
— Как ще задремеш? — казала Тимра. — Приказката е толкова хубава, че няма да ти се иска да мигнеш, додето я не чуеш докрай.
Момата полегнала, а сестра й почнала да разказва:
— Имало едно време две очици, две хубави очици — дълбоки и бистри, като планински езера. Един ден прилетяла кой знае откъде птичка златокрила, птичка пъстрокрила. Почнала да пърха и да пее: „Затворете се, очици! Склопете се, очици! Заспете, очици, да видите хубави сънища! Заспете, да видите такива хубави неща, каквито никой още не е виждал!“ Тъй пеела птичката и двете очици почнали отведнъж да се затварят, да се затварят, да се затварят…
В това време двете очи на момата се затворили, но тя не заспала, защото имала три очи, а Тимра била забравила, че сестра й е триока. И княгинята, спейки с двете си очи, с третото видяла как момата влиза и излиза през ушите на кравата, после яде и пие на трапезите, а след това се облича в царските дрехи и се накичва с най-богати накити. Спят двете очи, а третото гледа как Тимра — първа хубавица — се разхожда по поляната.
По едно време минава оттам един царски син, на име Тимур. Той е тръгнал по лов. Хубавицата Тимра свети като слънце. От нейното сияние се премрежват и заслепяват очите на княз Тимур: никога той не е виждал такава хубава мома и тъй разкошно облечена.
Спира се той и запитва хубавицата:
— Коя си ти, царице на хубавиците, и как е твоето име? Как е името на оная, която кара самото слънце да помръква пред гиздостта й? Княз Тимур, син на най-силния цар, те пита: отговори му, ако ти е угодно.
А Тимра му казва:
— Не съм, княже, царица на хубавиците, ами съм бедна краварка, сираче без майка, сираче при баща. Ние сме четири сестри. На трите от нас майката е жена като всички жени, а на четвъртата майката е крава, но не като всички крави. Ти ме питаше коя съм: казах ти.
— Но кажи, как ти е името, хубавице?
— Името ми е, княже, като твоето, само че твоето име е име на мъж, а моето — на жена. Ако можеш, познай.
Княз Тимур не можел да се сети какво ще е това женско име, което е като неговото. Той отишъл при своите другари — ловците, които го чакали отвъд ливадата, да ги попита. В това време момата облякла отново дрипите и събудила сестра си, па подкарала отново кравата към двореца. Върнал се князът. Гледа — няма никаква хубавица. Две моми карат крава.
Прибрали се момите при майката мащеха. Триоката казала всичко на майка си. Царицата си помислила:
„Тая крава ще да е майката на Тимра. Ще заповядам да я заколят, че да няма кой да се грижи за тая проклетница. Княз Тимур трябва да се омъжи за някоя от моите дъщери, а не за нея.“
Още същата вечер тя повикала готвача и му казала:
— Ще заколиш пъстрата крава, че е станала проклета: днес щеше да убоде дъщеря ми на ливадата. Ще сготвиш месото, а мозъка и сърцето ще опържиш и ще ми ги донесеш.
Тя си мислела, че душата на кравата е в мозъка или в сърцето й. Но когато Тимра вкарвала кравата в обора, чула тих глас, който й говорел:
— Тимро, дъще ненагледна, твоята мащеха ще ме убие. Но ти ми вземи червата и ги зарови някъде. Дърво ще израсте — високо и жилаво, чудно дърво, каквото никой не е виждал още. Това дърво ще бъда аз.
И момата отишла при готвача. Помолила му се, когато заколи кравата, да й даде червата. Дал й ги той, а тя ги заровила дълбоко пред вратата на оная къщица, дето я пращала да спи мащехата. Къщицата била в дъното на градината, малко зад обора. И още на заранта порасло там дръвце. До вечерта станало голямо дърво. А на другия ден почнало да цъфти и да ражда плодове. И то какви плодове! Различни: едни като грозде, други като череши, трети като круши, ябълки и дюли. Отдалече, много отдалече, долетели чудни птици — пойни, пъстри, златисти — и накацали по клоните на дървото, па запели такива хубави песни, че всички слуги, ратаи и войници от двореца се събирали да ги слушат.
Стигнала чак до царицата мълва за това чудно дърво. Излязла и тя със съпруга си — да послушат песента на птиците.
— Много хубаво пеят — казал царят.
И като се обърнал към царедворците, рекъл им:
— Пазете добре това дърво, че то ще прослави по цял свят царството ми. Отдалече ще идват да го гледат.
Но на царицата не допаднали тия думи. Тя разбрала, че и дървото е магьосано, че и то е порасло по волята на Тимрината майка. Една нощ тя излязла тайно от двореца и отишла при къщицата. Всички плодове по чудното дърво светели като звезди. Като се приближила до прозорчето и погледнала в стаичката, видяла Тимра, че седи пред богати трапези, облечена в царски дрехи от злато, бисери и свила, яде и пие. Разбрала тя, че умрялата магьосница прави някак си това.
На другия ден тя казала на мъжа си:
— Заповядай да отсекат онова дърво, на което се толкова чудите всички. То е магьосно. Откак е порасло, и една нощ не съм могла да дремна. То пъди съня от очите ми.
— Хайде де! — рекъл царят и се засмял. — Истина ли говориш? Че как може едно дърво, каквото и да е то, да прави такива неща? Не, дървото ще си стои. Аз поканих княз Тимур да дойде да го види. Той ще дойде тия дни. Тимур е син на най-силния цар и аз искам да бъда добре с него. Дори, ако питаш, много ми се иска да се ожени за някоя от дъщерите ни.
Като чула това, царицата заповядала на трите си дъщери да се облекат в най-хубавите си дрехи и да се украсят с най-богатите си накити. А за да не бъде Тимра в двореца, когато дойде князът, заповядала й да отиде на воденицата и да стои там, додето я повикат.
Дошъл княз Тимур. Влязъл в двореца. Нагостило го богато царското семейство. Извели го да види чудното дърво и да чуе птиците. Но що е станало с тия дивни птици? Защо няма ни една на дървото? И то тъкмо сега, когато князът е дошъл да чуе песента им?
— Видях дървото — рекъл Тимур. — Чудно дърво, наистина. Никога не съм виждал такова. Но къде са птиците? Нали ти, царю, каза, че имало и птици, които пеели по-хубаво от човек? Аз ги не виждам никъде…
Засрамил се царят, че излязъл лъжец пред силния княз, погледнал той изпод вежди царицата: разбрал, че тя е направила нещо, та е пропъдила птиците. А тя си дръпнала погледа и навела глава. Тогава князът рекъл:
— Наберете ми от плодовете на това чудно дърво! Искам да ги опитам.
Царят посегнал да откъсне един плод, но цялото дърво се разлюляло като бясно. Почнало да го шиба по ръцете, та ги дори разкървавило. Князът видял това и се засмял. Посегнала царицата, но и с нея станало същото.
Тогава княз Тимур казал:
— Честити царю, вие с царицата сте, види се, стари, та ви не бива да късате плодове. Нека ми откъсне някоя от дъщерите ви. Която ми напълни едно блюдо с плодове от тия, ще я взема за жена.
Върнал се той в двореца да чака коя от дъщерите ще му донесе блюдо с плодове. Дълго чакал, но — напразно. Защото и трите дъщери на царицата се върнали при майка си с изранени и разкървавени ръце, а тя не посмяла да каже това на гостенина.
Царят излязъл и разбрал каква е работата.
— Къде е Тимра? — запитал той жена си. — Тя ще набере. Нали всеки ден береше? Прати да я повикат, че станах за срам пред княза.
Извикали Тимра. Като дошла от воденицата, и птичките се върнали. Запели толкова силно, че князът ги чул чак от двореца и излязъл да ги послуша отблизо. Отишъл при къщицата. В това време Тимра била вътре и се обличала в царските си дрехи.
Додето князът слушал унесено птичите песни, вратата на къщицата се отворила, явила се същата хубавица, която той бил видял на поляната, набрала цяло блюдо плодове и го подала на Тимура.
— Коя си ти? — запитал я отново Тимур. — Не си ли оная, която видях на ливадата, че затъмнява слънцето със сиянието на хубостта си? Ти ли си, която се казва като мене, но името й е женско?
— Аз съм Тимра — отвърнала момата. — Същата съм, която княз Тимур срещна, отивайки на лов.
— Ние сме родени един за друг — казал весело князът. — По имената ни се познава. Ти ще станеш моя жена.
И Тимур се оженил за Тимра.
В старо време живеели двама братя. Единият бил ерген, а другият — женен, с много деца. Ергенът бил богаташ и скъперник. Жененият бил милостив, но беден. Все пак той не се оплаквал от съдбата си, понеже бил поне здрав. Ала един ден се разболял и легнал на легло. Жена му се чудела как да изхрани децата. Мъжът оздравял, само че бил много слаб: не можел още да се залови за работа.
Отишъл при брата си и му казал:
— Братко, останали сме вкъщи без кора хляб. Дай ми в заем няколко гроша, докато се посъвзема, сега не съм още за работа: сили нямам. Като спечеля, ще ти върна парите.
— Върви по дяволите! — викнал брат му. — На ленивци не помагам. Ако беше работил, щеше да имаш. А ти лежиш и се преструваш на болен. Като грабна тоягата, ще ти дам една болест. Махни се оттука!
— Моля ти се, братко, помогни ми! Вярвай, че бях наистина болен. Къде да вървя другаде да моля за помощ? Ти си ми брат.
— Къде ли? Върви по дяволите!
Сиромахът решил да отиде в гората, да насече дърва и да ги продаде. Той нямал ни кола, ни дори магаре да натовари дървата. Взел брадвата и един чувал, па тръгнал. Като отишъл в гората, седнал под едно дърво да си почине: много се изморил, па не бил и нищо хапнал.
Както седял, току се задала отдалече вихрушка. Голямо кълбо прах — като облак — летяло право към поляната. Сиромахът се скрил в хралупата на дървото. Когато облакът се приближил, от него излезли четиридесет дявола.
Човекът си помислил:
— Брат ми ме прокле да вървя по дяволите, а то излезе, че те са решили да дойдат при мене. Да ги видя какво ще правят.
И той погледнал през една дупчица на дънера. Видял дяволите, че са се спрели пред една скала наблизо. Един от тях казал:
— Чанга.
И скалата се отворила. Всички дяволи минали през отвора и се изгубили в скалата. После се чул отвътре глас:
— Чунга.
И скалата се затворила отново. Сиромахът не посмял да се измъкне от хралупата, защото се боял, че дяволите може всеки миг да излязат от скалата и да го разкъсат. Чакал ги, а те все не излизали. По едно време задрямал. Мръкнало се. Дяволите още не излизали. И човекът решил да преспи в хралупата. Когато почнало да се разсъмва, чул се от канарата глас:
— Чанга.
Дърварят се събудил. Скалата се отворила и дяволите наизлезли един по един. После рекли:
— Чунга.
И канарата се затворила отново. Дошъл тъмният облак, грабнал дяволите и ги отнесъл.
Тогава сиромахът се измъкнал от хралупата и отишъл да разгледа канарата. Не се забелязвало никъде да има врата. Човекът бил много любопитен.
— Дали скалата няма да се отвори, ако кажа и аз оная дума?
И казал:
— Чанга.
Скалата се вдигнала. Появил се голям отвор, който водел навътре, към земята. Сиромахът влязъл и рекъл:
— Чунга.
Скалата се затворила. Човекът се намерил в една пещера. Минал през нея и влязъл в широка стая. По средата имало маса, а на масата — четиридесет ключа. Взел ги и почнал да отваря вратите, които се виждали наоколо. Отворил една врата. Влязъл в стая, пълна догоре с чисто злато. Влязъл после във втора стая; там имало само сребро. В третата имало едри рубини, в четвъртата — изумруди, в петата — елмази, в шестата — разкошни накити: пръстени, гривни, огърлици, корони и други украшения. Обходил той всички стаи; те били пълни с различни съкровища, каквито не бил виждал дотогава, та не можел да разбере кое за какво служи и кое колко струва. На връщане сиромахът си взел от всяка стая по нещо — колкото можел да побере чувалът. После оставил ключовете на мястото им, казал: „Чанга“ — и излязъл; след това рекъл: „Чунга“ — и канарата се затворила отново.
Сиромахът си отишъл вкъщи. Той бил вече богат човек. Накупил си имот, направил си къща, заловил търговия. Тръгнало му. Спечелил още повече. Не станало нужда да отива втори път в дяволската пещера.
Братът ерген се научил, че жененият му брат е забогатял изведнъж. Отишъл му на гости. Разпитал го отде е намерил толкова пари. Оня не скрил от него нищо: разказал му за дяволите и за пещерата им, пълна със съкровища.
— Ами ако отида аз, ще ли мога да вляза и да си взема?
— Сигурно, стига да запомниш двете думи — „Чанга“ и „Чунга“. Там е тайната. И, разбира се, не бива да чакаш да дойдат дяволите и да те заварят.
Богаташът си отишъл. Той бил ненаситен. Не взел чувал, а подкарал кола — да я натовари със съкровища. Стигнал до скалата и казал:
— Чанга.
Канарата се отворила и човекът влязъл, па рекъл:
— Чунга.
Скалата се затворила. Той намерил ключовете, почнал да отключва вратите и да вади от всяка стая колкото може повече. В някои стаи просто не знаел кое да вземе и кое да остави: толкова хубави и скъпи неща имало. Натрупал всичко, което бил изнесъл, в средната стая и решил вече да излезе, защото разбрал, че става късно и дяволите може да дойдат. Ала коя дума трябвало да каже, за да се отвори скалата?
Той рекъл:
— Чунга.
Но скалата не се отворила.
— Не беше тая дума — си казал човекът. — Двете думи много си приличаха, само че коя беше първата?
Викнал:
— Чонга.
Обаче скалата не се помръднала.
Викнал:
— Чинга.
Канарата и тоя път не се помръднала.
Тогава рекъл:
— Ченга.
Скалата пак не се отворила. Човекът се уплашил. Време било да дойдат дяволите. Да, те ще дойдат, но къде да се скрие, за да научи от тях думата? Той ще слуша внимателно да чуе каква дума ще кажат, когато влизат, и ще я запомни.
Огледал се богаташът на всички страни и съзрял огнище. Влязъл в него и се покатерил, па се заловил за грапавите стени на комина и се спотаил там.
Малко след това надошли дяволите, ала те влезли с такъв шум, та човекът не можел да чуе думата. Чул само: „Чунга“ — и канарата се затворила, Най-напред вървяло едно дяволче — толкова малко, че приличало на прилеп. То рекло още от вратата:
— Братя, на човек ми мирише.
Но един от големите дяволи казал:
— Не човек, а дори и муха не може да влезе тук. Грешка имаш, батьовото.
— Ами колата пред канарата? — запитало дяволчето. — Не е ли докарал човек тая кола? Щом има кола, има и човек.
— Колата е на някой дървар. Той е отишъл по гората да сече дърва.
В това време другите дяволи видели съкровищата, които бил изнесъл от стаите богаташът.
— Тия неща не бяха вчера тук. В стаите бяха. Да, да, малкият позна: човек е влизал тук. А може и сега още да е тук. Да го потърсим.
Тръгнали да дирят човека. Дяволчето го намерило в огнището. Измъкнали го оттам и го разпитали отде е дошъл и какво търси в тяхната пещера. Той им разказал, треперещ от страх, всичко.
— Аз не съм виновен — рекъл. — Брат ми е дохождал тук преди мене. Той ми каза за богатствата. Него трябва да накажете. Елате след мене! Ще ви покажа къде живее.
Но най-старият дявол, който бил главатар на другите, рекъл:
— Знаем. Брат ти е бил сиромах. Отишъл е да ти иска пари в заем, а ти си го изпъдил. Не е ли вярно? Късметът му го е пратил тук — да го награди за доброто му сърце. Па и брат ти си е взел малко — само едно чувалче. А ти, сребролюбче, си натрупал тук съкровища, колкото десет кола да натовариш. Ние ще ти платим, както си заслужил.
Като рекъл това, главатарят дал знак на дяволите. Те се хвърлили върху богаташа и го разкъсали. Изяли го с кожата и костите.