Николай Райнов
Български приказки

Богомил Райнов
Предговор

Митовете са лъжливи разкази,

които ни разкриват истината.

Аристотел

Времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Очарователните небивалици, засищали носталгията към красивото у толкова поколения, вехтеят и помръкват в климата на техническата ера. Златната ябълка губи фантастичния си ореол в един век, когато с баналното щракване на ключа можеш да запалиш в стаята колкото искаш златни ябълки, без да смаеш никого с това. Мечтата за бързоходните обувки се превръща в безсмислица при наличието на влакове и автомобили. Кристалните топки на магесниците, отразяващи далечни събития, слабо се различават от телевизора. И дори легендарният летящ дървен кон изглежда не приказен, а просто неудобен в сравнение с турбореактивните пътнически самолети.

Техническата ера е задминала приказките не само в примамливото, но и в страховитото. Някогашните фантазьори не са успели да измислят нищо по-ужасно от змея с 40 глави. Днес учените в лабораториите, без да прахосват въображение, създават водородни бомби с два пъти повече мегатона. Бедният приказен змей! Той изглежда безобиден като кученце дори пред най-дребната атомна бомба — оная, която разтвори огнената си гъба над Хирошима.

Наистина времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Но понеже хората и днес по стар обичай раждат и възпитават деца и понеже дори у възрастния винаги остава нещо детско, приказки все пак са необходими. Само че това са вече други приказки. Те се именуват с модно сухия термин „научна фантастика“. Юнакът в тях е носител на докторска степен, маршрутът му е космичен, а необходимият за подвизите реквизит — ракетно-електронен. Всичко това е съвсем естествено. Човечеството, следвайки историческия си път, превръща бляновете си в реалности. Но една осъществена мечта не е вече никаква мечта, а мечтите са основната съставка на оная бляскава сплав, от която се отливат приказките. Нови мечти — нови приказки.

И все пак, когато в ръцете ти попадне една от ония книжки, с което някога майка ти те е приспивала, и когато — разтворил напосоки оръфаните страници — се запрепъваш с отвикнал поглед в „широките“ „ъ“-та и в „двойните“ „е“-та, случва се да забравиш, че си отдавна вече голям и много начетен, и да тръгнеш като малчуган по размотаващата се нишка на безхитростния разказ.

Откъде иде това обаяние на помръкналите образи, които дори в най-смелата си пищност са само белег за първобитността на отдавна минали времена? Може би туй обаяние е като обаянието на спомените от детинството: човек се любува на тия си спомени, вместо да се черви пред мисълта колко наивен и прост е бил като малък.

Сигурно е тъй. И най-върховното постижение на бегача шампион не те покъртва така, както те покъртва колебливото прохождане на детето. Защото в тоя външно неустойчив и плах, но всъщност изпълнен със страшен кураж порив, с който малкият човек прави първата си крачка към света, се крият в зародиш всички рекорди на дълго бягане.

И още нещо. Додето отмяташ самодоволно приказните чудеса, които отдавна са се превърнали в баналности на техниката, не може да не откриеш между тях някои най-ранни и най-пламенни блянове на човечеството, останали и до днес непостигнати. Докато пълната победа на правдата не обхване цялата земя, подвигът на юнака, който се бори за правда, ще ни вълнува. Докато красотата не се превърне в обичайна обстановка на делничния живот, красотата на сребърните гори и вълшебните замъци ще ни очарова. Докато щастието не стане законно притежание на всеки човек, приказките, които са кристализирал блян за щастие, ще ни увличат.

Така те ще продължават да живеят — и спомен, и копнеж едновременно.

* * *

Най-хубавите приказки са създадени от народа. Това, разбира се, не значи, че всеки човек от народа може да ти разкаже приказка. Добрият разказвач носи в себе си една рядка дарба: той притежава силата да вдъхва живот на приказните образи, съгрявайки ги с пламъка на чувството и въображението си. Той не е механичен говорител на колектива, а творец, който влага в повествованието, което му е завещано, цялото богатство на собствената си душевност.

Хилядите разказвачи на старите времена са си отишли, без да ни оставят имената си. Но литературата е запазила имената на някои от техните наследници: Шарл Перо, братята Грим, Андерсен, Вилхелм Хауф, Афанасиев. Нашата литература също има свои разказвачи на приказки. Такъв е Николай Райнов.

Писателското своеобразие на Николай Райнов се характеризира между другото с един траен интерес към проблемите на нравствеността; с едно буйно въображение, насочено често към далечни страни и отминали епохи; с една висока взискателност към богатството и чистотата на езиковия израз. Тъкмо поради тия свои наклонности писателят естествено се насочва към народната приказка, която винаги представлява решение на един морален проблем, синтез на фантастна образност, съкровищница на родното слово в цялата му обаятелност.

Подхранвал от малък още въображението си с народните приказки, разказвани от майка му, сладкодумна самоковка, Николай Райнов по-късно ще обиколи много краища на страната, за да записва и събира тия приказки и да учи родния си език от най-добрия учител — народа. „Ходих много из нашенско, по цяла България, за да уча езика. Срам ме беше, че не си знам езика, ами трябва да си служа с чужди думи.“

По-късно като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека писателят ще продължи да проучва народното творчество въз основа на събраните в библиотеката материали. В 1925 г. той публикува първия си том приказки — „Най-хубавите български приказки“, а в 1927 г. — други два тома: „Златното птиче“ и „Юнак над юнаци“. Тия издания бележат важна дата в развитието на жанра. Това са в нашата литература първите приказки, преразказани на съвременен, български книжовен език. През следващото десетилетие в резултат на системно изследване на фолклора на многобройни племена и народи Николай Райнов издава 30 сборника преразказани приказки от цял свят, а също и две оригинални свои творби, публикувани в отделни книги: „Княз и чума“ и „Самодивско царство“.

Тия 35 тома представляват една своеобразна пъстра и увлекателна енциклопедия на всемирния приказен фолклор. Не всички народи биха могли да се похвалят, че притежават в своята книжнина и на своя език подобна „енциклопедия“. Тук ще намерите и суровите, излъчващи особено обаяние приказки на северните народи, и пищните в магичната си украса персийски приказки, и външно наивните, но изпълнени с весело лукавство приказки на американските негри, и вдъхновените от източни философски концепции индийски и китайски приказки, и спокойните в трезвия си битовизъм немски приказки, и ярките в своята образност, но често скръбни по интонация руски вълшебни приказки, и романтичните френски средновековни сказания, и какво ли още не.

И все пак в цялата тази съкровищница най-скъпото и най-пленителното за нас си остава българската приказка. Може би защото тя ни е най-близка, може би защото самият разказвач ни я предава с едно скрито, но дълбоко вълнение, което неусетно ни покорява. Тъкмо тук, използвайки неизчерпаемото богатство на народните мотиви, писателят е вложил най-много и от своето неповторимо творческо виждане. Този индивидуален момент на места е тъй силен, че приказката прераства определено в лично произведение, и то не само в такива отчетливо авторски разкази като „Княз и чума“, „Самодивско царство“, „Вампирова булка“ и пр., но и в редица други, където своеобразните отлики на народната приказка съзнателно са запазени. Въпреки това Николай Райнов никога не е държал на авторството си. Напротив, томовете му с нашенски приказки носят винаги подзаглавието „Български приказки“. Затова, ако засягам този въпрос, то съвсем не е, за да претендирам с късна дата и от чуждо име за такова авторство, а за да отбележа онова вълнуващо съзвучие, постигнато в някои от тия приказки, между народната фантастика и визионерството на разказвача.

Приказките — също като хората — биват различни. Има битови приказки, в които размахът на въображението е възпрян от рамките на възможното. А има и вълшебни приказки, в които въображението се разгръща свободно, неограничено в своя полет от нищо друго освен от степента на собствената си сила. Макар да твори в областта и на двата жанра, Николай Райнов проявява явно пристрастие към втория. Това се обяснява с индивидуалните му склонности, за които вече споменах. Но това обяснява от своя страна и факта, че приказките на писателя през един доста дълъг период останаха почти напълно забравени.

Догматикът реагира с подчертана подозрителност на всяко явление, което дисхармонира повече или по-малко с възприетите за момента нормативи и схеми. Никаква специфика и никаква историческа обусловеност на явлението не са в състояние да послужат като смекчаващо вината обстоятелство и да разпръснат възникналото подозрение. В съгласие с подобна практика някои хора години наред поддържаха, че приказките, в които действат магични сили или се явяват короновани герои, не могат да бъдат допуснати на бял свят като съвременно четиво. С това, разбира се, подобни „блюстители“ за чистотата на „прогресивната“ идейност практически доказваха не привързаността си към тази идейност, а пълната си неспособност да разберат жанра в цялата сложност на неговата диалектика.

Паметниците на фолклора, в това число и приказките, бездруго носят у себе си елементи на суеверие, на идеен примитивизъм и ограниченост. Наличието на подобни елементи е било исторически неизбежно. Говорейки за народната поезия на някогашните революции, Енгелс пише, че „за да въздейства на масите, тя е трябвало да отразява и предразсъдъците на масите от това време. Оттук — религиозните глупости даже у чартистите.“ И все пак въпреки елементите на религиозност тази поезия е действала за времето си революционно, нещо повече — това е била единствено възможната форма на революционност за дадения исторически момент. Или както посочва Енгелс: „Марсилеза“ на селската война е бил химнът „Господ е наша крепост“^[1].

Погледнати от подобна гледна точка, редица външно съвсем примитивни елементи на народната приказка добиват един далеч по-сложен смисъл. Делвите със злато и дисагите с жълтици, които твърде често са възнаграждение за проявената доброта или смелост, не са проекция на едно спотаено користолюбие, а са символ на придобито могъщество. Овладяването на магични предмети и магични сили не е просто израз на суеверни заблуди, но и проява на безсмъртния човешки стремеж към покоряване на тъмните природни стихии. Епилогът с придобиване на царства или венчаване с царски дъщери не е монархически блян, а единствено възможна за историческия момент символизация на върховния успех. Без да си затваряме очите пред известни елементи на ограниченост в тоя магично-приказен реквизит, ние не можем да не усетим и цялата своеобразна поезия на тия образи, олицетворяващи пламенната мечта на народа за щастие. Вълшебната приказка цели да накара селянина „да забрави своя тягостен труд… да превърне работилницата на занаятчията и жалкия таван на измъчения калфа в свят на поезията, в златен дворец, а неговата едра хубавица да представи във вид на дивно прекрасна принцеса“.^[2] Тия думи на Енгелс са точен отговор на догматиците, които се опитват да говорят от негово име.

Неуместно и безплодно е да се умува по това, дали „битовата“, или „вълшебната“ приказка стои по-високо в своето художествено и възпитателно въздействие. Тия два жанра не могат да се противопоставят един на друг, както не ги е противопоставял самият народен творец, който не само свободно е минавал от единия жанр в другия, но често направо е сливал двата жанра, без да мисли по това, колко много ще затрудни с тия си своеволия класификаторската дейност на бъдещите изследвачи. Реалистично-трезвото виждане си има своите неоценими предимства, но романтичният порив на мечтите си има свое обаяние и тия два похвата — макар и твърде различни — са напълно съвместими, за което свидетелстват не само приказките, но и произведенията на майстори като Дикенс, Юго, Гогол, Горки.

И все пак поривът на народа към едно, макар и въображаемо, задоволяване на най-пламенните мечти стига до върховния си патетизъм тъкмо в магичната приказка. Тук творческата фантазия прехвърля границите на битовото фабулиране около „надхитряния“ и „изобличения“ и се насочва към щурмуване на очевидно непреодолими препятствия, олицетворени в омагьосани замъци и царства, в жестоки и могъщи властелини, в змейове и всесилни духове. Героят — все едно дали това е малкият брат, или бедняшкият син, или „гпупакът“, или младият княз — в епизодите на завръзката изглежда обикновено безнадеждно слаб за осъществяване на невъзможното. Понякога той успява да придобие едно магично оръжие или един летящ кон, но заедно с това отгоре му падат и редица „забрани“: да не говори, да не се обръща назад, да не върши това или онова. Ние сме убедени или трябва да бъдем убедени, че въпреки придобитите магични пособия героят отива към собствената си гибел.

А после, когато драматизмът е достигнал крайния си предел, изведнъж настъпва мигът на чудото: наместо вероятната гибел идва невъзможната победа. И дори ако се стигне до гибел, юнакът оживява. И дори ако пред него се издигне второ, по-страшно препятствие, той наново побеждава. И дори ако след второто препятствие следва трето, още по-страшно — победата пак е постигната. Нека царе и магесници, вещици и зли духове да нареждат цели броеници от трудности, изискващи подвиг след подвиг. Юнакът е тук тъкмо затова и той върви отново и отново все тъй непоколебим през всички ужаси към победата, окрилян от вярата, която му е вдъхнал онзи, който го е създал.

Ако митологията е едно суеверно обяснение на света и на неумолимите му закони, то приказката е едно изпълнено с оптимизъм, макар и въображаемо, тържество над тия закони. В библейската легенда добрият Авел бива убит от брат си Каин. Но малкият брат в приказката никога не може да бъде убит. Съгласно митологията тираничният Зевс приковава благородния Прометей и праща орлите да ръфат месата му. Но ако народният творец беше създал приказка на тая тема, той би я довел бездруго до такъв край, при който самият Прометей да тържествува над прикования Зевс. Защото в областта на приказката народът сякаш си отмъщава за всички мъки и неправди, изтърпени в реалния живот, като смирява слепите сили на природата и отменя вълчите закони на господарите, за да ги замени със законите на своята правда и на своя морал.

Тъкмо това ликуващо звучене на вярата в победата на доброто и справедливото, тъкмо това поетично преклонение пред човека на действието, на благородния риск, на подвига увлича Николай Райнов в разработката на магичните приказки. Но увлечението, което писателят изпитва в работата си над тия приказки, се дължи и на подчертаната мажорност на образната им тъкан. Фантастиката и блясъкът на багрите тук достигат пределната си сила. Разнообразието на приказните елементи в композиция, интрига, декор и магичен реквизит може да се мери по богатство с най-добрите образци на чуждестранния фолклор. Особено разточителна става тази пищност в някои от най-авторските по стил приказки и преди всичко в „Княз и чума“, която в туй отношение представлява своеобразна и почти изчерпателна антология на вълшебствата. Но тая монументална по замисъл приказка е интересна и в значително по-сложната си концепция за героя и героизма. Увлечен неусетно в една съвсем непозната за него действителност, услужващ, без да ще, в едни или други моменти на различни герои, князът преодолява решително и препятствията, и собствените си страхове, за да стигне на края до мъчителното съмнение в справедливостта на извършеното. Независимо от щастливия край, който ни напомня, че всичко разказано е измислица, ние затваряме приказката с мисълта, че голямото и важното се крие не в самоцелния подвиг и не в увлекателното само по себе си приключение, а в осъзнаване смисъла на постъпката, предусетена с всичките си последици.

Между десетките ярки и разнообразни по багри и сюжетни обрати приказки на Николай Райнов най-вълнуващи си остават, струва ми се, ония, в които суровата простота на образите е съчетана с едно мъжествено-сподавено, но неотразимо по въздействието си чувство. Момъкът, запътил се накрай света да търси любимата самодива и разпитващ де кого срещне за онова село Кушкундалево, което никой не е чувал; юнакът, дето обикаля по най-зловещи места и минава през най-ужасни рискове, за да дири страшното и все не може да го намери; змейовата невеста, прокълната да ходи девет години, да мине девет царства, да скъса едни железни цървули и да изтрие една желязна тояга от скитане, дорде намери мъжа си — тия образи в цялата си простота действат покъртително като символи на любовта, на героизма, на верността. Те се запомнят.

* * *

Най-съвършеният и най-трудно постижимият израз е онзи, който е чист от всичко излишно. Николай Райнов започва творчеството си в областта на приказката през един период, когато страстта му към пищно нагиздената фраза е вече преминала. Учейки се тъкмо от народната реч, той освобождава езика си от екзотични и архаични съставки, опростява го и в същото време го обогатява с живи и изразителни елементи от всекидневния говор. Преодолявайки всички форми на книжна превзетост и в същото време избягвайки всички робски турцизми и грозни диалектизми, Николай Райнов стига до един езиков израз едновременно и народен, и литературен, български чист и български мелодичен, с какъвто — нека ми бъде позволено да го кажа — малцина наши писатели могат да се похвалят. Затова е странно, че изследвачи, които с основание посочват Николай Райнов като един от създателите на символистичния речник в нашата литература, без всякакво основание забравят да добавят, че същият този човек е извършил немалка творческа дейност за очистването и обогатяването на оня литературен език, с който всички ние си служим, уви, невинаги както трябва. Някои от произведенията, най-типични за художествения стил на Николай Райнов от периода на неговата творческа зрелост, са именно приказките. Тъкмо затова при редактирането на настоящия сборник не си позволих съществени изменения и се ограничих главно с дребни съкращения и промени на отделни, излезли от употреба думи или падежи. Струва ми се, че ако беше жив, той би ми простил тази незначителна намеса. Той беше от хората, които въпреки цялата си строгост в края на краищата винаги ти прощават.

 

Юнак и слепец

Имало едно време един юначен момък. Той се не боял от нищо. Дето когото срещне, все викал:

— От нищо не ме е страх. Не знам що е страх. Тъй ходел от град на град и навсякъде все това говорел. В един град замръкнал една вечер в някаква запустяла къща, дето му били казали, че има таласъми. Много юнаци преди него били отивали да преспиват в къщата, но на сутринта ги намирали мъртви; мълвяло се, че ги убиват таласъмите. Никой не смеел да влезе в тая къща не само нощем, а и денем. Юнакът влязъл, запалил свещ, обходил цялата къща и като не видял никъде никого, легнал в една широка стая да спи. Посред нощ се чули страшни викове в стаята, но никой не се виждал; юнакът станал и запитал:

— Кой е? Кой вика тук?

Виковете стихнали и юнакът легнал отново да спи. Минало малко — ето че се чули пак страшните викове. Момъкът втори път станал и се развикал:

— Кой си ти, който крещиш, та ми не даваш да спя?

Тогава се чул глас из стената:

— Или ти излез из стаята и си върви по пътя, или аз ще изляза.

Юнакът си извадил сабята, застанал срещу стената и рекъл:

— Аз няма да изляза, ами ти излизай по-скоро!

Едва изрекъл тия думи, чул се голям шум, сякаш се събаря цялата къща. Момъкът стоял срещу стената с гола сабя и чакал да излезе оня, който викал. Стената се съборила с грохот и оттам се посипал дял куп жълтици. След това гласът вече се не чул. Юнакът събрал жълтиците, напълнил с тях дисагите на коня си, възседнал го и тръгнал по града. Дето срещнел човек да се е събудил рано и да е тръгнал по работа, все му давал по шепа жълтици. Така раздал парите на всички, които срещнал: на ранобудни ратаи, на вдовици, които работят чуждо, на сираци и просяци, на работливи моми, които още от тъмно тръгвали за вода. Като раздал жълтиците, юнакът излязъл из тоя град и поел пътя към планината. На едно място спрял коня си да го напои. На извора седял един старец и си накисвал цървулите във водата.

— Добро утро, дядо — рекъл момъкът.

— Добро утро, синко — отвърнал старецът. — Накъде си тръгнал?

— Търся да видя нещо страшно — рекъл момъкът. — Досега не знам какво е страх: и с юнаци съм се бил, и хали съм надвивал, и от ламя мляко съм крал, но нищо страшно още не съм видял. Тая нощ спах в една къща, дето казват, че имало таласъми, но и тях не можах да видя.

— Дай ми — казал старецът — три жълтици, да ти кажа къде има страшно.

— Нямам, дядо — рекъл момъкът. — Колкото имах, тая заран ги раздадох на ранобудните.

— Имаш, имаш — казал старецът, — я бръкни, та виж в дисагите! Имаш, но не ти се дават.

Юнакът бръкнал в дисагите и наистина напипал три жълтици, останали в гънките на едната торба. Дал ги на стареца.

— Ако питаш за страшно — рекъл му тоя, след като прибрал парите, — страшното е там, дето живее моят брат; хе в оная висока планина. Там има три самовили, които извадиха на брата ми очите: там иди, та да видиш какво е страх.

Юнакът се запътил за там, накъдето му посочил старецът. Но към планината отникъде не се виждала пътека: отвсякъде имало гъста гора, през която не можело да се мине с кон. Юнакът вързал коня си в подножието на планината и почнал да се промъква между стъблата на дърветата. Гората се свършила, изстъпили се едни високи скали — стръмни, остри, по които можела да се изкачи само дива коза. Юнакът почнал да се катери по тях, да пълзи, да дере колена и лакти; падал, ставал, пак се катерел, докато се уморил съвсем и седнал да си почива на една скала. Погледнал оттам нагоре: додето могло да се види, все такива стръмни скали стърчели.

„Излъга ме оня старец на извора — рекъл си момъкът. — Къде ще да е брат му, когато никакъв човек не може да се изкатери на тая планина? Тук трябва да живеят само диви кози, сърни и зверове.“

Погледнал надолу: колкото било мъчно изкачването, толкова по-мъчно му се видяло слизането.

„Не може да се слезе долу — рекъл си той. — И тъй съм почнал да се катеря, поне да се добера до върха, па оттам ще видя няма ли някъде пътека за надолу.“

И той почнал пак да се катери. Тъй се катерел и почивал цял ден. Едва на залез-слънце се изкачил над скалите. Там се простирали хубави поляни, горички, дъбрави; текли буйни поточета, цъфтели едри цветя. А сред една широка зелена равнина се издигал голям дворец. Юнакът се почудил, като го видял.

„Как е съграден тук, навръх планината, тоя дворец? — запитал се той. — Отде са минали тия, които са го градили, и как са изнесли навръх тия стръмнини каквото е трябвало за строеж?“

Когато наближил към двореца, видял, че на двора седи един белобрад старец, също като оня, който си киснел цървулите на извора. Старецът бил сляп.

— Добър ден, дядо — викнал юнакът още отдалеч.

Старецът дигнал глава и рекъл:

— Добър ден, сине. Кой си ти и защо си дошъл в моето землище? От толкова години не съм чул жив човек да мине тия скали. Що търсиш тук? По гласа те познавам, че си млад: смъртта си ли търсиш?

— Дошъл съм — рекъл му юнакът — да видя страшното, за което разказват хората долу. Един старец срещнах отзарана; той ми каза, че тук било страшното. Брат ти бил, рече.

— Право ти е казал — рекъл старецът. — И ти ще видиш страшното, само че добре си отваряй очите. Хайде да влезем вкъщи, па ще дойде ред и страшното да видиш.

Влезли в двореца. Там всичко светело; стените били мраморни, подът — от порфир, а покъщнината — от злато и сребро. Около една кръгла стая, дето влезли старецът и юнакът, се редели дванадесет чертога, но вратите им били заключени. Старецът нагостил и напоил юнака, отвел го в една хубава стая, дето имало и легло, па му рекъл:

— Ако си наистина толкова юнак, че не знаеш какво е страх, ти си тъкмо човек за мене. Аз съм бездетен, па нямам и ратай: колкото души са се главявали да ми шетат, все са намирали смъртта си в тия места. Добре ще бъде за тебе да станеш мой син и да ми помагаш: млад си; казваш, че се не боиш от нищо; силен си.

— Бива — рекъл момъкът.

— Но едно има — подхванал старецът. — Без него не може. За да ти изпитам силата, ще трябва да легнеш по корем на пода, а пък аз ще те ударя три пъти с тоягата си — колкото имам сила. Ако изтърпиш, ще те осиновя. Мене ми трябва силен човек.

— И това бива — съгласил се юнакът и се огледал наоколо. — Къде да легна: тук ли, или по-натам?

Старецът показал с тоягата къде да легне, а юнакът дигнал постелката от леглото, турил си я на гърба и легнал.

— Легна ли? — запитал старецът.

— Легнах — отвърнал момъкът.

— Да удрям ли?

— Удряй, удряй, дядо! — казал юнакът. — Не три пъти, ами и шест пъти, ако ти е воля; само ме осинови!

Старецът замахнал с все сила и ударил. Постелката се скъсала: толкова силно замахнал старецът.

— Олеле, дядо! — викнал юнакът. — Преби ме! Недей удря толкова силно!

Но старецът се правел, че не чува. Замахнал втори път, но сега по-слабо. Момъкът пак извикал:

— Олеле, дядо! Съсипа ми костите! Умрях!

Но той пак не чувал. Ударил и трети път, още по-слабо, понеже се бил уморил. Постелката се съвсем скъсала, но момъкът не усетил никаква болка.

— Стига, дядо! — рекъл той и се престорил на измъчен. — Съсипа ме. Стига, моля ти се!

— Добре — казал старецът. — Но нали искаше шест пъти да те ударя?

— Ох, дядо — разпъшкал се юнакът, — исках, но кой да знае, че си бил толкова силен!

Старецът се зарадвал, че юнакът го смята за силен, и му рекъл:

— И аз съм силен, но и ти търпиш. Колкото души досега са идвали да ги осиновявам, още след първата тояга са умирали. Отсега ти ще ми бъдеш син. Вземи тия десет ключа: те са от десетте заключени врати на двореца. У тебе ще стоят, за да знаеш какво има там. След като аз умра, всичко ще бъде твое.

— Ами ключовете от другите две врати? — попитал юнакът.

— Те ще стоят у мене. В тия две стаи няма нищо: празни са. Не ти трябва да влизаш вътре.

Старецът си отишъл да спи, а юнакът останал в стаята. Любопитството му било голямо: много му се искало да види какво има по стаите. Той взел свещта и почнал да отключва стая подир стая. Отворил една стая: тя била пълна със сребро. Отворил друга — пълна със злато. Трета — с бисери. Четвърта — със скъпоценни камъни. Тъй отварял стаите една по една; в тях били струпани най-отбраните скъпоценности, каквито могат да се намерят по света. Останали последните две стаи: тях не можал да отвори, защото ключовете били у стареца. Момъкът отишъл да си легне, понеже бил много уморен. Като заспивал, рекъл си на ума:

„Само две стаи останаха неотворени, ала по тия чудесии, що видях в десетте стаи, може да се разбере, че в двете ще да са заключени най-скъпите съкровища. Когато и да е, ще трябва да отключа и тях. Може пък тъкмо там да е затворено страшното, за което ми говореше братът на стареца.“

На заранта момъкът поискал от стареца двата ключа, но той му ги не дал.

— Там няма нищо — рекъл, — празни са стаите. Ти остави това, ами подбери овцете, да ги изкараш на паша. Отдавна не ги е пасъл никой, та са прегладнели. Върви ги паси. Навсякъде можеш да ходиш, само недей отива на самовилския връх — ей оня там, зеления, дето стърчи като китка насреща. Недей води там овцете, че проклетите самовили ще ти ги отнемат, а на тебе ще извадят очите, както извадиха моите. Ти се не боиш от нищо, казваш, но там — на самовилския връх — е най-страшното: недей отива там!

Момъкът извел овцете и ги подкарал с кривака към ливадите. А всички овце на стареца били коя от коя по-хубави: вълната им била дълга, мека и лъскава като коприна, а копитата им били златни. Пасъл ги, що ги пасъл по ливадите, па му дошли на ум думите на стареца: „Там — на самовилския връх — е най-страшното: недей отива там!“

„Защо пък да не отида? — помислил си юнакът. — Нали съм дошъл от толкова далеч, за да видя страшното!“

И той подкарал стадото право към самовилския връх. Там били най-сочните ливади, с най-буйна и зелена трева. Разтирил юнакът овцете по една ливада, бръкнал в торбата, която му бил дал старецът, извадил оттам един шарен кавал и почнал да свири. Щом чули свирнята, три самовили изскочили, заловили се на хоро и заиграли около овчаря. Той свирил, те играли, той свирил, те играли — чак до пладне. Момъкът скрил кавала и извадил хляб да яде. Самовилите почнали да му думат:

— Защо спря, овчарю? Толкова ли скоро се умори, или си прегладнял, та не ти се свири?

А той рекъл:

— Не съм се уморил, ами съм гладен. Като се наям, пак ще засвиря.

Додето овчарят ял, самовилите си говорили нещо на самовилски език. Той не разбрал какво си говорят, но видял, че поглеждат ту към него, ту към двореца, който се виждал в полите на самовилския връх.

Като се наял и си прибрал хляба, самодивите му рекли:

— Искаш ли, овчарю, да се обзаложим? Ти ще свириш, а ние ще играем. Ако се уморим по-напред ние, ще получиш от нас каквото поискаш. Ако ли се умориш ти, ще ти извадим очите.

— Добре — казал той.

Обзаложили се. Той засвирил, а те заиграли. Свирил час, свирил два, свирил три, пръстите му почнали да се уморяват; песента не излизала вече гладко, а пръстите се движели мудно. Самодивите разбрали, че скоро ще се умори, и почнали да му се присмиват, но не спирали хорото. Едната рекла:

— Е, овчарю, ти се вече умори! Песента ти не върви редно.

Но той не спирал свирнята; макар и мудно, пак свирел. Тогава и другата се обадила:

— Стига, стига! Видяхме те, че се умори, ами спирай овреме!

Той пак продължавал да свири. И третата самодива му се присмяла, но той пак не спрял. Ала пръстите му едва се мърдали: съвсем бил уморен. Самодивите се заприказвали нещо на своя език, па запитали овчаря:

— Наистина ли си се вече уморил? Махни от уста кавала, та ни кажи! Ако не си уморен, после пак свири!

И той дръпнал кавала от устата си, па рекъл:

— Не съм се никак уморил, посестрими самовили, ами си спомних как плетях опашката на коня, та пръстите ми почнаха да се преплитат: забравих, че държа кавал.

— Тъй ли било? — викнали самовилите. — Мигар ти можеш да плетеш?

— Мога, мога — рекъл овчарят и се зарадвал, че престанала играта, защото, ако била продължила, той щял да остане без очи, като стареца.

— Тогава да седнем да уплетеш и нашите коси — казали самовилите.

— Седнете, седнете! — рекъл той. — Да видите само колко хубаво ще ви уплета!

И те дошли при момъка, налягали на тревата и трите и си сложили главите на скута му. Той почнал да им плете косите; разделил всяка коса по на три, па сбрал наедно по един косичник от трите самовили и тъй изплел косите им. Самовилите имали дълги коси, чак доземи, та станала дълга и дебела плитка. Като свършил плитката, овчарят уловил за нея и трите моми и ги обесил на едно дърво, което расло наблизо, па рекъл:

— Посестрими самовили, хайде сега да си изпълним облога! Аз ще ви свиря, а вие ще играете!

И почнал да свири с кавала, а те се извивали, обесени на дървото, плачели, стенели, охкали и го молили да ги снеме и разплете, но той се правел, че не ги чува. Тъй свирил чак до вечерта и когато си тръгнал с овцете по самодивските ливади надолу, рекъл на обесените моми:

— Какво ще ми даде всяка от вас, та да ви сваля и разплета?

И трите му рекли:

— Каквото искаш, това ще ти дадем.

— Добре — казал им той. — Ще ви снема и разплета, ако ми кажете къде сте дянали очите на моя побащим, стареца.

Те казали, че ще му ги дадат, ако ги снеме от дървото.

— Не може тъй — рекъл той. — Кажете ми къде са, па после ще ви снема. Ако ви пусна, вие и моите очи ще извадите.

Тогава едната от тях му казала:

— Тръгни ей по оная пътека. Ще стигнеш до една дълбока пещера; там живеем ние. На полицата ще видиш две червени ябълки: в тях са очите на стареца. Ако ги изяде, очите ще му се наместят и той ще прогледне. Само едно помни: кротко влез в пещерата и недей дига шум, че може да ни изплашиш децата — да паднат в огъня и да се изгорят! Ако стане с децата ни нещо, жив няма да се отървеш.

Момъкът отишъл в пещерата и взел двете ябълки от полицата. После се озърнал наоколо и видял три деца, че си играят около огнището. В огнището горял силен огън, а децата скачали около него, заловени за ръце.

Той си помислил:

„Какво ли пък ще ми направят самовилите, ако изплаша децата им? Може това да е страшното; хайде да видим!“

И както си играли децата, той изревал изотзад:

— Ау, ау, ау!

Децата не били виждали дотогава човек, нито били чували такъв вик. Те се изплашили и както се въртели около огъня, изпопадали в огнището и изгорели.

Овчарят скрил ябълките в торбата си и се върнал на самовилската поляна. Разплел косите на трите моми, пуснал ги да си вървят и погнал овцете към вкъщи. Като стигнал там, натирил стадото в кошарата, па пуснал кучетата и си влязъл.

— Е — запитал го старецът, — как прекара? Пасе ли овцете?

— Пасох ги — рекъл момъкът — и се добре напасоха. По най-тучните ливади ги карах. По самовилските ливади.

— Що думаш бе, синко? — зачудил се старецът — Мигар ги отведе там! Ами самовилите не ти ли направиха нещо лошо?

— Нищо не ми направиха — рекъл момъкът. — Дори се обзаложихме с тях аз да свиря, а те да играят. На очи се обзаложихме. Ако ги надсвиря, да ми дадат твоите очи; ако ме надиграят, те да извадят моите.

— Е, какво излезе от облога?

— Какво ще излезе! Аз ги надсвирих и ти нося очите.

— Моля ти се, синко, дай ми ги! Иска ми се да те видя кой си и какъв си. Не съм виждал никога човек, който не знае що е страх. Пръв път тебе срещнах — от нищо да не се боиш, а и то се случи тъкмо сега, когато съм останал без очи.

— Ще ти ги дам — рекъл момъкът, — ако ми дадеш двата ключа, които не ми даде снощи: тия от последните две врати.

— Защо ти са тия ключове, синко? — почнал да го увещава старецът. — Нали ти казвам, че в ония две стаи няма нищо: какво ще търсиш там?

— Каквото ще да има — рекъл момъкът, — все едно: ще ти дам очите, ако ми дадеш ключовете.

— Дай ми — рекъл старецът — очите, па аз ще ти дам единия ключ.

— Не може тъй — опрял се момъкът. — За единия ключ ще ти дам само едното око. Дай ключа — ето ти окото.

И му подал едната ябълка.

— Изяж тази ябълка и ще прогледнеш с едното.

Старецът му дал единия ключ, изял ябълката и наистина прогледнал с едното око. А юнакът отключил единадесетата стая и влязъл вътре. Сред стаята тече извор със златна вода, а до него имало вързан крилат кон. Момъкът бил много изпотен от горещина, та се навел да се измие; съблякъл си ризата до пояса и почнал да се плиска; тутакси тялото му се позлатило до пояса. Погледнал си той ръцете — златни, гърдите — и те златни. Обърсал се с ризата, но златото се не махнало. Тогава той се съблякъл цял и се изкъпал в златната вода; дето пръснела капка, все се позлатявало. Той се позлатил цял, потопил си дрехите във водата — и тях позлатил: сетне почнал да граби вода с шепи и да полива коня: дето го намокрил с тая вода, позлатявал се. Но конят рекъл на момъка:

Само крилата ми недей мокри, защото не ще мога да хвърча. Ще се каеш, ако ме не послушаш.

Момъкът го облял дял с вода, но на крилата не сипал ни капка. И конят се позлатил. След това юнакът се облякъл и излязъл от стаята, заключил я и отишъл при стареца. Като го видял — цял позлатен и облечен в златни дрехи, — побащимият му рекъл:

— Наистина, ти, сине, не си като другите хора. Цял си златен, и дрехите ти са златни. Такъв ли те е майка родила, или някоя магия те е преобразила?

— Такъв ме е родила майка ми — отвърнал момъкът. — Всички от нашия род са такива. Защо питаш?

— Защото ми се струва, че имаме в една от тия стаи тук извор със златна вода: каквото потопиш в него, веднага се позлатява. Но откак ми извадиха самовилите очите, не съм влизал, та не знам в коя стая беше. Чини ми се, че е в оная, на която ти дадох преди малко ключа.

— Не е — рекъл момъкът. — Там нямаше нищо, ти си ми право казал.

Старецът разбрал, че юнакът се е позлатил от водата на неговия извор, и му докривяло, че е дал на тоя момък ключовете; досвидяло му се, но нямало какво да прави. Той мислел да го издебне, когато оня заспи, па да вземе ключовете и ябълката. И наистина, когато вечерта юнакът, уморен от ходене по ливадите след стадото, заспал, старецът влязъл в стаята и почнал да пипа дрехите му, за да открадне ябълката и ключовете. Но щом издърпал ключовете, момъкът се събудил и грабнал тоягата, която бил сложил до себе си, па се размахал с нея, уж сънува нещо страшно. Старецът изпуснал ключовете и побягнал вън от стаята.

На сутринта юнакът станал рано и се приготвил да излезе пак с овцете. Но старецът му казал, че тоя ден той ще върви да пасе овцете, а момъкът ще остане вкъщи. За да разбере дали наистина юнакът се е досетил, че искат да му отнемат ключовете, или е помислил, че бълнува, старецът го попитал какво е сънувал тая нощ.

— Остави се! — почнал да се оплакна момъкът. — Едни страшни сънища сънувах, та съм се мятал чак до зори. Все ме налитаха кога самовили, кога арапи — да ме душат. Хвърлят се върху мене, а пък аз грабна тоягата, па се развъртя — да се браня. Не можах да заспя като хората чак до заранта.

Сетне старецът взел кривака и торбата, извел овцете и тръгнал да ги пасе, а момъкът останал в двореца да готви вечеря. Старецът водил стадото все по своите ливади; от страх да не би самодивите пак да му направят нещо, той не отишъл на самовилския връх. Но те го намерили и в долните ливади. Още вечерта, когато трите самодиви се върнали в пещерата и видели, че децата им са изгорели в огнището, те се заканили да разкъсат момъка. Като чули на заранта овчарски кавал, те си рекли една на друга:

— Ето че овчарят е излязъл да пасе стадото. Да го почакаме да дойде при нашия връх, па да го подмамим някак в пещерата и да го разкъсаме!

Чакали, чакали, но овчарят не дошъл на върха. Стадото пасло далече, чак в долните ливади, а и кавалът свирел тежко и уморено. Те не знаели, че тоя ден овчарува старецът. Като видели, че овцете се въртят все в ливадите под върха, самовилите се надумали да слязат сами и пак да се обзаложат с овчаря. Слезли и що да видят: старецът, прогледнал само с едното си око, свири с кавала и води овцете. Те се изстъпили пред него, заловили се на хоро и почнали да играят.

— Овчарю — рекла едната, — къде ти е другото око?

— Забравил си го е вкъщи — рекла на подбив другата.

А третата се престорила на кротка, та рекла на сестрите си:

— Недейте закача овчаря! Той ще ни посвири, а ние ще поиграем.

— Хайде, хайде, овчарю! — подели другите две. — Посвири ни да поиграем! Отдавна не си ни свирил.

А овчарят рекъл:

— Свирих ви веднъж, а вие ми взехте очите. Луд ли съм да ви свиря пак? Сега ще ми вземете главата…

Самовилите си поговорили нещо на своя език, а сетне едната казала на стареца:

— Хайде да се обзаложим, овчарю: ти ще свириш, а ние ще играем. Ако ни надсвириш, ще ти дадем, каквото поискаш; ако ли те надиграем, ще ни пуснеш довечера в двореца да удушим сина ти. Искаш ли?

— Искам, искам — рекъл зарадван овчарят.

Засвирил старецът, а самодивите заиграли. Той свири, те играят, той свири, те играят, докато пръстите му почнали едвам-едвам да се движат по кавала; уморил се и спрял.

— Не мога повече — рекъл старецът. — Не ме ли виждате: стар човек съм, не е за мене облог. Много ми е мъчно, че ще изгубя сина си, но няма какво да се прави: вие спечелихте облога!

Самовилите почнали от радост да скачат и да играят: злите им сърца тупкали от радост, като си помислели, че довечера ще убият момъка. А в това време юнакът сготвил вечеря, па отключил единадесетата стая и влязъл да види коня. Още щом се показал на прага, крилатият кон му рекъл:

— Бяг ще те спаси, юначе! Недей чака да се върне старецът, ами се яхни още сега на гърба ми, па да бягаме оттук! Старецът се е сговорил със самовилите: тая вечер те ще дойдат в двореца и ще те удушат; много са разлютени, че си им подплашил децата, та са изгорели. Влязат ли в двореца, нещо страшно ще стане. Хайде да бягаме по-скоро!

— Страшно ли? — викнал момъкът радостно. — Та аз за това страшно съм дошъл тук! Няма да бягам: нека дойде страшното!

А конят му казал:

— Ти търсиш страшно, юначе. За тогова, който се не бои, няма никъде страшно. И тук няма нищо страшно да видиш, но ще изпиташ големи мъки и накрай ще погине твоята юнашка сила без полза: няма да умреш в борба, а с хитрина ще те убият. Хайде да бягаме!

— Добре — казал юнакът. — Да бягаме!

— Но и друго знай — додал крилатият кон. — В дванадесетата стая има едно муле, и то крилато като мене; то лети от мене по-бързо. Старецът го пази за себе си. Той ще яхне мулето и ще ни настигне.

— Ами тогава какво да правим? — запитал момъкът.

— Ето какво: ти вземи едно стъкло с вода, шепа сол и един гребен, па ме яхни: по пътя ще ти кажа какво ще правим.

Момъкът взел вода, сол и гребен, яхнал коня и след малко слезли от планината. Пред тях се простряло едно широко поле, краят му се не виждал. Конят тичал с все сила, но полето се не свършвало. Уморил се юнакът: било вече мръкнало; той спрял коня и слязъл на едно място да пийне вода. Както бил уморен, задрямал. Но след малко го събудил един ужасен вятър. Конят пръхтял до него, вързан за дървото; щом станал юнакът, животното му рекло:

— Скоро се качвай, юначе: наближава старецът с мулето!

И той се качил на коня. Но мулето било много по-бързо от коня; на едно място старецът ги, току-речи, настигнал. Тогава конят рекъл:

— Юначе, хвърли по-скоро гребена, че старецът ни настигна с мулето!

Момъкът хвърлил гребена — и отведнъж полето зад тях се покрило с високи тръни. Старецът смушкал мулето, но то не могло да мине през тръните: удрял го, мушкал го старецът, то спряло и не искало да мръдне: трябвало да заобиколят трънливото поле. В това време юнакът с коня избягал доста надалеч, но понеже мулето било по-яко и по-бързо от коня, старецът пак ги настигнал. Тогава конят рекъл:

— Хвърли по-скоро, юначе, солта, че старецът ни настигна!

И момъкът хвърлил солта. Цялото поле зад тях се покрило тутакси с високи скали, остри като игли. Мулето пак спряло, не искало да мине. Мушкал го старецът, шибал го с бича си, но то се заковало на едно място и не мръдвало. Пак трябвало да се заобикаля. Момъкът отлетял с коня напред и мислел, че старецът не ще може вече да го настигне.

Но по едно време пак чул зад себе си стареца с мулето. Конят отново проговорил:

— Хвърли наземи стъклото с водата, юначе: инак сме изгубени!

И момъкът хвърлил стъклото: то се счупило, водата се разляла и зад тях потекла буйна и дълбока река. И сега мулето не искало да нагази във водата: старецът препуснал да дири брод, но реката текла навсякъде еднакво буйна и еднакво дълбока. Тогава той викнал на юнака:

— Хей, синко! Чакай, защо бягаш? Чакай да ти кажа нещо, па ще се върна!

Момъкът спрял коня и старецът му рекъл отдалеч:

— Не виждаш ли, че и тялото, и дрехите ти са позлатени, па и конят ти е позлатен? Къде си тръгнал такъв? Облечи си други дрехи, че така има много да теглиш!

И се върнал назад, а момъкът подкарал спокойно коня си. На едно място той срещнал един овчар. Дал му своите златни дрехи, облякъл неговите, яхнал се пак на коня и продължил пътя си. Стигнал до една планина. Почнало да се мръква. Юнакът подирил място за нощуване. Гледал, гледал — навсякъде само скали.

— Няма що — рекъл той на коня, — ще намерим някоя пещера и там ще пренощуваме.

А конят му казал:

— Ти недей още слиза: по-натам има хора; ако не те е страх, нощувай при тях, но аз ще спя отвън.

— Защо да ме е страх? — почудил се юнакът. — Нали и те са хора като мене!

— Те са разбойници — рекъл конят. — Много хора са затрили: може и тебе да убият. Те са четиридесет души, а ти си самин.

— Не ме е страх — казал юнакът. — И на четиристотин излизам насреща, стига да са добри юнаци.

— Тридесет и деветмината са добри юнаци — рекъл конят. — Но четиридесетият, който им е войвода, е лош: дето не може със сила, той надвива с хитрина.

Като си приказвали тъй, стигнали до една висока права скала. Зад нея се чували човешки гласове. Юнакът се приближил с коня до скалата и се вслушал: наистина отвътре приказвали хора, но нищо не се разбирало. Тогава той спрял коня, извадил си сабята и ударил с нея силно по скалата. Гласовете стихнали. Той ударил втори път. Отвътре някой се обадил:

— Кой си ти, който ни разтърси пещерата? Ако си мъж, брат да ни си, ако си жена — сестра ни бъди, отвали капака и влез!

Юнакът рекъл:

— Мъж съм, но не мога да вляза, защото съм на кон. Кажете ми де да си вържа коня!

Гласът отвътре се обадил:

— Дето са нашите, там и твоят. Мини вдясно, ще видиш една голяма пещера: там го вържи!

Юнакът подкарал коня си надясно и наистина съзрял една широка пещера, която се не виждала отдалек. Там миришело на коне. Пред пещерата имало голям камък, изправен да пази конете от вълци. Юнакът махнал камъка, вкарал коня си вътре, вързал го, дал му да яде, па сетне натъкмил отново камъка и се върнал на мястото, дето се чували гласовете. Там имало една цепнатина, през която се прозирала светлина отвъд скалата. Той ударил силно с ръка в скалата, един камък се завъртял, отворил се проход и юнакът влязъл. В пещерата намерил четиридесет души разбойници, все лични юнаци. Те си оставили вечерята, станали всички, та го прегърнали и целунали: побратимили се. Питали го, разпитвали го — отде иде, къде е ходил и какви юначества е вършил. Той им разказал всичко и те се почудили на силата и смелостта му. Всички едногласно викнали:

— Ти ще ни бъдеш войвода, защото си по-силен и по-сърцат от нас.

Само войводата на разбойниците мълчал. Той завидял на юнака. Но момъкът рекъл:

— Не съм за войвода, побратими; оставете ме! Аз не знам що е страх, та съм тръгнал по света да диря страшно. Като минавах насам и чух хора в скалата, помислих, че тук ще да е страшното. Но щом няма и при вас страшно, ще преспя тая нощ, а утре ще вървя по-натам: моят път е дълъг.

Тогава войводата рекъл:

— При нас, побратиме, всеки ден има страшно. Остани само два-три дена — па ще видиш!

А той му казал това, защото имал на ум да го прати някъде да загине: тежко му било на сърцето, че другарите му харесали юнака, та дори искали да го направят свой войвода. Седнал юнакът при разбойниците, вечерял с тях, приказвали си чак до полунощ, па легнали да спят. На заранта още войводата се престорил на болен. Охка, пъшка, стене, извива се от божи. Питат го що му е — той не казва.

— Не знам — викал, — нещо ме боли отвътре, ще ме разкъса от болки. Ох, ох!

Питал го тоя, питал го оня, запитал го и юнакът не желае ли някакъв лек за тая болест.

— Ако е за лек — рекъл войводата, — лек има, но е много скъп: човешка глава трябва да отиде за него.

— Кажи, кажи! — рекъл юнакът. — Аз съм готов да си сложа главата за тебе: нали сме побратими! Приятел в нужда се познава.

— Ех, побратиме! — отвърнал войводата. — Да ти кажа, но то е опасна работа: оня, който се наеме да ми донесе от тоя лек, ще погине. През две планини оттука има трета планина, а на върха й тече извор. Той е самовилски извор; там се събират на приказка вампирите. От тая вода да има някой да ми напълни посред нощ една кратунка и да ми донесе да я изпия, веднага ще оздравея.

— Я, та то било лесна работа! — рекъл юнакът. — Още сега ще ида да ти донеса. Не ме е страх нито от самовили, нито от вампири.

Юнакът отишъл веднага в пещерата, дето били конете, извел си коня, яхнал го и му казал да го отнесе през две планини на третата.

— Защо ще вървим там? — попитал конят.

— Да вземем вода от самовилския извор — казал юнакът.

— Добре, да вървим — рекъл конят. — Войводата те е пратил на същата планина, отдето идем с тебе. Изворът е на самовилския връх. Ти се пази да те не разкъсат самовилите и да не усети старецът, че сме се върнали: инак ще ни подгони с мулето и ще ни върне.

Полетели към самовилския връх, стигнали там, но от гората до мястото, където бил изворът, се простирало едно кално тресавище, та само крилат кон като тоя на юнака можел да го изгази. Дошли до самия извор. Юнакът слязъл от коня, извадил от дисагите една кратуна, която бил понесъл още от пещерата, и я сложил на чучура да се пълни. Додето се напълнила кратунката, той зяпал насам-натам и си свирел с уста, а конят пасял тревица. По едно време, както се бил загледал във водата, що текла от извора надолу, нещо блеснало пред него в самата вода. Навел се, бръкнал: нищо не напипал; а във водата все блестяло. Дигнал глава нагоре — и що да види: на дървото над главата му седяла едната от трите самовили и си решела косата с елмазен гребен, а на ръката й святкала гривна от злато, украсена със скъпоценни камъни. Самовилата гледала право към юнака и се готвела да му се хвърли ненадейно на гърба и да го удуши. Но той я съзрял овреме и се отместил малко настрана от дървото. А самовилата почнала да му се моли:

— Моля ти се, юначе, който и да си ти, ела по-близо да ти се кача на гърба, че да ме снемеш долу! Един овчар ме покачи на това дърво и си отиде, а пък ме е страх да сляза сама. Ела, моля ти се!

Тъй му говорела тя, уж го не познава, но той разбрал хитрината й, та рекъл:

— Не съм ти муле, да ми се качваш на гърба, моме. Който те е качил на дървото, той ще да те и снеме: почакай го до утре.

В това време самовилата си протегнала ръката да улови юнака за рамото, но той веднага изтеглил сабята си, па замахнал, та й отсякъл ръката. Самовилата писнала от болка и отведнъж се стопила като мъгла. Юнакът в това време турил отсечената ръка с гривната в дисагите, взел си кратунката, затикнал й устието с едно късо дръвце, качил се на коня и препуснал назад.

Като видял войводата, че юнакът се връща жив и здрав, от завист щял да се стопи като восък. А момъкът му дал кратунката с водата, па седнал да разказва на другите разбойници как искала да го измами самовилата, как протегнала ръка да го хване за рамото и как й отрязал ръката. Сетне им показал самата ръка и гривната, която светела като звезда в пещерата. Всички слушали като замаяни и се чудели на неговото безстрашие.

Не минало много време и войводата пак се разболял. Юнакът отишъл при него и го запитал от какво е болен и как може да оздравее.

— Ох, побратиме! — рекъл войводата и се престорил, че умира от болки. — Жал ми е за живота ти: не ща да ти кажа. Млад и зелен да загине такъв юнак като тебе — не е добро. Моята болест иска лек, за който не един, а десет души трябва да платят с главите си.

— Кажи, кажи, побратиме! — извикал юнакът и сълзи му закапали от очите, като гледал мъките на войводата. — Кажи, недей се стеснява! Мене не ме е страх от нищо. И под езика на дявола да е церът, пак ще ти го донеса! Само кажи!

— Мога да оздравея — изпъшкал войводата — само ако отиде някой на гробищата на самовилския връх — да изпече едно агне и да ми донесе да ям от него. Там има три гроба: двата са тревясали, а единият е още пресен, на него да се опече агнето посред нощ.

— И това е лесна работа — рекъл радостно юнакът. — Още сега ще ида…

— Недей, моля ти се! — почнал да го увещава лицемерно войводата. — В тоя гроб има вампири: те ще те разкъсат и ще ти изпият кръвта. Недей ходи; жал ми е за тебе!

— Нищо, нищо! — рекъл юнакът. — От вампири не ме е страх.

И той си извел коня от пещерата, натоварил едно агне, взел си огниво, кремък и прахан и тръгнал. Стигнали към полунощ на самовилския връх. Там имало три гроба, но двата едва личели под буйната трева: само единият се виждал. Юнакът слязъл от коня, седнал на гроба, стъкнал огън, заклал и одрал агнето, па почнал да го пече на шиш. Като замирисало на печено, отвред около юнака се зачуди страшни гласове:

— Дай ми от месото!

— Дай ми от агнето!

— Дай ми една плешка!

— Дай ми един крак!

— Дай на мене опашката!

— Дай на мене бъбреците!

Юнакът се обърнал, но не видял никого. А гласовете все още заповядвали и заплашвали:

— Дай ми главата или ще взема твоята!

— Дай ми плешката или ще те разкъсам ей сега!

— Скоро ми дай бъбреците, че инак ще ти изпия кръвта!

— Я ми дай двата дроба или ще те направя на късове!

— Дай ми по-скоро опашката, додето не съм те удушил!

Юнакът оставил шиша с агнето, изтеглил сабята, па се размахал наоколо си и почнал да вика:

— Ето ти плешката, ето ти главата, ето на тебе опашката, а на тебе — дробовете!

Гласовете се спотаили, а той седнал да върти шиша над жаравата. Агнето се, току-речи, опекло, когато от гроба се подала една ръка. Чул се глас:

— Моля ти се, юначе, дай ми едната плешка!

— Чакай де — рекъл юнакът, — не видиш ли, че още не се е опекло? Като се опече, ще ти дам.

След малко ръката пак се подала — от друго място на гроба.

— А бе какъв човек си ти! — викнал юнакът. — Бива ли такава лакомия! Нали ти рекох да почакаш? Няма да умреш от глад!

Минал един миг, ръката пак се подала; сега тя се протегнала чак до агнето и се мъчела да си откъсне месо. Юнакът оставил шиша, изтеглил сабята и рекъл:

— Като не разбираш от дума, на ти тебе плешка!

И замахнал, та отсякъл ръката. Опекло се агнето, той откъснал едната плешка, хвърлил я върху гроба и рекъл:

— Яж сега, па друг път недей бърза толкова!

Из гроба се подала една ръка и прибрала плешката, а юнакът си взел агнето, качил се на коня и си отишъл. Щом го видял войводата, че се връща жив и здрав, още повече се разгоряла в него завистта, но като изял агнето, казал, че му е станало по-добре. А юнакът разказал на побратимите си всичко, що се случило с него. Войводата си хапел устните от завист, като слушал разказа на безстрашния юнак.

Минало, що минало, войводата пак се разболял.

— Ох, братя, умирам — викал той. — Елате при мене един по един да ви прегърна, да ви целуна братски и да се простим, защото моята работа се вече разбра! Няма за мене живот. Тая страшна болест ще ме отведе в гроба.

И той охкал, късал се от божи, надавал викове, та се тресяла пещерата. Разбойниците се зачудили какво да правят. Пак дошъл юнакът и почнал да моли войводата да му каже отде може да се намери лек за тая страшна болест.

— Ох, брате мой — охкал войводата, — отникъде не може да се намери лек. Ще умра. Не ща вече нищо да казвам: доста сте се грижили всички за мене.

— Кажи, побратиме, кажи — настоявал юнакът. — Мигар няма лек за тая болест? Ти само кажи къде е, а пък ние ще го донесем, дори ако ще да бъде вдън морето!

— Ех, като настояваш толкова, да кажа — рекъл войводата. — Церът за моята болест е живата вода, която извира от една пещера вдън морето. Но как ще влезе човек в морето? Трябва на риба да се престори, та да наточи от тая вода.

— И това е лесно — казал юнакът. — Не бери грижа! То е вече моя работа.

Той отишъл при коня и го запитал къде е пещерата с живата вода и може ли да се отиде там.

— Знам къде е пещерата — рекъл конят. — За другите е невъзможно да стигнат до нея. Но за мене и за тебе, които сме изкъпани в златната вода, е лесно да се озовем вдън морето. Само че в оная пещера има всякакви чудовища, самовили, дяволи и вампири, които се събират да си лекуват раните; пази се от тях! Те са страшни.

— Хайде тогава да вървим — казал юнакът нетърпеливо. — Аз диря страшното.

Той яхнал коня и отлетял с него до морето; после конят заплувал и потънал под водата; той плувал надолу, докато стигнали морското дъно. Скоро юнакът се намерил пред входа на пещерата; тя била тясна, та трябвало да слезе от коня и да се промъкне вътре, като пълзи по корем. Но тъкмо си подал главата в пещерата, една голяма риба отворила уста да го глътне: той си пъхнал лакътя в устата й, та я разчекнал, па хванал рибата за опашката и я хвърлил толкова силно, че тя паднала на брега. Тая риба била вампир, преобразен на риба. След това юнакът влязъл в пещерата и си напълнил кратуната с жива вода, затикнал я и се измъкнал из пещерата. Сетне яхнал коня, изплувал из водата и отлетял в гората, дето били разбойниците. Дал водата на войводата; този пийнал от живата вода и казал, че е вече здрав.

Минали ден-два; разбойниците тръгнали из гората по лов и по обир; юнакът също ходел по лов, но не искал да върви с тях, когато обират хората. Войводата подсторил другарите си против него, като им казал:

— Тоя побратим уж дойде при нас да живее в пещерата, дето живеем ние, и да върши всичко, което вършим ние. А ето го, че не иска да върви с нас по обир. Хайде да го убием.

Но никой от тридесет и деветте души не се съгласил да убият юнака.

— Не може — викали всички. — Той не е дошъл да ни издава. Помни, че три пъти ти спаси живота. Ние сме готови да се откажем от тебе, но от него не.

Като видял войводата, че и така не ще може да погуби юнака, решил да го прати в града — да го заловят и затворят, а той да му вземе крилатия кон. Войводата вече бил разбрал, че каквото и да върши юнакът, върши го все с помощта на коня. Един ден той събрал всички разбойници и рекъл:

— Зима иде, а ние сме останали без пари. Трябва да намерим пари, та да накупим хляб, месо и друга зимнина, че инак ще измрем от глад в тая пещера. С тия болести аз не можах да ви поведа да извършим някой по-добър обир, та трябва да продадем, каквото имаме. Аз давам тоя елмазен пръстен. Дайте и ние, каквото имате — да отиде един от нас в града и да продаде нещата, па с парите да купи зимнина.

Дал войводата пръстена, дали и другите, каквото имали, а юнакът дал самовилската гривна. Но кого да пратят в града? Войводата рекъл:

— Нас всички ни познават; когото от нас видят в града, ще го уловят и затворят. Нека пратим най-младия побратим: него никой не го познава. Той ще отиде да свърши тая работа.

— Бива — рекъл юнакът.

— Но недей отива с коня — казал му войводата. — Като видят хората, че яздиш такъв кон, цял обнизан с бисер, и продаваш такива скъпи неща, веднага ще те затворят. Всички ще рекат: „Тоя е бездруго разбойник!“ Пеш отиди!

— Не може — рекъл юнакът. — От живота си се деля, от коня не. За какъвто щат, нека ме помислят, ако им е воля, нека дори ме убият, но аз ще вървя с коня, та каквото ще да става!

Нямало какво да прави войводата, съгласил се. Юнакът отишъл у един златар и най-напред извадил да продава гривната. Тя светнала като слънце в златарския дюкян. Като видял златарят, че не ще може да купи с пари тая скъпа гривна, поискал да я вземе с лъжа.

— Я дай тука гривната! — викнал той на юнака пред хората, които се били насъбрали около тях. — От колко време търся аз тая гривна! Тя е на моята жена: ти си я откраднал, па идеш сега да ми я продаваш. Дай гривната, че инак ще викна веднага да те затворят!

— Мръсен скъпернико! — отвърнал разгневен от обидата юнакът. — Как не те е срам да лъжеш? И то пред толкова хора! Такива гривни аз имам още тридесет и девет: искаш ли да ти ги донеса още утре!

— Донеси ги да видим! — рекъл златарят.

— Ще ти ги донеса, но ще се хванем на облог пред тия хора: ако донеса още тридесет и девет гривни като тая, ще ти отрежа главата и ще ти взема дюкяна с всички стоки; ако ли не донеса, ще ми вземеш гривната и оня кон отвън, па ще ми отрежеш и главата.

— Добре — казал златарят и прибрал гривната, като вярвал, че оня иска само да се отърве от затвора и да избяга.

Юнакът яхнал коня, отишъл при друг златар, продал останалите неща, накупил храна и я отнесъл на разбойниците. Разправил им каква е работата, а после пак възседнал коня и рекъл:

— Отнеси ме в морската пещера, дето извира живата вода!

Конят го понесъл натам. Когато стигнали вдън морето, юнакът пак слязъл от коня и легнал по корем — да се промъкне в пещерата, но подал най-напред сабята си. Тъкмо си проврял главата през отвора, видял рибата, че го чака с отворени уста. Но рибата видяла сабята и почнала да трепери от страх, като познала, че иде същият юнак. Тя му се замолила с човешки глас:

— Юначе, брат да ми си, моля ти се, остави ме жива! Всичко, каквото поискаш, ще ти дам!

А той влязъл в пещерата и седнал, та запушил прохода, па рекъл на рибата:

— Ще те оставя жива, но ще ми намериш тридесет и девет самовилски гривни. Докато не ми дадеш гривните, няма да те пусна оттук.

— Ще ти намеря, ще ти намеря — рекла рибата. — Само недей ме убива!

И тя почнала да удря с главата си по стената на пещерата. В стената се отворило едно светло прозорче и оттам се чул глас:

— Какво искаш, сестро? Защо ни будиш толкова рано?

— Я излезте, че има да ви питам нещо — рекла рибата.

— Не мога — обадил се гласът. — Не мога да мръдна от болки. Преди неделя един юнак, цял позлатен, ми отряза ръката и ми взе гривната, та сега се лекувам.

— Можеш, не можеш, излез — викнала рибата. — Или прати сестра си, че инак ще ме убият!

— Кой ще те убие?

— Един юнак, цял позлатен; той оня ден ми разчекна устата и ме хвърли чак на сушата, а сега седи с гола сабя срещу мене. Кажи по-скоро на сестра си да дойде!

Отвътре се обадил друг глас:

— И аз не мога, сестро, защото този юнак ми отряза оня ден ръката на бащиния ми гроб; поисках му агнешка плешка, а той ми отсече ръката, сега се лекувам.

— Чакайте, аз ще дойда! — чул се трети глас. — Тоя юнак ми даде оная вечер агнешка плешка.

И след малко прозорчето се отворило и оттам се показал един страшен дявол с червени коси и червена брада, със зелени очи и дълги посребрени рога.

— Какво искаш от братовчедката ми, юначе? — запитал дяволът.

— Тридесет и девет гривни като оная, която взех от отрязаната ръка — рекъл юнакът.

— Много искаш — казал дяволът, — но ти ми даде плешка и аз ще ти дам гривните. Ела при нас!

И като рекъл дяволът това, отведнъж стената се пропукала. През пукнатината, широка колкото да влезе човек, се провидяла хубава стая, цяла постлана с безценни камъни; стените и били от седеф и бисери. Сред стаята се били събрали самовили, дяволи, вампири, джуджета и други какви не чудовища. Юнакът влязъл. Всички, които били вътре, паднали ничком и му се поклонили. А рибата рекла на червенокосия дявол:

— Хайде, давай по-скоро гривните, да се не бавим, че крилат кон чака отвън юнака!

Дяволът отворил един голям ковчег от чисто злато, бръкнал вътре и наброил тридесет и девет гривни — също като оная. Момъкът ги взел, а уплашените чудовища го изпратили чак до морското дъно и се чудели на крилатия му кон. Той си яхнал коня и право при златаря.

— Я викни хората, които ни бяха вчера свидетели на облога! — рекъл той на златаря със страшен глас.

Златарят се разтреперал от страх. Нямало що да прави — пратил да ги повикат. Когато се събрали свидетелите, юнакът извадил тридесетте и девет гривни и ги сложил до оная, която бил оставил миналия ден на златаря. Тогава търговецът паднал на колене пред него и почнал да му се моли със сълзи на очи — да му вземе и дюкяна, и стоката, но да му прости живота. Юнакът се съжалил над него, та му простил живота, но му продал дюкяна със стоката. Сетне натоварил на коня златото и отлетял на планината при стареца. Но като отишъл там, старецът бил умрял. И оттогава юнакът заживял на планината, в двореца, а самовилите му станали покорни и кротки посестрими.

Царска дъщеря и шивач

Един цар си имал дъщеря. Тя била колкото хубава, толкова и горделива. Била много смела, от мъжете била по юнак, но колкото и да я карал баща й да се ожени, тя все не искала. А защо било всичко това? Защото княгинята била обикнала един царски син в далечна земя, а той бил решил да се не жени, докато не умре баща му и той не стане цар. Един магьосник му бил предрекъл, че ако се ожени, додето е жив баща му, голяма злочестина ще го слети, затова князът не бързал да се жени. А момата не щяла другиго. Но тя била горда и не искала да каже на баща си защо не ще да се ожени.

Царят — бащата на момата — бил много любопитен. Той всеки ден правел на дъщеря си нови обувки, а тя през нощта ги скъсвала. И той искал да узнае къде скита нощем дъщеря му, та къса толкова бързо обувките. Питал я веднъж, питал я дваж, но тя, каквато била вироглава, думица му не казвала. Най-сетне, за да узнае къде ходи княгинята нощем, той обявил на всички момци по царството, че който улови след мръкване дъщеря му вън от двореца или му каже къде ходи тя нощем, ще му я даде за жена. Но ако не може да я улови, нито да узнае къде ходи — ще го убие. Мнозина се изредили да вардят дъщеря му: чакали я — кой пред вратите на двореца, кой пред вратите на стаята й, но тя ги омайвала с нещо и те заспивали, а момата си ходела, където знае; на сутринта царят погубвал пазача. Тъй загинали много хора, без да успее някой да я хване.

Имало в тоя град един шивач. И той чул, че царят е готов да даде дъщеря си на оногова, който успее да я залови нощем, когато скита вън от двореца. Шивачът си рекъл:

„Толкова хора е погубил царят, но те са били, види се, без очи. И аз ще се опитам, та или да стана царски зет, или да ми вземат главата.“

Шивачът бил голям бързоходец и много сръчен момък. Явил се в двореца и казал на царя, че иска да дебне през нощта дъщеря му. Царят му се изсмял. И той бил горделив като дъщеря си.

— Как може — рекъл му той — шивач да пази царска дъщеря! Толкова князе и благородници загинаха, та ти ще я опазиш! Но щом не ти е мила главата — върви я пази! От два-три дена моите псета не са яли човешко месо, защото никой не се е явил да следи княгинята. Нахрани ги утре ти!

Вечерта шивачът легнал на прага, отдето трябвало да мине княгинята, и за да го не омае с някаква приспивна миризма, завил си тавата с кожена престилка. Щом се мръкнало, момата отворила вратата, прескочила прага и рекла на подбив:

— И тоя спи като другите. Дори си е завил с кожена престилка главата — да не би да се събуди, като скръцне вратата. Мнозина нахраниха бащините ми псета: добър господ и за тебе. Хайде сега спи и се не пробуждай до заранта!

И тя разляла над главата му едно стъкло с магьосана вода, от която човек заспивал като мъртъв, и бързо излязла из двореца. Момъкът се не омаял от миризмата на магьосаната вода, защото кожената престилка не пропущала никаква миризма, а додето княгинята му се подбивала, той измъкнал из пояса си ножица и с тях отрязал един къс от полите на момата. Щом чул, че тя хлопва вратата на двореца, веднага скочил и се затекъл подире й. Тя вървяла много бързо, толкова бързо, че нищо не чувала след себе си, но шивачът бил по-бърз и от нея; той вървял все подире й, като се мъчел тя да го не види.

Към полунощ стигнали до едно море. Там шивачът легнал на пясъка, за да го не съгледа момата, ако се обърне. И тя наистина се обърнала — да види не я ли гони някой. Като не видяла никого, рекла:

— Толкова вечери се извръщам назад на това място, все никого не виждам. И утре царските псета ще се карат за кокал.

Като казала тия думи, тя си снела кърпата, с която си била пребрадила главата, пуснала я в морето и стъпила на нея. Забрадката се понесла като кораб по морето. Шивачът гледал, гледал, но нямало какво да направи, за да стигне момата. И той решил да я почака на брега. Но край морето се дигнал силен вятър, станало много студено, та шивачът тръгнал да се скрие някъде на завет. Стигнал до едно високо бърдо и там зачул гласове на хора, които се карат. Покачил се на бърдото и що да види: трима дяволи седнали да си делят печалбите! Делят ги, а не могат да ги разделят. Чак до бой дошло.

Шивачът извикал:

— Стойте, не се карайте! Аз ще ви разделя, само ми кажете какви неща имате за делба.

Един от дяволите му рекъл:

— Добре, ти ни раздели. Друго делихме, що делихме, останаха един фес, един топуз, един тас, едно сребърно решето и една златна ябълка. Раздели ни ги ти, да видим!

— Ще ви ги разделя — рекъл шивачът, — но по-напред ми кажете за що служат тия неща.

Дяволът му казал:

— Който има тази ябълка, той става силен колкото девет души. Тоя фес пък ако го туриш на главата си, отведнъж ще станеш невидим. Стига да кажеш на тоя тас: „Хайде — пълни се!“ — и той ще почне да се пълни с жълтици чак додето речеш: „Стига!“ А това сребърно решето, ако стъпиш на него, ще те пренесе през морето по-бързо от кораб. Колкото пък за топуза, стига да му речеш: „Разбий тая планина!“ — и той ще я разбие.

— Добре — казал шивачът. — Сега ще ви ги поделя. Най-напред да видим кой ще вземе ябълката. Аз ще я търкулна от бърдото надолу, а който от вас я улови, негова ще бъде. Хайде сега: пригответе се!

И той търкулнал ябълката, но бърдото било толкова стръмно, че ябълката отскачала все по-надалек и по-надалек. Дяволите се спуснали подире й да я гонят, а шивачът грабнал другите неща от дяволската плячка и побягнал към морето. Там той турил феса на главата, пуснал решетото и стъпил на него. Решетото го пренесло за един миг чак на другия бряг. Тъкмо стигнал там, ето че се задала зад него и княгинята, която плувала със забрадката: тя още не била стигнала до брега. Шивачът взел решетото и тръгнал подир момата. Вървели, вървели, стигнали до една гъста гора: гъста, гъста — и брадва я не сече. Шивачът откъснал един клон и ето че гората почнала да ечи. Шумът бил толкова голям, че момата не посмяла да мине през гората, докато не утихне екотът. Цял час чакала — и най-после гората стихнала. Княгинята почнала да се провира между стъблата, а шивачът — след нея. Минали гората, стигнали до двореца на оня царски син, при когото момата отивала всяка вечер, и влезли в чертозите.

Князът попитал царската дъщеря защо се е забавила толкова тая вечер. Тя му разказала за шивача, който я пазел: че й се видял много смешен, та не могла да се сдържи да му се не присмее; па сетне, като стигнала до гората, нещо разклатило толкова силно клоните, че гората цял час ечала, а тя се бояла да мине, додето не стихне екотът. Шивачът седял при тях и чувал всичко, що си говорят, но те го не виждали: фесът го правел невидим.

Седнали да вечерят. Яли медени пити. Царският син взел една пита и я подал на княгинята, но шивачът я грабнал от ръката й, та си я турил в пояса. Те помислили, че питата е паднала на пода; навели се да я дирят, но не успели да я намерят. Сетне почнали да пият ракия със златна чашка. Князът пийнал и подал на момата — и тя да пие, но шивачът грабнал чашата, разлял ракията по дрехата на княгинята, а чашата прибрал. Търсили чашата, чудили се къде може да е изчезнала, но не могли да я открият. Като видели, че чашата се не намира, продължили вечерята. Царският син изял половин портокал, а другата половина дал на момата. Но шивачът грабнал и портокаловия резен и го скрил. И него търсили, и него не могли да намерят. Най-сетне почнали да пият вино. Пил князът, сипал в златна чаша вино и подал на княгинята да пие. Но ето че и винската чаша изчезнала: шивачът грабнал и нея. Пак почнали да търсят: тук — чаша, там — чаша, няма, та няма!

Царският син се разсърдил и рекъл:

— Тая вечер всичко върви наопаки: чашите се губят, портокаловият резен като че потъна в земята, медената пита изчезна. Ти си виновна, защото си се уплашила от екота на гората, та дойде късно. Утре вечер ела по-рано.

За да се развесели, княгинята извадила една златна ябълка и почнала да му я подхвърля, а той да я лови. Хвърлила веднъж-дваж, на третия път ябълката се търкулнала на пода. Шивачът я грабнал и прибрал. Колкото и да я търсили, не могли да я намерят. Княгинята се много нажалила, че й се изгубила ябълката. За да я утеши, царският син извадил друга златна ябълка, още по-хубава, и те почнали да играят с нея. Но щом се търкулила под масата, и тази ябълка изчезнала: шивачът прибрал и нея.

Тогава момата се ядосала.

— Наистина проклета вечер! — казала тя. — Всичко върви на зле. Тая работа не е читава. Я по-скоро аз да си вървя вкъщи, че ме пазят: страх ме е да не би оня да се е събудил и да ме улови, когато влизам в двореца.

И тя си тръгнала, а шивачът — след нея. Минали през гората, стигнали до морето. Тя пуснала кърпата, а той — решетото; и сега той преплувал морето преди момата.

Бързо се затичал към двореца, стигнал там, снел феса и легнал на прага, като си завил главата с престилката, за да го не познае княгинята, че е ставал. Тя се прибрала чак на разсъмване в двореца, уплашена и забързана, но сърцето й се отпуснало, като видяла шивача, легнал на прага. Дори я досмешало и тя рекла:

— Ох, глупчо, глупчо! И ти княгиня ще пазиш! Мнозина нахраниха бащините ми псета — и ти тая заран ще ги нахраниш.

Като рекла това, прескочила го и си влязла в стаята да спи.

На сутринта царят отишъл да види дали дъщеря му е скъсала и тая нощ обущата. Видял ги: и тая заран скъсани, както по-рано. А шивачът, уморен от толкова тичане през нощта, спял все още на прага. Царят гневно го сритал и му викнал:

— Хайде ставай, сънльо, че те чакат джелатите да ти вземат главата! Нали щеше уж да пазиш дъщеря ми да не излиза! А ти си спал цяла нощ като мъртъв… Ставай, че подир малко ще легнеш, та вече няма да станеш!

Шивачът станал и рекъл:

— Я по-добре, царю честити, стягай, каквото трябва за сватба, защото аз улових дъщеря ти: ще ти кажа и де отива, и при кого отива, и какво прави там!

А момата чула това и веднага излязла из стаята си.

— Къде си ме хванал? — развикала се тя. — Аз не съм излизала от двореца навън. Хванал ме бил… Не го е срам да лъже!…

Тогава шивачът рекъл:

— Царю честити! Повикай тук свои хора да ви разкажа къде е била тая нощ княгинята.

Като се събрали царедворците, той разказал всичко: как го прескочила момата и му се подиграла, а той скришом й отрязал къс от полата; при тия думи бръкнал в пояса си и извадил оттам отрязаното: премерили го на дрехата й — и видели, че е наистина отрязано оттам. Сетне — как преплувала с кърпа морето, как стигнали и до гората, а гората заечала, когато той откъснал един клон: показал й клона. После разказал как яли медени пити, бръкнал в пояса си, та извадил едната пита, която бил скрил.

— А помниш ли — запитал той момата, — когато царският син извади златна чаша да пиете с нея ракия? Помниш ли, че чашата се изгуби от ръцете ти? Аз ти я взех: ето я. А ето и винската чаша, ето и резена от портокал, и двете златни ябълки, с които играхте: това са все белези, че съм бил с тебе тая нощ, макар че ти не можа да ме видиш и като дойде в двореца, помисли си, че цяла нощ съм спал, та пак ме подигра.

Всички, които се били събрали там, се уверили, че тоя момък е наистина бил с момата. А шивачът настоял пред царя да си изпълни обещанието: да му даде княгинята. И другите рекли, че шивачът има право, защото е хванал дъщерята. Но царят не искал и да допусне, че такова момче от долен род, бедно и просто, може да му бъде зет, затова решил да иска от него нещо невъзможно, та дано оня се откаже и да си отиде.

Срещу двореца, дето живеел царят, се издигала висока планина, която пречела на слънцето да огрява до пладне двореца. Царят се сетил какво да направи, за да прокуди тоя сватовник.

— Добре — казал му, — ти улови дъщеря ми. Но това не стига, за да ми бъдеш зет: трябва да си юнак и способен да вършиш работа, каквато не всеки може да свърши. Ето, да речем, там оная планина. Можеш ли да я разбиеш, та слънцето да грее в двореца ми от заран до вечер? Давам ти четиридесет дена срок — да свършиш тая работа. Наемаш ли се?

— Наемам се — отвърнал момъкът.

— Я си помисли добре! — казал му царят. — Цяла планина да разбиеш за четиридесет дена: това не е шега!

— То си е моя работа — рекъл шивачът. — И два пъти по-голяма да е, пак ще я разбия. И то не за четиридесет дена, не за двадесет, не и за десет дори, а само за една нощ я разбивам.

Царят се ядосал на тая самоувереност и рекъл троснато:

— Хубаво мисли, момче! Ако я не разбиеш, ще ти взема главата.

— Вземи я! — отвърнал шивачът.

И той излязъл от двореца. Но не отишъл да разбива планината, а почнал да се разхожда из града. Минал ден, минали два, минали десет дена. Той все си ходи насам-натам. Царят помислил, че лекоумният шивач се е вече отказал от облога. Като останали още десет дена до срока, той пратил да го повикат в двореца и му рекъл:

— Млад и глупав ми се виждаш ти, момко, та те съжалих. Прощавам ти живота: няма да ти вземам главата, само се махни по-скоро от царството ми, или пък престани да бълнуваш за дъщеря ми. Я си вземи иглата и ножиците, па си гледай занаята!

Но шивачът рекъл:

— Де се е чуло и видяло — цар да се отмята от думата си? Не, царю честити, не ме жали! Аз ще разбия планината, а ти готви дъщеря си за сватба.

И пак тръгнал по града. Когато останали само три дена, царят отново повикал момъка, защото се уплашил, че може наистина да разбие планината и да се ожени за дъщеря му. А никак му се не щяло да влезе в двореца му такъв прост и от долно потекло зет. Той дори обещал да му даде една кесия жълтици, само да се махне от града.

— Не може, царю честити — рекло момчето. — Какво ще си кажат хората за такъв цар, който се отказва от думата си? Аз ще разбия планината.

— Как ще я разбиеш? Толкова дни минаха, ти ходи нагоре-надолу, а сега останаха три дена; мигар за три дни ще я разбиеш?

— Не за три дни, а само за една нощ ще я разбия — казал шивачът. — Ти не бери грижа: то си е моя работа! Стягай се за сватба!

И пак излязъл по града. На третия ден вечерта той застанал в полите на планината, извадил топуза, ударил с него една канара и рекъл:

— Хайде сега удряй, додето сринеш цялата планина! Утре заран да няма нищо от нея!

Топузът почнал да бие канарите с такава сила, че никой не можал през нощта да мигне в града и в двореца. Едва на разсъмване царят заспал и като се събудил, видял, че в чертога му грее слънце.

„Колко късно съм станал тая заран! — казал си той. — Сега вече трябва да е пладне, защото чак на пладне слънцето огрява тази стая.“

Но като излязъл навън, видял, че срещу двореца няма никаква планина, а слънцето току-що се подава зад равнината. Той се много почудил как може цяла планина да се срине за една нощ, но се и много ядосал, че ще трябва да даде дъщеря си на шивача. А момъкът дошъл при него и засмяно му казал:

— Добро утро, царю честити! Хайде да стягаме за сватба: сринах планината.

Царят се престорил на много доволен и за да се отърве от сватовника, рекъл му:

— Това хубаво, момко. Бива те и на бързина, и на сила. Но туй не стига, за да станеш царски зет. Утре, аз като умра и ти ми вземеш престола, ще трябва сума войска да храниш, обличаш и поддържаш. Да видим бива ли те и за това! Опитай се три месеца да храниш войската, да я обличаш, да купуваш за конете зоб, а на войници и стражари оръжие, да им плащаш и даваш всичко, каквото потрябва: ако можеш да вършиш всичко това, ще ти дам момата.

— Добре — казал шивачът. — Не три месеца, а три години ще ти храня войската. Ти бъди спокоен: моя ще е грижата. Само ми дай една стая в двореца, па макар при слугите някъде — там да живея.

Царят му определил една проста стая, дето нямало дори одър, та момъкът трябвало да спи на дъските, но той не рекъл нищо. Влязъл вътре, заключил се и взел таса. Казал му: „Хайде, пълни се!“ И тасът почнал да се пълни с жълтици: те извирали отневиделица из него, сякаш блика буйна вода от извор. Напълнила се стаята догоре. Тогава шивачът казал: „Стига!“ — и скрил таса. Сетне момъкът почнал да изнася жълтици с торби и да купува всичко, що е потребно за войската: дрехи, храна, оръжие, зоб за конете. На войската давали най-отбрани ястия, най-хубава премяна, оръжие, украсено със злато и сребро, а конете зобили с едра леблебия и поили с вино. Колкото пък за възнаграждението, момъкът им плащал десеторно повече от царя. Всички се чудели отде се взема това злато. Изтекли трите уречени месеца, а храна, дрехи и оръжие останало още за цяла година в складовете.

И сега царят се престорил на доволен, ала пак рекъл на момчето:

— И това много добре, синко. Но за царски зет е потребно богатство да имаш, а не само войска да храниш. Аз съм цар, голяма сватба ще дигам, та ми трябват пари. Я натовари девет мулета с жълтици, па ще ти дам дъщеря си!

— Добре — казал шивачът. — Прати утре девет мулета и двама души с торби — да ти натоваря!

На другия ден хората с мулетата дошли. Момъкът напълнил с таса стаята, отключил на слугите и рекъл:

— Хайде сега, товарете и карайте към царската хазна.

Те товарили, товарили, додето могли да носят мулетата. И пак останала половината стая с жълтици.

— Вземете си сега и вие — кой колкото може да понесе — рекъл шивачът на слугите. — Вземете си, па споменавайте царския зет.

Царят нямало какво да прави: ще не ще, оженил момъка за дъщеря си. И заживели много добре, в охолност, честито и весело. Но ето че наскоро умрял бащата на оня царски син, при когото отивала по-напред княгинята. Тя получила един ден известие по пратеник, че князът иска да се ожени за нея. Той не знаел, че тя е вече женена, защото мъж й я не пускал да излиза нощем. Като се научила, че царският син е решил да се жени, не я сдържало вече в двореца. Но много й се искало пък да узнае как мъж й печели толкова пари. Питала го, разпитвала го, докато най-сетне разбрала за вълшебния тас, който се пълнел, стига човек да му рече: „Хайде, пълни се!“ Щом научила това, тя издебнала миг, когато мъж й бил по лов, откраднала таса и избягала при царския син.

Като узнал царят за бягството на дъщеря си, почнал да напада и кори зет си:

— Какъв мъж си ти — заругал го той, — да не можеш една жена да опазиш? Искам дъщеря си от тебе: скоро да ми я доведеш, че инак ще ти взема главата.

Момъкът не знаел какво да прави и къде да търси жена си. Тогава царят заповядал да го хвърлят в тъмницата и пратил хора по цялото царство да намерят дъщеря му. Четиридесет дена лежал зет му в тъмницата. През това време никой не можал да намери следите на избягалата. Цялото царство пребродили, никъде не я намерили. Царят решил да погуби зетя си, защото мислел, че тя е избягала от него, като се е срамувала да бъде жена на шивач. Но и на нея бил много разгневен и се заканвал да я набие хубаво, ако я намери.

Когато извели затворника пред джелатите, той се помолил на царя да го пусне само за три дена вън от царството, за да доведе жена си.

— Ако се вречеш да я намериш — рекъл му царят, — не три девет дена ти давам. Върви, търси я!

Тогава момъкът си турнал феса, взел решетото и топуза — и тръгнал към морето. Той се бил досетил, че ще намери жена си при царския син. Стигнал до морския бряг, пуснал решетото, минал морето и гората. Когато влязъл в двореца, наистина намерил там жена си и младия цар. Тогава шивачът рекъл на топуза: „Удряй!“ — И посочил с ръка мъжа. Топузът удрял, удрял, додето пребил царя. Княгинята се много изплашила, като видяла, че царят паднал убит, тя разбрала, че шивачът е някъде наблизо. По едно време се чул отново глас: „Удряй, но по-полека!“ И топузът почнал да бие невярната жена. Тя викала, плакала, дърпала се, но усетила, че я държи някаква невидима силна ръка и я тегли към вратата, а топузът я бие по гърба. Тъй шивачът я откарал в бащиния й дворец.

— Ето ти, царю честити, дъщерята: питай я де е била и какво е правила тия четиридесет дена.

Баща й я набил хубаво, както се бие дете, и й казал:

— Добре си събирай ума в главата, че ако избягаш втори път, намери ли те мъж ти, давам му право да те пребие с тоя топуз, дето го държи в ръката си. Хубаво помни това!

Оттогава княгинята поумняла и се привързала към мъжа си. Тя вече не бягала. Когато баща й умрял, шивачът станал цар.

Вампирова булка

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, на третата минавало вече времето. Царицата все думала на мъжа си:

— Хайде да женим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее — минава й вече времето за женитба.

А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:

— Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома — все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.

Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:

— Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.

Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:

— Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.

Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, па погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:

— Тя пък е зелена — прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.

Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, па проводил скороходци и до околните царства с поръка — навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.

Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци — да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг — другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А малката не поискал никой: всички казвали, че е още малка, та не е за женитба.

Но най-сетне се намерил и за най-малката момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца с голямо учудване, а някои — дори и със страх: никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още почуден бил човекът, който излязъл из колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, свила и кадифе; половината му лице било бяло, а половината — черно; едната му ръка била бяла, а другата — черна. Той слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, възлязъл по стълбите и отишъл право в чертога, дето било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.

Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:

— Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, дето половината година е ден, а половината — нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината — бяло; че едната ми ръка е черна, а другата — бяла; че едното ми око е черно; а другото — бяло. С черното око аз виждам всичко, що става денем, а с бялото — нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.

Всички, които били в чертога, се смутили, като видели тоя тайнствен княз и чули думите му. Царят и царицата се спогледали; царицата пошепнала на дъщеря си:

— Дъще, недей го взема: виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!

Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не щат такъв зет. Той почакал, па рекъл:

— Аз ида от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!

Царят казал:

— Ще трябва, светъл княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я: попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.

Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.

— Почакай малко, светъл княже — рекъл той, — докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.

— Добре — отговорил сватовникът. — Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако ли не щете да ми я дадете, нека изсвирят с абаносови рогове. Аз ще си отида и подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята, ако чуя сребърни тръби; а чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.

Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:

— Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе по царството мълва, че никой ме не иска. Не ще ли бъде това срам за мене? Лош бил, добър бил — него ще взема. Вижда се, че той ми е бил на късмет.

Колкото и да убеждавали родителите дъщеря си да не взема тайнствения княз, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнал тъй тихо, както бил и пристигнал. Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз — половината бял, половината черен, който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били по война в далечни страни; чули и двете й сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът с колесницата да си отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, силно се почукало на вратите. Стражите отворили да видят кой иде. Пред вратите стояла голяма черна колесница с бели прилепи, изписани по нея, прилична на първата, но по-голяма от нея. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирима души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно женско джудже с жълто лице и дълги криви очи: то носело голямо сандъче със скъпоценни накити — дар от княза; един дявол в шарени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му — черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл. Тогава мъжът с нашареното лице казал:

— За булката идем, царю честити. По нас има обичай — бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака вкъщи. Аз съм баща на оня княз, за когото са свирили сребърни тръби преди седмица тук, а тая му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.

Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил в чертога за угощения и поръчал на слугите да ги нагостят добре, а сам отишъл да обади на дъщеря си. Тя обадила пък на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще да е това страшно царство, дето ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат на гости на сестра си. Братята и сестрите отишли тогава при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, дето половината година е ден, а половината — нощ.

— Има само едно средство — рекъл магьосникът, — да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта (тъй се нарича онова царство), не трябва никъде да кацвате, защото ще се вкамените и само един може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.

Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри — в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и колесницата потеглила като вихър, но се не чувал никакъв шум, сякаш и коне, и колесница летят по въздуха. Летяла колесницата дълго — ден, два, три; не можело да се разбере ни отде минава, ни накъде отива. На съзоряване конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички излезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се изгубили. Всички тръгнали из гробищата. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове — дървени и каменни, високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис, с някакви твърди листа — сякаш окаменели. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи; те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи; змии се били увили около стъблата — пак неподвижни, лъскави, сякаш направени от желязо. По земята расли гъби с особен мирис, от който се зашеметявала главата на царската дъщеря. Прилепите — преобразените братя на княгинята — усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който дето кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпаднали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете й се залепват и не може вече да се отдели от цветето: там си и останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята и си починала.

Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата; отключил и се провидяла червена светла стълба, що водела някъде надолу, в скалите: тя блестяла като пламтяща жарава. Всички влезли и почнали да слизат по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата й се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието — и скалата отново се затворила.

Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил вампир, княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекървата й, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я и й дала да яде тежко, мазно ястие, което миришело на кръв. Сетне й дала да пие някакво вино; булката изпила виното, налегнала я умора и тя заспала. Събудила се сутринта, без да помни нещо. Около нея стояли седем черни слугини. Тя ги запитала де е мъж й, те не отговорили нищо: слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в един широк чертог, дето били наредени дълги трапези. На трапезите седнали свекър й, свекървата й, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица: все страшни и зловещи сътрапезници. Тя попитала къде е мъж й; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Сложили на трапезата кървави човешки глави. Булката не яла. Сложили вино, тя не пила. Попитали я защо не яде и пие; тя рекла, че й се стяга сърцето, та иска да се поразходи малко отвън. Свекърва й казала тогава:

— У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дена ще почакаш. Сега си хапни и пийни. Не ни ли харесваш гозбите?

Тя казала, че не била още свикнала с техните гозби, та й били тежки.

— Ще свикнеш, булка, ще свикнеш — утешила я свекърва й.

Вечерта пак я изкъпали, дали й от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже й отворило вратата на скалата — да излезе на разходка. Тя излязла да се разхожда в гробищата. При нея прилетяла една пеперуда, кацнала на рамото й и казала с човешки глас:

— Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук — дано срещна или тебе, или някой от братята си, или другата си сестра, но никого не срещнах освен черни хора, които носят торби, пълни с човешки глави. Ти трябва да си се омъжила за вампир. Как живееш там долу?

Вампировата булка й разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото денем той ходел по работа, а вечер й давали някакво зашеметяващо вино, от което я ударяло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза из двореца. Сестра й я посъветвала да си тури в дрехата под гушата един сюнгер и там да излива вечер виното. Тя й казала още, че братята й и другата й сестра са се сигурно вкаменили, като са кацнали на проклетите дървета в гробищата: ако може, да попита как да се съживят отново. Додето сестрите си говорели тъй, дошло джуджето и казало на княгинята да влезе в подземието, че ще затвори вече вратите. Тя се прибрала и то затворило, а пеперудата литнала далеч от злокобните места, починала си на една поляна, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, дето живеел магьосникът. Той я преобразил на жена, а тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее дъщеря им в подземното царство на вампира.

А вампировата булка влязла в двореца. Вечерта я изкъпали, дали й да вечеря, но тя яла само хляб. Хлябът бил безсолен. Дали й вино и тя го изляла в сюнгера, що закачила на гушата си. Сетне се престорила, че й се спи — и черните слугини я отнесли на леглото й. После си излезли. Посред нощ дошъл мъж й, вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда по гробищата и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат. После си влязъл в стаята и затворил вратата. Жена му се преструвала на заспала, но си била само приклопила очите и гледала през миглите си. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнат да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката му видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Съблякъл си кожата, под нея се показала втора — като на риба, с дребни лъскави люспи. Съблякъл и нея; лъснала трета кожа — като на гущер, И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи — и булката видяла един хубав момък — на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите си на една лавица в стената, па легнал на пода, а не на леглото, завил се в дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка да го види отблизо. Сега той й се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала отдалече със зажумели очи. Тя се толкова унесла, като го гледала, че не забелязала как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото. Вампирът скочил отведнъж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя се готви да му изгори съблечените кожи, та се много разгневил и с ядосан глас я запитал какво прави със свещта. Но княгинята била толкова слисана и уплашена, че не могла дума да каже. Тогава мъж й плеснал с ръце. Дошъл един едър черен човек, гол, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:

— Отнеси тая мома през три царства надолу!

И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара бездетна жена и я оставил там, като рекъл:

— Праща ме князът от страната, дето е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома — да я гледаш като своя.

И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:

— Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.

И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеци, година. В това царство, дето живяла бабата, се разболяла дъщерята на царя от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми — да ги разкъсва. Царска дъщеря била — нямало що да правят: угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити бяса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но тъкмо когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се стиснат здраво с ръце, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, отдето се излизало на покрива. Там почакали, додето мръкне, и като се стъмнило, наставили поясите си, па се спуснали по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, че висят от покрива.

Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тая, която мотаела, била Денят, а оная, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.

Едната бабичка думала:

— Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаяла — да му изгори седемте кожи, дето ги съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.

— Ех — рекла другата, — тя да е знаяла, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, додето се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка заран. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.

— Ами как да се излекува раната? — запитала я първата баба.

— Лесно е — отвърнала втората, — но трябва да се отиде още през четири царства надолу, дето живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.

Помълчали бабите, помълчали, па започнали отново да си говорят.

— На тукашния цар — казала едната — дъщерята беснее от магия.

— Ами може ли да се излекува? — попитала я другата.

— Може — отговорила оная, — хей там, в оная гора, дето е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.

— А как ще я убият? — попитала пак първата баба. — Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.

— И това е лесно — отвърнала й другата. — Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се вържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре: всички магии се развалят.

Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:

— Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тук, накрай гората. Ще ида да излекувам царската дъщеря.

А царят бил разгласил навсякъде по царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя; казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:

— Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!…

А момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да й даде двеста-триста войници и един водач. Той отредил войници и водач и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, дето се намира през три реки отвъд. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, свързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили — гледат: голям котел с катран на огъня, но край огъня нямало никого. А бабата, която варяла катрана, като видяла хора, покатерила се на едно дърво. Тогава момата лиснала в огъня едно ведро вода и почнала да го гаси. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:

— Махнете се, проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, дето ми гасите огъня!

Но не слизала от дървото. Момата тогава обърнала котела, та разсипала катрана. Бабата побесняла от яд и се развикала още по-силно от дървото:

— Мира да не видите, обесници! Като катран да почернеете — вие, дето ми разсипахте катрана!

И слязла от дървото. Тогава момата я пернала с кръстатата тояга и бабата умряла.

— Хайде да си вървим! — рекла на водача. — Царската дъщеря е вече оздравяла, защото магията беше в огъня, катрана и бабата. Щом угасихме огъня, разсипахме катрана и убихме бабата, магията се развали и царкинята ще да е оздравяла.

Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила пред царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той й не давал: казвал й, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла и застанала до вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем здрава. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет — да повика домашните си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома — как ще се жени за царската дъщеря? Той казал на царя:

— Нека за дъщеря ти, царю честити, се ожени някой момък от царски род; аз съм от бедно и долно потекло.

— Тогава — рекъл царят — какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?

— Само едно искам — отвърнал юнакът, — да намериш някой човек да ме изнесе през три царства нагоре.

— Добре — казал царят, — и това ще стане. Само почакай три дена.

Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора от столицата си и ги запитал кой от тях ще се заеме да изнесе през три царства нагоре един юнак. Никой от мъдреците не знаел как може да стане това, споглеждали се един друг и мълчали. Най-сетне един се обадил:

— Има, царю честити, един постник; той живее в пещерата накрай морето; там се сбират орлите на съвет, а той знае езика на птиците, та може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.

— Добре — казал царят, — идете питайте постника! Довечера искам от вас да ми намерите средство.

Мъдреците отишли при постника и му разказали как ги събрал царят и какво им рекъл.

— Да почакаме орлите! — казал праведникът. — А дотогава един от вас нека се затече до двореца да поиска от царя четиридесет волски глави.

Отишъл един. Донесли волските глави и ги нахвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги запитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се един голям орел:

— Аз се наемам — рекъл, — само нека юнакът ми приготви за четиридесет дена месо и вода, па да се качи на гърба ми — да го изнеса.

Постникът казал това на мъдреците, а те на царя. Царят приготвил месо и вода за четиридесет дена, дал ги на юнака и му пожелал добър път. Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал месо; юнакът му дал. Поискал вода; и вода му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дена, а юнакът й давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали в подземното царство. От там до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде. Той си отрязал от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.

Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната й зарасла, сетне й дала да яде, дала й да пие вино, но тя пак изляла виното в сюнгера. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си и кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира — да види дали му е заздравяла раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката й; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.

Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядал да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство — в осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, додето си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.

Тая баба била магьосница. През деня тя живяла с храненицата си и я учила на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробуди ли се през нощта, намирала се сама вкъщи: бабата се никъде не виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:

— Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне наземи, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща — и като се дигне нагоре, притиска, все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу, премазва, все що има змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река, дето не тече ни нагоре, ни надолу: колкото риби влязат в нея, все се вкаменяват. През нощта, когато камъкът се раздвижи, и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек. Дъщерята на тукашния цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че протече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне ще отидеш в двореца и ще поискаш за жена царската дъщеря. Ще й дадеш да пийне от водата — и тогава целувката й няма да те вкамени. Ще влезеш с нея в брачния чертог и ще полееш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да вземеш награда, ако ще дори и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка — нея да пита каква награда иска.

Вампировата булка се облякла в мъжка премяна и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям черен камък — ни на небе, ни на земя. Той бил неподвижен — като че ли някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал, що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да махне камъка. Те й рекли да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил и се дигнал пак нагоре, па се сирил, дето си стоял по-рано. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия с корона на главата и с рогче на челото, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я дала на булката.

— Вземи това — рекла й тя, — то ще ти трябва. Ако туриш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени.

Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си, па й рекъл:

— Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.

Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко, що става по земята, дори и накрай света. Рибият цар пък й дал една раковина, с която се слушало всичко, що се говори, на който край на земята и да е. А царят на слепоците й подарил една свилена връв, която, като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.

В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не й показала подаръците, получени от животните. Магьосницата й дала един позлатен кърчаг — да налее в него водата и да отиде в двореца. Бабината храненица взела кърчага и — право при царя. В това време царят, царицата и дъщеря им били тъкмо седнали на трапезата да обядват. Царедворците съобщили на царя, че един момък иска да се яви при него. Царят станал от трапезата и казал да пуснат момъка. Влязла бабината храненица, преоблечена като мъж.

— Царю честити — рекъл момъкът, — чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците й не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.

— Хубаво — рекъл царят. — Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом — да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.

— Аз ще разсипя клетвата — казал момъкът. — Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода и тя ще умори в нея беса, който вкаменява момците.

Направили сватба — никой да не види и да не чуе, защото царят се боял, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачния чертог, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когато го целунала, той се не вкаменил. Невястата тогава се много зарадвала и рекла:

— Слава Богу, че се намери мъж и за мене. Само сватбари нямаме: толкова глуха сватба никой не е празнувал.

— И сватбари ще дойдат — утешил я младоженецът. — Недей скърби!

Тогава той полял с благословената вода един по един вкаменените момци, които се били наредили в чертога на дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Момците се пробуждали като от сън и не можели да се опомнят къде са. Младоженецът им разказвал за чудното преображение и те почнали един по един да му честитят невеста и да му благодарят, че ги е съживил. Тогава се дигнала в чертога голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка, и отишли да видят. Но дваж по-голяма била почудата им, като видели чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:

— Царю честити, недей се чуди, като гледаш оживели ония, които бяха доскоро камък! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако обвържа със сватбена дума някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе за зет: омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.

Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да го молят с най-скъпи подаръци за благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още по вече го спирал царят: той му предлагал дори половината си царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:

— Царю честити, аз съм сирак. Отгледала ме е една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, та ще се израдва на твоите подаръци: нея повикай и я питай какво иска да й дадеш. А мене ме пусни да си вървя!

— Добре — казал царят. — Нека дойде майка ти още утре в двореца — да я надаря, с каквото иска.

Върнала се вампировата булка при бабата и всичко й разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядал да я въведат в чертога.

— Добър ден, царю честити — рекла магьосницата. — Да ти е жива челяд, да ти са дълги дните! Защо си ме викал?

— Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?

— Аз съм, царю честити.

— Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които стояха вкаменени в брачния чертог на двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови в нея беса, дето вкаменяваше момците.

— Не може да бъде — рекла учудено бабичката. — Де се е чуло и видяло — вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?

— Как да не може? — казал царят. — Колкото момци се бяха вкаменили, все оживяха. Та съм те повикал да те наградя, че си отгледала такъв син, който ми направи толкова голяма добрина. Какво искаш да ти дам?

— Царю честити — рекла магьосницата, — това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това, което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.

— Кажи да видим! — казал царят. — Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.

— Има — рекла бабата — в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.

Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казвал за него.

— Как може — рекъл той — птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!

— Нали ти казах, царю честити — рекла бабата, — че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.

— Може ли такова нещо? — престорил се на учуден царят, — Мигар се е чуло и видяло — птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?

— Как да не може? — рекла бабата. — Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако син ми е наистина оживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!

Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде, каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, па го турила в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, та заспива: а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, дето й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.

— Защо ти трябвам? — запитал я той.

— Искам да ми донесеш разсънно биле — рекла бабината храненица.

Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Булката хапнала малко от тревата, когато се мръкнало, и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, дето я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.

— Кажи ми, птиченце — попитала го тя, — къде е сега мъж ми и какво прави!

— Мъж ти — рекло птичето — е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.

— Къде е сега син ми, птиченце? — запитала отново бабата. — В коя земя е?

— Ти имаш двама сина — отвърнала птичката, — но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си, в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.

— Ами кажи ми, птиченце — рекла пак магьосницата, — как мога да прокудя арапката от царството на Смъртта и да се върна там, дето живеех преди години?

— Не знам — рекло птичето. — Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.

Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница и поръсила храненицата с някаква магьосана вода, па рекла:

— Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.

След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си турила под езика люспата, подарена от змийския цар, и станала невидима, па излязла подир бабата. Магьосницата се завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, та оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото; и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала; прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали — да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види някой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:

— Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.

И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от свила, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята; половината му лице било бяло, а половината — черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Той попитал бабата защо го е повикала.

— Виках те, синко — рекла тя, — да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при брата ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш — било на баща си, било на брата си, — кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.

— Добре — казал вампирът. — Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, дето са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.

— Ще му кажа — рекла бабата. — А на баща ти какво да кажа?

— На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види де е царицата и какво да стори, за да си добие отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.

— Хубаво — рекла бабата.

В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца — от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата, бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клони тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала вкъщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата си, легнала и се престорила на заспала.

Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.

— Кажи ми, птиченце — запитала го магьосницата, — къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите.

— Ще го намериш при камъка, дето стои ни на небе, ни на земя — отвърнала птичката.

Бабата се изгубила. Ходила що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.

— Ти ме излъга, птиченце — рекла му тя, — и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той, па ми кажи.

Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:

— Аз не обадих на бабичката де е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й — царят — я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.

Като чула това, булката погледнала през елмаза и си турила на ухото раковината — да види какво става в най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, дето е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златния кърчаг, в който имало малко от благословената вода, и хвърлила свилената връв, подарена от слепока. После почнала бързо-бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото: там си турила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Тя стигнала среднощ в царството на Смъртта и минала през скалите, та влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:

— Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми обади. Защо я криете? Защо не ми казвате?

— Никой не е дохождал, синко — заговорила вампировата майка. — Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.

— Лъжеш, криеш! — развикал се вампирът. — Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!

— Не сме я никъде скрили — почнала да се оправдава арапката. — Не сме я виждали дори.

Вампирът се разгневил тогава и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото, па си влязъл в стаята. Той си съблякъл дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един лист на едната му рана и на главата му олеква: болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце — да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана: и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:

— Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, отде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой: кажи! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!

Ала булката не се обадила. Вампирът пак заспал подир малко. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом. Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим и чад. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Той станал бързо и викнал:

— Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!

Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън, па попръскала накръст гробищата с чудотворната вода. И целият зловещ дворец в миг се преобразил: той светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и свила. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги — с благородни лица. Булката влязла в престолния чертог: там вместо вампировия баща седял на престола белолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата — същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство, а между тях стоял царският син, който бил допреди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак из двореца да види къде са братята и сестра й. Дето били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с листнати дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали това-онова. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: то било царството, което омагьосала прокудената царица магьосница.

Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила из устата си змийската люспа и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, дето ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата от далечното царство. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, дето половината година било ден, а половината — нощ.

Ненаситно око

Имало едно време някъде си баща и син. Те засели една нива с пшеница. Долитали врабци и зобали семето. Бащата пращал сина да пъди врабците — да не кълват посятото. Синът ходил два-три дена наред, махал с една върлина, замерял с камъни и буци, но все не можал да пропъди врабците: той ги пропъди оттук, те хвръкнат, а след малко накацат по-далеч; и оттам ги разпъди, а те кацнат на друго място. Все тъй ги пъдел момъкът, а те все тъй се връщали, той се ядосвал и почвал да удря все по-силно с върлината. Веднъж, като замахнал, ударил една врабка, та й счупил крака; тя подхвръквала, но от болки не могла да лети и паднала наземи. Момъкът я хванал и се готвел да й откъсне главата, а врабката почнала да се моли:

— Пусни ме, човече, моля ти се; недей ме убива! Имам пет малки врабченца — пусни ме да ги отхраня.

— Как ще те пусна? — рекъл й момъкът. — Не тегля ли тия няколко дена все от вас — от тебе и от другите врабчета? Отсам ви прогоня — отдругаде налитате. Не те пущам. Ще ти откъсна главата — да си отмъстя на целия ви род.

— Недей, моля ти се — думала врабката. — Аз ще те науча да разбираш езика на всички животни. Но недей казва никому това, че инак ще умреш.

Тогава момъкът се съгласил. Врабката му духнала в устата и той оттогава почнал да разбира езика на животните. Когато на другия ден отишъл на нивата, по нея пак били плъзнали врабчета — да кълват зърна. Един стар врабец казвал на по-младите врабчета:

— Яжте само ония зърна, които няма да поникнат! Тия, които са годни, оставяйте!

И момъкът, като чул това, отишъл си вкъщи. Баща му го попитал защо не отиде да пази нивата, а той му рекъл:

— Защо ще я пазя? Врабците сами я пазят. Те кълват само ония зърна, които няма да поникнат. Защо да дремя там по цял ден и да махам с върлината?

Баща му се ядосал и рекъл:

— Ти си мързелив, та от леност вече не ти се отива. Я върви пази нивата, че като взема една тояга — с бой ще те откарам дотам!

— Няма да вървя — възпротивил се момъкът. — Толкова дни пазих: без полза е.

— Ще ти кажа аз тебе с полза ли е, или без полза! — викнал бащата и грабнал една тояга.

Синът се уплашил да го не удари баща му, та набрал камъни и побягнал. Тъй се гонили те по селото. По едно време бащата хвърлил тоягата да замери сина си, но не го ударил. Синът се ядосал и хвърлил камък, та ударил баща си и му спукал главата. В онова царство имало много строги закони за синовете, които не почитат бащите си. Бащата се оплакал на царя и той повикал сина да го съди.

— Ти защо си разцепил главата на баща си? — запитал го царят.

— Имаше защо — отвърнал синът и разказал за караницата между него и бащата.

— Аааа! — рекъл царят. — Ти си много знаял! Щом знаеш толкова много, навярно знаеш и къде е заровена съкровищницата на цар Соломона. А, не знаеш ли?

— Не знам — казал момъкът.

— Тогава ще те хвърлим в тъмницата, докато издигнем бесилката после ще те обесим — рекъл царят.

Хвърлили го в тъмницата. Докато лежал там, чул, че две свраки, които подскачали по двора, си говорели една на друга:

— От три дена нищо не съм хапнала.

— И аз не съм.

— Сега ще бесят едного, та ще има какво да си хапнем. Когато летях насам, видях, че побиват гредите на бесилката.

— Отдалеч ли идеш?

— Отдалеч зер. Чак отвръх планината, дето е зарита съкровищницата на цар Соломона. Над нея има един кръстат дъб: на него ми е гнездото. А ти отде идеш?

— Още от по-далеч: отвъд морето ми е гнездото. Три дена съм летяла, нищо не съм хапнала.

— Тогава да бързаме към бесилката; дано там се наядем.

Като чул тоя разговор на свраките, момъкът се успокоил и легнал на земята да спи. Събудили го стражите, когато била готова бесилката.

— Хайде, ставай! — казали му те, — Ще те бесим.

— Бесете ме! — рекъл.

И тръгнал с тях. Извели го от тъмницата и го закарали при бесилката. Там се бил събрал целият град — да гледа. И бащата на момъка бил, и царят. Когато покачили виновния, царят го запитал има ли нещо да каже. Той рекъл:

— Ще ти кажа, царю честити, къде е заровена цар Соломоновата съкровищница, но ще трябва да ми заколиш петстотин коня, хиляда крави и триста овце, да ги одереш и да ми дадеш хора да ги отнесат на планината, дето им кажа.

— Добре — рекъл царят. — Прощавам ти живота.

И като се обърнал към джелатите, казал им да снемат момъка от бесилката. Снели го, царят заповядал да заколят петстотин коня, хиляда крави и триста овце, да ги одерат и отнесат там, където рече момъкът. Изпълнила се веднага царската повеля. Отнесли месото, дето казал момъкът. Там той насякъл месото на късове и го разхвърлял по скалите, храстите и тревата. Идвали какви не зверове и птици да ядат от месото. Момъкът се скрил в една пещера близо до кръстатия дъб и слушал какво си говорят. Говорили си животните много неща, но за цар Соломоновото имане не станало дума. Месото било изядено, останали само костите. Тогава долетели три белоглави орли, кой от кой по-стар, и почнали да кълват костите. Като кълвали, взели да се питат един друг кой е най-стар от тримата.

— Аз съм най-стар — казвал единият.

— Не си ти — викал другият. — Аз съм.

— Аз съм по-стар и от двама ви — казвал третият. — Я ми кажете, какво помните вие?

— Аз помня — рекъл единият, — че когато бях дете, падна сняг до пояс в ония места по равнините, където никога по-рано не било валяло.

— То е нищо — казал другият. — Аз помня, че на мое време се случи голяма суша: много хора измряха от глад.

А третият рекъл:

— Нали ви казах, че сте по-млади от мене? Аз помня, когато заровиха цар Соломоновото имане; тогава бях дете; царските хора докараха златото на триста мулета — и товарът беше толкова тежък, че едва го изнесоха тук, на тоя връх. Парите разделиха на три: единия куп заровиха хе там, под оня голям камък, другия — под дъба, а третия изсипаха там, в оная пещера, и го затрупаха отгоре с камъни и пръст. От умора мулетата измряха до едно — и ние ги изядохме.

— Е, то се разбра, че ти си бил наистина най-стар — казали орлите и отлетели.

На другата заран дошли при момъка царски хора и му рекли:

— Царят ни прати да те питаме намерил ли си това, за което те е пратил; ако не си — ще ти вземем главата.

— Намерих го — рекъл им той, — но няма с какво да го пренеса. Кажете на царя да прати триста мулета и шестстотин чувала; като ги доведат хората, ще им кажа къде са парите — да натоварят мулетата и да отнесат златото на царя.

Пратениците се върнали при царя и му казали какво им заръчал младежът. Царят тозчас наредил да пратят мулета, чували и хора. Отишли царските хора в планината. Момъкът им казал:

— Доведете най-напред сто мулета тук.

Довели му сто мулета.

— Махнете сега тоя камък.

Те се напънали, но камъкът бил тежък, не се и мърдал. Напънали се още веднъж, едва го помръднали. Разклатили го отсам-оттам, подигнали го с прътове и лостове и го обърнали. Под камъка се открил дълбок трап, пълен с жълтици. Товарили, товарили, натоварили стоте мулета. Сетне момъкът ги отвел под кръстатия дъб.

— Копайте тука — рекъл.

Те почнали да копаят. Копали цял ден и чак вечерта лъснало златото — толкова дълбоко били закопани парите. Почнали да гребат жълтиците, да пълнят чувалите и да товарят мулетата. И там натоварили сто мулета с жълтици. Най-сетне човекът ги отвел при пещерата.

— Разровете тук — рекъл им той.

Разровили. Почнали да копаят пръстта и да махат камъните. И там копали цял ден, докато се показали парите. Натоварили и тях, подкарали мулетата и отнесли жълтиците на царя. Като видял толкова много жълтици, царят заповядал — никой да не казва никому, че са намерени пари: който каже — ще му отрежа главата. Царят заключил парите и никой не посмял да обели зъб. Момъкът стоял в планината ден-два, па разбрал, че скъперникът цар не ще се сети за него да го награди, че му е открил такова голямо съкровище. Царят не само не му дал награда, не само не му поблагодарил, ами не му пратил дори и хляб да яде, но го оставил в планината да гладува. Момъкът се върнал в село и се надявал, че царят все ще си спомни за него и ще му прати поне една торба жълтици. Чакал, чакал, па като видял, че не ще го огрее, казал на баща си:

— Ние с тебе се карахме, бихме, а царят спечели. Триста мулета жълтици, а на мене дори една торба не даде. Я стани ти, та иди при него и му кажи да ти отмери една крина пари.

Отишъл бащата при царя и му рекъл:

— Добър ден, царю честити. Прати ме син ми да му отмериш една крина жълтици, от тия, които е намерил в планината.

— Син ли? — престорил се на учуден царят. — Чий син? Какъв син?

— Моят син, царю честити, когото щеше да бесиш. Оня, който намери цар Соломоновото имане.

— Имане ли? Я се махай оттука! Какво имане? Кой е намерил имане?

— Син ми го е намерил, царю честити. Триста мулета са пренесли жълтиците от планината до тук.

— Триста мулета зер! И ти едно, та триста и едно. Я си затваряй устата, че ще те пратя на бесилката!

Бащата се уплашил и си отишъл в село. Син му го посрещнал и запитал:

— Даде ли ти царят пари?

— Не само че не ми даде, ами искаше да ме прати и на бесилката.

— Тъй ли? Я иди ти още веднъж, та му поискай. Ако ти не даде и сега, аз ще ида в съседното царство; там живее цар, по-силен от нашия: нашият се бои от него, затова крие парите. Ти кажи на царя: „Син ми ме прати да му отмериш една крина жълтици. Ако му не отмериш, ще иде да се оплаче на съседния цар и да му каже, че си намерил голямото имане.“ Тъй му речи; като чуе тия думи, той ще ти даде пари, колкото искаш.

Бащата отишъл втори път при царя.

— Син ми ме прати — рекъл — да ми отмериш една крина жълтици от голямото имане. Инак ще иде при съседния цар — да те обади, че си изровил съкровището.

Царят се уплашил да не би наистина синът да направи това; той мислил що да стори, па най-сетне решил:

„Ако бащата отиде с празни ръце и се оплаче на сина си, оня ще ме издаде на съседния цар. Но ако заколя бащата, синът може да си помисли, че са го нападнали разбойници по пътя и са го убили, та няма нищо да направи. Ако ли дойде при мене — да пита за баща си, — ще заповядам да заколят и него.“

И той заповядал да отсекат тавата на пратения. Синът чакал, чакал, па като видял, че баща му се не връща, отишъл в града. Там питал, разпитвал и най-сетне се научил от царските хора, с които товарили заедно парите на планината, че царят е заклал баща му. Той решил да си отмъсти. Отишъл веднага при съседния цар и му разказал за намереното голямо имане. Царят, като чул това, запитал момъка:

— Ами ти отде се научи, че тъкмо на това място са заровени жълтиците?

Момъкът не смеел да каже, че чул от птиците за мястото, дето били парите; страх го било, че щом каже — веднага ще умре.

— От хора чух — рекъл той на царя.

— От хора ли? Не може да бъде. Аз толкова години разпитвам де кого срещна за това имане и никой не е можал да ми каже, та ти ли си чул от хора? Кажи си право.

— Право да си кажа, царю честити — рекъл момъкът, — насън ми се яви сам цар Соломон и ми каза къде са заровени парите.

Тогава царят рекъл:

— Ти щом знаеш толкова, сигурно ще знаеш къде живее Червеният вятър.

— Не знам, царю честити — казал момъкът. — Не съм чувал нищо за Червен вятър. Защо ти е да знаеш къде живее?

— Червеният вятър ми открадна дъщерята — рекъл царят. — Открадна я и побягна далеч някъде; толкова хора пращах да го дирят, да го заловят, да го убият и да ми върнат дъщерята, но никой не можа да го намери. Ти щом виждаш сънища, иди преспи три нощи на гробищата, дето се събират всички дяволи, таласъми и ветрове — дано му научиш скривалището. Ако убиеш Червения вятър и ми доведеш дъщерята, ще ти я дам за жена, ще отнема царството на оня, комуто си открил голямото имане, и ще ти дам толкова жълтици, колкото поискаш. Но ако не сториш това, недей ми се вестява по-добре пред очите: върви, където щеш!

Още същата вечер момъкът отишъл на гробищата. Цяла нощ стоял, никой се не мярнал там. Следната нощ пак отишъл, но пак не дошъл никой. На третата вечер, като отишъл, видял, че на едно сухо дърво сред гробищата седят две кукумявки и си приказват. Той се повлякъл поземи — да не би да го усетят птиците и да се изплашат — и се промъкнал под дървото.

— Тежко време настъпи за нас, сестрице — почнала да се оплаква едната. — Червеният вятър е затворил всички извори в гората, където живея аз, та няма отде вода да пием.

— Ох, сестрице, питаш ли мене? — додала другата. — И моето не е лесно. Там, дето живея аз, Червеният вятър минава през деня, когато ние не виждаме нищо, та ни обира яйцата от гнездата и ги носи на царската дъщеря да ги яде. Не можем едно пиле да си измътим — да му се нарадваме. А в градовете и в селата не смеем никъде гнездо да свием, че хората ни мразят: чуе ли се кукумявка да се обади някъде, за проклетия го смятат, та ни убиват и ни развалят гнездата. Намислила съм тук някъде да търся място — гнездо да си свия.

Тъкмо рекла кукумявката това, една мравка попълзяла в носа на легналия момък и той кихнал. Кукумявките се подплашили и отлетели. Момъкът постоял на гробищата до заранта и щом се съмнало, отишъл в двореца.

— Е, ще идеш ли да дириш Червения вятър? — попитал го царят.

— Ще ида, царю честити, но искам да ми дадеш едно кълбо тънка червена коприна — колкото може по-голямо.

Царят заповядал да намерят на момъка кълбо; дали му кълбо, едро като диня. Той го взел и вечерта отишъл пак на гробищата. И тая нощ дошли кукумявките и почнали да си говорят, а той се промъкнал пак под дървото.

— Е — рекла първата кукумявка, — ще си виеш ли гнездо?

— Какво ти гнездо? — казала втората. — Тук хората са без сърце. Миналата нощ, като летях да търся място за гнездо, видях един човек, който носеше на пазара кокошки, навързани за краката. По-добре в гората при Червен вятър, отколкото тук, при такива хора. Утре ще си отгледам пилци, а те ще вържат и мене, и тях — па ще ни изкарат на продан. Ще си вървя. А ти що намисли?

— Аз ще остана тук — рекла оная, — тук има и вода, па има и храна.

Додето кукумявките приказвали тъй, момъкът вързал единия край на коприненото кълбо за крака на оная кукумявка, която се готвела да се връща, и хванал конеца. Тя след малко полетяла, а той държал конеца хлабаво, та кълбото се размотавало при летежа й, додето се размотало съвсем. Тогава той тръгнал по конеца: ходил, ходил, докато стигнал гората, дето живеел Червеният вятър. Стигнал там и легнал да спи под едно дърво. На дървото накацали птици и почнали да си говорят.

— Какво да правим? — рекло едно синигерче. — Червен вятър ми хвана тая нощ малките и ги отнесе на царкинята да й ги сготви.

— Ох, и аз да се оплача! — казала една чучулига. — Той ми задигна яйцата заедно с гнездото.

— И на мене! И на мене! И на мене! — обадили се други птици.

— Ех, да имах сила — рекъл един кос, — бих го убил начаса! Стига да може някой да му отреже брадата, Червен вятър ще стане отведнъж слаб като дете. Всеки ще може да го убие.

— Добре — рекъл един славей, — но кой ще му отреже брадата? Моят кълвун е малък и тъп, не ще свърши тая работа.

— И моят! И моят! И моят! — обадили се другите птици. А един кълвач рекъл:

— Да кажем на орела; неговият кълвун е остър и силен.

— Но кой да му каже? — запитали птиците уплашено. — Който от нас и да се доближи до него, той ще го разкъса: няма дори да го изслуша.

Като рекли това, птиците се разлетели на всички страни, защото видели, че над дървото се вие орелът. Човекът станал и се запътил навътре в гората — да дири Червения вятър. След малко се зачуло бурно фучене из гората; клоните почнали да се превиват. Момъкът се покачил на едно дърво — да види какво е това. Едва се бил покачил на дървото, ето че се задал самият Червен вятър — дребен човек с голяма глава и дълга брада; лицето му било червено като пламък, а косата и брадата — зелени като трева. Той бил толкова силен, че повалял клони и цели дървета, а там, отдето минел, тревата оставала стъпкана, сякаш са я газили цели стада добитък. Момъкът седял на дървото и гледал оттам; като видял голямата сила на джуджето, той се уплашил и не се решил да слезе. Червеният вятър кръстосал гората, насъбрал пълни кошници с яйца и птиченца и се върнал. Когато джуджето се скрило в гъстака, момъкът слязъл от дървото, тръгнал по утъпканото и така стигнал до една много голяма пещера. Там живеел Червеният вятър. Момъкът се скрил в един храсталак, тъкмо срещу входа на пещерата, и се притаил там. След малко от пещерата излязла хубава мома. Тя плачела. Косата й била като злато, а очите — сини като езера. Тя седнала пред пещерата и почнала да нарежда тихичко, за да я не чуе Червеният вятър:

— Ох, аз клетата! От толкова време стоя затворена в тая проклета пещера, без да видя другиго освен тоя жесток и безсърдечен бяс! Колкото пъти се опитам да побягна, все ме хваща и връща в пещерата. Ох, аз клетата! Докога ще трябва да търпя това черно робство?

Като чул момъкът тия жалби, излязъл из храсталака и рекъл на момата:

— Баща ти ме е пратил, светла царкиньо, да те отърва от тоя насилник. Ти ми намери само един нож и ме отведи при него, когато спи.

Момата се израдвала, като видяла момъка и чула тия думи. Но тя все не вярвала, че някой може да убие Червения вятър.

— Недей, млади момко! — рекла тя. — Недей приближава пещерата, че той ще те види и ще те разкъса от гняв. Скрий се някъде надалеч и ела довечера, когато заспи. Щом видиш пред пещерата огън, ела. А сега си върви по-скоро, моля ти се — да те не види, че ще те погуби!

Като рекла това, царкинята се прибрала в пещерата, а момъкът се скрил вдън гората, за да чака нощта. Когато се мръкнало, пред пещерата пламнал буен огън. Тогава момъкът се промъкнал натам и видял, че момата го чака. Тя му дала знак да върви след нея. Тръгнали мълком и двамата. Пещерата била висока и широка. И там горяло огън. В дъното спял на дебела постелка от мъх Червеният вятър.

Момъкът се приближил до джуджето, но видял, че то е легнало на ножа си: нямало как да го измъкне, без да събуди джуджето. Тогава той си спомнил, че силата на Червения вятър била в брадата. Момъкът взел една пламтяща главня и я приближил до зелената брада, но тя не пламнала, както не би пламнала сочна трева. А от главнята припарило на джуджето и то скочило като ужилено, хвърлило се върху момъка и го омотало с въжета, па го вързало тъй, че той не можал да мръдне ни с ръка, ни с крак. Сетне го ритнало — и той се намерил в дъното на пещерата. След това се обърнало към царкинята и рекло:

— Кой е тоя? За твое добро ли е дошъл, или за твое зло? Какво искаше да прави: тебе ли да убие, или мене?

— Не го знам — отвърнала царкинята. — Не е дошъл за мое зло. Тебе искаше да убие.

— Добре тогава. Нека полежи тук до утре. Ако иска да убие мене — няма да успее. Но ако ми беше казала, че идва да убие тебе, щях да го разкъсам, да го опека на тоя огън и да го изям. Аз тебе жаля, а не себе си. Сега върви да спиш.

И той легнал до вързания, като уловил края на въжето и го навил около ръката си — да не би момата да го развърже. Цяла нощ момъкът не мигнал. Джуджето ставало час по час — да види там ли е царкинята: то се бояло — да не би момата пак да побегне. На сутринта Червеният вятър станал рано-рано, сритал вързания и му рекъл:

— Ти не дойде за добро при мене, но и от мене няма добро да видиш. Какво искаш: жив ли да те опека и да те изям, на късове ли да те насека, та да направя от месото ти пастърма, или да ми робуваш, додето си жив?

Момъкът си помислил:

„Ако не остана да му робувам, тоя злосторник ще ме убие: все едно е — дали ще ме сече, или пече. Ако ли се съглася да му стана роб, все може да се намери някоя леснина да се отърва и да измъкна оттук царкинята.“

И той рекъл:

— Искам да ти робувам до гроб.

— Добре — казал Червеният вятър. — Вземи сега тия два котела, та иди донеси вода от оня извор под планината: само той е отключен, другите са заключени. Но да не си помислил да бягаш, че ще те стигна веднага и тогава ще видиш мъки, каквито човешки ум не знае.

Момъкът взел котлите и отишъл на извора. Котлите били много големи; още като били празни, те били тежки, та едва се дигали, а като ги напълнил, не можал да ги подигне. Как да ги занесе чак до пещерата? Докато стоял и се питал какво да прави, зачул се гласът на Червен вятър:

— Хей, робе! Скоро донеси котлите! Какво още се бавиш?

— Ида, ида! — извикал момъкът.

В това време прилетели няколко врани да пият вода. Те почнали да си приказват.

— Тоя е новият слуга на Червения вятър — казал един гарван.

— Добър човек изглежда — рекла една врана. — Червеният вятър не ни даваше да се доближим до извора, а този ни не пъди. Само му се чудя как ще дигне тия големи котли.

— Да знае — рекъл друг гарван, — да откъсне един стрък от онова цвете, дето расте край големия дъб, и да го изяде — ще му дойде сила като на исполин.

Момъкът това и чакал. Той се затекъл до дъба и хапнал един стрък от цветето. В това време долетял Червеният вятър, почнал да го бие с бич и да вика:

— Хайде бе, робе! Дигай котлите по-скоро, че ще те удавя в извора! Хайде, какво гледаш такъв?

— Какво ще гледам? — почнал момъкът. — По сила ли ми е да нося тия котли? Аз не съм ситен като тебе. Ако ми ги подигнеш, да ги нарамя на една кобилица, ще ги занеса.

Джуджето се зарадвало, че оня му хвали силата, и му подигнало котлите. Момъкът ги нарамил с кобилицата и ги понесъл. Като стигнал в пещерата, Червеният вятър го накарат да насече дърва, да стъкне огън и да сготви. Цял ден го карал на работа: един миг му не дал да си почине. Робът се престорил на съсипан от работа, за да не разбере джуджето, че е добил сила от онова цвете. Вечерта, когато Червеният вятър заспал, момъкът се надумал с царкинята да го убият. Но тъкмо се помъчил да му измъкне ножа, оня се събудил и разбрал работата.

— Ти още ли ми мислиш зло? — рекъл му той. — Ще те науча аз да бъдеш кротък като агне.

И взел една тежка желязна верига, оковал в нея роба и го хвърлил в дъното на пещерата, а после заспал. Момъкът разбрал, че оня е два пъти по-силен от него и че със сила не ще може да го убие. На другата заран Червеният вятър му рекъл:

— Ще станеш да отидеш през три планини оттук. На седем места река ще газиш. Сто села ще минеш. На четвъртата планина живее една страшна ламя. Ти ще влезеш в нейната пещера и ще намериш едно живо дърво, което само пее, само играе. От него ще ми откършиш един клон и ще ми го донесеш.

Тръгнал робът на път. Ходил, ходил — а пътят се не свършва. Минал едната планина, втората, третата; на седем места газил река, сто села отминал и най-сетне почнал да възлиза по четвъртата планина. Съсипал се от ход. Седнал на едно място да си почине. Гледа — един старец върви по пътя, навежда се, рови в тревата с тоягата си, сякаш търси нещо. Момъкът станал, та отишъл при него.

— Добър ден, дядо! Що търсиш?

— Добър ден, синко! Огнилцето ми падна тука някъде: него търся. Па нали недовиждам от старини, не мога да го намеря.

Момъкът се разтърсил наоколо и намерил огнилото на стареца. Дал му го. Старецът чатнал с кремъка, запалил си лулата и попитал момъка:

— Накъде си тръгнал, сине?

— Отивам в пещерата на ламята, дядо. Праща ме Червеният вятър да му откърша един клон от живото дърво.

— Тежко ти и горко! — съжалил го старецът. — На лош господар си попаднал. Но ти знаеш ли какво да направиш? Като се върнеш при него, изварди го, когато е заспал. Той има на тила си, под косата, едно око, с което гледа, когато спи. Промъкни се до него и му забий в тила една запалена главня. Тогава ще ослепее с трите си очи. А сетне му отрежи брадата: там му е силата.

— Това добре, дядо — казал момъкът. — Но как да взема клон от онова дърво, дето е в пещерата? Няма ли да ме изяде ламята?

— И то си има леснината — рекъл старецът. — Пред пещерата пазят един лъв и един слон. Пред лъва има сложено сено, а пред слона — месо. Ти вземи месото, та го сложи пред лъва, а сеното дигни, та го дай на слона; те ще почнат да ядат — и ти влез, та си откърши един клон от дървото. Но трябва да знаеш, че това дърво е езикът на ламята. Когато тя отива някъде, простира подземи езика си и в пещерата се показва това дърво. Като откъртиш клона, ще я заболи и тя ще те подгони. Щом я чуеш, че иде, ти речи: „Скрий ме, дръвце, да не ме види никой!“ — и клончето ще те направи невидим. Като отмине ламята, ти речи: „Понеси ме, дръвце!“ — и то ще те дигне, та ще те отнесе, дето си искаш.

— Много ти благодаря, дядо — рекъл зарадван момъкът. — Жив да си, да векуваш!

Старецът си тръгнал из гората, а момъкът се запътил за пещерата. Пред нея излезли един лъв и един слон — силни, страшни и едри. И лъвът, и слонът заревали, като усетили, че се приближава човек, но момъкът грабнал месото и го хвърлил на лъва, а сеното — на слона. Те почнали да ядат, а той влязъл и се почудил: то не било пещера като пещера, а цял дворец. Минал през един чертог и стигнал до висока черна врата. Там се обадил някакъв глас:

— От толкова години никой не ме е изтрил.

Момъкът съблякъл дрехата си и се запретнал да трие вратата от праха. След като я изтрил, вратата сама се отворила и той влязъл. Пред него се изправила висока стълба. Отляво и отдясно на стълбата шуртял по един извор. И там се чул глас:

— От толкова години никой не ме е измил.

Момъкът пак си съблякъл дрехата, накиснал я във водата и умил стълбата. Тя лъснала, сякаш се засмяла от радост. Като се качил на стълбата, момъкът стигнал до друга врата. На нея висели две саби. И тук се чул глас:

— От толкова години никой не ни е извадил из ножниците.

Момъкът извадил сабите из ножниците; те били ръждясали; изтрил ги с дрехата си и ги пъхнал отново в ножниците, па ги закачил на вратата. Тогава вратата се отворила сама и той влязъл. Открила се широка градина, сред която расло чудното дърво. То било червено като корал. Колкото листа имало, толкова различни песни се чували. Драго било на момъка да слуша песента му. Дървото само пеело и само играело. Той си откършил най-големия клони в същия миг се раздал страшен вик, сякаш колят някого: това било писъкът на ламята; заболял я езикът, когато момъкът откъснал пеещия клон. Като се чул викът, вратата се силно отворила и човекът излязъл из градината. Загърмял гласът на ламята:

— Остри саби, мои слугини, заколете тоя, който влезе!

А сабите се обадили:

— Ти, наша господарке, от толкова години не си ни чистила и бърсала, дори от ножниците не си ни вадила, а тоя човек дойде, изтегли ни, изтри ни ръждата и пак ни закачи. Не можем да го заколим.

Момъкът стигнал до стълбата. И там се чул глас:

— Стълбо, мраморна стълбо, хубава моя вярна слугиньо, срини се, та затрупай тоя, който влезе!

А стълбата рекла:

— Ти, моя ленива господарке, от сума години не си ме мила, та бях цялата в кал, а тоя, който влезе, ме изми с чиста вода, обърса ме с дрехата си и аз блеснах като огледало. Не ми дава сърце да го затрупам.

Човекът стигнал до външната врата. Гласът на ламята отново прогърмял:

— Моя черна врато, моя вярна слугиньо, затвори се, та притисни тоя, който влезе! Ще те наградя: с масло ще те намажа — да лъщиш като злато.

Но вратата се обадила:

— Лъжеш ме, моя ленива господарке: не ти вярвам. Толкова години съм ти пазила двореца, а ти дори веднъж не ме избърса; дойде тоя човек и ме почисти с дрехата си: как да го притисна, като ми направи това добро?

Вратата се отворила и момъкът минал. Най-сетне и пред пещерата се чул гласът на ламята:

— Ти, лъве, и ти, слоне, мои силни и мъдри стражи, спуснете се, та разкъсайте тоя, който влезе! Ще ви наградя: на тебе, лъве, ще хвърля цял вол, а на тебе, слоне — цяла купа сено.

Ала и животните не повярвали.

— Лъжеш ни, господарке — рекли те. — От толкова време ти служим, а ти все даваш на тоя, който яде месо, сено, а на оня, който пасе сено, месо. А тоя човек дойде, даде сеното на тоя, който пасе сено, а месото — на оня, който яде месо. Как да го разкъсаме? Сърце ни не дава да му сторим зло.

Тогава самата ламя засъскала и си показала главата изпод пещерата. Момъкът рекъл:

— Мило дръвце, скрий ме!

И пеещото дърво го направило невидим. Ламята търсила момъка, но не могла да го намери никъде. Сетне той рекъл пак на дървото:

— Мило дръвце, понеси ме!

И дървото го грабнало, та го понесло по-силно от вятъра. След малко момъкът се намерил пред пещерата на Червения вятър. Джуджето много се зарадвало, че робът му донесъл дървото, сложило го сред пещерата, но дървото нито пеело, нито играело.

— Защо това дърво нито пее, нито играе? — разсърдил се Червеният вятър. — Ти не си откършил клон от дървото в пещерата на ламята. Това дърво е друго. Онова дърво само пееше и само играеше.

— И това пее и играе — рекъл момъкът, — но трябва кротко да му се каже.

И като се обърнал към дървото, рекъл му с кротък глас:

— Мило дръвце, попей малко и поиграй!

И дървото почнало тозчас да пее и да играе. То пеело толкова хубаво, че джуджето се унесло и заспало. Тогава момъкът грабнал една главня и я забил в тила му. Ослепели и трите очи на Червения вятър. Джуджето побесняло от болки. Почнало да се мята насам-натам и да пипа, за да намери момъка. Но той се бил скрил в един кът и когато Червеният вятър почнал да се тръшка на пода от болки, измъкнал му ножа и му отрязал брадата. Джуджето подскочило да го улови, но веднага политнало и паднало; силата му се изгубила; момъкът му забил ножа в гърдите и го убил. Като видяла момата тая хитрост и това юначество на момъка, тя се хвърлила от благодарност да му целува ръцете и нозете.

— Отсега — рекла тя — ти ще бъдеш мой, а аз — твоя.

— И аз това исках — казал той. — Затова дойдох в тая страшна планина — да те отърва от жестокото джудже. Сега и двама сме свободни. Хайде да вървим при баща ти!

Той прегърнал царкинята, яхнал се на дървото и рекъл.

— Понеси ни, дръвце!

И дървото ги дигнало, та ги отнесло при царя, бащата на момата. Той ги приел с голяма радост. Направили весела сватба; момъкът му станал зет. Още на другия ден след сватбата царският зет рекъл на тъста си:

— Да идем сега да се бием с оня цар, комуто открих голямото имане, и да му го вземем.

Невястата почнала да им се моли — да се не бият, а да си стоят вкъщи.

— Защо ви е това имане? — казала тя. — И без туй всичко си имаме: за нищо не ни е жадна душата. Стойте си тука!

— Не може — думал младоженецът. — Тоя цар трябва да бъде наказан: той е заклал баща ми. Но преди да влезем с него в бой, аз сам ще ида в двореца — да си поискам дела от имането. Ако ми го не даде, тогава ще водим война. Отишъл царският зет при сребролюбеца цар и му рекъл:

— Честити царю, имаш много здраве от моя тъст, царя на съседната земя. Той поръча да отведа при него баща ми; едно време го бях пратил да ти иска крина жълтици от съкровището на цар Соломона; научих се, че си го затворил. Жив и здрав го искам.

Царят и тия край него се уплашили много; почудили се какво да правят. Мислили, мислили, па рекли:

— Твоят баща, доколкото помним, умря в тъмницата. Нашият закон казва, че за човек, умрял в тъмницата, не отговаря никой.

— Добре — казал момъкът. — А нашият закон казва пък, че ако някой невинно затворен умре в тъмницата, тоя, който го е затворил, плаща на сина му толкова жълтици, колкото тежи главата на мъртвеца.

Царят се съгласил. Отишли хора, та изровили трупа на бащата и донесли главата му. Тур или я на едната страна на везните, а на другата сипали куп жълтици. Къпонът с главата се не дигнал. Удвоили златото; къпонът се не мръднал. Утроили го, учетворили го, удесеторили го — пак се не подишал къпонът. Всички се зачудили каква ще да е тая работа. Везните се препълнили. Взели по-големи. Пак се не дигал къпонът с главата. Още по-големи везни взели. Сложили товар злато, пет товара, десет — пак не мръднало блюдото. Турили всичкото намерено злато — триста товара, но везните все не се изравнявали. Събрало се всичко умно, мъдро и учено — да види тая работа; никой не можал да разбере защо се не уравняват везните. Най-сетне царският зет рекъл:

— Аз да ви кажа защо не мръдва блюдото.

Всички рекли из един глас:

— Ако откриеш каква е причината, отсега вече тебе ще имаме за цар.

И сам царят казал:

— Мъдри думи рекохте. И аз съм съгласен да сляза от престола, стига да познаеш коя е причината.

А момъкът рекъл:

— Дайте ми една кърпа — да ви кажа!

Донесли му една кърпа, той превързал с нея очите на мъртвата глава, па казал на царедворците:

— Теглете сега!

Сложили главата на везните и сипали на другото блюдо две кила жълтици. Везните се изравнили. Всички се почудили.

— Защо — рекли — сега с две кила се изравниха блюдата, а по-преди не можеха да се изравнят и с триста товара?

— Защото — казал той — сега очите са вързани, а по-преди гледаха. Додето гледат на човека очите, те се не напълват със злато. Туряй товари връз товари: все му не стигат, все му са малко. Защо се чудите? Не виждате ли тоя ненаситен цар: триста товара злато му дадох, а нему се досвидя за една крина жълтици, та дори счупена пара ми не даде. И той ще се насити — когато му се затворят очите.

Всички, които били там, укорили сребролюбивия цар и в един глас отсъдили, че той не е достоен за престол. Оттогава момъкът станал цар на оная земя и управлявал толкова мъдро, колкото били мъдри и думите му, когато мерили главата на убития му баща.

Юнак над юнаци

Имало един много богат човек. Всичко си имал той: овце, кози, крави, волове — на стада, а коне — цяло хергеле. Само чедо си нямал. И мъжът, и жена му били много праведни хора: наглеждали болни, помагали на бедни, задомявали моми сирачета, прибирали пътници у дома си — изхранвали ги, постилали им да преспят, нагощавали ги, давали им хляб за по пътя. Ден не минавал да си нямат гостенин вкъщи; ту някой сиромах, ту вдовица, ту сираче, ту закъснял друмник. Не им бил сладък ни обядът, ни вечерята без гост.

Един ден се случило, та нямали гостенин за обяд. Много им било тежко, че няма кого да нагостят. След обяда домакинът станал, та отишъл на големия друм, що минавал малко настрана от къщата им, да види няма ли да мине някой пътник, та да го покани у дома си на вечеря. Мъка го налегнала, като видял, че се вече стъмва, а никой не минава по друма. Тръгнал да си върви, когато издалек се задал пътник, белобрад старец с тояга в ръка. Мъжът се спрял на пътя да го почака. Старецът наближил и го поздравил:

— Добър ден, синко.

— Добър ден, дядо — отвърнал човекът.

Старецът понечил да си замине по пътя, но онзи го спрял и му казал:

— Виждам те, че си уморен от пътя, дядо. Не щеш ли да дойдеш у нас на гости — да си починеш, да повечеряме заедно и да преспим, та утре да продължиш? Всеки ден ние си имаме гостенин, но днес никой не ни дойде, та булката ми ще ти се израдва като на баща, щом те види, че идеш.

— Добре — казал старецът, — като ме каниш да дойда.

И тръгнал подир домакина. Отишли у тях. Жената се наистина много зарадвала, че и тоя ден им дошъл гост, разшътала се и сготвила най-вкусна вечеря, та сложила да ядат. Седнали тримата на трапезата, навечеряли се и почнали да си приказват. Тогава стопанинът зинал, та се оплакал на стареца, че всичко си имали, но само от едно били лишени: нямали си чедо.

— Ето че и аз, па и жена ми сме вече на години, почваме да застаряваме, а си нямаме рожба — да й се радваме на старини.

— Недейте тъгува — утешил ги старецът, — и това ще стане.

На заранта пътникът станал да си върви, а домакинът му напълнил торбата с хляб и тръгнал да го изпрати, както е редно. Стигнали до пътя и на раздяла старецът казал:

— Дойде ми на ум, синко, за онова, що приказвахме снощи.

И като бръкнал в пазвата си, извадил две ябълки, подал ги на човека и му рекъл:

— Вземи тия ябълки. Едната ще разрежеш на две и ще я изядете с жена си. До година ще ви се роди момче. То ще има на челото си звезда и ще стане най-силният човек на света. Юнак над всички юнаци ще бъде.

После извадил изпод дрехата си една сабя, дал я на домакина и му казал:

— Тази сабя ще пазиш за сина си. Когато стане на двадесет години, ще му я дадеш, но ще му кажеш, че ако чужда ръка я извади из ножницата — той ще умре от това. А другата ябълка ще разсечеш на дванадесет резена. В твоето хергеле има дванадесет щири кобили: те не са се ожребвали досега ни веднъж. На всяка от тях ще дадеш по един къс от ябълката и те ще зажребят. Когато се ожребят, ще прегледаш жребчетата, кое от тях има на челото си рог: него ще оставиш, а другите единадесет ще избиеш, за да бозае живото от всички дванадесет кобили. Тоя кон ще бъде кон за сина ти: и той ще стане най-силен от всички коне на света. Хайде сега — сбогом, синко!

Тъй рекъл старецът на домакина и — преди оня да му отговори — изчезнал, сякаш потънал подземи. Залисан от това чудо, мъжът се обръщал насам-натам — да види къде се е изгубил старецът, но не можал вече да го види. Отишъл си той вкъщи и направил, каквото му бил поръчал пътникът.

Всичко станало, както било предречено. След година мъжът и жената си имали момче; детето се родило пъргаво и буйно, белязано: на челото му имало звезда. Ожребили се и дванадесетте кобили: едно от жребчетата имало рогче на челото си. Стопанинът поръчал да убият единадесетте, за да може останалото жребче да суче от всички кобили, та да се охрани; то бозаело от всички, но пак му било малко. Когато момчето станало на петнадесет-шестнадесет години, то било вече толкова силно и сръчно, че ходело из горите по лов и дето види сърна, елен или друго животно, веднага го хващало живо и го занасяло у дома си. А когато навършило двадесет години, казало на баща си:

— Татко, мълва се носи, че в някакъв град имало юнак, който можел да чупи с ръце конска плоча, а две — да свива. Искам да вървя да видя какъв е този юнак.

— Добре — казал баща му. — Щом искаш да ходиш по чужди места и градове, влез между нашето хергеле, та си избери най-добрия кон — и върви, където ти е воля.

Момъкът отишъл при конете и почнал да си избира кон. Слугите му казали кои са най-добри коне. Той хванал един за опашката, завъртял го около себе си и го хвърлил. Хванал втори, хванал трети — все му се видели слаби: нямало ни един дотолкова силен, че да не може да го помръдне.

— Няма ли други по-добри коне? — запитал той ратаите.

— Няма — рекли му те. — Има още един, запасал се е хей там, в шумата, но той е много стар и не е хубав. Па е и белязан: има рог на челото си; не е за яздене.

— Я ме отведете при него да го видя! — рекъл им той.

Ратаите го отвели и му посочили коня. Момъкът го уловил за опашката и се насилил да го завърти, но не можал да го мръдне от мястото му.

— Ето кон за мене — рекъл той, па го хванал за гривата, яхнал му се и си отишъл дома.

Като видял бащата сина си, че язди белязания кон, сетил се веднага за сабята и за онова, що му бил казал преди двадесет години старецът. Той разказал тогава всичко на момъка, отишъл в стаята, дето бил скрил сабята, взел я и му я донесъл. Тя светела като нова. Като я видял, момъкът подскочил от радост, че си намерил такова добро оръжие. Той се натъкмил, запасал сабята и подкарал коня си към оня град, където се разказвало, че живее юнакът, който чупел конска плоча. Стигнал там и намерил прехваления юнак.

— Ти ли си, юначе, онзи, за когото казват, че чупел конска плоча?

— Аз съм. Една чупя, а две прегъвам.

— Я покажи да видя!

И юнакът взел една конска плоча, напънал се и я счупил. После взел две, стиснал ги с ръце, опрял ги на коляното си и ги превил.

— Това не е юнащина — рекъл момъкът. — Аз мога три да счупя…

— Ако счупиш не три, а две — казал му юнакът, — аз ще оставя тоя град и ще вървя някъде да паса говеда.

Момъкът взел три плочи, извил ги с голяма сила и ги счупил. Юнакът се засрамил и наистина избягал от града. А момъкът станал и тръгнал да ходи по градове и царщини — да търси други юнаци, с които да си мери силата.

Чул той за някакъв юнак в една планина. Хората разправяли, че който отиде там, не се връщал жив. Тръгнал момъкът да дири планината. Питал тук, питал там, разбрал най-сетне къде е. Запътил се право за там. Когато се изкачил на самия връх на планината, съзрял наблизо една бяла кула сред хубава градина. „Там трябва да живее прочутият юнак“ — помислил си той и препуснал коня си към кулата. Но тъкмо наближил, току изприпкал пред него откъм кулата един страшен арапин с гола сабя, яхнал на черен кон, силен и запенен.

Арапинът викнал с толкова гръмлив глас, че се потресла гората:

— Кой си ти, незнаен юначе? Накъде си тръгнал така? Мигар не знаеш, на чий синор се намираш?

Колкото и страшно да ревял арапинът, на момъка не мигнало окото от тоя вик. Той изтеглил сабята и се спуснал върху него. Когато се приближил, арапинът видял, че юнакът има на челото си звезда, а конят му е с рог; той познал, че с него се бие най-силният на земята, и тутакси скочил от коня, паднал ничком наземи и почнал да се моли на юнака да го прости. Момъкът си скрил сабята, слязъл също от коня и рекъл на арапина:

— Хайде стани, стани! От що се изплаши толкова? Такъв ли си прехвален юнак, от когото треперят всички наоколо!

Тогава арапинът станал, но не бил вече черен, а бял човек, много гиздав на лице. Той се поклонил на юнака и му рекъл:

— Господарю, аз съм дух и затова имам тая сила, но ти — както се вижда по звездата на челото ти — трябва да си по-силен от всички духове, а конят ти — както го гледам с рог — ще да е най-силен от всички коне, па и не само от конете, а и от всички животни. Няма на тоя свят сила — равна на твоята. Отсега ме смятай за свой роб.

Като рекъл това, духът повел юнака към кулата. Там яли и пили три дни и три нощи — и оттогава се сбратимили. Духът рекъл на своя побратим:

— Някой ден аз може да ти дотрябвам, защото имам изкуство, каквото друг няма. Ако легна наземи и се вслушам, мога да чуя що става чак накрай света: бой ли се води, дете ли плаче, пчела ли бръмчи — всичко чувам по земята.

Когато юнакът тръгнал да си върви, попитал духа не знае ли някъде друг юнак, с когото да си премери силите.

— Има — рекъл духът — още двама юнаци над юнаците, все мои побратими; те живеят на две планини. От тях по юнаци няма; но и те не могат се бори с тебе: ще ги надвиеш.

И той му казал къде са планините, на които ще дири двамата юнаци. Сетне го изпроводил до върха на планината и му рекъл на прощаване:

— Може всичко да се случи, побратиме. Човек на човека потрябва. Затова кажи ми как да те зная, че си жив и здрав, та ако ти се случи някоя беда или изпаднеш в тежка мъка — да ти се притека на помощ.

Юнакът извадил късче книга, пуснал си малко кръв от пръста, написал нещо с кръвта и дал книжката на побратима си, па му казал:

— Пази тая книга и я поглеждай всяка заран. Додето писмото си стои червено, знай, че съм здрав и вън от опасност. Но почне ли да позеленява, сигурно съм болен или в голяма беда. А позеленее ли съвсем, знай, че съм умрял.

След това двамата побратими се целунали и се простили. Юнакът се качил на коня си и препуснал надолу, низ планината, а духът се върнал в кулата. Момъкът минал тая планина, минал и други три, по-високи, докато стигнал до четвъртата, най-висока от всички. Там живеел втори дух, по-силен от първия, но и него юнакът надвил, оня му се поклонил и се сбратимили. Той пък имал друго изкуство: додето мигне човек с око, можел да се спусне на хиляди метра дълбоко в земята и пак да излезе. И с тоя дух юнакът ял и пил, а на прощаване и нему дал една книжка, написана с кръв — да знае по нея кога е здрав и жив и кога го заплашва беда. Вторият побратим казал на юнака на коя планина ще намери третия дух и юнакът се запътил за там.

Той възлязъл през други три планини, още по-високи, на четвърта, най-висока от всички. Навръх планината се виждало езеро, голямо колкото едно море. Духът се навеждал, всмуквал в устата си цялото море до капка и после пак го изливал из устата си. Това било за него играчка. И тоя дух познал юнака и му се поклонил. И с него се спобратимили, яли и пили, а на прощаване юнакът дал и нему една книжка, написана с кръв, както и на първите двама.

Тръгнал пак юнакът да обхожда земята и да търси юнаци, с които да си мери силата. Стигнал до едно дълго и широко поле, на което се не виждал краят. Тук-таме то било засадено с овошки, а надалек сред полето се виждала една голяма къща, хубава като царски дворец, цяла покрита със злато. Тръгнал право към нея. Когато малко понаближил, видял край къщата езеро, три пъти по-голямо от онова, което всмуквал в устата си неговият побратим от най-високата планина. Юнакът си помислил, че на това хубаво място и в тая толкова богата къща сигурно живее някой цар, но се много почудил, че не вижда никакъв човек наоколо да се мярка; нямало ни войска, ни стражи — да пазят двореца. Стигнал той до самата стена на двореца, пред една висока желязна врата, но пак не съзрял човек. Вратата била заключена. Момъкът почнал да чука — да му отворят — и все поглеждал дали няма да види някого по двора, но и там се не мяркал жив човек. Той почнал да тропа още по-силно и чак тогава съзрял, че по мраморните стълби на двореца слиза една млада жена, много хубава, лична като царица, облечена цяла в коприна, сърма и злато. На ръцете й блестели гривни и пръстени, на ушите — обици, на шията — огърлица — все с едри и отбрани скъпоценни камъни, които светели като пламък. Жената дошла до вратата и я отворила. Като видяла, че пред нея стои на кон млад и гиздав юнак, сълзи й покапали от очите и тя нажалено свела очи към земята.

Юнакът я запитал:

— Защо плачеш, честита царице? Каква мъка ти къса сърцето?

А тя рекла:

— Ох, незнайни юначе, не съм царица аз, ами съм жена на един свиреп и лют арапин, по-силен от всички юнаци. Баща ми е цар на една земя недалек оттука. Аз бях сгодена за един млад юнак — като тебе хубав, но когато годеникът ми беше пратил сватове да ме вземат, отде се вести тоя проклет арапин: като вихрушка долетя с коня си, грабна ме изсред сватовете и ме донесе тук. По цял ден ме държи затворена и никъде ме не пуска. Той е голям юнак: и хиляди да му излязат насреща, ще ги погуби. Та аз вече за себе си не жаля; привикнах на тоя черен и тъмен живот, но ми е жал за тебе: такъв ли ти е бил късметът — млад и зелен да загинеш! Арапинът сигурно те е видял още отдал ек, че идеш насам, и след малко ще дойде да те убие. Моля ти се, бягай по-скоро оттук — да не видя как ще падне тавата ти пред моите очи. Моля ти се, бягай, защото — ето го, че иде проклетникът! Виждаш ли хей там праха, що се дига като гъста мъгла: тоя прах се дига от неговото силно препускане!

— Не бой се, царкиньо! — утешил я юнакът. — Аз съм дочаквал много по-силни юнаци от него.

Арапинът бил в полето по лов и наистина бил съзрял отдалек юнака: видял го, че говори с жена му на вратата. Той побеснял от яд и препуснал толкова силно, че цели облаци прах се дигнали на пътя. От устата му излизала пяна от гняв, а от очите му изскачали искри от буйност. Юнакът обърнал коня си към него, изтеглил сабята и полетял — да го посрещне. Арапинът също изтеглил своята сабя и се хвърлил върху юнака с такава ярост, че царкинята се уплашила, побегнала от вратата и отишла чак на чардаците — да гледа оттам. Юнакът с един замах отсякъл главата на арапина и му строшил сабята, а подплашеният кон отмъкнал надалек трупа на арапина. Като видяла това, жената радостно се спуснала по стълбите и се затекла до желязната врата, отворила я и причакала юнака. Той влязъл в двореца на арапина, оженил се за жена му и оттогава заживели двамата щастливо. Юнакът се отказал вече да ходи по света и да търси други юнаци.

Скоро славата на момъка и на неговото нечуто юначество се разнесла навсякъде по околните царщини. За подвига на юнака, който убил страшния арапин, се научил и бащата на царкинята. Научил се и първият й годеник, от когото я бил отнел арапинът. Той отишъл при царя и му казал, че ако не отнеме дъщеря си от юнака и му я не даде за жена, той ще му отвори война и ще му разсипе царството; ако му я даде — ще му напълни съкровищата със злато. Царят се чудел що да прави. От весел живот и от угощения на разни царе и царедворци той си бил съвсем изпразнил съкровищата: ако онзи му отвори война, отде ще вземе царят пари — да въоръжи войската си? Ако ли пък реши да отнеме дъщеря си от белия юнак, как да стори това? Той събрал царедворците си — да обмисли заедно с тях що да правят. Царедворците рекли:

— Как така, царю честити? Кой ще се наеме да отиде при юнака да се бие с него и да отнеме жена му? Когато срещу юнака не можаха с хиляди души да излязат, кой ще си прежали живота — да излезе срещу този, който е убил самия арапин и му е взел жената?

Дълго мислили що да сторят и най-сетне решили да погубят юнака с хитрина. Наела се сестрата на царкинята да отиде у сестрини си на гости и да убие юнака. Тя била много хитра. Пременила се, нагиздила се, качила се на една колесница и отишла в двореца на юнака. През деня момъкът не бил в къщи: бил излязъл по лов. Като видяла царкинята, че сестра й е дошла да я споходи, много се зарадвала, защото, откак я бил затворил в тоя дворец арапинът, не била виждала никого от домашните си. Почнала тя да разпитва за баща си, за майка си, за роднини и познати. От дума на дума дошло ред и на сестра й да я попита как живее с мъжа си: обича ли я той, грижи ли се за нея, с добро ли се отнася, или й се кара.

— Много добре си живеем — рекла царкинята. — Слава Богу, нищо лошо не съм още видяла от мъжа си. Обича ме, все с добро се носи, остра дума не ми е казал.

А сестра й хитро подхванала:

— Не, сестро. Ти си още млада: по-млада си от мене, още не си опознала мъжете. Те едно говорят, а друго им е на сърцето. За да разбереш дали мъж ти те наистина обича, запитай го в какво му е силата. Като дойде довечера, ти се престори на умислена; той ще те попита що ти е, а ти му кажи, че той крие от тебе нещо. Сетне го запитай в какво му е силата — да видиш какво ще ти каже.

Вечерта юнакът се върнал. И той се зарадвал, че балдъза му е дошла да ги навиди. Приготвили богата вечеря и вечеряли заедно. Сетне гостенката отишла да си легне в една стая, дето сестра й била приготвила за нея легло, а царкинята и юнакът се прибрали в своята стая. През цялата вечер жената се показвала умислена и скръбна. Мъжът й я питал що й е, но тя все казвала, че й няма нищо. Той мислел, че жена му не иска да каже пред сестра си. Когато останали насаме, той я пак запитал. Тя му рекла:

— Криво ми е, че толкова време живеем заедно, а ти все криеш от мене на какво дължиш силата си. Ти уби оня страшен арапин, който беше най-силен от всички юнаци. Кажи ми, ако наистина ме обичаш като своя жена, в какво ти е силата: в някаква магия ли, в коня, що го яздиш ли, къде?

Той се насмял, па й рекъл:

— Какво ти е дошло на ум да питаш! Затова ли си толкова натъжена? Ето де ми е силата — в оня стълб, що стърчи там, сред стаята: в него ми е силата.

На другата заран царкинята разправила на сестра си какво й бил казал юнакът. Но оная отвърнала:

— Нали ти рекох, сестрице, че всички мъже са лъжци? Едно им е на сърцето, а друго — на езика. Той те е излъгал. Мигар ти можеш да повярваш, че в оня мраморен стълб се крие силата на мъжа ти? Ами когато той се е бил с арапина, нали стълбът си е стоял все тук, на това място? Как ще вземе той от него сили? Лъже те, лъже: недей му вярва!

— Ами какво да направя — запитала царкинята, — за да узная тайната на мъжа си? Научи ме!

— Да те науча — рекла сестра й. — Вземи, та накичи тоя стълб с венци и цветя, па виж какво ще ти рече мъж ти!

Невястата на юнака послушала сестра си. Откъснала най-хубавите цветя от градината, свила венци и накитила с тях мраморния стълб, обвила го със зелени клони от борика и дъб и ги превързала с копринени ленти. Дошъл си мъж й вечерта, повечеряли, поговорили си за това-онова, па се прибрали да спят. Като видял юнакът стълба, накитен с венци и цветя, прихнал да се смее.

— Какво си направила ти, булка? — рекъл й той със смях. — Мигар не разбра, че се шегувах, като ти рекох, че силата ми е в тоя стълб, та си го накичила като невяста на сватба?

Жена му тогава се много натъжила, че мъж й я излъгал, и почнала да плаче.

— Ти не ме тачиш за стопанка и своя съпруга — казвала тя през сълзи на юнака. — Затова ме лъжеш, подиграваш се с мене и не ми казваш истината. Мигар съм ти вече дотегнала?

— Стига, недей плака! — рекъл й юнакът. — Хайде, прощавай, че се пошегувах! Сега ще ти кажа право: силата ми е в сабята. Ако чужда ръка извади сабята ми от ножницата, аз ще умра тутакси.

На сутринта той пак излязъл. Царкинята отишла веднага при сестра си, та й се похвалила, че мъж й не е лъжец като другите мъже, защото й бил казал къде му е силата.

— Сега и аз вярвам да ти е казал истината — рекла сестра й.

Вечерта, когато юнакът и жена му се прибрали в стаята си и заспали, сестрата на царкинята ги издебнала, полека отворила вратата и влязла в стаята. Тя видяла, че сабята виси на стената, закачена при дрехите на юнака, взела я, излязла из стаята и отишла при голямото езеро. Там измъкнала сабята из ножницата и я хвърлила в езерото. Сетне отишла при своите слуги, заповядала им да впрегнат по-скоро колесницата и си заминала при баща си. Тя му казала, че зет им е вече мъртъв. Царят веднага събрал отбор войска и я пратил да доведе дъщеря му в двореца, а на оня царски син, който я искал за жена, известил — да се стяга за сватба.

На заранта невястата станала и чакала — да стане и мъж й; тя сама отишла в обора, та оседлала коня му, защото мислела, че ще излезе и тоя ден по лов. Но юнакът не ставал. Тогава тя се затекла в стаята — да му очисти оръжието — и веднага видяла, че сабята я няма. Жената всичко разбрала; отишла да дири сестра си: обиколила целия дворец, но я не намерила. Върнала се при мъжа си: той бил мъртъв. Почнала да го буди, да го вика, но всичко било напразно; попипала му челото, ръцете: те били студени като лед. Заплакала царкинята над него, сълзи като град почнала да рони; викнала да плаче и да нарежда, та целият дворец се разтърсил. Скубела си косите, проклинала сестра си, късало й се сърцето, че издала тайната на мъжа си. И плач, и клетви, и мъка: нищо не помагало — юнакът бил мъртъв.

А в това време се чула голяма глъчка пред двореца и звънтеж на оръжие се разнесъл откъм вратите на крепостта. Войската, пратена от царя, вече тропала на желязната врата. Никой не отварял. Царкинята разбрала всичко, но не могла да се откъсне от трупа на мъртвеца и да се затече да отвори. Войниците удряли все по-силно, докато изкъртили вратата и нахлули в двора като бесни. Но в двора ги посрещнал конят на юнака; животното разбрало, че нещо е станало с господаря му, откъснало се от веригата, с която било вързано, и полетяло срещу враговете. Те се изплашили, като видели тоя бесен кон с рог на челото, отдръпнали се, но войводата дал заповед да уловят коня и да го вържат.

Ала кому държало сърце да приближи? Най-сетне всички оградили коня от вси страни, но силното животно почнало да пръхти, да рита, да боде; то засипало с пясък и камъни войниците, мнозина оставило на място, лудеело и се въртяло на всички страни и все поваляло по един, по двама. Стотина хора паднали, докато заловят коня, а двадесет души трябвало да го държат вързан с въжета. Царкинята гледала от прозорците всичко. Като видяла, че войската се качва вече по мраморните стълби и след малко ще нахлуе в двореца, излязла на вратата и рекла:

— Стойте — който където е! Знам кой ви е пратил и защо идете. Хайде върнете се назад: нямате работа да влизате в моя дворец! Който дръзне да пристъпи крачка напред — нека знае, че ще кажа на баща си да му вземе главата. Вървете си: аз сама ще се върна при баща си!

Войниците, като чули тия думи, уплашили се и се върнали. Царицата заключила стаята, дето лежал трупът на юнака, и тръгнала с войската.

Тримата побратими на юнака всяка заран поглеждали книжките. През тая нощ, когато балдъза му изтеглила сабята из ножницата, първият побратим, който можел да чуе що става накрай света, бил станал много рано. Той погледнал книжката: кръвта била позеленяла. Като видял това, подскочил — сякаш го змия ухапала. Той начаса отлетял при другия побратим. И този бил току-що станал, и той забелязал, че писмото било позеленяло. Затекли се двамината при третия си побратим и му казали:

— Хайде по-скоро да вървим, че нашият побратим е загинал! Но на коя страна на земята да го търсим?

— Ей сега ще ви кажа — рекъл им първият побратим. — Почакайте малко!

Той легнал наземи, да слуша къде що става, след малко дигнал глава и казал на побратимите си, че в това и това царство се чувал голям шум, а другаде всичко било спокойно. Тръгнали за там. На половината път същият побратим ги спрял, пак легнал наземи, послушал малко, па им рекъл:

— Там ще да е. Цвилят коне, звънтят оръжия, много хора охкат и падат мъртви, силен женски плач се чува, та цепи небето. Голяма битка се води в двореца на страшния арапин. Там трябва да е загинал нашият побратим: бързайте да бързаме за там — дано го намерим и му помогнем!

Стигнали след някое време тримата побратими в двореца, но там вече нямало жив човек. Дворецът бил пълен с трупове на хора и коне, които бил избил конят на юнака. Духовете почнали да търсят между падналите своя побратим и коня му, но не могли да видят ни него, ни коня. Тогава влезли в двореца и полетели от стая в стая; изходили всички стаи, но никъде не могли да намерят ни жив човек, ни мъртъв. Стигнали най-сетне до заключената стая и почнали да тропат. Тропали, тропали, но им се не отворило; те натиснали с вси сили вратата и я изкъртили. Влезли в стаята и видели юнака, че лежи на леглото като заспал. Пипнали го: той бил студен, но не се бил вкочанил.

— Има надежда да го съживим! — рекъл първият побратим. — Само да видим къде му е сабята.

Търсили сабята по целия дворец, но не могли да я намерят никъде. Тогава първият побратим погледнал през прозореца и я видял вдън езерото, че свети като звезда. И тримата се затекли до езерото; третият, що можел да изсмуче водата от езерото, се навел и всмукал в устата си всичката вода; вторият, що умеел да се нирва подземи, мигом се хвърлил, взел сабята и я изнесъл от езерото, а онзи изплюл водата и езерото пак се напълнило. Отишли веднага при юнака и щом пъхнали сабята донякъде в ножницата, мъртвецът почнал да си мърда едната ръка и единия крак, а щом я турили цяла, той станал като от сън, потъркал си очите и рекъл:

— Ох, колко тежко съм спал!

Чак след като се опомнил и огледал наоколо, той видял своите побратими с насълзени очи — и разбрал каква ще да е работата. Те му разказали как го намерили мъртъв, колко трупове лежат на двора, какъв бой се е водил там. Юнакът поблагодарил на своите трима побратими, разцелувал се с тях и им казал да си вървят, а той ще види как да си отплати на враговете.

Трите духа си отишли, а юнакът се запътил за столнината на онова царство, отдето била жена му. Когато влязъл в града и се спрял пред двореца, видял, че много хора големци се трупат пред вратата: едни влизат, други излизат. Те се точели на дълга върволица. Юнакът се добрал до вратата и запитал един от слугите, дето посрещали и изпращали гостите, какви са тия хора и защо влизат в двореца.

Слугата рекъл:

— Нима ти още не знаеш, че утре ще се венчава царската дъщеря?

— Не знам — рекъл юнакът, — че царят има дъщеря за женитба. Чувал съм, че едната му дъщеря е вдовица и живее при него, а другата е омъжена за един юнак. Вдовицата ли ще се венчава?

— Ти трябва да си чужденец — рекъл слугата, — затова не знаеш. Юнакът, който се беше оженил за по-малката царкиня, умря — и тя сега ще се омъжи за един царски син.

— Какъв е тоя царски син? — попитал юнакът. — Силен ли е, голям юнак ли е?

— Юнак е — отговорил слугата. — Той е голям майстор да препуска с кон. Утре, в деня на сватбата, ще има голямо надпрепускане. Всички най-добри ездачи ще се съберат — да се надпреварват с него.

— Ами няма ли за мене някаква работа тук, додето трае сватбата?

— Има, как да няма! Сега ни трябват много слуги. Кои за конете, кои за шътане, кои за готвене, кои да посрещат и да изпращат. Да те отведа пред царя — ако те хареса, може да останеш и подир сватбата.

— Добре — казал юнакът, — отведи ме!

Слугата го завел при царя. Той го разпитал какво може да върши. Юнакът казал, че може да гледа коне. Там бил и царският зет, годеникът. Щом чул, че иде човек, който знае да гледа коне, веднага го викнал и го взел при себе си за слуга. Видяла го и царкинята и много се почудила, че тоя коняр прилича на умрелия й мъж, но не могла да повярва, че е сам той.

На другия ден вън от града се открили големи игри в чест на царкинята и царския син. Имало борби, хвърляне на тежки камъни, надскачане, мятане на копие. Всеки можел да се надпреварва с юнаците, стига да поиска. Явил се редом с другите и царският коняр. Те му се смеели, защото не го знаели кой е. А той надвил всички в борбите, хвърлил най-далеч най-тежкия камък, надбягал и най-бързите бегачи, метнал копие най-далеко и умерил с него прицела. Всички му се зачудили. Почнали да шепнат, че той е някой юнак царски син, който се е преоблякъл като коняр, за да го не познаят.

Дошло ред на юнаците да се надпрепускат с коне. Царският коняр казал, че и той иска да се надбягва. Нямало що да правят другите ездачи, позволили му. Само че за него нямало кон. Господарят му, царският син, който вече почнал да завижда на силата и похватността на своя коняр, му казал, че в обора на двореца има един луд кон: ако иска — него да вземе; друг не бил останал. Конярят тръгнал за царския обор, но го настигнал оня слуга, който го бил настанил на работа, и му рекъл:

— Аз те виждам, че не ще да си роден за коняр. Ти си сигурно предрешен юнак, та ми е жал за тебе. Конят, който стои вързан в царския обор, е много луд и силен: никого не пуска да се доближи до него; има рог на челото си: вързали са го с дебели вериги. Казват за него, че бил повалил много хора досега. Ако ти е мил животът, недей влиза в обора: конят ще те ритне, щом усети, че го доближаваш!

Юнакът разбрал, че става дума за неговия кон, и се много зарадвал.

— Гледай си работата! — рекъл той на слугата. — Аз съм обяздил досега толкова коне — и никой не е можал да ме хвърли. И с тоя кон ще се справя.

И той влязъл в царския обор. Неговият кон бил там едничък: всички други били изведени, за да се надбягват с тях ездачите. Щом се доближил юнакът до коня и го потупал по врата, животното познало господаря си и почнало да цвили от радост.

Той го развързал, откопчал веригите, яхнал го и препуснал към полето. Там надбягванията били вече почнали. Макар че другите ездачи били отишли много напред, юнакът ги стигнал и надминал. Пръв след него яздел кралският син. Като видял, че конярят го изпреварва, той позеленял от завист, мушнал коня си с шпорите, ударил го гневно с бича си и препуснал — да догони коняря. Но тъкмо почнал да го настига, конят му се спънал о един камък и ездачът се килнал, та увиснал на седлото; конят го повлякъл и му спукал главата отземи. Стекли се хора отвред, юнакът спрял коня си, слязъл и се притекъл да помогне на господаря си, но видял, че е вече късно: оня бил мъртъв. А в това време царкинята гледала юнака как препуска с рогатия кон и се радвала в сърцето си: по коня тя вече познала, че мъжът й оживял по някакво чудо, защото никой друг не можал да яхне коня.

След като погребали царския син, царкинята казала на баща си, че иска да се ожени за тоя коняр, който надвил всички в игрите. Царят не искал да я даде на коняр, но след дълги молби се съгласил. Чак тогава тя му разказала как тоя същият юнак убил арапина и я взел за жена; разказала му и за хитрината на сестра си, която погубила юнака, и най-сетне рекла:

— Той е оживял и е дошъл нарочно да ме вземе, като е чул, че ме принуждавате да се оженя за онзи царски син. Нему смъртта му дойде от сабята: пак от сабята се е върнал и животът му.

— Как може мъртъв човек да оживее? — почудил се царят.

— Повикай юнака: той ще ти каже как е оживял — рекла дъщеря му.

Царят повикал юнака и той му разправил за тримата си побратими, които го съживили. Тогава царят му дал дъщеря си за жена, а другата си дъщеря изпъдил от царството. А юнакът отишъл при своите родители, като повел след себе си най-отбрана войска, и ги отвел в двореца — да живеят и те с него и да се радват на старини.

Дяволски чирак

Една майка имала много ленив син. Давала го да се учи на какви не занаяти, но той все не прихващал; бягал от майстора си, не работел със сърце, та никакъв занаят не научил. Най-сетне майка му решила да го даде на един шивач. Повела го от село към града, но времето било дъждовито, пътят се бил разкалял, мъчно се вървяло. Седнали край пътя да си починат до един дълбок кладенец.

Бабичката от старини и от умора се едвам свила и като седнала, извикала „ох“, както охкат старите хора. А в кладенеца живял един дявол, чието име било Ох. Излязъл той из кладенеца и попитал бабата:

— Защо ме викаш, бабо?

И като видял до нея седнало момче, рекъл й:

— Това момче трябва да е твое, къде си го повела? Бабата отговорила:

— Давах го много пъти на занаят, все бяга. Нищо не е научило още. Сега го водя да го дам шивач, дано там се застои!

А дяволът казал:

— Я виж какво зло време! За тебе ли е на старини да биеш друм чак до града? Я дай на мене момчето за чирак, три години ще го уча, на много занаяти ще го науча, па след три години ела тук, та си го вземи!

Бабата, като не знаела на какъв занаят ще учи дяволът сина й, дала му го да чиракува и си отишла.

Дяволът спуснал детето в кладенеца. На дъното имало кръстопът и всяка от четирите пътеки водела в отделна стая. В една от тия стаи отвел дяволът чирака си. Момчето видяло в стаята наредени много детински глави. То се уплашило и попитало майстора си какви са тия глави.

— Тия глави са на ония деца, които не са слушали и запомнили каквото ги уча — отвърнал дяволът.

И почнал да учи момчето. Изплашено от туй, което видяло, момчето с голямо внимание слушало това, що го учил дяволът, и гледало всичко да запомни. Учил го дяволът час-два, па си излязъл. Тогава в стаята влязла жената на дявола. Тя рекла на чирака:

— Виждаш ли тия глави? Те са все на момчета като тебе, които са били чираци на мъжа ми. Щом някое момче изпече занаята и покаже на дявола, че умее вече всичко да прави като него, той го убива от завист и му забожда тук главата. Дяволът не иска друг да бъде майстор като него. Та и ти, ако си жалиш живота, учи и всичко добре запомняй, но недей показва пред него, че си научил сръчностите му. Той ще те учи и ще те бие ей с тия камшици, но ти търпи и се не показвай, че знаеш.

Така и направил чиракът. Много му допаднало да изучи майсториите на дявола, всичко слушал и запомнял, но пред майстора си не правел нищо, от което да разбере оня, че му е взел занаята. Дяволът се преобразявал пред момчето на заек, на лисица, на крава, на куче, на какви ли не животни и правел още сума чудни работи. Чиракът следял що прави майсторът и когато останел насаме, сам правел като него, но пред очите му не показвал, че е научил нещо. Дяволът го биел, а той търпял, докато му взел занаята.

Тъй минали уречените три години. Дошла в края на третата година бабичката при кладенеца — да си вземе момчето. Пак извикала:

— „Ох“! — и дяволът излязъл из кладенеца. Дяволският чирак също чул гласа на майка си, престорил се на дим и излязъл подир майстора си. Като видял дяволът, че момчето знае да се преструва като него, решил да го измоли от майката поне още за половина година, та да го убие.

И той почнал да й говори:

— Много е лениво твоето момче, бабо: и с кротост го учих, и с бой — нищо не помага. Не слуша, не прихваща. Три години учи, нищо не можа да научи от моя занаят. Я ми го остави поне още за шест месеца — да го поуча още малко, па после си го вземи: все ще научи нещо.

Но момчето не искало вече да стои. Па и майка му не склонила да го остави.

— Стига му това — рекла тя на дявола. — Не мога вече да го държа на занаят; няма кой да ме гледа. Досега се прехранвах с чужда работа: метях, перях, чистех по хорските къщи; но сега вече не мога: старини ме натиснаха, не виждам, слаба съм. Една нивица имаме, нека дойде момчето да я оре, да я сее — все ще има що да яде и то, па и за мене ще остане. Не мога вече сама при жив син, намъчих се!

— Тогава — рекъл дяволът — остави ми го поне за три месеца!

— Не го оставям ни за ден — отговорила бабичката и си повела момчето към село.

Трябвало да минат през една гора. Бабичката се изморила от ход и сред гората седнала да си почине. Ето че по пътеката се задал един турски паша, тръгнал по лов. Бабичката се оплакала на сина си, че когато слугувала при пашата, той я карал по цял ден да работи, не й давал да си отпочине, а видел ли я да скръсти ръце от умора — карал слугата да я бие с камшик. Но това тя разказала на сина си тихо, да не я чуе големецът.

— Добре — рекло момчето, — щом е тъй, аз ще му платя ей сега. Ще се престоря на хрътка, а той ще поиска да ме купи. Ти му поискай за мене хилядо гроша и му кажи, че мене продаваш, ала чула на гърба ми не продаваш.

Момчето се преобразило на хубава стройна хрътка, заприпкало по пътеката, мръднало в храсталака и изкарало една лисица пред пашата. Големецът убил лисицата. В това време излязла на пътеката бабичката и повикала хрътката. Кучето заскачало радостно около нея. Пашата поискал да купи от бабата кучето и я запитал колко иска.

— Хилядо гроша — рекла бабата. — Но чула не продавам, защото имаме вкъщи друга хрътка, та на нея ще го сложа.

— Защо ми е твоят чул? — казал пашата. — Аз ще й направя свилен чул. Вземи тоя.

Броил й хилядо гроша и взел хрътката. Бабата прибрала чула и си тръгнала към селото. Пашата пуснал хрътката да му изкарва лов. Кучето търтило през един чукар, спаднало в едно ниско място, притаило се там и отново се превърнало на момче. Спуснал се и пашата в низината, гледа — хрътката се никъде не вижда.

— А бе, момче, видя ли някъде хрътка да мине оттук?

— Видях, паша — рекло момчето. — Ето из тоя чукар изгони вълк. Трябва да е минала отвъд чукара.

Пашата се емнал по чукара, а момчето излязло на пътя и настигнало майка си.

Наближили един пазар. Момъкът рекъл:

— Мамо, аз ще се престоря на един хубав кон, а ти искай за мене две хиляди гроша. Но въжето, с което ще ме вържеш, не продавай, защото в него ми е силата: ако го продадеш, няма да мога вече да се превърна на човек.

Щом издумал тия думи, ето че пред бабичката запръхтял висок и гиздав кон, силен, млад и буен. Бабата едва могла да го удържи за въжето. Като видели купувачите тоя хубав кон, всички го наобиколили.

— Продаваш ли го, бабо?

— Продавам го, синко.

— Колко искаш за него?

— Две хиляди гроша.

— Скъп е.

Тоя питал, оня питал, дошъл и конярят на пашата. И той попитал колко иска бабата за коня.

— Две хиляди гроша — рекла тя. — Само въжето не продавам. Имам си друг кон в село, та него ще вържа.

— Защо ми е въжето? — рекъл пашовият коняр. — Пашата ще купи на тоя кон сребърна юзда.

И той купил коня. Бабата взела двете хиляди гроша и си отишла в село с въжето. А конярят закарал коня в пашовия обор. Той поръчал на слугите хубаво да гледат коня, да го чистят и хранят обилно, та да се зарадва пашата, като се върне от лов и го види. Но щом през нощта слугите заспали, конят се превърнал на момче. Момчето излязло из обора, отвързало конете на пашата и ги пуснало, па побягнало към село.

Майка и син заживели оттогава честито и охолно, додето похарчили трите хиляди гроша. Но всичко се свършва на тоя свят, а парите — най-бързо. Майка и син останали без аспра.

— Що да правим сега? — запитала угрижено бабичката. — Няма какво да ядем.

— Ще му се намери леснината — отвърнало момчето. — Аз ще се престоря на един едър, хубав, охранен вол, а ти ме откарай на пазара, та искай за мене хилядо гроша. Но въжето не продавай!

Така и станало. Бабичката откарала вола на пазар и търсила купувачи. Мнозина харесвали вола, но им се виждал скъп. Там бил и дяволът, престорен на търговец. Той разбрал, че момчето се е престорило на вол, та решил да го купи, да го заколи и да направи от него пастърма, много го било яд, че това момче успяло да му вземе занаята. Приближил се търговецът до вола, изгледал го отсам-оттам, па запитал бабата колко иска за стоката си.

— Хилядо гроша — рекла тя.

— Скъпо искаш — казал търговецът. — Давам ти хиляда гроша, ако ми дадеш и въжето, с което е вързан волът за рогата, че няма с какво да го отведа.

— Въжето не ми е за продан — рекла бабата. — Друг вол имаме вкъщи, за него ми трябва.

— Та колко струва едно въже? — рекъл дяволът. — Давам ти сто гроша за него: за сто гроша ще си накупиш цял куп въжета.

— Не ми е за продан — казала бабата. — И хиляда гроша да ми даваш, не ти го давам.

— Добре — казал дяволът, — давам ти за него две хиляди гроша, че без въже не мога да си откарам вола.

Бабата се полъгала от парите и забравила какво й било казало момчето. Тъкмо когато взела трите хиляди гроша от търговеца за вола и за въжето, ето, че въжето се изплъзнало из ръката й, а по пазара хукнал да бяга заек: момчето се било престорило на заек. Но и дяволът изчезнал в тоя миг: той се преобразил на ловджийско куче и търтил подир заека — да го улови и разкъса. Но заекът изчезнал, а над пазара полетяла яребица. Дяволът се престорил тогава на сокол и литнал подир яребицата. В това време край пазара една мома хранела кокошките на един харман. Дяволският чирак се превърнал в червена ябълка и паднал в скута на момата, при царевицата. Момата се израдвала и скрила ябълката в пазвата си.

През това време бабичката чакала, чакала момчето си, но като не дошло, отишла си вкъщи. А дяволът се престорил тутакси на шивач, забол ножица и аршин в пояса си и се изстъпил пред момата.

— Моме — рекъл й той, — хайде да ти ушия празнична премяна, но ти ми дай ябълката, що скри в пазвата си.

— Добре — казала момата. — Ела вкъщи да ти дам шаяк.

Взел шивачът шаяка, размерил го, скроил го и ушил на момата дрехи. Но тъкмо бръкнала тя да извади от пазвата си ябълката, момчето се превърнало в просо и се разсипало от шепата й поземи. Като видял дяволът тая голяма хитрина на чирака си, престорил се на квачка с дванадесет пилци; квачката и пилците почнали да кълват просото, докато го изкълвали до зърно. Дяволът мислел, че е вече изял момчето. Но едно просено зрънце било паднало в цървула на момата: не го видели ни пилците, ни кокошката. И ето че момчето се престорило на лисица, подгонило пилците и квачката, та ги разкъсало всички.

Тъй изчезнал дяволът, който се заел да учи на дяволии момчето, а то излязло от дявола по дявол. Додето момата стояла и се чудела на това, що става пред нея, лисицата се превърнала отведнъж на момче — и то си отишло в село.

Най-ученият на света

Живял в далечен крайморски град един търговец, много богат човек. Той имал десетки дюкяни, пълни с хиляди товари стока. Всеки ден негови кораби влизали и излизали от пристанището, пътували по цял свят, разнасяли стоки и купували други. По всички царщини на земята било знайно името на тоя търговец. Той си имал само един син: друга челяд нямал. Когато порасло момчето, баща му го дал да се учи. То учило, учило, додето минало всички науки. Върнало се вкъщи и домашните не могли да му се нарадват, че е най-ученият човек в оня край. Най-много се радвала майка му. Де кого срещне, тя все се хвалела със сина си и думала:

— От моето момче няма по-учено в никое царство.

Като се върнал момъкът в дома си, баща му и майка му дали богато угощение на всички роднини и приятели. Сбрали се много хора, яли, пили, веселили се цяла неделя, дори и непознати дошли; колкото сиромаси имало по града, бащата на момъка ги събрал, нагостил ги и дал на всекиго по една жълтица на изпроводяк. Който влязъл в къщата им, гладен и жаден не останал.

Минало угощението и богаташът повикал сина си в главния дюкян, дето работел, па му рекъл:

— Ето, сине, ти искаше да се учиш и ние с майка ти не пожалихме пари да те изучим. При най-добри учители ходи, цели години се учи, изучи се. Ти може сега да си най-ученият човек на света, но на мене ми се струва, че още не знаеш всичко. Сега аз искам да те поуча малко. Моята наука ти още не знаеш.

Момъкът се почудил на бащините си думи. Учителите му били казали, че няма по-голяма наука на света от оная, която минал той, а пък баща му иска тепърва да го учи! Старецът видял смайването на сина си и му рекъл:

— Не се чуди, сине, на думите ми! Ти знаеш наука, но не знаеш занаят: аз искам сега да ти дам занаят в ръцете. Друг занаят не знам освен своя: на него ще те науча. Утре-вдругиден аз ще умра, ти ще останеш подир мене. Пари и стока дал Господ наистина; но готови пари лесно се ядат. А тая наука, що си я учил досега, ако не знаеш някакъв знаят, дето да я приложиш, пет пари не струва.

— Добре — казал синът, — учи ме. Как ще ме учиш?

— Както са учили мене — рекъл бащата. — Животът и работата ще те научат.

И той казал на сина си, че бил поръчал да му направят един хубав кораб: щял да го напълни с всякакви стоки, щял да глави корабоначалник и гребци, а син му да тръгне с тях и да спира по главните пристанища. Там да продава стоките и да купува други, които да донесе на връщане в родния си град. Той дал на сина си една книга, в която бил написал всички стоки, що има в кораба, по колко са купени и по колко най-евтино да ги продава; също тъй бил отбелязал и какви стоки да купи син му от чуждите пристанища и по колко най-скъпо да ги купува.

Дошъл денят за тръгване. Бащата изпратил сина си чак на кораба, дал му хиляда жълтици за разноски и като се простил с него, рекъл му:

— Хайде, сбогом, синко! Ако ти не стигнат тия пари, пиши ми да ти пратя още. Но гледай да не харчиш за празни неща и да се не събираш с хора без работа.

Баща и син се сбогували, бащата слязъл, а корабът надул платна и се изгубил в морето. Плували, що плували, минали много премеждия по морето, докато стигнали до един голям град. Корабът спрял на пристанището, момъкът слязъл и си наел стая в най-скъпата странноприемница, дето отсядали все големци, царедворци и големи търговци. Купил си хубави дрехи, нагиздил се, почнал да се сбира с най-богатските синове. В скоро време той се опознал с момци, които по цял ден само яли, пили и никаква работа не вършили. За да се покаже и той богат и щедър като тях, почнал да пръска пари за нищо и никакво, да черпи другарите си, да отива по веселби и угощения с тях. За няколко месеца похарчил хилядата жълтици и чак тогава се сетил, че баща му го е пратил със стоки по търговия. Додето имал готови пари, за стоките му не идело на ум; сега почнал да продава, но понеже му трябвали пари, за да продължава разкошния живот, с който бил свикнал, продал стоката по-евтино, отколкото бил определил баща му в книгата. При това все не му оставали пари да купи нова стока и да я върне назад, па му се и не оставял тоя голям град и тия весели приятели. За година-две търговецът изпродал цялата стока, корабът останал празен, парите били изядени и изпити. Момъкът писал на баща си да му прати още хиляда жълтици, като го излъгал, че бил накупил много стоки, та му не достигнали парите. Старецът му изпратил. И тия пари се свършили подир няколко месеца. Търговецът останал с празни ръце. Почнал да се тюхка, да иска в заем от тоя, от оня, но приятелите му го напуснали, като го видели без пари. Писал пак на баща си за пари. Но тоя път баща му разбрал накъде върви работата, пратил му само сто жълтици и му поръчал в писмото веднага да натовари колкото стока има и да се върне. Синът останал поразен, като прочел писмото. Решил тогава да продаде и кораба, за да си плати дълга, и с останалите пари да се върне при баща си. Но какво ще каже баща му, като го види без кораб, без стока и без пет пари? Няма ли да го укори, че тая наука, що е учил толкова години, не му е помогнала да разбере хората край себе си, ами се е увлякъл от лоши приятели и се е разорил? Това си мислел търговецът и се чудел какво да прави.

Нямало що да стори, продал кораба, платил на корабоначалника и на моряците, разплатил се със съдържателя на странноприемницата и му останали всичко още стотина жълтици. Той тръгнал към пристанището да дири кораб, с който да се върне при баща си. Като минал през пазара, видял на едно място навалица и се спрял. Надникнал да види защо са се събрали тия хора там. Видял наземи прострян шарен губер: около него се били струпали хората. На губера седял със скръстени нозе един арапин — черен като въглен — и пушел с дълга лула, а до него се била свила една хубава девойка на около десет години, с плахо и нажалено лице; тя поглеждала ту тогова, ту оногова от сбраните и пак навеждала очи. Момата била по-хубава и от слънцето: бяла като сняг, червена като ягода, с вежди като гайтани, с очи черни като грозде — едри и пламнали като жар. Арапинът продавал момата и искал за нея сто жълтици. Давали му седемдесет, осемдесет: не я давал.

— Сто, та сто! — викал той. — Една пара по-долу не бива. Който плати сто, той ще я вземе.

Търговецът си пробил път и почнал да се пазари с арапина: дал му осемдесет и пет, деветдесет, оня не я давал.

— Сто, та сто! — викал той, смучел от дългата лула и поглеждал кръвнишки наоколо.

Дал момъкът деветдесет и пет жълтици, но арапинът го погледнал право в очите, духнал цял облак дим и завъртял глава. Момъкът мислел какво да стори: да даде сто жълтици, ще остане само с две-три жълтици — а те няма да му стигнат за път; да отмине — сърце му не давало; все нещо го чоплело и дърпало към шарения губер. Додето мислил това, момата гледала в него и от очите й капели сълзи. Той я съжалил и решил да я избави от позора. Дал сто жълтици и я купил. Отвел я в стаята, дето живеел, седнал на един стол, навел глава и почнал да мисли какво да прави сега. В това време момата стояла права пред него и чакала да й каже що да работи: нали била продадена като робиня, готова била да върши всичко, каквото й кажат. А търговецът, както се бил умислил, за миг забравил момата. Дигнал по едно време глава, гледа — девойката стои пред него и го гледа право в очите.

— Седни, седни — рекъл й той. — Не си ми робиня, та да стоиш права.

— Как да не съм робиня, господарю? — запитала тя. — Ами защо даде толкова пари за мене? Толкова хора се изреждаха да ме гледат, пазаряха се, никой не ме купи, а ти дойде, видя ме и веднага брои на арапина парите. Ти си ме купил да ти работя и аз ще те слушам: каквото ми заповядаш, ще върша.

Той щом чул за парите, пак си навел главата като отсечена. Момата видяла, че тоя човек има някаква голяма мъка на сърцето си; тя още от пръв поглед го обикнала и сега искала да му помогне.

— Господарю — рекла тя, — прощавай, че те питам. Макар и да съм ти робиня, макар и да съм като мравка пред тебе, пак ми се ще да ти помогна, защото някой път дори и мравката може да помогне на човека. Кажи ми, каква мъка те мори, та си такъв умислен и невесел: да не си нещо болен?

— Недей говори, хубава девойко, че си ми робиня и мравка пред нозете ми! — рекъл момъкът. — Аз не съм те купил за робиня, а за жена, ако искаш да се омъжиш за мене. Искам да те отведа у дома си, да ти се радват баща ми и майка ми. Но не смея да ти кажа мъката си, защото и да искаш, не можеш ми помогна.

— Кажи, кажи! — замолила го момата с още повече участие. — Кажи си мъката; ако не мога да ти помогна, дано поне мога да те утеша!

Тогава търговецът разказал на девойката всичко от игла до конец. Като чула, че той скърби за пари, момата се засмяла и му рекла:

— За това ли си се толкова умислил? От това по-лесно няма: ей сега ще се нареди всичко.

И тя си запретнала ръкава и откачила от ръката си една тежка гривна.

— Вземи тая гривна — рекла — и я продай. За нея ще ти дадат много пари; по нея има безценни камъни, каквито не могат да се намерят по едрина и блясък никъде на земята.

Очите на момъка светнали от радост. Взел той гривната и я премерил на ръка; тя била много тежка; по нея имало дванадесет безценни камъка — едри като орех: рубини, елмази, сапфири, смарагди; имало и други, по-дребни, наредени като звезди около едрите.

Гривната светела като пламък, та вземала очите на човека. Момъкът отишъл при най-добрия златар да я продаде. Щом я видял, златарят поклатил глава, па рекъл:

— Не мога да купя тая гривна.

Нозете на момъка се отведнъж пресекли.

— Защо? — попитал той.

— Нямам толкова пари — отвърнал златарят. — Пръв път през живота си виждам такава скъпоценност. Ето, виждаш ли тия четири сандъка с жълтици; и тях да вземеш, па и всичко друго, що има в дюкяна ми — и накити, и злато, и скъпоценни камъни, пак не ще мога да ти я платя. Тая гривна е царска работа. Само царете могат да купят такъв накит. Тия камъни по нея са събирани от всички краища на земята: отвсякъде е взет най-едрият камък. Вземи си я, не е за мене!

— Няма да се кая — рекъл момъкът. — И аз знам колко струва тая гривна, но какво да правя, като съм сега в нужда! Дай, колкото имаш, па я вземи!

Златарят му дал четирите сандъка с жълтици, всичкото злато и накити, що имал в дюкяна си, и още други скъпи дреболии — па взел гривната. Момъкът натоварил всичко това и го пренесъл в стаята си. Като отишъл там, паднал на колене пред момата — да й благодари, че го е отървала от големия срам, в който щял да изпадне пред баща си. Но тя го дигнала отземи и му рекла:

— Какво правиш ти? Макар и да съм царска дъщеря, все пак ти ме купи от оня проклет арапин за пари. Не бива да коленичиш пред мене.

И тя разказала на момъка, че е дъщеря на един цар — най-богатия на земята, който царувал далече от тоя град, през три морета. Арапинът, който търгувал с роби, я откраднал и тръгнал да я продава. Тя скрила скъпата гривна да я не види арапинът, защото се бояла, че ще продаде и нея.

— Все мислех — рекла тя, — че ще дойде ден тая гривна да ми потрябва. И ето че днес тя ни свърши много работа.

Още същия ден момъкът повикал корабоначалника и му рекъл:

— Ще ми намериш майстори корабостроители. Ще им поръчаш да ми направят дванадесет кораба, от хубави по-хубави. Колкото пари поискат, ще им дам. Само гледай по-скоро да бъдат готови. Ще намериш и моряци: ти знаеш колцина ще ти трябват.

Сетне извадил книгата, която му бил дал баща му на сбогуване, и прегледал какви стоки трябва да се накупят. Разпратил хора, които били боравили с купуване-продаване и им поръчал да накупят стоките, додето се приготвят поръчаните кораби. Накупил и разни подаръци за баща, за майка, за роднини и познати. Когато станали корабите, натоварили стоките и потеглили. Една заран тъкмо при изгрев слънце на пристанището в родния град на момъка спрели дванадесет кораба, каквито никой не бил виждал, хубави, украсени с дванадесет знамена — като това, което се развявало на кораба, що бил поръчал преди време бащата за сина си.

Тая заран старецът бил излязъл на чардака над морето да пие кафе и като видял знамената, много се почудил.

„Кой ли ще да е тоя търговец — рекъл си той, — който е турил на корабите си знамена като онова, що турих аз на кораба на сина си?“

И тогава се замислил къде ли ще е в това време син му, в коя ли далечна земя се губи и какво ли прави; дали е поне здрав, или го е поразила тежка болест, та се не обажда. Мрачни мисли го налегнали, но тъкмо когато си изпил кафето и мислел да се поразходи по пристанището, да погледа чуждите кораби, в къщата му се вдигнала радостна глъчка. Един слуга се затекъл по стълбите и казал на господаря си, че син му се бил завърнал и бил довел една млада и много хубава девойка. Дигнала се веселба, сватба, хора и песни. Цяла неделя се тълпили гости в къщата на богатия търговец. Всички облажавали сина му.

Славата на търговеца стигнала след време чак до царството, отдето арапинът бил откраднал царкинята. На царя станало много криво, че дъщеря му, най-богатата царкиня на земята, първа хубавица и толкова млада, се омъжила за някакъв търговец. Преди да я открадне арапинът, за нея се тъкмели много царски синове, но царят все обмислял кому да я даде и се не решавал. Сега мнозина от царете наоколо почнали да го укоряват, че забавил избора: ако бил омъжил навреме дъщеря си, нямало арапинът да я открадне и продаде на оня търговец. Царят свикал съвет да реши какво да прави. На съвета дошли най-мъдрите и хитри царедворци; един казал това, друг — онова, най-сетне главатарят на морската войска рекъл:

— Аз се наемам, царю честити, да доведа дъщеря ти, но искам да ми направиш един хубав кораб с дванадесет дюкяна в него. Дюкяните да бъдат обковани цели в злато и постлани с коприна и кадифе. Да ги напълниш с най-отбрани женски накити, дрехи и скъпоценни съдове, които още отдалек да ловят окото. И във всеки дюкян да стои по един млад и хубав момък, облечен в сърма и свила. Ако не доведа царкинята в двореца ти, заповядай да ми отрежат главата.

Царската ръка е дълга, особено ако царят е толкова богат, колкото бил оня цар. За една-две седмици всичко било готово, както искал главатарят. Той се качил на кораба и потеглил. Един ден царската дъщеря си седяла на чардаците и гледала корабите, които се движели по пристанището. Забелязала един нов кораб, който отдалече още блестял като слънце над морето. Когато корабът спрял, тя тръгнала с една слугиня да го погледа отблизо. Стигнали на брега тъкмо когато корабът хвърлял котва. Главатарят познал царската дъщеря и я помолил да влезе в самия кораб — да види няма ли нещо да й се хареса, та да си купи. Тя не подозряла, че има измама: влязла в кораба, а слугинята останала на брега да я почака. В кораба всички почнали да й се покланят и да й показват различни стоки; един й отварял кутии с огърлици, друг й подавал пръстени, гривни, обици; трети й сочел скъпи дрехи от пъстра коприна и кадифе; четвърти разгъвал пред нея цели топове тънки платове. Тя се слисала и не знаела кое по-рано да купи. Ходила от дюкян в дюкян, връщала се, докато избрала няколко хубави предмета. Но като тръгнала да повика слугинята да вземе купеното, що да види: градът и пристанището изчезвали в далечината! Викнала царкинята да плаче и паднала в несвяст.

Слугинята стояла на брега и когато корабът потеглил, тя си помислила, че пак ще се върне. Но като видяла, че се отдалечава съвсем, затекла се бързо към дюкяна, дето работел господарят й — да му каже. Той пък малко преди това бил излязъл оттам. Отишла вкъщи — и там го нямало. След като го търсила навред по града, намерила го, че говори нещо с някакви търговци в един от бащините му дюкяни. Тя с плач му разказала цялата случка. Той веднага отишъл на пристанището и наел кораб да го понесе колкото може по-скоро по следите на отминалия кораб, що отнесъл жена му. Корабоначалникът се съгласил, но додето свика моряците, които се били пръснали по града, минало време. Най-сетне тръгнали. Спирали от пристанище на пристанище — да питат, минавал ли е оттам такъв и такъв кораб, с дванадесет позлатени дюкяна. На едно пристанище им обадили, че такъв кораб бил дигнал котва оттам преди един ден. Тръгнали по следите му, но тъкмо когато били сред морето, дигнала се буря; корабът се пробил, почнал да се пълни с вода и корабоначалникът и моряците взели да проклинат часа, когато тръгнали с търговеца. Всички обвинявали него за бедата, що им се случила; ако не бил той, нямало да потеглят неочаквано, нямало да се изгубят сред това далечно море, нямало да им се пробие корабът. Той напразно ги уговарял, че ако не се били забавили, досега отдавна щели да настигнат царския кораб. Никой не искал да чува. Моряците и корабоначалникът решили, че вината е в търговеца.

— Кой знае какъв голям грях си сторил ти — казвали му те, — та сме наказани заедно с тебе!

Корабът почнал да потъва. Моряците и корабоначалникът се качили в двете лодки, които били вързани за кораба, а търговеца оставили сам сред морето, на разбития кораб. Бурята се усилила. Цялото море почнало да кипи. Една силна вълна повлякла кораба, ударила го в една подводна скала и го разбила на късове. Търговецът едва успял да се залови за голяма дъска — и вълните го понесли; тук потъвал, там талазите пак го изправяли над водата, докато най-сетне бурята го изхвърлила заедно с дъската на един пустинен бряг. Цял измокрен, гладен и окъсан, търговецът тръгнал по брега да дири подслон. Било вече мръкнало и той не можел да се оправи наникъде. Вървял, накъдето му видят очите. Най-сетне стигнал до една къща: прозорците й не светели: вратата била заключена. Той тропал, тропал, но никой не му отворил. Търговецът си помислил, че е стигнал до някакъв град, и се запътил по-натам с надежда, че ще види скоро други къщи и ще намери там прибежище. Но наоколо се виждало само тъмно поле. Той се върнал пак при затворената къща и похлопал втори път, но и сега никой не му се обадил. Духал студен вятър, човекът бил вир-вода, почнал да трепери от студ. Обиколил къщата отсам-оттатък; нямало отде да се влезе. Под прозорците видял натрупани големи сандъци от стока. Той влязъл в един от тях и се сгушил да се запази от вятъра. Както бил уморен, налегнал го сън и заспал.

По едно време се събудил и видял, че прозорецът над него свети. „Хората са си дошли — рекъл си търговецът на ума. — Време е да потропам пак, докато не са си легнали. Тук може да умра от студ.“ И той се надигнал да излезе от сандъка, но в това време погледнал през прозореца и видял в стаята същия корабоначалник, който го бил оставил на разбития кораб. В стаята имало и други двама души, чернокожи, страшни и намръщени. Те говорели с корабоначалника нещо тихо и показвали с ръце към морето. Като видял тия трима души, търговецът се уплашил. „Не ми трябва да чукам на тая врата“ — рекъл си той и се свил в сандъка; решил да постои там, докато почне да се разсъмва, па после да подири път за някъде. Но тъкмо се бил свил в сандъка, чул, че се хлопа врата и към него се приближават човешки стъпки. „Свърши се! — казал си търговецът и се разтреперал от страх. — Те са ме видели през прозореца, помислили са, че ги подслушвам, и сега ще ме убият.“ Стъпките се спрели тъкмо до сандъка, дето лежал той. Подир малко върху търговеца се изсипал един чувал слама, а след него още един, после още един и нечии тежки ръце почнали да тъпчат сламата в сандъка. Той се притаил в сламата и решил, щом се отдалечат хората, да обърне сандъка и да избяга. Но тъкмо мислел това, сандъкът се разклатил и нечии ръце го понесли. Носили го, що го насили, сложили го на едно място. Както си лежал в сандъка, търговецът пресметнал, че ще да са го пренесли доста надалек от къщата. Хората оставили сандъка със сламата и той ги чул, че си приказват нещо тихо, което не разбрал. После единият човек се отдалечил, а другият седнал на сандъка със сламата да го чака. Минало малко време; търговецът чул, че до неговия сандък се слага нещо тежко, види се, пак някакъв сандък. Сетне усетил как дигат сандъка и го носят по нещо като мост. Сложили го, па се върнали да вземат другия сандък. Тъй пренесли много сандъци и ги наредили един до друг. През това време търговецът забелязал, че основата на сандъка се клати, а околните сандъци се удрят от време на време в неговия, и разбрал, че се намира на кораб; поразчоплил малко сламата, колкото да може да вижда оттам, но не успял да види нищо: още било тъмно. Когато се разсъмнало, той видял през дупката вълните; бряг се никъде не виждал; корабът плавал в открито море.

Двамата арапи, на които бил тоя кораб, се прехранвали с морско разбойничество. Вечерта, когато търговецът се намерил изхвърлен на брега, техният кораб плувал по морето. Те видели една лодка наблизо; в дъното й лежал човек: той бил същият корабоначалник, който оставил търговеца на пробития кораб. Разбойниците спасили човека: пренесли го на своя кораб и с него излезли на брега. Той им разказал за корабокрушението: двете лодки, в които се качили моряците, се изгубили в бурята и никъде не могли да видят бряг. Едната се обърнала и хората се издавили. Другата, в която бил корабоначалникът, се блъснала в една канара; от силния удар хората изпопадали във водата, а той се захлупил в лодката и не смеел да подигне глава: тъй го намерили разбойниците и го спасили. Той им се примолил да го заведат някъде да се изсуши и да си почине, а за благодарност обещал да им открие една голяма тайна. Те го оставили в оная къща, която търговецът намерил заключена. Спасеният казал на разбойниците, че бил чул от някакъв старец за един див и самотен остров по тия места; сред острова се издигала много висока скала, която — отдето и да се погледне — имала вид на конска глава с рог на челото.

— Вие сте плавали много по тия морета насам — рекъл корабоначалникът, — не сте ли виждали някъде остров с такава скала?

— Виждали сме — рекли и двамата разбойници, — но на него никой не смее да слиза: казват, че там се събирали дяволите да се надбягват нощем — и когото хванели, разкъсвали го.

— А старецът ми каза — рекъл морякът, — че там нощем излизали да пасат морските коне, които изваждали издън морето едри безценни камъни и ги изнасяли с устата си на острова да им светят. Старецът ми каза, че можело да се вземат тия скъпи камъни, едри като яйце, ако се изгори слама и се пръсне пепелта по ливадите, тогава камъните щели да се изгубят под пепелта и човек можел през деня да ги събере, след като конете се скрият в морето.

Като чули разбойниците за това, напълнили колкото сандъци имало край къщата със слама, натоварили ги на кораба и тръгнали към острова. На кораба те си приказвали през целия ден за морските коне и за големите скъпоценни камъни с корабоначалника и търговецът, който слушал с четири уши разговора, разбрал накъде отива корабът и какво кроят хората в него. Тъй плавали цял ден. Докато корабоначалникът спял, уморен от дългото и тревожно пътуване, двамата разбойници се надумали да го хвърлят в морето, за да не знае друг освен тях тайната. Те решили да направят това, щом приближат до острова. Но корабоначалникът пък бил намислил да ги отрови, та сам да завладее богатствата. Когато дошло време да обядват, той извадил от джоба си отрова, която носел винаги със себе си, и я изтърсил в солта. Те си посипали ястието, наяли се, пили по чаша вино и почнали да си приказват. Показала се скалата, дето приличала на конска глава с рог, двамата разбойници се спогледнали, хвърлили се изведнъж върху корабоначалника, грабнали го и — право в морето. Но след малко и двамата почнали да пищят и да се извиват от болки. Стигнали до острова, корабът, блъскан от вълните, взел да се удря в скалите, но разбойниците лежали вече мъртви. Търговецът погледнал от дупката и видял, че корабът стои до брега на острова. Извадил си главата; никого не видял. Той помислил, че другите спят. Понеже му премалняло вече от глад, решил да стане да потърси нещо за ядене, додето ония не са се събудили. Измъкнал се полека из сандъка и се изправил. Видял и двамата разбойници, че лежат на дъските със зинали уста, а от устата им тече кръв. Приближил се до единия: мъртъв. Приближил се до другия: и той мъртъв. Тогава търговецът хвърлил котва на брега, качил се в лодката и излязъл на пясъка. После дръпнал въжетата и ги завързал за две големи дървета, прехвърлил моста до брега и седнал на кораба да яде. Много бил уморен, та нямал вече сила да мръдне. Хапнал от хляба, но от ястието не ял, защото разбрал, че ония двамата ще да са се отровили. После се заел да пренесе на брега сандъците със сламата. Те били големи: той пренесъл сламата с торба, натрупал я на големи купища по ливадите и подпалил един по един куповете. Сетне разпръснал пепелта по тревата и отишъл в кораба да си почине и да поспи, защото, както бил свит в сандъка, цяла нощ не можал да мигне. Спал чак до мръкване. Вечерта излязъл хладен вятър и търговецът се пробудил, защото му станало студено.

Тъкмо в това време почнали да излизат из водата морските коне. Те били привикнали всяка нощ да пасат по ливадите на острова. Търговецът ги видял как излизат из морето и тичат по тревата. Всеки кон, щом излизал на ливадата, отварял устата си и оттам падал по един едър безценен камък, който светел като огън. Като не могли да намерят трева да пасат, конете се търкаляли по полето, а камъните се изгубвали в пепелта; животните нирвали отново вдън морето и изваждали из дълбочините други камъни, и пак излизали по ливадите да дирят трева, защото били гладни: но камъните пак се изгубвали в пепелището. Цяла нощ гледал търговецът как се явяват морските коне и пак изчезват в морето. Скъпоценните камъни пламвали за миг, щом падали из устата на конете, и веднага угасвали, щом потънат в пепелта.

На сутринта конете се били прибрали до един в морето. Търговецът почнал да събира камъните и да ги нарежда в сандъците на кораба. Те били толкова много, че с тях напълнил всички сандъци. Напълнил и торбите, па натрупал останалите камъни на няколко купа в кораба. Сетне похапнал, каквото намерил, отвързал кораба, прибрал котвата и опнал платната. Духнал един хубав вятър и понесъл кораба като птица по морето. Търговецът не знаел накъде да насочи кормилото, та оставил кораба да го тласка вятърът, накъдето се случи. Тъй плувал чак до вечерта, па и късно през нощта; вятърът бил добър. След полунощ търговецът видял далече пред себе си светлина; корабът приближил: явил се град със светло пристанище. Като стигнал корабът на пристанището, притекли се хора, помогнали на самотния моряк да върже въжетата и го запитали къде му са другарите: чудно им се виждало, че сам човек може да се справи с такъв голям кораб. Той казал, че морски разбойници ги нападнали и в бой с тях паднали моряците му, а той едва успял да се отърве, като пуснал кораба — да го духа вятърът, накъдето може.

Градът, където спрял корабът, се оказал същият, отдето търговецът бил купил преди време робинята. Намерили се на пристанището носачи, които пренесли сандъците и торбите в същата странноприемница, дето живял по-рано търговецът. Те не знаели какво има в тия сандъци и торби, но всички, които били на пристанището в оня час, видели куповете скъпоценни камъни, натрупани в кораба, и почнали да пресмятат колко злато ще да струва това голямо съкровище. Додето да натовари тия камъни в чували, търговецът се вече прочул между ония, които сновели по пристанището, като най-богат човек на света. Разчуло се и в града, че в тая и тая странноприемница слязъл един търговец, който бил дал на всеки носач, за да му пренесе по малко стока от кораба до града, по един безценен камък, едър като яйце. На сутринта вече целият град знаел за това. Стичали се хора отвред да видят големия богаташ, но той не излизал от странноприемницата. Любопитните били толкова много, че цялата улица се задръстила с хора. А търговецът в това време още спял, уморен от път. Когато се събудил и поръчал да му донесат нещо за ядене, самият съдържател влязъл в стаята му да го поздрави. След като говорил за това, за онова, съдържателят казал на търговеца, че един златар иска да поговори нещо с него.

— Нека дойде — рекъл търговецът.

Влязъл същият златар, комуто преди време била продадена гривната на царската дъщеря. Златарят не познал търговеца, защото тоя се бил много променил; отслабнал от път и страдания, брадясал, облечен в скъсани дрехи той съвсем не приличал на такъв богаташ, за какъвто го представяли хората. Но златарят знаел, че понякога и най-богатите хора вървят окъсани, та се не почудил, а направо почнал да разказва кое го накарало да потърси богаташа.

— Чух — рекъл той — от мнозина тая заран, че си имал скъпоценни камъни, толкова едри, колкото нямало на короната на никой цар. Преди време един момък — види се, изпаднал царски син — ми продаде една много скъпа гривна. Аз нямах толкова пари, колкото струваше накитът, но той се съгласи да ми я отстъпи за толкова, колкото му броя, защото му трябваха пари. Които видяха гривната, все разказваха за нея. Чул и един царски син, та пратил хора да я купят от мене. Продадох я и спечелих два пъти повече от това, що бях платил на момъка. Преди някой и друг ден в дюкяна ми дойдоха същите царедворци и ми поръчаха да направя корона за царица, но с най-едрите скъпоценни камъни, които могат да се намерят по земята. Колкото са по-едри камъните и колкото по-скоро направя короната, толкова повече ще ми платят. Царедворците ми пошепнаха на ухото, че царският син, който ги пратил, искал да се жени за една царкиня, но тя му била казала, че няма да го вземе, додето й не направи такава корона, която да струва повече от всички царски корони. Тая заран дойдоха в моя дюкян двадесет души носачи, на които ти си дал снощи по един скъпоценен камък. Аз купих всичките двадесет камъка, защото са едри и хубави: по-едри от тях не съм виждал. Но всички те са или зелени, или сини. А за короната трябват камъни с всякакви цветове. Дойдох при тебе да видя каква ти е стоката и ако е за продан, да си избера, каквото ми трябва.

Търговецът се зарадвал твърде много, като научил, че жена му не се е още поженила за царския син и че отлага нарочно сватбата. Зарадвал се и от това, че можал да узнае от златаря в кое царство и в кой град живее жена му.

Той изсипал на пода една-две торби, от които златарят си избрал десетина едри камъка с различни цветове.

— Колко искаш за тях? — попитал купувачът.

— Колкото дадеш ти — отвърнал търговецът.

— И на тебе ще кажа — рекъл златарят, — както казах едно време на оня момък: не мога да ти платя толкова, колкото струват камъните, но ще ти дам, колкото имам, а за другото ще те моля да почакаш, докато свърша короната.

— Добре — казал търговецът. — Както речеш, тъй да бъде. Но и ти ще ми направиш една услуга.

— На драго сърце — съгласил се оня. — Какво ти трябва? Всичко ще направя. С радост ще услужа, колкото мога, на човек, който има такова голямо доверие в мене.

— Когато направиш короната, искам да я видя.

— Само това ли? — почудил се златарят. — Бива, бива! Щом стане готова, веднага ще те извикам.

Златарят си отишъл и още същия ден пратил на търговеца пет сандъка жълтици. Търговецът намерил хора, които продавали бащините му стоки по ония краища, купил им един кораб, натоварил в него сандъците и торбите със скъпоценни камъни, запечатал ги със своя печат и поръчал на хората да ги отнесат на баща му. В същото време писал и на баща си, че му праща скъпа стока, но го моли да види дали на сандъците и торбите стои неговият печат. В кораба натоварил и петте сандъка жълтици, като извадил от единия толкова, колкото мислел, че ще му стигнат за път и за разноски. Когато короната била готова, златарят извикал търговеца да я види. Но този не разбирал от златарска работа: той искал само да узнае къде ще се носи короната. Когато тръгнали хората да носят короната на царския син, търговецът се качил в същия кораб. Пътували дни и нощи, стигнали до един град. Хората, които носели короната, видели в кораба търговеца на безценни камъни и се заприказвали с него. Той им казал, че пътува за същия град: имал да съобщи нещо на един царедворец. Слезли на пристанището и отишли веднага в двореца. С тях бил и търговецът. Царският син, който щял да се жени за царкинята, като неин годеник живеел в двореца. Той посрещнал златарите, дал им по сто жълтици за награда, че са му донесли короната, и останал много благодарен, като я видял. Той пратил да повикат царкинята да види ще я хареса ли и тя. Дошла царската дъщеря. Разгледала короната отсам-оттам, но не я харесала: тия камъни й се видели изкуствени; такива едри камъни никъде не можели да се намерят. Златарите я убеждавали, че не са подправени; те сами познавали човека, който бил донесъл камъните на господаря им.

— Къде е тоя човек? — запитала царкинята. — Нека дойде да поговоря с него!

Те посочили търговеца, който бил с тях. Той изгледал царкинята и царския син, па рекъл:

— Затова съм и дошъл тук, защото знаех, че не ще повярвате в истинността на камъните. Аз ще ви кажа къде се намират такива едри камъни. Те лежат вдън морето, около един остров. Морските коне ги вадят с устата си презнощ да им светят, когато пасат по ливадите на острова.

Той говорел и все се взирал в царкинята. Тя го загледала и познала, че това е нейният съпруг. Царският син казал на ония, които му донесли короната, да дойдат на другия ден да им плати. Те си излезли. С тях си тръгнал и търговецът на скъпоценните камъни, но царкинята го помолила да остане, че искала нещо да го попита.

— Подир два-три дена — рекла тя — ще бъде сватбата ми. Аз искам да подаря на своя годеник нещо, което съм поръчала, и всички, които са го видели, го много хвалят. Ти, като разбираш от скъпоценни камъни, наемаш ли се да прецениш колко струва тоя подарък.

— Наемам се — рекъл търговецът.

— Тогава ела с мене да ти покажа подаръка.

И тя повела търговеца през двореца към своята стая. Разбира се, царският син не можел да дойде с нея, защото знаел, че тя иска да го изненада с подаръка. Отишли в стаята на царкинята. Там се наговорили вечерта търговецът да я чака зад двореца, до един голям орех; една слугиня щяла да му отвори вратичката към градинката, щом потропа три пъти. Мръкнало се, търговецът отишъл, та потропал на вратичката и слугинята му отворила. Почакал малко под ореха; дошла царкинята, облечена в мъжки дрехи: тя носела две големи кърпи, в които била свързала най-скъпите си накити и ядене за по пътя. Слугинята била подкупена да не казва накъде е тръгнала господарката й, та додето царските хора търсили насам-натам царкинята, тя прехвърлила с мъжа си границите на царщината. Царят разбрал, че дъщеря му е избягала, и пратил по всички пътища конници да я застигнат, но никой не можал да я намери. Вместо да вървят по друма, царкинята и търговецът поели горските пътеки, дето не можел да ги догони никой. Дълги дни пътували те по места, дето рядко стъпвал човешки крак.

Един ден двамата седели в някаква глуха гора, морни от път. Както си разказвали един другиму приключенията, що преживели, откак били разделени, уморената жена заспала на скутите на мъжа си. Той бил също уморен, ала се силел да прогони съня, като се боел да ги не нападне отневиделица лют звяр. Както седял, дошло му на ум да види носи ли жена му същата гривна, за която разправял златарят. Запретнал й ръкава: гривната била на ръката й. Той откопчал гривната и почнал да я гледа. Тъкмо в тоя миг един голям орел, като помислил — види се, — че човекът държи змия, се спуснал като стрела от висинето и грабнал гривната от ръцете му, па полетял с нея и кацнал на едно дърво. Търговецът го видял как я кълве; той набрал от земята камъни и почнал да замерва с тях орела, но птицата прелитала от дърво на дърво и не изпускала гривната. Човекът тичал дълго и замерял орела, докато птицата се изгубила от очите му. Той прежалил най-сетне накита и се върнал да дири жена си, но как да я намери в тая гъста гора? Викал я по име, търсил я, но нито нечий глас му се обаждал, нито можал да види къде е жена му. Тъй се лутал той цели часове, тръгвал ту по тая пътека, ту по оная, докато избил в някакви диви съвсем невиждани места. Стъмнило се и той, отпаднал от умора, легнал на една мъхната поляна да спи.

Когато жената се събудила, погледнала наоколо и видяла, че мъж й не е там, но помислила, че е отишъл да събира дърва, за да запали огън. Станала, та се измила на извора и седнала да го чака. Когато се позабавил, почнала да го вика, но ничий глас не й се отзовал. Тръгнала да го търси, но не го намерила. Пак се върнала на мястото, дето спала преди това, и чакала дълго, но мъж й все не се връщал. Тя почнала да плаче. Пипнала се за ръката и видяла, че й няма гривната. Нищо не могла да разбере: ако мъж й я е оставил в тия горски пущинаци, защо е взел гривната, а не двете кърпи с накити? Като разбрала, че и плач не помага, царкинята си взела в ръце вързопите и тръгнала да търси мъжа си. Вървяла, скитала се, лутала се, викала го по име, но никой не й се обаждал. Три дена се губила по горските пущинаци, а на четвъртия излязла на една гола планина. Оттам видяла в полите дълго и широко поле, а сред него — голям град. Слязла от планината и се запътила за града. Като стигнала там, попитала първия, когото срещнала в коя странноприемница спират търговците; човекът я напътил и тя отишла там.

В тая странноприемница се срещали всички търговци, които прекупуват и препродават ниви, ливади, къщи, чифлици и други имоти. Посетителите помислили, че преоблечената царкиня е някой млад търговец. Неколцина се събрали около новодошлия и го попитали каква стока има намерение да купува. Той им казал, че иска да купи някой хубав чифлик, стига да е на морето. Те му казали, че имат такъв чифлик за продан: много голям, с няколко села и малка скеля за товарене жито, но бил много скъп.

— За пари — рекъл търговецът — няма да говорим. Стига да го харесам, ще ви дам, колкото искате.

На другия ден отишли да видят чифлика. Младият търговец го много харесал и казал на стопанина да дойде в странноприемницата да му плати. След няколко дена при малката скеля на чифлика почнали да работят стотина майстори, а подир някой месец и друг там се издигнала голяма къща — току-речи цял дворец. Направили до къщата странноприемница и големи хамбари за жито и други стоки. Малката скеля станала сега вече първо пристанище на тоя бряг; всички кораби почнали да спират там.

Новият господар се заселил в голямата къща, а в странноприемницата назначил управител и прислужници, стоварил вино, ракия, каквото трябва за ядене; после заповядал на управителя — какъвто чужденец или бедняк и да дойде, да му дават ядене и пиене, без да му вземат пари, а иска ли някой сиромах помощ — да го пратят при господаря.

Мъжът на царкинята претеглил по-голяма мъка. Той дълго време скитал в оная непроходима гора; ял диви круши, трънки, киселици, за да живее. Дрехите му се съвсем изкъсали, та заприличал на дивак. Най-сетне и той излязъл из гората, но на другата страна на планината. Пред него се открило друго широко поле, което водело към морето, а по полето се виждали няколко села. Тръгнал за най-близкото село. По пътя срещнал един поп, който отивал по селата наоколо да си търси ратай. Попът го запитал дали той не ще иска да остане да му слугува.

— При нас няма много работа — рекъл попът. — Двама сме с попадията. Имаме малко ниви за оран, по някоя ливада за коситба, десетина овце и тоя кон, що яздя сега. Това ти е всичката работа. Главяваш ли се?

Богатският син се поколебал. Кога бил орал и косил той през живота си! Кога бил хранил волове и коне, кога бил пасъл овце! Но и гладно не се стои. Той казал на попа, че не бил никога работил полска работа и не знаел да гледа добитък.

— Нищо, синко! — рекъл попът. — Ще се научиш. Селска работа се лесно учи. Никой не се е родил научен. Хайде де, недей му много мисли! Целувай ръка, па да вървим вкъщи!

Нямало що да прави човекът, съгласил се. Отишли в поповата къща. И попът, и попадията се случили добри хора: обичали го като свой. Той им шътал цели три години. През пролетта на третата година попът го отвел един ден в гората — да му покаже за оран една нива, която не била работена от дълги години; другите ниви били вече разорани: още тя оставала.

— Разори и нея — казал му попът, — посей я с пшеница, а после ще си свободен, чак додето дойде време за коситба и жътва.

На другата заран ратаят рано-рано се запътил за нивата и почнал да работи. Около пладнина спрял воловете и ги пуснал да пасат, а той извадил от торбата хляб и седнал под едно голямо дърво да похапне. Наял се и легнал под дървото да преспи малко, додето се дигне маранята. Тъкмо се бил унесъл в дрямка, разбудил го някакъв птичи писък. Станал и погледнал към дървото: там имало орлово гнездо; една змия била попълзяла горе и искала да изяде орлетата. Ратаят се покатерил по дървото, замахнал с брадвата и отсякъл главата на змията. После погледнал орлетата и рекъл:

— Ах, проклет род! От вас тегля толкова време: някой от вашия род ми грабна гривната и ме остави без жена. По ваша вина страдам и робувам вече три години, па кой знае дали не ме чакат още тегла?

И той замахнал със секирата, па — цап! цап! — насякъл и орлета, и гнездо. Сетне пак слязъл от дървото и легнал да си почине. Но и сега не лежал дълго, защото чул тъкмо над себе си някакво страшно фучене, сякаш се задава тъмен градоносен облак. Погледнал нагоре и видял, че над него се спуща един страшен орел. Ратаят дигнал брадвата и щом голямата птица простряла нозете си да го сграбчи като с куки, той замахнал, та й отсякъл главата. В същото време нещо лъскаво се търкулнало от шията на орела на земята. Скочил ратаят — и какво да види: гривната! Той я грабнал и от радост вече не му се работело. Но като й се понарадвал, ще не ще, уловил пак ралото. Минал две бразди наоколо, а на третата — тъкмо сред нивата — палешникът се ударил в нещо твърдо и то иззвънтяло. Навел се ратаят да види: меден капак. Разкопал наоколо, па отхлупил капака и намерил голям меден котел с жълтици. Човекът не вярвал на очите си. Взел две-три жълтици, поразгледал ги и като се уверил, че е наистина злато, рекъл си:

„Сега вече да има да взема попът да му шътам! С тия пари мога да тръгна да диря жена си — където и да е. Само да не са я разкъсали люти зверове!“

Най-напред той решил да иде в града на златаря: оттам да прати на баща си писмо по верен човек — да го пита не се ли е върнала жена му. А ако не се е върнала, ще тръгне вече да я дири. Той скрил гривната в котела, захлупил го и го зарил със земя. После повел воловете и си отишъл вкъщи.

— Не може, дядо попе — рекъл той на господаря си, — да се оре тая нива, цяла е с камъни. Един голям камък насмалко щеше да ми счупи ралото.

— Нищо, синко — рекъл му попът. — Като не се оре, ще я оставим. Догодина, дай Боже здраве, ще взема надничари да я изкопаят и да извадят камъните: тая нива не е орана от много години.

Вечерта ратаят казал на попа, че му било много домъчняло за домашните, та го моли да си намери човек на негово място: искал да си отиде.

— Добре, синко, добре — казал попът. — Ето ти заплатата за трите години: триста гроша. А понеже ми добре работи, давам ти още двадесет и пет гроша горница. Само се пази от лоши хора — да те не оберат из пътя: всякакви хора има.

— Аз съм намислил да направя нещо с тия пари — казал ратаят на попа. — Из нашенско просото е скъпо, а го много купуват, за да правят боза. Тука — гледам — е евтино. Та мисля да купя за тия пари просо и да го отнеса там; все може да спечеля някоя пара.

— Хубаво си намислил, синко — насърчил го попът. — Добра печалба ще вземеш. Яхни коня, па иди хей в онова голямо село: там има много просо. Пазари се със селяните да ти го стоварят право на скелята; тъкмо сега там има един кораб, който товари жито: евтино ще ти вземе.

Ратаят яхнал коня, но не отишъл в голямото село, а в едно малко, по-близко; там знаел, че има кацар. Отишъл при него и го запитал за колко време може да направи четиридесет бурета.

— Бурета имам — рекъл кацарят, по не толкова, колкото искаш. Ако платиш по някой грош и друг по-скъпо, мога да ти натъкмя четиридесет и до утре вечер.

— Добре — казал ратаят, — приготви ги.

На другата вечер той наел две-три коли, натоварил буретата и ги откарал на поповата нива. Там ги издънил от едната страна, насипал в тях земя, турил сред пръстта по една купчина жълтици, затъпкал ги отгоре пак с пръст и ги задънил. В едно от буретата, на което поставил знак, сложил и гривната, като я завил в шума. Цяла нощ работил. На разсъмване откарал буретата на пристанището. Главатарят на житарския кораб натоварил буретата и обещал да му ги откара до оня град, без да му вземе пари, като го видял, че е съвсем беден човек. Той му поръчал да си вземе, каквото има още за вземане, и да дойде по-скоро, че корабът щял вече да тръгва. Ратаят откарал колата на селяните, качил се на коня и отишъл бързо при попа да си вземе сбогом.

Но попадията, за да направи добро на тоя беден и трудолюбив човек, седнала да му сготви нещо за по път и го задържала за обяд.

— Седи, синко, седи! — почнала да го успокоява тя. — Може ли без обяд да тръгнеш? Ей сега ще стане! А ти недей слуша какво ти е казал морякът: те са всички такива: тъй ти е рекъл, ама кой го знае дали и довечера ще тръгне! Три години си ни шетал: бива ли да те пуснем без хляб за по път?

Попадията замесила погача, уловила да сготви две-три кокошки, напълнила една бъклица вино и друго, каквото трябва за такъв дълъг път. Наредила тия неща в една торба, па седнали да обядват. Нахранили и напоили ратая, изпратили го вън от селото и се простили с него. Той тръгнал за пристанището и все бързал, но като стигнал там, корабът вече едва се виждал сред морето.

Чудил се какво да прави човекът: да се върне при попа и отново да се глави ратай — било и тежко, и безполезно. Друг кораб нямало на пристанището. И той се решил да тръгне пешком по брега — дано свари кораба на другото пристанище. Тъй ходел той все край морето — от пристанище на пристанище — цяла седмица, но не видял никъде тоя кораб, па и други по онова време нямало. Стигнал до една голяма река. Нито мост имало, нито брод. Трябвало да върви няколко дена нагоре покрай реката, за да намери брод. Изпаднал в едни пусти скалисти стръмнини, катерел се като дива коза по канарите, пак се спускал надолу, докато намерил брод. Минал реката, но трябвало още толкова дни да върви, за да се върне при морето. В това време ял къде корени, къде диви плодове, къде киселец, колкото да не умре от глад. Но до морето не можал да стигне, защото се изпречило пред него едно непроходимо място. Той трябвало да се изкачва по една стръмнина, сред скали и сипеи. Пълзял нагоре, душата му щяла да излезе от умора, докато стигнал билото на планината. Оттам видял пак морето, отвъд планината. В полите на тая планина се простирало едно равно и широко поле с хубави села, градини, лозя и ливади. Колкото и да бил изморен, скитникът се насърчил от тая гледка и почнал да слиза от планината. В първото село, дето било на пътя му, той се пресрамил и поискал от една къща хляб. Дали му хората да се наяде, а сетне тръгнал по-натам, закъм приморските села. Като минавал през едно голямо село на морския бряг, видял, че префучала като стрела по пътя една колесница, теглена от четири коня, а в нея седял един хубавец момък. Хората, които се случили на пътя, се поклонили с голяма почит на момъка и той им кимнал с глава. Скитникът запитал една баба, която минавала оттам, кой е тоя хубав момък; тя му отвърнала:

— Мигар не го знаеш? Той е нашият господар. Тия няколко села са все негов чифлик. Той си живее хей там, отвъд селото, досам морето. Неговата къща е като дворец — висока, хубава и наредена. Много ни е добър господарят и много помага на бедни, сираци и вдовици. Там има една странноприемница — с години да живееш в нея, да ядеш и да пиеш, пет пари няма да ти вземат. На много хора в неволя той и с пари е помагал.

Като чул това, скитникът поел пътя закъм господарската къща. Щом отминал селото, видял край морето няколко високи и спретнати сгради. На една от тях пишело с едри букви, които можели да се четат още отдалек:

Скитникът влязъл в тая сграда: тя била прочутата странноприемница. И наистина бабата не го била излъгала. Щом влязъл, слугите го посрещнали, като че влиза някой богаташ, който на излизане ще им напълни шепите с пари. Поканили го да седне. Завчас му донесли ястие и питие. Когато се мръкнало, отворили му една хубава стая с чиста постелка, без да гледат окъсаните му селски дрехи и калните му пробити цървули. Сутринта му внесли вода да се измие и му сложили кафе. Той стоял там ден-два, докато си почине добре. На третия ден дошъл на пристанището един кораб. Скитникът решил да поиска от господаря пари — колкото да може с тоя кораб да отиде до града на златаря, за да си вземе бъчвите и да прати на баща си писмо. Затова помолил уредника да го заведе при стопанина. Той го отвел.

Младият господар бил добър и любезен с всички. Разпитал ратая отде иде, какво работи и накъде мисли да върви. Скитникът му разказал как шетал на попа, как получил от него триста гроша, как купил с тях просо, насипал го в четиридесет бъчви и го пратил в тоя и тоя град по един кораб. Сетне ратаят помолил господаря да му даде в заем пари, за да си потърси просото.

— Просото ще си намериш и без пари — казал господарят на чифлика. — То е у мене. Преди една седмица оттук мина един кораб и неговият главатар ми остави четиридесет бурета просо. Той ми каза, че то било на един сиромах ратай от еди-кое си село. По думите ти се вижда, че просото е твое.

Скитникът толкова се зарадвал, дето му се намерило просото, че почнал от радост да целува ръцете на стопанина и да дума:

— Ох, господарю, Господ всичко добро да ти даде! Ох, моето златно просо! Добре, че се намери!

Чифликчията си рекъл на ума, като го гледал:

„Как се радва сиромахът! За някакви бурета с просо в каква радост изпадна! Бедният човек, в тях е вложил всичко, що е имал!“

Господарят станал и завел скитника в склада, дето били наредени бъчвите с просото. Онзи почнал да ги прехвърля една по една — да види дали е там отбелязаната бъчва. Като я намерил, отсякъл дървените обръчи, бъчвата се разглобила, земята се разсипала и от нея се посипали жълтици; но той не пипнал златото, а разровил пръстта и извадил оттам една голяма топка зелена шума. Бързо-бързо развил шумата и пред очите на господаря блеснала скъпоценната гривна.

— Какво е това? — запитал учудено стопанинът.

— Ах, господарю — рекъл скитникът, — сега ще ти разкажа всичко. В тия четиридесет бъчви има жълтици, а не просо, но тая гривна струва за мене хиляди пъти повече не само от жълтиците, а и от всички богатства на света. Тя ми е най-скъпият спомен от една жена — колкото хубава, толкова и добра. Тя беше моя жена, но, види се, не ми е било писано да живея с нея, затова първия път ми я отвлякоха с измама, а втория път се изгуби в една гъста гора, дето сигурно зверове са я разкъсали. Аз съм ти толкова благодарен, господарю, задето ми помогна да намеря тоя скъп спомен, че ще ти разкажа цялата повест на своя живот.

И той разправил на чифликчията всичко — от игла до конец. Младият човек се трогнал толкова много от страданията на скитника, че не можел да задържи сълзите си. Когато бил свършен разказът, жената се открила на мъжа си и му разправила всичко, което тя била преживяла, откак се разделили в гората. Радостта на двамата нямала край. Още на другия ден те продали чифлика и със същия кораб, дето бил спрял на пристанището, заминали за родния град на търговеца.

Три самовилски коня

Един човек си имал трима синове. Двамата по-големи често се подигравали с малкия си брат, смятали го за глупав и го пращали да върши все най-тежката работа. Той ги слушал и не казвал нищо, защото искал да има вкъщи мир. Баща им бил стар и често боледувал. Веднъж го хванала дълга болест и той, като виждал, че вече му се свършват дните, повикал синовете си, па им казал:

— Познавам по всичко, чеда, че ми е дошъл краят: няма дни за мене. Всичко, що имам, ви оставям да си го поделите братски, но ще ви моля само за едно: закълнете ми се и тримата, че всеки ще преспи по една вечер на гроба ми.

Тримата братя се заклели, че ще изпълнят бащината си воля. Боледувал старецът още няколко дена, па умрял. Погребали го синовете му и си разделили цялото наследство; двамата по-стари взели имота, а на малкия не дали нищо.

— Не е за тебе земя и стока — рекли му те. — Нали те виждаме какъв си глупав: ще пропилееш всичко, ще те окрадат съседите и ще останеш на пътя като просяк. Най-добре ще бъде, ако останеш да работиш при някого от нас: и ще те храним, и ще те обличаме, и на хората няма да ставаш за смях.

Брат им се съгласил и на това. Останал като ратай при един от братята. Вечерта след погребението той казал на най-стария брат:

— Ти си най-голям от нас, хайде върви тая нощ да спиш на бащиния ни гроб. Нали уж се заклехме, когато беше жив баща ни!

А брат му рекъл:

— Я не ставай такъв смешен! Ей, че си глупак! Да имаше малко ум в главата си, щеше ли да ме караш да вървя да спя в гробищата? Баща ни, като всеки човек на тия години, се беше вдетинил, та затова ни караше да му се кълнем. Кой друг е правил това, та и ние да го правим? А ти, ако искаш да си пазиш клетвата, върви! Иди спи, та поне да те удушат вампирите през нощта, а ние все ще се погрижим утре да те погребем.

Глупакът не отвърнал нищо на братовите си думи. Той станал и мълком се запътил към гробищата — да спи на бащиния си гроб. Нищо го не плашело — ни таласъми, ни дяволи. Тъкмо бил заспал, един силен блясък го разбудил. Станал той, озърнал се наоколо и що да види: пред него стои хубав дорест кон; юздата, седлото, стремената — всичко от чисто злато, сърма и скъпоценни камъни, а на седлото — дисаги, пълни с жълтици, и дрехи от сърма, свила и бисер. Момъкът се толкова учудил, като видял коня, колкото се и уплашил. Но конят му заговорил с човешки глас:

— Не бой се, момко, и не се плаши! Аз съм късметът на по-стария ти брат. Той не послуша бащините си думи и погази клетвата си — да спи на гроба на своя баща, затова го напуснах и дойдох при тебе. Стани, та облечи тия дрехи и се качи на седлото ми: ще те занеса, дето заповядаш, за един миг. Тия жълтици са твои: харчи, колкото ти е воля; винаги когато дойда при тебе, все ще ти нося по едни дисаги с пари.

Момъкът облякъл сърмената премяна, а своите дрипави дрехи скрил в гробищата, па яхнал коня и тръгнал от царщина в царщина — да види къде що има. Тъй пътувал цяла нощ и чак на разсъмване се върнал в гробищата, слязъл от коня и си облякъл скъсаните дрехи. Конят му казал тогава:

— Отскубни си един косъм от гривата ми; когато ти потрябвам, потрий го между пръстите си — и аз ще дойда веднага.

Сетне конят се изгубил, а глупакът си отишъл вкъщи. Научили се съседите от братята му, че спал на гробищата, а от съседите се разчуло по цялото село. Кой дето видел момъкът, все му се подигравал. Но той си мълчал. Вечерта, щом се мръкнало, отишъл пак да спи на бащиния си гроб. Тъкмо бил заспал, отново го събудил някакъв чуден блясък. Сега се явил друг кон, черен, пак така натъкмен. Той бил късметът на средния брат. И той казал на момъка същото, което му казал предната нощ дорестият кон. Пак яхнал момъкът коня, а на съмване си отскубнал и от неговата грива един косъм и си отишъл у дома. На третата нощ се явил бял кон, по-хубав от първите и още по-добре нагизден. Той рекъл на момъка:

— Аз съм твоят късмет. Каквото и да поискаш от мене, ще ти донеса. Дето и да пожелаеш, ще те отнеса.

— Не ща — рекъл момъкът на късмета си — да ме носиш още никъде. Когато ми потрябваш, сам ще те извикам.

И той отскубнал от гривата му един косъм, взел от дисагите жълтици, колкото можал да понесе, и си тръгнал за къщи. Полунощ било вече, та когато потропал на вратата, суеверните му братя се изплашили и не искали да му отворят. Единият рекъл:

— Ето че и брат ни се е вампирясал, та иде да ни души посред нощ. Сигурно дяволите са го разкъсали и той е станал таласъм.

А другият почнал да кълне и да бае, както бил чувал, че правят хората, когато пъдят отнякъде вампир.

— Бягай оттука, зло нечисто, главня ти под носа, кошери ти наглава, къпина ти пред нозе, вълк ти насреща!

Баял, викал, каквото знаел, дано го прокуди, но момъкът все тропал и молел да му отворят. Те го държали чак докато пропеят три пъти петлите, и едва тогава му отворили. Влязъл брат им вкъщи, па почнал да си бърка в джобовете и пазвите и да вади жълтици, едри като конски плочи. Натрупал цял куп злато. Братята му се чудели и го питали отде ги е откраднал.

— Не ви е грях! — рекъл им той. — Защо сте такива неверници? В таласъми и дяволи вярвате, а не вярвате в баща ни. Тия пари бяха мой късмет, но аз ви ги оставям — да ме помните. Ако бяхте удържали клетвата си, и вие щяхте да имате пари — повече от тия, но вие си погазихте клетвата, що дадохте пред татко. На себе си зло направихте. Аз ще си вървя сега: останете тук, та се радвайте на имота си, па простете на своя брат глупак, ако е нещо сгрешил пред вас.

Той тръгнал към вратата и те едва тогава се свестили и разбрали думите му. Скочили да го върнат и да го питат къде е намерил тия пари и дали има още, но той вече излязъл. Когато отворили след него вратата, видели, че на двора пръхти хубав бял кон, цял в злато, бисер и скъпоценни камъни, а брат им съблича своите дрипави дрехи и облича сърмена премяна. Додето смаяните момци да разберат сънуват ли, или гледат наяве това, брат им пъхнал своите парцаливи дрехи в дисагите на коня, метнал се на седлото и се изгубил.

Към пладне момъкът слязъл при един голям и хубав град. Той си облякъл пак дрипите, а сърмената премяна турил в дисагите и пуснал коня да си върви. Влязъл в града, ходил по улиците, минал и покрай царския дворец. Тъкмо като зяпал натам, царската дъщеря се показала от един прозорец. Той я видял и очите му останали в нея: толкова хубава била, че сякаш слънце греело от лицето й. Царкинята затворила прозореца и се изгубила, а той обикалял чак до вечерта, да види няма ли да се покаже пак хубавицата. Но тя се вече не вестила на прозореца. На другия ден момъкът пак минал оттам и видял царкинята. Пак обикалял, додето се мръкне, но тя се вече не показала. Оттогава всеки ден почнал да минава край двореца. Наблизо до сградата на двореца била царската градина. Там имало всякакви плодни дървета, цветя, лозя, зеленчуци. Като видял царският градинар, че някакъв момък с окъсани селски дрехи обикаля всеки ден и по цели часове виси край градината, веднъж го запитал:

— Защо стоиш тук бе, момче? Няма ли за тебе работа?

— Чужденец съм — рекъл момъкът, — не познавам никого тук, нямам свой човек. Не знам къде да търся работа; а пък и гладно се не стои: ето, днес нямам вече една пара; нямам и хляб с какво да си купя.

— Ако искаш да работиш — казал му градинарят, — работа много. Ела при мене да ми помагаш!

— Да дойда, майсторе — съгласил се момъкът. — Какво ще работя при тебе?

Царският градинар отвел момъка в градината и като му показал лехите и дърветата, рекъл:

— Тука ще работиш. Тежка работа няма. Ще копаеш, ще плевиш, ще поливаш. Когато аз изляза по работа, ще пазиш да не дойде някой да направи нещо пакост. Хей там, в оная колиба, ще спиш. Храна ще ти дават от време на време. Ако постоиш повечко и работиш добре, ще научиш занаята и ще станеш царски градинар като мене.

— Добре, добре, майсторе — казал оня, — ще те слушам, ще изпълнявам всичко, що ми поръчаш, ще ти работя.

Оттогава глупакът станал работник в царската градина. Работил повече от месец и все поглеждал към прозореца на двореца, но там вече не се показвал никой. Очите на момъка били все в прозореца: тръгне ли по работа, оттам ще мине; излезе ли за малко нанякъде градинарят, работникът ще се изправи под прозореца. Но през тоя месец прозорецът нито веднъж не се отворил. Градинарят видял, че момъкът зяпа натам, но си рекъл:

„Заплес е това момче, ама пък добре работи. Похватно е и не си скъпи силите. Много добре ми помага. От мене повече работи. Всичко слуша и лесно запомня.“

Един ден той поискал да излезе из града и поръчал на момъка да гледа добре градината. Работникът седнал пред колибата и пак се загледал в прозореца. Тоя път прозорецът се отворил и царкинята се показала. Тогава момъкът скочил, отишъл зад колибата, потрил първия косъм между пръстите си и тозчас се явил дорестият кон, късметът на най-големия брат. Момъкът извадил бързо сърмените дрехи, съблякъл си парцалите, пременил се и яхнал коня. Но тъкмо препуснал по градинската пътека, видял, че момата била вече затворила прозореца и се била скрила. За да я накара да се покаже отново на прозореца, той разиграл коня из градината, сякаш се намира някъде на полето. Почнал онзи кон да тича, да скача, да гази де що намери: не останали ни цветя, ни трева, ни зеленчуци — всичко било изпотъпкано. Девойката се показала на прозореца, отворила го и дълго гледала юнака. Но той се уплашил, че може вече да дойде господарят му, та слязъл от коня, съблякъл сърмената премяна и си навлякъл отново скъсаните дрехи. Царската дъщеря видяла всичко, що прави работникът; той й се много харесал; щом видяла, че си съблича сърмените дрехи и облича парцаливите, тя стькнала една хубава китка цвете, обнизала я с бисер и безценни камъни и му я пратила по своята вярна слугиня.

Дошъл си царският градинар и като видял голямата пакост в градината, хванал се за главата. Но работникът изтичал веднага пред него; почнал да плаче и да се преструва, че трепере от страх.

— Какво е това? — викнал ядосано градинарят. — На що се е обърнала царската градина? Къде ти са били очите? Нали уж те оставих да пазиш, а ти сигурно си заспал! Знаеш ли какво ще направи с нас двамата царят, ако се научи: ще ни отсече веднага главите! Казвай де, какво мълчиш?

— Ох, майсторе — почнал да плаче работникът и да се тюхка.

— Да знаеш какво стана! Да знаеш какво стана!

— Виждам аз какво е станало! — викнал още по-силно градинарят. — Казвай по-скоро, кой е влизал с кон в градината, че я е изтъпкал тъй? Казвай, че ей сега ще те заколя!

— Ох, майсторе — въздишал и плачел работникът, — и сега не мога още да си събера душата от страх! Долетя кой знае отде един страшен юнак, цял в злато и сърма облечен, яхнал един бесен кон — и той в злато и сърма стегнат. Па като препусна по градината, както си разигра коня, не чува що му се говори, лети като бесен! Аз виках, виках, па като разбрах, че ще ме сгази с оня луд кон, побягнах в колибата и се скрих.

Градинарят се разлютил, колкото и да обичал момъка, и продължавал да крещи и да му се кара. Чула и царската дъщеря укорите; за да види отблизо работника, тя излязла в градината и запитала градинаря защо се кара на момъка. Той разказал всичко и се оплакал, че ако царят види голямата пакост в градината, ще го изпъди, па може дори да го убие. Царкинята рекла:

— Ех, голяма работа! За една неделя ти ще поправиш всичко. Колко пакост ти е направил оня юнак?

— За да поправя всичко, светла княгиньо — рекъл градинарят, — трябва да повикам сума работници и да им платя от себе си.

— Лесна работа — казала царската дъщеря. — Аз ще ти дам сто жълтици да платиш на работници, за да поправите разваленото и да засадите цветя.

И тя си отишла в двореца, а оттам пратила по слугинята сто жълтици на градинаря. Още същия ден той почнал поправките; посадил нови цветя, разкопал други лехи, засадил зеленчуци, оправил пътеките и ги настлал с пясък. Работникът му помагал с голямо прилежание; той скоро научил да върши всякакви градински работи: всичко правел, без да чака градинарят да му заповяда. Като видял градинарят, че помощникът му може да върши всичко, без да му стои човек над главата, той почнал все по-често да излиза из града и да оставя момъка сам, но винаги му поръчвал да пази добре градината. Един ден градинарят излязъл рано и казал на работника, че ще се върне чак привечер.

— Гледай — рекъл му той — да не се случи пак нещо лошо като онзи път! Ако дойде човек и почне да пакости, веднага извикай някого от пазачите на двореца!

Току-що излязъл градинарят, момъкът извадил втория косъм, потрил го с пръсти и се явил черният кон. Облякъл пак сърмените дрехи и почнал да препуска по градината; момата го видяла и веднага излязла на прозореца. Той изтъпкал цялата градина и чак след като се изморил от бяг и лудуване с коня, слязъл, па си облякъл скъсаните дрехи. Тоя път царкинята му пратила едно хубаво златно сандъче, в което бил сложен нейният лик, изработен върху слонова кост и украсен с бисери, скъпоценни камъни и злато.

Върнал се вечерта царският градинар; като видял, че градината е цяла превърната на купища пръст и пясък, из които стърчат тук-таме скършени стръкове цветя, а повечето клонки на овошките са изпочупени, щял да припадне. Работникът пак се затекъл да го посрещне с плач и тюхкане и му разказал как дошъл втори юнак с черен кон, още по-луд от първия, та изгазил всичко и изпочупил де що види. Цял ден тичал юнакът по градината и я обърнал на купища пръст.

— Ами ти де беше? — развикал се отчаяният градинар. — Къде ти бяха устата бе, глупчо? Защо не извика царските пазачи? Ти пак си се скрил от страх, а той е правил, каквото му е било угодно. Тая работа не може тъй. Аз ще те изхвърля още сега: вземай си дрипите и си върви! Що ми струва твоето шътане и твоята работа, като оставяш хората за един ден да развалят онова, което ние сме подреждали цели седмици!

— Хайде прости ми, майсторе! — почнал да се моли работникът. — Друг път няма да пускам вече никого. Моля ти се, прости ми и сега! Какво да правя! Де ще вървя?

Градинарят не искал да чуе. Той се развикал толкова силно, че го чула чак царската дъщеря и излязла да види що става в градината. Тя утешила градинаря, дала му двесте жълтици и го придумала да не изпъжда работника. Нямало що, майсторът се съгласил. Пак се заели да поправят градината, но лесно ли се поправя? Не се познавало къде е имало преди това лехи, къде са били пътеките, къде какви цветя са били посадени. Най-усърдно работел момъкът; господарят му не можел да му се начуди как е успял за толкова късо време да изпече занаята. Дори почнал да му завижда, защото много работи вършел по-добре и от него.

Порасли цветята и зеленчукът, дръвчетата се поправили, градината заприличала на градина. Един ден роднини поканили градинаря на сватба. Никак не му се отивало, защото се боял да не стане пак нещо, додето той се върне. Но не можел да откаже на поканата, за да не помислят хората, че се гордее, та не иска да отиде. Тръгнал, но съвсем без сърце: сякаш го водели на бесилка; нещо му казвало, че и сега, като се върне, ще намери градината опустошена. Той излязъл, а момъкът извадил белия косъм, разтрил го с пръсти и се явил третият кон, белият — неговият късмет. Облякъл момъкът сърмените дрехи; те блестели от бисер и скъпоценни камъни. Яхнал се на коня и понеже бил решил да не стои вече при градинаря като ратай, изтъпкал де що можал да стигне. Конят изорал земята от край до край, та се не познавало градина ли е било там или угар. Момата гледала от прозореца и след като момъкът слязъл от коня и се преоблякъл, тя му пратила по своята вярна слугиня пръстена си и поръчала да му каже да не излиза никъде вън от града, а да чака, додето дойде време да се оженят.

Като прибрал пръстена, момъкът пак потрил белия косъм, явил се конят, той извадил от дисагите му толкова жълтици, колкото можели да съберат джебовете му, па излязъл от градината. Вратата оставил отворена — да помисли градинарят, че помощникът му е избягал от страх, та не е успял да затвори и вратата. Сетне тръгнал из най-тесните улици, излязъл накрай града и се настанил да живее при една бабичка, която нямала деца. Денем не излизал никъде; само нощем ходел по улиците наоколо.

Върнал се царският градинар; градината била съвсем изравнена; ако имало някъде малко зеленина, то било само около дърветата или по кътищата, дето не може да стигне конски крак. Работникът се никъде не виждал. Господарят му се уплашил, да не би да го е убил юнакът, и почнал да го дири навсякъде, ала не можал да го намери. На другия ден царят бил поканил гости в двореца, на угощение. Той пратил да заповядат на градинаря да набере всякакви плодове от градината за вечеря и да накъса цветя, за да украси празничния чертог. Градинарят се намерил в чудо: как да каже на царя, че градината е изтъпкана? Почнал да плаче и да кърши ръце. Плачът му стигнал чак до двореца. Стекли се слугите и царедворците да видят каква е тая работа; онзи, когото царят бил пратил да поръча на градинаря плодове и цветя, им казал, че от градината няма и помен: от край до край разорана, сякаш са тъпкали по нея триста коня. Градинарят им разказал за двамата юнаци, които били дохождали по-рано да препускат конете си по градината.

— Сигурно и сега — рекъл той — е дошъл пак някой такъв, та всичко е изпотъпкал. Но какво да правя аз, клетият? С кои очи да погледна царя? Отде да му взема цветя и плодове, когато градината е цяла изкъртена, изтъпкана и разорана?

— Не бой се! — почнали да го утешават царедворците. — Ние ще разкажем на царя всичко и той ще ти прости.

Те отишли в двореца и разказали на царя всичко, каквото били чули от градинаря. Един от тях рекъл:

— Царю честити, тия трима юнаци са сигурно научили, че имаш три дъщери, та са влезли в градината да ги видят, когато се покажат на прозорците, и да им се похвалят с юначеството си.

След тия думи царят се замислил. Той наистина имал три дъщери, но двете били вече застарели, та се и не показвали на прозорците; момъкът бил видял най-малката: тя била, която му дала китката, златното сандъче и пръстена. Царят решил да омъжи вече дъщерите си. На другия ден след угощението повикал най-изкусния златар и му поръчал да направи три златни ябълки. Златарят ги направил и донесъл. Царят повикал дъщерите си и им казал, че било дошло време да ги омъжи. Дал им по една златна ябълка и рекъл, че на другия ден ще ги извика да си избират момци; коя когото избере, на него ще я даде.

Още от вечерта било разгласено — колкото ергени има по града, всички да се съберат пред царския дворец. Рано-рано почнали да се тълпят ергените пред двореца пременени и накичени. Като се събрали всички, излязъл и царят с дъщерите си. Момците се наредили и почнали да минават един по един пред тях. Най-старата мома ударила един богат ерген с ябълката по гърдите и го хванала за ръка. Всички събрани почнали да викат:

— Да живее царският зет! Хайде, честито да му е!

Момъкът се отделил с царкинята, а другите ергени почнали да се изреждат отново пред двете царски дъщери. И средната ударила едного. Останала най-малката. Тя гледала по момците, но не могла да види никъде онзи, на когото била дала пръстен. Извървили се всички момци, тя не ударила никого. Баща й я попитал защо си не избира мъж.

— Мигар не харесваш тукашните момци? — рекъл й той. — Защо не удари никого от тях?

— Не, татко — отвърнала тя. — Тук нямаше ерген за мене. Но може в града да има и други момци, които не са дошли, защото не са ги повикали. Заповядай да дойдат тук всички: и слепи, и куци, и недъгави, и болни — каквито и да са, до един да дойдат!

На другия ден царят заповядал да се съберат пред двореца му всички ергени: и бедни, и богати, и здрави, и болни, и недъгави, и читави. Който не дойде — насила да го доведат. Почнали да се събират всички. Царските войници тръгнали от къща на къща да търсят ергени; де кого намерили, все довели. Пак почнали всички да се изреждат един по един пред царя и царкинята. Всички преминали, най-отзад крачел един окъсан момък в селски дрехи, работникът от царската градина. Щом го видяла, царската дъщеря го замерила и ударила с ябълката. Като видели това сбраните, всички викнали из едно гърло:

— Сгреши, сгреши царската дъщеря! Я нека преминат пак всичките: да си избере някой момък според нея, а не тоя селяк!

Преминали още веднъж, та още дваж, но царската дъщеря удряла все селяка. Царят се разлютил и рекъл на дъщеря си:

— Как не те е грях — да ми навлечеш тоя срам на главата? Не се ли намери за тебе по-добър мъж, ами избра тоя никакъв селяк?

А тя уловила за ръка момъка, па рекла на баща си:

— Защо се сърдиш, татко? Нали ни каза — всяка да си избере мъж, какъвто си хареса? Аз си харесах този — и него искам. Ако има нещо срамно в тая работа, срамът ще е за мене.

Царят още повече се разядосал и казал на дъщеря си:

— Хайде, вземи го, щом си го толкова харесала! Но аз не ща и да го погледна: махайте се от очите ми; вървете, дето щете — само да не ви виждам!

Момата не се докачила от тия думи на баща си, но й станало мъчно и казала със сълзи на очи:

— Може да дойде време, татко, ние да ти станем по-мили от другите. Спомни си тогава как си прокудил пред всички своя зет и своята дъщеря!

И тя хванала за ръка момъка и тръгнала с него. Те си отишли в къщата, дето живеел той, при бабата. Вечерта, когато добре се стъмнило, момъкът потрил черния косъм и белия; явили се конете; на единия се качил той, а на другия — тя, след като се облекли в сърмените дрехи, и отлетели. Отишли в един голям далечен град, в чуждо царство, където никой ги не познавал. Накрай града слезли от конете, пуснали ги да си вървят, а те отишли в най-добрата странноприемница. Като ги видели там хората облечени в сърма и коприна, почнали да им се покланят доземи като на цар и царица. Те си наели една стая и повикали съдържателя. Момъкът му казал, че иде с годеницата си от далечен град, за да се венчаят. Родителите на момата не били съгласни да му я дадат, затова тя избягала с него. Помолили го да им стане кум. Той с радост се съгласил. Тъй поживели двамата няколко дена, а в неделята се венчали. Когато излезли от църква, кумът по поръка на младоженеца взел едни дисаги жълтици и хвърлял навред по пътя, отдето минела колесницата. Сватбата станала по-богата и по-весела, отколкото би била в двореца. По целия град се разчуло за богатите младоженци; всички почнали да се тълпят пред къщата на кума, а той всички канел — пак по момкова поръка — да влязат вътре. Дали на всички богато угощение и който влезел, излизал си доволен и весел. Три дни траяли сватбените веселби. На четвъртия ден заранта младоженците станали на ранина, царският зет потрил пак двете влакна и конете дошли, черният и белият. Той взел дисагите от двата коня, изтърсил ги на пода в стаята, дето живеели, па повикал кума си и му рекъл:

— Прощавай, куме, че те будим рано-рано, но днес ние сме пътници. Хайде сбогом, може вече и да се не видим. Ето там оня куп жълтици — вземи си ги за разноските по сватбата.

И като му благодарили и целунали ръка, както е редно, излезли на двора. Там ги чакали конете. Кумът видял двата хубави коня, цели в сърма и злато, и се почудил отде са дошли. Младоженците се качили на конете и додето той отварял вратите, за да минат ездачите, двамата млади изчезнали. Обърнал се кумът, гледа: няма нито коне, нито хора; сякаш потънали под земята.

Три години ходили тъй царската дъщеря и мъжът й. Не останал ни един по-голям град необходен: навсякъде минали, всичко видели. След третата година се върнали в страната, отдето била царкинята, и си купили една къща накрай града. Сега вече никой не ги познавал; не само гражданите били забравили за тях, ами и царят отдавна вече не споменавал името на дъщеря си. А другите двама царски зетьове се перчели и надували около тъста си като петли: те били първи след него в царството.

Наскоро, след като мъжът и жената се заселили в града, случило се, че се разболяла царицата. Болна била от очебол. Колкото лекари викал царят, все я лекували и все не успявали да я излекуват. От ден на ден очите й отивали все по-зле; с едното вече ослепяла, а и другото вървяло на ослепяване. Всички лекари дигнали ръце от нея. Научил се за това и царският зет и казал на жена си. Тя се разплакала от жал и го замолила — каквото прави, да прави, да намери отнякъде лекар, който да излекува майка й. Мъжът потрил белия косъм и се явил конят. Той го запитал не може ли да се намери някъде лекар за тъща му.

— Не може — рекъл конят. — Лекари не лекуват такава болест, но за нея има лек. Лекът й е от слоница. Трябва да отидем далек, там, дето живеят слоновете, в бамбуковите гори, та да издоим някоя слоница и да отнесем на болната млякото: щом й капнем от него в очите, като с нож ще се пресече болката и царицата ще прогледне.

Мъжът се облякъл като лекар и отишъл в двореца.

— Казаха ми — рекъл той на царя, — че имало болен в двореца. Дойдох да го прегледам: дано му намеря лек за болестта.

Царят не познал, че тоя предрешен лекар е зет му.

— Не са те излъгали — рекъл му той натъжено, — царицата е болна. Очите я болят. Лекуваха я мнозина, но никой не можа да каже лек. Все по-зле отива; едното й око ослепя, а и с другото вече слабо вижда.

И той го завел при болната. Лекарят погледал очите на болната и рекъл:

— Лесен е лекът на тая болест. Пратете да намерят мляко от слоница: щом се капне в очите на болната, тя ще оздравее.

Лекарят си отишъл, а царят повикал зетьовете си, та им поръчал да намерят мляко от слоница. Те тръгнали по града да търсят не се ли продава някъде, но никъде не намерили. Отишли при царя и му казали, че няма.

— Има, няма, ще намерите! — рекъл им царят. — Вие сте ми зетьове, царицата ви е майка; накрай света идете, но намерете!

Двамата зетьове оседлали конете си и тръгнали. А в това време третият зет вече бил отишъл в бамбуковите гори да търси слоници за доене. Той слязъл с коня си сред планината, дето си почивали на пладне слоновете. Тъкмо тогава животните спели под дебелите сенки. Ездачът се приближил кротко до една слоница, от която бозаело малко слонче, отместил слончето и почнал да бозае сам, па сетне сложил едно стъкло до устата и го напълнил с мляко; като свършил това, качил се на коня си и си тръгнал. По пътя спрял в един голям град и тръгнал да пита има ли за продан слонско мляко.

— Нямаме слонско — казвали му навсякъде, дето влизал, — но ако ти трябва мляко от дива свиня, имаме.

— Дайте ми от дива свиня — рекъл той на един продавач.

Налели му едно стъкло, той платил и си излязъл. Тъкмо мислел да се качи на коня си и да полети накъм дома, видял, че в същата продавница влизат двамата му баджанаци. И те питали за слонско мляко. И на тях казали, че не се продава никъде. Тогава царският зет пуснал коня да си върви, па тръгнал след баджанаците си. Те отишли в една странноприемница и седнали да вечерят. Седнал и той близо до тях: поръчали си вечеря. Всички, които били там, го загледали; както бил облечен цял в сърма и коприна, мислели го, че е някой царски син или поне пръв царедворец. След като се навечерял, той се приближил до двамата царски зетьове, поздравил ги и се заприказвал с тях. От дума на дума дошло ред да ги пита къде са тръгнали и по каква работа ходят. Те му разправили.

— Слонско мляко — рекъл той — няма да намерите за продан. Ако ви трябва, ще идете на един месец път оттука, в бамбуковите гори, дето живеят слоновете. Само че преди да стигнете до поляните, дето си почиват слоновете, ще минете през много пещери с тигри. Тигрите може да ви разкъсат. Да ви кажа право, тая работа е опасна.

Баджанаците му се изплашили, като чули това.

— Не може ли да се намери слонско мляко някъде наблизо, без да се отива чак в ония опасни гори?

— Може — рекъл им той. — Аз мога да ви дам.

И като им показал стъклото с мляко от дива свиня, добавил:

— Ето слонско мляко.

На царските зетьове светнали очите от радост.

— Молим ти се — рекли му те, — дай ни от това стъкло да си прелеем! Колкото пари искаш, ще ти платим.

— За пари го не давам — казал той. — Но аз виждам пръстени на ръцете ви. Дайте ми ги — да ви дам стъклото.

— А, не може! — рекли те. — Това ни са венчалните пръстени. Ние сме баджанаци и двамата сме царски зетьове. Какво ще кажат булките ни, като видят, че ни няма пръстените? Не може, не може.

— Щом не може — казал баджанакът им, — няма слонско мляко. Идете в бамбуковите гори, та търсете слоници за доене: само се пазете от тигрите!

И като рекъл това, той понечил да си излезе. Но те и двамата се спуснали да го догонят.

— Дай стъклото! — рекли. — Ето ти пръстените: вземи ги!

Той им взел пръстените, па им дал стъклото, в което бил купил мляко от дива свиня. Те се върнали радостни в странноприемницата, да се стегнат за път, а той излязъл вън от града, повикал коня, като потрил белия косъм, яхнал го и отлетял право у дома си. Като стигнал там, дал стъклото на жена си и всичко й разказал.

Върнали се и двамата царски зетьове. Царят излязъл чак накрай града да ги посрещне. Щом влезли в двореца, те отишли в стаята на царицата — да й капнат в очите от чудотворния лек. Но тя съвсем ослепяла от него.

— Излъгал ме е този проклет лекар! — викнал гневно царят. — Я го намерете по-скоро: ще го убия веднага!

Същия ден още разгласили по града да се яви в двореца оня лекар, който е преглеждал последен царицата. Царският зет се досетил каква ще да е работата. Той отишъл в двореца. Царят викнал гневно по него и почнал да му се заканва, че ще го убие.

— Защо ме излъга? — наченал да го кори той. — Ако не разбираш от лекуване, защо идваш да лекуваш болни? Ти каза да намерим слонско мляко — и ние намерихме. Моите зетьове са ходили накрай света да дирят. А иди виж сега колко е помогнал твоят лек на царицата: и с двете очи не вижда!

И като се обърнал към стражите, викнал им:

— Скоро заведете тоя на бесилката!

Но лекарят дигнал ръка и казал:

— Една дума, царю честити. Човек се не беси, преди да му се чуе думата. Дайте да видя лекарството, което са донесли на царицата зетьовете ти!

Подали му стъклото. Той сипал малко на шепата си, помирисал го, близнал с език и рекъл:

— Това не е слонско мляко; това е мляко от дива свиня. То е много лошо за болни очи. Твоите зетьове или са издоили някоя дива свиня, или някой хитрец ги е излъгал.

Зетьовете викнали да се карат с лекаря, да го хулят и корят. Царят взел тяхната страна и пак заповядал на стражите да отведат лекаря на бесилката. Но той рекъл:

— Хайде! Обесете ме, щом сте решили да ме бесите! Но преди това ще те запитам, царю честити, защо, когато ти казах да потърсиш слонско мляко, ти не ме попита къде може да се намери. Отговори ми по-напред, че после ме беси! Нямаше защо да отиват зетьовете ти по света да доят дивите свине; и тук, в града, има слонско мляко.

— Какво? — викнали зетьовете. — Ние питахме по целия град: никъде няма!

— Има — рекъл баджанакът им, — но не сте знаели къде да попитате. Тук живее един царски зет, прогонен от тъста си. Той скоро се е върнал от ония далечни страни, дето се въдят слонове, и е донесъл слонско мляко. Да бяхте поискали от него, той щеше да ви даде.

Като чул това царят, омекнал. И зетьовете му се укротили. Почнали да го молят да ги отведе при тоя човек. Той обещал сам да му говори.

— Познавам го добре — рекъл лекарят, — той е добър човек. Щом му кажа, ще прати на царицата мляко от слоница.

И той си отишъл и разправил всичко на жена си. Тя веднага взела стъклото със слонско мляко, занесла го на баща си и рекла, че мъж й го бил донесъл, като се върнал от далечни земи.

— Тоя ли селяк ще донесе слонско мляко! — почнал да се подиграва царят. — Той нека върви крави да дои: за друго не го бива!

— Остави тия подигравки, татко! — рекла кротко царкинята. — Опит пари не струва. Капнете малко в очите на мама, че да видим — може да й стане по-добре!

Царят взел стъклото и отишъл при царицата, капнали от млякото в очите й — и тя прогледнала. Всички се почудили на силата, що имал тоя чудотворен лек. Тогава царят казал на дъщеря си, че ако иска, може да се пресели с мъжа си в двореца.

— Само че не ща да го виждам тоя селяк! — рекъл той. — Живейте си отделно: да ми се не мярка пред очите.

— Добре, татко — рекла царкинята, — ще му кажа. Но той е донесъл от ония далечни земи такива богатства, че едва ли ще поиска да дойде в двореца, дето ще го смятат за слуга.

И си отишла. Минало що минало, разболял се и царят, но от друга болест. Много тежко се разболял. Хвърляло го в огън, той се мятал, бълнувал, идело му да излезе из кожата си от мъка. Пак почнали да викат лекари след лекари. Царят поръчал да намерят оня лекар, който излекувал царицата; дирили го навсякъде, но не могли да го намерят. А царят вървял от зле към по-зле. Дошъл вече до смърт. Тогава прокуденият зет извикал дорестия кон и го попитал не знае ли лек за царювата болест.

— Има лек — рекъл конят. — Лек без пари, но е много далече. Всред най-голямото море има един самовилски остров. Насред острова расте една ябълка, висока и клонеста. От нея да се откъсне плод и да се даде на болния, ще оздравее веднага. Но много опасно е да се пътува към острова. В морето наоколо живеят самовили, а те имат много дълги коси; пущат си косите във водата и заплитат корабите, та никой не може да се доближи до острова. И за нас, конете, е опасно: те заплитат нозете на всеки кон, който заплува натам, и конят се удавя в морето.

— Щом е тъй, работата била лесна — рекъл царският зет. — Ти си върви сега, па когато тръгнем към острова, аз ще намеря лек за самовилските коси.

И той пак се облякъл като лекар и отишъл в двореца. Там всички го посрещнали с голяма почит. Въвели го при царя. Болният бил изпаднал в несвяст. Лекарят го прегледал и казал на двамата зетьове, които стърчали до леглото:

— И на царювата болест има лек. Всред най-голямото море има остров, дето расте ябълка. Ако има някой сърцат и верен човек да донесе на царя плод от ябълката, ще оздравее.

На царските зетьове дошло на ум да попитат лекаря не знае ли някой да е брал от тия ябълки, но като се боели да не би пак да излезе, че баджанакът им е ходил на острова, не го запитали: страх ги било да им не вземе селякът първото място в двореца. Те рекли на лекаря пред царедворците:

— От нас по-сърцати и верни хора царят няма. Ние двама ще идем да му донесем от ония ябълки.

Лекарят си отишъл и веднага извадил косъма от дорестия кон; потрил го с пръсти, явил се конят, мъжът си облякъл сърмените дрехи, запасал си сабята и казал на коня:

— Хайде сега — към самовилския остров!

И конят потеглил. Стигнали до крайморския град, а оттам се впуснали в морето. Плували, по едно време конят викнал:

— Господарю, какво да правим сега, като почнаха да ми се заплитат нозете?

Ездачът изтеглил острата сабя и почнал да я върти покрай нозете на коня. Тъй сякъл той самовилските коси чак докато излезли на острова, и конят плувал свободно. Изплували из водата, намерили ябълката; конникът откъртил една клонка с едри узрели ябълки и полетял с коня към морето. И сега трябвало да маха със сабята, за да сече самовилските коси. Тъй минал голямото море, излязъл на сухо край града и се спрял в една странноприемница. Случило се, че там спрели и царските зетьове. Като ги видял, баджанакът им си намазал ръцете и лицето със сажди, за да го помислят, че е арапин, и отишъл при тях. Попитал ги по каква работа са тръгнали. Те му казали, че са се запътили да търсят ябълки от самодивския остров.

— Добре — казал той, — но мигар вие мислите с вашите коне да плувате чак до оня далечен остров? Знаете ли, че самовилите, които плуват под водата, заплитат нозете на конете и човек се удавя? Те дори корабите спират. За такова плуване трябва да имате самовилски коне, какъвто имам аз.

— Тъй ли? — учудено запитали те. — Ами какви са тия самовилски коне?

— Елате отвън, да ви покажа какви са.

Излезли в двора, зад странноприемницата, арапинът потрил косъма от дорестия кон и той се явил, цял в злато и сърма, едър, с огнени очи, пръхтящ и готов да понесе ездача си. Те останали като вкаменени на мястото си: не разбрали дали е паднал от небето, или е изникнал из земята. Почнали да си търкат очите: струвало им се, че сънуват. А пък арапинът след малко кимнал с глава на коня и животното мигом се изгубило, сякаш потънало подземи.

— Ето, видяхте ли сега какъв е самовилският кон? Само с такъв кон човек може да отиде в самовилския остров и да набере от ония плодове, които ви трябват.

— Има ли и други такива коне? — попитали царските зетьове.

— Аз имам още два такива.

— Молим ти се, продай ни ги! Искай злато — колкото щеш; ние ще ти дадем; само ни ги продай!

Арапинът се изсмял:

— Не злато, а със скъпоценни камъни да ми напълните всичките стаи на тая странноприемница, пак не ви продавам самовилски кон. Какво ми струва вашето богатство, додето имам такива коне: те са по-скъпи от всяко съкровище. Каквото и да поискам на света, те ще ми го донесат; където и да поискам да отида, те ще ме отнесат скоро-скоро. Ей сега да тръгна за самовилския остров, утре заран съм тука. Ако искате, мога да ви донеса една ябълка: но с пари не мога да ви я продам. Ако склоните да ви ударя по един печат на гърба, на голо, ще ви донеса ябълка.

Нямало какво да правят царските зетьове, съгласили се.

„Кой ще ни гледа дали имаме печати на гърба? — рекли си те един на друг. — Да вземем ябълката и да си вървим. Нима арапинът ще тръгне след нас да разправя, че ни е ударил печат? Ние да излекуваме царя, та после — лесно.“

Арапинът излязъл по града, купил си ябълки, изял ги. Оставил само една и с нея се върнал в странноприемницата. На сутринта я дал на двамата си баджанаци, па им ударил по един печат на гол гръб. Те си тръгнали, а той се измил от саждите, яхнал черния кон и си отишъл вкъщи с клонката ябълки.

Щом пристигнали в двореца, зетьовете отишли право при царя. Дали му да хапне от ябълката, но не му минало; дори като че ли му станало по-зле. Той почнал да охка, да се тръшка от болки; всички помислили, че бере душа.

— Отде сте донесли тази проклета ябълка? — запитал ги тъст им. — Ще ме уморите с нея! Пратете по-скоро да повикат лекаря!

Пратили хора да повикат лекаря, но те не могли да го намерят никъде. Минало що минало, той сам дошъл. Всички с поклони се спуснали да го посрещнат и го отвели при царя.

— Как ти е здравето, царю честити? — попитал той. — Излекуваха ли те твоите зетьове?

— Къде ще ме излекуват! — почнал да се оплаква той. — Донесоха ми уж самовилска ябълка, а тя излезе дяволска; на умиране съм. Ако ми помогнеш, пак ти ще ми помогнеш! Моля ти се, намери ми лек!

— Ще ти намеря — рекъл предрешеният лекар. — Ще ида при оня царски зет; той има самовилски ябълки, ще ми даде. След малко ще ти ги донеса или ще пратя някой друг да ти донесе, защото мене ме викат от най-далечни страни да лекувам.

И той си отишъл. Жена му веднага взела клона с ябълките и отишла в двореца, та ги занесла на баща си. Той изял една ябълка, станало му по-добре, изял още една, съвсем оздравял; изял трета — и добил сили, като че ли е момък на двадесет години.

— Да си благословена, дъще моя! — рекъл й той. — Бог да ти даде всичко добро, че ме излекува от тая страшна болест.

— Недей благодари на мене — казала дъщеря му, — ами на мъжа ми. Ти не искаш и да го погледнеш, но ето че той спаси първия път мама от слепота, а сега тебе от смърт. Нему трябва да благодариш.

Царят тогава поръчал на дъщеря си да се пресели с мъжа си в двореца и да ядат на царската трапеза.

— Ще му кажа — рекла тя, — но не ми се вярва да се съгласи. Той ти е много сърдит, че ни изпъди.

— Ако ще, да се съгласи, ако не ще пък — негова работа! — викнал горделиво царят. — Няма пък да ида да се моля на един селяк!

— Добре, татко — рекла дъщерята, — аз и това ще му кажа. Сбогом засега. Може да дойде време пак да ви потрябваме.

— Ами, ще ми потрябвате зер, как не! — изсмял се царят. — И съвсем да ви не видя, все ми е едно!

Царкинята си отишла вкъщи, па разказала на мъжа си какво говорили с царя.

— Нищо — рекъл мъжът й. — Нека се гордее той. Ще дойде време да види от нас полза, каквато няма да види от зетьовете си. Нека му са честити. На нас и тук ни е добре. Ако поискам, утре още мога да дигна дворец, по-голям от неговия.

Минала цяла година оттогава. На царя и през ум не минало за селяка — да го повика поне веднъж на гости в двореца или да прати хора да видят как живеят зет му и дъщеря му; той забравил не само че оня му е зет, а и че е спасил живота му и здравето на царицата.

Един ден някой си съседен цар отворил на царя война. Почнали да се събират воини и да се трупат на границата, дето се водела войната. Дошло време и царят да тръгне с вождовете на войските за там. Тоя ден се явила в двореца прокудената царкиня и казала на царя, че мъж й иска да тръгне с другите да се бие, та го замолила да му даде един кон, сабя и военни дрехи. Царят й се изсмял в очите:

— Я се махай, дъще, с твоя селяк! Сега имаме толкова работа, че не можем да мислим за него. И той щял да върви да ми се бие! Нека си купи муле, па да върви на пазара да продава лук! Има си хора за война…

— Недей дума така, тате! — почнала да му се моли царкинята. — Ти не знаеш какъв юнак е. Дай му един кон и оръжие, па ще видиш!

— Юнак зер! — изсмял се пак царят. — Кой знае къде ще побегне да се скрие, щом види сабя пред себе си!

— Моля ти се, тате — рекла тя отново, — за моя угода му дай кон и оръжие! Той не е страхлив: сам ще видиш.

И царят, за да не докачи дъщеря си, поръчал да пратят на зетя му един застарял кон, ръждясало оръжие и скъсани дрехи. Зет му се натъкмил с пратеното, яхнал се на крантата и тръгнал. Той минал през града, обиколил дори край царския дворец — всички да го видят, че и той отива на война. Всеки се смеел с него, а децата тичали подире му и го замеряли с камъни. Излязъл селякът отвън града, па тръгнал по пътя, отдето минавали воините. Който го срещне, па и който го застигне, все се подигравал с него. На едно място конят му затънал в една тиня и ездачът нагазил до колене в калта да го вади. Който минел по пътя, селякът му се молел да му помогне, но всички му се присмивали. Минали и царските зетьове. И те почнали да му се подиграват:

— Я вижте селяка! И той тръгнал на война! Май че и на връщане ще го намерим все да кисне в това блато.

А той се помолил и на тях да му помогнат.

— Моля ви се, баджанаци и братя, слезте за малко, та ми помогнете да изкарам тая кранта из калта! До гроб ще ви бъда благодарен.

— Я си стой там, що ти трябва да излизаш, та да мориш и коня! — викнали му те, като го отминали. — И без тебе ще свършим войната…

Минал и царят оттам. И той видял селяка, затънал в блатото, че тегли коня за юздите. Но царят само презрително го погледнал и отминал с първенците си. Като видял селякът, че всички воини са отишли напред, излязъл из блатото и потрил черното влакно. Дошъл черният кон и му донесъл премяна като за войвода от лъскаво желязо, сребро и злато; селякът си свлякъл калните дрехи, скрил ги в едни тръне край пътя, облякъл хубавите дрехи, запасал сабята, украсена с безценни камъни, и се качил на коня.

Когато стигнал на бойното поле, войната била вече към края си. Вражите войски излезли по-силни и по-сърцати, а двамата царски зетьове били побягнали, та повлекли подире си и уплашените пълчища. Отведнъж всички видели всред войската един снажен юнак, облечен в желязо, злато и сребро, на буен черен кон. Тия, които бягали, се засрамили и всеки се спрял, където бил. Юнакът влязъл сред вражите войски и почнал да сече наляво и надясно. Колкото можел той да повали със сабята, три пъти повече погубвал конят, като газел с нозе и късал със зъби. Отдето минел конникът, все правел път. Емнали се тогава след него насърчените воини и почнали да секат — де когото видят. Вражите войници падали сякаш снопи. Като видели, че не ще удържат, те побягнали, а ония ги подгонили, та избили, колкото могли. Чуждият цар поискал мир; тъй за няколко часа войната се свършила.

Тъстът на юнака гледал всичко от едно високо бърдо, дето му била шатрата. Той много се чудел на тоя незнаен юнак. Когото попитал, никой не можел да му каже кой е юнакът и отде се е вестил. Щом се свършил боят, юнакът дошъл при царя и му се поклонил. И той, и конят му били само кръв. Царят го уловил за ръка и го целунал по челото. После влезли в царската шатра и седнали да си починат. Юнакът почнал да бърка по джобовете: търсел кърпа да си изтрие потта от челото. Царят се сетил и тутакси му подал своята свилена кърпа, на която било извезано името му с венец и корона. Юнакът се обърсал, па си прибрал кърпата в джеба, сякаш забравил, че е чужда. След това царят извадил от пръста си своя пръстен, украсен с едри безценни камъни, и го дал на юнака за благодарност. Събрали се всички големци, челници на войската; дошли и страхливите царски зетьове; всички насядали в шатрата. Сложили гозби и питиета на трапезата. Царят седнал, а юнака сложил до дясното си коляно, на първо място. Яли, пили, па си тръгнали. Додето да се качат големците и царят на конете, юнакът се изгубил със своя кон. Царят го потърсил, за да му даде преднина и сега пред всички вождове, но никой не можал да му каже къде се е дянал.

Като се връщали в града, всички видели, че селякът все още тъпче из блатото и се мъчи да извади коня. Всеки се смеел презглава и отминавал. Царските зетьове също го подиграли:

— Хайде, остави, селяко, тая пуста кранта! Ние ходихме на война и победихме, а ти още газиш в калта. Нека мре там тоя дръглаш! Сега царят е весел, ела след нас, той може да ти даде друг кон, още по-стар!… Остави го тоя!

Като се изредили всички войници, селякът си отишъл вкъщи и разказал на жена си всичко, що станало. А царят все очаквал да му дойде на гости юнакът, но той се не вестявал. Пратил да го търсят по цялото царство, но хората се връщали и казвали, че не могат да му открият следите. Тогава царят заповядал да тръгнат глашатаи да викат по цялото царство: който каже къде е юнакът, царят ще му даде, каквото поиска, и ще го направи царедворец. Тогава селякът станал и отишъл в двореца; царедворците не искали да го пуснат при царя, но като им казал, че знае къде е юнакът, отишли, та съобщили на царя.

— Нека дойде! — рекъл царят.

Влязъл селякът, облечен в прости, но чисти дрехи. Поклонил се на тъста си, както го иска човещината, и рекъл:

— Царю честити, аз дойдох да ти кажа къде е юнакът, който ти помогна да победиш във войната.

— Добре. Кажи къде е!

— Ще ти кажа, но по-напред искам ти да ми кажеш, би ли познал този юнак, когото дириш? Ако се изправи пред тебе, да речем, както сега аз съм се изправил, би ли го познал?

— Как да го не позная? — зачудил се царят. — И между хиляди бих го познал.

— Мамиш се, царю честити — рекъл селякът. — Ако го видиш в ония дрехи, с които е бил на война, ти ще го познаеш, но да облече други — да речем, моите — няма да го познаеш.

— Ти подиграваш ли се с мене бе? — викнал докачен царят. — Ако ще, и меча кожа да навлече, пак ще го позная.

— Хубаво, царю честити — рекъл селякът. — Чия е тая кърпа? Твоя ли е?

И той му извадил кърпата, която бил дал на юнака да си обърша потта.

— Моя е — рекъл, — аз я дадох на юнака след боя. Отде си я взел?

— Ами тоя пръстен твой ли е?

— И той е мой — рекъл царят. — Подарих го на юнака за спомен. Кой ти е дал кърпата и пръстена? Казвай скоро!

Селякът се поклонил на царя и рекъл:

— Потърпи малко, царю честити! Ще видиш след малко отде съм взел кърпата и пръстена. Погледни през прозореца — да видиш юнака!

И той слязъл на двора, потрил черния косъм и конят се явил. Селякът си съблякъл простите дрехи, облякъл сърмените и яхнал коня, та се разходил по двора; сетне махнал с ръка на царя да почака и литнал из двореца навън; отишъл у дома си с коня, потрил бялото влакно и накарал жена си да се качи на белия кон, та заедно да отидат в двореца. Царят видял от прозореца дъщеря си и зетя си, яхнали на хубави коне със златна нареда, и чак тогава разбрал кой е бил юнакът. Той се затекъл по стълбите, излязъл на двора, прегърнал зетя си и дъщеря си и от очите му покапали като град радостни сълзи. После заповядал да се съберат всички големци, царедворци, челници и първенци на града на угощение. Угощението траяло три дни и три нощи; всички се веселили и радвали, само на двамата зетьове не било весело: завистта им яла сърцата. Те почнали да се хвалят на царя, че винаги са му били верни, а най-малкият зет не бил искал и да го знае.

— Ние — рекли те — ходихме накрай света да ти донесем слонско мляко; тигрите насмалко щяха да ни разкъсат. Сетне какви мъки сме теглили, додето стигнем до самовилския остров, за да откъснем една ябълка — само ние си знаем!

Чул тия думи най-младият зет и се обадил:

— Я стига сте се хвалили, че ще извикам арапина, който ви даде ябълката и ви удари по един печат на гол гръб, и оня царедворец, от когото взехте мляко срещу пръстените си!

Като чули тия думи, баджанаците му изтръпнали. А царят рекъл:

— Тъй ли била тая работа? Я извикай тоя арапин и тоя царедворец да ни кажат как са купили зетьовете ми мляко и ябълка, па сега ме лъжат, че щели да ги изядат тигри!

Тогава юнакът извадил двата пръстена с имената на царските дъщери и ги дал на царя.

— А сега — рекъл, — ако нямат срам тия самохвалци, нека си съблекат ризите — да им видиш печатите на гърба!

Всички почнали да се смеят, но царят не се засмял. Той сърдито заповядал на двамата си зетьове да се съблекат. Срам, не срам, те си показали голите гърбове и той видял печатите.

— Ето — рекъл най-малкият зет — какви са лъжци твоите зетьове. Аз знаех, че ще се хвалят пред тебе как уж са ти спасили живота; затова им дадох мляко от дива свиня и ябълка, дето се ражда по всички градини. А еленското мляко и самовилската ябълка аз добих, като пътувах чак до бамбуковите гори и до самовилския остров с двата коня, на които ни видя, че яздим с жена ми. Ако ли искаш да знаеш кой е лекарят, който намери цяр за очите на царицата и за твоята болест — пак съм аз.

Тогава царят прегърнал пред всички сбрани юнака, целунал го и го направил пръв след себе си в царството, а лъжците зетьове изгонил из двореца.

Кушкундалево

Имало едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:

— Къде си тръгнал бе, момко?

— Работа диря — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам.

— Върви с мене — рекъл му богаташът. — Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.

— Добре — казал момъкът и тръгнал с него. Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:

— Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.

Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили — три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне всред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни — никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко — все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.

— Хайде тука да си починем малко — рекъл богаташът, — па сетне ще се заловим за работа.

Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:

— Защо колиш коня, господарю?

— Ти сега гледай и мълчи! — рекъл богаташът. — Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!

Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:

— Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, недей се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай.

Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето, че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу — гласа на богаташа:

— Хей, момко, чуваш ли?

— Чувам, чувам — обадил се момъкът.

— Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после отде да слезеш. Чу ли?

— Чух, чух — рекъл момъкът.

Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не видял.

— Няма елмази — извикал той отгоре на богаташа. — Само кости се виждат.

— Потърси, потърси! — викнал му оня отдолу. — Разрови костите — виж под тях!

Момъкът разровил с нозе костите и наистина под тях намерил много елмази и други безценни камъни. Той насъбрал от най-едрите и ги търкулнал. Така момъкът събирал и пускал, а оня под скалите товарел, докато си натоварил и двата коня, и ги повел да си върви.

— Хей, човече! — викнал отгоре момъкът. — Чакай бе, къде тръгваш без мене? Нали щеше да ми кажеш, отде да сляза?

А богаташът се спрял, па му рекъл:

— Отде да слезеш ли? Питай тия човешки глави, които лежат навръх скалите: те ще ти кажат!

И си отишъл, а момъкът останал на скалите да се чуди какво да прави. Обикалял отсам-оттатък — да види не ще ли може да слезе отнякъде; накъдето и да погледнел, все било отвесна стръмнина, отникъде се не виждал пролез надолу. Той си помислил:

„Оттука не може да се слезе, а да остана тук, ще ме изядат орлите, както са изяли толкова хора преди мене. Трябва да се махна от тия скали, колкото мога по-скоро.“

И той тръгнал по скалистия гребен — накъдето му видят очите. Вървял, вървял, а гребенът се не изхожда: все скали и скали. На едно място замръкнал; от тъмнина не можел да види вече накъде да върви. Намерил една пещера и влязъл вътре да преспи. За да се запази от зверове, той затулил входа на пещерата с няколко едри камъка и легнал в дъното да спи. Посред нощ се чуло силно пърхане пред пещерата и момъкът се събудил. В тая пещера живеели от ония едри орли, които летели през деня по скалите. През деня те ходели нагоре-надолу да си дирят храна, а среднощ се прибирали там да спят. И тая нощ прелетели до пещерата, но намерили входа затворен. Те блъскали с криле, драли с нозе, удряли с кълвуни, но камъните били така здраво заглавени в дупката, че се не поклащали. Момъкът се уплашил да не би орлите да гътнат камъните и да влязат, та да го разкъсат; той стоял в пещерата като на тръни. По едно време единият орел казал:

— Хайде, братя, да идем другаде да дирим място за нощуване. А утре рано ще дойдем да чакаме оня, който е вътре, да му извадим очите и да му изпием кръвта.

Друг орел се обадил с отпаднал глас:

— Не мога, брате, да мръдна по-нататък. Оня проклет старец ме удари с брадвата си толкова силно, че ми пресече крилото. По целия път от там до тук е текла кръвта ми. Тука ще се мре. Вие вървете, а мене ме оставете.

— Не може, не може — рекли другите орли. — Дето вървим ние, там и ти. Ще те дигнем на крилата си и ще те понесем, но тука няма да те оставим.

След малко момъкът чул отново силно пърхане пред пещерата; шумът затихнал; орлите отлетели. Тогава той махнал камъните и избягал из пещерата. По скалите лъщяла на лунната светлина кръвта на убития орел и момъкът тръгнал по нея. По кръвта, по кръвта — той стигнал до една скалиста падина. Там вече не се виждала кръв. Съмнало се и момъкът видял една стръмна пътека, която се виела по скалите надолу. Той тръгнал по пътеката, а тя все вървяла между скалите и сякаш край нямала. Цял ден вървял момъкът по пътеката, а надвечер излязъл в една камениста котловина. Там видял една кула от черен камък.

„Ще вляза тук — рекъл си той, — че каквото ще да става. Толкова време вече не съм ял нищо, нито съм пил вода; от глад и жажда ще умра. Който и да живее в тази кула, ще му се примоля да ме нахрани и напои, та макар и цял живот да му слугувам.“

Той влязъл в кулата. Там седял един старец и дерял орел. Насред стаята пламтяло голямо огнище.

— Добър вечер, дядо — рекъл момъкът.

— Добър вечер, синко — отговорил старецът. — Седни де! Отде идеш? Как си попаднал в тия пусти места? Тук човешка стъпка не е никога стъпвала.

Момъкът приседнал до огнището и разказал всичко на стареца.

— Ами имаш ли, дядо, нещо за ядене? — запитал го той. — Па и вода ми се пие. От глад и жажда умирам.

— Ще се намери — казал старецът. — За добри хора всичко има. Вземи тоя ключ и отвори с него ей оная стая, първата: там има и за ядене, и за пиене.

Старецът бръкнал в брадата си и извадил оттам четири ключа. Дал единия на момъка и му посочил в тъмното някаква врата, която едва се виждала. Момъкът отключил вратата, взел една главня, да си свети, и влязъл в стаята. Там имало наистина какви ли не ястия и питиета. Той се нахранил, заключил пак стаята и се върнал при стареца. Оня бил вече одрал орела и закачил кожата му с перата на една греда до огъня; там висели много орлови кожи.

От тая вечер момъкът останал да живее при стареца. Той му шътал из къщи, помагал му да бие орли и да ги дере, а оня го хранел. Старецът му дал трите ключа — да отключва и заключва с тях стаите на кулата. Но четвъртия не му давал. Една вечер момъкът му се примолил да му даде и него.

— Моля ти се, дядо — рекъл той, — дай ми и ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.

— Не може — казал старецът. — Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела: щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго — в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи — отключи четвъртата стая и влез!

Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката — да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо се не чувало. Турял си окото на дупката — нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре — един ден се решил да влезе и да види що има в стаята. Старецът бил заспал; той му бръкнал в брадата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:

— Злото си дириш, синко. Хайде, отключи — щом ти не дава мира любопитството!

Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не можал дъха да си поеме. А тя си дигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка — да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:

— Е, синко, видя ли какво има в стаята?

— Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е негли по-хубаво от тая мома.

— Добре си я видял, сине — казал му старецът. — Ами тя що направи, като те видя?

— Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.

— Да не бе ходил, сине, лошо си направил.

— Рекох да видя що има, дядо.

— Е, като видя, каква полза?

— Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.

— Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.

Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите.

Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата — да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:

— Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя? Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.

— Не си намислил добро — казал старецът. — И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва накрай света да я дириш.

— Ти ми кажи как да я хвана, дядо — рекъл момъкът, — па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде; дето се казва, в клетка ще я държа.

— Да ти кажа, синко — рекъл старецът. — Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.

— Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме учиш.

Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.

— Недей бърза! — рекъл му оня. — Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена — в мир да си живеете, та и тя да те обикне. А сетне й дай дрехите да ги облече, та недей я води гола — за срам от хората.

Момъкът послушал. Повечеряли със стареца, сетне взел хляб, сол и един кат хубави женски дрехи, па в среднощ се вмъкнал и притаил в стаята. Момата спяла. Русите й коси светели като слънце в тъмнината, а като дишала — стаята се пълнела с благоухание, сякаш там са цъфнали хиляди кринове. На заранта тя се съблякла да се къпе, а той й взел ризата. Момата почнала да плаче и да се крие по ъглите.

— Дай ми ризата — думала тя плачешком на момъка. — Дай ми я, че ще се стопя от срам! А той й рекъл:

— Недей плака, хубава моме. Аз те искам да ми станеш невяста: затова съм дошъл. Вземи, та хапни с мене сол и хляб — в мир и обич да си живеем. Аз ще те отведа далече от тия пущинаци, при баща ми и майка ми; там е по-добре оттука.

Самодивата хапнала с момъка хляб и сол, па почнала да му дума:

— Не ща да бягам от тебе: ти ще си ми от днес нататък мъж; обикнах те и без тебе не мога. Дай ми сега ризата да се облека, па ме води, където щеш: дето отидеш ти, там ще вървя и аз.

— Не може, не може — рекъл той. — Ризата ти не давам. Ето тия дрехи, за тебе съм ги приготвил: вземи, та се облечи. Те са по-хубави от ризата ти.

— Хубава била, лоша била, дай ми я! — завикала момата. — Без нея не мога.

— Не ти я давам. Облечи тия дрехи, па да вървим.

Нямало що, самодивата облякла дрехите и тръгнала след момъка. Той я отвел при стареца и й казал:

— Целуни на тоя старец ръка. Той ми е като баща.

И тя му целунала ръка. Тогава старецът станал, та извел из обора най-силния си кон, напълнил дисагите му с пари и рекъл на момъка:

— Качете се сега с момата на тоя кон: той ще ви отведе право у вас.

А момата казала:

— Дядо, ти си ми като баща, а тоя момък ми е мъж. Нека си върви той с коня вкъщи, а на мене да върне ризата, за да отида до Кушкундалево да се простя с баща, майка и сестри. И нему, и тебе давам дума, че сетне ще се върна и ще го намеря. Той ми е вече мъж: за мъж го зная и за мъж ще го имам; пред мъж и пред баща лъжа не бива. Кажи му да ми даде ризата.

А старецът рекъл:

— Синко, виж я как ти се моли; дай й ризата, па ако ви е късмет да се водите като мъж и жена, тя ще дойде. Ако ли не й дадеш ризата, утре може сама да си я вземе, да побегне — и тогава не можеш я вече намери. Къде е Кушкундалево, и аз не знам, но съм чувал, че било някъде накрай света: дотам ти не можеш отиде да я гониш. А тя се е от сума години разлъчила с домашните си, та й е жал да отиде на сватба, без да им се обади.

Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:

— Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.

Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се и момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.

— Татко — рекъл момъкът, — ида си от чужбина и ви водя снаха самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!

— Добре, синко, добре — зарадвали се бащата и майката. — Всичко ще нагласим. Седнете си починете.

Разшетали се баща и майка на стари години — син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:

— Всичко това добре, сине. И снахата хубава — от хубава по-хубава, — но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат всред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли такава булка като слънце да живее в тая съборена къща?“ За подбив ще станем.

— Бива, татко, бива — съгласил се синът. — Още утре ще извикам майстори.

На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измазана. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затекъл се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:

— Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.

След това хвръкнала и се изгубила.

Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не можал. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…“, но по-натам си не спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богаташа, но онзи го не познал.

— Чакай бе, лудо-младо! — рекъл му богаташът. — Накъде си тръгнал?

— Работа търся, господарю — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.

— Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена.

— Не може — рекъл момъкът. — За една жълтица три дена не шетам. Искам по жълтица на ден.

— Как тъй бе, момко? — зачудил се оня. — Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жълтица на ден?

— Тъй се главявам — рекъл момъкът, — навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не — търси си друг човек.

Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.

— Хубаво — рекъл, — по жълтица на ден ще ти давам.

Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът — другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.

— Защо закла тоя кон? — попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. — Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.

— То не е твоя работа — рекъл богаташът. — Ти гледай, па си мълчи.

Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и дигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите.

Онзи отдолу се провикнал:

— Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа отде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.

А момъкът му отвърнал от скалите:

— Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.

Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил, напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.

— Добър вечер, дядо — рекъл момъкът.

— Добър вечер, сине — отвърнал старецът. — Защо ми идеш сам? Де ти се дяна жената?

— Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.

— Ами като поведе момата закъм ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?

— Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми сградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?

— Рече ли ти нещо, като хвръкна?

— Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш.“ А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.

— Помня го — рекъл старецът. — Кушкундалево.

— Тъй зер, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?

— Не знам, сине. Накрай света ще да е.

— Ами как ще го намеря, дядо?

— Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.

— Кого да питам?

— Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.

Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.

— Тука ли е, моми, Кушкундалево?

— Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.

— Ами Кушкундалево накъде е?

— Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.

И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал де е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои до една бука с патерици в ръка.

— Къде си тръгнало бе, момче, по тия пущинаци, дето петел не пее и човек не смее да мине? — запитал го старецът.

— От мъка съм тръгнал, дядо — рекъл момъкът. — Моята жалба е голяма. Мъката ме е подгонила по тия пущинаци. Ако знаеш, дядо, къде е Кушкундалево, кажи ми. Да не е някъде по тия места?

— Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?

Момъкът му разказал жалбата си.

— Не знам накъде ще е това село — рекъл старецът. — Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като мене. Той ми е брат, по-стар е от мене: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.

Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.

— Не знам и аз — рекъл старецът. — Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове — и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.

Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.

— Не знам, синко — рекъл старецът. — Но което не знаем ние, хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам… И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, вепри и какви ли не. Сбрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца — да видят защо ги е събрал. А той им рекъл:

— Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?

— Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име — отговорили всички в един глас.

— Видиш ли, момче, няма такова село! — рекъл старецът. — Недей го и търси! Ти си криво чул името.

— Как да няма! — казал отчаян момъкът. — Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево“! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде; може да знаят къде е Кушкундалево.

— Не мога — рекъл царят на зверовете. — Птиците си имат друг цар. Ако те не мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.

Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си. Старецът начаса разпратил вест до всички птици — да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; сбрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:

— Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?

— Не сме чули, царю честити — отвърнали в един глас птиците, — не сме чули такова име.

— Е, момче — рекъл старецът, — трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето, че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.

Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето, че се задала една куца сврака.

— Защо си се забавила, сврако? — запитал я царят. — Защо идеш от всички най-подир?

А тя рекла:

— Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго — че ида от много далече: чак открай света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и като вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.

Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:

— Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да му се яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.

— Ако ми направиш това добро — рекъл зарадвано момъкът, — цял живот ще те помня и поменувам.

Царят начаса заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея — летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:

— Иди всред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната се беше от дълги години изгубила някъде; тя ще да е оная, за която питаш.

Отишъл момъкът всред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала, като го видяла, повикала домашните си и им рекла:

— Дойде си моят момък. Елате го вижте!

Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Голяма сватба направили; дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.

— Не може — рекъл баща й. — По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние се много карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас; при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.

На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка — да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево, да питам, а и оттам никой не е дошъл — да ми каже.

Златното птиче

Имало едно време един цар. В градината му расла чудна златна ябълка; всеки ден по пладнина дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал, та ги обирал. Всяка заран царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:

— Чудя се кой дохожда нощем, та ми бере златните ябълки. Ни една не оставя — поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е — не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото — да пази: дано уловим крадеца!

Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ — никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега; заспал дълбоко, та се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: няма ни една. Отишъл при баща си.

— Е, синко — запитал го царят, — улови ли крадеца?

— Не можах — рекъл гузно синът. — Сън ме налегна, та уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал; нищо не видях и не усетих.

Тогава царят повикал втория си син.

— Довечера ти ще пазиш ябълката — рекъл му той. — Па гледай да не се успиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не не видиш крадеца.

Отишъл вторият син под ябълката — да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, па се уморил и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на заранта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.

— Не можах — рекъл. — Пуста дрямка ме налегна, та съм заспал. Никого не можах да видя.

— То се видя — казал царят, — че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.

— Аз ще вървя, тате — обадил се най-малкият му син.

— Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.

— Да ида да се опитам — настоял момъкът. — Може пък да я опазя.

— Като искаш, иди! — рекъл царят.

Най-малкият брат вечерта взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол — да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на ябълката и почнала да яде ябълки. Момъкът се прицелил в птицата с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо иго занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него.

— Татко — рекъл царският син, — видях кой ни яде ябълките. Прихвърча посред нощ една златна птица — светла като огън; перата й бяха сякаш пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна, та отлетя, отдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го — да го видиш.

— Хубаво, синко, хубаво — рекъл царят. — И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.

Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:

— Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете вие трима да намерите птицата и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра — ще вземе цялото. Ако ли я не донесете, по-добре недейте се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде за цар като мене да имам трима синове — и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.

Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат с по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.

— Ти ли се намери хитър и смел — корели го те, — да не заспиш, та да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега зарад тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света — да търсим птица, която я намерим, я не намерим.

Те се карали с него дълго, па го набили и го изпъдили.

— Махай се далеч от нас! — рекли. — Върви, дето щеш, не те искаме! Иди мри от глад — да помниш кога си ходил да търсиш златната птица!

Момъкът не знаел накъде да поеме, та тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят — и той върви; спрат се те — и той се спре; тръгнат — и той тръгне, но все отдалече — да го не видят. Вървели братята що вървели, срещнал ги един старец.

— Добра среща, момци — рекъл той на двамата.

— За нас добра, за тебе зла — отвърнали те, все още ядосани.

— Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?

— Много ли ти трябва да питаш? — сопнали му се те. — Я си върви в пътя!

Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.

— Добра среща, синко.

— Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.

— Накъде така?

— Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем; ще хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал.

Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко.

— Та съм тръгнал, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря.

— Чувай, синко — рекъл старецът. — Като станеш оттук, върви самин; недей ходи подир братята си: те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят, та тръгнат един по единия път, а друг — по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук, наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам.

Момъкът тръгнал из пътя; вървял що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият — надясно; момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:

— Синко, още дълъг път ни чака, доде намерим златната птица. Аз съм уморен, па и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.

— Бива, дядо — рекъл момъкът.

Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът то взел на ръце, та го изнесъл напред, колкото десет дена път — и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал:

— Хайде, синко, ставай да вървим, че сме се успали!

Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, дето била златната птица. Пред града имало една висока могила, засадена с дървета. Оттам се виждал целият град като на длан. Старецът отвел царския син на могилата и му рекъл:

— Виждаш ли, синко, ония високи дворци хе, там? В тях живее царят, чиято е златната птица. Като влезеш в града, ще отминеш двореца; зад него има едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица; тя седи в една златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката едва пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат. Отвори клетката, бръкни, та извади птицата и бързай при мене.

Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата; и там пазачите дремели. Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати, па влязъл в градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната птица; цялата била от злато и светела, а многото скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката и хванал птицата, скрил я под дрехата си, па тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума:

„Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося тая птица без клетка? Па и клетката е по-хубава от самата птица. Тия пазачи спят до един: никой няма да ме види.“

И той се върнал, та взел клетката, турил в нея златната птица и я понесъл. Но щом птицата се видяла в клетката и усетила, че я носят, надала толкова силен писък, че всички стражи се събудили. Те хванали царския син и го отвели при своя цар; събудили царя и му казали, че тоя човек бил откраднал златната птица с клетката.

— Хвърлете го в тъмницата! — заповядал ядосаният цар. — После ще го съдя.

И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо да яде, дори вода да пие. На четвъртия ден царят заповядал да го изведат на съд пред него. Извели го.

— Кой си и какъв си ти — запитал го той, — та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица?

— Царю честити — рекъл момъкът, — аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо — да го занеса на баща си. В нашата страна има закон — ако волът на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да улови и заколи вола, без да го лови съд. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадяха те, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й.

Като чул тия думи, царят омекнал.

— Добре — казал той. — Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е царщината на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и пак отлети, та не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон — и аз ще ти дам дъщеря си, па ще те пусна да си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще те погубя.

— Съгласен съм — рекъл момъкът.

И той станал оттам — та право при стареца, на могилата. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката й, старецът го запитал:

— Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?

— Ох, дядо, остави се! — почнал момъкът. — Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, па ми се дощя и клетката, та се върнах — да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха. В тъмницата лежах три дена; днес ме изведоха — да ме съди царят. Той ми казва, че ще ми прости, па ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя, дядо.

— Няма какво да се чудиш, сине — рекъл старецът. — Ела с мене; аз ще те отведа в онова царство, дето е хвъркатият кон.

И те тръгнали отново. Вървели, вървели, па замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце, та го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в онова царство, дето бил конят, но царският град бил още много далек. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали край пътя да нощуват.

Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на съзоряване. Тръгнали да вървят; ходили, ходили, стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало могила, от която се виждал целият град. Старецът извел момъка навръх могилата и му рекъл:

— Хе там, синко, дето са ония високи сгради, виждаш ли ги? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата. Тя сама се отваря и затваря; пред нея пазят шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други деветдесет и девет по-малки врати; на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, дето е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от свила, кадифе и сърма. Ти, като влезеш, снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще те чакам.

Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и — право към могилата. Старецът го чакал там. Качил се и той на коня — и след някое време се върнали в оня град, отдето били тръгнали. Стигнали могилата; старецът рекъл:

— Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук.

А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:

— Да ти кажа право, дядо, много ми се свиди за тоя кон. Да може някак да го не дам на царя — не бих го дал; иска ми се да си бъде мой.

— Щом е тъй — казал старецът, — недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон — него да му отведеш.

И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като оня. Старецът казал на царския син:

— Яхни ти, сине, тоя кон, та го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш.

Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял конят по улиците, разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял царят, много се зарадвал. Опростил момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци — накити от злато, бисер и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце, и три ката невестинска премяна — толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до могилата, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.

— Хайде, дядо, качвай се с нас — рекъл му той. — Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща ми — там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.

— Не мога — рекъл старецът. — Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си вървете, дето ще вървите. Ти много сбърка, че не ме послуша, та поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!

Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа — съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, додето умре баща им, та после да се върнат в своя роден град. А за най-малкия си брат не били нищо чували и го мислели вече мъртъв.

— Ти трябва да си царски син — рекъл съдържателят на брат си, когото не можал да познае. — Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат?

— Отде ще чуя? — казал царският син. — Нито го зная, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни краища като прокудени?

— Как ще се върнем? — рекъл брат му. — Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде ще вървим да я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули?

— Ами знаеш ли — казал момъкът, — че най-малкият ви брат е намерил златната птица?

— И да видя, няма да повярвам — рекъл оня. — Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито аз съм го видял да мине по тоя път, нито брат ми — по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде по пътя.

— Ами ако видиш най-малкият си брат — запитал го момъкът, — ще го познаеш ли?

— Как няма да го позная — рекъл оня, — ще го позная веднага?

— Има ли някакъв белег?

— Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.

Момъкът си засукал ръкава и като показал белега си, запитал:

— Такъв ли е?

— Такъв зер — казал учудено брат му. — Но той има и на гърдите си белег, отляво; прилича на дребна подкова. Момъкът се разкопчал и посочил втория белег.

— Такъв ли е?

— Тъкмо такъв — отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае.

Тогава брат му разказал как те — по-големите му братя — заспали, когато отишли да пазят златната ябълка, как после — когато тръгнали на път — се скарали с него и го набили и изпъдили, как той отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брата си златната птица с хубавата скъпа клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат.

— Хайде — рекъл момъкът, — затвори, брате, странноприемницата, да вървим при другия си брат, а оттам — при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много.

Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко.

— Хайде — рекъл му той, — остави тия лозя и ниви, та да вървим при баща ни; той ни чака и ще ни посрещне с радост.

— Добре — казал онзи брат, — щом е тъй, да вървим.

И той стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, що бил спечелил, и тръгнал с братята си.

Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Изпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко негово. По-големият рекъл:

— С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим златната птица, а ние заседнахме — кой дето види: един отвори странноприемница, друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви. Брат ни ще каже на баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му опозорили царското име, или ще ни хвърли в тъмницата — там да умрем. Най-добре ще бъде да убием брата си. Аз ще кажа, че ние двама сме отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е дал птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на царкинята, която води брат ни, и аз ще се оженя за царкинята. А за брата си ще кажем, че се е отделил от нас и не знаем къде е.

— Добре — казал по-малкият, — да направим, както казваш, но да го не убиваме, а да го вържем за някое дърво, та да умре от глад или да го разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв? По-добре ще е да го оставим жив.

— Както кажеш — рекъл по-големият.

И те грабнали брата си, отвлекли го в гората край пътя, изправили го до едно дърво и го усукали с дълго въже от петите до главата. След това се върнали на мястото, дето нощували, заплашили двете жени, че ще ги убият, ако ги издадат, сетне впрегнали колесницата и колата и отишли в двореца. Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много се зарадвал. Още повече се зарадвал, като научил, че си водят моми — царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му син се е изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта си. Почнали да се стягат за сватба, да канят сватове, да приготвят големи трапези в царската градина.

А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било залутано и пусто: нямало кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един козар, който си карал козите на паша. Той чул виковете и се затекъл към дървото, за което бил вързан царският син.

— Моля ти се, братко — рекъл вързаният, — ела ме отвържи!

Козарят се уплашил, да не би някои разбойници да са вързали момъка, та да си изпати, ако го отвърже; но момъкът му разправил, че го били вързали братята му, и обещал — като се върне при баща си — да го награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му хляб да се наяде и си тръгнал. Но царският син го спрял.

— Засега — рекъл — не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде поне да си разменим дрехите: ти облечи моите, а аз да облека твоите. Па като дойдеш в двореца — ще се наплатим.

Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският син се запътил към града. От всичко, което бил придобил, му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на царкинята.

Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа. Никой не го познал. Пратили го в готварницата. Там се готвело за сватбата; пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели се млинове, погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла да стане сватбата на царските синове. Срещу готварницата, дето работел момъкът, бил дворецът: прозорците на стаята, в която живеела царкинята, гледали към готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се показала годеницата му, той извадил пръстена и го сложил на пръста си, па го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена светнали като звезди; момата се загледала накъм готварницата и видяла годеника си, но не рекла никому нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие, и решила колкото се може по-дълго да отлага сватбата. А най-големият брат всеки ден идвал при нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие. Когато дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла, че иска да каже две-три думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае да му каже нещо. Той сам дошъл в стаята й, дето бил и син му.

— Царю честити — рекла момата, — вие се готвите да ме венчавате, но още не сте ми направили премяна.

— Направили сме ти — казал царят, — деветдесет и девет премени сме ти стъкмили — една от друга по-тънки и по-хубави.

— Донесете да ги видя — рекла тя.

Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер.

— Не ми се нравят тия дрехи — казала царкинята. — Други ще ми направите.

— Какви по-хубави дрехи от тия? — почудили се царят и син му.

— Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка — рекла момата. — И то не една, а три премени да ми приготвите, па тогава може да се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая.

Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство, че който се наеме да ушие на царската снаха три ката дрехи, които да се събират в три лешникови черупки, ще му даде, каквото поиска. Като чули най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще са тия дрехи и кой ли ще може да ги ушие. Никой не се наемал да отиде при царя и да шие дрехите. Минали дни, седмици, никой шивач не се вестявал в двореца. Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети път, царският син с козарските дрехи отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл:

— Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.

Шивачът го погледнал, па му рекъл:

— Я се махай оттук, селяко! Ти ще ми ушиеш дрехи, та да се събират в лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, които не си хващал — както ми се вижда — ножица и игла, ще ги ушиеш!

— Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе — казал момъкът. — Ще ги ушия. И то — за една нощ. Само че три ката не мога уши, а само два.

— А бе ти уший едната премяна, та за другите лесно! — рекъл шивачът. — За една нощ ли рече?

— За една зер. Тая вечер ще захвана дрехите, утре заран ела си ги вземи!

— Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?

— Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги отвечер, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия.

Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие — голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в работилницата, дето дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли, па си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното, па като седнал на лешниците — чукай, яж, чукай, яж, та чак до заранта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види — всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата — непобутнати.

— Е, уши ли дрехите? — запитал той селяка.

— Ето ги — рекъл царският син, — готови са.

И като извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите — тънки-тънки, като паяжина, а светли като слънце, — после ги сдиплил пак и ги затворил в черупката. Оня шивач не можал да повярва на очите си.

— Ти ли уши тия дрехи? — запитал го учудено.

— Аз, ами кой? — отвърнал селякът.

Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не се помнел от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станало му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал, колкото пари поискал, и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала, че са нейните, и рекла:

— Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така ни беше думата?

— Ще ушие, ще ушие — рекъл царят. — Ей сега ще му поръчам.

И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги направи. На другия ден търсил по целия град селяка, но не можал да го намери. А той бил в двореца, прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не можал да го намери. Отчаял се и отишъл при царя, та му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете премени.

— Тая работа е мудна и трудна — рекъл, — не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват.

Царят се ядосал и викнал:

— Още сега ще си вървиш в работилницата и ще се хванеш на работа. До утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия.

Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:

— Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа как е работата. Не съм аз шил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града; навсякъде обиколих, но не можах да го намеря. Ако щеш, убий ме, ако щеш, пожали ме — тъй стои работата. Никой друг освен оня селяк не може да ушие дрехите на царкинята. Па и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная вечер, когато се условяше при мене да ги шие.

— Така ли било? — рекъл разгневен царят. — А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи?

— Право е, царю честити, че вината ми е голяма — казал шивачът. — Но какво да сторя сега? Коли ме, беси ме — станалото станало.

— Хайде върви си! — викнал му царят. — Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите.

Шивачът си излязъл. В това време, като минавал през двора на двореца, царският син, който работел в готварницата, го видял и тръгнал отдалече след него. Отчаяният шивач мислел да отиде в своята работилница и да се обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето.

— Стой! — рекъл му той. — Какво ще правиш?

— Ох, брате — казал шивачът, — добре, че дойде! От толкова дни те търся. И на царя казах, че ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре вечер да му приготвя още две премени: инак ще ми вземе главата. Моля ти се, уший и тях, да му ги занеса, па всичко, което заплати за тях, ще бъде твое.

— Може — рекъл момъкът, — но само една. Две не мога да ушия, защото нямам толкова плат.

— Ти уший едната — казал шивачът, — а за другата ще видим после. Наемаш ли се?

— Наемам се — рекъл момъкът. — Ще дойда довечера да захвана дрехите, а ти утре заран ела си ги вземи.

Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи.

— Не може ли — рекъл той — да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти донеса всичко, каквото речеш.

— Сега не може — казал момъкът. — Денем аз работя друго. Ти довечера се навъртай насам, а аз ще дойда и ще ги започна.

Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се случило, че дошъл в града и козарят. Той искал да влезе в двореца, но стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл и го извикал настрана, па му рекъл:

— Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти ми си потребен днес-утре, затова престой тук в града, докато ти кажа. Ако искаш да ме видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница: аз се навъртам цял ден там; щом ме извикаш, ще изляза.

Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го чакал да дойде и да започне дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил, нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на заранта дал на шивача втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на царя, а той го дал на царкинята.

— Добре — казала тя. — Направете още една такава премяна — и аз ще бъда готова за сватба.

Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна.

— Не мога — рекъл той, — царю честити. Както ти казах вчера, друг шие дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна.

— Тъй ли? — кипнал царят. — Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на него! Отдето е намерил плат за две премени, оттам ще намери и за три.

След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още разгневен:

— Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче?

— Аз ги шия, царю честити.

— Ами, като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш трета?

— Нямам вече плат, царю честити.

— Отдето си взел за двете, оттам ще вземеш и за третата.

— Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство.

— Ами къде се работи?

— Там, дето живееше едно време златното пиле в елмазната клетка.

— Тъй ли? — рекъл царят. — Аз ще ти намеря плат. Почакай малко.

И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли.

— Видите ли тоя момък? — рекъл им царят. — Той шие дрехите на царкинята. Свършил му се е платът. Той казва, че такъв плат имало в царството, отдето сте донесли златната птица в елмазната клетка. Ще идете да ми донесете плат още за една премяна.

Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят къде е онова царство?

— То е далече — рекли те на баща си. — Три години път има дотам.

— Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.

Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се изхитрил, та рекъл на царя:

— Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени, тъй ще донесе и за трета.

— Това не е моя работа — рекъл момъкът. — Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия; ако не ми дадете — няма. Па има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат иго оставиха насред полето, а те продължиха сами. Но те се скараха; единият отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно да се върнат при бащата. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с клетката, па излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го изядат зверовете; тя поиска три премени, които да се събират в лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си промениха дрехите. Царският син отиде в царската готварница — да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да реже зеленчук — само за един хляб. А братята му се стягаха за сватба. И ето, че той се яви при шивача, та уши двете премени; той ги не уши, а само ги извади от джоба си.

Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко.

— Ами третата премяна? — рекъл той.

— Ето я — казал син му, като извадил лешника из джеба си.

Отворил лешника и отвътре извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава. И после казал на царя:

— Ако не вярваш, че братята ми са наистина направили това с мене, питай моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза: той е в града; аз ще ти го доведа.

Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята; тя също разказала със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава царят заповядал да прогонят вън от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за царкинята и му дал царството си.

Педя човек — лакът брада

Един човек си имал трима синове и три дъщери. Двамината били женени, а най-малкият бил още ерген. Когато дошло време на бащата да умира, той повикал синовете си и им казал:

— Чеда мои, който и да поиска някоя от сестрите ви, дайте му я. Гледайте по-скоро да ги настаните; недейте връща сватовници. Закълнете ми се, че ще пазите волята ми!

Те му се заклели. Умрял бащата. След някое време дошли орли да искат най-голямата сестра. По-големите братя не искали да я дадат.

— Свършиха ли се момците — викали те, — та ще дадем сестра си на орел? Я да изпъдим тия сватове!

Но най-малкият брат настоял да я дадат.

— Не бива — рекъл — да престъпваме волята на баща ни. Заклели сме му се да не връщаме сватове — които и да са. Да дадем сестра си!

Двамата се противили, но той дал момата на орлите и те я отнесли. Минало се време, дошли орлите и за средната. И нея по-старите братя не давали, противили се; но най-младият я дал. Пак се минало време, дошли и за най-малката. Старците я пак не давали, но младият дал и нея. Братята му го намразили оттогава и не искали да го погледнат.

Разчуло се по едно време, че царят ще венчава дъщеря си. Той я давал на оногова, който смогне да раздели за една нощ шестстотин кила смес — просо, пшеница и ленено семе. Ако раздели сместа, ще му даде дъщеря си; ако ли не може, ще го погуби. Мнозина идвали, но никой не успявал да раздели сместа. Царят погубил тъй много момци. Научил се за това и най-младият брат. Макар че братята му не искали и да го видят, той отишъл при тях и им рекъл:

— Ще ида да искам царската дъщеря. Или ще я взема, или ще ми вземат главата. Дошъл съм да се простя с вас. Може да се не видим вече.

Братята му го не пускали.

— Я си стой тука! — викали му те. — Ти с тоя ум даде сестрите ни на орли да дивеят някъде вдън горите, — та ги и не видяхме вече, а сега си тръгнал на явна смърт. Мигар ще можеш да свършиш това, което иска царят? Я се остави! Стой си тука!

Но той ги не послушал. Тръгнал, що ходил, стигнал до една река. Водата била отбита, за да пои ливадите; на плиткото се мятала една едра риба. Момъкът се зарадвал, като я видял.

„Ето ми обяд — рекъл си той. — Ще стъкна огън, ще опека рибата и ще се наям.“

Но рибата почнала да му се моли да я хвърли във водата.

— Може някога да ти помогна и аз — рекла тя. — Вземи си една люспа от мене и когато ти потрябвам, нагрей я малко на огъня; аз ще дойда веднага.

Момъкът си откъснал една люспа и хвърлил рибата във водата, па тръгнал по-натам. На едно място видял деца, че били хванали бухал; те го мъчели — връзвали го за краката с канап и го мъкнели по пътя. На момъка дожаляло за птицата, та дал на децата по някоя пара да откупи бухала. Птицата почнала да му се моли:

— Пусни ме, момко! Може някога и аз да ти потрябвам. Отскубни си едно перо от гърба ми. Когато видиш, че ти притрябвам, нагрей го на огъня — и аз ще дойда.

Момъкът си отскубнал едно перо и пуснал бухала. Тръгнал по-натам. Вървял, що вървял, видял на едно място, че пресичат пътя много мравки. Те били тръгнали на бой. Вървели на гъсто — мравка до мравка. За да не смаже някоя от тях, момъкът се спрял да ги почака, докато отминат. Но те минавали, минавали — свършек нямали. Три дена ги чакал момъкът. Най-после минал и царят на мравките. Като го видял, мравият цар го запитал:

— Колко време чакаш тук, момко?

— Три дена — рекъл момъкът.

— Защо не мина?

— Страх ме беше да не сгазя някой от войниците ти — отвърнал човекът.

— Какъв дар искаш да те даря, че си стоял три дена да чакаш, докато мине всичката ми войска?

— Ще ти кажа — рекъл момъкът. — Тръгнал съм да искам царьовата дъщеря. Но баща й я дава на оня, който смогне за една нощ да отдели шестстотин кила смес от пшеница, ленено семе и просо. Ще искам да ми помогнеш.

— Това е лесно — казал мравият цар. — Не бой се: ще ти помогнем да разлъчиш сместа. Ние ще останем тук на стан, да преспим, а когато ти потрябваме, вземи тая сламка, та я припечи на огъня; ще дойдем веднага и всичко ще ти свършим.

Момъкът взел сламката, тя била копието на мравия цар. Като отишъл в двореца, момъкът казал на слугите, че е дошъл да иска царьовата дъщеря — та да обадят на царя. А те му се присмели:

— Ти ли бе, глупчо? Какви царски синове идваха с толкова народ и войска, и пак не можаха да разделят едно кило смес, та ти си дошъл шестстотин кила да разлъчиш! Я си върви по пътя!

Но той настоял да обадят на царя и слугите отишли, та му обадили.

— Нека дойде — рекъл царят, — щом не му е мила главата; нека се опита и той.

Влязъл момъкът при царя.

— Защо си дошъл бе, момко?

— Искам дъщеря ти, царю честити. Или ми вземи главата, или ми дай дъщеря си.

— Ще видим — рекъл царят. — Най-напред ми кажи, наемаш ли се да отделиш шестстотин кила смес пшеница, просо и ленено семе за една нощ?

— Наемам се.

— Но добре да ги отделиш: пшеницата — на една страна, на друга — просото, а лененото семе — на трета. Ни едно зърно пшеница да няма в просото или в лененото семе: всичко да си бъде отделно.

— Ще го направя, царю честити — рекъл момъкът, — но недей се сърди, ако те извикам през нощта, когато свърша работата — да видиш какво съм направил.

Царят се позасмял и казал:

— А бе ти гледай, додето се съмне, да свършиш тая работа, та недей се надява да я свършиш още нощес.

Вечерта момъкът нагрял сламката на огъня и отведнъж стаята се изпълнила с мравки. Дошъл мравият цар с всичката си войска. Момъкът му посочил купа със смесени зърна и рекъл:

— Кажи сега на твоите войници да разделят зърната: пшеницата на едно място, лененото семе на друго, а просото на трето.

Сбрали се мравките и почнали да делят сместа. Едни вземат просото, други лененото семе, трети — пшеницата. До среднощ разделили целия куп и си отишли. Тогава момъкът пратил да събудят царя. Дошъл царят и видял сместа разделена. Чудил се, чудил, не можел да се начуди как е успял момъкът да свърши тая работа, и то толкова бързо.

— Е — рекъл момъкът. — Това се свърши. Сега ти, царю честити, трябва да си устоиш на думата — да ми дадеш дъщеря си.

— Ще ти я дам — рекъл царят, — но искам да й съшиеш едни дрехи: денем да блестят като морето и люспите на рибите, а нощем да светят като небето със звездите. Уший дрехите, па вземи дъщеря ми.

Момъкът нагрял рибата люспа. Явила се рибата и той й поверил грижата си.

— Това е лесно — рекла рибата. — След малко ще ти донеса такава премяна. Рибята царица, която живее вдън морето в елмазен дворец, носи все такива дрехи.

И наистина, след малко рибата донесла на момъка няколко премени, каквито бил поръчал царят. Отнесъл ги момъкът на царя и той още повече се почудил, но все не му се искало да даде дъщеря си на прост селянин.

— Каква сватба ще правим — рекъл царят на момъка, — като е болна царицата? От лоша болест лежи. Намери отнякъде лек да я изцерим, па сетне ще мислим за сватба.

— Ще се опитам — казал момъкът.

Щом си излязъл царя, момъкът нагрял на огъня перото от бухала. Долетяла птицата и го попитала какво иска.

— Царицата е болна — рекъл момъкът. — Царят ме кара да й търся лек. Не можеш ли ми помогна с нещо?

— Лекът й е лесен — казал бухалът. — Улови три кучета — едно бяло, едно черно и едно шарено — заколи ги и ги изгори навръх планината на три огъня, па свари пепелта на трите и дай на царицата да пие. Черното куче има бяс, който държи жената болна цяла нощ; като изпие пепелта на кучето, тя ще спи спокойно и през нощта ще й бъде добре. Бялото има бяс, който я кара да боледува денем; изпие ли му пепелта, тя ще бъде през деня здрава. А шареното има два бяса: единият я държи сутрин, а другият — вечер. Изпие ли му пепелта, царицата ще оздравее съвсем.

Момъкът направил, както го научил бухалът. Отнесъл пепелта на царицата — и тя оздравяла. Царят не можел вече след това да откаже на момъка: дал му дъщеря си; момъкът станал царски зет и заживял в двореца.

Царят имал още двама зетьове; те излизали всеки ден из гората по лов. Тръгнал веднъж и най-младият зет с тях. Ходили цял ден, лутали се из гората, но нищо не могли да уловят. Баджанакът им се отделил от тях и в една долина намерил едно човече — високо една педя, а брадата му дълга цял лакът. Джуджето било много силно — на трима юнаци надвивало. То имало и един кон с шест крака, по-бърз от всички коне: нищо не могло да му убегне, ако го подгони. Па било и много хитро. То знаело, че тоя мъж води царска дъщеря, първа хубавица, та намислило с хитрост да я открадне. Зетят го видял и се спуснал да го улови. Джуджето побягнало; тичало, тичало, но си настъпило брадата и паднало. Зетят го хванал и го отнесъл в двореца.

— Я, педя човек — лакът брада! — почнали всички да викат, като го видели.

Целият дворец се събрал да гледа джуджето. А то — нали е хитро — нарочно им правело смях: скочи, настъпи си брадата и падне; завърти се на пета, за да играе хоро, пак си настъпи брадата, пак падне… Царят поканил в двореца си на угощение всички знатни хора от царството — да им покаже джуджето. Всички се смеели, гледали го и се чудели къде е намерил царският зет такъв лов: педя човек — лакът брада. Като се мръкнало, зетят отвел човечето в своята стая, дето спели с царската дъщеря, да не би да избяга. И там то скачало, играло, падало, ставало, а те се смели до късно през нощта. По едно време джуджето се уморило и легнало да спи, а съпрузите затворили прозорците и заключили вратата, па си легнали. Джуджето било крилато, но си криело крилете под дрехите. Като видяло, че младоженците са дълбоко заспали, то грабнало царкинята, отворило прозореца и отлетяло с нея — отвлякло я в гората. На заранта зетят се събудил; гледа — жена му я няма. Тръгнал да я търси из двореца — никъде не можал да я открие. Нямало го и джуджето. Той разбрал, че човечето го е надхитрило и му е грабнало невястата. Ами сега? Къде да върви да я търси? Казал на тъста си. Царят викнал по него, колкото му глас държи:

— Какъв си ти такъв, една жена да не можеш да опазиш? Я върви я намери, че иначе ще ти взема главата!

Станал оня, яхнал един кон и отишъл да търси жена си в гората, дето бил намерил човечето. Тук жена, там жена — никъде я не намерил. Като ходил по гората, озовал се пред една пещера; тъкмо пред пещерата пасял един кон с шест крака; а като назърнал в самата пещера, момъкът видял вътре жена си. И тя го видяла и му рекла:

— Хайде да бягаме по-скоро, докато не се е върнало джуджето! То излезе по лов из гората. Ти го гледаш педя човек, но той бил страшно силен. А конят му е много бръз и як: нищо не може да го надбяга. По-скоро да бягаме!

Царският син качил жена си на коня, яхнал се и той и побягнали. Но конят на джуджето видял жената, че излиза из пещерата, и почнал да цвили. Джуджето чуло цвиленето на коня и дошло. Гледа — пещерата празна. Яхнало шестоногия кон, бързо-бързо настигнало царския зет, отнел му жената, па се върнало назад. Човекът се повъртял из гората и там замръкнал. Понеже го било страх да го не разкъсат зверове, той се покачил на едно дърво — да преспи там; на дървото се виждало голямо гнездо — като цяла къща. „В това гнездо — рекъл си той — ще мога да пренощувам.“ Като се покатерил на дървото и стигнал до гнездото, намерил там най-голямата си сестра. Тя го срещнала с голяма радост и го запитала:

— Как си попаднал, братко, в тая дива гора?

А той отвърнал:

— Дълги са моите патила, сестро. Аз се ожених за царска дъщеря, па един ден, като ходех тъдява по лов, намерих едно джудже и го отнесох в двореца. А то излезе много хитро и яко: открадна ми жената. Тръгнах да го гоня. Видях жена си тук, в една пещера, а пред пещерата пасеше кон с шест крака. Взех си жената, но джуджето ме настигна и ми я отне. Та затова се въртя в тая гора: ще гледам да си взема някак жената.

Додето приказвали тъй, долетял орелът, зетят на момъка. Той бил ранен и от крилата му текла кръв. Орловата невяста срещнала мъжа си и му казала:

— Един от братята ми е дошъл. Моля ти се, недей да му правиш нищо лошо.

А орелът рекъл:

— Ако е старият, ще го убия. Ако е средният, и него ще убия. Ако ли е младият, ще го нагостя, защото той те даде на мене за невяста.

— Най-малкият е — рекла жената.

Тогава орелът се зарадвал, посрещнал добре шурея си и го нагостил. Докато вечеряли, той го разпитал какво търси из тая гора. Човекът и нему разказал всичко.

— Като ходех из гората по лов — рекъл, — намерих педя човек — лакът брада и го занесох у дома, а той ми открадна невястата и сега не мога да си я отнема никак, та заради това съм тук.

А орелът му рекъл:

— От него ти не можеш я взе. Ние днес се бихме дванадесет души с него заради тая жена, а той всички ни нарани и не можахме да я отървем. Той е много силен.

Човекът пренощувал в орловото гнездо, а на сутринта се качил пак на коня и тръгнал да дири жена си. Минал пак пред пещерата; пак видял невястата си вътре, а конят пасял пред пещерата. И сега човекът грабнал жена си — та на коня. Но шестоногият кон пак изцвилил и педя човек — лакът брада настигнал съпрузите. Той ударил една плесница на царския зет и го повалил от коня, па взел жената и я отнесъл в пещерата. Човекът лежал дълго в несвяст. Чак надвечер дошъл на себе си. Пробудил се, станал — а главата му се още върти, свят му се вие. Мръкнало се и той потърсил пак място да преспи. Видял на някакво дърво едно голямо гнездо като онова, дето нощувал миналата нощ. Качил се на дървото. Там намерил по-малката сестра. И тя се много зарадвала, като го видяла, защото и с нея се не били срещали от деня на сватбата й. Седнал той при сестра си и й разказал всичко. Дошъл вторият му зет, орелът. Жената замолила мъжа си да не прави нищо лошо на брата й. И тоя орел рекъл:

— Ако е най-големият ти брат, ще го разкъсам; ако е средният, и нему няма да простя; но ако е най-малкият, ще го приема добре и ще го нагостя.

И тоя орел бил ранен. Като видял, че му е дошъл на гости най-малкият шурей, нагостил го и го разпитал по каква работа се е залутал из гората. Човекът разказал и нему всичко.

— Два пъти — рекъл — вече бягаме с моята невяста, а и двата пъти джуджето ме настига и ми отнема жената. Първия път нищо ми не стори, но днес ми удари такъв плесник, че съм лежал чак до вечерта като мъртъв.

А орелът рекъл на шурея си:

— Не ще можеш я взе. И днес сме се били дванадесет души с него все за нея, а той нарани всички ни до един и пак не можахме нищо да свършим.

На сутринта човекът станал, слязъл от дървото и пак тръгнал да търси жена си. Намерил я в пещерата и пак побягнали, но и сега конят пасял пред пещерата и пазел жената. Щом животното процвилило, педя човек долетял, яхнал го и настигнал съпрузите. И сега ударил един плесник на царския зет, па го повалил от коня долу, взел жената и я отнесъл. Чак вечерта човекът дошъл на себе си и тръгнал да се лута низ гората. И тая нощ той съгледал едно дърво с гнездо на него — още по-голямо от предишните. Той се качил там и намерил най-малката си сестра. Нейният мъж бил триглав орел, цар на всички орли. И той се върнал ранен. Невястата го замолила да не прави зло на брата й. Той казал също като двамата си баджанаци, че ако е най-старият й брат, ще го убие, ако е средният — и него ще убие, а ако е малкият — ще го посрещне добре. Като видял, че е най-малкият й брат, орелът го нагостил богато и го разпитал що дири по гората. И нему човекът разправил мъката си.

— Три пъти бягаме — рекъл, — и трите пъти онова проклето джудже ни настига и все ми взема жената. Не знам вече какво да правя. Или ще остана да умра в тия гъсталаци, или ще я освободя.

— Ти — рекъл му орелът — не можеш я взе от него, че е много силен. Аз съм цар на всички орли. И днес пак сме се били дванадесет души с него, а той изпонарани всички ни и не можахме да му отнемем жената. Ние сме крилати, а не можем да сторим нищо, та ти ли се надяваш да я вземеш? Но щом тая жена е твоя и си дошъл да се посъветваш с мене, аз ще свикам утре де що има орли по цялата земя и ще попитам да разбера дали някой не знае леснина как да я вземем.

Преспал човекът и тая нощ в орлово гнездо. На сутринта, щом се съмнало, орловият цар разпратил по цялата земя заповед да се съберат орлите — къде що ги има — и всички дошли. Той ги запитал:

— Може ли да ми каже някой как да отнемем тая жена от педя човек — лакът брада? Знаете ли някаква леснина?

Орлите се спогледнали, но никой не можал нищо да каже. Най-после един се обадил:

— Царю честити, ние не можем да намерим никаква леснина. Но има един стар орел, на три хиляди години е, лежи в една пещера, ослепял от старини, та не може да дойде. Ако му отнесем да изяде три агнета и да пийне малко вода, може да добие сила — да дойде да ни каже.

Тогава орловият цар пратил три орела — всеки да улови по едно агне и да го отнесе на стария орел. Отнесли му агнетата, той ги изял, напил се с вода и долетял до орловото сборище. Царят го запитал няма ли някаква леснина — да се отнеме жената от джуджето.

— Той е педя човек — лакът брада — рекъл царят — и живее тук, в тая гора. Има кон с шест крака — най-силен от всички коне. Па е откраднал дъщерята на един цар: нейният мъж ми е шурей — три сестри ни е дал. Той е дошъл при мене като при свой зет, та ме моли да му върна някак жената. А ние не можем нито да надвием на джуджето, нито да я грабнем и избягаме, защото му е много силен конят, а и джуджето е крилато. Ти като по-стар, все трябва да знаеш. Затова сме те повикали.

Старият орел казал:

— Това е лесно, царю честити. Щом сте ме повикали, да ви кажа. С друга леснина не можете да вземете жената, ами трябва да намерите и вие кон като неговия. Такива коне се ожребват в една пещера. Има коне с шест крака, па има и с дванадесет, те се раждат веднъж на десет години, и то — на Гергьовден: тогава пещерата се отваря и те излизат, но им е много сладко месото, та вълци и мечки ги изяждат до един; затова ги няма. Ето след няколко дена иде Гергьовден. Тая година тъкмо скалата ще се отвори.

И като се обърнал към царьовия зет, рекъл му:

— Ти стани още сега, та докарай овци и кози, па ги пръсни на ранина на Гергьовден пред пещерата. Като се разпукне скалата и почнат да излизат от нея коне, ще се съберат вълците и мечките; видят ли кози и овци, те ще се хвърлят да ги ядат, а ти си избери някой кон с дванадесет крака, па го яхни. Тогава лесно ще си вземеш жената. Такъв кон умира за господаря си; яхнеш ли го, нищо не може да те стигне, нито пък смее друг кон да се приближи до него, толкова е силен.

Като чул това, царският зет се затекъл с коня си в двореца и казал на своя тъст:

— Страшен е оня педя човек, конят му е два пъти по-страшен. Но аз научих леснина да им надвия. Само по-скоро ми дай двеста-триста кози и овци.

Царят заповядал да му дадат. Зетят подбрал овците и козите и ги закарал през нощта срещу Гергьовден пред пещерата. Рано на заранта се пукнала пещерата. Отвътре се зачул силен цвилеж и почнали да излизат коне — все с по шест крака. Щом чули конски цвилеж, вълците и мечките се затекли към поляната и нападнали конете. Но като видели овци и кози, нахвърляли се и на тях. Конете излизали, мечките и вълците ги изяждали, но не могли да изядат всички; показал се по едно време и един кон с дванадесет крака. Човекът го яхнал и право пред пещерата на педя човек. Там слязъл и грабнал жена си, та я качил на коня. А шестоногият кон, като видял оня с дванадесет нозе, изцвилил страшно и викнал:

— Тичай, господарю, дето и да си, че грабнаха жената!

Педя човек се обадил издън гора:

— Не бой се! Паси си там! Аз ще ги стигна и ще я взема.

Но конят пак процвилил и рекъл:

— Това вече мина. Ти не знаеш какъв е конят, който са яхнали мъжът и жената.

Дошъл педя човек и попитал какъв е оня кон.

— Той ми е по-млад брат — рекъл конят. — С дванадесет крака е. От мене е десет пъти по-бърз и по-силен. Нито мога да го стигна, нито смея да го доближа.

Като чуло това, джуджето веднага се качило на шестоногия кон и подгонило избягалите. Но човекът си карал своя кон и не бързал. Като ги настигнало джуджето, дванадесетоногият кон се извърнал отведнъж, избълвал пламък из устата и ноздрите си и рекъл на другия кон:

— Я се връщай по-скоро назад, че ако се върна аз — и тебе, и господаря ти ще убия с предните си нозе!

Като чул това, шестоногият кон побягнал назад като вихрушка. А царският зет си откарал невястата вкъщи.

Момък и три самодиви

Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Чужди хора от милост прибрали сирака и го отгледали. Но и те били бедни: едва себе си прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите — колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловци отиват по лов и се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза — много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Додето пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз: удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило да мери с топуза толкова добре, че улучвало без погрешка, дето и да замери. Додето овчарувало, избило много зайци, лисици, вълци, сърни и мечки. Ръката му станала толкова изкусна в прицелването, че поваляла дори птица, както си лети.

Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друга царщина да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал из една планина, срещнал го друг момък.

— Добър ден, побратиме.

— Добър ден.

— Здраво-живо, как си?

— Слава Богу, добре, а ти?

— И аз съм добре, но нямам работа; тръгнал съм да се главявам.

— Ами знаеш ли занаят?

— Занаятът ми е овчарство и говедарство; и от полска работа разбирам, па и по лов ходя. Ето, с тоя топуз, дето замеря, все удрям. А ти какъв занаят знаеш?

— Моят занаят е да суча въжета от пясък.

— Нелош занаят. Ако щеш, да вървим заедно да дирим работа.

— Бива — рекъл оня.

Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата: никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят.

— Вие останете тука — рекъл тоя с топуза, — та наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се прошътам из гората — дано убия дивеч, та да вечеряме.

Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Отвлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали после да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се провидяло полето. Тъкмо под полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, додето не се е още мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че в къщицата ще намерят хора. Влезли, но никого не намерили.

— Хайде, побратиме — рекли двамата на ловеца, — ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището.

Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшътали из къщи — да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли:

— По всичко се вижда, че тук живеят хора. Но къде са сега? Да останем за два-три дена в тая къщурка — да си починем и да видим кой е стопанинът й.

Вечеряли, легнали си; на другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, изрязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да обиколи наоколо, за да разбере има ли някъде наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня, насякъл месото и го турил в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба — грозна, суха, пъпчива.

Бабата влязла, поогледала се, па рекла:

— Нещо на хубаво ми мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.

Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст.

Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен; бабата изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило.

На другата заран останал да готви другият, а двамината излезли. На пладне бабата пак дошла, та поискала гозба, както била поискала от първия. И той се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не можал да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла.

На третия ден ловецът рекъл на двамата си побратими:

— Вие вървете днес, дето ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а те да я не видят.

Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, турил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, снел го от огъня, па седнал настрана да чака другарите си. Тъкмо дошла пладнина, вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни: кожата й била сбръчкана като на костенурка; ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти — като на орел.

„Това не ще да е баба — си помислил ловецът и приготвил топуза. — Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка.“

Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с дигната плесница към него, той извадил топуза и я праснал по челото, та я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, влякъл я, влякъл, докато я довлякъл до една долчинка, и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. Минало малко и те дошли.

— Е, как е, побратиме? — запитали го двамината още отдалеч. — Има ли с какво да ни нахраниш?

— Ще се намери — рекъл им той. — Има и да ядете, има и да остане.

Те влезли в къщурката; гледат: гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.

След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън, та легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, току се помрачило небето към оная страна, дето било долчето с убитата ламя, сякаш паднал тежък облак. Юнакът си понадигнал главата, да види що е, и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото — да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята и я дигнали, та я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а той задебнал след тях. Все по тях, все по тях, минал полето, навлязъл в гората, почнал да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и посели убитата ламя. — Дълго ходили по планината, докато стигнали до гребена; оттам се смъкнали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам, натам: момите ги нямало — сякаш земята се разтворила, та ги погълнала. Той стигнал на онова място, дето ги бил видял в последния миг, и забелязал малка пещера сред буйни дървета, отгоре цяла обрасла с повитица и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв: разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка — право надолу, като кладенец. Погледал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се тъкмели да си легнат. И той хапнал надве-натри, па си легнал.

Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:

— Ние се наговорихме да дирим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.

И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.

— Ето — рекъл им той, — побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега намерете средство да влезем и ние.

— Тя е лесна — казал единият. — Аз ще усуча въже от пясък, а другарят ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного — да види докъде води дупката и какво има долу.

Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се на тоя, дето бил изплел въжето. Вързали го през кръста и почнали да отвиват чекръка с въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.

— Какво има вътре? — запитали го побратимите му. — От що се уплаши?

— Оставете се! — рекъл той, като дошъл на себе си. — Една мрачина вътре — страх да те обземе: нищо се не вижда. Тъкмо почна под мене да свети — като запърхаха ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.

— Тъй ти се е сторило — рекъл тоя с топуза. — Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!

Хвърлили пак жребий; паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той скоро-скоро заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперал: побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва:

— Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, па ме завъртя, па почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, а онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу; добре, че ме извадихте!

— Какви лами, какви змейове! — викнал тоя с топуза. — Страхливци сте вие, и това си е! Я ме вържете, па дръжте хубаво въжето и ме спущайте! И чак когато усетите, че поклатя три пъти въжето, тогава ме изтеглете!

Вързали ловеца и го спуснали. Той стигнал долната земя. Развързал се и тръгнал да види къде се намира. Гледал и се чудел: едно поле равно, широко и зелено, само цветя и трева. Цветя, каквито нямало на горната земя, и трева — висока до пояс. А по-натам — високи, хубави дървета, птици пеят. Той гледал и се чудел:

— Къде съм попаднал? И тука грее слънце като горе. И тука зреят плодове, пеят птици, растат буйни дървета и хубави дъхави цветя. Кой да си помисли, че под тая планина имало земя, по-хубава от нашата!

Юнакът стиснал до едни високи дървета и отведнъж видял три моми, че плачат над един пресен гроб. Щом го видели, скочили и се разтреперали от страх.

— Не бойте се, хубави девойки! Не съм дошъл да ви убивам, ами да ви взема със себе си; ние сме трима побратими, а вие — три сестри; всеки от нас ще си вземе за жена по една от вас. Ако се спуснете да бягате, ще ви стигна: няма да ми убегнете! Елате по-хубаво с добро!

И той повел момите към въжето. Вързал най-напред най-старата и заклатил въжето три пъти; ония отгоре го изтеглили. Гледат: една хубава мома. Почнали да се карат кой от двамата да я вземе: толкова им се харесала. Единият викал:

— Моя ще бъде, защото аз въртях чекръка.

Другият викал:

— Моя ще бъде, защото аз дърпах въжето нагоре: мене ми беше по-тежко.

Тогава момата рекла:

— Долу стоят сестрите ми. Пуснете въжето, та ги изтеглете, или вържете мене, та ме спуснете, защото аз не се деля от сестрите си.

Едва тогава двамата побратими си спомнили, че има още две моми. Пуснали въжето, юнакът вързал по-малката сестра и те я изтеглили из дупката. Тя била по-хубава от сестра си. Побратимите забравили първата и почнали да се карат за тая.

Карали се, докато двете сестри им се примолили да спуснат въжето, за да изтеглят и най-малката им сестра.

Теглили, теглили, изтеглили я. Но тя била най-хубава от трите и побратимите почнали да се карат сега за нея. И единият искал да я вземе, и другият. А тя рекла:

— Юнаци, когато останах сама на долната земя, след като бяхте изтеглили сестрите ми, юнакът, който ги беше вързал с въжето една по една, ме прегърна и запита искам ли да му стана жена. Аз му казах, че искам. Недейте се кара за мене: аз няма да бъда на никого от вас, защото съм дала дума на другаря ви. Пуснете въжето, та изтеглете юнака: нека той отсъди коя чия ще бъде!

Но побратимите не искали и да чуят. Единият викал: „Моя ще бъде!“ и я дърпал към себе си, а другият настоявал: „Не, моя ще бъде!“ — и го блъскал, за да му я отнеме, а юнакът в долната земя чакал да му спуснат въжето, но никакво въже не се показвало.

Стъмнило се, юнакът все чакал, но побратимите му не спуснали въжето. Той преспал там, дето бил, защото не знаел накъде да върви в тъмнината. Като изгряло слънцето на сутринта и въжето още не се показвало, момъкът разбрал, че другарите му са го излъгали, та няма защо да седи напразно да чака. Тръгнал по ливадите, накъдето му видят очите; ходил цял ден, ял овошки, но никъде не видял извор, поточе или река; жаден бил, а нямало вода за пиене. Никъде по пътя си не срещнал село или град; дори не можал жив човек да види — да го запита на коя земя се намира. Тъй вървял юнакът и по мрачина, докато капнал от умора. Стигнал най-сетне до един извор, навел се над него, но не можал да види вода. „Тоя извор ще да е сух“ — помислил и понеже бил много уморен, легнал до извора да спи. В сухия извор се събирали по среднощ на приказка дяволите. И тая нощ се събрали, глъчката им била толкова голяма, че момъкът се събудил, но като чул страшни гласове, престорил се пак на заспал. Един стар дявол рекъл:

— Ей сега, като минавах отгоре, за да вляза тук, прескочих един заспал човек. Той не е като тукашните. Знаете ли го отде е?

Един млад се обадил:

— Аз го видях преди един ден как влизаше през пропастта от горната земя в долната.

— Малко знаеш — обадил се друг. — Аз знам, че на него е съдено да убие халата, която не дава на тукашните хора да си наточат вода от езерото.

— Знаеш зер — присмял му се старият дявол. Как ще убие халата, когато тя е с четиридесет глави? Толкова големи юнаци е затрила вече. Отрежат ли й една глава, наместо нея мигом израстват десет.

— Ще я убие рекъл пак оня. — Ако я удари в тила, зад четиридесетте глави, тя няма вече и да шавне.

Тъй си приказвали дяволите до потайно време, а после сухият извор онемял и момъкът заспал. Щом се съмнало, гой станал и продължил пътя си. Към пладне стигнал до високо бърдо, отдето се виждала цялата околност. Оттам съзрял едно езеро, а близо до него хубав град, стегнат с висока каменна стена. Вгледал се той в езерото и видял всред водата едно страшно многоглаво чудовище. „Това ще да е оная хала — помислил си юнакът, — за която си приказваха тия в сухия кладенец.“ Той побързал да слезе от бърдото — да го не види халата — и почнал да обмисля как да я изварди, та да я удари по врата, отдето се разклоняват четиридесетте й шии. Както вървял замислен, видял една баба, много стара, превита одве, че се подпира с тояжка и върви към бърдото. Той се запътил насреща й и рекъл още отдалеч:

— Добра среща, бабо.

Тя си дигнала главата, погледнала зачудено юнака и му направила с ръка знак да мълчи. Сетне го уловила за ръката и като го отвела доста надалеч, рекла му:

— Вика ли се тъй? Ами ако те чуе халата? И тебе ще изяде, и мене!

А той попитал бабата:

— Щом се боиш от халата, бабо, защо беше тръгнала към бърдото?

— Ех, синко — рекла старата, — ти мене не гледай! Видял ли си някъде човек по тия места? Всички са се изпокрили: страх ги е от халата. Но на нас ни е казано, че ще дойде юнак от горна земя — и той ще я убие. Четиридесет дена стана вече, откак е запръхтяла тая пуста хала по тия места: никому не дава да приближи до езерото — вода да гребне; всички напада и разкъсва. Колкото юнаци се опитваха да й се изстъпят, все ги разкъса. Колкото моми и жени дойдоха с менци и кърчази, да си налеят вода, не се върнаха. Ти знаеш ли, че ние вече четиридесет дена само сълзи пием? Но тая нощ, ни се каза, че юнак от горна земя бил слязъл и той щял да затрие халата. Аз съм дошла да го чакам, та щом се вести, да го отведа при царя: той му е приготвил кон и оръжие.

— Е, хайде, бабо — рекъл момъкът, — да идем при царя: аз съм дошъл от горната земя.

— Не ми се вярва — рекла бабата — ти да си. Оня юнак е убил ламя, а ти с какво ще я убиеш: нямаш оръжие.

— Я ме води, бабо, при царя! — викнал момъкът. — Аз убих ламята и трите й дъщери дойдоха да си я приберат. Заровиха я тук — на един ден път от това бърдо, — а аз ги вързах и въжето ги изтегли на горната земя.

Като чула това, бабата повела юнака към една пещера отстрани на бърдото: оттам се влизало в дълъг подземен проход, който извеждал право в двореца. Стигнали до една желязна врата. Бабата потропала с тояжката си, вратата се отворила и те се намерили в двореца. Притекли се царедворци и стражари да ги посрещнат. Отвели юнака при царя.

— Този е — рекла бабата, — царю честити, юнакът от горна земя.

Царят бил голобрад старец. Той погледнал юнака в очите и рекъл на царедворците, които били наоколо:

— Той ще да е.

И всички царедворци паднали, та му се поклонили. После го завели в една широка стая — да си избере оръжие. Той гледал, гледал, но нищо на взел, защото знаел да върти само своя топуз. На излизане се загледал в един голям лъскав щит от сребро; щитът бил толкова лъскав, че в него се оглеждала цялата стая, с всичко, що имало в нея. Юнакът си помислил малко, па взел щита и го изнесъл. Когато отишли при царя, момъкът казал:

— Оръжие за мене няма тука, но и това, дето го имам, ми стига; само тоя щит ще ми дадеш: без него не мога.

Той взел щита, минал пак през подземието и излязъл на бърдото, като си криел лицето с дигнатия щит да го не види халата. Но тя в това време спяла накрай езерото. Юнакът сложил щита на брега тъкмо срещу слънцето и се свил зад него. Сребърният щит блестял толкова силно, ме халата се пробудила от блясъка и се хвърлила към лъскавия кръг; но тя видяла в него своето отражение и помислила, че срещу нея излиза друга многоглава хала; тя се разлютила и от очите й почнали да изскачат искри, а от устата — буйни пламъци. Дръпнала се назад халата, дръпнала се и оная, приближила напред — и оная приближила. Халата се ядосала още повече, кипнала от злина и си събрала главите, за да се хвърли изведнъж върху другата хала. Като видял юнакът, че тилът на халата се показал, подал се иззад щита и замахнал силно с топуза, та ударил чудовището. Халата ревнала толкова силно, че дори каменните стени на града се разклатили. Сетне паднала мъртва в езерото; цялото езеро се развълнувало — като вода, която ври; вълните пръснали толкова надалеч, че опръскали и хората, които гледали отвръх крепостните стени. Юнакът приближил, та изтеглил убитото чудовище от езерото — да не размъти с кръвта си водата — и се върнал в града. Като го видели, че наближава към стените с топуза и щита, царят и царицата заповядали да отворят желязната врата; всички го срещнали с радостни викове и целият град паднал да му се поклони. Царят и царицата слезли от колесницата, царят прегърнал момъка и му рекъл пред всички сбрани:

— Сам Бог те е пратил, синко, от горната земя — да ни отървеш от тая проклета хала. Ти спаси цялото ми царство. Ела сега с мене в двореца на гости. Аз ще те направя пръв в моето царство; все от дясната ми страна ще седиш.

И той качил юнака в колесницата — да седне от дясната му страна — и колесницата потеглила към двореца. Като стигнали там, царят поръчал да донесат на юнака най-хубава премяна — да се облече, както прилича на пръв царедворец. Сетне свикал всички големци на угощение в чест на момъка. Но юнакът стоял натъжен и замислен. Царят го попитал на трапезата защо не е весел, а той рекъл: Всичко хубаво, царю честити, но една голяма грижа имам. Тежка работа ме чака в горната земя. Трябва да се върна, само че не зная как.

Царят казал тогава на юнака: От тук до вашата земя друм няма. Но все ще се намери средство да отидеш. Аз имам брат, от мене два пъти по-стар; той е цар на животните по тая земя: него иде питаме.

И царят пратил бързоходци да отидат при брата му и да го повикат. Онзи бил побелял старец, с брада чак доземи; от старини не можел вече да ходи, та го крепели четирима души. Ослепял бил и чувал толкова слабо, че хората му говорели с волски рог в ухото.

— Кой ме вика? — запитал той, щом влязъл. — Не ви ли е грях да ме тревожите?

— Прощавай, брате! — рекъл му царят. — Важна работа ме кара да те викам. Дошъл е от горна земя голям юнак; той уби халата, която ни пречеше да черпим вода, и сега иска да си отиде, а не знае как да се изкачи на горната земя.

Царят на животните рекъл:

— Навръх планината, дето живея аз, има два луди овена: един чер и един бял: те се бият, та се тресе земята. Когато се ударят с челата, белият полита чак до горната земя, а черният — чак до тая под нас. Ако юнакът успее да се хване за белия овен, оня ще го отнесе на горна земя.

Момъкът се сбогувал с царя и тръгнал с брата му. Старецът живеел навръх една висока планина, в пещерен дворец. На тая планина имало широка поляна; отстрани на поляната се спускали стръмни пропасти: дъното им се не виждало. На тая поляна се срещали двата овена — да се бият. Царят на животните извел момъка на поляната и му дал една миризлива трева, па му казал:

— Когато видиш, че слезе белият овен, ти ще му хвърлиш тревата и като почне да яде, ще се пъхнеш под него и ще се вкопчиш за вълната на гърба му. Но недей се излъгва да се качваш на гърба му, нито пък си подавай главата, защото, като почне да се бие с черния овен, от рогата и от устата му излизат пламъци, та ще изгориш. Стискай се здраво за руното му и той ще те отнесе на горна земя. Като полети нагоре, той ще усети, че му тежи нещо, и ще рече: „Каквото има на мене, да падне!“, но ти се не отпускай; а щом стигне на горна земя, овенът ще рече: „Каквото има на мене, да се държи!“ — и ти тогава се пусни.

Юнакът взел тревата и легнал сред поляната. Излязъл белият овен — едър като вол, бесен от сила, с пламтящи рога; руното му блестяло като сребро. Когато се разтичал по поляната, разтърсила се планината. Овенът видял човека и полетял право към него — да го стъпче, но като приближил, юнакът подал тревата и овенът почнал да яде. Тогава от устата му излязла пара — гъста като бяла мъгла — и покрила всичко наоколо. Юнакът се пъхнал под корема на овена и здраво се уловил за дългото му руно. След малко се задал и черният овен; и той бълвал пламъци, пръхтял и разтърсвал с тропота на нозете си планината. Двата овена полетели един към друг и се ударили толкова силно с челата си, че се чул гърмеж — сякаш се пука скала; юнакът едва се задържал. След това овните отведнъж отскочили един от друг: черният полетял надолу, а белият — нагоре. Юнакът чул силен рев: „Каквото има на мене, да падне!“, но се хванал още по-силно за руното. Летежът нагоре бил много бърз; малко след това се чул втори рев: „Каквото има на мене, да се държи!“ — и юнакът се пуснал. Когато се опомнил, видял, че лежи навръх една висока планина: тя била същата, където бродил преди няколко дни със своите побратими. Овенът ни се чул, ни видял: той се бил върнал в долната земя.

Юнакът станал и се запътил да търси другарите си. Той скоро ги намерил, защото, като походил малко, чул отдалече гласовете им: „Моя е: аз ще я взема!“, „Не е твоя: моя е; аз ще я взема!“ Момъкът доближил до мястото, откъдето се раздавали гласовете, и видял, че двамата му побратими стоят до кладенеца и се карат за най-малката мома. Тя седяла на тревата вън от пещерата и плачела. Щом го видяла, макар че бил облечен с дрехи от свила и от сърма, украсени с бисер и скъпоценни камъни, момата го познала и надала радостен вик, но той й дал знак да мълчи и влязъл в пещерата. Побратимите му не го познали; те помислили, че това е царят на оная страна, тръгнал по лов, и щом го видели, млъкнали гузно от страх. А той им викнал с престорен глас:

Кои сте вие и защо надавате тия викове? Защо се карате като луди? Пропъждате лова наоколо.

Па като се обърнал и видял момите, че плачат, още по-строго извикал:

— Какви са тия моми и защо плачат? Вие сте им направили някаква злина. Защо мълчите? Отговаряйте по-скоро или ще ви взема главите и на двамата!

Тогава единият от побратимите се осмелил, та казал:

— Царю честити, ние двама намерихме тия три моми тук, в пещерата. Най-малката ни се най-много хареса, та за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена.

— Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво!

Те си турили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза, та разцепил дървото дотолкова, щото да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл:

— Ще стоите тука, додето дойде оня ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете.

Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл:

— Толкова време се карахте вие двама за чужда мома; другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да му спуснете въжето, за да го извадите, а вие си и не спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най-малката мома, а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи. Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас.

И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.

Дървен кон

Един цар поръчал да му направят нови дворци.

Дворците станали много хубави: за чудо и приказ. Никъде по света нямало такива дворци. Всички се спирали да ги гледат. Но един момък се въртял всеки ден и по цели часове зяпал, обикалял отсам-оттатък; това погледне, онова пипне, мери с крачки. Стражите го забелязали и отишли, та казали на царя. Той заповядал да му го доведат. Довели момъка. Царят го запитал защо идва всеки ден да гледа дворците, а оня рекъл:

— Царю честити, гледам — да видя как са направени — и си пресмятам на ума дали ще мога и аз да направя също такива, като приготвя толкова градиво, колкото трябва, та нито да липсва, нито да остане нещо.

— Е, как ти се вижда? — запитал го царят. — Да поискам да ми направиш такъв дворец на друго място, наемаш ли се?

— Наемам се.

— Добре. Кажи ми тогава какво ти трябва и аз всичко ще ти дам, а ти почни да градиш. Но ако излезе градивото повече, макар и с една дъска, или ако ти не достигне дори и един гвоздей, ще ти взема тавата.

— Става, царю честити.

Още същия ден момчето поискало, колкото градиво му трябвало; а царят му стоварил всичко, дал му пари, майстори, работници и момъкът почнал да работи. Тъкмо на уреченото време новият дворец бил готов. Всички останали поразени от ума и дарбите на младия майстор. Царят се зарадвал, че има такъв момък в царството си, и го запитал с какво да го награди.

Момчето рекло:

— Не ща друго, царю честити. Дай ми едно царско писмо, че от мене няма по-добър майстор в твоето царство.

— Добре — казал царят.

И той заповядал на царските писари да напишат писмо. Написали го, ударили му царските печати и сам царят го подписал. Момчето си взело писмото и си отишло. Спряло се в друг град на това царство и се настанило на работа при един дърводелец. Майсторът му бил проклет човек: не искал да чуе, че от него има по-голям майстор. Като видял, че новият калфа, каквото и да залови, изкарва го по-изкусно от него, почнал да го мрази; биел го, намирал му грешки и там, дето няма, отяждал му от заплатата. Днес тъй, утре тъй — един ден майсторът почнал нещо да прави, а момъкът му казал, че дървото не се реже оттам, ами отдругаде и че както го е захванал, нищо няма да излезе от това дърво. Кипнал оня майстор, па дигнал дървото да удари калфата по главата и рекъл:

— Я си затваряй устата! Мигар ти си по-голям майстор от мене, та ще ми намираш грешки?

— По-голям майстор съм! — викнал момъкът. — Аз имам царско писмо, а ти нямаш.

— Махай се оттук с тия лъжи! — закрещял ядосаният майстор. — Царско писмо! Кой е луд да ти даде писмо!

Скарали се двамата, сбили се, събрали съседите; дошло ред да се съдят. Съдията трябвало да реши кой от двамата е по-голям майстор. Старият бил приятел на съдията, па му бил дал и подкуп — да присъди в негова полза. Момчето извадило царското писмо и го показало на съдията, но оня дал вид, че не вярва:

— Царят — рекъл съдията — няма да седне да издава майсторски свидетелства. Това писмо си го написал сам ти.

И той отсъдил, че старият е по-голям майстор. Момъкът се оскърбил, отишъл право при царя и му хвърлил писмото при нозете, като казал, че това писмо не струва нищо.

— Защо да не струва? — попитал царят.

— Защото в тоя и тоя град съдията отсъди, че тия подписи са лъжливи и че еди-кой си дърводелец е по-голям майстор от мене.

Царят заповядал да извикат съдията и дърводелеца. Отишли стражи и ги докарали. Царят се обърнал към съдията и го запитал, като му показал писмото:

— Чии са тия печати?

— Царски печати са — рекъл съдията.

— А тоя подпис чий е?

— Твой ще да е, царю честити.

— Защо тогава си казал, че това писмо е писано от тоя момък?

Съдията не можал нищо да отговори: да каже, че подписът и печатът не са царски, ще му кажат, че съдията трябва да познава царския подпис и царските печати; да каже, че са царски, ще го запитат защо тогава не признава царското свидетелство, че момъкът е най-голям майстор. Той млъкнал.

— Хвърлете го в тъмницата! — заповядал царят. — А сега доведете дърводелеца!

Довели го. Царят го изгледал, па рекъл:

— Ти ли не признаваш тоя момък за майстор?

— Аз — отвърнал оня. — Как ще бъде по̀ майстор от мене, когато ми е калфа?

— Той е по̀ майстор от тебе. Виждаш ли хе там оня дворец? Той ми го направи за уреченото време с точно отмерено градиво. А ти какво ще ми направиш, за да те видя майстор ли си?

— Какво ли? За четиридесет дена ще направя нещо много по-хубаво от оня дворец.

— Добре — казал царят. — От утре почни да работиш.

— Ами ти — обърнал се царят към момъка — какво ще направиш за тия четиридесет дена? Залови се и ти за работа: докажи, че си по̀ майстор от него!

— Добре — казал момъкът. — И аз ще направя, каквото мога.

Изтекли четиридесет дена; момъкът през това време само ял, пил и ходил по града — сякаш не го чака работа; а старият майстор се бил задълбал, та цял ден и цяла нощ работел. След уреченото време и двамата се явили в двореца; всеки носел, каквото бил приготвил. Старият донесъл един голям дървен ковчег, сложил го на пода, завъртял една ръчка и ковчегът почнал да свири всякакви хубави песни.

— Е — рекъл майсторът, — как ти се струва, царю честити? Ще може ли калфата ми да направи нещо, ако не по-хубаво, то поне като това?

И царят, па и всички сбрани казали, че по-изкусно нещо от тоя ковчег не може да се направи. Тогава царят се обърнал към момъка и рекъл:

— А ти? Я покажи да видим твоята работа!

Онзи носел едно чувалче на гърба си. Снел го и рекъл на събраните:

— И аз ще ви покажа работата си, но най-напред си затворете очите, а като ви кажа „готово“, отворете ги. Не искам да научи никой тайната на това, що съм приготвил.

Те си затворили очите. Като ги отворили, видели един голям дървен кон, който се сглобявал и разглобявал с винтове. Конят имал и крила, пак от дърво. Момъкът извадил от джеба си един ключ, пъхнал го в един отвор в шията на коня и конят почнал да подскача и да пърха с крила, сякаш иска да полети. След това момъкът рекъл:

— Царю честити, ако искате да видите как лети моят кон, излезте на двора — да ви покажа.

Всички излезли на двора. Калфата се качил на коня, завъртял ключа и още няколко винта и конят полетял нагоре. След малко се виждал чак до облаците, дребен като гълъб. Момъкът обиколил на два-три пъти с него над града, извил се над самия дворец и слязъл сред двора.

— Ето — рекъл, — това направих. С тоя кон човек може да лети, където иска; и над облаците може да се издигне, та дори до слънцето да стигне. Има на него винтове: ако искаш да летиш нагоре, ще завъртиш един винт; ако искаш надолу — друг ще завъртиш; можеш да хвърчиш и по-бързо, и по-бавно: и за това има винтове. Когато искаш пък, можеш да слезеш. Всичко е премислено и натъкмено. С него можеш и под морето да се спуснеш, па и по вода да плуваш. Е, как ви се струва, може ли тоя, който е направил свирещия ковчег, да стъкми крилат кон като моя? Кой е по̀ майстор от нас двамата?

Едни казали, че старият е по̀ майстор; други държали за младия.

Повикали най-сетне царския син — той да реши.

— Добре — казал царският син. — Ще реша, но искам оня, в чиято полза реша, да ми даде това, що е направил.

— Бива — съгласили се и двамата.

Тогава царският син казал:

— Има свирки от мед, има от сребро, от кост, от дърво; да направиш ковчег, който свири, не значи да направиш нещо невидено. Ами видял ли е някой от вас кон да хвърчи? Да направиш кон от дърво, който може само да ходи, то е все едно да направиш ковчег, който свири. Но да направиш от дърво крилат кон, който не само ходи, а и лети — то значи да направиш наистина нещо невидено. Младият е по̀ майстор.

Като чули това решение, всички сбрани се съгласили. По молба на момъка царят му дал второ писмо, в което се твърдяло, че той е най-голям майстор в цялото царство; на писмото се подписали и цар, и царски син, и всички сбрани; подпечатали го и го дали на момъка, а на стария рекли да си върви по работата и друг път да не се препира с по-големи майстори. Както било условено, момъкът подарил дървения кон на царския син и си отишъл.

А царският син взел със себе си пари за дълъг път, качил се на гърба на дървения кон, завъртял ключа и витлата и полетял нагоре. Хвъркал, хвъркал над гори, реки и полета, докато видял под себе си един голям град с високи дворци и хубави къщи. Обиколил над града, за да види къде да слезе, избрал си едно високо клонесто дърво и се спуснал на него. Там разглобил коня, оставил го и слязъл. Ходил по града цял ден, а вечерта влязъл в една голяма кръчма, поздравил хората и седнал на една маса. Никой не му отвърнал на поздрава — такива били хората в тоя град, — само един момък му отвърнал и седнал до него на масата. Момъкът бил беден, зле облечен и както се виждало — пиян. Царският син поръчал вечеря, поканил и момъка, та заедно яли и пили. Като не познавал никого в тоя град, па и не знаел къде има наблизо странноприемница, царският син тръгнал с момъка. Пияницата го отвел у дома си, в една сиромашка къща накрай града. Посрещнала ги стара жена с парцаливи дрехи; тя била майка на момъка. Освен него нямала друг син. Погледнал царският син къщата — нечиста, бедна, вонеща, но нямало какво да прави: преспал там. Още на сутринта, щом станали, той дал на момъка пари и му рекъл:

— Приятелю, вземи тия пари, па повикай майстори да ти направят тук една хубава къща, висока като дворец. Ако не стигнат парите, още ще ти дам. Хубава къща искам да издигнеш.

Момъкът взел парите, свикал майстори и те му изградили една хубава-прехубава къща, висока — също като дворец. Когато станала готова къщата, царският син се преселил с момъка в нея, а бабичката се заела да им шъта и готви. Те двамата излизали по града, цял ден ходели насам-натам, а късно вечер се прибирали.

Един ден царският син запитал бабичката:

— Знаеш ли ме, бабо, откъде съм и какъв съм? Царски син съм. Тръгнал съм от град на град, от много далече, да си търся прилика. Не си ли чула да има тук някоя хубава мома като за мене?

— Е, синко — рекла бабата, — само да знаеш каква царска дъщеря има тук! Хубостта й се е прочула по всички царства. Но баща й я не пуща никъде да излиза. Тя живее от малка още в една кула и там вечер й изнасят на макара всичко, що трябва: човек я не вижда. Баща й я пази. Нито я слънце огрява, нито я вятър подухва. Чудна хубавица е. Само една девойка живее при нея, друг никой. Колко юнаци са идвали чак от другия край на земята да я видят, но царят не ги е пуснал. Дума е дал, че когато момата стане на седемнадесет години, тогава ще я изведе от кулата и ще я пресели в двореца. Сега е на шестнадесет. Цяла година има още да чакат ергените. Та за тая мома ми е думата: тя би била мома за тебе. Но как ще я видиш? И крила да имаш, не можеш влезе в кулата. Наоколо пазят три вериги стражи.

Царският син слушал, слушал, па рекъл:

— То се е видяло, бабо, че няма да видя царкинята, ами поне отдалеч да погледна кулата, дето е затворена. Можеш ли да ми я покажеш отдалеч, но никой да ни не види?

— Мога, синко — рекла бабата.

И тя го повела. Пообиколили малко и стигнали до двореца. Отвъд него имало голяма градина, а вдън градината се издигала шестокатната кула.

— Ето, синко — рекла бабата, — виждаш ли тая висока сграда, която се подава иззад дърветата? Тя е кулата; на най-горния кат са стаите, дето живее царската дъщеря.

Момъкът видял, че наистина около градината има стражи с оръжия, които пазят да не би някой да влезе в градината или да се прехвърли през оградата. Той погледал, па се върнал с бабата. Вечерта, когато се прибрали и си легнали да спят, той станал, без да го усетят, па излязъл из къщи и се запътил към онова високо дърво, на което бил оставил разглобения кон. Сглобил дъските, седнал на коня, па завъртял ключа и винтовете — и се дигнал над града. Князът полетял толкова нависоко, че никой не можел да го види отдолу; па било и тъмна нощ. Когато видял под себе си кулата, спуснал се отведнъж и паднал на покрива; оставил там коня и полека-полека се смъкнал по стрехата до прозорците, отворил един и се вмъкнал в стаята. Царската дъщеря се била вече навечеряла и отдавна спяла. Той запалил една свещ и останал поразен от невидената хубост на царкинята. Дълго я гледал и се боял да мръдне, да не би да я събуди. На тръгване помислил да й остави някакъв знак, та да разбере, че е дохождал в стаята човек, докато е спяла. Снел си пръстена и го сложил полека на нейния пръст; след това излязъл из прозореца, качил се на коня и полетял. Оставил коня на високото дърво, па се прибрал вкъщи, без да го забележат. На другата вечер пак отишъл при царкинята; на пръста й нямало пръстена. Тя го била скрила, за да го не види момата, която живеела с нея в кулата. Но на другата й ръка се виждал нейният пръстен. Царският син подръпнал пръстена, за да го измъкне, но момата се събудила. Той се уплашил да не би царкинята да извика, стражите отвън да чуят и да го уловят. Но тя го хванала за ръка и му рекла:

— Кой си ти, момко, и отде си? Ти ли си идвал снощи тук? Ти ли си турил своя пръстен на пръста ми?

— Наистина, светла царкиньо — рекъл момъкът, — аз идвах снощи и сложих пръстена си на твоя пръст. Аз съм царски син; дошъл съм от много далечна земя да си диря мома прилика, та да се оженя за нея. Казаха ми, че по-хубава от тебе нямало — и това излезе вярно.

Тогава момата казала:

— Вземи моя пръстен: ето ти го. Аз съм скрила твоя, за да го не видят. Откак се помня, не съм излизала вън от тая кула и ако съм видяла нещо, видяла съм го през тия прозорци. Докога ще ме държи баща ми затворена тук, не знам. Но много ми се иска да изляза от тоя проклет затвор. Защо ми е хубост, като не съм видяла света и не съм живяла с хората? Ако ме харесваш, вземи ме за жена, само по-скоро ме измъкни от тая кула, която ми притиска душата със стените си!

— Добре — казал той, — тогава да избягаме още сега!

Но царкинята не му дала вече да говори, защото дочула, че в съседната стая се събаря нещо. Та разбрала, че девойката е чула разговора и след малко ще влезе да види с кого говори царкинята. Тя духнала свещта и пошепнала на момъка да си отиде, па да дойде на другата вечер. Едва князът се бил измъкнал из прозореца и почнал да се катери по стряхата, когато девойката влязла. Угасената свещ още пушела, а от отворения прозорец се чувало как някой дращи по стената. След малко се чуло бучене, като че ли някаква голяма птица хвърчи: това бил шумът от летящия дървен кон.

— С кого говореше, светла царкиньо? — запитала девойката.

Но царската дъщеря се престорила, че спи, за да помисли оная, че е бълнувала. Девойката надникнала да види из прозореца откъде е влязъл човекът, но не видяла нищо. Сетне се прибрала в стаята си да спи. На заранта пак запитала царкинята с кого е говорила посред нощ.

— С никого не съм говорила — рекла царската дъщеря. — Може в съня си нещо да съм продумала. Не помня.

— Аз чух мъжки глас — рекла девойката. — Когато влязох в стаята, свещта още пушеше; а и по стената чух някой да се катери. Мъж е идвал тук.

Когато към обед царят дошъл в кулата да види дъщеря си, девойката му разказала всичко, що била чула и видяла.

— Не може да бъде — рекъл той. — Кой ще влезе и отде ще се вмъкне? Стражите пазят цял ден и цяла нощ. Сторило ти се е.

Но все пак той заповядал на стражите да вардят още по-добре през нощта и ако видят някого да се прекачва през оградата, веднага да го заловят и отведат при него. А и на девойката заповядал да стои при царкинята и цяла нощ да бди, без да мигне. Вечерта царският син пак дошъл. Царкинята се била престорила на заспала и го чакала, а девойката от умора била задремала. Той влязъл и като мислел, че царкинята е сама, запалил свещта. Но от светлината девойката се събудила, надала силен вик и се хвърлила да задържи момъка. Притекли се отвън стражите, но вратата на кулата била заключена: ключът се пазел у царя. Докато натъкмят макарата, по която се качвал оня, който носел храна на царкинята, момъкът избягал. Девойката го видяла, че се прекачва през прозореца и се катери по стряхата, чула след малко пак летежа на невидимата птица, но не видяла нищо.

На другата заран тя разказала всичко на царя. Той заповядал да намажат прозореца с катран, та когато мине онзи, да се залепи и да го уловят. Също тъй заповядал да се наредят стражи около самата кула и макарата да бъде готова още от вечерта.

Мръкнало се. Царският син решил да мине полунощ, че тогава да влезе в кулата. След полунощ отишъл при дървото, покатерил се, сглобил коня и полетял. Когато спрял на покрива, надникнал и видял, че около кулата обикалят стражи. Но царкинята била оставила прозореца от вечерта отворен. Момъкът се спуснал от стряхата, стражите го видели и почнали да въртят макарата. Той чул скърцането на въжетата и като разбрал, че ще го заловят, върнал се пак на покрива, качил се на коня и отлетял. Дошъл царят на другия ден и стражите му разказали какво видели.

— Идва — рекли те — един мъж. Той слиза от покрива по стряхата и минава после през прозореца. Тая нощ тъкмо щяхме да го заловим — и той избяга. Не знаем отде минава, та се качва на покрива: навсякъде обикаляхме, но никого не видяхме.

Царят разбрал, че непознатият се е уплашил от стражите и макарата, та е избягал. Затова наредил още същия ден царкинята да се пресели при майка си в двореца, а в кулата да се настанят стражи, да отворят прозореца и да го намажат пак с катран. Царкинята се преселила в двореца, но сърцето й копнеело по оня смел момък, с когото си разменили пръстените. Вечерта прозорецът бил отворен. Момъкът долетял. Като видял, че отвън обикалят по-малко стражи, позачудил се, но се спуснал по стряхата и стигнал до прозореца. Като стъпил на перваза, стражите, които го видели, надали вик и се хвърлили да го заловят, а той веднага разбрал каква ще да е работата и се хванал пак за стряхата, но обувките му били залепнали и той с голямо усилие си откъснал нозете; цял изцапан с катран, царският син едва смогнал да се отърве и да се добере до покрива, дето бързо натъкмил коня и отлетял. След като разглобил хвъркатия кон и го оставил навръх дървото, побързал да си отиде вкъщи, дето си съблякъл изцапаните дрехи, изул си обущата и легнал. На сутринта станал рано, скрил изцапаното облекло в зимника, преоблякъл се и тръгнал по града. Първата му работа била да види пазят ли стражи около кулата и градината. Като видял, че там няма вече никого, той се уверил, че царкинята не живее вече в кулата. Минавайки през пазара, чул, че един глашатай вика:

— Колкото има мъже по града от петнадесет до шестдесет години, всички да минат днес пред царския дворец!

Царският син разбрал, че царят иска да узнае кому са изцапани дрехите с катран, и побързал да си отиде вкъщи. Като стигнал там, престорил се на болен, легнал и цял ден не излязъл никъде. През деня всички мъже минали пред двореца, но ничии дрехи не били изцапани с катран. По пътеката, отдето трябвало да минат, царят бил заповядал да пръснат просо, та оня, чиито обувки са изцапани отдолу с катран, да го обере с подметките. Но никой не обрал просото. Царят разбрал, че виновникът се крие някъде. На другия ден рано-рано глашатаят разгласил по целия град — никой никъде да не излиза тоя ден, защото щяло да се дири нещо по къщите. Царят разпратил стражи да пазят по улиците, да не излиза никой, а по къщите наредил да тръгнат негови хора и да издирят чии дрехи и обувки са изцапани с катран. Когото заловят с такова облекло, да го заведат при него. Търсили ден, търсили два — не намерили човек с такива дрехи. Царят разбрал, че и тъй не ще може да залови виновника, и позволил на хората да ходят, който дето иска. На третия ден дошли съседките на бабичката и казали на стражите в двореца, че там и там в нечия си градина, виждали да се разхожда някакъв момък: преди два дена бил с едни дрехи, а сега — с други. Те искали да сторят зло на бабичката, защото й завидели, че си има такава хубава нова къща, висока като дворец.

— Какво ще търсим там? — рекли стражите. — Там живее една бедна бабичка в някаква колиба със сина си, един пияница. Мигар той ще тръгне да се катери по кулата? Я си вървете по пътя!

Но завистливите съседки настояли:

— Каква колиба! Там сега е издигната къща като дворец: висока, хубава, да й се ненагледаш. Идете претърсете там!

Отишли царските хора в къщата. Намерили бабата, че седи при огъня и готви. Попитали я за сина й; тя рекла, че е по работа в града. Почнали да търсят насам-натам, стигнали и до зимника. Намерили окатранените дрехи и обувки.

— Чии са тия дрехи и тия обуща, бабо? — запитали те.

— На сина ми са. Снощи го пратих по тъмно да ми купи дървено масло, за да сготвя вечеря, а той бил пиян, та се спънал о бурето на един бакалин и станал само катран; върна се черен като дявол. Негови са.

Но царските хора не вярвали.

— Кажи си право, бабо, че ще те бием — и тогава ще признаеш! — заканили се те.

— Нали ви право казвам — настоявала тя. — На сина ми са.

Те почнали да я бият и тя казала най-после, че са на един царски син, който им бил дал пари, та си направили къщата; но къде е ходил и кога ги е изцапал, не знаела.

— Тука ли е тоя момък? — запитали те.

— Из града излезе — рекла бабата, — не се е още върнал. На обед ще си дойде със сина ми.

Стражите се скрили в къщата и когато си дошъл царският син, заловили го. Отвели го при царя да го съди. Той го питал, разпитвал, но момъкът не обелвал зъб: нищо не могли да научат от него. Ала дрехите и обувките били негови — това се виждало. Царят го осъдил на смърт.

— Още днес — рекъл — ще го обесите на някое голямо дърво вън от града, за да може целият град да види как се наказва такъв злосторник, който е искал да открадне дъщеря ми.

Повели царския син да го бесят. След него тръгнали всички хора от града — да гледат. Отвели го под онова дърво, на което бил разглобеният хвъркат кон; по-високо дърво нямало. Като стигнали там, царските хора попитали осъдения иска ли нещо, преди да умре.

— Искам — рекъл той — да се кача на това дърво, на което ще ме бесите, та оттам да погледна за последен път света.

— Добре — казали те. — Качи се, та погледай!

И почнали да връзват въжето. А царският син се покачил на дървото, сглобил коня, яхнал го и полетял. По едно време събраните почнали да викат:

— Я вижте: хвъркат кон!

Загледали се всички и видели, че на коня седи осъденият царски син.

Минали няколко дена от тая случка, за която приказвал целият град; царската дъщеря разбрала, че нейният годеник, кога да е, ще дойде да я вземе, и почнала да се оплаква на баща си и майка си, че й е досадно в двореца.

— Вие уж ме изведохте от кулата, за да погледам света, а ме затворихте в двореца. Свива ми се сърцето тук. Изведете ме някъде — да видя слънце и въздух да подишам!

Царят заповядал да стегнат колесницата, качил се на нея с царицата и отишли в градините вън от града. Там прекарали тоя ден; разхождали се, яли, пили и се върнали чак вечерта. Тая разходка много се харесала на царкинята. На другия ден тя пак замолила баща си да я отведе в градините. Но той бил зает. Казал на царицата тя да заведе дъщеря си, но да се не бавят много. Станали, качили се на колесницата и отишли. А в това време царският син обикалял над града с крилатия кон и за да си отпочине, слязъл на едно високо дърво в царските градини. Той видял от дървото царицата и дъщеря й, че се разхождат, и тъкмо когато те се отдалечили навътре в градината, князът прилетял с коня, грабнал царкинята и полетял с нея. Царицата надала вик, почнала да се залива в сълзи; притекли се стражите и пазачите на градината, но царицата успяла само да им покаже хвъркатия кон, който се виждал високо в небето дребен като врабче.

Царският син и княгинята летели дълго, докато минали границата на това царство, отдето била родом момата. Спирали тук-таме за малко, колкото да си починат и да си купят от селата нещо за ядене. Като излезли вън от царството, полетели към бащинията на царския син. Вечерта замръкнали в една планина. Трябвало да спят там. Момъкът снел годеницата си и потърсил място за нощуване. Намерил една закътана полянка под високи дървета.

— Тука ще нощуваме — рекъл.

Но в планината било студено; царкинята треперела от студ. Нямало с какво да накладат огън. Поразгледал царският син наляво-надясно — дано види някъде огън. Съзрял през дърветата на отсрещната страна на планината, че блещука огън.

— Ето — рекъл той, — там някои хора са си наклали огън. Ще ида да донеса една главня. Ти почакай малко, аз ще се върна ей сега.

Той се качил на коня и полетял. Между върха, на който били спрели годениците, и оня, дето се виждал огънят, имало дълбок дол; царският син прелетял над дола и стигнал отвъд. Край огъня видял овчари. От тях купил хляб и нещо друго за ядене, па взел едно запалено дърво и се яхнал на дървения кон. Полетял пак назад, към другия връх, но дървото се разгоряло от вятъра и почнало да пари момъка по ръцете. Той не знаел да хвърли ли главнята, или да си прежали ръката; още много имало да се лети: тъкмо над дола бил. Той сложил в залисията си главнята на коня, за да я улови от другата страна, дето била поугаснала. Но конят се запалил и момъкът полетял надолу, право в дола. Князът при падането си бил навехнал единия крак, но скоро се посъвзел и тръгнал да търси годеницата си. Отгоре той всичко виждал добре, но от дола не можел да види нищо. Погледнал насам-натам, не можал да се оправи наникъде. Дори толкова се забъркал, че не знаел вече на коя страна е оставил момата. Почнал да вика — дано тя го чуе и му се обади; но тя била горе, на върха, а той — в дълбокия дол, затова не го чула. Сетне тръгнал да дири пътека. Лутал се цяла нощ из гората, викал, колкото му глас държи, но никой не му се обадил. Когато се разсъмнало, момъкът видял, че е отишъл на съвсем друга страна. И тръгнал из гората — накъдето му видят очите.

А царкинята го чакала цяла нощ; и тя викала, но и на нея се не обадил никой. Като видяла, че се разсъмва, тръгнала сама по гората да дири път. Вървяла що вървяла, срещнали я двама разбойници и я спрели. Поразени от нейната хубост, те почнали да се карат кой да я вземе.

— Моя ще бъде! — викал единият.

— Моя! — викал другият.

Царкинята се изхитрила и рекла на разбойниците:

— Аз ще ви кажа кой от двамата ще ме вземе. Който е по-бърз, негова ще бъда. Затечете се до най-близкия извор и който пръв ми донесе вода да пия, той ще ме вземе.

Разбойниците се спуснали към извора, а тя избягала по една пътека надолу. Тичала, тичала, докато се уморила и капнала от ход; седнала на едни камъни да си почине. Както седяла, едно овчарче я видяло и дошло при нея. Тя му се примолила да й даде нещо да яде; момчето й дало хляб и сол: това имало в торбата си. След голямата умора простият обяд се сторил на царкинята много вкусен. Тя разпитала селянчето за пътя, то я извело из гората и я оправило. Царкинята му поблагодарила и поела пътя, що слизал от планината. Срещнали я трима пияни моряци. И те я задържали. Всеки казвал:

— Моя е!

Почнали да се карат. Работата стигнала до бой. Докато се биели, момата избягала. Но по-натам я срещнали дванадесет души коняри. Те карали коне и мулета, натоварени с всякакви стоки; връщали се от пазар в града. И те спрели момата; и те почнали да се карат кой да я вземе. Царкинята и сега измислила хитрина.

— Защо се карате за мене? — рекла им тя. — Разтоварете си конете и мулетата, па почнете да ги товарите: който пръв си натовари коня, той ще ме вземе!

И глупавите коняри се съгласили. Всеки побързал да си разтовари коня. Проснали стоките на земята. Когато всички разтоварили, царкинята рекла:

— Хайде сега товарете, да видя кой е най-бърз!

Те почнали да товарят, а тя избягала. Никой не се решавал да си остави стоката на пътя, че да гони с коня си момата.

Тъкмо царкинята се успокоила, че се отървала от конярите, ето че по-натам я срещнал един арапин. Той бил облечен в свилени дрехи, обвезани със сърма; на кръста му висяла сабя; яздел едър бял кон. Щом видял момата, спрял коня и слязъл, та се хвърлил към нея да я грабне и качи на коня.

— Стой! — рекла тя. — Толкова царства съм изходила, като тебе силен и хубавец мъж не съм срещнала. Но я си съблечи дрехите, да ги облека аз, а ти облечи моите, да видя дали сме лика-прилика. Мене ми е предсказано, че ще се оженя за мъж, който може да облече моите дрехи.

Арапинът си съблякъл дрехите, па облякъл тия на царкинята. Тя облякла неговите, яхнала коня му, извадила сабята и казала:

— Хайде сега си върви, отдето си дошъл!

И мушнала коня, та препуснала по пътя. Стигнала до един голям град. На стъгдата се били събрали много хора, все мъже. В това царство току-що бил умрял царят, който нямал наследник, а законът там бил такъв: пускали едно птиче, което познавало кой е достоен за цар; комуто кацне на главата птичето, той ставал цар. Събрали се всички и пуснали птичето. То летяло, летяло, па кацнало на главата на царската дъщеря.

— Не може, не може! — развикали се някои. — Не може чужденец да ни бъде цар. Малко ли са нашенци, та ще избираме чужденец?

Уловили птичето и го пуснали втори път; и сега то кацнало на главата на царкинята.

— Не може, не може! — развикали се отново ония. — Птичето е сбъркало.

Трети път пуснали птичето; но то и тоя път кацнало на главата на преоблечената царска дъщеря. Ония пак запротестирали.

— Каква е тая работа? — почнали да викат те. — Не може тъй. Да затворим тоя чужденец, па тогава да пуснем птичето.

Някои се противили на това решение, но повечето били съгласни: всекиму се искало да стане цар.

— Да го затворим, да го затворим! — завикали те.

Повели чужденеца и го затворили в тъмница, докато свършат избора. Пуснали после птичето, но то хвръкнало и се изгубило: никъде не го видели. Тогава ония, които защищавали чужденеца, почнали да викат:

— Видяхте ли каква неправда извършихте? Птичето ни напусна. Ще ни напусне отсега сполуката. Я по-скоро освободете чужденеца!

Отишли, та отворили вратата на тъмницата. Колко се почудили, като видели птичето — кацнало на главата му. Тогава вече всички рекли:

— Достоен е! Той ще ни бъде отсега цар.

И гражданите с радостни викове повели новия цар към двореца. Още на другия ден той поръчал да направят пред градските врата една гостоприемница, дето всеки можел да яде и да спи три дена, без да плати нещо — на царска сметка. Пред гостоприемницата издигнали един висок мраморен извор — да пият от него пътниците; на мраморната плоча царят заповядал да изпишат неговия образ — от главата до раменете, но без корона. До извора поставил стражи, на които поръчал да затварят в тъмница всекиго, когото чуят да каже нещо за изобразения на извора. Още същия ден, когато бил направен изворът, минали оттам двамата разбойници. Те се навели да пият вода, а после съгледали образа.

— Познаваш ли я? — запитал единият. — Като че ли тази е същата, която ни излъга да й донесем вода, за да избяга от нас.

— Тя е — казал другият. — По очите я познавам.

Стражите ги закарали в тъмницата и съобщили на царя. Той заповядал да ги доведат при него.

— Какво сте говорили вие при извора? — запитал ги той.

Те му разказали как преди няколко дни срещнали в планината една мома и как тя ги измамила, за да избяга.

— Тъй ли се отнасяте вие с пътниците? — запитал ги царят строго.

Сетне се обърнал към стражите и рекъл:

— Ударете на тия двама нехранимайковци по сто тояги!

След малко минало овчарчето, което карало в града овце за продан. И то погледнало лика на мрамора, сръбнало вода от извора и запитало стражите:

— А бе, хора, това мъж ли е, или жена? Струва ми се, че такава мома преди някое време мина през планината. Хляб и сол й дадох, че беше прегладняла.

— Ти ела сега в тъмницата — рекли стражите, като подкарали овчарчето, — па там ще видиш мъж ли е, или жена.

И този път казали на царя. Той поръчал да доведат овчарчето при него.

— А бе, момче — рекъл, — ти какво си говорило при извора?

— Какво ще говоря, царю честити! — рекло то. — Срещнах преди време в гората една мома, облечена с царски дрехи. Много хубава беше — също като оня човек, дето е изписан на мрамора. Та рекох да питам това мъж ли е, или жена.

— Е, като срещна оная мома в гората, рече ли тя нещо?

— Какво ще ми рече, царю честити! Поиска ми нещо да хапне: гладна била. Хляб и сол имах, хляб и сол й дадох.

— Добре си направило, момче — рекъл царят.

И като се обърнал към стражите, заповядал им да дадат сто жълтици на овчарчето и да го пуснат.

Минало що минало, дошли и тримата пияници моряци. Един от тях видял образа на извора и рекъл:

— Я вижте оная, за която се карахме и бихме на пътя!

Другите двама дигнали глави и се загледали в образа.

— Наистина — рекли те, — същата е.

Стражите отвели и тях в тъмницата. Отишли, та казали на царя. Той заповядал и тях да му доведат.

— За какво приказвахте на извора, когато пиехте вода? — попитал ги той.

Те мълчели: срам ги било да разправят.

— Ударете им по пет тояги! — заповядал царят.

— Ще кажем, ще кажем! — рекли моряците.

И те разказали как една хубава мома ги срещнала на пътя, как почнали да се карат кой да я вземе, как се били, а тя избягала.

— Ударете и на тия тримата по сто тояги!

След час-два дошли и конярите. И те почнали да си говорят за момата, чийто образ веднага познали.

— Ама хитра жена беше проклетницата! — рекъл един. — Помните ли как ни накара да разтоварим конете и мулетата, за да не можем да я подгоним, когато побегне?

Стражите ги заградили и откарали в затвора, па казали на царя. Той заповядал и тях да му доведат; разпитал ги и заповядал да ударят на всеки от тях по петдесет тояги. Сетне дошъл арапинът. Той също видял образа на момата, заплюл го и рекъл:

— Ах ти, дяволска дъще, която ми взе дрехите и коня! Да те срещна още веднъж, душата ти ще взема!

Откарали и него в затвора. И за него съобщили на царя.

— Доведете го! — заповядал той.

Изправили арапина пред царя.

— Кой си ти? — викнал царят. — Мъж ли си, или жена? По лице ми се виждаш мъж, а — гледам — женски дрехи носиш. Отде идеш?

Арапинът почнал да се оплаква, че някаква мома го била накарала да си сменят дрехите; той я бил послушал, а тя му яхнала коня и избягала.

— Лъжеш! — викнал гневно царят. — Как тъй ще те срещне мома на пътя и ще си смени с тебе дрехите?

Арапинът почнал да мънка: страх го било да си каже правото.

— Я му ударете десет тояги! — заповядал царят на стражите.

Набили арапина и той казал, че искал да отвлече момата. Царят заповядал да му съблекат женските дрехи, да му дадат ония, с които бил влязъл сам той в града, да му ударят още сто тояги и да го пуснат.

След няколко дена дошъл и царският син — окъсан, одърпан подир дълго скитане нагоре-надолу. Той запитал още при градските врата къде има по-евтина гостилница. Стражите му казали, че наблизо е царската гостоприемница, направена за чужденци.

— Влез там! — рекли му те. — Три деня можеш да ядеш и да спиш, без да платиш нещо.

И той отишъл там, нахранил се и легнал да спи, съсипан от дългия път: Когато се събудил, излязъл на извора да се измие и да пие вода. Още отдалеч съзрял образа и се загледал в него като вкаменен. Гледал го, гледал — и все не можел да си откъсне очите. По едно време си казал тихо:

— Слава Богу, че видях поне лице, прилично на нейното! Не знам наистина дали тук е изобразена жена или мъж, но такова лице аз съм виждал само веднъж през живота си.

Като чули стражите, че дрипавият чужденец си говори нещо, отвели и него в затвора, па казали на царя, че заловили такъв и такъв човек, който си говорел нещо, като гледал образа на мрамора.

— Доведете ми го — заповядал царят.

Когато извели чужденеца пред царя, той го изгледал със строг поглед от нозе до глава, познал го, но се престорил, че го вижда за пръв път, и запитал строго:

— Какво си говорил ти за оня, чието лице е изобразено на извора?

Чужденецът въздъхнал, па рекъл:

— Ох, царю честити! Ще ти кажа всичко. Преди време се сгодих за една царска дъщеря, много голяма хубавица, негли най-хубавата мома на света. Баща й не я даваше, макар че и аз съм царски син. Избягахме с нея. Но в една гора се изгубихме. Аз тръгнах да търся огън и на връщане изпуснах главнята. Дирих годеницата си навред по гората, ядох къпини и диви ябълки, остана още трева да паса. Питах, разпитвах за нея де кого срещна. Едно овчарче я било видяло и нахранило. То ми показа пътя, по който била минала. По тоя път стигнах тук. Гледам — на извора изобразено лице — също като нейното. Може да е на някоя нейна сродница; па може и да не е женско лице, а лице на момък: не знам. Но като видях тоя образ, стопи ми се сърцето от скръб, че с толкова смелост откраднах момата от майка й, когато бяха в царските градини, за да я изгубя завинаги. Това е то, царю честити. Ако имам някаква вина, съди ме, накажи ме, убий ме: и тъй животът ми е горчилка, откак изгубих годеницата си.

Като чул това, царят заповядал на стражите да излязат за малко. Когато останал насаме с чужденеца, царят рекъл:

— Ти ме гледаш, но ме не виждаш. Аз съм оная, която дириш.

И те се оженили, а сетне дълги години управлявали щастливо това царство.

Най-хубавата на света

Живеела някога една вдовица. Покойният й мъж бил магьосник и голям богаташ. Тя си имала само един син и много го обичала. Глезела го, угаждала му, нито го карала да се учи, нито — да работи.

— Имаме си богатство — казвала тя. — Син ми може да харчи, додето е жив. Защо да мъча детето с училище и да го принуждавам да учи занаят? Нека ме поменува с добро.

Момчето порасло. Станало вече момък на двадесетина години, а нищо не умеело да работи. Един ден рекло:

— Мамо, дай ми един кон и дисаги с пари; искам да походя по света — да видя къде що има и как живеят хората. При тебе ми се стяга сърцето…

Майка му се бояла, че какъвто е разглезен и неук, много има да теши, ако се отдели от нея. Но нали синът бил привикнал все да му се угажда, и сега настоял на своето. Тя го пуснала, като му дала кон и дисаги с пари, но му поръчала по-скоро да се върне. Момъкът ходил от град на град, додето стигнал в една столица. Спрял се в някаква странноприемница и на сутринта тръгнал по града — да се разходи. Влязъл в едно кафене, дето се събирали на среща най-видните хора от града. Там чул, че момците говорят за царската дъщеря, която била най-хубавата на света. От цял свят се стичали момци да я видят, но тя вземала по една торба жълтици — само да си покаже челото и очите, а по един конски товар — да й види човек лицето и да говори с нея.

Момъкът се прибрал в странноприемницата да си преброи парите. Били му останали само една торба жълтици. Взел парите, отишъл в двореца и казал, че иска да види царкинята. Тя се явила пред него, цяла пребрадена с черна свила: виждали й се само очите и челото. Но и по това, което се виждало, момъкът разбрал, че наистина тя ще да е най-голямата хубавица на света. През всичкото време не можел да откъсне очи от нея.

Щом се върнал в странноприемницата, яхнал си коня и отишъл при майка си. Тя го причакала с голяма радост и го запитала какво е видял и как е прекарал.

— Много добре прекарах, мамо — рекъл й той. — А свят — да му се ненагледаш: от хубав по-хубав. Ние тука седим и нищо не знаем.

Майка му го попитала не е ли заловил някаква работа. Той това и чакал.

— Залових, мамо, залових. Станал съм тежък търговец: на царската войска препродавам коне. Но тая търговия иска пари. Каквото имах, дадох го за стока, а ми трябват още три-четири товара жълтици, та съм дошъл да ми дадеш пари.

— Ех, синко — рекла тя, — толкова пари нямам. Но имам една кесия, която сама струва повече и от сто товара злато. От баща ти ми е останала. Духнеш ли в нея, тя се напълва с жълтици.

Вдовицата извадила вълшебната кесия, синът духнал в нея и тя се напълнила с жълтици. Той си ги турил в джобовете, простил се с майка си, яхнал коня и — право в града, дето живеела най-хубавата на света. Стигнал там и отишъл в странноприемницата, заключил се в стаята и почнал да духа в кесията. Насипал купища жълтици. На другия ден натоварил една кола — колкото могли да возят конете — и се запътил за двореца. Стигнал там и казал, че иска да види лицето на царската дъщеря и да говори с нея. Момата се почудила, като видяла, че й носят не конски товар, а цяла кола с жълтици. Тя заповядала да въведат непознатия в най-богато наредената стая. И двамата седнали на столове, постлани с коприна, а наоколо всичко светело от злато, кадифе и скъпоценни камъни. Момъкът не можел да се нагледа на момината хубост и не снемал очи от лицето й, а царкинята пък не можела да се начуди на неговото богатство и го запитала чий царски син е. Той си признал, че не е царски син.

— Ами отде намери толкова много пари и как не ти беше жал да ги дадеш само за да ме видиш?

Момъкът не знаел, че по света има и лоши хора, на които не трябва да се доверява всичко. Той рекъл:

— Защо да ми е жал, светла царкиньо, когато за няколко дена мога и целия дворец да напълня с жълтици?

— Как така? — викнала учудено хубавицата. — Възможно ли е това?

— Да — рекъл момъкът, — възможно е. Погледни тая кесия. Духнеш ли в нея, тя се напълва с жълтици.

Той духнал, кесията се напълнила с жълтици: и човекът ги изсипал на масата. Царкинята рекла хитро:

— Тая кесия трябва да има някаква тайна. Ти като духнеш, тя наистина се пълни с жълтици, но дали ще се напълни, ако духна аз?

— Духни! — рекъл момъкът и й дал кесията.

Царкинята взела кесията, духнала и тя се напълнила пак с жълтици.

Момъкът протегнал ръка да си вземе кесията, но момата плеснала с ръце, влезли двама въоръжени стражи и тя им заповядала да изхвърлят момъка из двореца. Той почнал да си иска кесията, но стражите го хванали здраво и с блъскане и ритници го изпъдили на улицата. Колкото засрамен, дваж по-ядосан си отишъл момъкът в странноприемницата. Влязъл си в стаята и започнал да мисли как да си отвърне на жестоката хубавица. Нищо не можал да измисли. Колкото жълтици му били останали, платил, яхнал си коня и — право при майка си. Тя го пак запитала що е направил и дали му върви добре търговията.

— Ох, мамо! — почнал да й се оплаква той. — Много на зле ми тръгна. Разбойници ме нападнаха по пътя и ме обраха: всичко ми взеха, но най-много жаля за кесията. Сега ми трябват пари да наема потеря, та да настигнем разбойниците и да си върна кесията.

Майка му му казала:

— Много пари трябват, сине, та да наемеш потеря и да храниш толкова хора; па и всеки няма да се съгласи да тръгне по такава опасна работа. Но ето един пръстен, останал от баща ти. И той има вълшебна сила: туриш ли го на десния си палец и почнеш ли да удряш с ръка по дясното коляно, ще излиза войска дотогава, додето спреш. А туриш ли го на левия палец и удариш ли по лявото коляно, каквато и войска да стои пред тебе, отведнъж ще изчезне. Хайде вземи го, па друг път си отваряй очите!

Вдовицата дала на сина си малко пари, защото виждала, че не умее да пести, та колкото и да му даде, все ще ги пропилее, а той яхнал коня и се запътил за столицата. Спрял се на едно високо място, отдето целият град се виждал като на длан. Там си турил пръстена на десния палец и почнал да удря по коляното. Наизлизала като изземи войска — все по-многобройна, въоръжена от глава до пети. Цялото поле около града се изпълнило с войска. Царят през това време гледал от една кула на двореца към полето. По едно време — що да види? — многобройно войнство бликнало по полето като скакалци; цялата земя почерняла от хора, а конници току препускали насам-нататък. Той се уплашил и почнал да се окайва:

— Ох, аз, клетникът! Какво да правя сега? Отде се взе толкова много войска и чия е тя? Кой е тоя цар, който я е повел срещу мене, и отде да намеря войски да се бия с него?

Царската дъщеря рекла на баща си:

— Не бой се, татко! Аз ще се пременя в най-хубавите си дрехи, па ще отида да посрещна тоя цар и да го запитам какво иска от нас, та е повел тия войски. Защо ми е хубост, ако не мога с нея да смиря гнева на един мъж?

Тя се облякла добре, качила се в колесница, впрегната в четири коня, и поръчала да я откарат, дето е войската. Момъкът, като видял, че царкинята иде сама при него, накитена и пременена като невеста за сватба, си помислил, че е дошла да му се предаде и да го вземе за мъж. Щом слязла от колесницата, момата му се поклонила като на цар. И той слязъл от коня и й се поклонил. Тогава тя го познала, че е същият глупак, когото по-рано излъгала, та му взела вълшебната кесия. А той се омаял от хубостта на царкинята и не знаел какво да каже: само стоял и я гледал: в тия дрехи тя му се сторила дваж по-хубава, отколкото първия път. Момата рекла:

— Ако си дошъл за кесията, ще ти я дам. Не само кесията — а и мене самата вземи и ме отнеси там, отдето си дошъл! Не мога само да разбера как си довел толкова войска.

Момъкът повярвал, че хубавицата наистина го иска за мъж, та от радост дори се забравил. Той седнал до нея в колесницата и почнал да й разказва за силата на вълшебния пръстен. Тя пак се престорила, че не вярва, и поискала сама да изпита пръстена. Щом го взела, тя си го турила на лявата ръка и ударила по коляното с китка. Войската изведнъж изчезнала. А царкинята плеснала на момъка такъв плесник, че той паднал от колесницата. Додето се опомни, момъкът видял двама от царските стражи, че летят с коне към него; те го хванали, вързали му ръцете отзад, покачили го на неговия кон и препуснали заедно с коня му.

Три дни и три нощи го мъкнали, докато го извели извън това царство. Той се намерил в една пуста планина сам-самичък, вързан на едни скали. Стражите били отвели със себе си и коня му. Дълго се въртял момъкът гладен и жаден, извивал се като змия, докато успял някак си да си освободи едната ръка. Развързал се и тръгнал да търси вода и нещо за ядене. Намерил в дола едно изворче, та се напил, а за ядене нямало нищо друго освен диви круши и киселици. Ял, каквото намерил, и се губил дълго време из планината, докато стигне до някакво село в низината. Примолил се на едни хора да го нахранят и да преспи у тях, а той да им върши, каквото може. Тъй ходил от село на село, работил, както го учела нуждата, докато стигнал най-после одърпан, окъсан и изгладнял у дома си.

Видяла го майка му на какъв ред е и почнала да плаче и да го пита що е претеглил, та се връща вкъщи такъв окаян. Той и сега не й казал истината, защото го било срам.

— Ох, мамо! — почнал да се оплаква синът. — Недей ме пита, че моите тегла нямат край! За да стигна по-скоро до онова място, дето се скриха разбойниците, и да ги подгоня с войската, която щеше да се появи, щом си туря пръстена, качих се на един кораб. Но по пътя като излезе една буря, като зареваха едни силни ветрове, като се вдигнаха до небето едни вълни… Корабът се удари в една скала и стана на късове: всички се издавиха, само аз се отървах, но пръстенът ми падна в морето и там остана. Кажи ми сега, мамо, как да си взема кесията от онези проклети разбойници! Друго ми не трябва.

— Не знам, синко — рекла майка му. — Много пари нямам, но все ще намеря да ти дам за по път и колкото да се облечеш. Имам една златна чаша — и тя е останала от баща ти. Ако я потъркаш с ръка, ще се яви един дух, черен като въглен. Където му кажеш, ще те отнесе веднага; каквото му речеш, ще го направи мигом.

Майката му дала чашата, той я потъркал с ръка и тутакси пред него застанал един черен човек — страшен, страшен — да умреш от уплаха. Той рекъл с гръмлив глас на момъка:

— Какво искаш, господарю? Заповядай!

Момъкът отпърво се уплашил и не знаел що да каже от страх, но после се опомнил и рекъл:

— Искам да ме отнесеш в тоя и тоя град.

Щом произнесъл думите, усетил, че го унася шемет: той се бил понесъл с много голяма бързина. Когато се свестил от шемета, намерил се пред самия град, дето живеела най-хубавата мома на света.

— Сложи ме хей там, на онова бърдо! — заповядал момъкът и духът го отнесъл на същото бърдо, където преди време хубавицата му била взела пръстена.

— Сега — рекъл момъкът — да ми донесеш една хубава шатра, като на някой цар, царски дрехи и каквото друго трябва, за да се нареди шатрата, па да я сложиш хей на онова място.

Черният слуга направил и това. Най-после момъкът му заповядал да пренесе в шатрата и самата царска дъщеря. Подир малко хубавицата се озовала, без да знае сама как, в шатрата и видяла, че пред нея стои същият момък, на когото била взела по-рано кесията и пръстена. Той бил облечен като цар. В ръцете му имало златна чаша, а в шатрата наоколо — най-богата покъщнина. Колкото и да бил разгневен преди това момъкът, колкото и да се канел да си отмъсти на коварната хубавица, сега — като я видял — забравил всичките си закани. Щом го видяла такъв плах и покорен, царкинята му се усмихнала и рекла:

— На хубаво място си ме довел, но като знаеш такива магии, защо не дойдеш в моята стая, а ме водиш тука — да ме плашиш? Кажи ми само отде е тая богата шатра, па след това ме води, ако щеш, и накрай света! Дето си ти, там искам да бъда и аз.

Момъкът пак се измамил, та казал на царкинята, че всичко това става чрез вълшебната чаша. Тя взела чашата — уж да опита — потъркала я и се явил черният дух. Момата му рекла:

— Я вземи тоя оттука, че го пренеси някъде през море, на някой остров, дето се въдят дяволите!

Черният слуга грабнал момъка и за миг го пренесъл надалеч, през много земи и морета, на един остров, дето наистина се въдели дяволи.

Пред нещастника стърчала висока гола планина, само камънак и сипеи, а наоколо море — додето ти стигат очите. Той се запътил към най-високия връх — да види дали няма да мине някой кораб да го спаси от тая каменлива пустиня, дето го чакала гладна смърт. Вървял, вървял, па седнал да си отпочине на една скала. Както седял, току дочул, че близо до него се карат някакви хора. Разбрал, че гласовете излизат наблизо от една пещера. Влязъл в пещерата — и какво да види: двама дяволи, рогати, опашати, черни като въглени, се карат, та ще се избият. Като го видели на тоя остров, дето никога не бил стъпвал човек, с такива царски дрехи, явил се изневиделица, те се много изплашили: помислили, че пред тях стои сам цар Соломон, а пък дяволите се боят от него, защото знаят, че му служат всички духове.

Момъкът попитал защо се карат, а дяволите му рекли:

— Ето, честити цар Соломоне, караме се за тая огърлица и за тая пръчка. Ако тури човек огърлицата на врата си, става отведнъж невидим, а удари ли с пръчката, мигом отива, дето ще.

— Лъжете вие! — викнал им той. — Вие искате да излъжете и самия цар Соломон, но ще видите сега.

Дяволите се вкаменили от страх. А той взел огърлицата, турнал си я на шията, ударил с пръчката и решил да се намери в стаята на царкинята. Минала-неминала минута време, наистина се намерил в стаята на хубавицата. Тя тогава спяла. Момъкът почнал да лае като куче и да дращи по леглото. Царкинята се събудила: гледа — в стаята няма никого. Погледнала да не е отворена вратата: вратата — заключена. Момата си помислила, че й се е присънило, и отново си легнала. Тъкмо заспала, момъкът започнал да мяука като котка и пак да дращи по леглото. Царкинята пак се събудила, пак търсила под леглото, под столовете: не могла никъде нищо да види. Пак си легнала. Той взел да врещи като коза и да души момата. Тя се събудила, почнала да се брани, да маха с ръце, но той все врещял и я душел. Момата ударила на молба:

— Който и да си ти, дявол ли си, човек ли си, моля ти се, недей ме мъчи: кажи ми какво искаш от мене! Всичко, каквото искаш, ще ти дам, само престани да ме мъчиш!

Като чул тия молби, момъкът повярвал, че хубавицата се кае от сърце за злините, що му е причинила, и снел огърлицата от шията си. Тя го видяла и паднала на колене да му се моли — да я прости. Тогава той оставил огърлицата и пръчката и се хвърлил към царкинята да я дигне от земята. Навел се, та я прегърнал и й казал:

— Прощавам ти за всички злини, що видях от тебе: само бъди моя жена! Нека да живеем отсега честито един е друг!

Но в това време хубавицата била вече грабнала вълшебната чаша и я потрила с ръка. Дошъл пак черният дух и тя му казала:

— Я грабни тоя глупак, та го отнеси някъде, където човешки крак не стъпва! Пренеси го сега там, дето няма жива душа, съблечи го гол, вържи му ръцете и краката, па го намажи с мед и го хвърли да го изядат мухите, осите и комарите.

Момъкът се озовал мигом на един остров, посред най-голямото море, над едни стръмни скали, отвесни като стени на кула. Нито можел човек да се качи по тия скали, нито да слезе от тях. Нещастникът се намерил навръх скалите — гол, вързан, намазан с мед. Духът бил изчезнал. На тоя остров имало мухи, едри като бръмбари, и комари, големи като врабчета. Те го нападнали, забръмчали около него и почнали да го хапят; от цялата му снага потекла кръв. Момъкът взел да се тръшка и гърчи от мъка. Както се извивал от болки, едната му ръка се изплъзнала изпод въжето; въжето се поотхлабило, той си измъкнал и другата ръка и почнал да маха с две ръце — да се пази от лютите насекоми. Развързал си с голяма мъка и краката и побързал да си облече и дрехите, които били захвърлени до него. Но мухите и комарите се лепели по лицето и ръцете му. Гонен от насекомите, момъкът почнал да тича по скалите — дано види някъде вода да се измие. Наистина, след като тичал доста, намерил един извор; изкъпал се и се отървал от мухите и комарите. Като се напил от водата на извора, усетил голям глад. Но никъде по тия скали не се виждало ни дърво, ни храсталак. Ходил, ходил, минал най-високите скали, превалил отвъд канарите. Там имало дървета, трева и ручеи. Момъкът намерил една ябълка, цяла сведена от плод, с едри, червени ябълки, каквито никъде не бил виждал. Той накъсал, колкото можал, и тръгнал по-нататък; вървял и ял, вървял и ял, като се заглеждал — дано види някъде извор. Намерил извор и се навел да пие, но като се огледал във водата — уплашил се от образа си: на главата му били порасли рога! Попипал с ръце: наистина рога! Колкото повече минавало времето, толкова растели и рогата. Расли, расли, станали колкото на тригодишен елен.

— Ах, аз клетникът! — почнал да се оплаква момъкът. — С тия дълги рога как ще изляза пред хора? Отсега вече никога не ще мога да се вестя пред най-хубавата мома на света, камо ли пък да я взема за жена!

Както ходел и се окайвал така, момъкът стигнал до едно голямо сенчесто дърво и седнал да си почине. То било смокиня. И тя била отрупана с плод, цялата се била навела. Той хапнал няколко смокини и усетил, че на главата му олеква; пипнал се: рогата били намалели. Хапнал още една-две смокини — рогата изчезнали. Момъкът много се зарадвал и рекъл:

— Добре, че се спасих от тия рога. Само да имам късмет да се измъкна от тоя проклет остров, дето ме хвърли жестоката хубавица, хубаво ще й се наплатя! И на нея, и на целия й род.

Момъкът тръгнал да дири място, отдето би могъл да слезе долу, на брега. Никъде нямало спад, ни дори полегато място: навред се спущали стръмно отвесни канари. Но от една скала видял, че пълзи буен повит, преплетен като дебели въжета, надолу по скалите. Повитът стигал тъй чак до пясъка на брега. Докато размислял как да се спусне надолу, момъкът съзрял, че по морето се задава кораб. Той извадил кърпата си, вързал я на един прът и почнал да маха. Моряците забелязали кърпата и насочили кораба към острова. В това време момъкът откъртил тънки пръчки зелен повит, изплел от тях две големи кошници и напълнил едната с ябълки, а другата — със смокини, па ги покрил отгоре с листа.

Той вързал двете кошници с дълго въже повит и ги спуснал на пясъка, а после се уловил за дебелите въжета, що се били изплели по скалата, и сам слязъл на брега. От кораба го видели, пратили му двама гребци с една лодка и го пренесли на борда.

Момъкът пътувал с кораба няколко седмици. Много крайморски градове минали, докато стигнали до страната, дето живеела най-хубавата на света. Там той слязъл, поблагодарил на моряците, дал им от смокините и се запътил за двореца. Колкото смокини му останали, момъкът си ги натурял по джобовете, а в кошницата пресипал ябълки от другата кошница. Било вече зимно време. Ябълки нямало в онова царство. А неговите ябълки били едри и червени — сякаш сега откъснати. Момъкът минал веднъж-дваж край царския дворец и все викал: — Ха ябълки, хааа! Пресни ябълки, хубави ябълки!

Царските слуги се затекли, та казали на царя. Той заповядал да му доведат ябълкаря. Отвели му го. Царят му дал сто жълтици и купил ябълките, а ябълкарят, щом излязъл, изгубил се — никой да го не види и чуе.

Вечерта царят събрал семейството си на вечеря. Дошла царицата, дъщеря й и три момченца, братчета на хубавицата. След вечеря царят заповядал да донесат ябълките. Всички се израдвали, като видели пресни ябълки, току-що откъснати. Изяли по няколко, а малките деца отведнъж се развикали:

— Я вижте какви хубави рога има татко — като на елен!

Царят, царицата и дъщеря им се спогледнали и що да видят — всичките били с рога! Вкаменили се на мястото си.

— Ето — рекъл царят — какви излязоха тия проклети ябълки! Да зная де е онзи хитър ябълкар, ще го насека на късове!

И той извикал веднага най-верния си слуга и почнал да му се кара:

— Кой от вас доведе оня човек с ябълките? И защо не опитахте тия проклети ябълки, преди да ми ги дадете? Ето, че пораснаха на всички ни рога! Главите ви ще взема, ако не отидете веднага да намерите ябълкаря и да го доведете при мене.

Слугата гледал изплашено царя — рогат като елен — и не знаел що да каже, за да се оправдае. А царят, като се боял да не би да се разнесе по града, че той и семейството му са станали рогати, забранил на слугата да казва комуто и да било за тая работа. Той му поръчал да тури стража пред вратата да не би някой да влезе, та да ги види с рога.

Голяма била мъката и на царя, и на царицата, и на дъщеря им. Царят се тюхкал и викал:

— Какъв цар съм сега аз? Цар с рога: де се е виждало такова чудо! Ако узнаят хората, че на царя са порасли рога, къде ще мога да се скрия от срам? А не мога вечно да стоя затворен…

Царицата също се окайвала:

— Ох, каква беда ми дойде до главата! Царица с рога — като някоя крава… Да не смея да се покажа пред хората…

Но най-тежка била скръбта на царкинята. Тя току се гледала в огледалото и викала с гняв и злоба:

— Ах, да зная само кой ми е нагласил това — със зъби ще го разкъсам! Всички ме смятаха по-рано за най-хубавата на света, а сега какво ли биха рекли момците, да ме видят с рога? От гаври и подбив няма един спокоен миг да видя.

Слугата отишъл да търси ябълкаря, но не можал да го намери никъде: оня сякаш под земята бил потънал. Разгласили по цялото царство — ако някой знае къде е човекът, който е продавал пред двореца ябълки, да го доведе: голяма награда ще получат и двамата. Но никой не се обаждал отникъде. Повикали и придворния лекар. Той отишъл в двореца и с почуда гледал рогатото семейство. Царят му казал гневно, че ако не го излекува за десет дни, ще му отсече главата. Затворил го в двореца, в стаите, дето се бил отделил със семейството си, и не го пущал навън; страх го било оня да не каже някому, че царят има рога. Лекарят ги лекувал, с каквото знаел, де що имало билки и церове за разни израстъци, все им давал да пият, но рогата не само не се изгубили, а станали още по-големи и толкова се разклонили, че рогатите хора вече не можели да легнат; трябвало да спят седнали или прави. Десетте дена се минали: никакъв лек не помогнал. Царят се разсърдил и заповядал да убият придворния лекар. Сетне поръчал да обадят по цялата царщина, че царят е болен и който го излекува, ще получи от него, каквато награда пожелае. Разгласили повелята. Почнали да идват един през друг лекари и да лекуват царя. Той вземал на всички главите. Разчуло се навсякъде, че който лекар влезе в двореца, не излиза оттам. Хората се уплашили; никой не идвал вече в двореца и който казвал по-рано, че е лекар, сега се криел и разправял, че не разбира нищо от лекуване. Дори мнозина лекари побягнали от това царство от страх да не би силом да ги отведат в двореца да лекуват жестокия цар.

През това време ябълкарят си живеел в града при една бедна бабичка и чувал за всичко, което ставало в двореца. Порасла му била дълга брада, та никой вече не можел да го познае. Един ден той се облякъл в нови дрехи, турил си висока шапка и отишъл в двореца. Казал на царедворците, че иде от далечна земя: лекар бил.

Отишли при царя и му доложили, че някакъв лекар е дошъл от далечни земи да го лекува. Онзи поръчал да го пуснат веднага при него. Влязъл преоблеченият ябълкар и като прегледал царя, рекъл му:

— Рогати хора има много по нашата земя, отдето ида аз. Мнозина съм излекувал. И тебе ще излекувам, та ще ти се скрият рогата, като че никога не си ги имал. Но това ще отнеме около месец време.

— Не месец — рекъл царят, възрадван, — и година да ме лекуваш, пак съм съгласен: стига да ме отървеш от тоя голям срам! Излекувай ме, а пък аз ще ти дам всичко, каквото поискаш. Дори дъщеря си съм готов да ти дам и половината царство.

— За наградата — рекъл знахарят — ще си поприказваме сетне. А сега да приготвим цяр. При себе си аз нямам прибори, та ти ще ми донесеш, каквото се намери в двореца — и то с едно условие: до каквото се допра, то ще бъде мое.

— Добре — казал царят.

Лекарят поръчал да му донесат една кесия: в нея да бърка лека. Донесли една — позлатена, окичена с елмази и сребро, но той я не щял.

— Тая не става — рекъл, — намерете кожена, без украшения! Търсили, носили какви не кесии, но знахарят не харесал ни една. Най-сетне царят намерил кесията, която царкинята била отнела с хитрост от момъка; момата за нищо на света не искала да си даде кесията, но баща й не щял и да чува: взел я и — право при знахаря.

— Става ли тая кесия? — запитал го. — Друга вече няма в целия дворец.

— Става — рекъл знахарят и взел кесията, па почнал да туря в нея разни билки, колкото за лице. — Дайте сега една пръчка — да разбъркаме лека!

Почнали да носят пръчки. И те все не ставали. Царят намерил пак под възглавницата на дъщеря си вълшебната пръчка. Момата плакала, молила баща си да й я не взема, дърпала я от ръцете му, но той се правел на глух: взел я и я занесъл на лекаря. Онзи почнал да бърка лека. Сетне поискал пръстен — да цеди лекарството през кърпа. Кърпа той си имал, трябвало да му намерят само пръстен. Пак почнал да избира: кой пръстен широк, кой тесен, кой тежък, кой лек, не харесал ни един. Царят намерил пръстена, с който момъкът бил извикал войските. С какви усилия го изтръгнал от ръцете на дъщеря си — само той си знаел. Знахарят пъхнал през пръстена кърпата, навил й краищата около него, налял в кесията вино и се приготвил да цеди лекарството, но му дошло на ум, че няма чаша, дето да го изсипе. След като опитали много чаши, останала само онази, с чиято помощ се извиквал черният слуга. Ще не ще, царкинята дала и нея. Прецедил знахарят лекарството, в което бил надробил скришом една смокиня и поискал от царя да му даде огърлица — да брои колко капки да му капне от лека.

— Това лекарство — рекъл — е много опасно. Ако не са точно преброени капките, рогата не само не ще изчезнат, но може и опашка да порасте на човека.

И с огърлицата станало същото. Лекарят прегледал най-скъпите огърлици на царицата и на дъщерята, но не харесал никоя от тях. Царят пак отишъл да рови в стаята на царкинята. Намерил оная огърлица, дето правела човека невидим. Момата пак я не давала: плакала, кършила ръце, молила се. Но царят не слушал: дърпал огърлицата, та щял да я скъса. Тогава царкинята рекла на баща си:

— Татко, чуй само каква сила се крие в тази огърлица: тя прави човека невидим. Бива ли такова вълшебно съкровище да дадем на оня знахар?

— Не ща и да чувам! — викнал гневно бащата. — Що ми струва да съм невидим, когато, след като снема огърлицата, няма да снема с нея и рогата?

И отнесъл огърлицата на момъка. Знахарят почнал да брои с една ръка зърната, а с другата да налива от чашата в друга чаша.

Накапал десетина капки, долял вода и дал на царя да пие. Царят с трепереща от нетърпение ръка изпил питието — и след малко извикал толкова радостен, че и царицата, и княгинята, и децата се затекли да видят чудото: рогата му били намалели на една третина. Зарадвали се всички, че се намерил знахар да лекува рогати хора. Най-много се радвала царската дъщеря: тя вече прежалила всичко, що бил взел от нея баща й, за да го даде на сръчния лекар.

Момъкът лекувал по тоя начин царя един месец, докато го излекувал. Сетне почнал да лекува царицата и децата. И тях излекувал. Когато дошло ред до царската дъщеря, той рекъл на царя:

— Тия рога са Божие наказание. Вие бяхте грешни, но не дотам и лекарството скоро ви помогна. Но ето че на царкинята не помага. Дадох й веднъж да пие от лековитата смес, но рогата й не намаляват.

А той й бил сипал вода с разни билки, но не бил надробил в нея от смокините. Царят повикал тогава дъщеря си настрана, па й казал:

— Дъще, видя ли как ни излекува тоя учен лекар всички до един? Само твоите рога стоят и той казва, че тъй ще си останат, защото си била много грешна. Кажи ми какви грехове имаш!

Момата почнала да плаче, но не искала да признае на баща си нищо. А той настоявал — всичко да му разкаже, та дано й бъдат простени греховете. Най-сетне княгинята разказала на царя за коварството си, а той извикал знахаря и му казал, че дъщеря му била наистина извършила една неправда на някакъв млад човек, но сега сърцето й се късало от мъка, като си спомнела за това.

— Добре — отвърнал знахарят, — ако тя признае и пред мене греховете си, може лекът да получи сила.

Момъкът отишъл при момата и я попитал:

— Какво си сгрешила, честита царкиньо, та ти са порасли рога и сега моят лек няма сила над тебе? Ти трябва да си работила с магии и зли духове, та те сега ти пречат и убиват силата на моя цяр.

Царкинята не познала кой е знахарят и почнала да го лъже — уж някакъв момък я много искал, а тя не щяла да го вземе, та от това сега тешела.

— Добре — рекъл той. — Ако си казала истината, лекът ще помогне.

Дал й пак от водата. Но лекът не помогнал. Тогава тя му разправила как отнела на момъка кесията, но повече не искала да каже. Лекът пак не помогнал. Едва когато разказала всичко — от игла до конец, момъкът надробил малко от смокинята във водата, дал на момата да пие — и рогата й намалели на една четвъртина.

— Церът си връща малко по малко силата — рекъл знахарят, — но не съм сигурен дали ще мога съвсем да ти махна рогата. Вижда се, че ти не се разкайваш за злините, които си сторила на оня простодушен и глупав момък.

— Разкайвам се — извикала царкинята и заплакала, — от все сърце се разкайвам.

— Щом е тъй — рекъл знахарят, — съгласна ли си да се омъжиш за него, ако той дойде отнякъде?

— Съгласна съм — отвърнала тя.

Тогава момъкът й открил, че той е същият оня глупак, когото тя пратила с черния дух в най-залутания остров да го изядат мухи и комари. Разказал й, че там намерил един постник, който го научил да лекува.

Тя почнала да го моли със сълзи на очи да я излекува, паднала на колене пред него и взела да му целува нозете.

— Моля ти се — викала тя и плачела, — прости ми тия големи грехове, които съм извършила пред тебе! Прости ме, че съм те накарала толкова да страдаш! Сега разбирам, че съм наказана за тия големи мои злини. Моля ти се, прости ме, излекувай ме и ме вземи за жена; ако ли не щеш, по-добре ме убий: да не съм жива да тегля тоя голям срам!

Момъкът видял, че момата го моли от сърце да й прости, и се съжалил над нея, като я гледал как пълзи и му се моли. Излязъл отвън, начупил една смокиня в питието и го дал на момата. Тя го изпила наведнъж и след малко рогата й се изгубили. Сетне сама отишла при баща си и му казала, че иска да се омъжи за лекаря: или негова да бъде, или ничия.

— Добре, добре — казал царят. — Само да видим дали той ще иска да те вземе; такъв учен човек и от царя е по-голям, та може да те не ще.

Дошъл знахарят, прибрал си чашата, огърлицата, пръчката, пръстена и кесията и казал на царя, че ще си върви: голяма работа го чакала, та трябвало да бърза.

— Не бива така — рекъл царят. — Как може да си вървиш, без да съм те възнаградил? Какво искаш за това голямо добро, което ми направи?

Тогава момъкът отвърнал:

— Дъщеря ти искам.

Царят много се зарадвал, като видял, че се сбъдва желанието му. Почнали да приготвят, каквото трябва, за сватба, а момъкът отишъл с пръчката при майка си — да я покани на сватбата. Майка му се хвърлила да го прегръща и целува, понеже не го била виждала отдавна; толкова й домиляло за него, че не искала да го пусне из ръцете си. Чак след като се успокоила и престанала да плаче от радост, момъкът й казал, че е дошъл да я кани на царска сватба: той ще се жени за най-хубавата мома на света. Сетне извадил чашата, потрил я с ръка и се явил черният дух. Момъкът му поръчал да отнесе майка му и него в царството на най-голямата хубавица. Там направили сватба, каквато никъде не се била ни чула, ни видяла. Момъкът духал три дни и три нощи в кесията и я изтърсвал, докато напълнил целия дворец с жълтици, а после хвърлял от прозорците на всички, които се били събрали да пируват на неговата сватба. Кой що мине, все си напълнял джобовете със злато. Славата за тия жълтици се разнесла толкова надалеко, че и днес отиват хора пред двореца — да видят не е ли останала някоя жълтица някъде, макар че оня царски зет е отдавна умрял.

Подмладителна вода

Един цар имал трима синове. Когато станал на шестдесет години, повикал ги, па им казал:

— Аз остарях. Вие ще се карате много, след като умра, как да си разделите царството. Затова съм решил да го оставя на едного от вас. В някаква далечна земя имало вода за подмладяване. Който от вас ми донесе от нея, ще царува вместо мене, а пък аз ще си живея отделно.

Тръгнал най-старият син, забавил се цяла година и се не върнал. Отишъл вторият — и той се забавил година време, без да чуят вест за него. Най-сетне тръгнал най-малкият. Ходил, разпитвал, никой не можел да му каже къде има подмладителна вода. Една вечер замръкнал в непозната гора. Съзрял надалек, че гори огън. Запътил се нататък, стигнал до някаква теснина. Там един старец си бил запалил огън и си кърпел цървулите. Канапът се бил свършил и той не можел да вдене нов в иглата.

Царският син вдянал канап и дал иглата на стареца. А тоя го запитал:

— Накъде си тръгнал, сине?

— Отивам, дядо, да търся за баща си подмладителна вода. Знаеш ли къде се намира?

— Знам, сине. Но там, дето извира тя, царува една девойка, която спи през три дена и цяла неделя не може да се събуди. Пазят я два лъва — и ако речеш да влезеш, ще те разкъсат.

— Накъде е това царство?

— Ще тръгнеш натам, отдето изгрява слънцето; три дена ще вървиш, ще видиш една синя река, минеш ли я, ще вървиш още три дена, докато стигнеш до река — червена като кръв; и нея ще минеш; пак ще вървиш три дена и ще срещнеш река — зелена като трева; като минеш и нея, ще влезеш в онова царство. Там е изворът на подмладителната вода.

— Ами как да вляза? Нали ще ме разкъсат лъвовете?

— Опечи два овена — рекъл старецът, — па им ги хвърли! Додето се бият за овните, додето си ги разделят и изядат, ти ще влезеш, ще си налееш кърчага и ще излезеш.

Тръгнал царският син на изток. Стигнал до синята река. Преплувал я и тръгнал по едно поле. И по него вървял три дена. Видял река — червена като кръв. И нея преплувал и навлязъл в едно усойно място. Видял зелена река. Преплувал и нея и попаднал в гора с чудни дървета, каквито не бил виждал никъде. Тогава чул силен лъвски рев. Той разбрал, че в тая гора ще да е изворът. Затекъл се в едно село под гората, купил един кърчаг и два овена и се върнал в гората. Изпекъл овните и тръгнал. Видял сред гората висок дворец от мрамор, а пред двореца водоскок. Водата извирала, хвърляла се нагоре и се губела под едни скали подземни. А около двореца обикаляли два лъва — едри, страшни и гладни. За да пазят двореца, царицата им не давала нищо за храна и те разкъсвали всекиго, който се приближи до двореца или се мерне из гората. Те се хвърлили върху момъка, щом го видели, но той им оставил двата овена един върху друг и се затекъл към водоскока, налял си вода и понечил да си върви. Но на тръгване си казал:

„Вода си налях. Лъвовете още се бият за овните. Защо да не вляза в двореца да видя каква е тая девойка?“

И той влязъл. Всичко вътре светело от злато, сребро, свила и скъпоценни камъни. Минавал момъкът от стая в стая: никъде никого нямало. Стигнал най-сетне в един широк чертог. Там спяла на хубаво бяло легло, постлано с пух, една гиздава мома: тя била царицата. Момъкът се приближил до нея, снел й от шията бисерната огърлица, извадил й от ръката златната гривна и елмазения пръстен, турил й на пръста своя пръстен, на който било написано името му, и си тръгнал. Но като излязъл из двореца, видял, че лъвовете още ядат овните. Тогава си спомнил, че не бил назърнал в една малка стая, вдън двореца, затворена с черна врата. Върнал се и влязъл в стаята. Там имало само една маса, на нея — две свещи — и едно запалено огнище. Стаята била тъмна. За да види дали няма още нещо в нея, момъкът запалил едната свещ. Отведнъж се явил един черен човек и го попитал какво иска. Царският син се уплашил и духнал свещта; черният човек веднага се изгубил. Запалил после другата свещ; явила се една черна жена; и тя го попитала какво иска. Той още повече се уплашил и духнал свещта, а жената се изгубила. Пак запалил първата свещ — пак се явил черният мъж и го запитал:

— Кажи какво искаш! Защо си играеш с мене?

— Не си играя — отвърнал момъкът, — ами искам да видя дали си ми верен.

Пак духнал свещта, черният мъж се изгубил, а момъкът взел свещите и си тръгнал. Когато минавал край извора да си вземе кърчага, лъвовете вече си дояждали месото. Той взел кърчага и си отишъл.

На другия ден царицата се събудила: минало цяла неделя, откак била заспала. Тя се почудила, като зърнала на пръста си чужд пръстен с непознато име. Отишла в тъмната стая да запали свещите, за да прати черния слуга и черната слугиня да й намерят изгубеното, но на масата нямало свещи. Тогава почнала да разпитва лъвовете кой е дохождал при нея, докато е спала. Те рекли:

— Ние толкова време те пазим, а ти не си ни дала късче месо. Дойде един момък с кърчаг в ръка, даде ни по цял овен и ние го пуснахме да влезе.

В това време царският син излязъл из това царство и почнал да си мисли къде ли са братята му: живи ли са, или мъртви. Извадил свещите и запалил едната. Явил се едрият чернолик слуга.

— Искам да знам къде са двамата ми братя?

— Добре — казал слугата и се изгубил.

След малко момъкът запалил отново същата свещ. Явил се черноликият слуга.

— Намери ли братята ми?

— Единия намерих — отвърнал слугата.

— Къде е?

— На два дена път оттука лежи затворен в тъмница. Царят на онова царство не дава на чуждоземци да влизат в държавата му.

— Върви да намериш другия ми брат! — заповядал момъкът.

Черният слуга се изгубил. Минало, що минало, царският син запалил пак свещта. Явил се слугата и той го запитал де е вторият брат.

— И той лежи в тъмница в същото царство, но в други град.

На заранта момъкът се запътил към онова царство. На границата хванали и него и го отвели при царя. Той разпитал момъка отде е, къде е бил и какво носи. Момъкът му казал:

— Аз съм царски син. Баща ми ме прати да му търся вода за подмладяване. Намерих и си наточих цял кърчаг.

Царят много се зарадвал, като видял водата.

— Дай и на мене от нея — рекъл той на момъка, — па ще ти дам, каквото поискаш.

Момъкът му сипал от водата, царят пил, подмладил се, па запитал юнака що иска да му даде.

— Нищо друго не ща — отвърнал царският син, — освен да пуснеш братята ми.

Царят ги пуснал. Братята се зарадвали, но сърцата им се стопили от завист, като видели, че брат им носи подмладителна вода. Тръгнали тримата да си вървят в бащинията. Замръкнали по пътя в едно село и спрели да нощуват. През нощта двамата братя се надумали да откраднат водата и да си я разделят, а в кърчага да налеят вода от извора. Така и направили. Брат им не усетил измамата, понесъл си кърчага с водата и се върнал при баща си. Той се много зарадвал, че и тримата братя си идат, па ги попитал намерили ли са подмладителна вода. Всички рекли:

— Намерихме, татко.

— Дайте ми тогава да пия, та да се подмладя! — казал той.

Дал му най-младият кърчага си: бащата пийнал, но се не променил. Пийнал после от водата, що му дал средният син и се подмладил малко. Пийнал и тая, що му донесъл най-големият, и се подмладил още повече. Разгневил се царят на най-малкия си син и му рекъл:

— Защо ме излъга, че си ми донесъл уж подмладителна вода, а то било вода, каквато мога да си налея и оттук? Не те ли е грях да се подиграваш с баща си? Я се махни от очите ми! Не ща те в царството си!

И той го изпъдил, а царството си разделил на двамата по-големи синове. Прокуденият син тръгнал по чужди държави — да работи, за да се храни. Стигнал в един голям престолен град. Царят на онова царство решил да си прави нов дворец. Той разгласил навсякъде, където знаят майстор, да го пратят при него. Стекли се много майстори. Царят ги събрал в двореца и им казал:

— Слушайте какво искам от вас! Дворец да ми дигнете, хе на оная висока планина, дето е над града. За три дена го искам. Но не ща да се чува чукане, коване или рязане: никакъв шум да няма. Който от вас се наема да съгради двореца, ще му дам толкова злато, колкото могат да понесат той и чираците му. Но ако се наеме и не свърши работата, ще му взема главата.

Никой от майсторите не се наел. Обадил се тогава царският син.

— Аз ще издигна двореца — рекъл той.

Другите майстори се изсмели на момъка: гледат го — млад, никой го не знае за майстор, а се наема да гради дворец за три дена.

Минал ден, минали два.

Минал и третият ден. Момъкът се бил заключил в една стая на двореца и казал на слугите да не пущат при него никого — дори и самия цар. Вечерта, когато всички заспали, той запалил вълшебната свещ и се явил черният човек.

— Какво искаш, господарю? — запитал слугата.

— Искам дворец, хей там, навръх планината. Дворец, какъвто няма никъде другаде. Голям, висок, цял да блести от злато, мрамор, абанос и порфир. Искам го още тая нощ.

— Добре — казал слугата и се изгубил.

Минало, що минало, царският син запалил втори път свещта. Пак се явил черноликият слуга и го запитал що иска.

— Искам — рекъл момъкът — да се изпълни дворецът с покъщнина — от богата по-богата. Да свети от злато, коприна, сърма и кадифе. Покъщнина, каквато няма никъде другаде.

— Това — рекъл слугата — е женска работа. Повикай жена ми, та й кажи!

Тогава момъкът угасил тая свещ и запалил другата. Явила се черноликата жена и той повторил онова, което бил казал на слугата.

— Добре — продумала тя и се изгубила.

На сутринта целият град гледал с почуда великолепния дворец навръх планината. А още повече се учудил царят, като видял, че дворецът е пълен с изящна и най-богата покъщнина.

— Е — рекъл той на момъка, — как да те наградя сега? Колкото и злато да ти дам, няма да заплатя онова, което си ми издигнал. Но да ти кажа право, не ми се ще да изпущам такъв чуден майстор из ръцете си, защото утре може да отиде в друго царство и да направи втори дворец като тоя. Аз съм бездетен: искаш ли да ми станеш син?

— Искам — рекъл момъкът. — И аз съм царски син, ала баща ми се разгневи, та ме прокуди.

Царят осиновил момъка и двамата заживели като син и баща. В това време оная царица, в чийто двор била подмладителната вода, се научила от една магьосница, че момъкът, който е идвал при нея, е царски син от еди-кое си царство. Тя известила на подмладения цар да й прати веднага сина си, който е идвал при нея, за да го вземе за мъж, инак държавата му ще стане на прах и пепел. Царят се уплашил и рекъл на двамата си синове:

— Кой от вас ще иде при царицата? Нали и двамата сте взели подмладителна вода: не знам кого вика тя да й стане мъж!

— Мене вика — рекъл по-младият.

— Не тебе, а мене — обадил се по-старият.

Тръгнали и двамата. Влязъл по-старият. Лъвовете били вързани с вериги, а пред двореца имало наредена голяма войска. Момата запитала царския син:

— Ти ли си идвал при мене, когато съм спяла?

— Аз.

— Как влезе, та не те изядоха лъвовете?

— Те бяха вързани — казал царският син.

— Ами как си успял да се скриеш, като имаше пред двореца толкова войници?

— Те спяха — отвърнал оня.

— Лъжеш — рекла му царицата.

И като се обърнала към стражите, заповядала им да го убият. Влязъл вторият. Царицата запитала и него как е успял да се промъкне, без да го видят лъвовете.

— Сниших се доземи — рекъл той, — та минах, без да ме забележат.

— Ами войниците как те пуснаха? — запитала тя.

— Дадох на всекиго по жълтица и те ме пуснаха.

— Като влезе при мене, взе ли нещо?

— Нищо не съм взел — рекъл царският син.

— И ти лъжеш — рекла царицата.

И него заповядала да убият. Сетне втори път известила на царя да й прати оня син, който е идвал при нея, иначе ще му направи държавата на прах и пепел. Уплашил се царят, но не знаел къде е прокуденият син. Проводил хора да го дирят. Питали, разпитвали, ходили от царство в царство. Намерили го най-сетне и му казали, че баща му го моли да иде при еди-коя си царица.

— Нямам баща аз в онова царство — рекъл той на пратениците. — Баща ми е тук и аз ще си стоя при него. Да идат братята ми; щом те са му донесли вода да се подмлади, тях нека праща.

Върнали се пратениците при царя и му се оплакали, че момъкът не само не ще да иде, ами го и не признава за баща.

— Прав е — рекъл царят горчиво. — Не трябваше да прокуждам сина си, а да деля царството на двама лъжци; те намериха, каквото са си заслужили, но мене ме плаши заканата на оная царица. Идете го помолете втори път от мое име — дано склони да отиде.

Пратениците отишли пак при момъка и му разказали как се разкайва баща му, че го е прокудил. Казали му още, че двамата му братя са убити по заповед на царицата.

— Баща ти ще умре от скръб, ако не склониш да отидеш — рекли те.

Тогава царският син отишъл при царицата.

— Ти ли си идвал при мене, когато съм спала? — попитала го тя.

— Аз.

— Не се ли уплаши от войската?

— Каква войска? Тогава нямаше войска и в двореца нямаше жив човек.

— Ами как влезе, та не те видяха лъвовете?

— Видяха ме и се хвърлиха върху мене, но аз им дадох два овена и влязох в двореца.

— Като влезе, взе ли нещо от мене?

— Взех. Ето го.

И той й дал накитите. Тя прибрала гривната и огърлицата, па рекла:

— Ти взе от мене тия накити. Ами да не си забравил нещо?

— Не съм.

— А тоя пръстен?

— Той е мой. Но аз го турих на пръста ти, за да знаеш, че ще ми бъдеш кога да е жена.

— А друго да си взел от някоя стая в двореца?

— Взех две свещи. Ето ги.

Тогава царицата се уверила, че наистина този юнак е идвал при нея. Оженили се, той я отвел в царството на своя побащим и оттогава управлявал три държави: бащината си, тая на царицата и оная на добрия цар, който го бил осиновил.

Самодивско царство

В далечна гора живеели едно време дървари — мъж и жена с три деца: момче и две момичета. Те прекарвали нощта в проста колиба със сламен покрив, а през деня ходели по гората. Децата още от малки помагали на баща си в тежката работа. Той сечел дърва, а те ги товарели на магаренцето и ги прекарвали до колибата, дето ги нареждали. Оттам бащата откарвал дървата в града и ги продавал.

Веднъж, както дърварят връзвал с лико съчки, ухапала го пепелянка. Ръката му се надула, отровила му се кръвта и той умрял. Майката и децата го оплакали, а после — щат не щат — трябвало сами да се заловят за работа, за да не умрат от глад.

Добро било едно: момчето и момичетата вече знаели бащиния си занаят. Момчето взело брадвата и триона, а девойките подкарали магаренцето към ония места на гората, където отивал за дърва баща им.

Те работели, без да си жалят труда. И всичко тръгнало, както по-преди, сякаш нищо не се е променило. Работата вървяла добре. Само на децата и на майка им било жал, че бащата вече го няма.

Когато момчето и девойките тръгнели на работа, майката ги изпращала, обръщала се да си изтрие сълзите и тихо си казвала:

— Клетите сирачета! Също като баща си работят.

Момчето било пъргаво и силно не за годините си, но все пак не печелело колкото своя баща. За да се поддържа къщата, момичетата трябвало не само да помагат на брата си, но и сами да си намират работа. Берели цветя, ягоди, малини и гъби, плетели кошнички, дерели лико от дърветата, правели венци и китки. Всичко това носели в града за продан. Освен това помагали и на майка си в къщната работа. Тя ги научила да шият, да плетат, да везат и да тъкат.

Когато порасли, и двете девойки били вече добри домакини.

* * *

Една вечер след заник слънце майката седяла пред колибата и шиела чужди дрехи заедно с дъщерите си.

Синът тъкмо се бил прибрал от гората и разтоварвал насечените дърва зад хижата.

Изведнъж се извила страшна буря.

Клоните на дървесата се занавеждали с трясък, сякаш невидими ръце ги натискат и чупят. Огънят в огнището угаснал, като че ли го е духнала голяма уста. Цялата колиба се разклатила.

Вдовицата се уплашила и скочила, прибрала платното и влязла с дъщерите си в колибата.

Само момъкът останал отвън — да нареди дървата.

Но тая работа му не споряла. Грабне дърво и го сложи над другите, а то скочи и падне наземи. Вдигне го той и го тури отново — а то пак падне, като че ли е живо и се подиграва с него.

Ядосал се дърварят и викнал:

— Кой безобразник се шегува с мене? Я нека излезе — да го видя!

Тогава се чул гръмлив, но звучен и приятен глас:

— Аз.

Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои хубавец момък, облечен в златни дрехи, пламтящи като огън. Той държел за юздата червен кон, а от устата и ноздрите на жребеца излизали пламъци.

Дърварят не се уплашил.

Той оставил дървата, сложил си ръцете на кръста, както правел, когато си почива от голяма умора, и запитал златния момък:

— Ти ли се подиграваш с мене? А кой си ти и отде си дошъл?

Хубавецът отвърнал:

— Аз съм княз от далечно царство. Ида от Самодивската земя. Искам за жена сестра ти.

— Коя сестра? Аз имам две сестри. Едната се казва Зорница, а другата — Вечерница. Коя искаш?

— Вечерница искам.

— Добре, но да видим дали тя ще те иска. Влез в колибата, па я попитай!

Князът влязъл в хижата, а момъкът останал да си реди дървата. Сега вече нямало кой да му пречи и работата вървяла бързо.

Когато отишъл в колибата, разбрал, че домашните му са се вече съгласили да омъжат Вечерница за хубавеца.

Като си поприказвали докъм полунощ, князът се сбогувал, качил момата на коня си и се изгубил.

Но на мястото, където стоял конят, на сутринта имало голям куп жълтици.

* * *

Минало се време.

От огнения княз и Вечерница не идвала никаква вест. Майката, синът и дъщерята тъгували по момата. За каквото и да стане дума, все тя им била в ума.

Щом се здрачи и на небето изгрее звездата Вечерница, майката казвала:

— Къде ли е сега нашата Вечерница? Дали наистина свети, или е вече залязла? Да не е отишла при баща си?

Зорница се обаждала:

— Ти пък, мамо, все най-лошото мислиш. Навярно на кака е добре, затова не се обажда. Когато на човек е добре, той не мисли за другите.

А момъкът казвал:

— Какви ли златни чорапи плете сега Вечерница в Самодивската земя!

Но ето че една вечер пак след залез, като си приказвали тъй, отново се извила вихрушка.

Явил се кон като прежния, но черен. Яздел го едър старец — с бяла коса и дълга сребриста брада. И неговите дрехи били златни.

— Добър вечер — казал той на семейството, което се било събрало пред колибата.

— Добре дошъл — отвърнала майката. — Влез, дядо, в хижата да си починеш!

Старецът влязъл.

— Нося ви — рекъл той — много здраве от сина си и от своята снаха — Вечерница. Те си имат момче. Кръстихме го Пламък. Не тъгувайте за тях: те са всички много добре. Снахата често си спомня за вас. Тя ме и прати — да ви донеса много здраве. Обича ви тя. Все за вас приказва.

И преди да го разпитат, старецът станал, яхнал черния кон и отлетял.

Но и тоя път останал куп жълтици там, дето се бил спрял конят.

* * *

Когато седнали да вечерят, Зорница въздъхнала и казала:

— Блазе на Вечерница! Княгиня е в Самодивската земя. Самодиви й прислужват. Всички я тачат, покланят й се. Дето се казва, на ръце я носят. Да ще да дойде някой княз оттам или от друго царство — да поиска и мене…

— Недей приказва тъй! — рекъл брат й. — Много ли ти се иска да ни оставиш с мама сами? Сега сме поне богати: каквото ни се поиска, имаме го. Не се съсипваме от работа, както по-рано. Ако и ти се омъжиш, няма да има кой да седи край мама, та да я раздумва, когато й дожалее за Вечерница.

— Щом ти е толкова мило за мама — рекла Зорница, — ожени се, та й доведи снаха: тя ще я весели и ще я раздумва. По цял ден ще й пее.

Майката слушала мълком тия препирни и ронела сълзи. Най-сетне казала:

— Баща ви почина и аз останах вдовица — да гледам три сирачета. Сестра ви си намери момък и се омъжи. Но далеч отиде тя — не мога да я навестя и да я видя дали поне е честита. И вие ще ме оставите — знам това. Ще ме оставите, за да си потърсите щастие другаде. Сама ще остана аз в тая колиба — тук ще умра от скърби и грижи по вас. Такава е майчинската орис.

— Не, мамо — рекъл синът. — Заклевам ти се, че няма да те оставя сама. За женитба и през ум не ми е минавало. Зорница, ако иска, нека се омъжи. Аз ще остана при тебе.

Зорница пак въздъхнала, но не рекла нищо.

На заранта тя станала още от зори и се заловила да шета: работлива била, не можела да седи със скръстени ръце. Но момъкът и вдовицата виждали, че на момата не става по-весело. И работата не я разтушвала. От миг на миг тя се заглеждала някъде надалеч, въздъхвала, прошепвала нещо и пак залавяла работата си.

* * *

Една заран момъкът бил излязъл да се измие на извора. Току-що почвало да се разсъмва. На небето още светела звездата Зорница.

Дърварят я видял и се сетил за сестра си, па си помислил: „На Зорница не й се седи вече вкъщи. Очите й са все навън. И тя ще ни напусне скоро.“

Както се миел, той усетил, че го лъха ветрец. Станало му много приятно, защото ветрецът донесъл някъде отдалек миризма на здравец и горски цветя.

— Колко е хубаво! — си казал момъкът, като вдигнал глава.

Но когато отново се навел над извора, станало нещо чудно.

Водата почнала да се губи под земята, сякаш я пие нечия голяма уста. След малко изчезнала до капка. Дори и пясъкът в дъното на извора изсъхнал бързо, като че ли по него не е текла никога вода.

— Каква е тая работа? — рекъл момъкът зачудено. — Кой изпи извора, та не остави вода за мене?

— Аз — отвърнал един приятен глас.

Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои момък — хубавец, синеок, със сребърни дрехи и държи за юздата бял кон.

— Защо се шегуваш с мене? — запитал го дърварят. — Да не си и ти от Самодивската земя?

— Оттам съм — отговорил сребърният момък. — Как ме позна, че ида оттам?

— Вие все тъй правите. Защо си дошъл? И ти ли ще се жениш?

— И аз — отвърнал момъкът. — Княз съм в оная земя. Дойдох да поискам сестра ти Зорница за жена.

— Добре. Да вървим в колибата. Но кой си ти? Да не си брат на зетя ми — на онзи, който се ожени за Вечерница? Приличате си доста.

— Не позна — рекъл сребърният момък. — И аз съм от оная земя, но управлявам друго княжество. Познавам огнения княз, и жена му знам, и сина им съм виждал.

— За кого говориш? За Пламък ли?

— За него. Той е вече момък като тебе.

— А, не, сбъркал си — рекъл дърварят. — Не е Пламък оня, когото си видял. Момчето ще да е на година, а аз съм по-стар от майка му. Пламък ли се казва наистина момъкът, когото познаваш?

— Пламък му е името и той е наистина на година. Но в нашата земя момче на година е по-едро и по-силно, отколкото е момък на двадесет години у вас. Ние растем бърже и мудно стареем. Живеем по хилядо години, па и по повече.

— Ами умирате ли?

— Умираме, разбира се, но не умираме от болести, а от умората да носим остарялото си тяло.

— Вашата работа е лесна — казал дърварят, — а пък ние тук се мъчим, боледуваме, страдаме… Един умира тъкмо когато му се най-много живее, а другиму идва до гуша от тегло, но умиралката го отминава…

Както се разговаряли, стигнали до хижата. Сребърният княз казал защо е дошъл.

Зорница се зарадвала много, като чула, че я искат, но майка й се натъжила.

— Само една дъщеря ми остана — рекла тя на гостенина, — а ти си дошъл да ме разделиш и с нея. Сгодете се, както правим ние тук, па ми я остави поне месец-два да й се порадвам.

— Не може — казал князът. — Такъв е нашият закон: дадат ли си дума момък и мома, веднага се оженват. Няма по нас годеж. Ако ми дадете Зорница, ей сега ще я отведа в Самодивската земя.

Майката склонила: коя майка не желае доброто на чедото си?

Сребърният княз качил Зорница на белия кон и се изгубил с нея.

А там, където чакал конят, намерили купчина елмази, които светели като звезди.

* * *

Майка и син останали да живеят сами в горската хижа.

Вдовицата се вече състарила. Тя не пускала момъка да отива за дърва: искало й се край нея да има винаги човек. Само в пазарен ден синът отивал до града, за да накупи, каквото трябва.

Скръбно се живеело в гората, където рядко минавал човек. Па и да мине някой, не се спирал.

Глухо било и в колибата: не се чувал вече звънливият глас на Зорница.

Понякога момъкът казвал на майка си:

— Иде ми, мамо, да тръгна по света — да диря Самодивската земя. Много ми се иска да видя как живеят сестрите ми и да ти донеса много здраве от тях.

— Ах, синко, не приказвай такива думи! — казвала вдовицата — Ще умра от скръб, ако ме оставиш и ти. Отделиш ли се от мене, няма вече да ме видиш жива.

Но дърварят се шегувал.

Той и не помислял да остави майка си самичка в гората, за да търси Самодивската земя.

* * *

Една заран към зори на вратата на колибата потропал някой.

Момъкът станал да отвори.

Пред хижата се бил спрял човек на кон. Ездачът бил стар, с побеляла коса и брада до пояс.

Той поздравил момъка и казал, че иде от Самодивската земя.

— Влез в колибата, дядо! — рекъл момъкът. — Мама ще се зарадва, като те види.

Старецът влязъл.

— Аз съм баща на сребърния княз — казал той. — Моят син се ожени за Зорница. Тя доби момиче и го нарекоха Росица. Момиченцето е много хубаво. Всички са живи и здрави. И на вас пращат много здраве. Недейте тъгува по Зорница: тя е от честита, по-честита. И сестра й е добре. И тя ви поздравява.

Като поговорили още малко, конникът изчезнал.

И тоя път на мястото на коня останала купчина елмази.

Но вдовицата не се зарадвала на тоя подарък. На нея й се искало да види дъщерите и внучетата си. Ала къде да ги търси? Кой би могъл да й каже къде е Самодивската земя?

* * *

Един ден момъкът излязъл из гората по лов.

Завалял силен дъжд.

Ловецът се подслонил в една пещера.

Дъждът преминал.

Изгряло слънце.

Момъкът си тръгнал.

Но когато излязъл от пещерата, видял, че на небето свети хубава седмоцветна дъга. Той се спрял да я погледа. И както се бил прехласнал, казал си тихо:

— Какво хубаво нещо! Няма нищо по-хубаво от дъгата! Но ето че зад него се чул глас — звънлив и сладък като славейова песен.

Гласът казал:

— Който не е видял мене, не знае що е хубост.

Обърнал се ловецът да види чий е тоя глас. Но не видял никого. Само чул шум от стъпкани сухи листа, сякаш невидими нозе тичат по пътеката.

Момъкът се върнал в колибата и разказал на майка си тая случка. Бабата се засмяла и му рекла:

— Тъй ти се е сторило, синко.

* * *

Друг път дърварят се залутал в най-гъстото място на гората.

Било надвечер преди заник слънце.

Той седнал да се отмори под един водопад.

Лъчите падали напреки към водните струи, които се разбивали на капки в скалите. Миришело на здравец. Прохладата била толкова приятна и шумът на водопада тъй унасял човека, че на момъка се поискало да си дремне, както бил седнал на камъка.

Но ето, че се извила отново седмоцветна дъга, тоя път двойна, тъкмо там, дето падала водата.

Дърварят пак не можал да си сдържи радостта.

* * *

— Ей че хубаво нещо! — извикал той. — Не съм виждал нищо по-хубаво от това.

Току-що изрекъл тия думи, и зад него се чул отново сладкият напевен глас:

— Само когато видиш мене, момко, ще разбереш какво е хубост.

Скочил дърварят и се обърнал, но и тоя път не видял никого. Чул само смях във въздуха и звук на стъпки, които тичат надолу, по каменливата пътека.

Това го зачудило много, но той не казал на майка си — да не би пак да му се присмее.

* * *

Оттогава момъкът не се свъртал вкъщи.

Нещо го теглело все към гората, където бил чул вече два пъти оня омаен глас. Искало му се пак да го чуе. Но гласът не се обаждал.

Майката поглеждала скръбно сина си, колчем го види, че се готви да излиза, и го запитвала:

— Пак ли в гората, синко?

— Че къде да вървя другаде, мамо? Ако стоя все тука, ще ти омръзна. Не се грижи: скоро ще се върна!

Сърцето на вдовицата се свивало, сякаш някой й казвал, че с момъка ще стане нещо страшно.

И то станало.

* * *

Един ден ловецът се покатерил по скалите — да гони диви кози.

Пътеката била тясна и плъзгава: отскоро било валяло. Той се изкачил близо до върха и залегнал зад канарата — да дебне козите.

По едно време те се показали горе, над него.

Момъкът се прицелил, но не сполучил да удари коза.

Той понечил да се премести зад друга канара, но както се бил снишил и се промъквал към скалата — кракът му се подхлъзнал и момъкът се търкулнал в пропастта.

Дето паднал, там си и останал.

Нямало наоколо никого, да му помогне.

Той лежал в несвяст със счупени ръце и нозе.

Мръкнало се.

Момъкът си не отварял очите.

* * *

В това време майка му седяла в колибата и го чакала.

Когато се смрачило, тя почнала да се безпокои: никога син й не бил закъснявал толкова.

Излязла на пътеката, по която бил заминал през деня, и почнала да го вика. Но никой не й се обадил.

Отишла в гората, стигнала под скалите. И там викала сина си, но и оттам не чула глас да й отговори.

Разплакала се вдовицата и се върнала в колибата; не знаела вече къде да търси сина си.

Свила се до огнището — да го чака.

Минало й през ума, че може да е отишъл в града, без да й се обади.

Ако е в града, може и да закъснее.

Ще го почака.

* * *

Както седяла край огъня, бабичката задрямала.

И видяла сън.

Върви тя по пътеката — да търси момъка.

Върви и знае, че ще го намери някъде към скалистия връх. Никой не й е казал, че син й е там, но тя знае: там е той, под върха.

Възлиза по стръмнината и се чуди откъде се е взела у нея тая сила — да се изкачва, без да се уморява.

Преваля една стръмнина и отведнъж вижда момъка, легнал под високата камениста урва.

Лежи той и си не отваря очите.

А тя почва да го буди.

— Стани, синко! — му казва тя. — Стани, че ще се простудиш! Хайде да си вървим в колибата!

Но момъкът я не чува. Той дори не се помръдва. Лежи и спи дълбоко, много дълбоко.

Тогава иззад скалите излиза мома: много хубава, русокоса, синеока, с дрехи седмоцветни като небесна дъга. Дрехите й светят и хвърлят искри; те са от тънка коприна.

Момата се усмихва и казва кротко на бабичката:

— Не го буди! Остави го да се наспи! Той ще ми бъде мъж — твоят син. Отдавна ме търси той. Аз ще го събудя, като се наспи, и ще го заведа в Самодивската земя. Там са дворците и кулите ми. Там ще живее син ти с мене. Подир година и тебе ще отведем да живееш при нас.

* * *

При тия думи бабичката се пробудила.

Огънят бил угаснал. В колибата било студено.

Тя стъкнала отново огън и седнала да чака сина си.

Нощта изтекла, а момъкът се не върнал.

Тогава бабичката разбрала, че сънят не я е излъгал.

— Син ми е загинал — викнала тя и се разплакала. — Сега разбрах къде е тая Самодивска земя: тя е там, дето отива човек, след като умре. Няма връщане оттам. Ах, клетият ми син! Ах, доброто ми момче!

* * *

Щом се съмнало, бабичката с плач се затекла до града, повикала хора и ги помолила да потърсят сина й под скалите, дето го била видяла насън, че лежи.

Цял ден обикаляли мъжете по ония места, но не могли да намерят ловеца. Само оръжието му намерили и го дали на майката.

Тя се разплакала и рекла:

— Разбрах аз още тогава, че той излиза и няма да се върне. Самодива го е отвлякла. Тя ми се яви насън и ми каза, че след година и мене ще отнесе при момчето. Защо да живея още година? Нека ей сега дойде да ми вземе душата, да се не мъча. Сама останах на света — без чедо. Когато умра, не ще има кой да ми склопи очите.

* * *

Но ловецът не бил умрял.

Както лежел в несвяст, към полунощ дошла същата мома, която бабичката видяла насън. Тя била наистина самодива. Навела се над момъка и му духнала в лицето.

Изведнъж той си отворил очите и я загледал.

В нощната мрачина момата светела като месец. И дрехите й светели, сякаш са изтъкани от звездна коприна.

— Стани! — рекла самодивата на ловеца. — Ти си вече здрав. Ела с мене! Аз ще те отведа в Самодивската земя. Не съм ли хубава? Не съм ли най-хубавата на света?

Момъкът бил още в някакъв унес. Той станал.

И тогава усетил в жилите си прясна кръв, а в тялото си голяма сила, каквато нямал дотогава.

Но той не помнел нищо от миналото: нито майка си, нито защо е отишъл на това място, нито, че е паднал и е лежал в несвяст.

Тръгнал след момата.

Когато стигнали до една стръмна черна скала, самодивата плеснала с ръце. Скалата се отворила. Вътре светнало. Явила се златна колесница, в която били впрегнати крилати коне.

Момата и момъкът се качили и колесницата полетяла. Тя се движела толкова бързо, че след малко се озовали в Самодивската земя.

* * *

Когато стигнали до дворците на самодивата, наизлезли да ги посрещнат хиляди прислужници и царедворци, все богато облечени.

Те всички се поклонили на самодивата, прострели си ръцете нагоре и викнали в един глас:

— Добре дошла, княгиньо Зунице!

Гласовете на посрещачите били звънки и приятни като музика. Когато ловецът слязъл от колесницата, самодивата казала на придворните:

— Тоя мъж е мой съпруг. Името му е Блясък. Той ще бъде занапред ваш княз.

Всички се поклонили на ловеца, прострели си отново ръцете в знак на вярност и се наредили след колесницата.

Златните врата на двореца се отворили и колесницата влязла в двора, посипан с елмазен пясък. По кичестите дървета, които заграждали главната пътека, се били накачили усмихнати джуджета — да гледат как ще мине самодивата със своя съпруг. Те били топчести като портокали.

* * *

Като станал княз, Блясък не помнел нищо от онова, що се било случило с него, когато бил на човешката земя. Сякаш се бил родил отново.

И Самодивската земя била съвсем друга — не като нашата. Хубостите й не можели да се разкажат на човешки език.

Там всички камъни и скали били бляскави и прозрачни като елмази. Тамошната мед била като нашето злато, а желязото на оная земя приличало на нашата платина. Там имало и много други богатства, каквито ние не знаем. Тамошните цветя приличали на пеперуди. Дървесата пеели и приказвали. Животните били кротки; нямало люти зверове. Самият въздух бил пъстър и бляскав. На небето светели много едри звезди, каквито ние не сме виждали.

И населниците на Самодивската земя не приличали на хората. В онова царство не знаели що е болест, бедност или злочестина. Никой не бил чувал плач или охкане. Там всички били щастливи дори и когато не са князе.

Блясък се срещал често с другите князе и княгини, но не познавал никого от тях. Той не познавал нито сестрите си, нито своите зетьове, нито бащите и чедата им.

А те го знаели и познавали, но си мълчели.

* * *

Един ден царят давал угощение на князете и княгините в градината на своя дворец, който се намирал навръх най-високата планина.

Събрали се всички — и стари, и млади — със семействата си. Там били, разбира се, Блясък и Зуница, Вечерница с мъжа си и със сина си Пламък, Зорница с дъщеря си Росица и със своя съпруг, както и най-близките им сродници.

Когато всички се развеселили, царят почнал да задава на гостите гатанки.

Той рекъл:

— Има на едно място сухо дърво. То имаше три клона: два гладки и един възловат. Двама ловци минаха и всеки откърти по един гладък клон. Занесе го в градината си и го посади. И двата клона родиха плодове: единият — круша, а другият — ябълка. Светкавица падна, та откърши третия клон — възловатия — и го отнесе на небето. Посади го там и порасна златно дърво. А онова дърво — на земята — почна да съхне, защото нямаше клони. Познайте сега: къде е това дърво и какво ще стане с него?

Всички се замислили.

Мъжът на Вечерница се обадил и рекъл:

— Не знам къде е дървото, господарю, но щом казваш, че е сухо — или дървари ще го отсекат, или ще изгние на корена, като го наводнят дъждове.

Като чул думата „дървари“, княз Блясък се замислил.

Нещо му се обърнало в душата.

Сторило му се като насъне, че е живял някога другаде, всред далечна гора, и сам е бил дървар. Но нищо повече не можал да си припомни. Па и това, що си спомнил, му се струвало, че е някогашна присъница.

Сетне се обадил съпругът на Зорница.

Той казал:

— Това дърво, господарю, си е изживяло живота. Само за едно го бива: да си върже някой дървар за него магарето, когато го товари с дърва. За какво друго би могло да послужи?

При тия думи Блясък се замислил отново.

Той си спомнил, че невям е сънувал да е отивал някога с магаренце за дърва в гората и с него са вървели две момиченца, негови сестри, и един старец, техен баща. Но и тоя път не можал да си спомни къде се намира гората.

След това се заобаждали един подир друг останалите гости — князете и княгините. Един казал, че сухото дърво ще бъде разядено от червеи, друг — че на него ще си свие гнездо кукумявка, трети — че гръм ще го изгори.

Най-после заговорила княгиня Зуница.

Тя рекла:

— Знам това дърво, господарю. Ти чу какво казаха двамата ловци. Сега пък аз да кажа. Аз откъртих третия клон — възловатия, но обещах да пренеса цялото дърво там, дето е клонът. Когато дойде време, ще го пренеса. Но сега е още рано.

Царят се усмихнал. Той разбрал какво иска да каже княгинята, но другите не разбрали.

Един от по-старите се обадил:

— Нищо не разбираме, княгиньо, от твоите думи. Господарят ясно зададе гатанката — и ти трябва ясно да я разгатнеш, та всички да проумеят.

Тогава Зуница казала:

— Това дърво е вдовицата, която живее на човешката земя, всред гъста гора. Двата гладки клона са двете й дъщери.

— Зорница и Вечерница, които се задомиха в нашето царство. Ловците са двамата князе, които се ожениха за тях. Възловатият клон е синът на вдовицата — Блясък, когото аз спасих от смърт и доведох тук. Ако беше останал на човешката земя, той нямаше да се съживи и майка му щеше да умре от скръб по него. Но аз й обещах да я доведа при сина й. Когато дойде време, ще си устоя на думата.

Като чул тия думи, Блясък си припомнил всичко: и своята майка, и колибата, и дните на бедността, и тежката дърварска работа, и двамата князе, и дъгата, и гласа, и падането от високата скала…

Той познал сестрите си и им се усмихнал.

* * *

От тоя ден Блясък почнал да мисли все повече и повече за старата си майка.

Тя тъжи още по него в далечната гора. Бабичката е остаряла съвсем. Може и болна да лежи.

Тежки грижи са я нападнали. Дали има поне кой да й подаде чаша вода?

Веднъж Блясък казал на самодивата:

— Макар и да живея в Самодивската земя, аз съм човек — и сърцето ми е човешко. Много ми се иска да видя майка си. Нали ти си обещала да я доведеш? Кога ще я видя?

А Зуница му отговорила:

— Когато ни се роди син, тогава ще доведа майка ти. Почакай дотогава! Не е много време. Не бързай!

Но Блясък не можел да търпи. Той рекъл:

— Сам ще отида да я доведа. Ще кажа да впрегнат колесницата или ще яхна кон.

— Ти мъчно ще отидеш там — възразила кротко самодивата. — Между човешката земя и нашата има дълбока пропаст. За да я прескочат самодивски коне — и те трябва да те слушат, па и ти трябва да умееш да ги управляваш. Ако не съм с тебе аз, няма да те слушат нашите коне: те още не те познават. Почакай! Както ти казах, двама ще отидем при майка ти.

* * *

Но човешкото сърце на Блясък копнеело по майката.

Той отишъл при зетя си, мъжа на Вечерница.

Разказал му всичко и му поискал кон — да го пренесе на човешката земя.

Зет му рекъл:

— Коне имам и за тебе, и за себе си. Щом искаш, да ти дам. Но никой от тях няма да те слуша: те слушат само баща ми и мене. Друг не ги е яздил, затова и другиго не слушат. Па има и още нещо: ти не знаеш пътя ни натам, ни насам. Как ще отидеш и как ще се върнеш?

На Блясък му станало много мъчно.

Отишъл той при другия си зет — съпруга на Зорница.

И на него казал същото, но и от него чул пак такъв отговор.

— Опасни са самодивските коне — рекъл князът. — Не се покоряват никому освен на господаря си. Могат да пребият човека. Па и къде ще вървиш, като не знаеш пътя? Конят ще те хвърли в пропастта, дето дели тази земя от оная, и тогава никой не ще може да те намери. Добре ти е казала Зуница: почакай, тя ще те отведе!

* * *

Блясък се върнал отчаян в своите дворци.

Отново се замислил той.

Най-сетне намерил главния коняр — един старец здравеняк, който умеел да укротява и най-буйни коне.

Казал му, че ще го направи висок царедворец, ако му даде кон — да го пренесе на човешката земя.

Конярят си хванал брадата и почнал да мисли.

Най-сетне рекъл:

— Коне дал Господ, господарю. Имаме много коне. От яки — по-яки и от хубави — по-хубави. Всеки от тях би те отнесъл, където му кажеш. Ала що да направим, като не знаеш пътя към човешката земя? И аз го не знам. Никога не съм отивал там. Откак съм се родил, все по Самодивската земя яздя. Но нещо друго измислих. Ще ти дам сребърното огледало и златния камшик. Те ще ти помогнат. Като погледнеш в огледалото, ще видиш пътя към оная земя, дето искаш да отидеш. По тоя път ще управляваш коня. Само едно запомни: трябва да яхнеш коня с лице към опашката, а не към главата; инак не ще виждаш пътя. Когато конят се запре или се запъне, ще го удариш с камшика — и той ще тръгне отново.

— Добре — казал Блясък. — Доведи ми кон!

— Ей сега — рекъл конярят. — Но още едно помни: не бива да даваш на коня ни сладка вода, ни горчива. Инак ще умре.

— Добре, добре — казал князът. — Доведи ми по-скоро коня, че бързам!

* * *

Желанието на Блясък да види майка си било толкова силно, че той не се запитал с каква вода ще пои коня, щом не пие ни сладка, ни горчива.

Той грабнал огледалото и камшика, яхнал коня с гръб към главата му и потеглил, дори без да се обади на жена си.

Конят полетял като вятър, както летят самодивските коне. Стигнал до голямата пропаст, която дели Самодивската земя от човешката.

Там се спрял.

Князът го ударил с камшика. Конят прескочил пропастта, но отвъд нея се запрял отново.

Блясък го шибнал втори път. Жребецът все стоял като закован на земята.

Когато князът го ударил още по-силно, животното рекло:

— Напой ме: ожаднях, господарю! Жаден кон не върви.

Озърнал се ездачът наоколо — никъде не видял вода.

Погледнал в сребърното огледало — и съзрял надалек извор. Насочил жребеца натам. Когато стигнали до извора, конят се навел, опитал водата, но не пил.

— Пий! — рекъл му князът. — Пий! Нали си жаден?

А конят поклатил шава, па казал:

— Не е за мене тая вода, господарю. Не пие самодивски кон от нея. Тя е сладка — човешка вода е. Ще умра от нея. Друга ми намери!

Ездачът подкарал коня — да му търси друга вода. Видял в огледалото път, който водел към много голяма вода. Препуснал коня право натам. Жребецът тичал, тичал — стигнал до морето.

— Пий! — рекъл князът, — Напий се, па да бързаме към гората, че ни чака дълъг път!

Конят се навел отново да пие, но пак поклатил шава.

— Защо не пиеш? — запитал Блясък. — Тая вода е морска. А морската вода не е сладка.

— Не е за мене и тая вода — отвърнал жребецът. — Тя е горчива: ще ме отрови. Не ща я. Друга ми намери, ако ме жалиш!

Спрял се конят на брега — не мръдва. Иска вода. От жажда не може да пристъпи. Цвили, рита. Много е прежаднял.

Князът слязъл.

Гледа го и му се къса сърцето от жал.

Къде да му намери вода — ни сладка, ни горчива? А грозно е да гледаш такъв хубав кон, че умира от жажда.

Блясък прегърнал главата на добичето, почнал да го гали и се разплакал. Едри сълзи потекли от очите му.

Конят погледнал господаря си и почнал да ближе сълзите му.

— Тая вода е тъкмо като за мене — рекъл. — Не е ни сладка, ни горчива. Солена е. Голяма сила ми дава тя. Хайде, стига: напих се. Качи се — да те нося!

Блясък се яхнал отново на жребеца.

Полетял оня кон — като буря зафучал. Отдето мине, всичко чупи. Канари прескача — нищо му не става. Морета прехвръква като някоя птица.

* * *

Стигнали най-после в гората, дето се бил родил Блясък.

Слязъл той от коня и се запътил към колибата.

Всичко му се видяло черно, тъмно, мъртво.

Земното слънце приличало на свещица.

Дървесата изглеждали като сламки, а скалите — като дребни камъни.

И навред било мрачно, студено, скръбно.

Нима тук се е родил той?

Мигар в тая студена тъмница е прекарал двадесет години?

Идело му веднага да се метне на коня и да се върне в Самодивската земя.

Но Блясък си спомнил за майка си.

Къде е колибата?

Дълго обикалял той, докле я намери.

Най-сетне я съзрял.

Но родната му хижа му се видяла гнила и схлупена като купчина тор.

 

Той влязъл в колибата, без да почука.

Посрещнало го бледно и сухо момиче: то прислужвало на бабичката.

А тя лежела на одъра — болна, изнемощяла, само кожа и кости.

Погледнал я Блясък: не можал да я познае. Но когато срещнал погледа й, видял, че тия очи са очите на майка му.

Като го видяла, болната извикала от радост:

— Син ми! Момчето ми! Откъде идеш, синко?

И се надигнала да го прегърне.

Блясък се навел и стиснал бабичката в прегръдките си.

* * *

Дълго си приказвали те — майка и син, — защото имало да си кажат много нещо.

Тя му разказала за своите патила, а той — за Самодивска земя с нейните чудесии, за Вечерница и Зорница, за децата им, за своята добра, хубава и вярна жена, за своето княжество и най-сетне за своя кон, който пие само сълзи. Той казал на майка си:

— Стани да те отнеса там, в нашето царство! Зуница ще те излекува веднага. Там е много хубаво. Никъде не е тъй хубаво, както там. Слънцето е голямо. То свети постоянно: няма никога нощ. И колкото да грее, не изсушава ни тревата, ни цветята, ни листата на дървесата. Там няма ни студ, ни горещина, ни болест. Всички са здрави и силни, винаги засмени. Не съм чул никого да заплаче, ни да каже някому лоша дума, ни да прокълне някого. А тука, на човешката земя, е много тъмно и страшно студено. Ако постоя още малко, ще измръзна.

— Може, синко, и така да е — рекла бабичката. — Но мене, ако питаш, тук ми е добре. Тук съм се родила, тук съм родила и вас, тук съм ви отгледала, тук съм погребала и баща ви: все в тая студена и черна земя. Не мога да вървя другаде. Па и болна съм, синко: нали ме виждаш? По пътя ще умра. Далечен път е, както разправяш ти. Остави ме да си умра тук!

Но синът й не дал и да издума.

Той я качил на коня, яхнал го и потеглили.

Жребецът знаел вече пътя. На връщане той вървял по-бързо, отколкото на отиване. Стигнали скоро в Самодивската земя. Показали се отдалек и дворците на княгиня Зуница.

* * *

Самодивата се досетила, че мъж й е заминал да доведе майка си, но го не укорила, че не й се е обадил.

Посрещнала го весела, с усмихнато лице.

Само когато влезли в двореца, извикала го насаме и му казала тихо:

— Знам, че я обичаш: майка ти е. Но ти прибърза, не ме послуша. Преди време доведе бабичката: тя ще умре.

И наистина, когато майката се видяла с дъщерите си, които дошли да я посетят, от голяма радост й призляло и тя умряла.

Но самодивата Зуница я превърнала на бистра река — и тая река потекла край двореца, по зелените ливади.

Тя тече и сега там.

От нея пият самодивските коне, които не обичат ни сладка вода, ни горчива.

Водата на тая река е солена, а майчините сълзи не са отровни; те дават сила, защото са сълзи на обич.

Двама братя

Имало двама братя. Единият бил лош, завистлив, себелюбец и несправедлив. Другият пък бил добър, не завиждал, помагал на хората, доколкото можел, и се отнасял справедливо към всички. Първият се смеел на втория и се подигравал с неговата справедливост и доброта. Веднъж почнали да се препират: кое е по-хубаво — правдата или кривдата. Лошият брат казвал, че правдата нищо не струва на този свят и че без кривда човек не може да живее. Добрият казвал пък, че без правда не може ни ден да прекара човек.

— Хайде тогава да се обзаложим — казал първият брат.

— Добре — отговорил вторият, — на какво да се обзаложим?

— Ако правдата е по-добра на този свят, да ми извадиш очите; ако ли пък по-добра е кривдата, аз ще извадя твоите!

— Съгласен съм! Да тръгнем да питаме.

Както вървели по пътя да питат някого, срещнал ги един поп.

— Добър ден, дядо попе!

— Дал ви Бог добро, чеда! Къде отивате?

— Отиваме да попитаме някого кое е по-добро на този свят: правдата или кривдата. Тебе срещнахме най-напред, молим ти се ти да ни кажеш.

— О, чеда, без кривда не може нито миг на този свят. Де е онова време, когато хората живееха с правдата? Сега кривдата царува. С нея хората забогатяват, с нея добиват власт и големство. Без кривдата умираш от глад! Правдата пара не струва сега! Не, кривдата е по-добра от правдата!

Това рекъл попът и заминал. Той бил престорен дявол.

— Е, брате — рекъл кривдолюбецът, — виждаш ли, че кривдата е по-добра от правдата? Дай сега да ти извадя очите!

— Не — отговорил правдолюбецът, — не може да се вярва само на едного; трябва да попитаме и другиго.

— Добре, хайде да попитаме.

Отишли по-натам и срещнали един калугер.

— Добър ден, отче!

— Дал ви Бог добро, чеда! Къде отивате?

— Тръгнали сме да питаме някого кое е по-добро на този свят: правдата или кривдата. Понеже тебе срещнахме, молим ти се да ни кажеш.

— Разбира се, че кривдата струва повече — отговорил калугерът. — По правда ако живеем, много ще теглим, а с кривдата не само разбогатяваш, ами и големец ставаш. Не, правдата нищо не струва, а кривдата е всичко!

Така рекъл калугерът и заминал. Той бил същият дявол, престорен сега на калугер.

— Е, брате — казал кривдолюбецът, — още ли не вярваш?

— Как ще повярвам? — отговорил правдолюбецът. — Правдата е по-добра от кривдата! Ще попитаме още едного, па после ми извади очите!

Отишли по-натам и срещнали един владика.

— Добър ден, дядо владика.

— Дал ви Бог добро, чеда. Къде отивате?

— Отиваме, дядо владика, да попитаме някого кое е по-добро на този свят: правдата или кривдата. Понеже тебе срещнахме, молим ти се да ни кажеш.

— Кривдата, чеда, кривдата е днес по-добра от всичко! Без нея не може никой. С нея си служат и царе, и князе, и всички! С нея можеш всичко да добиеш — и пари, и чест, и слава! А правдата в нищо не може да ти помогне и никой вече я не тачи!…

Като рекъл така, владиката отминал. Той бил същият дявол, само че престорен на владика.

— Е, брате — рекъл кривдолюбецът, — виждаш ли, че кривдата струва повече от правдата? Откога ти го казвам? Дай сега да ти извадя очите!

— И да ги извадиш, брате — отговорил правдолюбецът, — пак правдата е по-добра от кривдата!

Лошият брат извадил очите на добрия и се върнал у дома си.

Като ослепял, правдолюбецът тръгнал да се скита по света и да проси милостиня. Когато се стъмнило, озовал се до една река. Намерил с пипане едно дърво и намислил там да прекара нощта. За да го не изядат зверове, качил се на дървото. Покатерил се и се свил между клоните.

Към полунощ под дървото се събрали всички дяволи и почнали да разказват на главатаря какво били направили през деня.

— Аз направих крастава царската дъщеря — казал един от тях.

— Аз пък — рекъл друг — съборих моста на голямата река и преча на работниците да го поправят.

— А пък аз накарах едного да извади очите на брата си — казал оня, който се престорил на поп, калугер и владика.

— Ех, да знае той — казал четвърти дявол — да си умие очите от изворчето, дето извира изпод корените на това дърво, веднага ще прогледне.

— Па не само той би си помогнал — казал пети дявол.

— И мостът би се закрепил, стига да го попръска; пък и царската дъщеря би оздравяла, ако я полее.

— Ами ако пък копае под дървото?!… — казал шести. Но в тоя миг пропели някъде петли и почнало да се зазорява. Дяволите изчезнали, а човекът слязъл от дървото и с пипане намерил кладенчето. Умил си очите и веднага прогледнал. Разкопал под дървото и какво да види? — Цял котел пари. Заровил пак котела, намерил две стомни, напълнил ги с вода и отишъл при майсторите на реката.

— Какво давате — им рекъл, — ако направя да не пада мостът, за да го поправите?

— Искай, брате, каквото искаш — отговорили те, — стига само да можем да го свържем, че да не пада.

Той попръскал съзиданото и камъните с вода и веднага мостът се заякчил и работниците го поправили. Тогава му дали много пари и го отпратили с хиляди благодарности.

Взел парите правдолюбецът и отишъл да излекува царската дъщеря. Стигнал до двореца и поръчал на стражите да кажат на царя, че е лекар — ако има някой нужда от него, да му обади.

— Скоро го повикайте — казал царят на стражите.

Отишли, повикали го и го довели при царя.

— Ти лекар ли си? — попитал го царят.

— Лекар съм, честити царю — отговорил правдолюбецът.

— Ами можеш ли да излекуваш дъщеря ми?

— Мога, честити царю, стига да искаш!

Завел го тогава царят при дъщеря си, правдолюбецът я полял с водата и тя веднага оздравяла. Дал му тогава царят големи богатства, дал му подаръци и го пратил да си ходи.

Натоварил всичко това правдолюбецът на два-три коня, дигнал парите под дървото и се върнал у дома си. Като го видял брат му, зачудил се и го разпитал как е оздравял и как е станал толкова богат. Разказал му правдолюбецът и му предложил да си разделят всичко по братски.

— Не — казал кривдолюбецът, — аз искам самичък да си спечеля, затова извади ми очите, па ще ида да се кача на онова дърво и да слушам дяволите.

— Не мога да вадя никому очите — казал правдолюбецът и си отишъл.

Кривдолюбецът, лаком за пари, още същата вечер се покатерил на дървото край реката. През нощта пак дошли дяволите. Те почнали да си приказват и най-сетне взели да се питат кой е обадил на правдолюбеца да се умие с водата от изворчето и да оздравее, да изкопае парите, да закрепи моста и да излекува царската дъщеря. Всички почнали да вдигат рамене и да се чудят. Най-сетне хвърлили вината върху едно дяволче.

— Ти си обадил — казвали му те, — ще те пребием от бой.

— Не съм — уверявало дяволчето, — не съм аз. Дяволите не вярвали. Хванали го да го набият с тояга по краката. Тъкмо го обърнали, то видяло кривдолюбеца на дървото и извикало:

— Стойте, братя, не ме бийте! Не съм аз, ами оня, дето стои хей там, горе на дървото, и подслушва.

Тогава всички погледнали нагоре и като видели лошия брат, спуснали се и го удушили.

Сиромах и царска дъщеря

Едно момче се главило ратай в чуждо село. Слугувало на господаря си цяла година за едно теле. Като се свършила годината, господарят го предумал да остане още три години при него ратай, защото разбрал, че момчето е много работливо и послушно. Врекъл се да му даде доста пари, ако остане при него. Ратаят се съгласил, но измолил стопанина да го пусне за един ден да си иде в село — да заведе на майка си телето.

— Добре — казал стопанинът. — Иди, но гледай до довечера да се върнеш, защото имаме много работа.

Момчето повело телето към своето село, но телето било упорито и едва на заник слънце стигнали над селото. Като видяло, че не ще има време да слезе до селото, момчето вързало на рида телето за едно дърво, слязло в дола и се провикнало накъм селото, колкото му глас държи:

— Мамо! Ела прибери телето от рида!

Екът му отвърнал:

— Ида!

Момчето помислило, че майка му го е чула и се е запътила да прибере телето, та го оставило и побързало да се върне при стопанина си.

Като слугувал още три години, момъкът си получил заплатата и си отишъл. Но колко се почудил, когато си отишъл вкъщи и не видял телето! Запитал майка си, а тя му рекла:

— Синко, никакво теле не съм довеждала от рида. Нахалост ти е отишла цяла година ратайство.

А на момъка станало тежко и той казал:

— Телето беше женско, мамо. Досега можеше да се отели и да си имаме вол: три години са!

Майка му се ядосала, па рекла:

— Хайде върви го дири, дето си го оставил!

И момъкът излязъл над селото, тръгнал по дола и се покачил на рида, дето бил вързал телето си преди три години. И какво да види: крава и два вола!

Кравата рекла на момъка:

— Не ме ли познаваш? Аз съм твоето теле. Два вола съм ти отелила. Хайде отвържи ме, та да вървим у вас.

Момъкът отвързал кравата, подбрал воловете и ги повел към къщи. Като наближили селото, кравата казала на стопанина си:

— Като стигнем у вас, ти ще направиш обор и ще ни вкараш вътре. Там аз ще умра, защото ми се свършиха дните. А ти да ме одереш и с кожата ми да обиколиш обора, за да не ти поразява болест воловете.

Момъкът изпълнил това. Направил обор и вкарал добитъка. Кравата едва влязла — и ето, че легнала наземи, приритала, приритала и умряла. Момъкът я одрал, изрязал от кожата й дълъг ремък и с него обиколил обора.

Един празничен ден воловете казали на стопанина си:

— Хайде да идем в града, да чуем какво ново се приказва.

Момъкът се съгласил. Стигнали до града, той изпрегнал на една поляна колата и дал на воловете сено, а сам се запътил за пазара. Там един глашатай викал, колкото му глас държи:

— Селяни и граждани! Царят е издал повеля: има една нива от сто декара; който успее за един ден да я изоре, посее, ожъне, овършее и привечер да откара на царя овършалото жито, ще го ожени за дъщеря си и ще му напълни с жълтици колата.

Момъкът се върнал на полянката при воловете и им казал:

— Нали искате да знаете какво ново се приказва: ето ви новото!

И им разказал какво чул от глашатая. Тогава воловете му рекли да иде при царя и да му каже, че той се наема да свърши работата. Момъкът отишъл в двореца и казал това на царя. Царят го погледал, погледал, па пратил един човек с него — да го отведе на нивата. Момъкът веднага почнал да оре. Когато изпрегнал воловете да почиват, те му рекли:

— Към обяд царската дъщеря ще ти донесе да ядеш. Ти яж и гледай пред себе си, не се обръщай да я поглеждаш, защото може да те омагьоса, та да заспиш. Пази се и да не се засмееш, че инак много има да патиш от нея.

И воловете почнали отново да орат. Работата спорила от само себе: което се изоре, само се посявало, пониквало, узрявало, пожънвало се и се овършавало. На пладне ето ти царската дъщеря — хубава, хрисима, засмяна — носи на орача обяд. Но той я и не погледнал. Взел ястието, почнал да яде и все гледал пред себе си. Тя му говорила това-онова, закачала го — дано я погледне или се засмее. Но той все гледал пред себе си и не се засмивал. Най-сетне тя рекла:

— Ех, да ме знаеше тоя орач, каква съм грозна-грозница, не само не би мъчил воловете си за мене, ами не би и път бил от село до тука!

Момъкът полюбопитствал да види наистина ли за някаква грозна мома се мъчи, па мъчи и воловете и дали няма царят да му даде някое плашило за жена. Дигнал очи, погледнал момата и като видял колко е хубава, засмял се на хитрината й и на своето лековерие.

Царската дъщеря си отишла и момъкът усетил, че го унася сън: не можел да си държи очите от дрямка. Легнал и заспал. Воловете спрели да орат: нямало кой да кара ралото и да натиска лемежа. Момъкът спал цели два часа. Воловете почнали да си говорят. Волът, който орял отдясно, запитал тоя, който орял отляво:

— Е, побратиме, ти какво можеш да направиш? Слънцето скоро ще заседне, а половината нива лежи неразорана.

Левакът отвърнал:

— Стига да си мръдна лявото ухо — и слънцето изведнъж ще залезе. А ти?

— Аз — рекъл деснакът — щом си мръдна дясното ухо, слънцето ще се върне веднага, дето е било отзарана.

Като казал това, волът си мръднал ухото, слънцето се върнало на изгрев, той побутнал излеко с рога си орача и момъкът станал, та продължил работата. На заник слънце всичко било готово; момъкът натоварил колата с жито и я откарал пред двореца. И цар, и царица се почудили, като видели това. Колкото и да им се не щяло да си дадат дъщерята на сиромах момък, нямало какво да сторят. Царят извел момата и я дал на момъка, па му напълнил и колата с жълтици, както бил обещал.

Царицата излязла да ги изпрати. Тя посочила на момъка нарочно един лош друм, който минавал през голямо тресавище. Щом навлязла колата в тресавището, царицата, която стояла на пътя, рекла:

— Дано даде Господ в това тресавище да затънете, та да не излезете: и ти, голтако, който ми взе дъщерята, па и ти, дъще, която се полъга по тоя сиромах!

Момъкът се уплашил и запитал воловете ще ли могат прегази тресавището.

— Бъди спокоен! — отвърнали те. — Ще го прегазим. Ние и море прегазваме.

Но като излезли из тресавището, царицата, която чула разговора на воловете с момчето, разгневена, че не ги е стигнала клетвата, рекла:

— Дано вълци изядат тия проклети волове, а тоя момък и тая мома, ако се сберат да къщуват, дано сладък залък не вкусят и дано мир не видят!

Тогава воловете разтърсили глави и казали на стопанина си:

— Тежка беше тая клетва. И нас вълци ще изядат, и вие мир няма да видите. Ами щом стигнем в село, веднага ни затвори в обора, па ни не пускай, че наистина ще ни изядат вълци. А ти не казвай на жена си всичко, което знаеш, че от бъбриви жени най-много теглят мъжете!

Стигнали в село. Момъкът затворил воловете в обора: там ги хранил и поил, не ги извеждал ни на двора, ни на полето. Три години минали така. Една заран воловете казали на стопанина си:

— Я ни изведи, та ни напой на реката, че ако щат, и мечки да ни ядат! Три години минаха: слънце не сме видели, зелена трева не сме хапнали, прясна водица не сме пийнали.

И той ги повел към реката. А те по пътя му рекли:

— Наистина вълци ще ни изядат, щом стигнем на реката. И нашите дни се свършиха: стигна ни клетвата. Но ти ни земи рогата и ги зарови в градината си. Ще израстат високи дървета, от топола по-високи, с листа и цветове, каквито няма по вас. Всеки ще им се чуди. Никой няма да знае, че са порасли от волски рога и че името им е ангелски дървета.

Така и станало. Нападнали вълци воловете на реката и стопанинът едва успял да им прибере рогата. Посадил ги в градината и наистина порасли две чудновати високи дървета, на които всички се чудели. Чудела им се и жената на момъка, царската дъщеря, и току питала, запитвала от какво са порасли и как им е името. Мъжът не искал да й каже, но тя му дотегнала най-сетне с тия запитвания и за да го не пита вече, казал й, че са израсли от волските рога и се казват ангелски дървета.

На един празник у дома им се били събрали много гости. Яли, пили, приказвали. Станало дума и за чудноватите дървета. Домакинът си бил пийнал, като се чукал с гостите, и по едно време заявил на всички събрани, че е готов да даде на оногова, който каже от що са изникнали дърветата и какво им е името, цялото си имане, дори и жена си. Додето гостите казвали кой каквото му хрумне на ума, домакинята пришепнала на ухото на един момък онова, що знаела от мъжа си. Тя отдавна се била надумала с тоя момък да избяга от съпруга си, за да се ожени повторно. Тъкмо сега се паднал случай момъкът да отнеме от съпруга и жена му, и къщата, и всичко, що оня имал. Никой от гостите не можал да познае. Един каже това, друг — онова, все неверни неща. Дошло ред на момъка. Той казал, че дърветата са поникнали от волски рога и се казват ангелски дървета. Като чул това, мъжът побледнял като платно, защото разбрал, че жена му е издала тайната, но не рекъл нищо, а само си взел тоягата, облякъл едни парцаливи дрехи и напуснал селото. А оня момък заживял в къщата му с невярната жена.

Като излязъл накрай селото, дето едно време бил вързал телето, обеднелият човек седнал на един камък да си почине. Замислил се дълбоко, па си казал сам на себе:

— Сега вече не съм заникъде. Само слънцето, което вижда навсякъде всичко, може да ми каже дали ще си върна имота.

Като рекъл това, той станал и се запътил да дири слънцето — да го пита. Излязъл на едно високо бърдо. Там се биели два овена, страшни, едри, силни. Те го запитали къде отива. Казал им, че е тръгнал да пита слънцето ще си върне ли някой ден имота. Овните му рекли:

— Ето, пътят е натам. Но като стигнеш в двореца на слънцето, питай го и за нас. Три години бием, а никой не може още да победи: защо е това?

— Добре — отвърнал мъжът. — Ще питам.

Вървял, вървял, стигнал до една река. И тя го запитала де отива. И на нея казал, че отива при слънцето да разбере ще си върне ли това, що са му отнели с измама.

— Питай и за мене — рекла реката. — Ето: буйна и студена съм, сладка ми е водата, а никой не ще да пие от мене. Откак съм създадена, никой не ми е вкусил водата.

Мъжът обещал и на реката да пита. Продължил си пътя. Ето насреща му две моми. И те го запитали де отива, и на тях казал.

— И за нас питай — поръчали му те. — И двете сме хубави и работни, а пък никой не иде да ни поиска, та стоим все неомъжени.

— Ще питам — обещал той и тръгнал по-нататък.

Като се уморил от вървене, седнал да си почине под една ябълка. Почивал, що почивал, а щом си тръгнал, ябълката го запитала къде отива. И на ябълката казал. Тогава тя го замолила:

— Като видиш слънцето, моля ти се, чичо, питай и за мене: хубави ми са плодовете, червени и сладки са, а никой не ще да яде от тях.

— Ще питам — рекъл той.

Най-сетне, подир дълги дни ход, ето че стигнал до дворците на слънцето. Него го нямало. Излязла майка му.

— Я се скрий веднага — рекла му тя, — че ако те види син ми, ще те изяде! Влез да те скрия зад вратата, па щом се нахрани слънцето, тогава излез, че го питай!

И тя скрила човека зад вътрешната врата. Дошло слънцето, гладно-гладно от цял ден път и още от двора подушило, че има човек.

— Мамо, кой е вкъщи? — запитало то майка си.

— Никого няма, сине — отвърнала слънчова майка.

— Има, има! — викнало слънцето. — Човек има: отдалече подуших! Я му кажи да излезе!

— Никого няма бе, синко, нали ти казвам? Не вярваш ли на майчината си дума?

— Я му кажи да излезе! Не бой се: няма да го изям! Дума давам пред тебе, че няма нищо да му сторя.

И човекът излязъл.

— Защо си дошъл, чичо? — попитало го слънцето.

Той му разправил всичко за себе си и за ония, на които бил обещал да пита: за овните, реката, момите, ябълката. А слънцето му казало, че додето овните не убият човек, няма да се преборят и додето реката не удави някого, никой няма да й накуси водата. Но то посъветвало човека, преди да каже това на овните и на реката, да избяга на три планини далеч от тях. На момите поръчало да каже, че няма да се омъжат, додето хвърлят сметта заран срещу слънцето, а като стигне при ябълката, да копне няколко пъти около корените й. Оттам ще извади гърне с жълтици и от ябълката ще почне да яде всеки, що мине-замине. И най-после рекло:

— А на тебе ето какво ще кажа. Сега е четвъртък. В неделя заран аз ще изгрея не от изток, отдето изгрявам всяка сутрин, а от запад. Имаш ум в главата: като знаеш това, ще си върнеш имота и жената. Хайде върви си със здраве!

И човекът целунал ръка на слънчова майка, благодарил на слънцето и си тръгнал. Ходил, ходил, стигнал до ябълката.

— Пита ли слънцето, чичо, за мене? — викнало дървото издалек, щом съзряло парцаливия човек.

— Питах, питах — рекъл той и взел да копае около корените й. Изровил гърне с жълтици, хапнал си от ябълката, покрил гърнето с шума и тръгнал.

И момите го запитали още отдалече. Той им казал — да не хвърлят заран сметта срещу слънцето, че на слънцето става криво, затова досега стоят моми. Наближил към реката. И тя го зърнала от далеч и го запитала, но той я заминал и чак след като се отдалечил от нея на три планини раздалеч, викнал:

— Реко, реко! Додето не удавиш човек, никой няма да пие от тебе.

Реката чула това и като нямало друг човек наблизо, полетяла след мъжа, напънала се, почнала да приижда и да го гони дано го потопи. Но той избягал.

Стигнал до овните, но и тях отминал и чак след три планини се обърнал, та извикал:

— Овни, овни! Докато не убиете човек, няма да се преборите!

И овните търтили след него — дано го стигнат и разкъсат с рогата си, но мъжът избягал.

В събота вечер той стигнал в селото си. Като нямало де да спи, легнал край селото, на торището. Рано на заранта, в неделя, влязъл в селото и седнал пред вратите на църквата, дето седели просяците. Сложил пред себе си гърнето с жълтиците и махнал шумата. Кой що влизал в църква, все понечвал да му пусне по някоя пара, но като съзирал гърне с жълтици — изглеждал тоя чуден просяк. Познали го всички. Сбрали се пред църквата да го разпитват къде се е губил и отде е донесъл тия жълтици. А той рекъл:

— На облог загубих всичко, на облог искам всичко да си върна. Който от вас познае отде ще изгрее слънцето тая заран, ще му дам това гърне с жълтиците: то е всичко, което имам. Ала не познае ли, той ще ми даде всичко, което има.

Хората почнали да му се смеят, че си не жали парите в такъв лесен облог, но той настоявал да се обложи някой с него.

Тогава се изстъпил момъкът, който му бил взел по-рано имота и жената. Обзаложили се.

— Е, отде ще изгрее тая заран слънцето? — запитал парцаливият.

— Отдето изгрява всяка заран — отвърнал онзи. — Ей оттам! — И посочил с пръст към изток.

— Не оттам — рекъл парцаливият, — а оттук! — И посочил към запад.

Почакали малко и слънцето изгряло. Отде мислите? От запад. Тогава човекът си взел отново имота, а невярната жена изпъдил. Оженил се за една мома селянка. И оттогава често обичал да казва:

— По-добре вярна селянка, отколкото невярна царица. С кривина се на тоя свят работа не върши.

Човек и змия

Имало двама братя. Те били вече женени, но си живеели заедно. Когато умрял баща им, разделили се. Разделили имотите си, разделили и градината.

В дела на единия брат имало круша, а в корените на крушата живеела змия.

Веднъж стопанинът на крушата обядвал под клоните й заедно с децата си. Като се наяли, станали и оставили паничка с мляко. Щом се отдалечили, змията се измъкнала, изпила млякото и пуснала в паничката една жълтица. Оттогава човекът всеки ден оставял под крушата по една паничка мляко и получавал по една жълтица.

Двамата братя имали по един син. Момчетата се обичали и си играели заедно. Веднъж едното казало на другото:

— Братовчеде, баща ти и баща ми са братя. Когато се разделиха, и двамата взеха поравно. Как така вие забогатяхте, а ние си останахме с това, което го имахме?

Другото момче разказало за змията и жълтиците.

Братовчед му го попитал:

— Ама познава ли те змията и излиза ли, когато й занасяш млякото?

— Познава ме — казало момчето, — как не! Все аз й занасям мляко.

Първият братовчед се замислил и рекъл:

— Знаеш ли какво, братовчеде? Хайде да убием змията, да й вземем жълтиците и да си ги поделим.

— Ами баща ми? — попитало второто момче.

— Баща ти — казало първото, — когато отиде някъде, ти ще дадеш мляко на змията и щом тя излезе, ще я убием.

На другия ден, когато бащата излязъл, момчето занесло мляко на змията и повикало братовчеда си. Онзи дошъл и взел един камък. Другият пък се качил на крушата и се притаил там със секира в ръце. Щом змията се показала, първият хвърлил камък, откъснал й опашката и търтил да бяга. Змията се разсърдила, извила се към крушата и ухапала момчето. То паднало и умряло. Скрила се змията в дупката, дошли родителите на момчето, оплакали го и го закопали под крушата.

Развалило се вече приятелството между човека и змията; нито той й носел мляко, нито тя му давала жълтица.

Минали много години и всичко се забравило.

„Хайде — помислил си човекът, — да се помиря със змията. Момчето и тъй няма да се върне, а тя поне жълтици ще ми дава; обеднях доста, та ми трябват пари.“

Отишъл човекът под крушата, надникнал над дупката и рекъл:

— Змийо, мила посестримо! Станалото станало, всичко мина и се забрави; хайде да се помирим — аз да ти нося пак по паница мляко, а ти да ми даваш по жълтица.

Змията се показала отвътре и му рекла:

— Ех, побратиме, наистина всичко мина, но ти мислиш ли да бъдем пак такива побратими, каквито бяхме? Докато ти гледаш гроба под крушата, а аз — опашката си, не можем да бъдем приятели!…

Неблагодарност

Един беден човек отишъл на риба.

Цял ден се мъчил и нищо не уловил. Десетки пъти хвърлял мрежата в реката, а все празна я изваждал. Най-сетне, съсипан от мъка, решил да се върне. Тъкмо мислел това, ето че минал един пътник. Той се приближил до него и му рекъл:

— Добър ден, побратиме!

— Добър ден!

— Какво правиш? Улови ли риба?

— Не питай, брате! Цял ден се мъчих и нищо не улових…

— Хвърли — рекъл му пътникът — веднъж на мое щастие. Искам да видя какво ще се улови. За хвърлянето ще ти дам някоя пара.

— Добре — рекъл рибарят.

Събрал мрежата, изправил се до брега на реката и хвърлил. Като почнал да тегли, вижда — тежи. „Цял ден се мъчих — рекъл, — нищо не улових. А сега, за твое щастие, пълна мрежа!“ Криво му станало, но нямало какво да прави. Изтеглил мрежата и още по-мъчно му станало, когато видял, че в нея имало делва, похлупена отгоре. „Пълна ще да е с жълтици“ — помислил си рибарят. Пътникът дал на бедняка обещаните пари и взел делвата; рибарят прибрал парите и си отишъл.

Поел пътникът радостен делвата и тръгнал да си ходи. В един дол намислил да я отхлупи. Щом дигнал похлупката, една страшна змия се намотала на врата му.

— Ще те изям! — рекла му тя.

— Какво зло ти сторих — рекъл й човекът, — та искаш да ме изядеш?

— Ако ти не си ми сторил нищо — отвърнала змията, — брат ти ми е сторил зло. Оня, който ме затвори тука, беше човек като тебе. Ако не мога да отмъстя на него, тебе ще изям!

Уплашил се човекът. Хрумнало му нещо на ум и казал на змията:

— Не е право; аз ти сторих добро, извадих те от делвата — значи, спасих ти живота, а ти искаш да ме изядеш!… Ако мислиш, че е справедливо, изяж ме, готов съм…

— Аз ти казах — отговорила змията, — справедливо е! Човек искаше да ме умори от глад, човек сега ще изям. Аз се заклех да изям онзи, който ме извади.

— Добре — казал човекът, — щом си се заклела да ме изядеш, ще ме изядеш, но преди това не бива ли да попитаме някого другиго?

— Бива — казала змията, — да попитаме: ще видиш, че имам право.

Тръгнали. Човекът взел делвата, а змията все висяла на врата му. Срещнали един стар кон, омършавял — само кости и кожа. Той пасял в една ливада. Приближили се до него и му рекли:

— Добър ден, Дорчо!

— Добър ден.

— Искаме да те попитаме нещо — рекла змията.

— Попитайте — казал конят.

И змията почнала да говори.

— Едно време — рекла тя — ме видя един човек, хвана ме и почна да ме мъчи. След това ме турна в тази делва и ме хвърли в реката, за да умра от глад. Аз стоях вътре, пъшках и проклинах. Заклех се да изям онзи, който ме извади. Но никой не дохождаше и аз вече се бях приготвила да умра. Тъкмо тогава нещо ме вдигна и почна да ме носи. Добих смелост и реших бездруго да изпълня клетвата си. И наистина, този човек отхлупи делвата и аз искам да го изям. Кажи сега, Дорчо, имам ли право, или не?

— Имаш пълно право, змийо, яж — човекът друго не заслужава!…

— Защо приказваш тъй — рекъл му човекът, — какво лошо съм ти сторил?

— Какво лошо ли? Слушай да ти кажа!

И конят почнал да разправя, като се допрял до едно дърво, защото краката вече го не държели.

— Родих се — казал — в едно село. Стопанинът беше добър, обичаше ме, но беше сиромах. Като не намираше с какво да ме храни, продаде ме. Децата му плачеха и аз плачех, че ме дели от майка ми, ама нямаше какво да правя — заведе ме на пазар. Понеже бях гиздаво конче, купи ме един големец. Пораснах — станах добър и як кон. Докато бях млад и силен, хранеше ме; двама слуги ми слугуваха и ме гледаха. Когато пък ме яхнеше, за да отиде някъде, сърмено седло ми туряха и сребърна юзда на главата ми лъщеше. После, то се знае, поостарях. Тогава си купи друг кон, а мене остави. Както и да е, пак бях благодарен, нищо, че ме яздеха слугите. Не мина много време, ето че дойде един въглищар да ме гледа. Сетих се каква е работата. Поплаках малко и отидох в обора на въглищаря. Новият стопанин почна всеки ден да ме товари и да ме води на пазар. Да беше товар като товар, както и да е — можеше да се търпи; ами той ме претоварваше и ме шибаше да вървя бърже. И на туй не роптаех, понеже беше сиромах и от мене очакваше да си храни къщата. Веднъж — есен беше — отидохме на пазар. Претоварен, уморен, ненахранен, аз се спънах в един камък и паднах сред калта. Въглищарят се разсърди, наби ме. Едвам станах. Господарят ме продаде още същия ден на едни цигани. Какво съм теглил и какво съм прекарвал у тях, само аз си зная. Най-сетне, както виждате, всички ме изпъдиха и на старини едвам намирам храна да живея. Кажи сега, право ли е това? На младост да им работиш, а на старост да те оставят да мреш от глад!… Яж, змийо, яж — човекът само това заслужава!

— Видя ли? — казала радостно змията на човека. — Хайде сега да питаме другиго.

Пак тръгнали. По пътя срещнали едно старо куче. То едва се влачело и се чудело къде да похапне нещо. Змията спряла и него. Разказала му мъките си като на коня и го попитала:

— Кажи сега, куче, имам ли право да изям човека, или не?

— Пълно право имаш, змийо — рекло й кучето, — яж, няма у човека справедливост!

— Защо приказваш тъй — рекъл му човекът. — Какво съм ти сторил?

— Какво ли? Слушай да ти кажа.

И кучето почнало да разказва.

— Родих се — рекло — в една богата къща. Живеех там при майка си и се радвах. Една господарка ме видя и ме хареса. „Какво хубаво кученце — рече. — Дайте ми го: добре ще го гледам!“ Отделиха ме от майка ми и ме дадоха. Господарката ме обичаше. По два-три пъти ме миеше на ден, галеше ме, все с мляко ме хранеше. Аз вървях след нея, галех се, лаех, пазех им къщата. После остарях. Тогава почнаха да ме пъдят и да ме не прибират вкъщи. Вляза ли, набиваха ме с едно дърво и ме изгонваха. Един път щяха замалко да ме пребият. Като видях, че там не може да се живее, реших да бягам — на друго място да си търся прехраната. Къде да отида? Три дни не бях хапнало. „Хайде — рекох, — да отида при месарите.“ Отидох и почнах да ближа кръв от земята. В това време нещо замахна и един нож — „цап“ в плещите ми! Примрях от болки. По-добре да бях умряло, но останах да се мъча и да се влача по света. Сега кажи, право ли беше от страна на господарката да ме изпъжда? Докато бях младо, държеше ме и ме хранеше; щом остарях — вън, на улицата!… Яж, змийо! Няма у човека справедливост! Неблагодарен е той!

— Видя ли? — още по-зарадвана казала змията. — Искаш ли да питаме другиго?

— Още едного поне — казал човекът, като се чудел какво да стори.

Тръгнали пак. По пътя срещнали един стар вол. И него разпитали, и той дал право на змията. И той бил видял зло от хората, а не добро. И него били хранили, докато можел да им работи, а после се тъкмели да го заколят. И той казал на змията:

— Яж, змийо, яж — няма човекът благодарност.

— Е, сега вече ще те изям! — казала змията.

Но тъкмо рекла това, ето ти една лисица насреща.

— Поне лисицата да запитаме — замолил се човекът на змията.

— Та нима целия свят ще питаме? — озъбила се змията.

Лисицата чула препирнята и се приближила.

— Какво се карате? — полюбопитствала.

Змията почнала да й разказва. В това време човекът тайно направил знак на лисицата, че ще й подари десет тлъсти кокошки. Разтворил си пръстите и й мигнал с око. Тя се сетила каква е работата и когато змията я запитала има ли право, или не, тя й рекла:

— Как искаш да ти кажа, имаш ли право, или не? Ти си сграбчила човека за гушата и не го пускаш. Слез долу да поговорим, както му е редът, и тогава ще ти кажа!

Змията се излъгала и слязла.

— Разправи сега — казала й лисицата — как беше работата.

Змията разправила отново всичко.

— Не ми се вярва да е било тъй — рекла лисицата. — Възможно ли е ти, такава голяма змия, да се побереш в толкова малка делва?

— Как да не е възможно — казала змията, — искаш ли да се пъхна, та да видиш?

— Добре — отговорила лисицата, — влез да видим дали ще се сместиш.

Змията се разсърдила и влязла право в делвата. Влязла, но главата си държела отвън.

— Виждаш ли — казала лисицата, — ако те побираше делвата, защо си не пъхнеш и главата вътре?

Змията си прибрала и главата. Тогава лисицата кимнала на човека и той изведнъж похлупил делвата.

— Иди сега — му казала лисицата — и я хвърли в реката. Друг път не ти трябва да хващаш змия.

— Благодаря — казал човекът. — Сбогом!

— Сбогом засега, но кокошките утре бездруго да донесеш тука.

— Добре, добре, ще ги донеса.

И човекът си отишъл вкъщи. Вечерта приготвил десет тлъсти кокошки и ги турил в един кош. Затворил ги добре и сложил коша настрана. Жената го видяла и му рекла:

— Какво правиш, мъжо?

Той й разказал патилата, що претеглил със змията. Тя нищо не му отвърнала, но си помислила: „Ама глупав мъж имам, ха!“

Легнали си. На заранта жената станала рано, извадила кокошките и турила вътре кучето. Мъжът станал, непочинал още от вчерашните мъки, и дигнал коша. Отишъл на мястото, свирнал и лисицата веднага дошла. Отворила ония очи, разшавала оная опашка и се готвела да изплаши кокошките. Щом човекът отворил коша, отвътре изскочило кучето и завчас разкъсало лисицата.

Хитреци и крадци

Един хитрец напълнил чувал с дъбови шикалки, турил отгоре малко орехи, да ги закрие, и тръгнал да ги продава вместо орехи.

Друг хитрец напълнил чувал с мъх, закрил го с малко вълна отгоре и тръгнал да го продава вместо вълна.

Двамата се настигнали по пътя за пазара. След като се разбрали кой какво носи, съгласили се да си разменят стоките. Но понеже вълната е по-скъпа от орехите, орешарят дал на другия и една пара отгоре.

Когато се завърнали по домовете си, какво да видят: вместо орехи — шикалки, и вместо вълна — мъх! И двамата разбрали, че хубаво са се излъгали, но никой не съжалявал, защото си били разменили нищо за нищо. Само онзи, който дал едната пара, отишъл да си я иска.

Като се научил другият, че оня иде за едната пара, легнал и се престорил на умрял. Жена му и децата му почнали уж да го оплакват. Но нали и оня бил хитрец — познал, че се преструват. Разтъжил се уж и той, па казал, че ще чака поне докато погребат умрелия. Роднините тогава решили да отнесат мъртвеца в църквата и да го оставят една нощ там, та дано неканеният гост си отиде. Оставили умрелия в църквата и си тръгнали, ала гостът казал:

— Аз съм търгувал с него, затова не мога да го оставя така, ще го пазя тази нощ!

Всички си отишли, а него оставили при умрелия.

Среднощ крадци дошли в църквата да си делят крадените пари, защото знаели, че там е спокойно и има свещи. Живият, като ги видял, скрил се в олтара, а мъртвият си останал сред черквата. Крадците изсипали парите да ги делят, но имало и една хубава сабя, която трябвало да продадат някому.

— Аз ще я купя — обадил се един крадец, — но дайте да я опитам на този мъртвец дали реже хубаво.

Дали му я и той тръгнал към умрелия. Умрелият изведнъж скокнал и извикал:

— Братя мъртви, дръжте тези разбойници!

— Идем, идем — извикал другият от олтара и затропал, като че ли са наскачали много хора.

Разбойниците се изплашили, оставили всичко и избягали. Вместо тях останали хитрите приятели да делят парите. Като свършили делбата, онзи си поискал едната пара, ала другият не му я давал. Почнали да се карат. В това време крадците изпратили едного да види много ли са мъртвите в църквата. Този, като чул, че се карат за една пара, бързо се върнал и викнал: „Бягайте да бягаме! Мъртвите са толкова много, че от цял куп пари на всекиго се паднало едва по пара, а за едного и една пара няма, та се карат!“

Крадците избягали, а хитреците се помирили.

Пророк

Имало един много глупав селянин. Веднъж белел лико в гората. Като се уморил, седнал на един клон и взел да го кълца с брадвата под нозете си. Минал един пътник, съгледал селянина и му казал:

— Какво правиш? Не виждаш ли, че ще паднеш?

А селянинът се обадил:

— Че ти какъв си? Да не си пророк?

— Все едно — рекъл пътникът, — пророк ли съм, не съм ли, но както си я започнал, ще паднеш.

Като казал това, отминал си.

Кълцал, кълцал селянинът клона, откършил се клонът и човекът паднал на земята.

Станал глупакът, почесал се по гърба и си рекъл:

— Я виж ти! Този човек бил наистина пророк! Чакай да го запитам за друго нещо.

Затекъл се той, стигнал пътника и го запитал.

— Кажи ми, моля ти се, кога ще умра?

А оня, за да се отърве по-скоро от глупака, му рекъл:

— Три пъти ще кихнеш и ще умреш.

Селянинът се умислил.

Не му дожаляло за друго, ами току-виж, че се забрави било насън, било кога е сънлив, кихне и станат ли три пъти, хайде лягай, та умирай! Разказал това на жена си. И тя била умна като него.

Потъжили, поскърбили, поплакали си те двамата.

Не давало сърце на селянина за работа да се залови.

Минало се лятото, настанала есен. Позастудяло времето.

Колкото и да се сдържал селянинът, не можал да се удържи: кихнал два пъти.

Минала се и есента, настъпила зимата — сурова и мразовита.

Отишъл селянинът в гората за дърва.

Насякъл дърва, натоварил колата и тръгнал да си върви.

Едва-що излязъл от гората на пътя, обърнала му се колата.

Заловил се да я вдигне.

Вдигал я, вдигал, задавило го, та кихнал трети път.

— Е, сега — рекъл си той — вече ще се умира.

Изправил си колата, свърнал настрани от пътя и легнал на снега.

Лежи там, не се помества.

Ето, не минало много време, вълци налетели на коня и се заловили да го разкъсват.

Конят, макар че бил як, както бил впрегнат, не можал да побегне.

Домиляло на селянина за коня и през сълзи му рекъл:

— Ех, кончето ми, милото ми конче! Де да бях жив! Нямаше да дам вълци да те ядат!

Вълците изяли коня. Един вълк подушил селянина и му се озъбил.

— Е, какво искаш още? Не виждаш ли, че и тъй съм умрял? — извикал глупакът.

Изплашили се вълците от вика му, па били и сити, та хванали гората.

Измръзнал селянинът, а отгоре на това и огладнял.

— Хайде рекъл си — да се опитам тичешком да стигна у дома, та да си взема хляб, па и по-топличко да се облека.

Затекъл се той към дома си и си казал на ума:

„Виж ти. Право викат хората, че човек, като умре, можел бързо да ходи и да навестява роднините си.“

Взел си той от дома един порязаник хляб, облякъл си още два елека и легнал пак на старото място. Лежал тъй глупакът до утринта. Минали хора край него с един мъртвец. Тогава той се обърнал към умрелия:

— Ти луд ли си? Само по една салтамарка ще настинеш! Я ме виж мене, аз с три елека лежа, и пак зъбите ми тракат!

Лежал селянинът — цял посинял, треперал като от треска, та даже се уморил от треперане.

По едно време минал пътник на кон.

Видял той селянина и го запитал:

— Защо лежиш тук?

— Защо ли? Не ме ли виждаш, че съм умрял?

— Кой ти каза, че си умрял?

— Ей тъй, кихнах три пъти и умрях.

— Я чакай аз да те съживя! — рекъл пътникът и зашибал с камшика си селянина, където види.

Усетил глупакът камшика и през трите елека, съживил се и скочил на крака.

А пътникът шибал ли го, шибал — докле му капнала ръката от умора.

Тогава глупакът съвсем оживял и си отишъл у дома. Жена му го попитала:

— Какво има на онзи свят?

— Всичко хубаво, също като на земята — отговорил глупакът, — само че много лошо бият. Бият, ти казвам, не се шегуват!

Умна мома

Имало в едно село един богаташ и един сиромах. Сиромахът дължал на богаташа една пара, а нямал с какво да си плати дълга. Богатият го повел на съд пред царя. Тръгнали. Сиромахът вървял напред, а богатият го следвал. На едно място сиромахът намерил торба с жълтици. Взел я и се спрял — за да плати на онзи парата, та да се не съдят.

— Не — казал богатият, когато го настигнал. — Торбата с парите е моя. Аз я бях изгубил, та те забрах да я търсим, а не да те водя на съд! Не съм луд да тръгна чак при царя за една пара. Дай ми жълтиците!

— Не ги давам — отговорил сиромахът. — Парите са мои, защото аз ги намерих. Ти да беше изгубил торба, щеше да кажеш.

Те се скарали и отишли при царя, да се съдят за жълтиците, а не вече за парата.

— Торбата с парите ще стои тук — рекъл царят, след като ги изслушал, — а вие ще си отидете и след три дена ще дойдете. Тогава ще я дам на оногова, който може да ми отговори на три въпроса: Кое е най-дебело? Кое е най-бързо? Кое е най-хубаво на света?

Богатият веднага си отговорил наум на въпросите и нямал никаква грижа, а сиромахът се стопил от мисъл, додето си иде. Но той имал много умна дъщеря. Тя го чакала при пътните врата и като видяла баща си, че иде много угрижен, почнала да го разпитва.

— Не бой се — рекла, — всичко ще обмислим и ще спечелим торбата, защото тя си е наша.

На третия ден богатият и сиромахът се явили пред царя.

— Е, отговорете ми сега на трите въпроса, за да видя на кого да дам парите!

— Царю честити — рекъл богаташът, — най-дебел е моят шопар, най-бръз е моят кон, а най-хубава е моята жена.

— Царю честити — казал сиромахът, — най-дебела е земята, защото никой не може да я обгърне. Най-бърза е мисълта, защото веднага отива чак накрай света. Най-хубава е обичта, защото, дето хората се обичат, най-весело се живее.

Царят останал доволен от отговора на сиромаха и му дал торбата.

— Но — рекъл му той — ти трябва да ми кажеш кой те научи на тези отговори.

Сиромахът не скрил.

— Имам дъщеря, царю честити. Тя ме научи.

— Ще отидеш — заповядал царят — да ми доведеш своята дъщеря ни боса, ни обута, ни гола, ни облечена, ни с кола, ни без кола, ни с празни ръце, ни с пълни. Иначе ще погубя и тебе, и нея!

Богатият и сиромахът си отишли. Първият скърбял за парите, а вторият се боял, че царят ще го погуби заедно с дъщеря му.

На другия ден дъщерята на бедния казала на баща си да й донесе една мрежа, едно решето, един трън, два питомни заека и два гълъба. След като било купено и донесено всичко това, тя се съблякла гола и се обвила в мрежата, обула се с цървули от решетото, вързала тръна с връв наместо кола и впрегнала двата заека да го теглят. След това взела двата гълъба в ръце и накарала баща си да води зайците с два отделни повода, като му поръчала: „Ще водиш зайците и няма да се обръщаш назад. Царските врати са двойни. На първата има стражари с кучета зайчари. Щом ни видят, кучетата ще се спуснат върху нас. Ти ще пуснеш единия заек, който ще отвлече кучетата, а другия ще теглиш с колата навътре. На втората врата ще пуснеш втория заек, който също ще отвлече кучетата. На стълбата ще ни посрещне царят и аз вече знам какво да правя.“

Всичко станало, както било намислено. Царят стоял на балкона и гледал. Когато дошли до стълбата, той ги посрещнат със слугите си. Слугите пуснали срещу тях един сокол. Дъщерята на сиромаха пуснала един гълъб и соколът отлетял подир него. Пуснал и втори сокол, а тя — втория гълъб, който отвлякъл и него. Тогава стигнала при царя.

— Ето ме, царю честити, както ме искаше! Ни гола, ни облечена, ни боса, ни обута, ни с кола, ни без кола, ни с пълни ръце, ни с празни.

— Добре — казал царят и ги въвел в една хубава стая.

Там им казал, че ще се ожени за момата и ще я направи царица, но при условие никому да не помага със своя ум. Тя се съгласила и царската сватба станала.

По едно време дошли при царя двама селяни да се съдят за бивол. И единият казвал, че биволът е негов, и другият твърдял същото.

— Ето — казал им царят, — на двора има един голям камък. Който от вас може да одере този камък и ми донесе кожата, ще вземе бивола.

Единият селянин погледал камъка, погледал, па се отдръпнал. А другият взел чук и длето, па почнал да чука. Чукал ден, чукал два — съсипал се, потънал в пот. Царицата го гледала и го съжалила. Повикала го тайно и му казала: „Иди при царя, та му кажи, че си одрал половината, но за да одереш и другата — трябва ти въже от пясък, за да го вържеш, че много мърда. Ако той те попита: «От пясък въже става ли?» — ти да му отговориш: «А камък дере ли се?» Само недей казва кой те е научил на този ум.“

Селянинът направил така и спечелил бивола, но когато царят го заплашил, че ще му отреже главата, ако не каже кой го е научил на този ум, той изповядал, че царицата го е научила. Царят се ядосал на царицата. Повикал я и сърдито й казал: „От утре вече не си царица, върви, където щеш!“

Царицата захванала уж да събира нещата си в сандък, за да си отиде на другия ден. Мръкнало се. Всички легнали да спят, заспал и царят. Тогава царицата станала, взела един голям сандък, повикала вярната си слугиня да й помогне и двете полека дигнали с чаршафа заспалия цар от кревата, па го турили в сандъка. След това царицата заключила сандъка и взела ключа. Сетне пратила слугинята си да доведе двама слуги, на които заповядала да дигнат сандъка и да го занесат в кокошарника. Кокошарникът бил настрана, та и да викал царят, нямало кой да го чуе. Но и царят не смеел да се обади, защото, когато разбрал, че е заключен в сандък, хванало го срам. Па и не могъл да познае къде се намира — дали в двореца, или някъде другаде. Чакал да чуе човешки глас. На сутринта царицата отишла уж да храни кокошките, па захванала да вика високо: „Тъка, тъка, тъка!“ — и нарочно приказвала нещо на кокошките, за да я чуе царят от сандъка. По едно време, когато царят се уверил, че е тя, захванал да вика от сандъка: „Царице, царице!“

— От днеска аз не съм вече царица! — отговорила жената. — Нали ти така заповяда вчера?

— Царице, царице! Пак си царица! Моля ти се, пусни ме!

— Забрави вчерашните си думи и обещай, че ще бъда царица до живот!

— Добре, заклевам се, че ще бъдеш царица до живот.

Като чула тия думи, царицата повикала слугите и почнала да им се кара защо са донесли този сандък при кокошарника.

— Скоро — казала — занесете го в спалнята на царя!

Слугите изпълнили заповедта, а тя отключила сандъка и освободила укротения съпруг.

Хурка и мотовилка

Имало едно време една ленива жена. Накара ли я мъжът й да изтъче нещо, тя ще отвърне:

— Смешен си ти, мъжо! Не виждаш ли, че няма на какво да преда, а ти ме караш и да тъка? Нямам ни хурка, ни махалка, ни мотовилка. На какво да преда?

Разбира се, тя само гледала да се оправдае с нещо.

Веднъж мъжът рекъл:

— Утре ще отида в гората да ти отсека и хурка, и махалка, и мотовилка.

Отишъл в гората, а жената — след него. Тръгнал от дърво на дърво — да гледа откъде да отсече. Жена му се скрила зад дърветата — да го дебне. Като стигнал до един дрян, намерил, че младоците му са тъкмо за мотовилки. Вдигнал брадвата да го отсече.

Но начаса от гората се чул глас:

— Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.

Вслушал се мъжът дали наистина иде от гората някакъв глас, или тъй му се е сторило. Но гласът повторил същите думи. После ги и потретил дори.

Мъжът бил суеверен. Той оставил дряна и си тръгнал.

„Да отида по-нататък — си казал. — Изглежда, че тук дърветата са проклети. Бива ли за една мотовилка да умре жена ми?“

По-натам намерил други младоци, още по-хубави. Замахнал да ги отсече. Но в тоя миг се чул отново същият глас:

— Мотовила-вила! Кой сече вила, жена му умира.

„Чудна работа! — си казал мъжът. — Какъв ли ще да е тоя глас? Нима пък всички дървета в тая гора са омагьосани? Я да отида още по-натам.“

Но и по-натам се повторило същото. Много дървета намерил мъжът — кое за хурка, кое за махалка, кое за мотовилка. Но тъкмо се приготви да отсече дървото, чуе се пак тоя глас:

— Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.

„Няма да сека — рекъл си най-после той. — Тая гора е дяволска. Няма да оставя да умре жена ми за хурка или мотовилка; ще отида на пазара да й купя.“

Нарамил си брадвата и се върнал вкъщи.

А жена му го преварила. Като се прибрал у дома си, тя го запитала:

— Насече ли, мъжо, мотовилки и хурки?

— Остави се! — рекъл й той. — Да знаеш какво теглих! Намеря ли някъде младоци за мотовилки, току се обади някакъв страшен глас: „Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.“ Към което дърво и да посегна, все тоя тас се обажда. Женски глас сякаш. Горски глас: пищи и кълне. Погледах, погледах, па си рекох: „Хай да се не види! Не е на добро — да слушаш горски глас. Може пък орисницата на децата ни да се обажда — дано ме предпази от зло!“ И се върнах. Нищо. От пазара ще ти купя.

Зарадвала се жената, че поне за някое време мъж й не ще я кара да преде, да мотае и тъче.

Но той отишъл един ден на пазара и й накупил всичко. Заканила се тогава жената да заработи. Но мързелива жена работи ли? Все намирала с какво да се оправдае: днес — понеделник: не бива веднага след света неделя да се залавя за работа — и то тежка работа; утре — вторник: трябва да се поизкърпят дрешките на децата; другиден — сряда: тежък ден, не е да заловиш голяма работа; после — четвъртък: трябва да се пропере това-онова; сетне — петък: на тоя ден са разпнали Господа — не бива да се похваща тежка работа; в събота булката ще трябва да се окъпе, а в неделя е грешно да се работи.

Тъй вървели дните. На жената се скъсала ризата на гърба, та й се провидели месата. Но тя не сядала да си изтъче нова, макар че мъжът бил натъкмил всичко — и коноп, и хурка, и стан, и друго, какво го трябва.

Мъжът гледал, но не казвал нищо: решил бил да чака, та да види ще се сети ли жена му да си затъче платно за риза. Един ден тръгнал на пазар да купува ориз и други неща, потребни за къщи. Жена му викнала отдалече:

— Вземи ми и риза. Нека е къска, само да е новка. Чу ли? Може да е къска, но да бъде новка.

— Чух, чух — отвърнал мъжът.

Той разбрал какво му поръчва жената, но се престорил, че чул криво. Купил каквото купил, взел и една гъска, сложил я под мишницата си и си отишъл вкъщи. По пътя срещнал своя кум и го поканил на гости — на вечеря. Кумът яхнал магарето си и тръгнал със своя кумец.

Когато стигнали в къщата, кумецът отворил вратника — да влезе магарето на кума. Жената месела в това време хляб, та била запалила пещта. Мъжът поканил кума си на двора — да пийнат ракия, додето стане вечерята. Всъщност той знаел, че жена му е парцалива, та го било срам да я види кумът му, затова не го поканил в стаята. Па си мислел, че и жената ще се сепне, като разбере кой им е на гости.

Децата излезли да посрещнат баща си и като го видели натоварен, радостно се развикали:

— Татко носи торба с ориз и гъска. Мамоооо, и гъска!

А майката разбрала, че мъжът й носи риза, но е къска: през целия ден все ризата й била в ума. Зарадвала се жената, че ще облече нова риза, свлякла от гърба си дрипите и ги хвърлила в огъня. И продължила да меси хляба, като поглеждала към вратата кога ще й донесе мъжът новата риза. Но той все не идвал: пиел с кума ракия. По едно време дошли децата, донесли гъската и се развикали радостно:

— Мамо, я виж гъската! Виж каква хубава гъска е купил татко!

Жената разбрала, че се е излъгала. Подала си главата, да се скара на мъжа си, че не й е купил риза, но го видяла, че седи с кума на двора. И се засрамила, па се и ядосала. Но какво да прави? Затекла се зад къщи при купата, изтръгнала повечко сено, завързала го около снагата си, па се върнала да меси. Но магарето на кума, като му размирисало на сено, се спуснало подир домакинята и почнало да яде: проскубало сеното и го повлякло по земята.

— Ух, проклето магаре! — викнала жената, па го ударила с ръжена по главата. — Кой дявол те доведе тука?

— Аз го доведох, кумице, аз — обадил се кумът и влязъл да разбере каква пакост е направило магарето.

Като влязъл в стаята — що да види? Домакинята омотана с един парцал, изпод който висят сламки сено. На гърба й ни дреха, ни горна риза. Засмял се той и излязъл отново на двора. Магарето се разревало. Кумецът се засрамил. А домакинята избягала, та се скрила зад купата.

— То се е видяло, че ще си вървя негостен — рекъл кумът, — ами да си отивам, додето е време.

— Не, не, куме — настоявал кумецът. — Ще те гостим, остани!

И той отнесъл на жена си ямурлука — да се завие с него, да опече хляба и сготви вечеря. Опекъл се хлябът и вечерята станала. Седнали да вечерят. Седат, ядат, а кумът се подсмива. Домакинята — като на тръни.

— Невесто — казал по едно време кумът, — какво си се увила в този ямурлук? Да не си настинала нещо?

А тя се червяла и не знаела накъде да погледне. Кумът си отишъл. Жената се разплакала:

— Защо ми не купи риза, мъжо, както ти казвах? Защо ти трябваше да купуваш гъска?

А той отвърнал:

— Ами, като ти е била скъсана ризата, защо ми не каза да ти купя? Ти поръча гъска — и аз купих гъска.

— Каква ти гъска? Аз рекох: „Риза, па макар и къска.“ Риза да е, нова да е, та каквато ще да е. Така ти казах, не чу ли?

— Чух, жено, ала съм криво разбрал. Мене ми се чу „гъска“, затова ти купих гъска, и то хубава гъска. Вместо да викаш през двора, да ми беше разправила в стаята какво искаш; сега щеше да имаш риза на гърба си. Но нищо де. Не е голяма работа. Ако нямаш време да си изтъчеш и ушиеш, на другия пазар ще ти купя и риза.

Той се надявал, че жената поне сега ще си ушие риза. Но на нея било добре и без риза. През деня шетала гола, а когато дойдат у дома им гости, мятала мъжовия си ямурлук. Като видял мъжът, че и това не помогнало, намислил друго. Казал един ден на жена си, че родителите й ги канят на сватба: брат й щял да се жени.

— Хайде да идем — рекъл. — Ще ни се разсърдят, ако не отидем.

— Ти иди, аз не искам — отвърнала тя сърдито. — Уж обеща да ми купиш на другия пазар риза, а още не си, макар че минаха и пет пазара оттогава. Да ми беше купил риза, щях да дойда. Как ще отида гола? Ще стана за смях на хората.

— Не бой се, всичко ще се нареди, стига да ти се отива. Аз ще натоваря на колата голямата каца, ще сложа в нея сено, а ти ще влезеш в кацата. Като стигнем до селото, ще те оставя на края, па ще отида до майка ти да ти изпрося една риза. Ще я облечеш и ще се явим на сватбата. Кой ще те пита чия е ризата, дето ти е на гърба?

— Добре, мъжо — рекла жената. — Ти си много умен. Да направим, както казваш.

Тръгнали. Като стигнали до селото, отдето била жената, мъжът изпрегнал воловете, вързал ги на ярема и отишъл в къщата на тъста си. Като го видяла тъща му, запитала го къде му е невястата; защо не я е довел.

— Доведох я — отвърнал той, — как да не съм я довел? Ей я там, накрай селото. Чака да я поканите с писана бъклица и гайдари: много се е подголемила.

— И това бива — рекла старата. — Да й пратим гайдарите да я посрещнат. Най-сетне сватба правим.

Подир гайдарите тръгнали, както става всякога, децата от селото. А след тях — мъжът. Като ги видяла, че се приближават, жената се надигнала в кацата — да види носи ли мъжът й риза. Но тя чула гайдарите, видяла и децата, а мъжа си не съгледала между идващите. Когато наближили още повече, отново погледнала. Видяла мъжа си, че върви зад другите, но не носи нищо.

— Хубава работа! — рекла. — Мама не ми е пратила риза. Как ще се явя сега пред гайдарите?

Добре, че мъжът й си бил оставил в колата ямурлука. Тя излязла от кацата, наметнала го, скочила от колата и побягнала към мъжовото си село. А децата се спуснали подире й — да я гонят с викове и дюдюкане.

Мъжът впрегнал колата, отишъл на сватбата и разказал всичко на тъста и на тъща си. Свършила се сватбата. Той се прибрал вкъщи. Там заварил жена си, че е задянала хурка и преде ли, преде. За да не губи време, тя си била турила на рамото хляб: ту попреде малко, ту си хапне.

Тъй излекувал тоя мъж жена си от леност, без да й сече от гората хурки и мотовилки.

Глупава хубавица

Имало една мома — много хубава. Но колкото била хубава, дваж повече била глупава. Сума момци идвали да я искат, но като й разберат ума — отивали си, както били дошли. Само един беден момък, добър по сърце, я харесал толкова много, че решил да я вземе.

„Нищо, че е глупава — рекъл си той. — Като се омъжи, ще поумнее.“

Оженили се те и заживели в селото на момъка. Но дните си минавали, а хубавицата не поумнявала. Един ден, като се скъсали ризите и на двамата, мъжът я пратил да отиде при майка си — да я попита как да ушие ризи. Нарамила жената платното и тръгнала. Като вървяла през полето, стигнала до една шипка. Храстът я закачил за дрехата. Обърнала се жената и запитала шипката:

— Защо ме дърпаш, шипко? Да не би да искаш ти да ушиеш ризите?

Храстът се понавел от вятъра и жената си помислила, че й кима с глава.

— Добре тогава — рекла. — Като ти се иска толкова, уший ги! Но гледай да станат по-скоро! Виждам, че имаш много игли; ако се стегнеш, и до довечера ще ги ушиеш.

Метнала тя платното на щипката и на тръгване я запитала:

— Е, кога да дойда за ризите? Утре ли?

Шипката се клатела, платното се развявало на нея, а жената си мислела, че храстът й кима с глава в знак на съгласие.

— Само че гледай добре да ги ушиеш, скъсване да нямат! Разбра ли?

Шипката се разклатила още веднъж. Жената си отишла. А след нея минал по същия път един търговец, събрал платното и го отнесъл да го продава.

Жената се похвалила на мъжа си, че дала платното на шипката — да ушие ризи.

— Бива ли тъй? — викнал той. — Де се е чуло шипка ризи да шие? Много ще намериш вече платното!

На другия ден той пратил жената да копае. Вдигнала тя мотиката и тръгнала. Но й дошло на ум да си прибере ризите от шипката. Като стигнала до храста, гледа — няма ни ризи, ни платно.

— Ей, шипко! Уши ли ризите?

Шипката заклатила клони.

— Като ги уши, къде са? Дай ми ги де!

Шипката пак закимала.

— Кажи де, къде ги дяна? Не искаш ли да кажеш? Тогава ще те изскубна от корен. Давай по-скоро или ризите, или платното!

Понеже шипката и тоя път не отговорила, жената се развъртяла с мотиката и я изтръгнала от корен. Под корена се провидяло гърне с жълтици. То било толкова голямо и тежко, че жената не могла да го помръдне. Затекла се у дома си, та казала на мъжа си:

— Ти ми се караше вчера, че съм дала платното на шипката, но да знаеш какво стана сега! Отидох да си искам платното, а тя не го даваше. Пък аз почнах да я бия: бих я, бих я, додето почна от страх жълто да бълва. Цяла делва набълва: ей такава голяма! А жълтото да видиш какво е: на колелца, на колелца!

Мъжът отишъл да види какво е станало. Натоварил парите на колата и се върнал вкъщи. Никой не го видял, че кара жълтици, но нали жена му била глупава — можела да изкаже пред съседите, а те да съобщят на властта. Загрижил се мъжът що да прави, та жена му да не узнае къде ще скрие парите.

— Жено — рекъл, — силна градушка ще удари, та ще избие много хора. Хайде да изкопаем трап, па да те скрия вътре.

Изкопали голяма яма, жената влязла в нея, а мъжът я покрил с рогозка. Пръснал по рогозката просо и пуснал кокошките да го изкълват. Жената си мислела, че наистина вали град. Но по едно време й се приискало да види силна ли е градушката. Натъкмила си окото на една дупка и погледнала. Кокошката я клъвнала и окото я заболяло.

— Олелеее! — викнала жената. — Страшна градушка вали — щеше да ми извади окото!

И се прибрала отново в трапа. А мъж й в това време скрил парите. После вдигнал рогозката и казал на жена си, че градушката е престанала, да излезе.

Излязла тя и първата й работа била да разкаже на съседката си как намерили с мъжа си делвата с жълто. Разчуло се из село, че са намерили пари. Повикали мъжа в управлението. Когато тръгнал, той видял, че жена му стои на вратата.

— Слушай, булка! — рекъл. — Аз отивам в управлението, а ти пази добре къщата! Най-добре ще бъде да се не отделяш от вратата.

Това било в турско време. Управителят турчин разпитвал дълго мъжа, но нали той не знаел добре турски, мъчно можел да се оправи. Забавил се. Жената му го чакала, чакала, па си рекла:

— Я да вървя да видя защо се бави още мъж ми!

И понеже й било заръчано да се не отделя от вратата, тя се засилила, та я откачила и я понесла на гърба си. Заедно с нея отишла в управлението. Като я видял, мъжът й се засрамил. Всички се изсмели.

— Защо мъкнеш тая врата тук? — попитал мъжът.

— Че нали ми каза да не се отделям от вратата? Почаках те, па като видях, че се бавиш, рекох да видя защо не идваш още. Затова дойдох.

— Разбрах защо си дошла, но защо носиш вратата?

— Та мигар си забравил, че ми поръча да се не отделям от нея? Как да я оставя?

Тогава мъжът рекъл на управителя:

— Нали я виждаш колко е умна? С който ум е надигнала вратата да я носи чак тук, с тоя ум е и разказвала, че уж съм намерил пари.

Управителят се обърнал към жената и я запитал:

— Кога намерихте с мъжа си парите под шипката?

— Кога ли? Когато валя силната градушка, та моето око отече, а твоето изтече съвсем.

Управителят бил сляп с едното око. Град не бил падал в селото от една година. Всички разбрали, че жената говори глупости. Пуснали и нея, и мъжа й.

Като си отишъл вкъщи, мъжът рекъл на жена си:

— Това, дето намерихме под шипката, не е жълтици, ами е едър боб. Добре запомни, че пак ще ми направиш някое зло с тия свои уста, които не знаят какво приказват.

— Ами къде е бобът, дето го намерихме?

— Къде ще е? Ей го там, на полицата.

Мъжът бил оставил шепа жълтици на полицата, па ги бил покрил с една паница. Мислел да си накупи с тях това-онова.

През деня, додето мъжът бил на нивата, из селото минал грънчар, да продава грънци.

— Ха грънци, хаааа! — викал той и карал колата.

Жената излязла и го запитала:

— Чичо бе, продаваш ли ги за боб?

— За всичко ги продавам — рекъл грънчарят.

Тя му изнесла една жълтица — да му покаже колко едър е бобът. Той взел жълтицата, дал на жената две големи гърнета и я запитал дали има много от тоя боб.

— Дал Господ — отвърнала тя и му донесла шепа жълтици.

Грънчарят грабнал парите, оставил биволската кола с грънците и си отишъл. Жената го почакала, па като разбрала, че не ще се върне, почнала да разтоварва гърнетата и да ги реди по коловете на градинския плет. Всички наредила, само за едно гърне не останал празен кол. Тогава тя ги погледнала и им рекла:

— Хайде, мили гърнета, посместете се, че сторете място на братчето си!

Но те се не мръднали.

— Слушайте! — викнала им тя. — Смествайте се, додето е време, че ще ви изпочупя до едно!

Гърнетата не помръднали и тоя път. Тогава тя грабнала една тояга, развъртяла се и счупила всички грънци, па сложила на един кол онова гърне, за което нямало по-преди място. Сетне седнала на вратнята да чака мъжа си. Прияло й се. Отрязала си хляб и почнала да яде. По едно време забелязала, че биволите, както били легнали до колата на грънчаря, преживят. Единият гледал право към нея. Сторило й се, че й се криви.

— Ей, биволе — рекла. — Защо ми се кривиш? Не се ли виждаш какъв си черен?

Биволът продължавал да си преживя. Жената кипнала. Станала и му викнала:

— Скоро спри, че ще те заколя!

И като видяла, че не разбира от дума, грабнала ножа и го заклала.

— Отдавна ми се ядеше зеле с говеждо — рекла. — Я да видя на колко пъти ще може да се сготви!

И като нарязала бивола на едри късове, почнала да ги внася в градината и да ги реди по зелките; на всяка зелка по мръвка. А кучето вървяло след нея и ядяло месото. Тя го хванала, отвела го в зимника и го вързала за чепа на бъчвата с вино, па се върнала да дореди мръвките. Но като се обърнала по едно време, видяла, че кучето мъкне връвта с чепа и се облизва. Върнала се булката в зимника. Гледа — виното тече от бъчвата. Уплашила се тя да я не бие мъжът й. Грабнала един чувал с брашно и го изсипала на пода. Мислела си, че брашното ще попие виното и тя ще го събере след това. Но виното тече, тя сипва брашно, по нозете й се лепи червено тесто. Почудила се що да прави: от зло отива към по-зло.

Дошъл мъж й. Видял какво е напакостила жена му, хванал се за главата и рекъл:

— Къде да те дяна, жено, и що да правя с тебе?

А тя отвърнала:

— Какво има за чудене? Хвани ме, та ме изтегли, че не знам как да изляза от това блато!

Тогава той разбрал, че глупава жена не поумнява.

Примък-отмък

Един мъж и една жена си имали една-едничка дъщеря. И двамата я много обичали. Но майката я глезела. Не й давала работа да похване, чудела се как да й угоди. Бащата често казвал:

— Недей я глези толкова, жено! За смях сме станали по селото! Всеки ме пита: „Що прави галената щерка?“ Ако я глезиш все така, няма да се научи на работа.

— Та какво от това? — отвръщала сопнато майката. — Ти си богат: има и за нас, и за нея. И без да работи, ще живее. Най-сетне едничко чедо ни е; да не искаш пък да го уморим от работа! Нека работят сиромасите.

Девойката спяла сутрин до обяд. Като стане пладне, майката идвала, вдигала я от леглото, обличала я, измивала я, причесвала я. Сетне я изхранвала. Подир обяд постилала край огнището рогозка и пренасяла там галената дъщеря — да седи чак до вечерта. Ако каже, че й се яде нещо, майката бърза да й донесе и да я нахрани. Припие ли й се вода, майката ще й подаде кърчага.

Когато огнището затлее и на момичето стане студено, то ще каже:

— Примъъъъък! Примъъъъък!

И майката ще стане, ще го примъкне до огъня — да седи на топло. А усили ли се пламъкът, та му пригрее, то ще рече:

— Отмъъъък! Отмъъъък!

И жената ще го отмъкне малко по-далеч, па ще го запита добре ли му е.

„Примък-отмък“, „примък-отмък“, дъщерята се научила само да седи и нищо да не похваща. Минало време. Станала мома за женитба. Хубава била, родителите й били богати. Почнали да идват годежари. Но всички си отивали, както били дошли: не се наемали да шетат на такава галена мома.

Дойде ли някой да иска щерката, майка й ще му каже:

— Моята дъщеря не е за всекиго. Тя е била тука на голяма чест — и вие трябва така да я гледате. Инак не ви я давам. Не искам чедото ми да се мъчи при чужди хора. Трябва да й шетате, да й прислужвате, да й угаждате. Както е била тука, тъй да бъде и при вас.

Разбира се, никой не се наемал да слугува на такава жена. Отивали си годежарите един по един. Дошъл най-сетне един умен момък и казал, че е съгласен да шета на момата.

— Добре, синко — отвърнала майката, — но дъщеря ни е привикнала все на ръце да я носят. Огладнее ли, ожаднее ли, трябва да й носиш, каквото иска: тя не може да става — не е научена. Стане ли й студено, ще правиш „примък“ до огнището, а когато й пригрее, „отмък“ ще правиш. Можеш ли да й шеташ тъй? Ако не можеш, недей се наема!

— Мога, бабо, мога. Аз ще й слугувам и от вас повече: само ми я дай! И „примък“ ще правя, и „отмък“, и всичко, на каквото е привикнала у вас. От нищо няма да се оплаче: ще видите.

Омъжили момата за момъка. Той я отвел в своето село. Първите няколко дена мъжът шетал на жена си, както била свикнала. Но после решил да разтури тоя ред. Булката седяла на постелката при огнището. Огънят бил силен. На жената станало горещо. А мъжът нарочно излязъл от стаята — уж по работа. Булката завикала:

— Отмъъъъък! Отмъъъъък!

Но кой да я чуе? Пламъкът пече ли, пече. Вика тя, а никой не идва да я премести. Скочила, та се отместила, па дори преместила и рогозката. След пладне, като застудяло, мъжът постлал рогозката чак при вратата, далеч от огъня. Оставил жена си да седи, а той излязъл пак по работа. Когато й станало студено, тя извикала:

— Примъъъъък! Примъъъъък!

И този път я не чул никой. Тя седяла и викала, па най-сетне, като почнала да трепере от студ — дигнала се и се преместила до огнището.

На другия ден мъжът станал рано, настанил жена си при огнището и като грабнал брадвата, опрял я на рогозката и казал:

— Рогозке, аз отивам на дърва. Ти стани, стегни се, та почисти из къщи и сготви обяд. Ако не сготвиш, няма да има какво да ядем. Чу ли?

Като рекъл това, тръгнал за дърва. Дошло пладне. Жената си седяла при огнището. Пригрее ли й, ще се отмести. Стане ли й студено, ще се примъкне към огъня и ще тури едно-две дърва. А рогозката не става да сготви обед. На булката се прияло. Погледнала към рогозката и рекла:

— Хайде, рогозке, ставай! Стига си лежала! Не си млада булка, та да лежиш цял ден. Не чу ли, че мъж ми ти поръча да сготвиш обед? Хайде, че съм гладна!

Но рогозката си лежи и не ще да знае. Жената прегладняла. Скочила, хванала рогозката и я хвърлила чак зад вратата. Дошъл си мъжът. Видял рогозката, че лежи захвърлена зад вратата, и почнал да й се кара:

— Не ти ли казах, мързеливке, да сготвиш обед? Какво ще ядем сега?

Булката се обадила:

— И ти й каза, мъжо, и аз й казах, но слуша ли?

— Тъй ли? — викнал мъжът. — Ей сега ще я науча аз как трябва да се слуша млада булка. Дръж да я набия, че да разбере!

Грабнал той рогозката, сложил я на гърба на жената и почнал да я удря с тоягата, колкото може. Булката се развикала:

— Стига, мъжо! Ти нея биеш, а мене боли. Стига! Тя ще слуша занапред.

Но той биел и не спирал.

— Търпи, булка! За добро я бия: отсега нататък ще се научи и тебе да слуша, и мене.

На другия ден той пак поръчал на рогозката да сготви. Към обед жената на няколко пъти се карала на постелката, докато отново я хвърлила от яд зад вратата.

— Лежи там, лежи! — рекла жената. — Като си дойде подир малко мъж ми, ще ядеш бой като вчера.

Дошъл мъжът. И тоя път набил рогозката. Жената почнала да вика:

— Стига, мъжо! Прости й! Уж рогозката биеш, а мене удряш. Олелеееее! Съсипа ме от бой.

— Потърпи още малко, булка! Като я набия хубаво, да видиш как ще се научи и да готви, и да чисти, и къщата да нарежда.

А жената взела да се моли:

— Стига, мили мъжо! Ако не ще утре тя да сготви, аз ще сготвя. Само я остави!

На заранта мъжът поръчал отново на рогозката да нареди къщата и да сготви.

— Аз отивам на оран — рекъл. — Ти се разшетай, та почисти, омеси хляб и сготви, па ми донеси ядене на нивата. Хубаво запомни какво ти казвам, да не те бия и довечера като вчера и оня ден!

Щом излязъл мъжът, жената скочила и рекла на рогозката:

— Я ставай, та се залавяй за работа, че вчера едва те отървах от пребиване! Не чу ли колко работа трябва да свършиш? Да не мислиш, че аз ще я свърша заради тебе?

Но рогозката не ставала, колкото и да й се карала жената. Като видяла, че и тоя ден ще трябва да държи рогозката, за да я бие мъжът, булката се запретнала, та свършила по къщи всичката работа. Преди още да настане пладне, тя отнесла на мъжа си ядене на нивата. Мъжът не отворил дума за рогозката.

Днес тъй, утре тъй, жената привикнала да върши всичко. Станала добра домакиня, по-пъргава и от другите.

Един ден, като тръгнал на работа, мъжът казал на рогозката:

— Надвечер, щом залезе слънцето, излез да ме посрещнеш хе там, над селото.

Като почнало да захожда слънцето, булката рекла на рогозката:

— Не чу ли що ти каза мъж ми? Какво се правиш на глуха? Я върви го посрещни, че аз съм уморена от работа! Не стига, че шетам наместо тебе, ами ще трябва и мъж да посрещам. Ти цял ден си лежала. Ставай!

И като видяла, че рогозката си лежи, грабнала я, та я хвърлила пред вратата. Но рогозката не мръднала. Дошъл си мъжът. Почнал да гълчи рогозката, че не го е послушала. Накарал жена си да я държи, а той да я набие, та да слуша друг път. Но жената рекла:

— Моля ти се, мъжо, остави я! Тя не разбира ни от дума, ни от бой. Утре вечер аз ще изляза да те посрещна.

И наистина, на другия ден тя излязла да посрещне мъжа си още на залез-слънце. И тъй го посрещала всеки ден.

Един ден майката отишла на гости у дъщеря си, да я види и да разбере как живее с мъжа си. Влязла в къщата, гледа — дъщеря й шета.

— Добър ден, дъще — рекла. — Кой те е накарал да работиш? Мъж ти ли? Как не го е срам? Бог да го убие, проклетника! Какви не обещания даваше, преди да те вземе. А сега как е? Примък-отмък прави ли?

— Какъв ти примък-отмък? Ни примък, ни отмък прави, ами дойде вечер, па ме накара да държа рогозката, че като захване с тоягата — ще я съсипе от бой. Нея бие, а мене боли.

— Тъй ли? А защо я бие?

— Бие я, че не му била сготвила, не му отнесла ядене на нивата, не го била посрещнала.

— Истина ли, дъще? Тъй ли прави тоя изедник?

— Тъй прави, мамо. И аз от страх, ща не ща, готвя, чистя, меся, пера, ядене му нося, посрещам го. Само мир да има.

Ядосала се майката. Заканила се, като си дойде вечерта зет й, да го нахока хубаво, та да разбере как се гледа богатска щерка. Седели с дъщерята, цял ден приказвали и корели мъжа. На мръкване жената тръгнала да го среща, но майката й не дала.

— Много ти е потрябвало да го срещаш! — рекла. — Не може ли да си дойде сам? Седи си тук! Нека посмее само да ти каже дума, ще видиш как ще го насоля.

Жената си останала вкъщи. Върнал се мъжът. Бабата го посрещнала с клетви и ругатни. Надумала му всичко, каквото й дошло на устата. Той не казал дума. Грабнал сопата и набил жена си, а на тъща си вързал на шията един поводник от добитъка, отвел я в обора, стегнал й ръцете отзад, завързал я на яслата и й сипал купчина слама, па рекъл:

— Тая слама ще я изядеш всичката през нощта. Ако намеря нещо неизядено пред тебе утре заран, ще те пребия.

После си отишъл вкъщи и легнал да спи. На жена си не казал дума — ни добра, ни лоша. Бабата почнала да дъвче сламата и да я плюе, па да я затъпква с нозете си — да я не намери зетят на сутринта пред нея. Цяла нощ дъвкала и плюла. Влязъл на заранта мъжът, видял, че пред бабата няма слама, отвързал я и й казал:

— Добро добиче си, но ти е много дълъг езикът. Хайде си върви сега — да не съм те видял вече!

Тъщата побягнала, без да се обади на дъщеря си. Тичешком стигнала в своето село. Като си влязла вкъщи, ревнала да плаче и да се вайка пред стареца. Всичко му разказала — и що било, и що не било.

Послушал старецът, па рекъл:

— Добре ти казвах аз да не глезиш дъщерята, а да я учиш на работа, но ти не слушаше. Чакай да отида да видя какъв е тоя страшен зет.

Отишъл и той в селото.

— Добър ден, дъще.

— Добре дошъл, татко.

— Е, как е? Работиш ли? Хубаво правиш. Всеки трябва да работи. Добре е станало, че мъж ти те е понаучил на домакинска работа — да не ти се смеят съседките. Ами той къде е?

— На нивата. Съсипах се, татко, от работа. След малко ще трябва да му нося обед, а като се върна — ще седна да кърпя. Па после вечеря ще готвя, говедата ще прибирам, кравата ще доя… От работа няма накъде. А пък той да видиш какъв е!

— Какъв, дъще?

— Не стане ли нещо вкъщи, както е поръчал, бие рогозката, та ще я съдере от бой.

— Слушай, дъще, на такъв мъж само с две неща се надвива: със слушане и добра дума. Прави, каквото ти каже, не му отвръщай — и всичко ще върви като по масло.

Вечерта жената рекла на баща си:

— Дали да отида, татко, да го срещна?

Тя все се надявала, че баща й ще я спре. Но той й казал:

— Не ще и питане, дъще! Иди! Щом ти е поръчал да го посрещаш, ще го посрещаш. Дори отиди по-далеч от онова място, дето отиваш друга вечер.

Отишла жената доста надалеч от селото да посрещне мъжа си. Той се зарадвал, като я видял.

— Много надалече си излязла тая вечер да ме срещаш, булка. Сама ли се сети, или ти каза някой?

— Татко е вкъщи. Той ми поръча.

Влязъл си мъжът вкъщи. Ръкувал се с тъста си, целунал му ръка, седнали на трапезата, навечеряли се, заговорили. До късно седели, пили вино, приказвали си — както приляга на зет и тъст. А за рогозката и дума не ставало. Нито за сламата, дето дъвкала и плюла бабата.

На заранта старецът се приготвил да си върви. Зетят го изпратил далеч над селото и му подарил един скъп кожух от лисичи кожи. Метнал му го на рамото, целунал му ръка и се завърнал у дома си — да си гледа работата.

А бабата чакала своя старец на прага. Като го видяла, че иде отдалеч и нещо му се червенее на гърба, викнала: — Леле боже, горкият старец! Оня проклетник накара мене да дъвча слама, а него го е бил, бил, та му е чак одрал кожата!

Попова снаха

Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.

Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:

— Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!

И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна-прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом — нямало какво да прави: търпяла.

Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:

— Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: „Сит поп, сита попадия.“

Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.

Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:

— Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!

Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и казал:

— Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.

И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.

— Хайде сега, сестро, свари ни кафе! — рекъл гостенинът.

— Ние не пием кафе — обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.

— Ех, вие, ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!

— Нямаме кафе — казала попадията.

— Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!

Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попадията го гледали как пие и мълчели.

По едно време гостът се обадил:

— Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо де! Аз гостенин ли съм, или какво?

Попът рекъл:

— Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: „Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?“

Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:

— Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.

Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.

От време на време той току поглеждал през прозореца и продумвал:

— Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.

Мръкнало се. Гостенинът казал:

— Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.

А попът, за да го изпъди, рекъл:

— То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.

Тоя ден било сряда.

Гостенинът се усмихнал:

— Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па, виж, по полиците може да намериш или сирене, или нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!

Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли — то се казва — всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.

— Сестро — рекъл братът, — я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.

Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили — един от едната страна, а друг — от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.

И в същото време викал:

— Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!

Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се — попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:

— Дай да пийна аз, а ти после!

В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.

— Не те е грях! — рекла попадията. — До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.

— Какво съм изпил? Не виждаш ли ме, че сега идвам?

— Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?

— Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази Господ!

— Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?

— Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.

Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал — удрял къде когото завърне. И в същото време викал:

— Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!

Попът и попадията побягнали — едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:

— Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето!

Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:

— Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!

— Ба, много не съм се разбързал — рекъл оня, — но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!

Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа: — Всичко ми се хареса у вас — най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.

От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.

Животни във воденица

Едно време на магарето дотегнало да работи, та побягнало от господаря си и тръгнало да търси някъде място, дето може да се живее без работа. Както си вървяло, срещнал го един овен, спрял го и го запитал накъде е тръгнало.

— Остави се, приятелю! — рекло магарето. — Не се търпи вече моето тегло. От моята мъка по-голяма няма никъде. Сватба ли се застяга, мене викат да нося вода, на угощение ли се сберат, магарето ще носи дърва; тръгнат ли на жътва, на моя гръб ще натоварят торбите, бъклите и дрехите; на пазар ли отиват, пак моята гърбина тегли. Тегло — и все тегло. Работя от тъмни зори до късна вечер и пак — ненахранено, гладно; дават ми я един наръч слама, я огризките от конете, я малко сухи лозини. Какво ли си викат: „Нека гризе там, да се залъгва! Па ако му не стига — да пука, да мре!“ А утре рано пак на работа; пак носи вода, пак карай дърва, пак мъкни товара на гърба си! А пък що бой съм яло — да не говорим! И на всичко отгоре, като умра, пак ще ям бой: ще направят от кожата ми тъпан — довека ще ме бият. Не се търпи това тегло, не се понасят тия мъки. Ще бягам нанякъде, ще диря място, където да преживея далеч от хора: и аз да си поотдъхна, па и те да разберат, че не могат без мене.

— Тъй ли? — рекъл овенът. — И аз тегля такова тегло. И аз ще побягна. Знаеш ли, приятелю, моята мъка? Стане ли някъде сватба: „Хайде да заколим овена!“ Угощение ли се тъкми: „Дайте да заколим овена!“ Великден ли дойде — пак: „Да заколим овена!“ Пристигнат ли гости — били свои, били чужди, били приятели или врагове: „Я дайте да заколим овена!“ Дотука ми е дошло, приятелю, от тия мъки! И аз ще бягам с тебе. И аз искам някъде да отида — да си паса зелена тревица, да си пия студена водица, да се не мярка нож пред мене.

Сдружили се магарето и овенът, походили, що походили, па срещнали лисицата.

— Добра среща, приятели — рекла им лисицата. — Накъде сте се запътили? Пръв път ви виждам заедно.

Те й разказали теглата си; разправили й от какво бягат и накъде са тръгнали.

— Ох! — почнала да се оплаква и тя. — Ами знаете ли пък моето? Изгуби се някому кокошка: „Дръжте лисицата!“ Пиле или петел откраднал някой съсед: „Грабнала ги е лисицата.“ Някъде се готви сватба, отведнъж: „Хайде да убием лисица — да направим кожух на невястата и зетя!“ За Коледа — лисичи кожух, за Великден — пак лисичи кожух. Попадията носи дрехи с лисича подплата, кметицата — и тя. А на клетата лисица никой нищо не дава. Що има сопа — все по моя гръб. Тежко, приятели, тежко! Не е вече за търпене. И аз ще дойда с вас, та ако ще, и накрай света.

Сдружила се и лисицата с тях; станали трима приятели. Вървели и си приказвали. На едно място ги срещнало едно петле.

— Накъде, приятели, ако е здраве? — запитало ги то.

И на петлето разказали от какво бягат и накъде отиват.

— Питате ли ме? — рекло петлето. — Та и аз от това бягам. Цял ден се лутам по двора да търся нещо да хапна; триста зърна пясък обърна — три зърна просо намеря. А пък дойде ли зетят на гости: „Хайде заколете петлето!“ И на Коледа, и на Великден, и на света неделя — все петле се коли.

Ама подраснало ли е, или не, никой не пита: току го турят на трапезата. Не се търпи това тегло. И аз съм побягнало от чудо: диря място да се скрия, та никой да ме не види.

И петлето се сдружило с тях; четирима другари станали. Вървели, що вървели, на едно място намерили вълча кожа. Спрели се да се питат един друг да я вземат ли, или да я оставят. Едни казвали: „Да я вземем, може да ни потрябва“, а други викали: „Защо ни е? Па и тежка е: няма кой да я носи.“ Тогава магарето рекло:

— Я да я вземем! От много имот къща се не събаря: вие мене слушайте! А колкото за носене, аз ще я нося: хвърлете ми я на гърба. Тоя гръб е свикнал; толкова товар е носил, та една кожа ли няма да понесе?

Животните взели кожата, метнали я на гърба на магарето и си тръгнали. Вървели, вървели, замръкнали при една воденица, която не работела: Не им се вървяло вече по тъмното, та решили да пренощуват във воденицата. Това добре, но нали ги било страх да влязат вътре? Почнали да се питат кой да влезе пръв — да види има ли някой.

— Ти влез! — рекло магарето на овена.

— Не, влез ти, че ти са силни копитата.

— Не мога, не мога — думало магарето. — По-добре ще е да влезе лисицата.

— И моя работа не е — казала тя. — Да влезе петлето, че ако види нещо страшно, ще изхвръкне и ще ни каже.

— Не мога — рекло петлето. — По-добре влез ти, че си най-хитра от нас и ти са най-силни очите.

На лисицата станало драго, че я смятат за най-хитра и силноока, та се престрашила и влязла. Като се вмъкнала във воденицата, що да види? Там имало запален огън и на него се варяла вечеря, а пък нямало жива душа вътре. Излязла, та казала на другарите си:

— В тая воденица — рекла — живее някой. Огън видях запален, вечеря се готвеше, но никого нямаше. Вътре живеят или хора, или лакоми зверове, защото котелът, в който се вари вечерята, е голям. Тия, които живеят там, сигурно са излезли по лов или по работа. Какво ще кажете; да влезем ли?

— Да влезем — рекъл овенът. — Аз съм много уморен. Толкова път никога не съм вървял. Спи ми се.

— Я да преспим някъде отвън! — казало петлето, на което се не искало да остане във воденицата заедно с лисицата.

Магарето не знаело какво да рече. Да влязат във воденицата, било опасно: тия, които живеят там, може да се върнат и да ги убият или да ги разкъсат; да останат отвън — тъмно било и нямало къде да се нощува. Подвоумили се, па току влезли във воденицата. На лисицата хрумнала една хитрост.

— Хайде — рекла тя — да напълним вълчата кожа със слама и да я обесим на вратата.

Сетне затворили вратата и насядали около огъня да се огреят. В тая воденица живеели мечки и вълци. Те били наистина тръгнали по лов. Към полунощ се върнали, като водели и челядта си — мечета и вълчета. Те си влезли във воденицата като в своя къща и се учудили, като видели там насядали животните. Гостите се изплашили не на шега, когато влезли домакините.

— Добре дошли, приятели — рекли им мечките и вълците.

— Добре сме ви намерили — отвърнали гостите с половина глас.

— Заповядайте, седнете де, седнете! Защо наскачахте, като влязохме ние? Не бойте се, седнете!

И гостите насядали. Най на лично място сложили магарето, до него овена, сетне лисицата, а най-открай — петлето. Яли, пили, веселили се. Но гостите все седели като на тръне. По едно време домакините поканили гостите да попеят. Тогава магарето се обадило:

— Не е редно да започваме ние. Трябва най-напред да запее домакинът, а сетне ще попеят и гостите. Такъв е обичаят във всяка къща.

— Ние не можем да пеем — рекли вълците. — Вие сте по-гласовити от нас: вие попейте.

— Аааа, не може — казал овенът, — не трябва да престъпваме обичая. Вие ще попеете най-напред.

Препирали се някое време, па най-сетне една мечка запяла:

 

Само месо

дома дошло.

Само месо

дома дошло.

 

Клетите гости, като чули мечешката песен, стопили се от страх. Всички се разтреперали. Изкарала си мечката песента, па рекла:

— Хайде сега попейте пък вие.

Гостите накарали магарето да запее. Но до песен ли било на клетото магаре? Като си спомнело само мечешката песен, кръвта му се смръзвала и космите му настръхвали: гърбът му ставал като четка. Нямало що — трябвало да пее. И то се поизкашляло, па запяло:

 

Я излез навън — да видиш

що имот виси на вратня!

Я излез навън — да видиш

какво е чудо станало!

 

Като чули тая песен, вълците и мечките се спогледали. На всички се приискало някак да излязат да видят, но никой не се решавал. И те се поуплашили малко от смелите гости. Най-сетне пратили едно мече — уж да донесе вода от извора. Майка му му пришепнала на ухото да излезе да види какво виси на вратнята, па да се върне и да им каже.

— Ако е нещо лошо и страшно — рекла му тя, — бягай в гората и се не връщай! Ако ли не е страшно, ела ни кажи.

Излязло мечето, погледнало към вратата — и що да види: обесен вълк! От страх мечето търтило към гората; не посмяло да се върне във воденицата. Минало някое време, мечките и вълците разбрали, че на вратата има нещо страшно, та мечето е избягало. Пратили второ мече — да види. И нему пришепнали същите думи. И то видяло обесения вълк на вратата — па побягнало в гората. Едно по едно, тъй изпратили всички мечета — уж за вода, уж да видят защо са се забавили тия преди тях, но никое се не върнало. А в това време гостите треперали от страх и си шепнели:

— Тия домакини пратиха мечетата по гората — да свикат всички мечки и вълци, та да ги гостят с нашето месо.

А вълците по едно време рекли на мечките:

— Къде ви останаха децата? Нали ги бяхте пратили за вода? Още ги няма.

Една вълчица си пратила вълчето — уж да види къде са останали мечетата, но му пошепнала, ако види нещо страшно на вратата, да избяга в гората. Вълчето също излязло, видяло обесения вълк и побягнало. Друго пратили — и то избягало в гората. Тъй избягали всички вълчета.

— Къде ни останаха децата? — загрижили се вълците и мечките. — Я да идем да ги видим!

И те почнали един подир друг да излизат. Останали само един едър вълк и една мечка. Като видели, че ония, които са излезли, не се прибират, те разбрали, че работата е страшна, и се надумали да избягат. Станали и почнали да се озъртат, като не знаели какво да кажат и кой да излезе пръв. На овена се сторило, че се оглеждат кого пръв да изядат, та и той скочил да бяга, но вместо да отвори вратата, рогата му се заклещили тъй, че вратата съвсем се затворила. Вълкът и мечката си рекли наум:

„Свърши се! Щом тоя затвори вратата, сега ще ни правят, каквото ще ни правят.“

И те почнали да се оглеждат не може ли да пробият някъде дупка, за да избягат. Като ги видели как се озъртат, гостите още повече се уплашили. От страх магарето почнало да реве: „Ъ-ъ-ъ-ъ-а!“ — и да рита със задните си нозе — да се брани. Лисицата взела да тича от ъгъл в ъгъл, дано съгледа някъде дупка — да избяга. А петлето скочило на най-високата греда и почнало да пее: „Кукуригууу“ Всички гледали да избягат, кой отдето може, но никой не намирал отде да избяга. По едно време овенът, както се бил заклещил с рога във вратата, смогнал да се откъсне и вратата се отворила. Вълкът и мечката побягнали, а гостите останали и се успокоили.

Събрали се след малко зверовете в гората и почнали да си говорят.

— Ох, едвам си сбрах душата от страх и бягане! — рекъл един вълк.

— Питаш ли мене? — казал друг.

— Добре, че се отървахме! — рекла едната мечка.

— Ако бяхме останали още малко, щяха да ни избесят — казала другата.

— Ами какво направиха с вас? — запитали избягалите оня вълк и оная мечка, които били останали след тях във воденицата.

— Не е за разказване! — рекъл вълкът. — Като се хвърли оня с рогата, че натисна вратата — никому не даде да побегне. Другият пък с дългите уши току риташе и викаше, колкото му глас държи: „Дръжте ги! Дръжте ги, че ми се иска и вълк да обеся, и мечка! Дръжте ги, не ги пущайте!“

— Ами чу ли — казала мечката — какво викаше онова малкото от гредата? „Я дайте скоро въжето да го вържа тук, я го дайте, че ми се не слиза да го търся!“ А оная пък с дългата опашка като се емна от ъгъл в ъгъл — да търси въжето! Малко още да бяхме останали — и щяха да ни обесят.

Лисица хаджийка

Седнала един ден лисицата да се оплаква от орисията си. Премислила си как я гонят отвсякъде хората, та не може никъде да намери що да хапне. „Ох, аз, клетницата! — казвала си тя. — Какво зло време дойде за мене, че не мога да си извадя хляба! Как се изхитриха хората: нищо не оставят наяве, всичко пазят и крият; не мога вече да си уловя ни яренце, ни кокошчица. Отдето мина-замина, все клопки и стъпици сложили — да ме уловят и убият. Няма вече живот за мене, колкото и да съм хитра; каквото и да става, ще трябва да измъдря някаква още по-голяма хитрина, за да преживея.“

Мислила, мислила и най-сетне измислила. Разгласила навред, че вече се е покаяла и че търси двама-трима другари — да тръгне с тях на Божигроб. Но никой не повярвал, че лисицата наистина ще става хаджийка; никой не пожелал да й бъде другар. Накъдето мине, все й се подигравали. Като видяла, че в гората никой не й вярва, лисицата слязла в полето и се промъкнала до едно село. Там чула, че пее петел. По гласа му тя се добрала до двора, дето били кокошките. Петелът видял лисицата и обадил на кокошките да се приберат, а той се покачил на едно дърво да се скрие от нея. Като видяла Кума Лиса, че не ще може да си улови кокошка, ударила го на набожност: извадила едни дълги броеници, па почнала да трака зърната и да дума:

— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!

Сетне се наведе, направи поклон, хапне си малко тревица и пак затрака броениците. Пак си хапне тревица и рече:

— Ох, ох, ох, колко е сладко това постното! Нали е от Бога благословено — затова е сладко! Да съм знаела досега — все трева да съм пасла!…

Петелът съгледал от дървото, че лисицата трака броеници и пасе трева, и се почудил: де се е видяло лисица да яде трева? Погледал я, погледал, па рекъл:

— Честито, честито, Кумо Лисо! Хайде — на добро да е! Честити броеници! Какво правиш там? Тревица ли си пасеш? Да не искаш да станеш светица?

— Ех, брате петльо — рекла с лицемерна набожност лисицата, — ако е рекъл Господ, и това ще стане. Искам да стана светица, как да не искам, но изпърво трябвало да се простя с петлите и кокошките: тъй ми каза изповедникът. Ами къде ти са кокошките?

— Избягаха, Кумо Лисо, щом те видяха, че идеш: страх ги е да не ги изядеш.

— Пепел ти на езика, брате петльо! — оскърбила се лисицата. — Бива ли да говориш тъй? Мигар мислиш, че аз ям кокошки? От четиридесет деня насам не кокошка, а дори яйце не съм хапнала. Покаяла съм се, та постя; нищо блажно в уста не съм турила, нито пък ще туря. Ако искат Господ и света Богородица, решила съм да отида на Божи гроб, хаджийка да стана.

— Не е лошо — рекъл петелът, но все не му се вярвало, че лисицата ще може да се посвети.

— Та какво, брате петльо? — казала хитро тя. — Ще ида на Божи гроб, ще си взема свидетелство — и ето ме светица: чудно ли ти се види? А бе, петльо, а бе, мило братче, мигар светците са с рога? И те са като нас хора, само че постят, месо в уста не слагат и се молят. Ето и аз четиридесет дена вече близо не съм хапнала месце: все тревица си паса и много ми е по-сладко постното, па и по-леко ми е за ходене и тичане. Та като видях, че ставам от ден на ден все по-бързонога, намислих да отида на Божи гроб, но ми се ще, за да си изплатя греховете, да взема със себе си още неколцина другари; сама ще им тегля разноските. Ако искаш, брате петльо, ела с мене и ти — да те направя хаджия, та да ти се простят греховете.

На петела се и вярвало, и не вярвало, че Кума Лиса ще върви на Божи гроб. А тя продължавала да го предумва:

— Какво му мислиш толкова, брате петльо? Хайде тръгвай с мене! Па да знаеш какво хубаво ядене има по пътя: един сумик — с едри зърна като дренки, да си кълвеш и за нищо да не мислиш, една пшеница — като грозде: сладка, сладка, та ти прималнява от сладост. И на отиване, и на връщане ще си хапнеш, и хаджия ще станеш. Па и свидетелство ще ти дадат: когато умреш, право в рая ще отидеш.

Като чуло глупавото петле тия сладки лисини приказки, рекло си на ума:

„Я аз да тръгна с лисицата на Божи гроб! Тя ще ми тегли разноските, па и греховете ще ми се простят. А когато си дойда, кокошките и петлите ще ми викат «хаджи Петльо»“. И петелът слязъл от дървото.

— Добре — казал, — Кума Лисо; щом ще ми теглиш разноските, ще дойда!

— Хубаво, хубаво, брате петльо! — насърчила го лисицата. — Щом ти се дощя от сърце да тръгнеш с мене на Божи гроб, блазе и преблазе на твоята грешна душа! Ами няма ли да повикаш и някоя от кокошките — да ти прислужва по пътя, та и тя да стане хаджийка? Та Божи гроб не е само за мъже: и жени ходят — малко ли хаджийки има по света? Затова ти казвам: викни ги всички; ако искат, нека дойдат, па да се не грижат за из пътя: ядене и пиене има — колкото им душа иска.

Тъй думала лисицата на петела и все подръпвала по малко броениците и викала:

— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!

Петелът се уверил вече в разкаянието на лисицата. Свикал кокошките — всички да дойдат, че ще ги водят с лисицата на Божи гроб — да ги нравят хаджиики. Добре, но може ли кокошка да се престраши да тръгне с лисица? Като видяла лисицата, че никоя кокошка не ще да дойде с тях, уплашила се да не би и петелът да се отметне и да избяга, та го повела по-скоро със себе си.

— Блазе ти, брате петльо — викала му тя по пътя, — че милееш за душата си! Остави ги тия грешни кокошки: те ще умрат и ще отидат право в пъкъла! Дяволите ще им оскубят перушината перо по перо. Ти върви с мене, па се не бой.

Вървели, вървели, стигнали до един вир. Във вира имало стадо гъски. Като видял гъсокът лисицата, закрякал по гъските:

— Га-га-га! Бягайте, крийте се: лисица иде!

А лисицата рекла:

— Защо се само мъчиш да крякаш бе, приятелю? Защо плашиш гъските? Не са ли ти казали още, че аз съм се покаяла вече отдавна и не ям месо, а постя, паса тревица и хапвам по две-три зърна жито на ден, колкото да не умра от глад? Ако не вярваш мене, питай брат ми петльо: той толкова време върви с мене. Па и друго ще ти кажа, приятелю: аз отивам на Божи гроб — хаджийка да стана, душицата си да спася от тежки грехове. Толкова кокошки, гъски и зайци съм разкъсала, ох, пустата моя грешна душа! Добре, ама досега аз не съм знаяла, че е голям грях кръв да проливаш и месо да ядеш. Не знам как ме насочи Господ — да отида при духовник, да се изповядам; а духовникът ми запрети, додето съм жива, да ям месо и ми поръча да отида на Божи гроб, та да си спася душата. Па не само това: като му казах, че съм убила и изяла толкова животни, той ме закле — да отведа на Божи гроб още двама-трима другари на моя сметка. Та за там съм тръгнала, брате гъсок. Да ме поживи Господ само да отида там, па после и да умра, няма да жаля. Само едно ми е криво: нямам си другари. Ето — само петльо е тръгнал с мене. Ако искаш, подбери гъските — па да вървим! Разноските аз ще ви тегля и натам, и насам. Не берете грижа, само елате.

— Ооо, много добре си намислила, Лисо — рекъл гъсокът. — Колкото за мене, аз ще дойда. Но за гъските не знам.

— Попитай ги, попитай ги, брате гъсок! — казала лисицата. — Може и те да дойдат.

Но гъските не се излъгали.

— Луд ли си ти — рекли му — с лисица на Божи гроб да вървиш? Къде се е чуло — лисица хаджийка да стане?

— Защо бе, глупави гъски? — почнал да се сърди той, че го смятат за толкова лековерен. — Чудно ли е да се покае човек?

— Я си ела ти при нас! — придумвали го гъските. — Ела си, че ще се каеш после!

— Отивам, отивам — казал гъсокът. — Хайде сбогом, прощавайте, ако сме се скарали или сбили някога! Чакайте ме да се върна хаджия!

А те почнали да крякат подир него:

— Га-га-га! Стой тука бе, луд ли си?

— Хайде, хайде! — викала му лисицата. — Тръгвай с мене, братко, недей се бави! Тръгвай, че ще изпуснем кораба!

— Да ни закриля Бог! — рекъл гъсокът и тръгнал с нея.

Гъските още грачели и крякали, а лисицата — уж не разбирала какво говорят — почнала да ги утешава:

— Недейте плака, мили гъски, недейте жали! Недейте скърби за хаджи гъсока: той ще иде на Божи гроб. Хайде сега, дружина, с Бога напред по-скоро да вървим, па оттам на всички ще донесем броеници и други дарове!

Повела Кума Лиса петела и гъсока. Вървели, вървели, стигнали до едно блато. Ето ти един щъркел — прилетял и кацнал всред блатото — да търси жаби. Лисицата разказала и на него за своето покаяние и за намерението си да отиде на Божи гроб. Оплакала му се, че дири за дружина още един-двама.

— Блазе ти на душата, Кума Лисо! — рекъл й щъркелът, — Голяма добрина ще направиш, като отведеш дружина на Божи гроб. Хаджи Лисо, ако може някак и аз да дойда с тебе, не ще да е лошо. Много ми се е приискало, като се върна, да ми викат по блатата „хаджи щърк“. А? Как мислиш? Вземаш ли ме за другар?

— Ууу, брате щъркеле — рекла Кума Лиса, — как да те не взема, когато ти е паднал от Бога късмет — хаджия да станеш? Хайде, брате щъркеле, тръгвай да вървим! Ти си роден за хаджия: имаш глас като на владика, па си висок като дякон, а като си затракаш кълвуна — сякаш броеници прехвърляш. Грях ми на душата, ако те не взема за другар!

— Да вървим тогава с Бога напред! — казал щъркелът и тръгвал с тях.

Ходили, ходили, докато се стъмнило. Стигнали до едно село и решили да преспят в един трънак, а утре заран да станат на ранина и да потеглят за Божи гроб. Сгушили се там да спят: лисицата се свряла до корена, щъркелът срещу нея, петелът кацнал на трънака и си свил главата в перушината, та изведнъж заспал, а гъсокът се свил малко накрай и задрямал. Само лисицата и щъркелът не спели. Щъркелът се бил добре наял в блатото, но лисицата цял ден не могла от сбиране на дружина да хапне нещо. Тревата не я заситила. Месце й се ядяло, но пред щъркела не смеела да изяде ни петела, ни гъсока. Мислила дълго какво да направи, та да се наяде, и най-сетне му намерила леснината.

Тя почнала да си говори с половина глас:

— Ох, аз клетата! Взех тия другари на душата си, уж на Божи гроб да ги водя, а то ще ги отведа, както се вижда, на гробищата, прости ме, Боже Господи, че по моя вина ще загинат. Що ми трябваше и мене — да мъкна тоя грешен петел след себе си! По-добре щеше да е да го не бях взела: нямаше ние тримата да загинем заради него. Моля ти се, Боже Господи, хвърли гръмотевица от небето, та убий тоя петел!

Щъркелът чул тия думи и попитал лисицата:

— Каква мъка имаш на душата си, хаджи Лисо, та се оплакваш на Бога от петела?

— Ох, хаджи щъркеле! — затюхкала се лисицата. — Как няма да ми е мъка! Що ми трябваше да тръгвам с тоя петел? Ето, още час-два ще минат и той ще почне да пее, както му е обичаят, та ще събере селото. Ще го чуят селяните, па ще налетят на нас; като врабци ще ни изтрепят. Мъка ми е, та ще ми се пръсне сърцето…

— Леле, хаджи Лисо, ще погинем! — рекъл уплашено щъркелът. — Ами каква леснина да намерим, че да се отървем?

— Леснината е, хаджи щъркеле — казала хитро лисицата, — един да умре, та трима да останат живи.

— Ааа, право казваш — рекъл щъркелът, — ей сега ще свърша тая работа, не бой се!

Като продумал това, той си подал главата над трънака, чукнал петела с дългия си клюн по главата и го оставил на мястото. После рекъл на лисицата:

— Хайде сега да спим, хаджи Лисо: петелът няма вече да пее.

И той заспал; престорила се на заспала и лисицата; като видяла, че всички спят, тя изяла петела. На сутринта още преди зори събудила щъркела и гъсока — да ги води на Божи гроб.

— Ами къде е петелът? — попитал гъсокът, като поотминали малко.

— Пратих го — рекла лисицата — да види има ли кораб да чака за Божи гроб. По-натам ще ни пресрещне.

Вървели, вървели и тоя ден, а лисицата огладняла пак. Поглежда ту гъсока, ту щъркела и жали, че не може да изяде никого. А те я питат:

— Какво ни гледаш, хаджи Лисо?

— Гледам ви — рекла тя — какви сте ми хубави другари. „Блазе ми, думам си, че с такива съм тръгнала на Божи гроб.“

Стигнали вечерта при едно блато, край друго село. Там имало много гъски. Натъкмила се лисицата накрай блатото, на един голям камък, а щъркелът — до нея. Гъсокът се заровил в тинята, на топло: виждала му се само главата. Щом заспал гъсокът, лисицата пак почнала да кълне сама себе си и да се окайва: сега й бил крив пък гъсокът.

— Какво си говориш, хаджи Лисо? — попитал я щъркелът и тоя път. — Пак ли ти е нещо мъка?

— Как да не ми е мъка — казала тя, — като се сетих за тоя проклет гъсок? Не видиш ли колко са гъски в блатото? Ще гракне нощес някоя гъска и гъсокът ще я чуе, та ще й се обади; ще се разграчат всички гъски в блатото, ще чуят селяните и ще се хвърлят върху нас. Гъсокът ще си отиде в блатата, ти ще хвръкнеш, ами аз какво да правя? Нали уж сме тръгнали на Божи гроб? Бива ли да се делим?

— Ааа, и дума да няма за дележ, хаджи Лисо! — рекъл щъркелът. — Заедно ще вървим, та ако ще, и да се мре. Не се деля аз от тебе. А за гъсока е лесно: по-добре да умре един, отколкото двама. Ти си легни и бъди спокойна: ей сега ще му светя маслото!

И щъркелът нагазил в блатото, па като пернал гъсока с клъвката си по главата, оня вече и не мръднал.

— Е, хаджи Лисо — рекъл той. — И това се свърши. Хайде сега да спим.

Лесно се казва, но как се спи гладно? Лисицата продумала:

— Блазе ти, хаджи щъркеле, че си толкова юнак в клюна! Това е божия дарба. Ти отърва и двама ни от смърт; Господ да те поживи! Ти спи, но аз не мога: боли ме коремът, та мира ми не дава.

И тя почнала да се извива и гърчи. Щъркелът я загледал и като видял мъките й, съжалил я.

— От що те свива корем, хаджи Лисо? — попитал я той. — Да не е от много ход?

— Не е от ход — рекла тя. — Недей ме пита, брате: грях ме е да ти кажа!

— Кажи, кажи, хаджи Лисо, не се бой: между другари тайна не бива.

— Като питаш толкова — рекла тя, — ще ти кажа. Заедно сме тръгнали на път, не искам да крия от тебе. Откак съм запостила, все ме свива корем; страх ме е да ми не стане нещо — да не умра насред път…

— Така ли било, хаджи Лисо? — викнал щъркелът. Ами недей пости вече: и законът дава на болен да блажи. Недей си мъчи душата. Ето го гъсока, той е доста дебел: яж — да оздравееш, па утре пак ще запостиш. Не говори за смърт: как ще вървя аз на Божи гроб без тебе? Пази Боже, да умреш! Облажи се сега, па като стигнеш на Божи гроб, ще се изповядаш и пречестиш, ще си вземеш свидетелство — и греховете ти ще се простят. Яж, яж, не бой се! На болен се прощава.

Лисицата това и чакала. Стегнала се, та изяла гъсока. На заранта тръгнали двама с щъркела за Божи гроб. Ходят, а тя се задавя, кашля, спира се, пак се задавя, остава назад.

— Хайде, хаджи Лисо! — вика щъркелът. — Хайде, да не замине корабът за Божи гроб, а ние да останем! Побързай малко!

А тя все кашля и се задавя. На едно място съвсем спряла. Легнала, почнала да се търкаля от мъка. Гледа я щъркелът — засиняла се, ще умре. Подплашил се оня щъркел — да го не остави лисицата сам — и се притекъл да я свестява.

— Какво ти е, хаджи Лисо? Казвай де, защо мълчиш? Кажи, да ти помогна!

А тя се търкаля и току си тика лапите в устата, сякаш й е заседнала на гърлото кост.

— Кажи ми, хаджи Лисо! — викал щъркелът. — Не ме мъчи, кажи ми! От мъка място не мога да си намеря…

— Ох, хаджи щъркеле — измънкала лисицата, сякаш едва говори. — Грехът ме мъчи, та ще ми раздере гърлото. С кой ум те послушах аз, та изядох оня пусти гъсок! Облажих се, па ми е заседнала и една кост на гърлото, та ни насам, ни натам: ще ме удуши… Ох, ох, умирам!…

— Чакай, чакай, хаджи Лисо! — рекъл щъркелът. — И за това има леснина: отвори си устата, пък аз ще бръкна с клюн в гърлото ти и ще извадя костта.

— Жив да ми си, хаджи щъркеле, ако ме отървеш! — рекла лисицата. — Бръкни по-скоро, моля ти се, та извади костта! Твоят клюн е дълъг, тъкмо за тая работа е. Само по-надълбоко бъркай, не си жали главата!

— Ей сега, хаджи Лисо, ей сега! — викнал щъркелът и бръкнал в гърлото й с клюн; а тя си стиснала челюстите и му прехапала главата, па сетне го изяла.

Станала оттам лисицата и отишла в гората. Видяла на едно място диви гълъби, че кълват дива леща. Тя още отдалеч извадила броениците и почнала да мърмори:

— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!

Мърморела тя и се навеждала да си пасе тревица. Дивите гълъби се подплашили и хвръкнали; кацнали на едно дърво наблизо и оттам почнали да гледат лисицата и да й се чудят. И с тях тя направила като с петела и гъсока: почнала да им се кълне, че се била разкаяла, не ядяла вече месо, готвела се да иде на Божи гроб. Един от гълъбите склонил да й стане другар и тя го повела. Като минавали край гробищата, видял ги един папуняк. Той рекъл още отдалеч на лисицата:

— Със здраве, Кумо Лисо! Добър ти път! Пак си уловила един гълъб — да си нахраниш дечурлигата.

— Ууу бе, брате папунчо, защо думаш тъй? Бива ли да си грешиш душата с такива думи? Но аз не ти се сърдя, защото не знаеш, че вече от четиридесет дена не ям месо. Я ми виж броениците! Не виждаш ли, че съм тръгнала на Божи гроб — да се изповядам и пречестя? Ето, затова постя: само трева ям. Питай гълъба, и той ще ти каже! Хайде, брате, ако искаш, ела и ти с нас; ще вървим другарски, аз ще ви тегля разноските. А пък ако сме живи и здрави и ако ни е писано да се върнем, ще донесем един товар броеници и божигробски свещи — да ги даряваме на приятели и сродници.

Като чул папунякът тия сладки приказки от Кума Лиса, па видял и гълъба с нея, полъгал се и тръгнал заедно с тях. Но все му се не вярвало, че лисицата се е наистина покаяла, та вървял малко по-назад и се пазел — да не го хване водачката. Лисицата ги водила, водила, па ги отвела до дупката си.

— Хайде заповядайте, братя — рекла им тя. — Да влезем за малко вкъщи. Ще похапнем, ще си починем, па сетне — с Бога напред — ще вървим, накъдето сме тръгнали.

Влезли те вътре. Лисицата се хвърлила, та удушила гълъба, но той й се видял дребен, та се спуснала да хване и папуняка. Папунякът се спуснал да бяга, но лисицата се изпречила пред дупката и го не пущала. Той почнал да й се моли:

— Какво ще разбереш от мене, Кумо Лисо? Един залък месо съм. Моля ти се, пусни ме. Аз ще ти доведа една квачка с дванадесет едри пилета. Ще ядеш и ще ме споменуваш.

Лисицата уж хитра-хитра, но се излъгала: пуснала папуняка. А той излязъл отвън и си рекъл:

„Ах ти, лисицо проклета! Ще те наредя аз тебе! Ще видиш ти на кой Божи гроб ще те пратя: или ще умра, или ще ти одера кожата!“

Отлетял папунякът из гората и почнал да мисли какво да направи на лисицата. Както си седял на едно дърво, видял, че под сянката му лежи един хрът. Слязъл папунякът; хрътът бил заспал; почнал да го буди.

— Стани, хръте, стани, че лисица те чака!

Но на хръта се не ставало. Папунякът пак рекъл:

— Стани, хръте, стани, че лисица те чака!

Кучето се помръднало, па рекло:

— Защо ме будиш, папунче, не видиш ли, че съм болен?

— Болен-здрав — рекъл папунякът, — ставай! Ще те отведа при дупката на една лисица — да я уловиш и да се нагостиш. Искаш ли?

— Искам — казал лениво хрътът. — Как да не искам? Но не мога да стана от пуста болест. Краста ме е налегнала, та все на спане ме избива. А съм гладен, гладен — умирам от глад. Но нямам сила да се домъкна до дупката и да уловя лисицата. Излекувай ме, па после!

Хвръкнал папунякът да търси начин как да изцери хръта. Ето ти, че се задал един коняр, който карал по пътя коне, натоварени с дървено масло в мехове. Вървял и си карал конете по пътя. Папунякът кацнал на един мях и се спотаил. Конярят махнал да го пропъди, а папунякът седи и не хвръква.

„Ето ти тебе късмет! — рекъл си конярят. — Ще хвана това папунче и ще го занеса на момчето ми — да му се радва. Види се, че птичето още не може да лети, затова не бяга.“

И той посегнал да го хване, но папунякът подхвръкнал и кацнал на втори мях. Конярят обиколил от другата страна и пак издебнал птичето, но то и сега хвръкнало. От мях на мях, то все подхвръквало и лъгало коняря, а той тичал подире му, дано го улови. Той посегне, папунякът хвръкне и кацне по-натам, пак посегне конярят, птичето пак подхвръкне. Най-сетне човекът се ядосал, та замахнал с тоягата си да го пребие; но папунякът не бил глупав да стои на меха; той хвръкнал, а мехът се пукнал и маслото изтекло. Тогава папунякът отлетял при хръта и го довел да се изтъркаля в маслото — за да му мине крастата. И наистина, кожата на кучето омекнала, а краката му се отпуснали, но било гладно, та нямало сила да тича.

— Ти седи тука, край пътя — рекъл му папунякът, — а аз ще ти намеря нещо да хапнеш.

И той полетял пак. На пътя видял, че върви една жена и носи на главата си погача; тя отивала на гробищата, да раздава за Бог да прости. Пред нея вървяло едно детенце. Папунякът повикал хръта, па му казал да върви след жената и щом тя остави погачата, той да я изяде. Хвръкнало птичето и кацнало на пътя, малко пред детето, па почнало да ситни и да подскача. Навело се детето да го хване, но папунякът подхвръквал и кацнал малко по-натам. Задебнало детето след него — тук да го хване, там да го хване, папунякът все бяга и се не дава. Разплакало се онова дете и почнало да дума на майка си:

— Мамо ма, хвани ми това папунче!

— Я върви напред! — викнала майка му. — Как пък няма да се спра сега насред пътя — папуняци да ти ловя!

Но то се разплакало още повече и не давало мира на майка си. Като видяла, че детето няма да се умири, тя оставила наземи погачата и се емнала да лови птичето. Тук да го хване, там да го хване — то все подрипвало и подхвръквало, а хрътът вече изял половината погача. Папунякът ситни и подскача, жената дебне да го хване, а хрътът яде ли, яде. Като видяло птичето, че кучето се е наяло, хвръкнало, та се не видяло. Върнала се жената ядосана да си вземе погачата, гледа — няма ни погача, ни нищо, хрътът изял дори и трохите.

Като си отминала жената с детето, папунякът прилетял при хръта и го повел към лисичата дупка. Стигнали там, хрътът се притаил пред дупката, а папунякът извикал:

— Излез, Кумо Лисо, че ти водя квачка с дванадесет пиленца!

Лисицата се излъгала, та излязла, а хрътът я хванал и разкъсал. Ял, ял — докато я изял; останала само опашката. Папунякът взел лисичата опашка и си направил от нея шапка: затова и до ден-днешен папуняците имат на главите си китка от пера като лисича опашка.

Кулата при двете реки

Имало един цар. Той си имал трима синове. Когато наближило време да умира, разделил цялото си царство на три — на всеки син по един дял. А понеже двамата по-големи били женени, той завещал на най-малкия, освен дела от царството, една сабя, един кон и едно наметало.

Когато благославял на смъртния си час синовете, той казал на най-малкия:

— Умирам, синко, и те моля да живееш добре с братята си: в мир и обич да живееш. Те си имат булки и домове, а ти си ерген, та твой дом е моят дом. Затова ти давам тая сабя, тоя кон и това наметало. В тях се крие чудна сила. Насочиш ли сабята срещу някого и кажеш: „Умри!“, тоя човек веднага пада мъртъв. Заметнеш ли се с наметалото, ставаш невидим за хората. А пък тоя кон, който ти давам, и по земята тича — и по облаците лети, по-бързо от вятър.

Като изрекъл тия думи, царят издъхнал. Събрали се синовете и разделили каквото било останало от бащата. Само най-малкият не искал да вземе дял от баща си; той казал на братята си да си разделят и неговото:

— Не ща друг дял. Стигат ми сабята, конят и наметалото. Вие живейте тука и владейте, както е владял баща ми, а за мене няма късмет в тая земя: в друго царство ще ида да си търся късмета.

И той тръгнал.

Вървял, вървял, срещнал го един човек и му рекъл:

— Добра среща, юначе! Отде си и накъде си тръгнал?

— Отивам да си диря късмета. А ти накъде?

— И аз съм тръгнал да си търся късмета.

— Щом е тъй, да вървим заедно. Имаш ли някакъв занаят?

— Имам — отвърнал оня: — затворя ли си очите, веднага познавам къде какво има — и къде какво се върши. А ти, побратиме?

— Аз съм царски син, нямам занаят. Знам само кон да яздя и сабя да въртя.

Тръгнали. Вървели и си приказвали.

Ето че ги срещнал по едно време трети човек: и той бил тръгнал да си търси късмета. Тоя човек умеел да плува във водата като риба: издън морето можел игла да извади. И с него се побратимили.

Тръгнали тримата. Вървели, що вървели, ето че срещнали четвърти. И той бил тръгнал да си търси късмета.

— Знаеш ли някакъв занаят? — попитали го те.

— Знам — отвърнал той. — Аз съм силен в носенето: ако ще и десет души да ми се качат на гърба, носвам ги през девет планини.

Побратимили се и с него, и четворицата тръгнали заедно. Вървели, вървели, дошли до едно царство, дето се водела война. Стигнали в столицата на царството и там, като седнали в една странноприемница да вечерят, научили се, че войските на тоя цар, в чието царство били, отстъпвали победени.

Като чул това царският син, рекъл на тримата си побратими:

— Ех, да се паднеше на мене да се бия с оня цар, бих му надвил, па нека е силен колкото иска!

Чули хората тия думи и отишли, та казали на царя. Царят веднага пратил да извикат юнака.

— Истина ли си казвал, юначе — запитал го той, — че можеш да победиш оня цар, който се бие с мене?

— Истина — отвърнал юнакът.

— Ако се наемаш да го надвиеш, ще ти дам всичко, каквото пожелаеш. Наемаш ли се?

— Наемам се, царю честити.

Щом излязъл из двореца, юнакът яхнал коня, покрил се с наметалото и полетял срещу вражата войска. Когато срещнал войските, изтеглил сабята, насочил я срещу тях, па рекъл: „Умрете!“ — И всички нападали като отсечени класове.

Царят много се зарадвал, като чул за победата, и рекъл на юнака:

— Синко, ти ми направи голямо добро. И аз ще трябва с нещо да ти се отплатя.

— Нищо не ти ща, царю честити.

— Не може! — казал царят. — Аз съм цар и искам да ти се отплатя с каквото мога. Три дъщери имам: избери си която искаш — ще ти я дам за жена, та да станеш царски зет, а пък като умра, ти ще зацаруваш на мое място.

Юнакът рекъл:

— Не може, царю честити. Имам по-стар побратим, а той е неженен, та ми се не ще да го преженвам.

Царят му казал:

— Викни го, нека дойде!

Тогава юнакът отишъл в странноприемницата и повикал оня от своите побратими, когото срещнал пръв. Отвел го в двореца. Царят го оженил за най-голямата си дъщеря, а на царския син рекъл:

— Ти си избери едната от останалите две дъщери. У нас е такъв обичаят, че двама братя могат да бъдат баджанаци.

А юнакът рекъл:

— И това не може, царю честити. Имам по-голям побратим: и него не смея да преженвам.

— И него доведи! — казал царят.

Затекъл се юнакът и повикал оня от побратимите си, когото срещнал втори. И него отвел в двореца. Царят му дал втората си дъщеря, а на царския син казал:

— За тебе остана, юначе, най-малката ми дъщеря. Па и ти си най-малък от тримата братя, та ще си бъдете лика-прилика.

А царският син рекъл:

— Отде знаеш, че сме трима? Не сме трима братя: четирима сме; има още един побратим по-голям от мене, и той е неженен. И него не ми дава сърце да преженя.

— Де е той? — запитал царят. — Я доведи и него!

Царският син довел и третия си побратим — и царят му дал най-малката си дъщеря, а на юнака рекъл:

— За тебе вече не остана, синко, дъщеря, но аз искам да те имам като син: ще ти дам половината си царство, та да управляваш заедно с мене.

Но юнакът казал:

— Не ща, не ща. Сърцето ми е пълно, царю честити, и с това, че ожених тримата си братя. А аз ще тръгна да си търся късмета: па — дето е рекъл Бог!

Тръгнал юнакът пак по света. Вървял, вървял, отишъл в друго царство, па свърнал по един мрачен и кървав път.

— Тука ще да ми е късметът — рекъл си той.

Всички, които го виждали, че върви по тоя път, му казвали да се върне назад.

— Хей, момко — думали му те, — който тръгне по тоя път, умира. Никой не се е върнал.

— От какво умират ония, които тръгват по тоя път? — питал ги той.

А те му отвръщали:

— От Кара-Стефана. Там е Кара-Стефана, самодива, хубавица ненагледна: когото погледне, отведнъж пада мъртъв.

— Тук ще да ми е късметът — рекъл на себе си юнакът и си продължил пътя.

Яздил, яздил — и що да види: тук човек умрял, там човек умрял, а по-нататък — мъртъвци на купища. Продължил пътя си юнакът, възседнал коня и стигнал до едно равно място. Отляво и отдясно течели две дълбоки реки, а между тях се издигала на стръмна скала висока бяла кула. Като приближил юнакът до това място, конят му рекъл:

— Измий си лицето в едната река, после — в другата, за да не умреш, като те погледне Кара-Стефана!

Юнакът се измил първом в едната река, а сетне в другата, качил се на коня и се запътил към голямата бяла кула. Възвивал, възвивал с коня по пътеката около кулата, додето стигнал до вратата. Оттам излязла една девойка — много хубава и с такива чудни очи, че когото погледнела, умирал от шемет. Тя била Кара-Стефана. Щом го видяла, заплакала и рекла:

— Юначе, юначе! От колко време Кара-Стефана чака да дойде в кулата юнак за нея, да й бъде лика-прилика, та да не живее сама! И мнозина идваха насам, но когото погледна, все мъртъв падаше. Ти едничък дойде до вратата на кулата: гледам те, а ти дори хубостта ми не виждаш. Отде си и накъде си тръгнал?

Тогава царският син отвърнал:

— Честита хубавице, аз съм царски син. Колкото братя имах, все се изжениха, само за мене мома не се найде. Тръгнал съм да си търся късмета и нещо в сърцето ми казва, че тук ще го намеря.

Самодивата погледнала юнака — хубав, напет и силен, па рекла:

— Къде другаде ще се луташ да си дириш късмета? От тоя късмет по-добър няма да намериш: една е Кара-Стефана, по нея толкова мъже са загинали — и още толкова бълнуват ден и нощ за нея! Вържи коня, па ела в кулата!

Когато влезли в кулата, сякаш слънце огряло юнака: толкова били хубави чертозите, през които го повела самодивата. Като седнал с нея на трапезата, царският син й казал отде е и къде е ходил, а тя му рекла:

— И аз съм сама-самичка. От толкова време жив човек не е идвал при мене. Омръзна ми тая самотност: ако искаш, остани тук — да живеем заедно.

И той я послушал. Много му се харесала самодивата, та останал да живее с нея.

Няколко дена наред юнакът никъде не излизал, но сетне му досадило да седи все вкъщи, та тръгнал по лов из гората, която начевала близо до кулата. Неведнъж отивал лов да лови, ала все се връщал с празни ръце. Запитала го Кара-Стефана защо не може да си хване лов, а той й рекъл:

— Право да ти кажа, от тебе не мога. Видя ли лов и се прицеля, тъкмо когато трябва да опъна лъка, за да пусна стрела, дойде ми на ум за тебе, ръката ми трепне и стрелата отиде накриво.

Тогава самодивата му казала:

— Щом е тъй, вземи ей тоя пръстен, който носех досега на ръката си; когато ти дойде на ум за мене, погледни в пръстена: веднага ще ме забравиш, ръката ти ще бъде сигурна и ще можеш право да се прицелиш.

Той си турил пръстена на ръката и тръгнал по лов. Видял един глиган, прицелил се с лъка, пуснал стрела и го убил. По пътя зърнал на едно място кладенче. Водата бликала от кладенчето и пак се връщала, та потъвала подземи. Юнакът се навел да си измие ръцете и да се напие. Както се мил, паднал му пръстенът от ръката — и право в кладенчето. Търсил го, ровил с пръсти по дъното, но напразно: не можал да го намери. Най-после си рекъл:

— Бива ли пък толкова труд за един пръстен? Ако й е толкова за пръстена — и два, па и три ще й купя!

И си тръгнал. Ала по пътя се размислил и скръб му налегнала сърцето. Влязъл вкъщи натъжен и угрижен.

Жена му го видяла, че е нещо невесел, и го запитала:

— Как така ти друг път лов не хващаш и пак се връщаш при мене весел, а сега хем си убил глиган, хем си нажален? Да не ти се е случило нещо?

А той й казал:

— Как няма да съм нажален? Нали изгубих пръстена, който сне от ръката си, та ми го даде!…

Самодивата заплакала и рекла:

— Ех, още когато ти дойде пред вратата на кулата и аз реших да се оженя за тебе, нещо ми рече на сърцето, че дотук ще ми бъде силата…

За да я утеши, юнакът й казал:

— Недей плака за един пръстен: аз ще ти купя друг, от него по-хубав!

А тя отвърнала:

— Може да не беше хубав тоя пръстен, ала в него ми беше силата. От майка ми беше дар. Когато го носех на ръката си, когото и да погледна, все мъртъв падаше. А сега потъна пръстенът, потъна и силата на Кара-Стефана.

Тая вода, в която потънал пръстенът, минавала подземи по тръби чак до двореца на един цар, който отдавна искал да вземе Кара-Стефана за жена, но тя не го искала. Няколко пъти той пращал войски да я грабнат и да я отнесат от кулата в двореца му насила, но щом самодивата ги погледнела — те падали мъртви. Той знаел, че силата на Кара-Стефана е в пръстена, който носи на ръката си. По тръбите пръстенът стигнал чак до кладенеца в царския двор. Една заран слугите извели конете на царя да ги напоят на коритото. Извадили вода от кладенеца и намерили във ведрото самодивския пръстен. Отнесли го на царя, а той, щом го видял, познал го. Дал богат подарък на слугите и възрадван казал:

— Това ми и трябваше! Нали дойде у мене силата на Кара-Стефана, и сама тя ще дойде: тя отива там, където е пръстенът й. Всичко ще даде, за да си вземе пръстена.

Чакал царят да отиде при него самодивата, но тя все не отивала да си иска пръстена. Тогава той пратил войници да я грабнат и доведат при него. Войниците се задали по пътя, който водел към двете реки. Самодивата ги видяла още отдалеч и почнала да плаче. Притекъл се на плача й царският син и я запитал защо плаче.

— Как да не плача? — рекла през сълзи Кара-Стефана. — Ония, които вървят насам по пътя, или ще ме убият, или ще ме грабнат; но ти къде ще се денеш? За тебе плача, не за себе си!…

А той й рекъл: — Да не те е грижа! Не бой се: щом наближат, извикай ме по име!

Като казал това, юнакът се загърнал с наметалото, яхнал коня и си запасал сабята. Наближили войниците, Кара-Стефана извикала мъжа си, а той се спуснал по пътя да срещне враговете. Всички умъртвил с вълшебната сабя; оставил жив само един от тях, вързал му ръцете на гърба и му казал:

— Иди при вашия цар, та му кажи: „Кара-Стефана се е омъжила за един юнак — толкова силен, че всички, които бяха с мене, изби, но пак не можа да му се насити ръката. Той ми поръча да ти кажа — да пратиш срещу него цялата си войска, та дано тогава да му се насити ръката!“

Отишъл войникът и разказал всичко на царя. А оня много се разгневил и рекъл:

— Каква е тая работа: един човек може ли да избие толкова войска? Та вие без ръце ли бяхте — да се дадете да ви избият?

И той събрал още по-голяма войска и я пратил да убие юнака, па да му доведе Кара-Стефана. Когато приближили към двете реки, целият път почернял от войници. Видяла ги отдалеч самодивата и отново се разплакала. Запитал я пак юнакът защо плаче.

— Как да не плача? — рекла тя. — Погледни каква силна войска иде срещу мене: колкото е на гората шумата, толкова войници е пратил оня цар — тебе да убият, а мене да похитят. Ти изби ония, които дойдоха по-рано. Не съм те и питала как успя да ги избиеш, но тия сега са толкова много, че и десет юнака като тебе не ще могат нищо да им сторят.

— Не бой се! — утешил я отново юнакът. — Щом наближат, и на тия ще видиш силата — като на предишните. Само ме извикай по име.

И той се стегнал като по-рано. Като си чул името, полетял с коня към войската, насочил сабята си към войниците, па рекъл: „Умрете!“ — И те всички паднали мъртви.

Разбрал оня цар, че със сила не ще може да грабне Кара-Стефана, та решил да се опита с хитрост. А много му се искало да се ожени за нея: едно, че била хубавица, каквато втора нямало, и друго — че му било предречено: ако се ожени за нея, и на осемдесет години да е, ще се подмлади, като че ли е на двадесет години. А той бил вече на шестдесет години, та му се много искало да се подмлади. Чул царят, че има някъде в царството му една прочута магьосница. Пратил хора да я повикат. Дошла вещицата и той я запитал ще ли може я с магия, я с хитрост да му доведе самодивата.

— Мъчно е — рекла бабата, — но ще се опитам. Ти трябва само да ми приготвиш един голям кюп, колкото да могат да седнат в него двама души. Другото е моя работа.

Царят веднага поръчал на грънчари да направят кюп, какъвто искала магьосницата. Дали кюпа на бабата, тя направила магия, влязла в кюпа, седнала вътре и прошепнала:

— Стани, кюпе, та иди в тая и тая гора, под която се лъчат двете дълбоки реки!

И кюпът веднага се вдигнал, та полетял като орел и се спрял в гората, дето имал обичай да отива по лов царският син. Бабата гътнала кюпа на една страна и излязла из него, а върху му натрупала листнати клони и трева. Минало се, що се минало — задал се юнакът, който бил тръгнал по лов. Бабата излязла на пътеката, дигнала престилка и почнала да бере в нея гъби, коприва и ягоди. Той дошъл при нея, запрял се и я попитал:

— Добър ден, бабо! Какво правиш в тая гора?

Тя му отвърнала:

— Ех, синко! Какво да правя? Нямам си нигде никого, сама съм останала на света — без син, без дъщеря. Нали видиш: бера коприва и гъби, да сваря чорба, та да хапна.

И продължавала да бере и да охка. Момъкът я гледал, гледал, па я съжалил. Току й рекъл по едно време:

— Бабо, и ти си сама, па и ние с моята булка сме сами. Ей в оная голяма кула живеем. Ако искаш, ела с мене — да живееш при нас. И на булката ще помагаш, колкото ти сили държат, па и за хляба си няма да се грижиш!

Бабата се разплакала и му рекла:

— Ех, синко, Бог да ти позлати устата за тия добри думи! Ако искате да ми направите това голямо добро — да не се мъча и да не гладувам, да се не лутам по тия пущинаци, много харно ще сторите.

Тръгнала тя с него, та отишли в кулата. Кара-Стефана изгледала изпърво бабата накриво и запитала мъжа си:

— Каква е тая баба, що ми водиш?

Ала той й разказал как видял бабата в гората, че бере коприва, гъби и ягоди, как му дожаляло за нея и как й предложил да дойде да слугува у тях за един хляб. Тогава Кара-Стефана отвърнала:

— Щом е така, нека остане да помага; ще има хляб и за нея. Да става, каквото ни е писано!

Тя рекла: „Да става, каквото ни е писано!“ — защото нещо й казвало в сърцето, че тая баба не е добра, но нали самодивата си била изгубила силата, откак потънал пръстенът, тя вече не можела да познава хората — кой какъв е. И бабата останала у тях да слугува; тя угаждала във всичко на Кара-Стефана и самодивата почнала да я обиква. Един ден, когато мъжът бил по лов, магьосницата попитала господарката си:

— Невесто, тоя момък нещо роднина ли ти е?

— Мъж ми е — отвърнала самодивата.

— Ааа, мъж! — рекла бабата. — Трябва да е голям юнак.

— Юнак е — казала Кара-Стефана. — Един цар беше пратил срещу мене войска — колкото е на гората шумата. А той изби цялата войска.

— Така ли? — зачудено викнала бабата. — Ами, като ти е мъж, верен ли ти е?

— Верен ми е — казала самодивата. — Веднъж му бях дала пръстен, а той го изгубил, като си миел ръцете на извора. От мене повече жали и тъгува по загубата.

— Еее, като ти е верен, защо не ти каже къде му е силата?

— Не ми е казал — рекла Кара-Стефана, — ала и аз още не съм го питала.

— Ето — рекла й бабата, нали ти казвам аз, че не ги е верен! Да ти беше верен без да го питаш, щеше да ги каже. А щом не ти е казал, кой знае на коя е дал твоя пръстен, а пък тебе лъже, че го е изпуснал в извора!

Като чула тия думи, на Кара-Стефана се свило сърцето. Вечерта, щом се прибрал мъжът й от лов и отишли да си легнат, тя го запитала къде му е силата. Той не рачил да й каже, но тя настояла.

— Щом не ми казваш къде ти е силата — рекла му тя през сълзи, ти не си ми верен. Кой знае на коя си дал пръстена, що ти бях дала от ръката си, а пък тогава ме излъга, че бил паднал в извора.

Юнакът й рекъл тогава:

— Това ли ти била мъката! Щом питаш, да ти кажа: силата ми е в сабята, която ми подари моят баща на умиране. Тя е магьосана сабя: щом я насоча срещу някого и река: „Умри!“ — той умира. Там ми е силата.

А в това време бабата стояла отвън до вратата и подслушвала. Говорили, що си говорили мъжът и жената, па легнали да спят. А вещицата ги издебнала, додето спали, открехнала вратата, вмъкнала се на пръсти в стаята, изтеглила сабята на юнака и я насочила към гърдите му. Сетне рекла: „Умри!“ — И той умрял. Като видяла, че не диша вече и че сърцето му не тупка, тя излязла навън, хвърлила сабята в едната река, а в другата — ножницата й, па се върнала в кулата и си легнала.

На сутринта бабата станала рано и почнала да мете из къщи. Станала и Кара-Стефана. Князът още спял. Дошъл обяд, той все не ставал. Минал обяд — и бабата запитала самодивата:

— Да не ти е нещо болно момчето, невесто? Обяд мина, а то не е станало още.

— Успал се е — отвърнала спокойно Кара-Стефана. — Уморен беше снощи: цял ден лов е гонил по гората, па и снощи до късно седяхме, та приказвахме. Не си е още отспал.

Чак когато слънцето превалило към заник, Кара-Стефана влязла в стаята и повикала мъжа си по име; той не се обадил. Приближила се, побутнала го: не мръднал. Отвила го — и какво да види: той лежи мъртъв, студен — вкочанял. Викнала да плаче самодивата, кулата зацепила от плач. Притекла се бабата, и тя се престорила на скръбна, заплакала и занареждала — колкото за лице. Цяла нощ Кара-Стефана плакала и се тръшкала от мъка и жал. На заранта бабата почнала да я теши:

— Хайде стига, невесто! И главите да си откъснем от скръб, той няма да стане. Умрял — умрял: Божия воля било, та така станало.

Но Кара-Стефана не можела да се утеши. Тя все плачела и нареждала. А бабата й думала:

— Стига, стига! Ако толкова го жалиш, ще си затриеш от жалби живота. Хайде да излезем за малко по гората — да се разтушиш. Хайде, стига плака!

Излезли по гората. Ходили насам, ходили натам, а по едно време завалял силен дъжд. Къде да се укрият от дъжда? Кулата била далеко, гъсти дървета наоколо нямало. Бабата отвела Кара-Стефана при кюпа и влязла вътре. Влязла и самодивата. Тогава бабата прошепнала:

— Хайде, кюпе, дигни се, та ни отнеси в онова царство, отдето си дошъл!

И кюпът полетял като орел, та ги отнесъл всред царските дворове.

Като видял Кара-Стефана, царят много се зарадвал. Той дал на бабата голяма награда, па наградил от радост и грънчарите, та дори и чираците им. После отвел Кара-Стефана в двореца и я попитал иска ли да се венчае за него. А тя рекла:

— Какво да правя? Сега съм в твои ръце. Види се, че е било орисано — твоя жена да бъда. Да се венчаем, но преди това четиридесет дена сватба да правим, а после да ми върнеш пръстена, та чак тогава ще склоня да ти стана жена.

Царят весело отвърнал:

— То се знае. Аз съм цар — и ако не празнувам сватба повече от другите — срам за мене!

И той поканил всички царе и крале, що имало по околните земи, всички царедворци, хора от царско коляно, учени, войводи и още много народ: събрали се толкова гости, че нямали брой. И сватбата продължавала цели четиридесет дена.

Дошли на сватбата и тримата побратими на царския син. Седнали на трапезата и почнали да си приказват. От дума на дума, дошло им на устата и за оня юнак, който едно време ги оженил.

— Помните ли — запитал един от тримата — оня момък, който ни доведе и ни направи царски зетьове, та сега се веселим и живеем толкова хубаво? Той все казваше, че е царски син: дали знае някой от вас какво е станало с него? Уж тръгна късмета си да търси, а пък оттогава нищо не се чу за него.

— Да ви кажа, братя — рекъл оня, който, щом си затвори очите, узнавал къде какво има и къде какво става, — нашият побратим е много пострадал. С измама го е магьосница убила — и сега лежи мъртъв в една висока кула. Никой няма край него, а жена му е доведена тука — и тоя цар иска тя насила да му стане жена. Какво да направим, та да му помогнем?

— Той е умрял — рекъл другият, който можел десет души да носи на гърба си. Толкова добро видяхме от него: да идем поне да го заровим. Качете ми се на гърба — да ви отнеса.

И те се качили на гърба му, той полетял и скоро-скоро ги отнесъл пред кулата. Слезли там, влезли в кулата и видели своя побратим, че лежи вкочанял на леглото. Тогава тоя, който знаел де що има, рекъл на оня, който умеел да плува като риба:

— Побратиме, спусни се в тия две дълбоки реки, дето текат под кулата: в едната лежи сабята на нашия побратим, а в другата — ножницата. Ако човек насочи ножницата към някой мъртвец и му рече: „Съживи се!“ — той ще оживее. Я ти извади сабята и ножницата — да съживим нашия побратим!

Плувецът се гмурнал в едната река и извадил сабята; гмурнал се и в другата и извадил ножницата. После влезли при умрелия, насочили ножницата към него и рекли: „Съживи се!“ — И той наистина се съживил. Станал, потрил си очите и като видял своите побратими, рекъл:

— Прощавайте, братя, че сте ми дошли на гости, а пък аз съм се успал, та не съм могъл да ви посрещна!

— А бе, брате — казали му те, — какво ти спане! Ти не си заспал, ами беше умрял. Оная баба те беше убила с твоята сабя и я беше хвърлила в реката. Оттам я извадихме и те съживихме. Я ставай да вървим, че Кара-Стефана ще се венчава с оня цар, който я искаше. Насила са я отнесли там и силом ще я венчават. Сега им е сватбата. Ето вече десет дена, откак сватба правим. Подир един месец ще бъде венчавката.

— Еее — рекъл юнакът, — ами аз какво да направя? Дали да го убия със сабята?

— Не бива — рекли му побратимите. — Сватба е, голяма безреда ще настъпи и всички ще се нахвърлят срещу тебе. Защо да се убиват толкова хора? Друго нещо да измислим.

— Лесно е — казал оня, който всичко знаел. — Ти намери една бабичка, премени я като царица, а ти се премени като нейно девойче в момински дрехи, хвани един кочияш, па отидете на сватбата като гости. Там ние ще те научим какво да правиш.

Юнакът постъпил, както му казали побратимите, но додето се приготви, додето намери баба и кочияш и додето стигнат в онова царство, минали още двадесет дена. Още десет дена оставали до венчавката, когато царицата и дъщеря й отишли на сватба. Там ги посрещнали много хубаво и натъкмили царската дъщеря до Кара-Стефана. Щом почнали да си говорят, юнакът се открил на жена си, но й казал да мълчи, за да не развали кроежа му.

Всички, които знаели, че царят ще се подмлади, очаквали да видят чудото. А побратимите рекли на юнака:

— Довечера царят ще се венчава, та тая заран ще го изведем на морето да се окъпе. Там ще заградим шатра от свила. Ти си облечи наметалото, вземи сабята и го убий, а сетне облечи неговите дрехи. Никой нищо няма да види: всички ще помислят, че царят се е подмладил.

Така и станало. Заградили шатра от свила досам водата и там влязъл царят да се къпе. Юнакът се заметнал с наметалото и станал невидим. Отишъл в шатрата, насочил сабята срещу царя, па рекъл: „Умри!“ — И царят паднал мъртъв. После му облякъл дрехите, покрил си лицето с було (такъв бил обичаят в оная страна) и се върнал с гостите в двореца. А неговите побратими хвърлили царския труп в морето. Вечерта юнакът се венчал с Кара-Стефана и си махнал булото. Гостите го видели млад, двадесетгодишен, и учудено рекли:

— Наистина царят се подмлади!

Всички събрани се зарадвали, честитили му венчило, а на Кара-Стефана — царство, поблагодарили за угощението и се разотишли. А той останал да царува с Кара-Стефана.

Тъй си намерил царският син късмета. Той пратил човек при своите двама братя да им каже, че няма да се връща да си търси дела, защото е получил по-добър дял: най-чудната хубавица и най-голямото царство.

Змейова невеста

Имало едно време двама бедни хорица: мъж и жена. Те били бездетни и много жалили, че си нямат рожба. Веднъж жената рекла на мъжа си:

— Щом не ни е било писано да си добием рожба от сърце, да намерим някое дете сираче и да го осиновим. Да си го гледаме като свое.

— Добре — казал мъжът. — Ще изляза да потърся.

Той тръгнал и решил да прибере първото сираче, което срещне. Вървял по пътя и стигнал до един мост. На моста видял момиченце, окъсано, дрипаво, че седи на един камък и си играе с едно голямо яйце. Запрял се човекът при него и го попитал кое е, отде е, има ли си баща и майка.

— Нямам ни баща, ни майка — отвърнало девойчето. — Родителите ми умряха и аз ходя да прося от врата на врата, за да се храня.

— Какво е това яйце, с което си играеш?

— Не знам какво е. Преди малко го намерих ей там на пясъка, край реката.

Мъжът казал на момичето да дойде с него у тях — да им стане дъщеря — и то се съгласило. Отишло с него. Мъжът и жената почнали да го гледат като свое; не могли да му се нарадват. Девойчето си занесло и яйцето, сложило го край огнището и заспало от умора. На сутринта, когато помайчимата на девойчето станала, що да види: край огнището ходи един малък змей! Тя се уплашила и дигнала едно дърво да го убие, но змейчето й рекло:

— Защо ще ме убиваш, мамо? Аз съм ти син. Това момиче намери вчера едно яйце край реката и го донесе, а аз се излюпих тая нощ от яйцето. Щом сте осиновили девойчето, ще трябва да осиновите и мене.

Жената събудила мъжа си и му разказала всичко. Той отишъл да види змейчето и рекъл на жена си:

— Така ни е било писано, види се, тоя змей да се роди вкъщи и ние да го отгледаме. Няма що: ще го осиновим! До вчера нямахме ни едно дете, а днес имаме две; както се грижим за едното, тъй ще се грижим и за другото.

Оттогава и змейчето станало техен син. Минали години, змейчето и момичето станали за женитба. Змеят рекъл на родителите си:

— Хайде ме оженете, та си вземете снаха — да ви шета и помага. Вие сте вече на години, сами не можете. Добре е да имате още една женска помощ.

Той казал това, защото виждал, че сестра му, осиновеното момиче, била ленива и не похващала работа: само гледала да се гизди, да ходи по хора и по седенки, да се сбира с моми и момци. Всичката работа вкъщи вършела бабичката. А змеят помагал на стареца: ходел за дърва, работел нивята, поел и косял ливадите, носел жито на воденица. Той бил много силен и работата му споряла.

Бабичката и старецът оженили змея. Минало, що минало — поискала да се омъжи и момата. И нея омъжили. Младоженецът я отвел да живее у дома му, а змеят довел своята невеста — да помага на свекъра и свекървата си. Змейовата сестра всеки ден им идвала на гости и на приказки: кой къде — тя все у майчини си на гости. Родило се на змея едно хубаво момиче: когато плачело, сълзите му ставали на злато, а когато се смеело, от устата му падали трендафили. Родило се момиче и на змейовата сестра, но то било грозно, черно, изприщено. Тя завидяла много на змейовата невеста, че си има такова хубаво дете, но си криела завистта. Един ден, като била у тях, запитала я добре ли живеят с мъжа си.

— Не мога да ти кажа рекла змейовата невеста. — Змеят ми поръча да не казвам никому нищо.

— Голяма работа! — сопнала се зълва й. — Какво има тук за криене? Грях ли е да кажеш на зълва си как живееш с мъжа си?

Нямало какво да прави змейовата невеста: за да не разсърди зълва си, тя й казала, че живее с мъжа си много добре.

— Денем — рекла тя — мъжът ми е змей и хората се боят от него; най-напред и аз се боях. Но нощем той си хвърля ризата и става човек; превръща се на хубав мъж — да ти е драго да го гледаш!

Тогава зълва й я научила да го изварди вечер, когато си съблече змейската риза, да му вземе ризата и да я хвърли в огъня.

— Изгори ли му веднъж ризата — рекла й тя, — той ще си остане завинаги човек. Така и ти ще заживееш като другите хора: стига са ти се смели, че водиш змей!

Невестата послушала зълва си. Още същата вечер извардила змея, взела му змейската риза и — право в огнището. Ала змеят усетил изведнъж болка, причерняло му пред очите и паднал от мъка. След като се свестил, той рекъл на жена си с гневен глас:

— Махни се от мене! Не искам да те виждам вече. Ти си издала тайната ми пред хора и те са те научили на тоя ум. Проклета да си от мене: да ме търсиш девет години, девет царства да минеш, да скъсаш едни железни цървули и да изтриеш една желязна тояга от скитане; и чак тогава, когато ме намериш и се допреш до мене, клетвата ще падне и аз ще те взема отново за жена!

Като рекъл това, змеят изхвръкнал из къщи и се изгубил. Тя се затекла подире му, викала, плакала, кършила ръце, но той вече не се върнал. На заранта невестата обула едни железни цървули, взела в ръце една желязна тояга и тръгнала да търси мъжа си. Ходила, питала де кого срещне не е ли виждал змея, който се е превърнал на човек, ала никой нищо не можел да й каже. Един й викал; „Иди питай вятъра: той вее навсякъде, та може да го е видял!“ Друг я пращал при месеца — него да пита, а трети — при слънцето. Тя решила да върви да пита вятъра. Вървяла, вървяла цели три години минали, додето стигне до пещерния дворец, където живеел вятърът. Посрещнала я ветровата майка.

— Добър вечер, бабо — поздравила я невестата.

— Дал ти Бог добро, булка — отвърнала й ветровата майка. — Какво дириш по тия далечни места?

— Търся крилатия змей, който се е превърнал на човек, бабо, казаха ми да питам вятъра да не би да го е видял някъде или да е чул за него. Той вее навред — и по колиби, и по дворци, и по полета, и по гори — всичко чува, всичко знае: може и него да знае къде е.

— Добре, булка — рекла ветровата майка. — Ти се скрий тук някъде, че вятърът може да те смрази: той сутрин излиза топъл-топъл от леглото, но вечер се връща измръзнал и смразява всичко живо край себе си. Като се върне, ще го питам и ще ти кажа.

Дошъл си подир малко вятърът и майка му го запитала не знае ли нещо за змея. Той отговорил, че нищо не е чувал за него, и се прибрал да спи. На сутринта ветровата майка рекла на змейовата невеста:

— Синът ми, булка, казва, че нищо не бил чувал за змея. Ти иди питай месеца: той свети отвисоко, гледа надалеко и трябва да го е видял, защото змейовете ходят повечето пъти нощем. Ала от тук до чертозите на месеца има три години път; ще трябва да минеш балкани, морета и канари, през които няма пътека. Вземи тия три златни ябълки и ги скрий; те ще ти потрябват. Вземи и тия три цветя. Ако срещнеш гора и не можеш да я минеш, изяж първия цвят: гората ще се раздвои, за да ти отвори път. Втория цвят ще изядеш, ако ти се случи да стигнеш до море: водата ще се раздели и възправи като стена отляво и отдясно, та ти ще минеш по сухо. А третия цвят ще изядеш, когато стигнеш до стръмни скали, през които няма път.

Ветровата майка показала на невестата пътя за чертозите на месеца и си влязла в пещерата, а булката тръгнала. Вървяла цяла година, докато дошла до един непроходим балкан. Додето стига око на човека, само гора се виждало; дърветата и храстите били толкова гъсто преплетени, че през никъде не могло да се мине. Змейовата невеста изяла първия цвят, отворило й се път и тя минала балкана. Пак тръгнала да върви. Вървяла, вървяла — цяла година. Минала горички, села, полета, реки, докато стигнала до морето. Тя изяла втория цвят и морето се разцепило надве; между стръмните водни стени се отворил път — и невестата минала по него. След като преминала морето, настъпила пак в полета, дъбрави и ливади, докато стигнала до едни стръмни скали — прави като стена и високи до облаците. И тук не мота да види никъде пътека. Изяла третия цвят, скалите се разцепили надве и тя минала през процепа. Тъй изтекли три години, откак невестата се била разделила с ветровата майка. Стигнала най-сетне в чертозите на месеца, изградени от прозрачни сини скали. Било среднощ, когато влязла в чертозите. Месецът не бил вкъщи. Излязла да я посрещне месечовата майка.

— Добре дошла, дъще! — рекла й тя. — Какво дириш в тия далечни места?

— Добре заварила, бабо! — отвърнала невестата. — Шест години има, откак диря крилатия змей, който се е превърнал на човек. Дали не го знаеш де е?

— Не съм чувала за него — рекла й месечовата майка. — Почакай да се върне месецът: него ще питам. Ти се скрий, защото той излиза вечер весел, но заран се прибира много ядовит и може да разкъса човека. Той свети цяла нощ: все ще да е слушал за змея от звездите, ако не го е виждал. Скрий се, па — като го запитам — ще ти обадя!

Върнал се на заранта месецът и майка му го попитала не знае ли де е змеят. Ала той бил много разгневен и троснато отвърнал, че нито го е виждал, нито го е чувал. Надвечер месецът излязъл из чертозите и майка му повикала невестата. Казала й, че синът й не знаел нищо за змея.

— Той свети нощем — рекла месечовата майка, а щом змеят се е превърнал на човек, той ходи денем, та месецът не може да го види. Я ти върви при слънцето; него питай! То свети цял ден и пуща люлки по цялата земя: негли ще да е видяло змея.

И тя показала на невестата пътя за към двореца на слънцето; освен това дала й една златна хурка и й поръчала да я скрие, че ще й дотрябва с време. Невестата тръгнала. Пътят бил равен. През много царщини минала тя; пак вървяла три години, докато стигне до слънчовия дворец. Там стигнала надвечер. И слънцето не си било вкъщи; посрещнала я майка му.

— Добър ден, бабо — рекла змейовата невеста.

— Дал Бог добро, дъще — отговорила й слънчовата майка. — Какво правиш тука?

— Дошла съм да те питам дали не знаеш къде е крилатият змей, който се е превърнал на човек. Слънцето, като грее отвисоко и цял ден гледа нашироко, все трябва да го е видяло някъде.

— Не знам, дъще — рекла слънчовата майка. — Синът ми може да го е видял. Ще го питам. Но ти се скрий тука някъде, защото слънцето ще дойде сърдито, та може да те изгори.

Невестата се скрила в избата на двореца; минало-неминало един час време, и слънцето си дошло — сърдито, разлютено. Майка му го попитала за змея, а то й рекло:

— Виждах го. Змеят тегли от женска уста и страда от женски ръце. Той се е оженил за царската дъщеря в едно царство и сега царува там.

На сутринта слънцето си отишло рано-рано, а невестата излязла от избата. Слънчовата майка й казала, че змеят се бил оженил за царската дъщеря в еди-кое си царство и там царувал.

— Защо търсиш змея? — попитала тя невестата.

— Мъж ми е отвърнала тя. — Аз му изгорих ризата, затова ме прокле девет години да го диря, през девет царщини да мина и да го намеря, след като скъсам едни железни цървули и се изтрие от лутане желязната ми тояга. Ето, че цървулите ми се прокъсаха, тоягата ми съвсем окъся, а мъжа си не съм още намерила. Ако се докосна до него, той ще ме вземе отново за жена.

— Скоро ще го намериш, булка — рекла й слънчовата майка. — Царството, дето царува змеят, не е далеч. Но как ще се доближиш до него, когато жена му е зла и ревнива: на никоя жена не дава да влиза в двореца — и не само да се допре до мъжа й, ами дори и да го види? Ти ето какво ще направиш. Вземи това златно птиче: то знае да пее толкова хубаво, че всеки се унася, като го чуе, и му се иска все да го слуша как пее. Ще отидеш в столнината на змея, дето е дворецът му. Ще се изправиш пред вратите на двореца и ще почнеш да подхвърляш трите златни ябълки. Царицата ще те види и ще поиска да ги купи. Ти й кажи, че ще й ги дадеш, ако те пусне да пренощуваш на стълбата в двореца. Тя ще се съгласи, защото очите й ще останат в ябълките. Като преспиш на стълбата, на заранта ще извадиш златната хурка и ще почнеш да предеш. Царицата пак ще те види и ще поиска да й продадеш хурката. Ти ще й кажеш, че и нея не даваш за пари, ами ще й я дадеш, ако те пусне да пренощуваш пред вратата на царската стая. Тя пак ще се съгласи. На другата заран ще извадиш златното птиче. То ще запее и що има човек в двореца — все ще дойде да го чуе. Всички ще бъдат толкова обаяни от песента на птичето, че никой няма да те види как ще се допреш до царя.

Невестата взела златното птиче, скрила го и тръгнала за онова царство. Стигнала в столнината и всичко станало тъй, както била казала слънчовата майка. Когато се приближила до двореца, железните цървули вече съвсем се скъсали, а тоягата се изтрила чак до дървото. Невестата почнала да подхвърля трите ябълки нагоре и да ги лови. Те светели надалече — и царицата ги съзряла от прозореца на двореца. Тя излязла и попитала жената продава ли златните ябълки.

— Не ги продавам — рекла змейовата невеста.

Царицата й обещала много пари, но жената не ги давала. — Ако много ти харесват — рекла й тя, — ще ти ги дам, но искам да ме пуснеш една нощ да преспя на стълбите в двореца. Казват, че който пренощува на стълбите в някой дворец, сънувал хубави сънища.

— Добре — съгласила се царицата, — нощувай тая вечер.

И тя взела ябълките, а жената легнала на стълбата. Когато на сутринта царицата се събудила и запитала там ли е още оная жена, казали й, че седи на стълбата и преде със златна хурка. Тя отишла да я види. Очите й останали в хурката: толкова била хубава. И нея поискала да купи, ала жената не я продавала. Пак й давала пари връз пари, но оная не скланяла. Най-сетне змейовата невеста рекла:

— Ако толкова много ти се иска да предеш с тая хурка, да ти я дам, само че искам да ме пуснеш една вечер да спя пред вратата на царската стая. Чувала съм да казват, че който преспи пред царската стая, виждал насъне какво ще му се случи.

— Хубаво — рекла царицата, — преспи тая нощ!

Невестата й дала хурката и вечерта легнала пред вратата на царската стая. На заранта, преди още да станат царят и царицата, змейовата невеста извадила златното птиче из пазвата си. То почнало да пее. Песента му била много хубава — толкова хубава, че всички царедворци, слуги и стражи се стекли да слушат. Стълбата, дето водела за към царските чертози, се изпълнила с хора. Птичето пеело за горите, за ручеите, за поляните с цветя, за звездите, за орачите по нивята, за бистрите кладенци и за облаците, които се оглеждат в тях. За каквото пеело птичето, всички го виждали пред себе си. Забравили се, че са в двореца: пренесли се в ливадите и горите, в полята и дъбравите. Чули песента и царят, и царицата. Тихо открехнали вратата и най-напред подали глави, а сетне неусетно излезли и се спрели досами жената, която държала чудната птичка. А птичето още пеело. И тъкмо когато всички били унесени в песента и стоели неподвижно, замръзнали от обаяние, невестата се приближила до царя и го прегърнала. В това време птичето хвръкнало и кацнало на прозореца, а царицата се спуснала да го гони. То почнало да се вие, хвърчейки в кръг под прозореца, и тя се навела да го улови, но то не се дало. По едно време царицата посегнала с ръка толкова живо, че се килнала от прозореца и паднала долу мъртва, а птичето отлетяло в двореца на слънцето. Царят рекъл на невестата:

— Простена да бъдеш отсега!

И я прибрал в двореца.

Оттогава те двама си заживели честито, както приляга на мъж и жена. Но невестата почнала да тъжи за детето си, което не била виждала цели девет години. А в това време свекърът й и свекърва й били умрели, та момичето се прибрало при сестрата на змея. Ала тя го мразела, че е по-хубаво от нейното, и не можела да намери мъки, с които да го мъчи: пращала го на воденица и на извор за вода — посред нощ, на нивата — всред зима. Момичето все плачело, а сълзите му капели и се обръщали на злато; и колкото повече плачело то, толкова повече се радвала мащехата, която прибирала златото. Но понякога момичето се и засмивало — когато си играело с децата или когато чуело някоя добра дума от своя побащим; тогава от устата му падали едри червени трендафили.

Един ден змейовата сестра чула в селото, че глашатаят вика — всички, които имат момичета от осем до десет години, да ги доведат в царския дворец: царят искал да ги види. Там щяло да има богато угощение и на всяко момиче царят щял да даде по десет жълтици. Жената още същия ден повела със себе си двете момичета, защото била ненаситна за пари. Водила ги, що ги водила, стигнали до едно поле, цяло обрасло в тръни. Там змейовата сестра се замислила. „Ако отведа и двете момичета в двореца — рекла си тя на ума, ще сгреша. Царят може да иска да си осинови момиче: той ще вземе по-хубавото, а моето ще върне. Най-добре ще бъде да оставя братовото си момиче в тръните, а да заведа нашето.“ И тя извадила очите на момичето, за да не намери пътя към двореца, оставила го в тръните, а своето повела към града.

Момичето се лутало по трънестото поле и плакало, защото било босо, па и сляпо, а тръните го бодели. Навред, отдето минело, по пътя капело злато. Един овчар си пасял тоя ден стадото някъде по онова поле и видял златото — на малки купчини разхвърляно между тръните — и почнал да го събира. Тъй тръгнал овчарят по дирите на сляпото момиче и го видял на едно място — паднало от умора и болки и разтикано. Пред него се бил струпал цял куп злато. Той му се обадил и го запитал чие момиче е, отде иде, как е изпаднало там. Детето му казало, че е сираче; мащеха му го била повела при царя — че искал да го види, но по пътя й хрумнало нещо, та му извадила очите и го оставила да се лута в тръните. Овчарят прибрал детето при себе си през деня, а вечерта го повел към дома си. Стигнали в селото, където живеел овчарят; жена му била зла; тя още отдалеч — като видяла, че мъжът й води сляпо момиче, — почнала да му крещи:

— Не те ли е грях да водиш това дете при нас да гладува? Много имаме за себе си, ами и него ще храним! Я го отвеждай скоро, отдето си го довел!

Момичето се разплакало от жал — и от очите му почнали да капят едри сълзи, които се обръщали в злато. Като видяла овчарката това, силно се зарадвала и рекла:

— Жив да си ми, мъжо, че доведе това момиче — да ни бъде разтуха! А туй, що казах преди малко, беше на шега.

Тогава на момичето станало много драго, то се засмяло — и от устата му почнали да капят едри трендафили.

— Сбирай, сбирай, мъжо! — рекла зарадвана овчарката. — Виж, какви са едри и миризливи: ще вървим да ги продадем в града. Такива трендафили никъде няма.

А когато овчарят показал на жена си торбата, която бил напълнил със злато, като ходил между тръните, нейната радост нямала край. Тя нагостила момичето добре и му постлала да спи край огнището. То пръв път заспало честито и спокойно; на душата му било толкова весело, че цяла нощ се усмихвало в съня си — и на постелката се натрупал голям куп трендафили. На другия ден и в село дошъл глашатай да вика: „Която майка има девойче от осем до девет години — да го отведе при царя на угощение.“ Овчарят и овчарката се питали един друг какво да правят. Ако отведат момичето, царят може да го хареса и — като чуе, че е сираче — да им го вземе; ако ли не го отведат, хората може да кажат, че са го скрили, та царят да ги накаже. Мислили, мислили, най-сетне жената рекла на овчаря:

— Мъжо, ти отведи момичето, па кажи, че си е наша рожба. Каквото и да ти обещава царят, за да му дадеш момичето, недей му го дава. Па вземи и трендафилите, та ги продай там.

Овчарят взел трендафилите, повел момичето за ръка и се запътил към града, дето живеел царят. В широките царски градини вече се били събрали хиляди девойчета. Овчарят завел детето в градината, оставил го на едно място между децата и се отправил за града да продава трендафилите. Като прекосявал градината пред двореца, оттам излезли царят и царицата. Те видели едрите трендафили — червени като кръв, от които се разнасяло чудно благоухание.

— Колко искаш за тия трендафили? — попитала царицата.

— Пари не ща, очи искам — рекъл овчарят.

— Очи ли? — почудила се царицата. — Че кой ще ти даде очите си за тия трендафили?

— Имам едно момиче — рекъл той. — Лоши хора са му извадили очите! Ако се намери някой да му тури очи, та да прогледне, ще му дам трендафилите.

— Откъде си набрал тия трендафили? — запитал царят. — Никъде не съм виждал такива хубави и миризливи.

— Царю честити — рекъл овчарят, — когато моето момиче се разплаче, от очите му тече злато, а когато се засмее, от устата му капят трендафили. От него съм ги събрал.

— Къде е момичето ти? — попитала нетърпеливо царицата, която подозряла, че ще да е дума за нейното девойче.

— Ей го там, в градината, при другите деца! — посочил с ръка овчарят.

Царят и царицата отишли в градината и познали своето девойче, макар да не го били виждали девет години. Те го разпитали за всичко от начало до край и разбрали, че го е ослепила помайчимата му. Като обикаляли насам-натам между девойчетата, те видели и черното момиче, до което седяла майка му. Змеят познал сестра си, но тя не го познала, защото не го била виждала никога в човешки образ.

Царят й рекъл:

— Ти си извадила очите на моето момиче. Аз ще извадя сега твоите, за да му ги туря да прогледне.

Жената много се уплашила и побързала, та рекла:

— Ето му очите, царю честити! — И ги извадила из кърпата си, дето ги била прибрала.

Тогава царят залепил очите на момичето, прошепнал някакви думи, които знаят само змейовете, и девойчето прогледнало.

Сетне почнало угощението; всички събрани се веселили и пели цял ден и цяла нощ. На заранта царят дал на девойчетата по десет жълтици, овчаря наградил богато, а своето момиче прибрал — и то станало най-хубавата и най-добра царска дъщеря. А завистливата си сестра пропъдил от границите на своята царщина.

Царица-птица

Имало едно време три бедни сестри. Всяка сутрин, щом изгрее слънцето, ходели да го питат коя от трите е най-хубава.

— Слънчице мило и златно — казвали му те, — коя от нас е най-лична и най-хубава?

— И голямата е хубава, и средната е хубава — отговаряло слънцето, — но като малката друга няма по света: тя е най-лична и най-хубава.

На големите сестри това никак не се харесвало. Те намразили малката си сестра и намислили да я погубят. Веднъж имало сбор в едно село. Пременили се трите сестри и отишли на сбора. През деня станало голямо хоро. Гръмнали гайди и тъпани, та се разиграло мало и голямо.

Хванали се на хорото и трите сестри: големите на едно място, а малката при своите другарки. Запели двете сестри — никой не ги забелязал. Но като запяла малката, цялото хоро се спряло да слуша медения й глас. Всеки се чудел отде е това хубаво момиче, което пее като славей.

Мръкнало се. Тръгнали хората да си вървят. Тръгнали си и трите сестри. Пътят им минавал през гора и през река. Двете сестри се надумали да избягат и да оставят малката в гората, за да я изядат зверовете. Щом стигнали досред гората, двете припнали, та побягнали и оставили сестра си сред тъмната гора. Момичето почнало да плаче от страх. Викало сестрите си, но никой не му се обадил. Най-после, като стигнало до реката, уплашило се да върви по-нататък самичко, та се покачило на едно високо дърво да пренощува.

Рано сутринта царският син излязъл на лов. Стигнал до реката и слязъл да си напои коня. Ала конят не рачил да пие, само цвилел и си вдигал главата нагоре. Слугите го закарали по-нататък, уж на по-чиста вода; той пак не искал да пие. Чудел се царският син, чудели се и слугите: никой не можел да разбере защо конят си вири главата и не поглежда водата.

По едно време князът погледнал нагоре и що да види: на върха на дървото стои мома и грее като слънце! Царският син й викнал:

— Какво правиш там, момиче? Слезни долу да видим коя си: мома ли си, или самодива.

— Не съм самодива — рекла тя, — аз съм сираче, без майка и без баща.

— Слез, моме, не бой се!

Момата слязла от дървото и царският син я качил на коня, па я откарал в столицата. Влезли в двореца. Царят видял момата, харесал я много и оженил сина си за нея.

Научили се двете моми, че малката им сестра станала царица, и тръгнали от град на град да я търсят. Най-после стигнали до столицата и се спрели пред двореца. Царицата седяла на прозореца. Щом ги видяла, веднага ги познала и пратила една слугиня да ги повика. Като влезли, сестрите й се слисали от нейното богатство. А тя ги разпитала за това, за онова и ги развела да видят целия дворец.

Станало пладне и царицата заръчала да донесат на сестрите й най-хубави гозби, да ги нагости. И седнали да си поприказват. По едно време сестрите рекли на царицата, че искат да й видят наниза, и се приближили до нея. Тозчас едната забила в ухото й игла. Царицата се превърнала на птичка и изхвръкнала от двореца. Останали двете сестри. По-голямата облякла сестрините си дрехи, та станала царица, а по-малката станала нейна слугиня.

В това време царският син бил на война. Като се върнал, царицата го посрещнала добре. Тя му се сторила погрозняла, но той не казал нищо. Птичката идела всяка вечер в царската градина, кацала на някое дърво и викала:

— Градинарю, спи ли царят?

— Спи, спи — отговарял пазачът на градината.

— Спят ли моите проклети сестри?

— Спят, спят!

— Спи ли моето малко детенце?

— Спи, спи!

— Дано, както съхна аз за своето малко детенце, тъй да изсъхне и туй дърво, на което съм кацнала!

И тутакси дървото изсъхвало като попарено.

Днес тъй, утре тъй, изсъхнали най-големите и най-хубави дървета в царската градина. Като видял градинарят, че това птиче ще изсуши всичките дървета, обадил на царя.

— Добре — рекъл царят. — Аз сам ще хвана птичето.

Нагласил си той мрежа и вечерта се притаил под едно дърво.

Посред нощ птичката пак дошла, кацнала на дървото и взела да вика:

— Градинарю, спи ли царят?

— Спи, спи! — рекъл пазачът.

— Спят ли моите проклети сестри?

— Спят, спят!

— Спи ли моето малко детенце?

— Спи, спи!

— Както съхна аз за своето детенце, тъй да изсъхне…

Ала докле издума, царят я уловил и отнесъл в двореца, па рекъл на жена си:

— Стани, царице, аз хванах птичката, която сушеше дърветата.

Станала царицата и много се уплашила, като видяла птичката.

По едно време царят, както държел птичката, съгледал, че на главата й свети игла. Измъкнал иглата и птичката тутакси се превърнала на жена — по-хубава, отколкото била по-рано. Като се опомнила, почнала да плаче и да хълца. Никой не можел да я успокои. Плачела тя и все питала за детето си: „Де е детенцето ми? Де е детенцето ми?“ Донесли и го и тя се зарадвала, като го взела на ръце.

— Кой направи това чудо, та те превърна на птичка? — запитал я царят.

— Сестрите ми, които са тука в двореца — рекла царицата, — те ми завидяха и ми направиха магия.

— Тъй ли? Скоро да ги запрат в тъмницата! — заповядал царят.

Стражите ги потърсили, ала де да ги намерят? Те още през нощта избягали от двореца.

Свирач на тамбура

Имало една много богата вдовица; тя си имала само един син. Той расъл, порасъл и станал мъж. Тогава майката рекла на сина си:

— Чедо, аз те изгледах след смъртта на баща ти, докато порасна. Виждаш ме, че съм остаряла: утре и аз може да умра. Мъчно ще ми бъде, ако не те видя, че си се заловил за работа; време е да почнеш сам да си печелиш. Наистина, баща ти остави доста пари, но готово лесно се яде. Вземи утре един кон и едни дисаги пари, па върви в някой град да си дириш хляба. Колкото пари вземеш, гледай да ги удвоиш: тъй правеше баща ти.

— Добре, мамо — рекъл синът. — Ще гледам да правя, както е правил татко.

На другия ден той тръгнал по печалба. Стигнал в един голям град и спрял в една странноприемница. В града всичко му се видяло ново и любопитно, та по цял ден ходел нагоре-надолу да зяпа. Ала работа не заловил, па и не знаел какво да работи. Събрал се с някои момчета, по-млади от него, които ходели на училище; и той тръгнал с тях. Учението му се много харесало; учил се цели три години; научил всякакво четмо и писмо, различни езици, смятане и други науки. Колкото могло да се научи в оня град, все научил, но свършил парите и трябвало да се върне вкъщи с празни ръце. Яхнал един ден коня, та — при майка си. Тя много му се зарадвала, като го видяла, защото помислила, че е напечелил пари, та се връща.

— Добре ми дошъл, сине! — рекла. — Как живя на чужбина? Много ли пари спечели?

— Слава богу, добре поминах, мамо — отвърнал той. — А колкото за пари, нищо не спечелих.

— Тъй ли? Защо бе, сине? Мигар отиде в чужбина да ядеш готови пари?

— Не, мамо. Похарчих парите, за да науча книга. Сега знам четмо и писмо. Науката струва повече от едни дисаги пари. Дай ми сега още едни дисаги с пари, та да заловя голяма търговия; безкнижен човек не може да върши никаква работа.

Дала му майката пари, той яхнал коня и пак отишъл в същия град. Настанил се в друга странноприемница. Като излязъл заранта да се разходи по града, чул на едно място, че някой свири на тамбура. Спрял се пред къщата да слуша. Колкото слушал, повече му се харесвало.

— Ех — рекъл си момъкът, — де да мога и аз да се науча да свиря като тоя майстор! Това да знам, друго не ми трябва.

Както стоял на улицата и слушал, току видял, че оня с тамбурата се показва на прозореца. Момъкът го запитал дали би научил и него да свири толкова хубаво на тамбура.

— Да те науча — рекъл оня. — Но недей мисли, приятелю, че тая работа е толкова лесна, колкото ти се струва. Три години съм си бъхтал главата, додето се науча да свиря така. А пък що пара съм пръснал, аз си зная!…

— Колкото за пари, ти недей бра грижа: пари дал Господ! Ще ти плащам, колкото поискаш, стига да ме научиш.

— Хубаво — рекъл свирачът. — Идвай всеки ден при мене да те уча. Но ще ми плащаш по една жълтица на ден. Щом толкова ти се харесва, скоро ще се научиш, па може дори и мене да надминеш.

Момъкът почнал от тоя ден да учи тамбура; отивал всяка заран, по цял ден свирел, а като се върне в стаята си, до късно през нощта не давал на другите да заспят: и там свирел. Научил се да свири на тамбура толкова хубаво, че както се казва, умеел дори и мъртвите да накара да заиграят, когато засвири. Трите години минали като три дни; парите се свършили; той пак останал с празни ръце. Яхнал един ден коня, та — при майка си. Тя пак му се зарадвала, защото мислела, че е наистина заловил тежка търговия, та е натрупал много пари. Но скоро видяла, че дисагите му са празни.

— Бива ли така, синко? — почнала тя да го кори. — Шест години вече харчиш пари, без да припечелиш нещо.

— Моля ти се, мамо — почнал пак той да й дума, — дай ми за последен път пари; още едни дисаги ми дай: повече няма да ти искам. Заловил съм големи работи, всичките ми пари погълнаха. Ще стана тежък търговец, та всички ще ми се чудят.

— Добре, синко — рекла тя, — да ти дам, ала гледай вече да не пръскаш пари, накъдето завърнеш! Виждам аз какви ще да са тия големи работи и тия тежки търговии… Хайде, ще ти дам още едни дисаги пари, па повече не искай, че ще ме оставиш на пътя — на стари години просякиня ще стана! Вземи парите, па си отваряй очите! Още веднъж да не си ми се върнал без пари!

Момъкът взел парите, качил се на коня и отишъл пак в оня град. Сега намислил да залови някой такъв занаят, че скоро да спечели много пари и да се похвали на майка си. Срещнал неколцина стари приятели и с тях влязъл в една кръчма да се почерпи. Там се събирали всички картоиграчи от града да играят на пари. Видял момъкът как турят хората шепи жълтици и как прибират цели купове злато. Харесала му се тая работа.

— Ето — рекъл си той — как човек може да спечели за един ден не едни, а десет дисаги с пари. Тая работа не ще ни труд, ни пот: седи, играй, залагай и прибирай!

Седнал и той до другите, погледал, погледал, па развързал кесията и заиграл. Тоя ден все губил, но понаучил донякъде картите, на другия ден отишъл пак и почнал да печели, ала сетне изгубил и спечеленото и нещо от своето; на третия спечелил отново. Тъй отивал той всеки ден да играе на карти, докато изпекъл занаята много хубаво. Но веднъж заложил всичко, което му било останало, и като видял, че спечелил още толкова — заложил и него; след това изгубил всичко и останал с празни ръце. Продал коня, и него изиграл. Като нямал какво да прави, тръгнал да се главява ратай колкото за хляба, ала никой не го искал, защото не умеел нито полска работа да върши, нито да шета в къща или дюкян, нито дори да помете. На две-три места го вземали, но го изгонвали още на другия ден.

Като видял, че ще трябва да мре от глад, момъкът тръгнал по улиците един пазарен ден и се развикал, колкото му глас държи:

— Който ме вземе за ратай, ще се кае; който не ме вземе — два пъти.

Минавал по улицата един много богат търговец от чужда земя, отвъд морето, дошъл в това царство по работа. Като чул ратая, че вика тъй, приближил се и го изгледал. Помислил си малко, па му рекъл да върви след него. Разпитал го отде е и какво е работил дотогава.

— Нищо не съм работил — казал момъкът. — Ядох на майка си парите. Занаят не знам, но имам ум в главата си. Който ме вземе за шетане, ще се кае, защото не ме бива да шетам; а който ме изпусне, ще се кае два пъти, защото умен ратай като мене няма да намери.

Търговецът го отвел, та му купил едни дрехи на вехто, после отишли в странноприемницата, дето бил слязъл; там написал едно писмо, запечатал го и пак повел ратая подире си. Отвел го на пристанището, на един кораб. Господарят на кораба се поклонил на търговеца с голяма почит, по което момъкът разбрал, че е попаднал при знатен и богат човек. Търговецът дал на корабоначалника писмото и му казал:

— Ще отведеш тоя момък дома. Писмото, което ти дадох, ще предадеш на жена ми и на дъщеря ми. Ще им кажеш да изпълнят онова, което им пиша. Хайде, носи им от мене много здраве. Корабоначалникът взел писмото и го скрил в джеба си, па се поклонил на тежкия търговец. Търговецът дал на ратая няколко гроша, па се върнал в града, а корабът потеглил. На тоя кораб имало много пътници търговци, които се връщали с пълни дисаги пари по домовете си от печалба. За да прекарат някак времето си, почнали да играят на карти. Седнал и корабоначалникът да играе. Играл, играл, но все губел. Заложил и последните си пари; и тях изгубил; заложил и кораба; и него изгубил; заложил най-сетне и дрехите — с надежда да се замогне, та да си върне изгубеното, — ала и тях му взели. Оставили го гол-голеничък. Той трябвало да си надене един скъсан чувал, за да не му се смеят хората. Отчаял се: какво да прави, когато утре ще трябва от корабоначалник да стане прост моряк? Идело му да се хвърли в морето, за да се отърве от тоя голям позор. Но тъкмо тогава седнал да играе ратаят. Той сложил няколко гроша, които му бил дал на изпроводяк господарят, и спечелил. Пак сложил, спечелил още повече. За няколко часа натрупал един голям куп жълтици пред себе си. Търговците почнали от яд да си хапят устните; залагали все повече и повече — и все губели. В края на играта ратаят обрал търговците до един, взел им всичките пари, спечелил и гемията, и дрехите на корабоначалника. После, като видял, че всички моряци почнали да му се молят да не оставя техния главатар без работа, момъкът повикал корабоначалника в стаята, дето го били настанили да спи, и му рекъл:

— Подарявам ти кораба: нека си бъде твой. Ето — вземи си и парите, които изгуби; вземи си и дрехите: облечи се, както прилича на човек като тебе; стига си мъкнал това вретище!

Оня човек се слисал, като чул тия думи; не очаквал от ратай такава щедрост; не знаел как да му благодари. Но докато той си събличал вретището, момъкът извадил от дрехата му писмото и го скрил в джеба си. После се разделили. Момъкът останал да спи между купове жълтици, а корабоначалникът си излязъл по работа. Щом се намерил насаме, ратаят разтворил писмото, като гледал да не счупи печата, и го прочел. Там пишело:

„Мила жено, и ти, хубава дъще! Момъкът, когото ви пращам, е ленив ратай. Купете му дванадесет мулета и го пращайте с тях по три пъти на ден за дърва. Не го оставяйте и един час без работа. Ще го храните с трохите от трапезата, вместо да ги давате на кокошките. И да няма вина, ще му се карате. За ратай съм го взел, роб го направете. Ако не изпълните това, което ви пиша, не ме чакайте да се върна дома.“

Момъкът откъснал празната половина от писмото и с почерка на търговеца написал на нея:

„Мила жено, и ти, хубава дъще! Момъкът, когото ви пращам, е мой драг приятел. Купете му дванадесет ката дрехи и направете за три дена сватбата: за зет ви го пращам. Не му давайте и един час работа. Ще го храните като на празник, недейте жали кокошките. И вино ще му давате. Добре го посрещнете, всички ратаи него да слушат. Ако не изпълните това, което ви пиша, не ме чакайте да се върна дома.“

Сетне той скъсал писмото на търговеца, турил своето в плика и добре го залепил, па си легнал да спи. На заранта рано-рано влязъл при него корабоначалникът и му донесъл да пие кафе. Той още не могъл да му се отблагодари за голямата добрина, която онзи му направил. Тогава момъкът рекъл:

— Ти остави това, ами аз намерих тая сутрин тук на пода ей това писмо. Трябва да е паднало снощи от дрехите ти, когато се обличаше.

И му го подал. Корабоначалникът го прибрал; пили кафе, приказвали си това-онова, па се разделили. Тъй пътувал корабът няколко недели. Стигнали най-сетне на пристанището, в града на богатия търговец. Корабоначалникът отвел момъка в къщата на търговеца, а моряците пренесли парите. И майка и дъщеря посрещнали корабоначалника и го приели добре. Той им дал писмото и им казал:

— Много ви здраве от търговеца, ето — и писмо ви праща по мене.

И си отишъл на кораба. А в това време момъкът си викал на ума:

— Тоя търговец ме мисли за някакъв глупак. А аз ще направя да не стане това, което той иска, а онова, което искам аз. На кораба наистина спечелих много пари, но ги спечелих с тия няколко гроша, които ми даде той. Тия пари, които спечелих, са късмет на неговата къща: ще ги оставя тук. Па и дъщеря му е голяма хубавица: нека ме оженят за нея. При тоя търговец ще науча търговия и ще заловя добра работа. Тук ще ми е добре.

А майката и дъщерята се отделили в друга стая. Прочели писмото. Останали като вкаменени на мястото си.

— Как може баща ти да те дава на момък, когото не го познаваме, макар че му е приятел? — чудела се майката. — Па и виж го в какви дрехи е облечен! Той е за ратай, а не за зет.

— Добре, мамо — викала дъщерята, — но той ни пише да му купим дванадесет ката дрехи. Трябва да е син на някой негов изпаднал приятел. Момъкът изглежда умен и добър. Па и нали пише татко — за три дена да направим сватбата! Как можем да не го послушаме: той няма вече да се върне, ако не изпълним волята му!

Майката пратила веднага да извикат най-добрия шивач — да ушие на момъка дванадесет ката дрехи, от хубави по-хубави. Стегнал се шивачът с калфите и чираците си; на другия ден дрехите били готови. И какви дрехи! Едни от чоха, други сърмени, трети от свила и кадифе — дрехи не като на търговски зет, а сякаш на пръв царедворец. Той обличал ту едните, ту другите, оглеждал се, ходел по стаята. Очите на момата останали в момъка: не можела да му се нагледа. Майката извадила пари да плаща на шивача, но момъкът рекъл:

— Не, не може! Пари аз си имам: сам ще платя. Виждате ли тия торби с жълтици: все моя пара е това.

— Тъй ли? — зачудила се майката. — Аз пък мислех, че тия пари са пратени от мъжа ми.

— Не — рекъл момъкът, — мои са. Аз имам да си платя.

Ала жената не дала.

— Как може — рекла тя — ти да плащаш! Мъжът ми поръчва в писмото — ние да ти купим дрехи. Ако се научи, че ти си платил, чудо ще направи! Не може, не може!

И тя платила на шивача. После почнали да се стягат за сватба. Направили и на момата сватбени дрехи, приготвили всичко потребно: дарове на кума, на стария сват, на деверите, на зетя, на всички роднини. Поканили гости и сватове; напълнила се къщата и дворът пред нея с приятели и сродници. Венчали младоженците, наредили трапези; яли, пили, веселили се; свирили зурли, гайди, тъпани и цигулки, хоро играли. Три дни и три нощи траяла веселбата. Всички харесали зетя: той бил умен, учен, разговорлив, от всичко разбирал.

Оттогава наченал весел живот за младоженеца. Не му давали да пипне работа. Всички вкъщи се допитвали за най-дребното до него. Обед и вечеря — като на празник: най-вкусни ястиета, вино, плодове; не само кокошките не жалели, както пишело писмото, ами купували и най-охранените гъски, пуйки, гълъби и патици. А зетят си купил една тамбура. Вечер, като седнел с невестата си на чардака и засвирел с тамбурата, който минел оттам, все се спирал да го слуша. Хората се трупали около къщата да слушат как свири зетят на търговеца. Всички се чудели на това дивно свирене: никой не бил чул такъв майстор. По целия град се разнесла мълвата за тоя свирач на тамбура; дето се срещнели двама да си говорят, най-напред за свирача им била думата. Дохождали и царедворци да го слушат. Всяка вечер, засвири ли зетят, къщата на търговеца се изпълвала с гости; трупали се в двора, тълпели се на улицата и в съседните къщи.

Научил и царят за тоя прочут свирач на тамбура. Много му се приискало да го чуе, защото обичал да слуша всякакви свирачи. Един ден той пратил своя пръв царедворец да помоли младия търговец — вечерта да отиде да му посвири в двореца. Надвечер свирачът си облякъл сърмените дрехи, качил се на една позлатена колесница с четири коня и отишъл в двореца. Всички излезли извън двореца да го причакат, а сам царят го отвел в чертозите си. Поканени били най-първите големци, наредени били богати трапези. След като вечеряли, излезли на царските чардаци над морето да поседнат на хладовина. Търговецът взел тамбурата и засвирил. Всички се слисали от това хубаво свирене; унесли се, забравили се къде са. То било наистина чудо невидено и нечуто. Всички гости си отишли много весели, а на царя се приискало да си има и той човек, който толкова хубаво да свири.

— Моля ти се — рекъл той на свирача, — научи някого да ми свири. Колкото искаш, ще ти дам.

— Аааа, за пари да не става дума, царю честити! Дал Господ пари. Прати ми един момък още утре: ще почна да го уча. За два-три месеца ще го изуча да ти свири.

Още на другия ден царят му пратил един млад момък. Зетят почнал да го учи и за няколко месеца наистина го изучил. Оттогава царят толкова го обикнал, че думата му не правел надве: каквото рече зетят на търговеца, това ставало; на бесилката качвал и от бесилката свалял човека. От него по-близък до царя нямало.

Минало, що минало, дошло известие от търговеца, че след седмица ще си дойде. Понеже той бил най-богатият търговец в цялата царщина, винаги когато се връщал в града, царят излизал да го посрещне заедно с първенците на града. Но сега не станало тъй. Зетят като се научил, че търговецът ще пристигне, отишъл при царя и му казал:

— Верни хора ми разправиха, царю честити, че моят тъст не бил уж такъв, какъвто казват и какъвто го знаехме ние с тебе. Той тъкмял с царя на еди-кое си царство да изпитат каква е твоята сила, колко войници имаш и откъде може най-добре да се превземе твоята царщина. Казаха ми, че той му бил разказал всичко — и оня цар скоро щял да ти отвори война. Може това и да не излезе вярно: аз ще проверя; но когато си дойде тъстът ми, ти поръчай да го затворят, докато видя тая работа.

— Ти знаеш — рекъл царят; — ти си ми най-верният човек: каквото речеш, ще го сторя.

И когато тежкият търговец пристигнал на пристанището, не само не излязъл царят да го посрещне, ами — щом спрял корабът — дошли дванадесет души стражи, хванали го, вързали му ръцете на гърба и го завели в тъмницата. Още същата вечер се разчуло по града, че големият търговец е затворен. Тръгнали най-добрите търговци да молят царя — да го пусне.

— Каква вина има той, царю честити, та си го затворил? — питали те. — От него по-честен човек няма по цялото царство. Пусни го: ние сме поръчители! Ако излезе виновен, нас затворете!

— Я си вървете! — рекъл царят. — Не е ваша работа кой какво е направил. Каквото е дробил вашият приятел, това ще куса. Не ща поръчители. Ако не е виновен, ще го пуснем.

Отишли сетне всички градски първенци. Но царят не искал дори да ги чуе. Отишла и жената на търговеца, и нея изпъдили; върнала се у дома си и разправила на своя зет каква е работата.

— Нищо не знам — рекъл зет й. — Това си е царева работа.

— Моля ти се, зетко — почнала тя, — върви при царя, та го помоли да пусне тъста ти: без вина лежи клетникът! Иди, моля ти се: царят ще те послуша; той не ти чупи думата!

— Не може — рекъл зетят, — види се, че царят е много разлютен. Тая вечер и аз не смея да ида при него. Утре сутринта ще видя.

А тя плачела и се молела:

— Иди, моля ти се, иди още сега! Той ще те послуша.

— Не — рекъл зетят. — Сега не може. И мене ще изпъдят. Утре заран ще ида.

Той оставил тъста си да преспи в тъмницата, а на заранта отишъл при царя.

— Излиза — рекъл той, — че моят тъст не е виновен. Излъгали са ме. Ще трябва да го пуснем.

Царят заповядал да пуснат търговеца, а сетне седнал със зетя му да пие кафе и да послуша свирнята на тамбура. Зетят останал там чак до обяд. Търговецът в това време си отишъл у дома съсипан: пръв път през живота си лежал в тъмница — и то за незнайна вина. Жена му разправила, че царят не искал никого да чуе: ни търговците, ни първенците, ни нея.

— Ох, мъжо — рекла тя, — Ако не беше зет ни, кой знае докога щеше да лежиш в тъмницата! Ти благодари нему: каквото каже той в двореца, това става!

— Зет ми ли? — викнал учудено търговецът. — Какъв зет? Вие луди ли сте?

— Как какъв зет бе, мъжо? Мигар си забравил какво ни писа в писмото, което прати по корабоначалника?

— Какво съм ви писал бе, жено? Кажете ми, каква е тая работа? Вие за луд ли ме смятате? Аз ви бях писал за онова момче, което бях главил ратай.

— Какъв ратай бе, мъжо? Я си прочети писмото, да видиш! Добре, че го пазя.

Тя станала и донесла писмото.

— Виж какво си писал тука! На, гледай! Не е ли твое това писмо? Не е ли твой тоя печат? Чети де, чети — да видим!

Търговецът взел писмото и го прочел. Чете и се чуди. Обърне го отсам, обърне го оттатък, гледа: негов почерк, но думите не са негови. Погледал го, па рекъл:

— Да съм бил пиян, когато го писах — не бях. Да съм бил луд — и луд не бях. Мигар ти тоя ратай си направила наш зет?

— Какъв ти ратай! — викала жената дори малко докачена. — Не думай такива думи, мъжо! Момчето донесе десетина дисаги жълтици: толкова суха пара не сме никога виждали вкъщи. А пък сватбата направихме, понеже пишеше, че няма вече да се върнеш, ако не те послушаме. Та защо се чудиш? Той е злато човек. Обичат се с дъщеря ни, гледа ти търговията добре, всички ратаи нарежда — кой какво да върши, къщата и чифлиците цъфтят под неговата ръка. А пък да го чуеш колко хубаво свири на тамбура! И царят го вика вечер по вечер да му свири. Не видя ли как му върви думата пред царя? За обесване да е някой, той ще го отърве.

Търговецът помислил, помислил, па рекъл на жена си:

— Писмото, дето ви пратих, беше за друго писано, ала — както и да е. Каквото сте направили, добре сте го направили. Нека ни е жив и здрав зетят, нека бъдат честити с невестата. Ами къде е той — да се видим?

— Ето го, че иде от двореца! — рекла жената.

Тъкмо тогава влязъл зетят, пременен, весел и засмян.

Търговецът го посрещнал, прегърнал го и го целунал като син. Оттогава всички си заживели добре и в мир. За онова писмо никой не отварял дума.

Чиракът на магьосника

В едно царство живеела бабичка, много стара и бедна. Тя имала едно момче: искало й се да го даде на някакъв лек занаят: малко да работи, а много да печели. Ала когото попитала, все на смях я вземали и й се подигравали.

— Я гледай пък тая! Слушай, бабо: целия свят да обиколиш, такъв занаят не можеш намери.

А на бабата се не вярвало. Продала що имала, па рекла на сина си:

— Хайде, стягай се: ще вървим да си търсиш занаят!

Приготвили се и тръгнали. Ходили от град на град, но занаят, какъвто искала бабата, никой не знаел. Веднъж ги срещнал един човек и попитал бабата:

— Защо си угрижена, бабо?

— Как да не съм, синко, угрижена, като ме е зло налегнало? Водих момчето си тук-таме, никой не го взема без пари да го научи на лек занаят.

— Дай го на мене, бабо: аз ще го науча — казал човекът. — След три години ела тука и си го вземи. Но едно помни: ако познаеш сина си, ще ти го дам, а за учението няма да ти взема ни стотинка; ако ли не го познаеш, той ще остане при мене завинаги.

Бабата си рекла на ума: „Как да не позная детето си? Че може ли такова нещо?“

Зарадвала се тя, та и не попитала какъв е този човек, де живее и с какво се прехранва — дала момчето, взела си сбогом и не го видяла цели три години.

А оня бил магьосник.

Изминали се трите години. Когато дошъл определеният ден, още сутринта бабата се озовала на мястото и седнала на един камък да чака. Дошъл магьосникът и я попитал:

— Какво има, бабо? За момчето ли дойде?

— За него, синко. Тука ли е?

— Тук е, тук е, бабо! — рекъл магьосникът и изсвирил с една свирка.

Изведнъж изскочили дванадесет пчели. Бръмчат, обикалят край бабата, ще я ужилят; тя току маха с ръка и се варди.

Засмял се магьосникът и й рекъл:

— Не бой се, бабо, не бой се! Тука е синът ти. Можеш ли го позна? Ако го познаеш, вземи си го.

— Синът ми ли? — рекла бабата. — Как ще бъде тука синът ми? Аз ти дадох момче, а това са пчели!

— Не са пчели, бабо, а са дванадесет момци. Те всички са дирили лесен занаят и са дошли при мене да ги науча. Единадесетте са останали завинаги при мене, защото родителите им не са могли да ги познаят; дванадесетият е твоят син: ако не можеш го позна — и той ще остане.

Пребледняла бабата и запитала:

— Как да го позная? Те всичките си приличат като капки роса.

В това време една пчелица подхвръквала към бабата, но тя се уплашила и я пропъдила.

— Ах, проклетата — извикала, — щеше да ме ужили.

— Е, позна ли сина си? — попитал пак магьосникът.

— Не можах.

— Тогава ще дойдеш чак подир три години. Пчелата, която пропъди преди малко, беше твоят син, ала ти не можа да го познаеш.

Заплакала бабата и се върнала сама-самичка. Дочакала трите години и пак отишла на уреченото място. Дошъл и тоя път магьосникът, свирнал три пъти със своята свирка, и прилетели дванадесет бели гълъба.

— Познай сега момчето си, бабо!

Гледала бабата, гледала: и пера, и опашки, и глави все еднакви, как ще го познае? Всичките стоят неподвижно, а само един се разхожда насам-нататък, пъха си човката в перата и ги чисти.

— Не, рекла бабата — няма го тук сина ми.

— А този гълъб, който си чистеше перата, кой е? Нали е синът ти! Хайде сега, щом не го позна, иди си, па ела пак подир три години. Ако и тогава не го познаеш, няма да го видиш никога.

Върнала се пак бабата угрижена. Минали се трите години. Отишла тя да чака за последен път. Дошъл магьосникът, пак изсвирил три пъти и тутакси изскочили дванадесет млади кончета: всичките на една големина, сиви, и гривата им все на една страна.

— Е, бабо, познай сега сина си.

Станала бабата, почнала да заглежда кончетата, но никаква разлика не можала да забележи между тях. Когато се приближила третия път, едно конче тропнало с крак в земята и изгледало бабата. „Този ще да е“ — си помислила бабата и рекла:

— Ето моя син!

— Позна го — извикал магьосникът. — Но той сбърка, че ти се обади: инак никога не би го познала. Хайде сега вземи си го, па си вървете със здраве!

Тутакси кончето се обърнало на момче и тръгнало с майка си.

— Е, майко — попитал я синът, — как прекара самичка?

— Много зле, синко.

— Сега бъди спокойна: цяла жълтица ще спечелиш.

— Жълтица ли? — извикала бабата. — А как ще я спечеля?

— Почакай малко! Чуваш ли, че ловци гонят дивеч?

Погледнала бабата: ловци гонят лисица и не могат да я хванат; припка тя да се скрие в дупката си.

— Аз ще се обърна на хрътка — рекъл синът — и ще уловя лисицата. Щом ловците почнат да викат, кажи им, че твоето куче е хванало лисицата. Те ще искат да ме купят, а ти ще поискаш жълтица. Само едно да внимаваш: да не продадеш ремъка около шията ми.

Като рекъл тъй, момъкът тропнал с крак и се обърнал на хрътка. Погнал лисицата и я уловил. Ловците почнали да се карат с бабата, че им отнела лова. Искали да й вземат лисицата. Но бабата настоявала, че я е хванала нейната хрътка — и не я давала. Тогава ловците рекли:

— Продай ни това куче!

— Да ви го продам.

— Колко пари искаш?

— Една жълтица.

— Много скъпо, бабо.

— Сами виждате колко добро е кучето.

Те й дали една жълтица. Но когато тя почнала да снема ремъка от врата на хрътката, ловците я спрели и не го давали.

— Аз не продавам ремъка — рекла бабата, — кучето продавам.

— Не може, не може — викали ловците: — който купи кучето, купува и ремъка.

Бабата помислила, помислила, па го дала.

Тръгнали ловците, гледат: друга лисица бяга напреде им. Пуснали те своите кучета подир нея, ала те я гонили, гонили и не могли да я уловят.

— Да пуснем — казали — новото куче.

Пуснали го, но лисицата избягала на една страна, а кучето — на друга. Отишло при майка си, тупнало се в земята и станало пак момче.

След някой ден и друг синът рекъл на бабата:

— Аз ще се обърна на птичка, а ти ще ме занесеш на пазара и там ще ме продадеш за две жълтици. Само едно помни: клетката няма да продаваш, защото инак няма да се върна.

Като рекъл тъй, синът подскочил и се превърнал на най-хубавата птица, каквато има на земята: той станал райска птица.

Турила я бабата в едва хубава клетка и тръгнала да я продава. Хората се натрупали — да гледат птицата, ала на всички се виждала скъпа. Там бил и магьосникът. Щом видял бабата, той я познал и разбрал каква птица продава; но бабата не го познала.

— Колко искаш за птицата, бабо? — питат хората.

— Две жълтици — дума бабата.

— Че не са ли много две жълтици за една птица?

— Ех, много са, ама и птицата е хубава.

Дошъл при бабата и магьосникът и я запитал колко иска.

— Две жълтици — рекла тя.

Дал той парите и взел птицата с клетката.

— Не — казала бабата, — аз продавам птицата без клетката.

— Не може, не може — викнал магьосникът. — Без клетка не я искам.

Намесили се хората и не му дали клетката. Взел магьосникът птицата и я занесъл у дома си. Влязъл вкъщи и почнал да се хвали на дъщеря си:

— Мила дъще — рекъл той, — купих нашия юнак.

— Къде е? — попитала тя.

— Ето го! — рекъл бащата и подал птичката на момичето си, ала тя плеснала с криле и отлетяла.

Отишла си бабата и намерила сина си у дома. Стегнали се те, направили си нова къща. Бабата се разхождала из пруста и все поглеждала през прозореца, но не била доволна.

— Какво си се угрижила, мамо? — попитал я синът й.

— Няма нищо, синко; всичко хубаво, само едно ни трябва още: къщата ни — къща, ала дворът е празен: нямаме ни крава, ни кон, ни кокошка. Пък без туй къща не може.

— И на това ще се намери леснина. Аз ще се обърна на младо конче, а ти ме заведи на пазара и ме продай за три жълтици. Само гледай: кончето ще продадеш, а юздата — не.

Като рекло тъй, момчето подскочило и се обърнало на младо, хубаво конче. Бабата го хванала за юздата и го завела на пазара. Заобиколили я търговците и почнали да се пазарят: този дава жълтица, онзи — две, а бабата не отстъпва: три жълтици и туйто — ни пара по-долу.

— Много скъпо искаш, бабо!

— Скъпо наистина, ама и кончето го бива. Такова конче не можете намери. Него ли купите вие, царят ще го купи.

В тоя миг дошъл магьосникът: — Колко пари искаш, бабо? — Три жълтици.

— На ти три жълтици.

Дал й парите и се метнал на кончето.

— Чакай! — рекла бабата. — Дай ми юздата: аз ти продадох само коня.

— Де се е чуло и видяло, бабо, кон без юзда да се продава? Я се махни!

Бутнал коня и отминал. Тогава чак се досетила бабата кой е този, дето е купил коня. Заплакала, взела да го кълне, па си тръгнала.

А магьосникът три дни и три нощи не оставил кончето на мира: разкарвал го по гори, по полета, по хълмове, додето отмалее съвсем. Върнал се у дома си, вързал го за плета и отишъл да се похвали на дъщеря си.

— Нека пак избяга! — извикал той.

— Кой, тате?

— Нашият чирак. Ето го къде дреме привързан.

Припнала момата да види коня. Отишла — гледа: съсипан от препускане и потънал цял в пот, вързан толкова на късо, че главата си не може да обърне. Домъчняло на момата за измъченото конче, па рекла: „Ах, бедното! Колко ли си гладно и жадно! Чакай да ти поотпусна юздата, че да те назобя и напоя.“

Като го поотвързала, конят се изскубнал из ръцете й. Хукнал през полето и се изгубил.

— Татко! — извикала момата. — Конят избяга. Рекох да го поразслабя, той се изскубна из ръцете ми и хукна да бяга.

Като чул това, бащата ударил с крак в земята, станал вълк и се впуснал подир коня. Тича, хвърля се, насмалко да го улови да го разкъса. Тупнал конят с крак в земята, тутакси станал на гълъб и хвръкнал нагоре. Подскочил вълкът, станал на орел, хвръкнал, та погнал гълъба: малко останало да го хване. Гледа гълъбът: наблизо тече река — гмурнал се и се обърнал на шаран; а орелът след него нирнал във водата и станал на щука. Но шаранът се пъхнал в един подмол; щуката плувнала подире му, малко останало да го хване за опашката. Притаила се пред подмола, ала шаранът бил хитър, та се скрил и само поглеждал — да види още ли е там щуката.

Тъй стояли три дена и три нощи. Щуката по едно време задрямала, а шаранът избягал из дупката и плувнал по реката. Плувал, плувал, стигнал до брода, дето царската дъщеря белела платно и го сапунисвала; изскочил от водата и се обърнал на златен пръстен пред краката й. Видяла царската дъщеря пръстена, взела го и го турила на пръста си. А щуката се обърнала на младо момче. Отишло то при момата и си поискало пръстена:

— Ти ми намери пръстена в реката, дай ми го: аз преди малко го изгубих.

Дръпнала царската дъщеря пръстена и го захвърлила на брега. Той се счупил на дребни като зърна късчета и едно от тях се завряло под обувката на царската дъщеря. Магьосникът тутакси се обърнал на петел и почнал да кълве зърната. Като ги изкълвал, изплющял с крила и закрещял:

— Кукуригууу! Когото исках, удавих го! Каквото исках, направих го.

Но тозчас изскочило последното зрънце изпод обувката на царската дъщеря и се обърнало на сокол. Като се хвърлил оня ми ти сокол върху петела, че като почнал с острите си нокти да го дере и с клюна да го кълве наоколо станало само на перушина. Разкъсал соколът петела и го изял.

След туй се тупнал в земята и станал на млад момък — такъв хубавец, какъвто нямало друг по земята. Царската дъщеря го харесала и се омъжила за него. Той повикал и майка си в двореца.

Майка и син заживели толкова честито, колкото е възможно само в приказките.

Царски зет

Живяла някога си една вдовица със своето дете — момченце. Тя всяка сутрин му давала по едно петаче да си купи нещо за ядене. Една сутрин, като отивало момченцето на училище, видяло няколко деца, че бият едно кученце. Домиляло му за него, дало на децата петачето и купило кученцето.

Като го занесло у дома си, майка му се разсърдила и почнала да го гълчи:

— Нямаме хляб за себе си — рекла, — а ти си довел и куче! Или да го махнеш, или ще те изпъдя!

Момчето скрило кученцето на едно място и се прибрало вкъщи. На другия ден, като се връщало от училище, гледа: няколко деца бият едно котенце. На момчето станало жално, та го купило за едно петаче и го занесло у дома си. Майка му, като го видяла, развикала се:

— Бре, синко, защо си толкова глупав? Защо си даваш парите за нищо? Не видиш ли, че няма хляб за нас, а камо ли за котката? Махни я оттука!

Момчето скрило котето при кученцето и ги хранело скритом от майка си. На третия ден майка му дала пак петаче и то отишло на училище. На връщане съгледало, че две-три деца бият едно жабче. На момчето домиляло, та го купило и го занесло у тях. Майка му вдигнала една сопа да го бие и го изпъдила. Момчето взело котето, кученцето и жабчето и тръгнало, дето му видят очите.

Вървяло, вървяло, спряло се на едно място, изпросило хляб от една къща, нахранило животните и пак тръгнало. По едно време жабчето рекло:

— Момченце, заведи ме при мама в еди-кое си блато. Тя ще ти даде много пари, но ти не вземай парите, ами искай да ти даде една кутийка, която крие под езика си.

Момчето отишло при блатото. Било пладне, нямало ни една жаба над водата. Седнало под една върба да чака. По едно време жабите се развикали: „Вракака! Врякякя!“ Една жаба познала детенцето си и заврякала силно. Момчето пуснало жабчето. Жабата се скрила с него на дъното, после излязла пак и подала на детето пари.

— Не ща пари — казало момчето. — Дай ми оная кутийка, дето е под езика ти.

Жабата му дала кутийката и му рекла:

— Когато поискаш да я отвориш, близни я отгоре и тя ще се отвори. От нея ще излезе един арапин и ще ти даде каквото поискаш.

Момчето взело кутийката и си тръгнало. Като повървяло малко, спряло се на едно място и близнало кутийката. Току изскочил един едър арапин и го запитал:

— Що искаш, момче?

— Дай ми — рекло момчето — бял хляб и паница варени сливи!

Тозчас пред него се явило онова, което искало. Момчето се нахранило, дало на котето и кучето да ядат и след това тръгнало да си върви. Късно вечерта стигнало в село и се върнало при майка си. Скрило котето и кученцето и влязло вкъщи.

Майка му се зарадвала, като го видяла, и го запитала:

— Къде се губи, синко, толкова време?

— Ходих — рекло момчето — на печалба.

— Ами спечели ли нещо?

— Спечелих една кутийка.

— Каква кутийка?

— Ето я.

— Ех, че си спечелил и ти! Каква полза от нея? Нямаме що да ядем.

— Не се грижи, мамо: ще имаме.

И докато издума, момчето извадило кутийката, па я близнало отгоре. Тутакси арапинът изскочил.

То се обърнало към него и му заповядало да им донесе да се нахранят. Додето вечеряли, момчето разказало на майка си как добило чудната кутийка.

Минали се години. Момчето пораснало, станало ерген. Един ден майка му рекла:

— Време е вече, синко, да те оженим. Избери си някоя мома, че да направим сватба.

Да ти кажа ли, мамо? Аз харесвам царската дъщеря. Иди да я поискаш.

— Добре, синко, ами тя дали ще се съгласи? Па и аз как ще отида с тия дрехи?

— Чакай — рекъл синът, — аз ей сега ще те пременя!

Извадил кутийката, близнал я отгоре и арапинът изскочил, па го запитал какво иска.

— Дай ми хубави женски дрехи! — казал момъкът.

И женски дрехи били донесени. Облякла се майката и отишла при царя. Той я приел добре и я попитал за какво е дошла. Майката разказала всичко, а царят й рекъл:

— Който иска моята дъщеря, нека направи дворец по-хубав от моя, че тогава ще му я дам.

Върнала се майката и обадила на сина си какво казал царят.

На другата сутрин момъкът извадил кутийката, близнал я и арапинът изскочил.

— Какво искаш?

— Искам дворец — десет пъти по-хубав от царския.

И завчас дворецът бил построен на площада, близо до царския. Като го погледнал царят — смаял се.

— Хубав дворец — рекъл, — сякаш ръка не го е пипала.

И дал дъщеря си на момъка. Като отишъл да живее в новия си дворец, царският зет повикал и майка си, па взел и двете животни: котката и кучето.

Наскоро след това царският зет отишъл на война — да се бие с друг цар — и оставил кутийката у дома си. Жена му я намерила, но я помислила за проста кутийка.

Един ден минал магьосник, престорен на продавач; той уж продавал дребни работи: игли, конци, копчета, кърпички. Царкинята го спряла да си купи нещо и държала кутийката в ръка. Той, щом я съзрял, познал, че не е проста кутийка, и рекъл:

— Моля ти се, дай ми тази кутийка! Избирай каквото искаш, пари няма да ти взема.

— Вземи я — рекла жената.

И му я дала. Той, като позаминал, близнал кутийката и рекъл:

— Този дворец да се премести в моя двор, там, зад морето!

И веднага дворецът се вдигнал, та се преместил в двора на магьосника. А с него заедно се преместила и жената на царския зет, и майка му. Само животните останали в двора на момъка.

Скоро войната се свършила. Царският зет си дошъл и се отправил за двореца си. Но когато стигнал там, какво да види: няма ни дворец, ни жена, ни майка!

Седнал на двора под едно дърво и се разплакал. Котката и кучето дошли при него и го попитали защо плаче.

— Как да не плача? — рекъл той. — Върнах се от война, гледам: няма нищо — ни дворец, ни жена, ни майка. Па и кутийката я няма. Къде да я търся, и аз не зная.

— Не се грижи, мили стопанино — рекли животните, — ние ще намерим кутийката.

И тръгнали към двореца на магьосника. Вървели, вървели, дошли до морето. Котката се покачила върху кучето и то преплувало, та я пренесло на другия бряг. Стигнали до двореца. Котката се покачила на тавана и почнала да гони мишките. Из една дупка се подал плъх и я попитал защо ги гони.

— Защото вашият стопанин е взел кутийката на царския зет — отвърнала котката.

— Ако е за нея — рекъл плъхът, — моля ти се, почакай: аз ей сега ще я донеса.

Плъхът се промъкнал, грабнал кутийката и я донесъл на котката. Кучето и котката тръгнали да си вървят. Стигнали до морето. Ала котката изтървала кутийката и една риба я налапала. Ами сега?

Като изплували на другия бряг, захванали да я търсят. Търсили, търсили — няма я. По едно време кученцето съгледало на брега мъртва риба. Разкъсали я — кутийката току изскочила! Зарадвали се животните и си тръгнали. А рибата била същата, която лапнала кутийката.

Кучето взело кутийката и я отнесло на царския зет. Щом я взел, той я близнал и арапинът изскочил.

— Какво искаш?

— Скоро да дойде тук дворецът заедно с магьосника, майка ми и жена ми!

Така и станало. Момъкът заповядал да убият магьосника и заживял отново весел и честит живот.

Четирима братя

Живял един беден човек, който имал четирима синове. Като пораснали, той им казал: — Деца, време е да отидете да видите широкия свят. Аз съм беден, няма що да ви оставя, ами се стегнете за път, научете занаят и си изкарвайте хляба.

Синовете се простили с баща си и тръгнали. Вървели, вървели, стигнали на един кръстопът, дето се събирали четири пътя. Най-големият брат казал:

— Хайде, братя, да се разделим и подир четири години пак ще се съберем, за да видим кой какво е научил.

И тръгнали братята на различни страни по четирите пътя. Най-големият, като вървял, срещнал един човек, който го попитал отде иде и какво мисли да прави.

— Искам да науча някакъв занаят — рекъл.

— Ела подире ми — казал непознатият човек, — аз ще те науча на лесен занаят.

— На какъв занаят ще ме научиш? — попитал момъкът.

— Ще те науча да крадеш.

— Хубав занаят! Утре ще ме хванат, ще ме хвърлят в тъмницата, а оттам — на въжето. На такъв ли занаят ще ме учиш?

— Не, приятелю! — рекъл непознатият. — Аз ще те науча да открадваш онова, което никой друг не може открадва, па ще можеш и да се скриваш, та никой да не те познае.

Момъкът се съгласил и тръгнал подире му. За четири години станал такъв сръчен крадец, че можел да задигне каквото поиска, без да го усетят.

Вторият брат, като вървял, срещнал друг човек, който го попитал отде иде и какво мисли да прави. Той му отговорил:

— Тръгнал съм да уча занаят.

— Тогава ела след мене. Ще те направя звездоброец. От тоя занаят по-добър няма, защото всичко по света ще ти бъде известно. Нищо не ще може да се укрие от тебе.

Момъкът тръгнал подире му. Той станал голям звездоброец. На раздяла майсторът му подарил един далекоглед и му казал:

— През тази тръба ще можеш да виждаш всичко, което става по небето и по земята.

Третият брат, като вървял, срещнал един войник, който го попитал:

— Къде отиваш, приятелю?

— Отивам да се уча на занаят — отвърнал момъкът.

— Ела подире ми, аз ще те науча да стреляш и да се биеш.

Момъкът отишъл. За късо време той изучил военните работи и станал отличен войник. На тръгване майсторът му подарил пушка и му рекъл:

— Тази пушка няма да те излъже: в каквото и да се прицелиш, ще го улучиш.

Най-малкият брат, като вървял, срещнал също човек, който го попитал накъде отива и какво мисли да прави.

— И аз не знам какво да правя. Търся да науча занаят.

— Тогава ела да те направя шивач.

— Шивач ли? Да бода хиляда игли за пара? Гладен ще ходя, ама шивач не ставам.

— Хей, момче! — казал непознатият. — Моето шивачество е друго. Аз ще те науча да шиеш не само платове и шаяци, ами и дърво, па и желязо. Ще те науча тъй изкусно да шиеш, че шевът да не се познава.

Момчето отишло подире му и за късо време станало изкусен шивач. На тръгване майсторът му дал една игла и му казал:

— На ти тази игла; с нея ще можеш да ушиеш каквото поискаш: и платове, и шаяци, и дърво, и желязо.

След четири години братята се срещнали на кръстопътя. Здрависали се и си тръгнали за дома. Баща им, като ги видял, много се зарадвал. Вечерта всеки разказал как е научил занаята си.

— Добре, добре — казал бащата, — утре ще видим кой какво е научил.

На другия ден момчетата седнали с баща си под едно дърво пред къщата, а той погледнал към дървото и казал на втория си син: „Видиш ли там, на дървото, онова гнездо? Кажи ми, колко яйца има вътре?“

Звездоброецът взел тръбата си, погледнал нагоре и казал: „Пет яйца.“ Тогава бащата се обърнал към най-големия и му рекъл:

— Донеси ми онези яйца, без да подплашиш птичката, която лежи върху тях.

Изкусният крадец майсторски се покачил на дървото, извадил яйцата изпод птичката, без да го усети тя, и ги занесъл на баща си. Оня взел яйцата, турил по едно на четирите ъгъла на масата и едно в средата, па казал на третия си син:

— Сега с един удар ще счупиш всички яйца все по наполовина. Хайде да видим!

Войникът замахнал с една сабя и разцепил всички яйца по на две равни части.

— Сега иде твоят ред — рекъл бащата на четвъртия — да ни покажеш изкуството си.

Изкусният шивач завчас зашил разцепените яйца, а крадецът ги занесъл на дървото. Той ги турил под птичката, без да го усети тя, и подир два дена се излюпили птиченца с червеничко по шията.

— Много хубаво — казал бащата. — Виждам, че не сте си изгубили времето напразно. Сега никой не ви знае, но може да се случи да покажете изкуството си, та всеки да разбере какви майстори сте станали за четири години.

И наистина, по едно време се разнесла мълва, че царската дъщеря била грабната от змей. Царят се разплакал и се чудел какво да прави. Най-после заповядал да обадят по цялото царство, че който сполучи да я отърве, ще стане царски зет. Четиримата братя си рекли: „Ето за нас работа“ — и се приготвили да отидат да отърват царската дъщеря.

— Аз ей сега ще разбера къде е — рекъл звездоброецът и погледнал през тръбата си.

— Ето я, че седи на една скала сред морето, а змеят я пази. Идете и поискайте от царя кораб, па да идем да я отървем.

Царят им дал кораб. Тръгнали братята по морето към скалата. Като наближили, гледат: царкинята седи на един голям камък, а змеят спи, сложил главата си на коленете й.

— Не смея да стрелям — казал войникът, — да не би да убия и царкинята.

— Чакайте, аз ще свърша тая работа — казал крадецът.

И тутакси дебнешком се покачил на скалата, измъкнал царкинята изпод змея, без да усети той, и я донесъл в кораба. Сетне обърнали кораба да се върнат в столицата.

Змеят, като се събудил, видял, че царкинята я няма. Той се разфучал — страх да те обземе. По едно време съгледал кораба всред морето и полетял да го настигне. Но войникът грабнал пушката и като се примерил и изгърмял, змеят се търкулил близо до кораба. Ала преди да умре, чудовището се сгърчило и ударило тъй силно кораба, че го счупило. Братята и царкинята щели да се удавят, ако не бил шивачът. Той се заловил, та зашил кораба дъска по дъска и пак заплували нататък.

Царят, като се научил, че братята си идат заедно с царкинята, излязъл да ги посрещне. Корабът спрял на брега. Царкинята целунала ръка на баща си и му разправила как я избавили от змея. Тогава царят казал на братята:

— Сега един от вас ще ми стане зет. Решете помежду си кой да бъде.

Завързала се препирня между братята кой да стане царски зет. Звездоброецът настоявал:

— Ако аз не бях видял царската дъщеря, вие нищо нямаше да направите; аз трябва да стана царски зет.

— Ами ако аз не бях я измъкнал изпод змея, вие какво щяхте да сторите? — казал крадецът. — На мене се пада да бъда царски зет.

— Ако пък аз не бях убил змея, той всинца ви щеше да глътне — рекъл войникът. — Мое е правото да стана царски зет.

— Я не се препирайте! — казал шивачът. — Ако не бях аз да зашия строшения кораб, всички щяхте да загинете. Ето защо аз трябва да стана царски зет.

Царят слушал, слушал, па казал:

— Виждам, че всеки има право да ми стане зет, но като не можете да вземете дъщеря ми всички, никой няма да я вземе. Затуй като награда ще ви дам по една част от царството си. Тъй най-добре ще ви се отплатя.

И братята се съгласили.

„Вместо да се караме — рекли, — по-добре да вземем наградата, която ни дава царят.“

Дал им царят по една част от царството си и братята заживели с баща си честит живот.

Игра на криеница

Имало една царска дъщеря — магьосница. Тя решила да се ожени за момък — толкова хитър, че да може и от нея да се укрие. Обявила, че ще играе с момците на криеница: ще вземе оногова, когото не може да намери, колкото и да го търси. Тя щяла да бие едно барабанче и да търси момъка. Ако го намери, ще го погуби; ако не го намери и той най-после сам се обади — ще се ожени за него.

Това се разгласило по цялото царство и много момци отивали да играят с княгинята, но нито един не могъл тъй да се скрие, че да не го намери царската дъщеря.

Най-после тръгнал един момък от далечна страна. Като вървял, стигнал морето. Една голяма риба лежала на брега, на плиткото, а до нея стоели орел, вълк, лисица; те се карали за една конска глава: не могли да я разделят. Щом видели момчето, рекли:

— Ето, едно момче иде; то ще ни раздели главата по равно, за да не се караме.

И то я разделило на всички по равно. Като видяла рибата каква добрина им сторило момчето, отскубнала една люспа от гърба си, дала му я и рекла:

— На̀ ти тази люспа, но да я пазиш добре, че ще ти потрябва. Запали малко прахан, па я нагрей или я напечи на огъня, и аз веднага ще дойда да ти помогна.

Отскубнал си и орелът едно перо, дал го на момчето и рекъл:

— На̀ ти пък от мене туй перо. И него ще нагрееш, и аз ще дойда да ти помогна.

Вълкът и лисицата също си отскубнали по малко козина, дали я на момчето и рекли:

— На̀ ти и от нас по едно влакно: щом ти потрябваме, напечи го на праханта, и ние ще дойдем да ти помогнем.

Момчето си тръгнало. След дълъг ход стигнало столицата, дето живеела царската дъщеря, и се отправило за двореца. А той бил до морето. Почукало на вратата и царските слуги излезли да видят кой хлопа.

— Какво чукаш бре, момче?

— Искам да видя царската дъщеря. Дошъл съм да играя на криеница с нея.

— Ех, момче — казали слугите, — какви не идваха, че нищо не можаха да направят, та ти ли ще се укриеш?

Те се засмели и отишли да обадят на царската дъщеря, че едно момче иска да я види.

— Пуснете го — рекла, — нека дойде тука.

И момчето отишло. Поздравило я прилично, а тя му рекла:

— Какво желаеш, момче?

— Дойдох да играем с тебе на криеница.

— Тъй ли? Бива. Но помни, че аз не се шегувам: ако не те намеря, добре, но ако те намеря, мисли си — ще те убия!

— Разбира се — рекло момчето. — Знам това.

— Тогава — казала царската дъщеря — иди се скрий, където искаш, пък аз ще тръгна да те търся.

Момчето отишло право на морския бряг. Запалило малко прахан и напекло люспата. Рибата изскочила и запитала:

— Какво желаеш, момче?

— Моля ти се, рибке, скоро да ме скриеш, че царската дъщеря ме търси! Ако ме намери, ще ме погуби!

— Ела — рекла рибата, — влез в устата ми!

Момчето влязло, тя го глътнала и се скрила в морето. Царската дъщеря ходила, ходила, никъде не могла да го намери. Най-после дошла при морето и почнала да бие барабанчето и да го търси. Вървяла, надничала тук-таме — няма го. Най-после се гмурнала в морето и там го намерила в търбуха на рибата. Завела го при баща си и рекла:

— Умее да се крие това момче, татко! Къде не го търсих: и по земята, и по небето, и най-после се гмурнах в морето, че там го намерих. Кажи, момче, не те ли намерих в търбуха на рибата?

— Намери ме, но чакай: аз има да се крия още на три места, че най-после, ако ме намериш, ще ме погубиш.

— Тръгвай тогава! — рекла царската дъщеря. — Както те намерих в морето, тъй и другаде ще те намеря.

Отишло момчето при една голяма планина, запалило прахан и напекло орловото перо. Орелът изскочил от едно високо дърво и рекъл:

— Кой ме вика?

— Аз! — казало момчето.

Орелът долетял при него и то го помолило:

— Скрий ме някъде, че царската дъщеря ме търси и ако ме намери, ще ме погуби!

— Седни — рекъл орелът — на гърба ми и се дръж яко за шията ми, па не се бой!

Седнало момчето на гърба му и орелът полетял по небето. Царската дъщеря тупала барабанчето и търсила момъка вред по земята, но не могла да го намери.

— Чакай — рекла — да видя пак в морето да не се е скрило някъде по дъното.

Ходила, търсила — няма го. Излязла от морето и седнала на един камък да си почине. Почива си и се чуди накъде да върви. Мислила, мислила, па хвръкнала да го търси в облаците. Ходила от облак на облак — няма го. Ходила на изток, на запад, на север — няма го. Най-после седнала на един облак да си почине и да помисли накъде да върви. По едно време духнал силен вятър и облакът я понесъл към юг. Носил я, носил, най-после се спрял и тя подхвръкнала по-нататък. Гледа: върху един облак, бял като памук, накацали орли. Отива тя при тях, а момчето се снишило — да не го види.

— Не сте ли видели — рекла — някое момче да се крие тъдява?

— Не сме, не сме! — отвърнали орлите. — Какво ще търси момче на облаците?

И царската дъщеря щяла да се върне. Но помислила малко и си казала:

— Я чакай да погледна пък зад облака. Може да се е скрило между орлите.

И захванала да бие барабанчето: тумба-лумба, тумба-лумба! Орлите се уплашили и подхвръкнали нагоре. Момчето, като не успяло да се покачи на орела, останало на облака и царската дъщеря го намерила. Хванала го през кръста и полетяла с него към земята.

Щом слезли долу, царската дъщеря завела момчето при баща си и рекла:

— Хитро изглежда това момче! Убих се да го търся. Намерих го чак на облаците. Кажи, момче, не те ли намерих между орлите?

— Намери ме, но след като подплаши орлите с барабанчето. Инак щеше да се върнеш без мене.

— Както и да е, нали те намерих! Не си прави труд да се криеш повече, защото вредом ще те намеря. Жал ми е за тебе: ще загинеш млад и зелен.

— Имам да се крия още два пъти. Ако ме намериш, убий ме!

Тъй рекло момчето и отишло пак да се крие. Стигнало до голяма гора и запалило малко прахан. Напекло едното влакно и вълкът усетил, че някой го търси, изскочил из една дупка и рекъл:

— Кой ме търси? Да дойде насам!

— Аз съм — извикало момчето. — Скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.

— Не бой се, момче! Метни се на гърба ми, па се дръж за врата ми!

Хукнал вълкът да бяга — тичал, тичал и най-после се спрял на една висока планина, па влязъл в една дълбока пещера заедно с момчето. В пещерата имало много криволици, та човек можел да се загуби из планината, щом влезе вътре. А каква тъмнота пък било — не се виждало нищо: в очите да те бутнат, няма да забележиш, че човек има до тебе.

Царската дъщеря тръгнала да търси момчето и почнала да бие барабанчето. Ходила по разни места — няма го. Най-после се запътила към голямата планина. Минала реки, долини, гори, полета и все удряла барабанчето. А ония диви зверове, като се изплашили, че като търтили напреде й — всички навлезли в пещерата и се изпокрили в дъното на планината. Налягали вътре и се умълчали, да не ги усети никой.

Царската дъщеря стигнала до планината и забъхтала силно барабанчето. Тумба-лумба, тумба-лумба — ечи планината, треперят зверовете в пещерата и се притискат един до друг. Дошла до пещерата, надникнала вътре — нищо не се вижда. По едно време извикала:

— Хей, има ли някой вътре?

Никой не се обадил. Момата запалила голяма свещ и влязла. Но току изминала няколко крачки, свещта угаснала. Чула по едно време: нещо скимти, ала не се вижда какво е. Натъпкала пищовчето си с барут, излязла пред пещерата, че като гръмнала в дупката — буумм! — потреперало всичко живо. Като заскимтели и завили ония зверове извътре — страх да те побие! Току почнали по два, по три да бягат навън. А царската дъщеря се скрила зад едно голямо дърво и гледала.

Бягали, бягали зверовете, избягали всичките. По едно време царската дъщеря видяла, че изскочил един вълк, а на гърба му се стиска момчето. Като изпразнила пищова отгоре му — вълкът се търколил от страх, а момчето паднало. Тя го хванала за ръка и го повела към столицата. Отвела го при баща си и рекла:

— Много се крие това момче, но аз пак го намерих!

— Намери ме, но с пищова. Ние не се бяхме уславяли да гърмиш с пищов, а само да биеш барабанче; ти не играеш честно!

— Момче — рекла царската дъщеря, — недей си прави труд да се криеш вече: ще те намеря, макар и под земята!

— Ще видим. Още веднъж ще се скрия, па ела ме намери!

Тръгнало момчето да се скрие. Отишло пак в една пуста гора, дето човешки крак не бил стъпвал. Спряло под едно дърво и запалило малко прахан. Напекло лисичето влакно. Лисицата усетила, че някой я търси, изскочила от една дупка и рекла:

— Кой ме търси?

— Аз съм, аз! — извикало момчето. — Моля ти се, Кума Лисо, скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.

— Не бой се, момче! — рекла лисицата. — Кажи ми де си се крил досега, че да знам какво да правя.

И момчето разказало всичко.

Лисицата повела момчето из гората. Като се мръкнало, накарала го да се метне на гърба й и да се държи здраво. Тя припнала с него през нощта и отишла в столицата. А царската дъщеря тръгнала да го търси из високите гори и дълбоките долини. Като наближили града, момчето рекло:

— Накъде ме носиш, Кума Лисо? Ние се върнахме в столицата. Недей, моля ти се, ще ме хванат! Тука всички ме познават.

— Ти мирувай — рекла Кума Лиса. — Аз нали ще те скрия, тебе какво те е грижа? Кой може да ни види сега, в тая тъмна нощ?

Като дошли до двореца, лисицата се прехвърлила в царската градина, дето имало от всички овошки по света: круши, ябълки, сливи, орехи, бадеми, праскови. Имало и една ябълка, която давала много едри плодове — колкото бъчви големи. Всяка сутрин царските слугини обирали падналите ябълки и ги носели в стаята на царската дъщеря. Като влязла Кума Лиса, била паднала само една ябълка. Тя й изгризала опашката на колело, после я издълбала, па накарала момчето да влезе в нея и да седне; сетне турила отгоре захлупката и я замазала, да не се види, че е гризана. След това рекла на момчето:

— Ти ще седиш тука, без да мръднеш. Утре царските слуги ще натоварят ябълката на една тарга и ще я занесат в стаята на царкинята, па ще я скрият в долапа. Ти седи и кротувай!

Царската дъщеря ходила навред: из морето, по небето, по земята — няма, та няма. Била барабанчето, бъхтала го, ала напразно. Най-подир се върнала убита от ходене и рекла на баща си:

— Няма го! Де не го търсих, де не ходих — никъде не се намери това момче. Много хитро излезе!

На другата сутрин слугите внесли падналата ябълка в стаята й и я затворили в долапа. А княгинята и баща й седели угрижени и си приказвали.

— Къде ли е сега това хитро момче? Де ли се крие? Но не вярвам да е живо, защото инак щях да го намеря. То или се е удавило някъде, или са го зверове изяли, затуй го няма по света.

А момчето слушало, слушало, па най-после не могло да се сдържи, та извикало:

— Тук съм, царкиньо! Ето ме в долапа! Жив и здрав съм.

Скочила царската дъщеря и като отворила долапа, момчето блъснало ябълката с глава и похлупката отскочила настрана. Излязло то и се поклонило на царя, целунало му ръка и застанало пред него. Бащата и дъщерята останали сащисани от голямата хитрина на момчето. След малко царят казал:

— Да си живо, момче! Ти заслужаваш да станеш царски зет.

И момчето се оженило за царската дъщеря.

Царят на птиците

Един сиромах имал зад къщата си нива, която посял с просо. То станало много хубаво, ала щом взело да зрее, нападнали го орляци от врабчета и чучулиги и почнали да го кълват. Той се заловил да варди просото: направил плашила, турил ги всред нивата. Но птиците полека-лека навикнали на плашилата и не се страхували от тях. Дори някои врабчета кацали по главите им.

Като видял, че плашилата няма да опазят просото, човекът се заел сам да го варди, ала и туй не помогнало: ако погне птиците от една страна, те отивали на друга. Най-после ги оставил, отишъл си и казал на жена си:

— Посяхме и ние малко просо да си изхраним децата тая година, ала проклетите врабци и чучулиги го изкълваха.

— Всяко зло за добро — рекла жената.

Един ден човекът отишъл да си обиколи нивата. Като наближил, гледа: една чучулига кацнала на един стрък просо и го кълве. Той се снишил, полека-лека издебнал чучулигата и я захлупил с калпака си, па я хванал.

— Чучулиго — рекъл, — какво да те правя? Да те заколя ли?

— Моля ти се, чичо, недей ме погубва! — рекла чучулигата, — Баща ми е цар на птиците. Ако ме занесеш на него, той ще ти подари голямо богатство.

Човекът я занесъл на баща й.

— Царю честити — рекъл, — твоята дъщеря ми кълвеше просото; хванах я и ти я донесох.

— Благодаря, приятелю — рекъл царят на птиците — ти си сторил голяма добрина на дъщеря ми и аз ще ти се отплатя.

Той извадил една пръчка и я подал на сиромаха.

— Вземи — казал — тая пръчка. Ако ти потрябва нещо, удари с нея два пъти по земята, и ще го имаш.

Взел сиромахът пръчката и си тръгнал за дома. Като вървял по пътя, дошло му на ум да опита пръчката. Ударил я о земята и тутакси получил каквото поискал.

Отишъл си у дома и се похвалил на жена си. Тя го попитала отде е добил пръчката.

— Царят на птиците ми я даде — рекъл сиромахът. — С тая пръчка ние скоро ще станем богати.

И наистина, те скоро забогатели и заживели щастлив живот. Един ден мъжът казал на жената:

— Отдавна съм намислил да повикам нашия цар на гости, да види какъв весел живот прекарваме.

— Я си гледай работата — рекла жената. — Не ти трябват гости. Той е цар, може да не остане благодарен от нещо, че после да ти напакости.

Но мъжът я не послушал.

Царят се зачудил, като получил поканата. „Довчерашен сиромах — рекъл, — кога забогатя, та и царя на гости вика?“ Взел си храна и тръгнал. Богаташът го посрещнал, както трябва, и го отвел в една хубава стая, приготвена за гости.

Седнали да се веселят.

— Булка — извикал той по едно време, — я ми донеси пръчката и сложи трапезата.

Жената донесла пръчката и сложила трапезата празна. Мъжът ударил по земята и току наизскачали всякакви гозби, каквито и у царя нямало. След туй пак ударил с пръчката и тозчас се появили бутилки с вино. Жената наредила всичко на трапезата и поканила мъжете да ядат. А ястията, които донесъл царят, си останали, защото били много по-прости и безвкусни.

Яли, веселили се, най-после дошло време да си тръгне царят. Станали, изпратили го с голяма чест. Отишъл си царят и обадил на царицата за чудото, което видял.

— Да видиш — казал — каква чудесна пръчка има оня, който ме вика на гости! Като я удари о земята, каквото поиска, тутакси се явява напреде му. Ястието, което бях занесъл, тъй си и остана: никой не хапна от него, та останах доста посрамен. Що ли ми трябваше да ходя! Той се пременил от мене по-добре. Пък да видиш жена му, ще се слисаш: потънала в злато и коприна! Сякаш е царица.

— Дали не можеш му отне някак тая пръчка? — рекла царицата. — Тя не е за сиромах човек. Виж, дано я вземеш.

Царят пратил един от слугите си да намери пръчка, също като оная на сиромаха, и да се опита да я смени. Слугата намерил пръчка и отишъл у сиромаха на гости. Поканили го на обяд. Яде той и гледа: чудната пръчка лежи под трапезата. Полека-лека я измъкнал и я скрил, а на мястото й турил другата.

Като го нагостили, изпратили го да си върви. Вечерта, когато седнали да ядат, мъжът казал на жена си:

— Я ми донеси пръчката, да поискам нещо за ядене.

И жената я донесла. Ударил я човекът о земята, ала напразно — нищо не се явило. Ударил я втори път — пак нищо. Взел да я гледа и да се чуди: каква е тази работа!

— Аз нали ти казах — рекла жената, — че царят ще ти завиди и ще ти направи някоя пакост? Ето сега! Пръчката е заменена. Иди да потърсиш другата, дано ти я даде.

Отишъл човекът да си иска пръчката от царя.

— Тъй и тъй — казал човекът, — пръчката ми се изгуби, откакто ти, царю честити, идва у дома. Оставена е друга пръчка, ала тя не струва нищо.

— Ти за туй ли ме вика на гости, крадец да ме правиш? — викнал царят сърдито. — Да се махаш оттука, че ей сега ще заповядам да те хвърлят в затвора!

Оня човек се уплашил и избягал у дома си. Мислил, мислил, най-после решил да отиде при царя на чучулигите.

Отишъл.

— Пръчката ми откраднаха — рекъл, — та сега съм обречен на гладуване. Моля ти се, дано ми помогнеш някак.

— Не се грижи, човече. Ще ти дам друго нещо, с което да се прехранваш. Ще ти дам магаренце да си носиш дръвца, но хубаво да го гледаш и да го пазиш, защото ще ти бъде и за друго полезно: при всяко изреваване от устата му ще капят жълтици.

Като казал тъй, царят на птиците заръчал на слугите си да изведат едно магаренце и да му го дадат. Човекът останал много благодарен и си отишъл. Като влязъл вкъщи, казал на жена си:

— Пръчка не взех, но по-хубаво ми даде царят: едно магаренце, много чудно — щом го бутнеш, и то почва да реве, а от устата му капят жълтици.

Много хубаво — рекла жената. — Чакай да го опитам.

Отишла при магаренцето, бутнала го по муцуната и то заревало, а от устата му западали жълтици.

Един ден сиромахът повел магаренцето на пазар да го кове. Жената не го пущала, но той не я послушал и отишъл. Отбил се в един хан, вързал магаренцето в обора и тръгнал да се поразходи из пазара. По едно време слугата влязъл да дава сено на конете и като минал покрай магаренцето, бутнал го по муцуната с лакът. Магаренцето изревало и току паднали жълтици по земята. Слугата се навел, па ги обрал и припнал, та ги занесъл на ханджията. Обадил му каква е работата.

— Не може да бъде! — рекъл ханджията. — Ти си откраднал парите, па те е страх да не те уловят, та ме лъжеш, че уж магарето ги било избълвало.

— Истина е, господарю! — кълняло се момчето. — Като носех сено на конете, бутнах го с лакът, и то изрева два-три пъти. Както изрева, тъй и нападаха от устата му тия жълтици.

— Хайде да отидем да видим! — рекъл ханджията.

Отишли. Бутнало момчето магарето по муцуната и закапали жълтици. Навел се ханджията и ги прибрал. През нощта той отвързал магаренцето и го завел у дома си, а на мястото му закарал своето магаре.

Върнал се сиромахът и отишъл да види магаренцето си. Погледнал го — дреме над празната ясла. Насипал му слама. После го отвързал и завел при един ковач да му удари плочи. Подковал го и го прибрал у дома си. Като го видяла жена му, тутакси познала, че това магаре не е тяхно.

— Това магаре не е нашето — рекла. — Не видиш ли, че е друго? Сменили са го.

— Хайде де! — рекъл мъжът. — Кой ще го смени? Същото си е.

— Същото ли? Нашето имаше по-сив косъм и беше по-хубаво.

— Дето ще се препираме, тури си престилката до муцуната му, да видиш няма ли да накапят жълтици.

Жената си разтворила престилката и той бутнал магарето по муцуната, ала то прихнало и се озъбило да го ухапе.

— Аз нали ти казах — рекла жената, — че магаренцето ни е сменено? Скоро да го върнеш!

И той се метнал на гърба му, па назад. Стигнал до хана и се развикал, а ханджията изскочил и почнал да го бие. Човекът натирил магарето и се върнал празен.

Отишъл пак при царя на чучулигите — да се оплаква.

— Какво има, приятелю? — попитал го царят.

— Ох, как да ти обадя, царю честити? Откраднаха ми и магаренцето. Какво да правя?

— Е, сега как да ти помогна? — рекъл царят. — Друго не мога да ти дам, ами вземи тоя боздуган, па иди при царя, който ти взе пръчката, удари боздугана о земята и веднага ще изскочат трима арапи. Заповядай им да го хванат и да не го пущат, докато не ти даде чудната пръчка. После иди при ханджията и направи с него същото!

Човекът взел боздугана и отишъл при царя.

— Моля ти се — рекъл, — дай ми пръчката, че много ми е потребна!

— Каква пръчка искаш от мене? — извикал царят. — Крадец ли съм аз? Да се махаш оттука, че ей сега ще те убия!

Тогава оня тупнал боздугана о земята и тутакси изскочили трима арапи и се хвърлили върху царя.

— Или дай пръчката, или ей сега ще те убием! — извикали те.

— Моля ви се — писнал царят, — ей сега ще ви я дам, само ме пуснете.

— Не може! Дай я, па тогава ще те пуснем. Скоро — пръчката!

Извадил я царят от пояса си и я подал на сиромаха.

След туй отишъл оня при ханджията и взел да му се моли за магаренцето.

— Какво магаре искаш от мене бе? Ей сега ще повикам слугите да те убият! Я си върви веднага!

Тогава сиромахът тупнал боздугана о земята. Като изскочили ония арапи, па като се нахвърляли върху ханджията — Той се слисал!

— Бе чакайте, какво правите, ще ме удушите! — вика той, ала кой го чува? Стискат го арапите, не щат и да знаят.

— Магарето — вика сиромахът — или ей сега ще те поваля на земята!

Викнал ханджията на един от слугите да докара магарето. Върнали го на сиромаха. Оня го повел и си отишъл вкъщи.

Меча невеста

Живял някога един цар. Той си имал само една дъщеря. Още когато се родило детето, бащата чул глас, който му викал:

— Каквото щеш прави, мечок ще вземе дъщеря ти.

Царят се уплашил. Но гласът се чул и втори, па и трети път. Тогава царят решил да отдели дъщеря си в един дворец до своите дворци и да не пуща никого при нея — да не би някак вратата да остане отворена и да влезе отнякъде мечокът, или пък с измама да не отвлекат дъщеря му. Дворецът денонощно се пазел от силна стража. При царкинята не пускали никого освен дойката й. Дворецът бил заключен и сам царят държал ключовете от вратите. Момата расла, порасла, стигнала връст за женитба. И тогава царят пак чул същия глас да вика:

— Каквото щеш прави, мечок ще вземе дъщеря ти.

Той заповядал да удвоят стражата и да не дават на дъщеря му да се показва дори на прозорците. Веднъж отишъл сам той при нея да я види. Момата била станала най-лична хубавица: като нея втора нямало. Но много мъчно й било, че баща й я държи заключена и я никъде не пуска да излиза, нито дава на други хора да влизат при нея. Момата се разплакала. Засиняла от плач — баща й не можел да я утеши.

— Защо плачеш, дъще? — питал я той. — Какво ти не достига?

— Как няма да плача? Откак се помня, все в тоя затвор живея. Никъде не ме пускате да изляза, никому не давате да влезе да ме види. Бял свят не съм видяла.

— Добре — казал царят. — Недей плака: ще те изведа да видиш бял свят. Но недей се сърди, че сме те държали все под ключ досега: имало е защо. Още като се роди ти, глас ми се обади от невиделица и ми рече: „Каквото щеш прави, мечок ще вземе дъщеря ти.“ Тоя глас чувам често. Затова те затворих тука. Ала щом ти се толкова иска да видиш бял свят, ще те изведа.

И още на другия ден царят заповядал на целия народ да се сбере на полето пред града. Направили голям сбор, какъвто никога не бил ставал. Наредили трапези, насядали хората, яли, пили, веселили се, играли хоро. Довел царят дъщеря си — да погледа свят. Тъкмо когато тя минавала между хората и приказвала с тия, с ония, от планината слязъл един много едър мечок и се запътил закъм полето. Щом го видели, че иде, всички хора се разбягали — дето им видят очите — и се изпокрили. Останали само царят и дъщеря му. Мечокът изревал, колкото имал глас, грабнал царкинята и я занесъл в планината. Той живеел в една голяма пещера, там сложил царската дъщеря; хранел я с ягоди, мед, диви круши; когато излизал из пещерата, затварял входа й с една голяма плоча — да не побегне момата.

Тъй живял с нея мечокът; тя му станала жена, а той й станал мъж. Минало що минало, добило им се момче. То било половината мечка, а половината човек; много силно било: за две недели порасло, колкото друго дете би порасло за две години, а за два месеца станало голямо, колкото са големи десетгодишните деца. То ходело с баща си по планината; слизало и в полето; хващало сърни, елени, разкъсвало диви свине; а като нападало кошарите, по два вола удавяло и ги отмъкнало в пещерата да храни майка си.

Един ден момчето запитало царкинята:

— Мамо, защо живееш в тая пещера, а не дето живеят хората? И защо тримата не си приличаме един на друг? Ето — ти си бяла-червена, баща ми — космат и едър, а пък аз не съм ни съвсем като него, ни съвсем като тебе. Три различни лица имаме и в различно рухо сме. Защо е това така?

Тогава майка му рекла:

— Синко, ти си царски внук, а мечи син: затова е. Аз съм царска дъщеря. Писано ми било мечок да ме вземе — и ме взе. Баща ми ме държеше заключена в двореца и никого не пускаше при мене, ала един ден му се примолих да ме изведе да видя свят и той ме изведе на сбор. Много народ се беше събрал на полето. Тогава слезе от планината тоя мечок, твоят баща; всички се разбягаха. Баща ми ме дърпаше да побягна с него, но аз не бях виждала дотогава мечка, та останах да погледам. Мечокът ме грабна и ме донесе тук, в тая пещера.

Момчето се замислило, па рекло:

— Хайде, мамо, да побегнем, та да си отидем при дядо.

А царската дъщеря казала:

— Как ще бягаме, синко? Не видиш ли с каква голяма плоча захлупва баща ти пещерата? Не може да я отворим.

— Аз ще гътна плочата — рекло момчето.

Майката се съгласила да побегне с него. Много й се искало да си иде при своите; дотегнал й тоя затворнишки живот в тъмната пещера. Момчето гътнало плочата, тя се търкулнала в канарите и изгърмяла. Мечокът отдалеко чул гърмежа и се затекъл да види какво става. В това време майка и син побягнали през планината и се озовали в полето. Мечокът видял пещерата празна, надал бесен рев и се спуснал да ги гони. Отдето минел, дърветата се чупели и поваляли с голям трясък. Момчето чуло, че баща му наближава, дигнало майка си на гръб и я понесло бързо-бързо по полето. Стигнали до пътя, който водел към града. На пътя видели един човек, който карал кола със сено. Момчето рекло на човека:

— Чичо, иде един едър мечок. Ако ни види, и нас ще изяде, и тебе. Дай да обърна колата върху нас, та да ни захлупи сеното, докато замине мечокът, а после пак ще ти натоваря колата.

Свили се и тримата край колата, момчето я обърнало и сеното ги затрупало. След малко се зачул грозен рев: идел мечокът. Той стигнал до пътя, но като не видял никъде жена си и детето си — ударил на друга страна. Когато заглъхнал ревът, момчето излязло, натоварило колата на човека и тръгнало с майка си за града. Ходили, ходили, стигнали до широката поляна, дето мечокът бил грабнал царкинята.

— Ето, синко — рекла тя, — тук ме грабна баща ти.

— Щом е тъй — казало момчето, — оттук трябва да те вземе дядо. Тук те е оставил, тук ще те намери.

И то пратило хора да кажат на царя, че си иде дъщеря му. Царят излязъл с голяма радост да ги посрещне. С него били и всички царедворци. Срещнали царкинята и сина й, отвели ги в двореца и ги нагостили. Ала дядото не харесал внука си. Срам го било да го гледат хората, че е половина мечка и половина човек. Но детето не виждало това. То излизало да си играе с други деца по улиците; по цял ден играело. Като го гледали другарите му, че е половина мечка — половина човек, почнали да му викат Мечо. „Мечо, ела тука! Мечо, хайде да ни гониш! Мечо, хайде да играем на криеница!“ Мечият син се ядосвал на тоя прякор. Което дете му кажело Мечо, той го биел. А и ръката му била тежка, та когото удари, на мястото оставал. Тъй избило много деца. Всички почнали да се оплакват на дядо му.

Царят се почудил какво да стори, че да махне някъде тоя внук. Но нищо не се решавал да направи, защото момчето, колкото повече растяло, по-яко ставало, не му се излизало насреща. Вързали го, то скъсало въжетата и побягнало, па почнало да замеря стражите с камъни; когото улучело, на място го оставяло. Затворили го в тъмница; то счупило железата на прозореца и излязло; никой не посмял вече да го закача.

Казали всичко това на царя и той пак се замислил къде да дене внука си. Най-сетне измислил. В една далечна гора имало много лъвове. Той се досетил да го прати там — дано го изядат зверовете.

Викнал царят внука си и му рекъл:

— Синко, ти вече порасна. Станал си момък за женитба.

Иска ми се да те оженя. Ала не знам къде ще живееш с невестата си. Нашите дворци са тесни за тебе. Добре ще е да ти съградя друг дворец — широк и голям: нямам дворец като за тебе. Стани, та иди в гората, дето са лъвовете, докарай оттам дървета — колкото можеш по-големи, за да ти дигна дворец, па сетне ще ти намеря невеста — и ти да се задомиш.

— Ще ида — рекъл мечият син, — но кажи да ми направят най-първо една секира от двеста кила желязо и в него да турят двадесет кила близница, па тогава ще ида да сека гора. Още поръчай да ми приготвят тридесет мулета най-яки — да натоваря на тях дървата за градеж.

Царят изпълнил поръчката, момчето дигнало на рамо секирата, повело тридесетте мулета и тръгнало. Гората с лъвовете била далеч. Момчето ходило, ходило и стигнало до гората. Там пуснало мулетата на една хубава ливада да пасат, а то легнало под една сянка да поспи и да се отмори. Като се събудило — няма мулетата, останали им само верижниците, лъвовете ги били изяли, а то спало толкова дълбоко, че не ги чуло. Събрал мечият син тридесетте верижници и почнал да се ядосва.

— Само да намеря тия лъвове, които са ми изяли мулетата, чудо ще направя! — викал той и ходил по гората да ги търси.

Намерил ги най-сетне на една широка поляна. Лъвовете се били наяли и се борели. А момчето било и силно, и бързо. То ги подгонило със секирата и де що удари лъв, той падал наземи, а то го връзвало с верижника за някое дърво. Тъй навързало тридесет лъва, защото имало само тридесет верижника, а другите лъвове избило със секирата. Като ги навързало по дърветата, дигнало секирата да сече гора. Избирало най-дългите и най-дебели дървета. Сякло, сякло, сетне натоварило напреко лъвовете, навързало ги един след друг — да не избяга някой, па ги повело към града. По пътя, дето се изпречи дърво, та спира, мечият син веднага го отсичал с брадвата. По гората и през полето — както и да е. Но като стигнало в града, момчето видяло, че дърветата са много дълги: не могат да минат по улиците. То се развъртяло със секирата наляво-надясно, дето имало къща да пречи, събаряло я, та разширило улиците да минат лъвовете. Като правело път по града, докато дойде до двореца, то съсипало половината къщи.

Стигнал мечият син пред двореца. Всички наизлезли да видят това чудо: лъвове носят дърва. Най-много се почудил царят; той бил пратил внука си уж да го изядат лъвовете, а ето че оня води тридесет лъва, натоварени с греди. Но хората, на които били съборени къщите, се сбрали пред двореца и почнали да се оплакват на царя. Той сега се намерил в чудо.

— Махни някъде това момче! — викали хората — Давай го, където можеш, само гледай да не стои тука, че толкова пакост ни направи! По-рано ни изби децата, а сега ни събори къщите. Ако поседи в града, целия град ще съсипе.

Пак се замислил оня цар. Какво да направи, та да махне някъде внука си? Питал царедворците да му кажат някоя леснина как да затрие мечия син. Един от най-старите в двореца му дал ум — да го прати в една още по-далечна гора, дето живеели слонове да му донесе слонски зъби. Царят повикал внука си и му рекъл:

— Добре стори, че донесе гора за строеж. Но аз искам да украся твоите чертози със слонова кост. Иди в оная планина, дето живеят слоновете, та ми донеси четиридесет слонски зъба. Сетне ще кажа да ти съградят дворец и ще те оженим.

— Да ида, дядо — рекло момчето. — Ала най-напред кажи да ми приготвят четиридесет големи котела и осемдесет ведра вино, да ги натоварят на коне и мулета и да ми дадат да ги откарам на планината. Сетне ще ти донеса слонски зъби. И една голяма лопата да ми направят — да може отведнъж къща да дигне. Тогава ще вървя.

Царят заповядал да изковат четиридесет големи котела и да приготвят осемдесет ведра вино в мехове.

Натоварили котлите и меховете, дали на момчето голямата лопата и то тръгнало. Отвело конете и мулетата в далечната гора, дето живеели слонове, разтоварило ги, па ги вързало да пасат на една поляна. Сетне дигнало на рамо лопатата и тръгнало из гората. Навред, където видяло извор или ручей да тече, засипвало го с пръст и камъни. Тъй обиколило цялата гора и засипало всички извори. После се върнало на ливадата, наредило котлите и наляло в тях виното от меховете, па легнало да спи. Тръгнали слоновете да дирят вода. Обиколили всички места, дето знаели, че има вода, но никъде не намерили. Най-сетне, прежаднели, минали през оная поляна, дето спяло момчето. Като видели котли с вино, нахвърляли се да пият; пили, пили, изпили виното. Опили се и почнали да падат — кой додето бил стигнал — и да заспиват един по един. Когато момчето се събудило, гледа — виното изпито, котлите празни. Тогава то станало и тръгнало да дири слоновете. Който дето виждало, изваждало му двата зъба и ги хвърляло на поляната. Тъй извадило не четиридесет зъба, а два пъти повече. Натоварило сетне котлите, меховете и слонските зъби на добитъка и ги откарало в двореца. Царят пак почнал да се чуди какво да прави с това момче: и хитро, и юнак, и безстрашно. Отново свикал царедворците — да се посъветва с тях. Един му рекъл това, друг — онова. Най-сетне пак се обадил старецът.

— Я да го пратим — рекъл той — в песоглавската земя да събере данъка. Песоглавците от деветдесет години данък не са платили, но са толкова зли и страшни, че никой от нашето царство не е посмял да иде да поиска данъка. И момчето да отиде — и него ще убият. Те са хора силни и страшни, главата им е кучешка, хора ядат и имат сърце, люто в гняв. При тях да го пратим.

Царят се зарадвал, че най-сетне се намерила леснина — да си отърве царството от мечия син. Той повикал момчето и му казал:

— Ти докара, синко, греди за строеж и слонски зъби, но си нямаме пари да почнем градежа. У песоглавската земя от деветдесет години не сме пращали човек да ни събира данъците, че там хората са лоши, а нашите люде падат малко страхливи. Много пари имат да ни дават песоглавците за данък. Да идеш да вземеш тия пари, да ми ги донесеш, па тогава ще ти дигна дворец и ще те оженя.

— Да ида, дядо — рекло момчето.

Взело си секирата на рамо и тръгнало. Вървяло, вървяло, сума земи преминало. Като минавало през една гора, видяло един човек, който скубел брястове с корен, като избирал най-дебелите — ония, които и трима души мъчно биха обгърнали. А той, като хване бряста за върха, подръпне го малко и го измъкне изземи. С тия брястове човекът си заграждал градината.

Момчето го погледнало отдалеч, па си рекло:

— Ей че силен човек!

И отишло при него.

— Помага Бог, чичо — рекло то.

— Дал Бог добро, побратиме — отвърнал силачът.

— Много си силен, чичо — казало момчето. — Да ти е жива силата.

— Дай Боже — рекъл оня. — Но от мене има още по-силен.

— Кой е той и къде е?

— Не го знам де е, не съм го и виждал; само съм слушал за него. Силен е царският внук, който е навързал тридесет лъва и ги е натоварил с дърва; силен е, защото е извадил на четиридесет слона зъбите.

— Та аз съм тоя царски внук, юначе — казало момчето.

— Накъде си тръгнал?

— Отивам у песоглавската земя; има да събирам царски пари.

— Да дойда ли и аз с тебе? Не съм ходил у тая земя, а сам ме е страх да вървя.

— Може, може — рекло момчето. — Ако искаш, ела: дружина ще сме си.

И тръгнали заедно. Ходили, що ходили, много чужди земи минали. Стигнали до друга гора. И там намерили един силен, който скубел дъбове.

— Помага Бог, побратиме — рекли те.

— Дал Бог добро — отвърнал силачът. — Накъде сте тръгнали?

— У песоглавската земя ще идем да събираме пари; деветдесет години данък не са плащали. Много пари ще вземем.

— Искате ли и мене за другар?

— Искаме те, искаме.

И той тръгнал заедно с тях. Двамата силачи си отскубнали по едно дърво от гората, единият — бряст, а другият — дъб, окастрили ги и ги понесли на рамо, а момчето си носело само секирата. Вървели така тримата дълго време. Пак минали много чужди земи. Стигнали на едно място до едни стръмни и високи скали, отдето не можело да се мине. Изправили се ония канари — като стени: само птиче може да ги прехвръкне. Спрели се юнаците, гледали отсам, гледали оттатък — отникъде нямало пролез. По едно време видели наблизо под едно дърво някакъв човек, че спи. Събудили го тримата юнаци и му рекли:

— Добър ден, юначе.

— Дал Бог добро, побратими.

— Има ли път — рекли — да минем отвъд?

— За едни има — казал момъкът, — а за други няма.

— Как тъй: за едни има, а за други да няма?

— Аз отварям път — рекъл юнакът. — Комуто отворя, ще мине; комуто не отворя — няма.

— Ами за нас има ли? — запитали те.

— Ще се намери — отвърнал той, па станал, опрял гръб о канарите, размърдал ги насам-натам, разместил ги, както се разместват леки камъни, и отворил път.

— Благодарим, брате — рекло момчето. — Много силен човек си бил наистина.

— Аз ли? — казал юнакът. — Що думаш! Мигар съм силен? Силен е царският внук, че е навързал тридесет лъва с верижници и на четиридесет слона е извадил зъбите. Моето сила ли е?

— Аз съм тоя царски внук — рекло момчето.

— Ти ли си? Ами накъде сте тръгнали?

Казали и нему къде отиват. И той тръгнал с тях. Ходили, що ходили, стигнали до една река — колкото широка, толкова и дълбока. Обикаляли отсам, обикаляли оттам — отникъде не могли да минат: нямало ни мост, ни брод. Какво да правят? Единият прострял бряста — не стига до оня бряг; другият прострял дъба — и той не стига; вързали двете дървета едно за друго — пак не стигнали. Оня, който местел канарите, се загледал и видял на едно място колиба. Отишли там — гледат: в колибата седи старец. Брадата на стареца била толкова дълга, че той си бил направил от третината й колиба, другата третина си постилал, а с третата се завивал.

— Помага Бог — рекли другарите.

— Дал ви Господ добро, юнаци.

— Има ли път през тая река, дядо? Я мост, я брод намира ли се?

— Има, юнаци, има. За едного има, за другиго няма.

— Ами за нас има ли?

— За юнаци като вас ще се намери.

И старецът отишъл на брега на реката, потопил си брадата във водата и изсмукал всичката вода. Провидели се камъните, едри риби почнали да се мятат на дъното и най-сетне водата съвсем се изгубила: не се и познавало къде е било река. Минали юнаците отвъд, старецът пак се навел над тях, водата изпълнила отново речното корито и реката потекла.

— Ей че юнак си бил, дядо! — почудило се момчето.

— Аз ли съм юнак? — рекъл старецът. — Вие не знаете що се вика юначество. Не съм аз юнак. Юнак е царският внук, който връзва лъвове и вади на слоновете зъбите.

— Аз съм тоя царски внук — рекло момчето.

— Ти ли си? Ами къде си повел тия юнаци с тебе?

— Тръгнали сме, дядо, да вървим у песоглавската земя — данък да събираме.

— Така ли? Да дойда ли аз с вас?

— Ела, дядо, ела.

Тръгнал старецът с тях. Вървели, вървели, стигнали до песоглавското царство. Главният град на песоглавците, дето трябвало да отидат юнаците, бил заграден с много дълбок и широк ров, изпълнен с вода. В града дошли хора, които били видели юнаците и казали на царя:

— Царю честити, видяхме петима юнаци, един от друг по-силни; дошли са да ни искат данък. От много далече идват — от царщината на оня цар, чийто внук вади на слоновете зъбите и връзва лъвовете с верижници, та ги товари — да му носят дърва. И тоя юнак е с тях. Той е половин мечка — половина човек.

Песоглавският цар се уплашил и заповядал да пресекат мостовете, по които се минавало над рова, за да се отиде в града. Когато юнаците стигнали до рова, никъде не намерили мост.

— Чакайте! — рекъл им старецът. — Защо ви е мост, докато е моята брада?

И той си натопил брадата в реката, изсмукал водата и юнаците минали. Сетне пак си пуснал брадата в рова и водата потекла, та изпълнила речното легло. Като приближили до града, видели, че е заграден с високи и яки стени. Тръгнали да дирят врата, ала всичките врати били заключени и залостени отвътре. Почнали да чукат по вратите — да им отворят.

— Чакайте! — казал им оня, който местел скалите. — Защо си пилеете силите. Аз ще ви отворя път.

И той опрял гръб в стените, разместил ги и отворил път на побратимите си. Влезли в града и — право при царя. Царят излязъл пред двореца да ги посрещне, но по-напред пратил хора да съберат всички песоглавски войски пред двореца.

— Защо идете? — запитал той юнаците.

— Данък искаме — рекъл мечият син. — Деветдесет години не сте плащали данък на нашето царство.

— Не ви ли е срам? — изревал песоглавският цар. — Кому имам аз да давам данък? Откак се е чула нашата земя, чужд човек не е влизал в нея. Кой ни е покорил, та да ни искате данък? Идете си!

Той говорел така, защото виждал, че войските му вече се събират и приближават отдалеч. Юнаците също ги видели, но си мълчали; само ги чакали — да се съберат повече. Като се събрали всички войски, царят им рекъл:

— Какво гледате? Я уловете тия, та ги убийте! Ще ви дам да ги изядете, да видите, колко им е сладко месото.

Войниците се хвърлили върху юнаците, а те се развъртели — кой с каквото може. Момчето със секирата поваляло наведнъж по триста души, тоя с бряста — по двеста, а тоя с дъба — по стотина. Оня, който местел скалите, почнал да дига на гръб цели къщи и да ги стоварва върху войската. Били се три дни и три нощи, та избили песоглавците. Царят почнал да им се моли:

— Стига, юнаци, стига сте ми затривали народа! Моля ви се, спрете!

— Ще спрем — рекли те, — ако ни дадеш парите. За деветдесет години данък искаме.

— Добре — казал той, — оставете ми една неделя време да събера парите, та да ви ги дам.

— Една неделя ще почакаме — рекли юнаците, — но дотогава гледай да натъкмиш парите.

Царят пратил хора да съберат данъка, а юнаците тръгнали по лов. Ходили тук, ходили там, навлезли в една планина. Навръх планината видели висока кула, сградена от човешки глави. В тая кула живеели дяволите; през деня ходели по света — да вършат зло, а вечер се прибирали там да спят. Влезли юнаците в кулата и намерили много стаи. Всички били заключени. Те почнали да удрят по вратите — кой с брадвата, кой с брестовицата, кой с дъбовицата. Чупели вратите и влизали от стая в стая. Там намерили четиридесет моми затворени — коя от коя по-хубави. Тримата юнаци си харесали по една мома, а старецът и момчето не си взели моми.

Старецът рекъл:

— Аз съм стар; нямам време тепърва дом да въртя и невеста да гледам. Вие се женете, а аз ще ви бъда кум.

А момчето казало:

— Няма тука мома за мене. Другаде ще си диря невеста.

Юнаците взели трите моми, които си харесали, а на останалите дали скъпи дрехи, злато и скъпоценни камъни, каквито намерили по стаите, и ги пуснали да си вървят. Сетне седнали да си почиват и да готвят вечеря. Разшетали се, наклали огън, убили дивеч, омесили хляб, опекли месото и хляба и се събрали да ядат. Стъмнило се и дяволите почнали да идват един по един. Дойде един, тоя с брестовицата го перне — и го убие. Но от него изхвръкнат два дявола и побегнат. Друг дойде, удари го оня с дъбовицата, убие дявола; но и от тоя дявол излязат други два — и пак побегнат. Дойде трети, причака го момчето със секирата и му разцепи главата; ала и от него изхвръкнат два живи дявола и побегнат. Така избили всички, които влизали — и от всеки убит излизали по два други дявола. Уморили се юнаците от боя, па станало и късно; те се изтъркаляли да спят около огъня. Само старецът и момчето били будни. Посред нощ влязъл в кулата царят на дяволите; тъкмо тогава момчето било задремало. Царят хвърлил над огъня една мрежа и огънят изгаснал. Тая мрежа приспивала всекиго, до когото се допре. От нея заспал и старецът, а другите юнаци заспали още по-дълбоко. Тогава царят на дяволите ударил един тъпан, с който събрал всички дяволи. Като чули тъпана, те се събрали до един.

— Я затворете тия хора в тъмницата на кулата! — рекъл им той.

И те ги затворили в тъмницата, заключили ги с по седем ключа и си отишли. Съмнало се. Юнаците се събудили в тъмницата. Всеки бил затворен в отделна килия. Оня, който местил канарите, опрял гръб до стената и я преместил, та си отворил врата да излезе. А другите юнаци викали за помощ.

Той ударил с гръб стената на една от килиите и я пробил: излязъл старецът. После пробил стената, зад която било затворено момчето, а сетне сринал и другите две стени; юнаците си взели момите и си тръгнали. Като вървели по пътя закъм песоглавската земя, стигнали до един извор. Там пътят се делял на две. Над извора имало плоча; на нея пишело, че който тръгне надясно, ще отиде в земя, дето се бият седем царя, та се чуе чак до долна земя, а който тръгне наляво, ще стигне до един дворец, дето живее мома магьосница; комуто продума, омагьосва го. Юнаците не знаели накъде да тръгнат. Момчето искало да улови левия път, а другарите му настоявали да тръгнат вдясно.

— Добре — казало то, — вие вървете надясно, а аз ще вървя наляво.

Така и направили. Юнаците вървели, що вървели — и зачули звънтеж на оръжия, но бойното поле било още далеч. Стигнали до една река. Старецът рекъл:

— Аз ще остана тук. Вие вървете се бийте. На връщане минете пак оттук — да си отидем заедно.

Сетне изсушил реката с брадата си, за да минат юнаците, направил си колиба на другия бряг и останал там. Юнаците оставили при него момите и тръгнали да се бият. Стигнали до мястото, дето се биели седемте царя. Те се хвърлили всред войските и боят се свършил скоро-скоро. Царят, който победил, наградил богато юнаците и ги изпратил чак до реката. Оттам те си взели момите и заедно със стареца се върнали при извора.

А момчето в това време отишло в оня дворец, дето живеела момата магьосница. Като го видяла още отдалеч, тя много го харесала. Но то си турило восък в ушите, за да не чуе магьосните думи. Влязло в двореца, яло и пило с момата, ала нищо не чувало. Тя била омагьосала вече много юнаци и ги била затворила в една тъмница, дето им давала по малко хляб и вода, колкото да не умрат от глад. Като видяла, че нейните думи не омагьосват момчето, тя се почудила какво да прави. От майка й било останало едно чудно огледало, което могло да говори. Тя се огледала в него и го запитала:

— Кажи ми, мило огледалце, защо моите думи не омагьосват тоя юнак?

— Защото е половин мечка — половин човек — рекло огледалото.

— Хайде, тръгвай с мене — да те водя в песоглавската земя! Оттам ще вземем царските пари и ще идем в нашето царство. Дядо иска да ме жени: ти ще ми станеш невеста. По-хубава от тебе не съм видял.

— Да идем — рекла момата, — но чакай първом да пусна юнаците, които съм затворила в тъмницата.

— Аз счупих вратата и ги пуснах — казало момчето.

— Чакай тогава да си взема огледалото — рекла тя.

Взела го и пак се огледала в него, па го запитала:

— Да вървя ли с това момче, мило огледалце? Има ли от него по юнак?

— Върви! — рекло огледалото. — По юнак от него няма: то вади на слоновете зъбите и товари лъвовете да му носят дърва.

Като чула тия думи, момата тръгнала с мечия син. Отишли на извора; оттам заедно с другите юнаци тръгнали по песоглавската земя. Минала била вече уречената неделя. Песоглавският цар им дал данъка — двеста товара жълтици. Юнаците натоварили парите и ги отнесли в царството на мечия син.

Царят се почудил, като видял, че се връща внукът му жив и здрав, па още си води и мома. Той причакал юнаците, нагостил ги, издигнал на момчето голям дворец и направил сватба. Мечият син се оженил за момата магьосница, а другите трима юнаци — за момите, които били отървали от дяволската кула. Старецът, който пресушавал реките с брадата си, им станал кум. Оттогава вече царят не мислел зло на внука си.

— По-голям юнак от тоя няма никъде — рекъл си той. — Додето е в моето царство заедно с тия юнаци, никой не ще посмее да ми отвори война. А най-доброто е, че ми е внук.

И момчето заживяло в дядовата си земя с побратимите и невестата весело и честито. Неговото юначество се прочуло по цял свят и никой не смеел да нападне царството му.

Златна ябълка

Една жена имала трима синове. В двора растяло ябълчево дърво, което раждало в годината по една златна ябълка. Всяка година дохождала хала и откъсвала ябълката. Най-старият син рекъл: „Мале, дай ми нож и орехи, че ще отида да вардя ябълката.“ Взел ножа и орехите, отишъл под дървото и захванал да троши орехите, а халата дошла с мъгла и грабнала ябълката. Синът си отишъл у дома и рекъл: „Мале, не можах да увардя ябълката, халата дойде и я грабна.“

На другата година отишъл средният син, но халата дошла и пак грабнала ябълката.

На третата година най-малкият син рекъл: „Мале, дай сега на мене ножа, аз да отида и да вардя ябълката.“ Той се качил на дървото и седнал до ябълката и когато халата дошла пак с мъгла, момъкът я ръгнал с ножа си. Халата тогава избягала назад, а той откъснал ябълката и я занесъл на майка си. След това поканил братята си да отидат да търсят халата. По дирите на кръвта й стигнали до една дупка, в която била влязла халата.

Малкият брат предложил да спуснат едного от тях в дупката. Най-големият брат склонил да спуснат него. Но като стигнал до средата на дупката, той се уплашил и заклатил въжето и другите братя го изтеглили. След него спуснали средния, ала и той се уплашил и заклатил въжето. Най-после най-малкият казал: „Аз ще сляза долу; поклатя ли въжето, спускайте надолу; поклатя ли пак, спускайте още, докато престана да клатя.“

Тъй другите двама го спускали, додето слязъл чак на дъното и намерил къщата на халата. Той погледнал през прозореца и видял, че в стаята седят три девойки. Едната си играела със златна ябълка, другата също, а най-малката нямала златна ябълка, та си играела с един златен плъх на златна тепсия. Момъкът се обърнал към нея и викнал: „Девойко, отвори ми вратата да вляза.“ Едната от девойките отвърнала: „Върни се назад: майка ни ходи две години наред, та ни донася по златна ябълка, а сега си дойде болна и без ябълка; ако те пуснем да влезеш, ще те изяде.“ А той казал: „Или ми отворете, или ще разбия стъклото и ще вляза през прозореца!“ Тогава станала най-малката, та му отворила и той влязъл и убил халата.

Подир това извел девойките из къщата и се отправил с тях при въжето. Свързал най-напред голямата, заклатил въжето и братята му издърпали девойката горе при тях; свързал сетне по-малката, изтеглили и нея горе. Останали долу още най-малката девойка и той. „Ако те свържа и оставя да те изтеглят, братята ми може да се скарат за теб и да не ме извлекат горе, ако пък те отвържа и изляза аз по-напред, ти надали ще искаш да излезеш после.“

Девойката му рекла: „Вземи този пръстен. Ако горе се скарат за мене, аз ще поискам да ми направят дрехи самотворни; който ми направи такива, него ще взема. А ти ще постоиш след мене още малко и ако братята ти не те изтеглят, ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, друг чер. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на бял свят; ако паднеш върху черния, той ще те отнесе в усвет.“

Момъкът свързал девойката и братята му я извлекли. Той постоял още малко и после пропаднал надолу и възседнал черния овен. Щом стигнал на усвет овенът се изгубил, а малкият брат тръгнал, където му видели очите.

Отишъл в един град и потропал на вратата на най-бедняшката къща. Отворила му една баба и го поканила да влезе. Тя почнала да меси хляб за вечеря: плюела и замесвала брашното със слюнка. Като я попитал защо меси със слюнка, бабата му казала: „Какво да сторя, синко, като имам шест деца! Една хала е спряла реките и изворите и не ни пуска да си налеем вода, ако не й дадем да изяде някой човек. Аз давах, давах — издавах се вече, а тя, ето вече цяла година, не ни пуска да си налеем вода. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне халата и тогава целият град ще има вода.“

Момъкът попитал бабата за царския дворец и тя му го посочила. Той се отправил за конака и там заедно с царската дъщеря се качил в една кола и отишъл на мястото, дето излизала халата. Той полегнал малко и заспал върху скута на царската дъщеря; в това време халата излязла от ямата и се затекла към царкинята да я глътне. Царската дъщеря се разплакала и една сълза от очите й капнала върху лицето на момъка и го събудила. Той се надигнал бърже, грабнал ножа и пробол халата.

Подир това водата веднага протекла. Царят искал да награди момъка и го запитал да каже какво иска. Момъкът отговорил: „Не искам нищо на този свят; искам да си отида в нашата земя.“ На това царят казал: „Ако се наеме някой да те изнесе, аз ще дам всичко каквото потрябва.“

Момъкът тръгнал из града да пита не се ли наема някой да го изнесе на горната земя и намерил едното, който му казал: „Край града има голямо дърво; на дървото мъти орлица и все не може да отгледа орлета. Иди там и може би ще намериш средство да излезеш на онзи свят.“

Момъкът отишъл под дървото, легнал и заспал. По едно време орлетата запищели и той се събудил. Погледнал нагоре и видял, че по дървото лази триглава змия: той замахнал с ножа си и отсякъл и трите й тави. Орлите помислили, че момъкът е нападнал рожбите им и се спуснали отгоре му да го кълват, но малките орлета изпреварили и казали: „Не посягайте, тате, и ти, мале, на този човек: той погуби змията и ни спаси живота.“

„Ей, побратиме — рекли тогава орлите, — кажи, какво добро искаш да ти сторим?“ „Не искам нищо; искам само да ме изнесете на горната земя“ — отвърнал момъкът. „Да те изнесем. Намери девет крави от девет години ялови, и ни храни един месец; направи после един сандък с железни вериги, тури в него месото, което остане, и седни при него; напълни и една кожа с вода. Ние ще преметнем веригите на рамо и ще те понесем; из пътя, като кажем «га» ще ни дадеш месо; когато кажем «пию», ще ни дадеш вода.“

Момъкът приготвил всичко, както му било поръчано, и след един месец птиците го взели на крилете си и го понесли нависоко. Но приготвеното месо не стигнало, а птиците продължавали да искат още. За да не им откаже, момъкът късал мръвки от дланите на ръцете си и от стъпалата на нозете си и им ги давал. Най-после го изнесли на видело, на земята, и го попитали: „Побратиме, от какво беше месото, което ни даде най-после?“ „Срам, не срам, побратими, ще ви кажа — отговорил момъкът, — отрязах го от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете си, защото кравето месо се бе привършило.“

„Тъй ли? Да знаехме, че си толкова сладък, изядвахме те още под дървото“ — рекли орлите.

След това момъкът си отишъл у дома, при братята си, които се карали още за най-малката девойка.

„Аз искам дрехи самотворни, казвала девойката; който ми ги направи, него ще взема.“ Малкият брат си спомнил за пръстена и щом го погледнал, дрехите станали от само себе си. Така най-малката сестра взела най-малкия от братята и кавгите престанали.

Сполуката

Имало едно време един момък, много работлив и сръчен; той все работел — и денем, и нощем — и все присърце вършел каквото залови, но пак не можел да изкара дори за прехрана. Върти, суче, работи — дето се казва — като вол, а все не успява. Другарите му с по-малко труд и сръчност печелели два пъти повече от него. Не му вървяло никак. Стане ли ратай в някоя къща, там идвала заедно с него несполуката: добитъкът почвал да боледува и да мре, нивите не раждали нищо, ливадите съхнели, преди да порасте тревата. Дори хората в тая къща лягали от болест, та мрели един по един. Колкото и да бил похватен и прилежен тоя момък, никой господар не го искал за свой ратай. Той почнал да работи занаят, но и там не успявал: пак идвали беди подир беди, та майсторите го пъдели. Отчаял се момъкът и един ден си рекъл:

— Не ми върви в нищо. Каквото и да заловя, колкото и да се трудя, все не успявам. По всичко се вижда, че съм човек без късмет. Никъде вече не ме искат да им работя, ами да стана, че да отида там, дето се отрежда на хората сполуката, и да попитам тоя, който определя щастието на хората, дали все така ще живея, или ще настъпи и за мен честито време.

И той тръгнал. Вървял, вървял, отишъл много надалеч, ала не можал да научи къде се отрежда сполуката; питал когото срещне, но никой не му казал: едни само се смеели, други му се подигравали, трети свивали рамене, четвърти му казвали, че не е с ума си. На една поляна край пътя видял, че овчар пасе двеста овци. Нито една от тях не била здрава: коя куца, коя сляпа, коя келява — всички били недъгави. Момъкът съгледал овците и като ги видял все нехвели, рекъл си на ума: „Ето още един като мене. И на тоя не му върви. Двеста овци има, а ни една не е читава.“

И се отбил на поляната да се поразговори с овчаря.

— Помага бог, овчарю! — рекъл момъкът.

— Дал ти бог добро, момче — отвърнал овчарят. — Накъде си тръгнал?

— А бе, брате — почнал да му се оплаква момъкът, — откакто съм се родил, все се трудя и мъча, а пък не мога да изкарам колкото за хляба. Не ми върви — и това си е! Тръгнах най-сетне за там, дето се отрежда сполуката на хората, да питам до гроб ли все така ще ми върви, или ще дойде и за мене ред да видя сполука. Не знаеш ли, брате, накъде се намира това място, дето се дели хорската сполука?

— Не съм чувал — рекъл овчарят — за такова място. Но ако ти помогне бог да го намериш, ще те моля и за мене да попиташ. Ето, от дълги години овчарувам; най-напред имах десет овци, а сега имам двеста, но една с една не са: коя шугава, коя сляпа, коя куца, все недъгави. Питай оня, който дели сполуките, защо е това и докога ще трае тъй.

— Ще питам — обещал момъкът и си продължил пътя.

Пак вървял, вървял, изминал сума път. Дошъл до някаква река, минал по моста и се спрял под една круша да си отпочине и да пие вода. Като седнал под крушата, тя го попитала:

— Накъде ходиш, побратиме, та си се толкова уморил?

Той разказал на крушата всичко и я попитал не знае ли къде се отреждат хорските сполуки.

— Не знам — рекла му крушата, — но ще те моля, ако намериш това място, да питаш й за мене. Ето, виж ме: всяка пролет цъфтя, а не мога едно зърно да вържа. Питай, моля ти се, оня, който раздава на хората сполуките, от какво е това и докога ще бъде все тъй.

— Добре — казал момъкът, — ще попитам, само да стигна до онова място.

Починал си той, па се запътил отново. Питал, разпитвал, никой не могъл да му каже. Срещнал го на един кръстопът някакъв пътник и го заговорил:

— Накъде, побратиме, ако е рекъл господ?

Момъкът и нему разказал всичко, па го запитал не е ли чувал де се делят на хората сполуките.

— Ще ти кажа — рекъл му пътникът. — Аз тъкмо оттам ида. Хвани тоя път, по който се връщам аз, и върви все направо. По него, по него, докато стигнеш до една планина. Ще уловиш пътеката и ще се качиш навръх планината. Там има едно много широко поле, а край него — лозе. Като стигнеш там, ще видиш един старец с бяла брада, който копае лозето с две мотики: във всяка ръка държи по една мотика. Накрай лозето ще видиш колиба; влез вътре, вземи една мотика, па тръгни, та копай след стареца, но си мълчи. Само копай, колкото можеш, и нищо недей продумва, докато не те запита старецът. Работи при него, той няма да те остави гладен.

Момъкът уловил пътя, а скоро се провидяла и планината. Тръгнал по една пътека към върха. Ходи, ходи, край няма пътеката: все кърши нагоре, наляво, надясно, губи се между храсти и дървета, чупи се между скали, а върхът не се вижда. Тъй ходил дълго време, почивал си, пак ходил, докато стигнал билото. Там се отворило широко поле, а по склона се виждало лозето. Като стигнал там, наистина съзрял един белобрад старец, че копае с по една мотика и в двете си ръце. Момъкът се озърнал насам-натам и видял колибата; влязъл вътре, намерил една ръждива мотика, взел я и се върнал в лозето, па започнал да копае след стареца. Старецът копаел толкова усърдно, че от челото му текла пот като вода. Момъкът също копаел подир него; и двамата мълчали; ни старецът продумвал дума, ни момъкът.

Когато се стъмнило, старецът си дигнал мотиките на рамо и се прибрал в колибата; и момъкът влязъл след него. Вътре било тъмно, но старецът не запалил ни свещ, ни лампа; седнали на тъмно да вечерят. Вечерята им била сух хляб и солчица; старецът ял, па дал и на момъка да яде. Вечеряли, що вечеряли, пак никой не казал дума. Гледа момъкът и се чуди: колкото и да ядат, хлябът и солта си стоят все толкова, колкото са били, когато ги сложил старецът. Ала и сега не посмял да го запита. След като повечеряли, старецът си легнал да спи; в колибата нямало ни постеля, ни завивка; той се проснал на голата земя, а за възглаве си турил двете мотики, с които копал през деня. Легнал и момъкът; и той си турил под главата мотиката. Тъкмо почнали да заспиват, откъм лозето се чул глас някъде отдалече:

— Старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква ще им бъде сполуката през живота?

А старецът му се отгласил:

— Както съм аз сега, тъй ще са те цял живот.

След това заспали. На сутринта още щом се съмнало, старецът взел пак двете мотики — една в тая ръка, а другата в оная — и почнал да копае лозето. Момъкът също грабнал мотиката и закопал след него. Чак до пладне копали и все си мълчали, никой никому не продумвал. Седнали да ядат; старецът ял, дал и на момъка да яде, но все не отварял уста да го запита — и оня си мълчал. Пак почнали да копаят. Момъкът се чудел на стареца: той копае с една мотика и се уморява, а старецът с две и пак не се спира да почива. Тъй работил до вечерта. Когато се мръкнало, старецът пак се прибрал в колибата, а след него влязъл и момъкът. Ала тая вечер в колибата имало запалена борина, па и самата колиба изглеждала по-наредена и угледна. И вечерята била тоя ден по-добра: не яли само сух хляб, а и малко гозбица. И сега яли, що яли, а хлябът и гозбата не намалявали. Тая вечер старецът не легнал на голата земя: момъкът видял в къта постлана тъничка постелка и нещо за завивка. Легнали да спят, а гласът откъм лозето пак се обадил:

— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: отреди каква да им бъде съдбата!

Старецът пак рекъл:

— Както съм аз сега, така те — до гроб.

На третия ден старецът и момъкът пак копали лозето и си мълчали. Но вечерта наместо колибата имало хубава къщица, отвътре добре осветена и наредена с хубава покъщнина. Имало гозби и вино, добра трапеза. Седнал старецът, седнал и момъкът до него; яли, пили — пак не намаляло ни ястието, ни питието; ядат, пият, а то си стои все тъй, както е сложено, та се и не познава, че е ядено и пито от него. Тая вечер старецът легнал да спи на сгодно и меко легло. Щом задрямал момъкът, пак се чул откъм лозето гласът:

— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква да им бъде сполуката?

И сега старецът рекъл:

— Както съм аз сега, тъй да бъдат и те, додето са живи!

И пак заспал. Тъй копал старецът лозето цяла неделя, а след него вървял да копае момъкът; все мълчали: нито старецът запитвал момъка, нито пък оня се обаждал. Всяка вечер, мръкне ли се, старецът отивал да спи все в по-хубава, богата и наредена къща, все по-вкусни и добри били ястията и питиетата, все по-меко и удобно леглото. И всяка вечер, легнат ли си, се чувал откъм лозето все тоя глас — че били умрели тоя ден триста души, а се родили триста и един; и старецът винаги отговарял, че съдбата им ще бъде цял живот такава, каквато е неговата тая вечер.

Най-сетне, в събота вечерта, като се мръкнало, старецът влязъл в едни широки дворове, а оттам — в една висока и хубава къща като дворец. Отдето минел момъкът, който ходел все подир него, навред блестели бели мрамори, злато и сребро. Цялата къща била осветена, сякаш слънце грее в чертозите. Всичко било позлатено, украсено със скъпоценни камъни; всичко блестяло, та вземало на човека очите. По пода били постлани пъстри губери, а покъщнината била от хубава по-хубава. Седнали да вечерят на едни богати трапези, препълнени с какви ли не гозби, плодове и питиета, а съдовете били все от сребро и злато. Вечеряли, що вечеряли, а гозбите и питиетата си стояли пак неначенати. Легнали сетне да спят на едни меки постелки — само от коприна и пух, — а се завили със завивки — още по-хубави. И тая вечер се чуло някой да вика отдалече из лозето.

— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: отреди каква ще им е сполуката.

Старецът и сега отвърнал:

— Както съм аз сега, тъй ще бъдат те чак до гроб.

На сутринта, в неделя, старецът се измил хубаво, пременил се и тръгнал да иде на църква. Тръгнал след него и сиромахът. Чак тогава старецът се обърнал, изгледал го и го запитал:

— Къде си тръгнал подире ми? Кажи ми защо си дошъл!

А сиромахът това и чакал. Разказал на стареца всичко и добавил:

— Цял живот се трудих да работя, колкото ми сили държат, а никаква печалба нямам: не мога и да се прехраня като света. Каза ми един човек, когото срещнах долу, на пътя, че тук се отреждала сполуката. Затова съм тръгнал много отдалече — да те моля, щом ти отреждаш на хората късмета, и за мене да помислиш. Кажи ми, какво ме чака: дали все така несретно ще живея, или ще дойдат и за мене по-честити дни?

Старецът му рекъл тогава:

— Когато дойде при мене първата вечер, видя ли каква вечеря ядох и на какво спах? Видя ли с какво се завивах — и дали имаше свещ или борина да ми светне? Ти си се родил в такава вечер, затова, колкото и да работиш, все не ще можеш да спечелиш; и да се съсипеш от работа, все ще си бъдеш тоя. Но ти имаш сполука във венчило. Иди в това и това село и поискай тая и тая мома. Ако не ти я дават, че си много беден, вречи се на баща й да му шеташ три години и ще видиш, че край нея ще ти потръгне. За тия три години ще спечелиш толкова, колкото не си взел и цял живот. Тая мома е родена в четвъртата вечер, та с нея и ти ще поминеш добре. Каквото и да спечелите, за нищо недей казва: „Мое е“, ами казвай: „На жена ми е.“ Ти отсега ще печелиш с неин късмет: ако речеш за нещо, че е твое, огън ще го изгори.

Момъкът благодарил на стареца за тия думи и си тръгнал, но му дошло наум за обещанието, което дал на овчаря и на крушата, та се върнал и рекъл на стареца:

— И друго имам да те питам, дядо.

— Питай, чедо! — рекъл старецът.

— Като идех насам, видях край пътя един овчар, който си пасеше овците. Двеста овци имаше, но все болнави, куци, слепи, недъгави. Той ми заръча да те питам защо му са такива овцете.

А старецът отвърнал:

— Когато дойде празник и хората заколят по някоя овца или агне, па опекат закланото и съберат по-бедните да ги нагостят, този овчар избира най-слабото агне или някоя сляпа овца, куца или болнава. Затова му боледуват овцете: додето прави тъй, не ще види в стадото си читава овца или агне. Ако иска да му се плодят здрави агнета, на празник нека избира най-добрата овца, та нея да заколи: каквато е тя, такива ще бъдат всички, които му се родят след нея.

После сиромахът запитал стареца и за крушата.

— Когато идех насам — рекъл той, — седнах да се отморя под една круша. Дървото е зелено, край вода е, на добра земя расте уж, а цъфти, па не връзва: ни зърно плод нямаше на клоните й. Та искам да те питам от какво е това и дали така ще цъфти, без да връзва.

— Когато минеш на връщане край крушата — рекъл му старецът, — ти си затвори очите, па мини по моста и й кажи: „Крушо, изхвърли това, което е под тебе, и ще завържеш плод!“ — но недей се обръща назад.

Като узнал всичко, което му трябвало, човекът си тръгнал. Той се върнал пак по пътя, дето го бил срещнал пътникът. Като стигнал до крушата, тя го попитала какво му е казал за нея онзи, който отрежда сполуките. Сиромахът си затворил очите и минал по моста и чак след това рекъл, без да се обръща назад:

— Крушо, крушо! Изхвърли това, което е под тебе, ако искаш да завържеш плод!

И крушата тутакси разтърсила стъбло, напънала се и изхвърлила изпод корените си една голяма делва жълтици, па викнала на човека:

— Хей, човече! Ела вземи това, което изхвърлих!

Но той дори не се обърнал назад, а си продължил пътя. Оттогава дървото почнало да ражда круши: дотогава не могло да завърже плод, защото имало под него пари. А старецът бил поръчал на сиромаха да не се обръща — да не би да види жълтиците; защото той се бил родил през най-оскъдната вечер, та му се не падало на късмет да вземе тия пари.

По пътя момъкът видял по-натам овчаря и му казал това, което бил научил за него от стареца. Овчарят искал да му се отблагодари, като му даде една овца, ала сиромахът не приел.

— Не ми е на късмет — рекъл той. — През сиромашка вечер съм се родил, сиромах ще живея, додето не се оженя за оная мома, която е родена в четвъртата вечер.

Оттам човекът отишъл право в селото, за което му бил казал старецът, и се главил ратай в дома на момата. Той работил три години при баща й; всичко вървяло на добре и в края на третата година бащата го оженил за дъщеря си. Оттогава сиромахът почнал да се съвзема; работел усърдно и прилежно, работела и жена му; след година-две се сдобили с имот и забогатели, а след три-четири години станали най-богати в селото. Понеже жената била с добър късмет, и мъжът край нея печелел. Но когато и да го запитал някой за нещо от имота му, той все казвал, че не е негово, а на жена му.

— Чий е тоя кон? — питал го един съсед.

— На жена ми е.

— А оня, едрият вол?

— И той е на жена ми.

— А високата къща?

— И тя е на жена ми.

Никога за нищо не казвал: „Мое е.“

Веднъж се връщал от пазар с други хора; те минавали край нивите; видели една голяма и хубава нива с узряло жито. Ама какво жито: люлеело се като някое море! Едни високи стръкове, едри и тежки класове, светли като злато. Гледали другарите му и не могли да се нагледат на нивата. Един го запитал:

— Чие е това жито?

И той се възгордял, че има такава хубава нива, каквато другите нямали, та рекъл, като забравил думите на стареца:

— Мое е.

И отведнъж нивата пламнала от единия край, сякаш с ръка подпалена. Тогава човекът се затичал досред нивата пред пламъците и рекъл.

— Боже, това, що изгоря, беше мое; а това оттук натам е на жена ми.

И пламъкът веднага угаснал.

Оттогава вече никога за нищо не казвал: „Мое е.“

Допълнителна информация

$id = 309

$source = Моята библиотека

Издание:

Николай Райнов. Български приказки

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005

ISBN 954-739-618-8